Триша Рейбърн
Сирена (25)

Глава 24

Половин час по-късно пътувахме към планините извън града.

Погледнах първо към Саймън, който така се беше надвесил към предното стъкло, че брадичката му почти опираше волана — после стрелката на скоростомера. Волвото беше вдигнало над сто и десет километра в час и вибрираше от напрежението.

— Може би малко трябва да намалиш — предложих. — Нямаш никаква видимост, а и пътят е хлъзгав.

— Всичко е наред — отговори той. — Все едно шофирам при зимни условия.

— Като изключим това, че сега е лято — напомни му Пейдж от задната седалка. — Посред лято е и вали градушка.

Погледнах назад между седалките. На Пейдж сякаш не й достигаше въздух и тя дишаше късо и учестено. Между вдишванията Бети поднасяше към треперещите й устни отворена бутилка с мътна вода от океана.

— Нищо не разбирам — тихо изпъшка Пейдж миг по-късно. — Защо точно сега? Ако всичко, което казвате, е истина, защо това се случва точно сега? Защо не преди година, преди две или преди пет?

Докато пътувахме, Бети беше разказала на Пейдж всичко, което бе казала по-рано и на нас. Но ние не успяхме да зададем въпроса, който й задаваше Пейдж сега, затова с нетърпение очаквахме отговора.

— Сърцето на майка ти е по-студено от сърцата на повечето от нас — отговори Бети, галейки челото на Пейдж, — но въпреки това не е имунизирано срещу чувствата. Тя беше в ресторанта, когато Пол Карсънс за първи път се отби там, и на мига се почувства завладяна от него.

— Пол Карсънс ли? — повтори Пейдж. — Това не е ли първият удавник, когото откриха? Какво се случи?

— Той не отвърна на чувствата й. Имаше семейство и малки деца. Независимо от това попадна под нейна власт — нито един мъж не й е устоял, ако си е поставила за цел да го има, — но той обичаше семейството си по-силно. — Бети се извърна към нас. — Моля да простите моята откровеност, но се страхувам, че няма по-подходящ начин, по който да го кажа.

— Кое да кажеш? — издиша въпроса си Пейдж.

Бети се обърна към нея и леко потърка корема й, сякаш да успокои вълнението в него.

— Когато Рейна се увери, че не може да притежава Пол Карсънс, тя се погрижи никой друг никога да не може да го притежава.

Пейдж изстена, но беше трудно да се каже дали причина за това е разказът на Бети, или нейната физическа болка.

— Ами останалите? След като Пол Карсънс вече го е нямало, защо е трябвало да измират още толкова мъже?

— Така, както сърцето на майка ти не е имунизирано срещу чувства, то не е защитено и от болката, която идва, когато някой го разбие. Тя беше наранена. И гневна. Затова искаше да даде урок на мъже като Пол Карсънс — красиви, богати, преуспели — урок, който те никога да не забравят.

Отвърнах поглед от страничното огледало, когато Бети целуна Пейдж по бузата и я притисна близо до себе си. Не можех да се отърва от въпроса кой ще утешава мен, когато занапред съм уплашена, наранена и объркана.

— Тогава какво ще правим? — изхленчи Пейдж след няколко минути. — Как можем да ги спрем?

Бети погледна мен, а аз погледнах Саймън. Когато той не отговори, вдигнах брезентовия сак в краката си.

Очите на Пейдж се ококориха, когато видя сребърната бутилка.

— Това е много силна комбинация от сух лед^[1], течен азот и химически катализатор — казах. — Нещо като бомба, предизвикваща зима. Един от преподавателите на Саймън е експериментирал с подобен прототип като част от неговите проучвания на промените в климата, а когато Саймън му обяснил какво се случва тук и го помолил за помощ, д-р Бийкман създал ето това. Ако се доверим на неговите изчисления, щом успеем да оставим това нещо на точното място, Саймън ще го активира… и Уинтър Харбър ще бъде скован от лед за първи път в историята си, замразявайки всичко — и всеки — който се намира под повърхността на водата.

Тя ме погледна.

— А Рейна и Зара ще бъдат ли…?

Отворих уста с намерението да й обясня защо е важно те двете да са във водата, когато бомбата се активизира. Но в този момент тя рязко се изправи и раменете й прилепнаха към облегалката на седалката.

Грабнах нова бутилка с океанска вода от сака и я подадох на Бети. Дотук Пейдж беше изпразнила пет бутилки. Водата, изглежда, облекчаваше болката й, но за все по-кратко време след всяка изпита бутилка. Бяхме преценили, че десет ще й стигнат, докато всичко свърши и я заведем в болница, но засега ни оставаха само пет. Ако продължаваше да ги унищожава с това темпо, трябваше да се върнем при океана час по-скоро, за да можем да я поддържаме жива.

— Всичко е наред — казах, когато Саймън отпусна газта. — Ти беше прав, трябва да се движим колкото се може по-бързо. Не намалявай.

— Не намалявам.

Проследих погледа му към скоростомера. Стрелката падаше все по-надолу, независимо че натискаше педала на газта до пода и колата стенеше от усилието.

— Заради градушката е — каза той. — Толкова е обилна, че покри шосето и гумите буксуват.

Сърцето ми биеше все по-учестено, докато наблюдавах как стрелката на скоростомера пада от шейсет до трийсет, а после и до нулата.

На малко повече от три километра преди пътеката към Скалите на Хиона спирачките на волвото изскърцаха за последно и колата тръгна назад. Саймън успя да спре малко по-надолу, встрани от пътя.

— Можем ли да продължим пеша? — попитах.

Той не отговори. Беше очевидно, че не е възможно — вече минаваше единайсет. Изкачването пеша на повече от три километра по стръмния път би отнело най-малко половин час в идеални климатични условия. А след като се доберяхме до пътеката, ни предстоеше да се изкачим и по планината.

— Ами Кейлъб? — попитах. — Субаруто е със задвижване 4х4^[2]. Може да успее да я остави за няколко минути и да…

Той грабна мобилния си телефон от жабката и набра номера. След няколко секунди прекъсна връзката.

— Не отговаря.

— Ами Оливър? Или Мензурата?

Опита да се обади и на двамата, но без успех.

— О, не… О, господи… — Пейдж отново се отпусна премаляла на седалката.

„Като всяка старица, макар и в добро здраве, и тя се изморява от време на време — особено по нанагорнище.“

— Нека аз опитам — предложих внезапно, а стомахът ми се присви, щом чух гласа на Големия бащица в главата си. — Да подкарам колата, искам да кажа.

— Защо? — попита Саймън. — Градушката даже се усили. Няма начин…

— Имам идея. Татко ми каза нещо за колата, преди да тръгна от Бостън. Може и да не проработи, но си заслужава поне да опитам.

Саймън ме погледна, а изражението му представляваше смесица от объркване, разочарование и загриженост. Мислех, че ще се възпротиви, но в този момент той сграбчи дръжката и отвори вратата. Прекрачих скоростния лост и се озовах на мястото на шофьора в мига, когато той отвори предната врата от другата страна. Изчаках да си закопчае колана, после включих двигателя и потеглих.

— Назад — ахна Пейдж. — Движим се назад.

Натиснах спирачката. Колата поднесе и спря.

— Ванеса — колебливо започна Саймън, — сигурна ли си, че…

Натиснах отново газта и колата подскочи напред, а под гумите й захрущяха ледените късове, покрили шосето. В същия момент отново тръгна назад.

„Ще те отведе там, където поискаш…“

Стиснах здраво волана и устоях на инстинкта да ударя спирачка. Оставих колата да се движи назад няколко секунди, после отново натиснах газта — този път по-леко. Гумите леко занесоха, преди автомобилът бавно да се придвижи напред. В мига, в който колелата захапаха пътя, отново натиснах газта. Насочени в правилната посока, гумите се придвижиха на няколко сантиметра. И всеки път, когато колата губеше инерция, продължавах да натискам педала на газта.

Така — сантиметър по сантиметър и с гласа на татко в мислите, който ме окуражаваше през цялото време — ние най-после успяхме да стигнем до пътеката към Скалите на Хиона.

— Пейдж, скъпа, налага се да изчакаш тук — каза Бети, щом паркирахме.

— Да ви изчакам ли? — ахна Пейдж. — Какво искаш да кажеш с това? Вие къде отивате?

— Те се събират на дъното на океана — търпеливо й обясни Бети. — Металната капсула няма да успее да се потопи толкова надълбоко, ако разчитаме на тежестта й. Някой трябва да я отнесе до мястото. Исках да дойдеш с нас и двамата със Саймън да ни изчакате на брега, но състоянието ти е много по-критично, отколкото се опасявах. С теб всичко ще е наред, стига да останеш в колата и да продължиш да пиеш вода. Ще се върна веднага, щом мога. Обещавам ти.

— Бабо! — Гласът на Пейдж звучеше непоколебимо, въпреки накъсаното й дишане. — Ти сигурно се шегуваш. Трябва ли да ти напомням, че не можеш да виждаш? Тогава как мислиш да ги откриеш?

Когато Бети започна тихичко да шушука нещо в ухото й, аз се обърнах към Саймън. Беше впил поглед напред през покритото с ледени късове предно стъкло със стисната челюст и прилепнали в тънка черта устни.

— Не искам да тръгваш — каза той миг по-късно.

Обръч сви гърдите ми. Той говореше за тази вечер, но аз си мислех за утрешния ден.

— Споразумяхме се някой да отиде с Бети. Кейлъб е със Зара, а ти трябва да наблюдаваш основните показатели.

— Знам, че така се споразумяхме… Но, Ванеса, ако нещо стане с теб…

— Ето. — Бръкнах в джоба си и извадих оттам малък репортерски диктофон.

Саймън най-напред ме изгледа, а после премести очи към устройството.

— На баща ми е. Намерих го в къщата при езерото и се записах как казвам името ти около хиляда пъти. Реших, че не е зле да има такова нещо… за всеки случай.

Той се намръщи, но въпреки това го взе.

Повече не си проговорихме. Той събра нещата ни, докато аз увивах Пейдж в одеяла, премествах сака с бутилките океанска вода наблизо до нея и се сбогувах. Тръгнахме мълчаливо по пътеката, а единственият звук, докато вървяхме нагоре, беше хрущенето на ледените топки под краката ни и трополенето на градушката по листата на околните дървета.

Двайсет минути след като се отдалечихме от главния път, стигнахме до разклонението на туристическата пътека. Канех се да продължа напред, но случайно погледнах през рамо и видях, че двете с Бети поемаме към върха на скалата, а Саймън тръгва надясно, към вира в подножието, и спрях. Умът ми заповядваше да вървя, но краката ми отказваха да се подчинят. Саймън също спря зад мен.

— Ще дам почивка на краката си — каза Бети и стисна ръката ми. Тя вървеше пред нас, сякаш наоколо беше светъл ден, а очите и мускулите й явно бяха в чудесна форма. Знаех, че спира не защото има нужда от почивка, а защото смята, че двамата със Саймън го искаме.

Тя се настани на един камък няколко крачки по-нагоре от нас и аз зачаках Саймън пръв да заговори. Но той продължи да мълчи, затова аз се обърнах към него. Топлина се разля по тялото ми, когато го видях как стои там, треперещ в униформеното яке на „Бейтс“, и да ме гледа така, сякаш полагаше неистови усилия да се въздържи да не ме прегърне и защити от студа, вятъра, дъжда и градушката, от миналото и от бъдещето.

— Когато си готова.

Очите ми се напълниха със сълзи.

— Независимо кога ще си готова за това, а дори и никога да не се решиш, всичко е наред.

Кимнах, а горещите сълзи затоплиха кожата ми, докато се стичаха надолу по лицето ми. Същото беше казал и последния път, когато бяхме заедно на върха на скалата, а аз не можех да събера кураж да скоча. Даже сега, след всичко случило се, ако се върнех обратно долу, без да стигна върха, той щеше да ме подкрепи.

Внезапно ми се прииска да му кажа всичко, което бях научила — за Големия бащица, за мама и за мен самата. Исках да му кажа, че вече няма значение, че това повече не ме интересува, защото чувствата ми към него нямаха нищо общо с желанието да упражнявам контрол, да властвам или да подхранвам егото си. Сега всичко зависеше от него. И от мен. И от начина, по който ми помогна да приема мрака като нещо, от което не бива да се страхувам, нещо, което кара светлината да сияе още по-ярко.

Но той заговори, преди да съм намерила точните думи.

— Обичам те, Ванеса. И ще те чакам.

Очите ми бяха приковани към неговите. Приближих се и вдигнах лице към неговото, така че да усетя топлия му дъх върху устните си.

— Пази се — прошепнах.

Исках да го целуна, да почувствам утехата на устните му върху моите, но устоях на желанието. Просто взех брезентовия сак, когато ми го подаде, и продължих по пътеката.

През първите няколко минути чувах как градушката покрива пътеката и скърца под ботушите му. Но звукът от стъпките му се загуби, когато се отдалечихме един от друг, и скоро двете с Бети бяхме напълно сами насред гората в сърцето на нощта. За мое успокоение сега поне не се налагаше да се притеснявам за чудовищата и духовете, които ни следват по петите и чакат удобен момент, за да ни завлекат в гъсталака.

Защото вече знаех къде са чудовищата. И ние вървяхме право към тях.