Триша Рейбърн
Сирена (5)

Глава 4

— Бащо, къщата край езерото е населена с духове.

На четиристотин и осемдесет километра от мен, в къщата ни от червеникавокафяв камък, татко отпи от кафето си.

— Не съм мигнала цяла нощ. Даже не успях да дремна поне за малко, което отчасти би променило положението.

— Преуморена си от пътуването. Но рано или късно тялото ти ще се изтощи и ще се предаде.

— Малко е вероятно. — Още по-плътно увих дебелото вълнено одеяло около раменете си. — Не и докато Каспър, Бийтълджус^[1] и техните палави приятели са тук и карат подовете да скърцат, а таваните да пукат по цели нощи.

Замълчах, давайки си внезапно сметка колко абсурден е този разговор. Ако в къщата край езерото наистина имаше призраци, то те определено не бяха герои от анимационни филми.

— Е, вече е сутрин — каза най-накрая татко. — Значи си оцеляла тази нощ.

— Така е — отговорих. — И съм добре. Нищо, че в торбите под очите ми могат да се поберат продукти за няколко седмици, чувствам се страхотно.

— Страхотно, а?

Кимнах и проследих с поглед каращите водни ски по езерото долу.

— Е, може и да не е точно страхотно, но съм добре. Определено и категорично съм добре.

— Нали знаеш, че може да се върнеш у дома по всяко време. Двамата с майка ти ще те чакаме.

Погледнах надолу към увитите си в одеяло крака.

— Как е тя?

— Познаваш майка си, дечко. Не се дава.

— И работи като машина, нали?

— Като неизчерпаем източник на енергия. — Той замълча. — Ще се обадиш ли по-късно?

— Обещавам.

Когато и двамата затворихме, аз известно време наблюдавах как щастливите летовници си играят във водата, докато стомахът ми не започна да курка, напомняйки, че не съм хапнала почти нищо през последните два дни. Влязох обратно в къщата, пуснах телевизора в дневната и радиото в кухнята и отидох да взема душ.

Докато вървях забързано по автомобилната алея десет минути по-късно, хвърлих един поглед към съседската врата. Саймън беше излязъл вчера вечерта и се беше прибрал по някое време късно през нощта, но сега неговото субару пак го нямаше пред къщата. Каза ми, че родителите му са толкова разстроени от случилото се, че заминали за известно време при техни приятели във Върмонт и тъй като не долових през прозореца да долитат обичайни утринни шумове, реших, че още са там.

Коремът ми къркореше през целия път до града. В опитите си да задоволи вкусовете на летовниците от големите градове, свикнали да ядат набързо, но качествена храна, Уинтър Харбър предлагаше разнообразие от удобни заведения за закуска, където можеш да седнеш, или да си вземеш храна за вкъщи. За щастие големите вериги като „Старбъкс“ и „Макдоналдс“ все още не бяха открили пътя към това забравено от бога градче, но няколко местни кафенета щяха да са им сериозен конкурент, ако все пак стигнеха до тези места. Тук човек можеше да получи кафе и понички в „Джава Шак“, плодов сок и няколко вида капучино в „Скуийзд“ и сандвич с яйце в „Харбър Хоумфрайз“. При това всичко по поръчка и приготвено за минути, така че за нула време отново да си на брега на езерото или по туристическите пътеки.

Жадувах за плодов сок от диня и гуава^[2], бъркани яйца, сирене и наденички с пухкаво хлебче. Винаги това си поръчвах, когато мама и татко слизаха до града за закуска. Днес обаче не ми се искаше просто да си взема поръчката и да се прибера у дома, пък и гледах да избегна срещите с нашите семейни приятели, каквито имахме много тук. Затова подкарах колата по „Мейн стрийт“, отминавайки уютните и приканващи кафенета и продължих, докато павираният път не свърши с голям паркинг, покрит с чакъл.

Паркингът се намираше точно до „Рибената чорба на Бети“ — популярно сред туристите заведение в Уинтър Харбър, което можеше да ми даде всичко, от което имах нужда: храна, компания и пълна анонимност сред околните непознати. Всеки, прекарал повече от едно лято в Уинтър Харбър, обикновено избягваше ресторанта на Бети заради шумните тълпи новопристигнали летовници. Затова шансът да срещна семейни познати беше нищожен и ако хората говореха за Джъстин, поне нямаше да говорят на мен.

Намалих скоростта няколко метра преди да вляза в паркинга. Едно момче приблизително на моята възраст с къси панталони в цвят каки и бяла блуза скочи от люлеещия се стол.

— Добро утро! — Усмихна се и пристъпи към предната врата откъм мястото на шофьора. — Име?

— Ванеса — отговорих, докато той търсеше името ми в списъка, — но нямам резервация.

— Много лошо. Тази сутрин е препълнено.

Погледнах през предното стъкло на колата към двуетажната сива къща с голям надпис отгоре и силует на русалка, плуваща над централния вход. Отвън не беше нищо особено, но през широките прозорци можех да видя, че вътре гъмжи от хора.

— Дошла си заради „Морската вещица“ ли?

„Бау!“

Примигнах, за да пропъдя образа на Джъстин с бляскава черна коса и искрящи сини очи.

— Извинявай… морската какво?

— Вещица. — Той кимна многозначително. — Бъркани яйца, месо от омар и сос „Холандез“, увити в палачинка, поръсена с канела. Специалитетът на „Рибената чорба на Бети“ и гарантиран лек срещу махмурлук.

По всичко личеше, че за това момче „Морската вещица“ бе онова, което са плодовият сок от диня и гуава и сандвичът с яйце за мен, затова направих всичко по силите си да прикрия обзелото ме отвращение.

— Прав си — кимнах в отговор, после протегнах врат през страничния прозорец на колата и снижих глас: — Толкова ли е очевидно?

— Съжалявам, но наистина е така. Страхотна нощ, а?

— Представа нямаш.

Той се огледа наоколо заговорнически.

— Изчакай минутка, става ли?

Наблюдавах го как се отдалечава и говори с някого по своето уоки-токи. Можех да си намеря и друго място, където да закуся, но сега към желанието ми да се скрия сред тълпата в „Рибената чорба на Бети“ се добави и любопитството за какво е целият този шум около един специалитет. На всичкото отгоре имах чувството, че стомахът ми всеки момент ще започне да ми дъвче ребрата, ако не го напълня бързо с нещо.

— Добри новини — обяви момчето, притичвайки обратно към мен. Приклекна, сложи ръце на бедрата си и ме погледна през отворения прозорец. — Приятелят ми Луис е главен готвач тук. Каза, че ще те настани в стаята за персонала и ще ти приготви каквото поискаш.

— Наистина? — Усмихнах се в отговор. — Благодаря. Много мило от твоя страна.

— Няма проблем. Можеш да ми имаш доверие, знам какво ти е.

Трябваше ми секунда да си спомня, че се опитвам да залича последиците от бурна нощ.

— Завий отзад, покрай контейнерите за боклук. Ще видиш колите на персонала пред входа.

— Страхотно. — Настаних се удобно на седалката и дадох на първа.

— Между другото името ми е Гарет — побърза да добави той. — Обади се, когато искаш да направиш резервация. Може пак да те посрещна.

Изчаках да завия и да се скрия от погледа му, после зяпнах недоумяващо. Няма съмнение, че това момче флиртуваше с мен и тази мисъл ме накара да се почувствам щастлива, както не се бях чувствала дни наред. Защото в неговите очи явно изглеждах толкова зле, че имах нужда от „Морската вещица“ срещу махмурлук, но пък и не чак толкова зле, че да не поиска да ме види отново.

Но онова, което ме направи истински щастлива, беше друго — флиртуваше с мен, без да изглежда натъжен или притеснен. Нито ми изказваше съболезнования, нито ме питаше как съм — значи нямаше и най-малка представа коя съм всъщност. А това означаваше, че съм точно там, където трябва да бъда.

Паркирах колата и се отправих към служебния вход.

— Мога ли да ви помогна?

Тъкмо започвах да изкачвам циментовото стълбище, но се обърнах по посока на гласа зад гърба ми.

— Май сте се загубили.

Тъкмо отворих уста, за да обясня положението на момичето с униформена черна престилка, което се задаваше иззад контейнерите със смет, когато режещ звук проряза главата ми. Премина от носа чак до вързаната на тила ми конска опашка и рикошира обратно. Колкото повече наближаваше момичето, толкова по-силен ставаше този звук, докато накрая не усещах главата си като малка камбана, ударена с много голям чук.

— Не съм се загубила — едва успях да отговоря, притискайки слепоочията си с пръсти. — Просто съм гладна. Гарет каза, че неговият приятел може да ми помогне.

— А, ето я сладураната с конската опашка — обади се някой зад гърба ми.

Свалих ръце от слепоочията си. Звукът беше изчезнал така внезапно, както се бе и появил.

— Какво е положението? Главоболие? Гадене? Струва ли ти се, че всичко около теб се върти със сто километра в час, даже когато стоиш неподвижно?

Обърнах се и видях мъж на средна възраст в бяло униформено сако на готвач и пепитени панталони, който съчувствено ми се усмихваше. Приятелят на Гарет.

— От всичко по много — отвърнах смирено.

— Няма проблем — смигна ми той. — За нула време ще те накарам да се почувстваш като нова.

Последвах го нагоре по стълбището, хвърляйки поглед през рамо точно навреме, за да видя как момичето мята торба боклук в контейнера и изчезва зад ъгъла.

— Е, какво да бъде? Препечена филийка? Яйца? Само кажи и ще ти го приготвя.

— Каквото и да е, всичко става — отговорих, докато си проправяхме път през пренаселената кухня.

— Трябва да те предупредя, че като готвач, който е в челото на класацията на „Ню Инглънд“ вече седма година, не правя това за всеки. — Той отвори хладилника, извади оттам бутилка вода и ми я подаде. — Правя го заради Гарет.

— Гарет иска ли ви често такива услуги? — поех шишето с вода аз.

— Никога досега не го е правил. — Той кимна на някого в другия край на кухнята. — Пейдж, скъпа, ще бъдеш ли така добра да придружиш госпожица Ванеса до задната трапезария?

Обърнах се и видях хубаво момиче с много дълги тъмни плитки, което се усмихваше и ме чакаше до вратата.

— Добре дошли при Бети — обърна се към мен тя, докато я следвах по тесния коридор. — За първи път ли сте тук?

— Да. — Толкова отдавна не бях идвала, че ми беше като за първи път. — Толкова хубави неща съм чувала за това място, че трябваше да дойда и да се уверя.

— Няма да останете разочарована. — Тя спря пред вратата в края на коридора и внимателно прехвърли таблата с чиния, чаша сок и сребърни прибори от едната ръка в другата.

Хвърлих се напред и подхванах чинията, която беше тръгнала да пада.

— Благодаря — каза тя. — На смяна съм от два часа и вече успях да счупя три чаши за кафе и една кана за вода. А това едва ли е най-подходящият начин да се издигнеш от помощник-сервитьор до сервитьор.

— Сигурно сте права.

Тя отвори вратата със свободната си ръка и тръгна нагоре по стръмната стълба.

— Но кой да ти каже, че таблите за сервиране в заведението са толкова сложна работа. Нали всеки ден вкъщи разнасяме подноси с чинии и вода? И никой не се оплаква от това.

— Точно така.

— Напротив. — Тя отстъпи настрана, когато стигнахме площадката. — Ужасно трудна работа е. Особено ако трябва да пренесеш едновременно пет чинии, всичките натоварени с прословутите слонски порции на Бети, а ръцете ти са тънки като връзки за обувки.

Усмихнах се, когато тя повдигна празната чаша за сок и се огъна като тръстика под тежестта й.

— Сериозно говоря. Това е толкова тежко, колкото и изглежда. — И тя замислено огледа кльощавата си ръка.

— Може да тренирате, когато работата в заведението не е толкова натоварена — предложих. — За да развиете мускулите.

— Да бе, при Бети навалицата никога не е проблем.

Огледах се, когато я настигнах на площадката. Стаята на персонала се оказа една остъклена тераса, надвесена над кея, от която се разкриваше великолепна гледка към пристанището и планините.

— Най-доброто място в цялото заведение — каза момичето, водейки ме към една пластмасова масичка в средата на стаята. — Персоналът го получи, защото е точно над бара и не е толкова романтично, когато туристите станат шумни. — Тя се усмихна. — Та, като стана дума за туристи, вие откъде сте?

Тъкмо се канех да отговоря, когато някъде под нас силно се захлопна врата.

— Мръсните чинии не могат да се измият сами — проехтя ядосан глас.

— Това се отнасяше за мен. — Пейдж забързано тръгна към вратата. — Зет твърди, че при мен липсата на мярка в приказките е даже по-лоша от неумението ми да пренеса три чинии, без да счупя две от тях.

— Зет ли?

— Зара. — Пейдж посочи с брадичка през рамо. — Същински божи дар за всички изгладнели посетители и моя по-голяма сестра.

Докато Зара продължаваше да нарежда от долната площадка, а Пейдж кимаше, аз отново си помислих колко мило е това момиче. Колко искрено и непресторено. Докато разговаряхме, не го бях усетила, но нямаше съмнение, че сега главата ми се проясни и гладът вече не беше толкова болезнен.

— Много съжалявам, Ванеса — провикна се тя от площадката, — но съм на крачка да ме разжалват и да ме пратят да беля портокали в „Скуийзд“, затова трябва да се върна в кухнята. Да ти е сладка първата закуска при Бети! Ще се опитам да дойда при теб, преди да си приключила.

Тя ми хвърли бегла усмивка и аз забелязах, че очите й притежават най-необикновения нюанс на светлосиньото — по време на разговора ни просветваха като полирано сребро.

Докато тя трополеше по стълбите надолу, аз се загледах в оживеното пристанище. Няколко рибари, които се прехранваха със спечеленото от улова, замятаха с въдици от задната част на лодките си, а половин дузина яхти се люлееха в най-отдалечения му край. Яхтите бяха толкова големи, че техните собственици сигурно постоянно плаваха от пристанище на пристанище и от курорт на курорт и слизаха на брега единствено когато имаха нужда да се разтъпчат или да си набавят салфетки и тоалетна хартия.

Тази мисъл внезапно ми напомни за Кейлъб. Къде ли е той сега? Защо му е да се крие или да бяга? Как е възможно никой да не знае къде е отишъл? Колко ли ще издържи така — без помощ отникъде?

Не можех да проумея как така родителите му не са го обявили за национално издирване досега, но след като те не са го направили, тогава ще го сторя аз. Длъжна съм да го направя. Не само защото той е единственият човек, който знае отговорите на важни за мен въпроси, но и защото Джъстин не би позволила да се скита сам, нещастен и изоставен.

Но преди всичко… закуската.

— Ето къде си била, скъпа. — Беше Луис, изникнал на терасата с плато, отрупано с чинии и чаши. — Препечени филийки със сладко от три вида горски плодове, овесени ядки с мед, яйца по флорентински, еклери с кленов сироп, препечен бекон и диня.

Следвах показалеца му с поглед, докато сочеше всяко назовано блюдо.

— Нямам думи!

— Просто се наслади на закуската. — Той измъкна малка вазичка с една-единствена маргаритка в нея от вътрешния джоб на сакото си, постави я върху подноса и тръгна към вратата. — И гледай тази нощ да не се забавляваш толкова.

Въпреки че се опитвах да ям колкото се може по-бавно, за да се насладя на всяка хапка, а и да отложа тръгването си, храната се изпари още преди да съм усетила, че гладът ми утихва. Едва когато вече топях с пръст останалия по чинията кленов сироп, усетих, че не съм сама на терасата. Три момчета с черни панталони и бели тениски седяха с лице към северния край на пристанището, пиеха кафе и си приказваха.

— Слушай какво ти казвам — казваше русокосият от края, — това е също като случая с онова момиче.

Онова момиче. Можеха да говорят за кое да е момиче, но аз веднага разбрах за кого точно става дума. Почувствах го от тона му и от начина, по който каза „онова момиче“. Сякаш не беше реален човек, а някой безименен и безличен персонаж от хрониката във вечерните новини.

Джъстин.

— Невъзможно — обади се момчето в средата. — Това е съвсем друг случай.

— И защо? — намеси се третото момче. — С какво е по-различен?

— Като за начало той е бил възрастен богаташ, а тя — младо момиче и истинска красавица.

Седях втренчена в локвичката кленов сироп в чинията и усещах как лицето ми пламва. Той е бил. Тя е била.

— Второ — той се е удавил, а тя е пострадала от удар с тъп предмет по главата.

Преглътнах мъчително. „Удар с тъп предмет по главата“ беше медицинското заключение за причината за смъртта на Джъстин.

— Но най-очевидната разлика е, че той е изхвърлен на брега, след като яхтата му се е преобърнала, а тя се е хвърлила от скалата.

Едва сдържах дъха си и зачаках някое от другите две момчета да оспори казаното. „Тя не е скочила — молех се безмълвно да каже някое от тях. — Паднала е или пък някой я е бутнал. Момичета като нея не скачат от скалите без причина.“

— Е, и? — подкани го третото момче.

— И, мой човек, ти очевидно имаш нужда от още кафе. С него е станала злополука. А тя се е самоубила.

Изпуснах вилицата, която не си давах сметка, че още стискам в ръка. Тя издрънча върху порцелана.

— Съжалявам — казах, когато тримата ме изгледаха с любопитство.

— Казано накратко — продължи момчето в средата, когато тримата отново се обърнаха към пристанището, — това е съвсем различен случай.

— Не съм съгласен — настоя русият. — И двамата са загинали във водата и са изхвърлени на брега на осемстотин метра един от друг, при това са ги открили само с осем дни разлика. Това е нещо повече от съвпадение.

— И какъв е изводът ти? Че някой рибар психо използва хора за стръв? Или подготвя нов номер за фестивала на Уинтър Харбър?

Русокосият поклати глава и зарея поглед над пристанището.

— Представа нямам, но край брега е пълна бъркотия и няма никакъв шанс да покарам сърф, което си е цяло нещастие.

— Сигурно е трудно да се справиш с дъската, когато си дървен също като нея — вметна момчето в средата.

За щастие с това разговорът им приключи и те тръгнаха към стълбището. Кой знае какво щях да изтърся, ако бяха останали още малко, но, съдейки по паренето в стомаха си, нямаше да е никак приятно.

Когато гласовете им съвсем затихнаха, станах и прекосих терасата. Взех „Уинтър Харбър Херълд“, който бяха изпуснали на пода, и се разположих на един от столовете.

„Пол Карсънс, 45-годишен, е открит мъртъв на о-в Мъркюри, 23-ти в списъка «Форбс 500»^[3], оставил жена и три дъщери.“

Прегледах статията. Пол Карсънс беше станал изключително богат, благодарение на своето изобретение на заместител на кофеина — напълно натурален продукт, използван в енергийните напитки. Неговата лодка „Постоянство“ — ако се съди по снимката на останките й, много приличаше на яхтите в другия край на пристанището — се беше преобърнала. Но според мен най-интересното бе, че тялото му е намерено близо до мястото, където откриха Джъстин. Статията цитираше и думите на началник Грийн, според когото атмосферните условия и състоянието на водата били толкова екстремни, че „даже самият Тритон не би могъл да се задържи над водата“.

Обърнах страницата и погледът ми попадна върху снимка на Пол Карсънс, жена му и трите му дъщери, седнали на одеяло на брега, а после и на надписа под нея:

„Карсънс и семейството му купили лятна къща в Уинтър Харбър миналата година. Това е трябвало да бъде първото им лято в града.“

Очите ми останаха като приковани на думите „е трябвало да бъде“, докато една капка не падна върху листа и не размаза черното печатарско мастило. Отначало си помислих, че съм заплакала — разтърсена от тази нова трагедия, която най-сетне ме е довела до онова физиологично състояние на скръб, до което трябваше да стигна още преди дни — но после вятърът смени посоката си. През прозореца нахлу облак ситни пръски и по вестника и голите ми ръце се посипаха нови капки.

Навън небето потъмня. Повърхността на водата в пристанището, която досега беше гладка и неподвижна като огледало, се накъдри. Платната на лодките вече бяха свити и рибарите се прибираха към брега.

— Ванеса!

— Ехо! — обадих се и сгънах вестника точно когато Пейдж стигна площадката на етажа. — Как върби?

— Не питай! — отвърна тя и страдалчески извъртя сребристосините си очи. — Като че ли аз съм виновна, че Чарли ми налетя като булдозер и заради него изпуснах подноса с всичките чинии.

— Не думай! — възкликнах.

— Може той да е по-старши и да е трябвало да му отстъпя, но пък е два пъти по-едър от мен! — Тя се ухили и се стовари на стола до мен. — Е, как беше твоята първа закуска при Бети?

— Невероятна! — отговорих. — Слава на главния готвач и неговите помощници!

— Радвам се да го чуя. За съжаление не мога да остана да си поговорим — подозирам, че Зет ме следи — просто исках да ти кажа чао.

— Благодаря. Радвам се, че се запознахме.

— Аз също. — И тя скочи да си върви.

Двете едновременно трепнахме, когато се разнесе първата гръмотевица и разтресе пода под краката ни.

— Това време никак не е добро — изпъшка тя, гледайки към пристанището. — Сега всички от плажа ще се струпат около заведението и ще започнат да молят да ги пуснем вътре, докато отмине бурята. И тогава започва обратното броене до пълното полудяване.

— Имаш ли нужда от помощ? — попитах, изправяйки се бързо на крака.

Тя ме изгледа, а очите й святкаха на фона на потъмнялото небе.

— Имаш предвид някой, който да удържи тълпата да не нахлуе през прозорците и да не плячкоса заведението ли?

Усмихнах й се с надеждата да не усети колко глупаво се почувствах като зададох толкова нелеп въпрос.

— Не, някой, който да разчиства масите и да мие чинии. Или каквото там е необходимо.

Тя обмисли предложението ми.

— Преди правила ли си подобно нещо?

— Не, но затова пък успях да изям първата си закуска при Бети, без да счупя нито една чиния.

Лицето й светна.

— Е, поне една от нас има опит в това.

По-късно, когато бурята ще е отминала и слънцето — залязло, а аз отново ще съм сама и ще съм прекалено уплашена, за да затворя очи, тогава ще разполагам с много време — с прекалено много време — за да мисля за Джъстин и Пол Карсънс и да се чудя дали между тях има нещо общо. А тъй като сега ми предстояха няколко часа отвличащи вниманието занимания — най-краткият път към съня — щях да им се отдам изцяло.