Триша Рейбърн
Сирена (14)

Глава 13

— Съжалявам. Не съм виждал никой, който да отговаря на описанието ви.

— Невъзможно — каза Саймън, вдигна капачето на мобилния си телефон и го тикна под носа му. — Обадил се е от този номер преди по-малко от час.

Ърни, здравеняк и собственик на „Бед муус кофи“, пристъпи напред, като дишаше тежко и бършеше ръцете си в захабена кърпа.

— Това е нашият номер.

— И вие не си спомняте да е имало човек, който е искал да използва телефона ви днес?

— Момче — усмихна се Ърни, — огледай се наоколо. Мислиш ли, че би забравил, ако някой помоли да използва телефона? Такова нещо си е голямо събитие по тия места.

Двамата със Саймън огледахме малкото ресторантче. Беше съвършено празно, ако не се брои възрастната двойка в малката заличка встрани.

— Дръж се мило, Ърни — обади се сервитьорката, която тъкмо излизаше от кухнята с поднос, отрупан с полупразни бутилки от кетчуп. — Нали помниш какво си говорихме? Пак ти казвам: Една усмивка може да превърне случайните посетители в постоянни клиенти.

Ърни ни хвърли една престорена полуусмивка, после преметна кърпата през рамо и влезе в кухнята.

— Не му връзвайте кусур. Ърни все още вярва, че храната е единственото, което интересува хората, когато отидат на ресторант. — Сервитьорката остави подноса и ни се усмихна. — Хайде да започнем отначало. Добре дошли в „Бед муус кофи“. Аз съм Мелани. Какво мога да направя за вас?

— Мелани — започна Саймън, — търсим брат ми. Обади ми се оттук преди около час. Спомняте ли си някой да е искал да използва телефона ви днес?

Тя присви очи, докато прехвърляше наум събитията от деня.

— Не… Но може по това време тук да не е имало никой, от когото да поиска разрешение. Ърни цяла сутрин беше погълнат от шоуто на Елън Дидженъръс, а моето ужасно никотиново пристрастяване ме изкарва навън по няколко пъти на час.

„Побързай, Ванеса…“

— Дали не сте го виждали случайно? — попитах. — Той е шестнайсетгодишен, малко под метър и осемдесет, тъмнорус, с кафяви очи.

— Днес тук е идвал само един мъж, като изключим Ърни и господин Мортимър. — Тя смигна към възрастния мъж в ъгъла. — Не мога да кажа на каква възраст беше, но имаше тъмнокестенява коса — определено не руса — и беше доста рошав. Поне доколкото успях да го видя, защото през цялото време беше с качулка на главата. Но пък приятелката му ме накара да се почувствам грозна като смъртта — продължи тя, насочвайки се към възрастната двойка с кана кафе в ръка. — Вие сте ми свидетели, че щом ми свърши смяната, отивам да си подновя абонамента при „Джени Крейг“^[1], ще си боядисам косата черна и ще си поръчам цветни лещи!

Дъхът ми спря. Нямах сили дори да погледна Саймън.

— Какъв цвят ще са контактните лещи?

Тя изпъшка и притисна ръка до гърдите си.

— Сребърни.

Двамата със Саймън стояхме толкова близо един до друг, че усетих как цялото му тяло се напряга.

— Но не като обикновеното матово сребро на приборите. — И тя вдигна една вилица от подноса. — А красиво сребърно. Магическо сребърно. Като среброто на коледните гирлянди.

— Случайно да сте чули къде се канят да отидат след това? — попита Саймън.

— И дума не казаха. Той яде, тя — не, а когато се върнах след втората цигара, вече си бяха тръгнали.

— Благодаря ви за помощта — казах, преди да тръгна бързешком след Саймън.

Опитах се да запазя спокойствие и да прочистя мисълта си, докато сядахме в колата и излизахме от паркинга със скърцане на спирачки. Нямах представа защо я чувам и дали изобщо трябваше да я слушам, но… Джъстин ми казваше да побързаме. Ако можех да се съсредоточа още малко, може би щеше да ми каже и в каква посока да бързаме.

— Вече не ми говори — изстенах тихичко след няколко минути.

Саймън ме погледна.

— Кой?

Загледах се през прозореца от моята страна, надявайки се размазаното зелено петно на прелитащите покрай нас борове да заличи казаното или да промени значението му. Съвсем неволно заговорих гласно за Джъстин. Думите изскочиха от устата ми, преди съзнанието да ги засече. Дали Саймън щеше да ме помисли за луда, ако му разкажех всичко? Дали щеше да реши, че съм необяснимо за науката явление, каквито бяха бурите в Уинтър Харбър и ухилените трупове? И щеше ли да има право, ако си помисли всичко това?

— Тя ми говори — казах неохотно.

Той погледна напред към пътя, после отново към мен.

— Коя?

— Джъстин. — Гласът ми звучеше съвсем нормално, но аз знаех, че това, което казвах, беше абсолютно откачено. — Не през цялото време. Даже не всеки ден. Но всичко започна, когато тя почина, веднага щом се върнах в Уинтър Харбър.

Субаруто намали скоростта.

— И какво ти казва?

Бях готова да ревна, когато той не реагира по начина, по който би реагирал всеки друг на негово място.

— Вика ме по име. — След като веднъж бях започнала, вече нямаше смисъл да крия нещо. — И говори за Кейлъб.

Ръцете му се впиха във волана.

— Не казва много, но сякаш се опитва да ни отведе при него.

— Как?

— Досега ми казваше, че той трябва да пожелае да бъде намерен, а сега — че вече иска да го открием, но не може да вижда заради светлината… Че вече се чувства уморен.

— От какво е уморен?

— Не зная. Тя невинаги желае да си общуваме. Като сега например — каза, че трябва да побързаме, но не и защо, нито накъде трябва да бързаме.

Саймън мълчаливо се загледа напред в пътя. Аз също зареях поглед през моя прозорец, мислейки, че трябва да се възползвам докрай от това пътуване, в случай че е последното, което предприемаме заедно.

— Ванеса…

— Знам, звучи като пълна лудост — прекъснах го, преди да продължи, — знам, че изглежда сякаш съм си изгубила ума, а нищо чудно наистина да е така. Искам да кажа, че повечето нормални хора не се страхуват от тъмното, от океана, от високото и не ги е страх да летят, нито да остават сами. Някои от тях може би ги е страх от едно от тези неща, но аз се страхувам от всичко. Това вече не е нормално. Аз не съм нормална. А това, че мъртвата ми сестра ми говори някъде отгоре, вероятно е част от картинката. Все едно съм махнала с ръка на всички други страхове и съм започнала да си създавам свои собствени. Сега мога да започна да се страхувам и от това — от всичко, което е способно да роди откаченото ми въображение.

И това, и първоначалното ми признание, че невинаги чувам Джъстин да ми говори, беше изречено, преди да си дам сметка какви фатални последици може да ми навлече.

— Ванеса — повтори той с още по-тих глас, — просто се канех да кажа, че сигурно трябва да ти е страшно трудно да я чуваш необяснимо откъде, когато тя толкова много ти липсва.

Дългата линия на дърветата край пътя беше прекъсната от бензиностанция, кафене и поща.

— Ти не си луда.

Минахме покрай едно училище, пазар и зъболекарски кабинет. Сградите следваха все по-често една след друга, колкото повече наближавахме центъра на Спрингфийлд.

— Всъщност мисля, че си…

— Саймън… — Извих се на седалката и източих врат, за да погледна назад. — Обърни се.

— Какво? — Ръбът на остър бръснач замени мекотата в неговия глас. — Да не би да го видя?

— Не. — Обърнах се отново напред, но вече усещах как се задава началото на мъчителното главоболие. — Само че току-що изпреварихме един миникупър.

Той погледна през рамо и така рязко направи обратен завой, че дърветата покрай пътя изпищяха от ужас.

— Ето там. — Посочих колата. Беше спряла край пътя, далече от всяко място, което би те накарало да спреш.

Той натисна спирачките, колата поднесе на една страна и Саймън я паркира сред дърветата в парка.

— Сигурна ли си, че е нейната? — извика през рамо, докато пресичахме улицата на бегом. — Изглежда изоставена.

Оказа се прав. Колата беше паркирана надве-натри, предницата й беше влязла сред дърветата, а задницата стоеше затънала в тясна тревна ивица между пътя и гората. Ако не зяпах през прозореца, можехме просто да я подминем.

— Сигурна съм. — Болката в главата ми ставаше все по-силна с всяка измината крачка.

Спряхме край колата и надникнахме вътре. В нея всичко беше безупречно чисто, като изключим предната седалка, отрупана с дрехи, гримове и празни бутилки от минерална вода. На огледалото за обратно виждане беше окачено кристално шишенце от парфюм. Върху таблото имаше атлас, отворен на картата на Мейн.

Застанах нерешително до колата, докато Саймън се отдалечаваше навътре в гората. Затворих очи и си представих Джъстин. Видях сините й очи, нейната усмивка и косата й. Опитах се да чуя гласа й, надявайки се той да прозвучи някъде около мен, извън мислите ми. Така щяхме да можем да следваме инструкциите й или поне да се ориентираме по посоката, откъдето идва.

Но тя мълчеше. Единственият звук наоколо беше цвъртенето на птиците, шумът от преминаващите коли, пукотът на съчки и клони под стъпките на Саймън… и барабаненето в главата ми. То ставаше все по-шумно и по-забързано, колкото по-навътре навлизах в гората.

— Това е нелепо — каза Саймън десет минути по-късно. — Тук дори няма пътека. Как може да сме сигурни, че те изобщо са в гората? Въртим се в кръг, а те отдавна може да са заминали.

Спрях на място.

— Саймън.

Той се обърна към мен, после проследи погледа ми до мъртвото дърво на няколко крачки от нас. Жертва на някаква болест, пожар, пределна старост или сбор от всичко това, то приличаше на скелет, надигнал се от листата. От един негов дълъг сив клон без листа висеше яке от полар с качулка.

Когато стигнахме дървото, Саймън повдигна единия от ръкавите на якето и го обърна към мен, за да видя логото на „Бейтс“ върху него.

— Листата наоколо са отъпкани — каза той, проследявайки с поглед едва видимата пътечка, която се отдалечаваше от ствола. — Продължили са нататък.

Той се затича и аз го последвах, едновременно ужасена и облекчена, докато стисках главата си с две ръце, за да притъпя поне малко режещата болка. Докато тичахме, Саймън хвърляше поглед през рамо от време на време, за да се увери, че съм добре. Скоро болката стана още по-силна, почти ослепях от белите петна, които играеха пред очите ми, но въпреки това се опитвах да го успокоя, че при мен всичко е наред.

Докато тя не се засмя.

Паднах на колене и се превих, прегръщайки присвитите си крака. Затворих очи и се вкопчих в земята, заравяйки пръсти сред листата и студената кал. Никога не бях чувала Зара да се смее и този звук се различаваше от всеки друг. Приличаше на една-единствена нота, рикоширала в стъклена призма и раздробена на милион високи ноти — някои кратки, други дълги, някои остри, други меки — разпръснати из атмосферата под различен ъгъл и погълнали всички останали звуци.

Смехът приличаше и на взривена в главата ми граната.

Сведох ниско глава и се концентрирах върху дишането си. Тя не се засмя втори път и след няколко минути болката утихна достатъчно, за да мога да отворя очите си.

— Саймън — прошепнах. Той стоеше на няколко крачки от мен, вперил поглед в група дървета, израсли гъсто едно до друго. Когато не ме чу, аз се надигнах и запълзях към него. — Саймън.

Безпокойството ми прерасна в паника. Каквото и да беше видял сред дърветата, то трябва да е било толкова страшно, че той дори вече не забелязваше отсъствието ми. Изправих се на крака и тръгнах с олюляване напред колкото се може по-бързо и по-безшумно. Той изобщо не се обърна — дори когато застанах до него.

Пристъпих по-близо и се загледах към дърветата.

Зара. Носеше къса бяла пола, която вятърът повдигаше, оголвайки краката й, и впита бяла блуза без ръкави. Ходилата й бяха боси. Този неин външен вид беше толкова далече от прилепналата черна пола, тесния корсаж и сандалите с високи остри токчета, с които я бях видяла облечена преди няколко дни, че се почувствах почти облекчена. Серийните убийци не се обличат целите в бяло в деня, в който смятат да премахнат поредната си жертва, нали?

— Красива…

Извърнах рязко глава към Саймън. Той продължаваше да стои с вперен поглед като вкаменен, сякаш Зара беше съвършено и прозрачно махало, което се люлее пред очите му.

— Тя е красива… нали?

Извърнах настрани пламналото си лице. Как беше способен да мисли за такова нещо точно в този момент? Той не беше някой случаен пубер, чиито мисли клонят все в една и съща посока. Той беше Саймън. Господин Прогноза. Господин Наука. Как беше възможно точно той сред всички хора да се поддаде на хормоните, емоциите или каквото и да беше там, когато Кейлъб е само на няколко крачки оттук?

И как беше възможно точно сега внезапно да ми се прииска тази сутрин да бях обърнала повече внимание на външния си вид, за да имам и аз толкова хипнотично въздействие?

Наблюдавах Зара, седнала до Кейлъб на върха на едни скали, заобиколени от дървета. Беше се облегнала назад, опряна на дланите си и с опънати напред крака. Тя гледаше него, а той — някъде напред, застанал с гръб към нас. Не виждах изражението му, но по начина, по който седеше — изопнат и вдървен — беше ясно, че не се чувства удобно.

Тя се наведе напред и застана на колене. После запълзя към него, бялата пола пърхаше около загорелите й крака, а тъмната й коса беше преметната през едното рамо. Докато се движеше, не откъсваше от него сребристите си като звезди очи и се усмихваше, очевидно предугаждайки следващата му реакция.

Когато се доближи достатъчно, тя остана на колене, опряла длани на земята, после се наклони напред, така че устните й почти опряха ухото му. Каза нещо, което накара цялото му тяло да потръпне, после изпърха с устни по слепоочието му, по бузата, по врата. Главата му се наклони към нейната и тя се доближи още повече, така че гърдите й се притиснаха в ръката му.

Исках да се развикам, да изпищя, за да я накарам да престане. Исках да изтичам между дърветата, да я изтикам от скалите и да издърпам Кейлъб. Исках тя да спре да прави това, което правеше, а Кейлъб да престане да харесва онова, което прави тя. Но не можех нито да проговоря, нито да помръдна от мястото си.

Поех си остро въздух, когато Кейлъб се изправи. Той тръгна, отдалечавайки се от нея. Изглеждаше така, сякаш се кани да скочи от скалата, но тя изтича при него. Сложи ръка на рамото му, повдигна се на пръсти и отново доближи устни до ухото му. Този път, когато отново започна да шепне, той се опита да я отблъсне, но тя се възползва от това движение и се изпречи между него и ръба на скалата, за да му отреже пътя за бягство.

Кейлъб погледна встрани, но не помръдна, а тя протегна ръце и обви врата му. Гледаше го с онзи поглед, който бях виждала толкова често у Джъстин, когато беше с него.

Кейлъб продължаваше да притиска плътно ръце до тялото си. Той изтърпя допира на устните й, пълзящи бавно по шията му, докато пръстите й очертаваха контурите на лицето му. То оставаше напълно безизразно, даже когато тя наклони глава, а косата й падна върху ръката му. Не трепна и когато тя се притисна с цяло тяло към него.

Реагира едва когато Зара се опита да го целуне.

Неволно отклоних поглед. Почувствах вина, сякаш се бях натъкнала на двама влюбени, които се канят да направят нещо, до което аз дори не се бях доближавала. Никога не бях стояла плътно притисната до момче, вдигнала глава към него, с устни на сантиметри от неговите, предизвиквайки го с поглед. Никога не бях стояла с широко отворени очи, впити в неговите, докато чакам отклика му. Никога не бях притискала устни до устните на момче, нито бях всмуквала нежно горната му устна между зъбите си. И категорично никога не бях прегръщана от момче, което обвива с ръце талията ми и ме притиска към себе си, поддавайки се най-накрая на порива, с който дотогава се е борило. В този миг еднакво силно исках да избягам оттук, но и да остана, за да видя какво ще се случи по-нататък.

Защото колкото повече гледах, толкова повече тези двамата на скалите вече не приличаха на Зара и Кейлъб.

В тях все по-ясно започвах да виждам себе си и Саймън.

Когато отново надникнах през дърветата, те все още не бяха започнали да се целуват — тя продължаваше да настоява, въпреки че неговите устни оставаха неподвижни. Ръцете й обгръщаха врата му, а краката й се бяха увили около кръста му. Неговите ръце се плъзгаха по гърба й. Когато върховете на пръстите му пропълзяха под блузата й, лицето й засия.

Той падна на колене. Тя опря длан върху гърдите му и го натисна назад да легне по гръб, продължавайки да се усмихва, докато приближаваше бавно, сантиметър по сантиметър, лицето си до неговото.

— Не… — простенах слабо аз, когато косата й падна настрани, закривайки устните им. Представата за нас двамата със Саймън се изпари и реалността на онова, което се случваше в действителност, ме разтърси. Мисълта за тяхната целувка, за това, че Кейлъб целува Зара, а не Джъстин, ми дойде в повече.

— Кейлъб!

Подскочих при звука от гласа на Саймън.

— Добре ли си? — попита той, обръщайки се към мен.

Кимнах. Главата ми все още пулсираше, но и бях така стъписана, че не можех да говоря.

— Стой тук.

Гледах го как се втурва между дърветата, а думкането в гърдите ми заглуши дори тътена в главата ми.

— Всичко е наред, Кейлъб! — извика Саймън, още докато тичаше. — А ти стой далеч от него!

Зара се надигна, разколебана кой от двамата повече заслужава нейното внимание — дали Кейлъб, защото се съвземаше от транса, до който го беше докарала с толкова усилия, или носещият се към нея със скоростта на куршум Саймън. Решението дойде само, когато Кейлъб напълно се освободи от нея, бутна я встрани и неуверено се изправи на крака.

— Не се приближавай, Саймън — извика Зара, следвайки Кейлъб, който отстъпваше назад към скалите. — Всичко е наред, скъпи. Не се притеснявай. Няма проблем.

Очите на Кейлъб се местеха ту към нея, ту към Саймън. Изглеждаше еднакво уплашен и от двамата. Когато Саймън започна да се катери от другата страна на скалите, Кейлъб го погледна, поклати глава и скочи върху купчината листа долу.

— Кейлъб! Накъде…

Саймън замръзна на място, когато Зара се обърна. Тя тръгна към него умишлено бавно, сякаш той щеше да я чака там цяла вечност, колкото време й е необходимо да го стигне.

— Бягай — викна той, без да откъсва очи от нея.

Знаех, че това се отнася за мен, но въпреки това стоях като вкопана в земята.

„Шосето, Неса… Той отива кът шосето…“

Хвърлих последен поглед към дърветата, сгърчена от болка при вида на Зара, която вече стоеше само на няколко крачки от Саймън. После се втурнах в противоположната посока.

Тичах по-бързо отвсякога досега. Клоните издраха лицето ми, а глезените ми се огъваха, докато бягах по неравната земя. Намалих само на едно място, колкото да дръпна якето на Кейлъб от клона. Когато най-накрая изскочих от гората и спрях при банкета на шосето, бях плувнала в пот и едва си поемах дъх.

— А сега накъде? — едва продумах, превита на две и опряла длани върху бедрата си. Озърнах се наляво и надясно. И субаруто, и миникупърът бяха там, където ги бяхме оставили. — По кой път е тръгнал?

„Обратно… Обратно натам, откъдето дойдохте…“

Втурнах се отново покрай зъболекарския кабинет, покрай пазара и училището. Покрай пощата, кафенето и бензиностанцията. Тичах, докато сградите останаха далеч зад гърба ми, а линията на дърветата се проточи без прекъсване от двете страни на пътя. Тичах, докато не почувствах, че дробовете ми всеки момент ще експлодират, но и след това продължих. Не спрях, докато Джъстин не ми каза, че съм стигнала твърде далече.

„От другата страна на шосето…“

Спрях. Бензиностанцията беше закътана навътре между дърветата. Втурнах се през шосето и надолу по автомобилната алея. Когато стигнах постройките, най-напред обиколих тичешком наоколо, а после се отправих към колонките.

Там нямаше никого, с изключение на шофьора на един стар син пикап и момчето от бензиностанцията.

Но Джъстин не ми беше дала никакви други указания. Значи Кейлъб трябваше да е някъде тук.

Изчаках шофьорът да влезе вътре, за да плати горивото, и се отправих към пикапа. Приведох се и тръгнах покрай стената, която не гледаше към главната постройка. Когато стигнах до вратата на шофьора, се изправих, колкото да надзърна вътре. Беше празно.

Тъкмо се канех да тръгна към съседния навес, когато пикапът подскочи. Не силно и само веднъж, но определено помръдна. А шофьорът все още плащаше на касата.

— Кейлъб? — Надигнах се и погледнах в каросерията. Беше пълна с намачкани мушами и стари одеяла, които шаваха така, сякаш пикапът беше в движение.

— Всичко е наред, Кейлъб. Аз съм — Ванеса.

Изчаках така няколко секунди, после повдигнах края на едно от одеялата. Свит на кълбо, той лежеше на една страна и трепереше, сякаш цареше люта зима, а одеялата бяха ледени блокове. Тъмнорусата му коса беше боядисана в тъмен цвят, точно както го беше описала сервитьорката. Очите му бяха широко отворени, а устните му трепереха и когато най-после осъзна кой стои насреща му, лицето му се сгърчи.

— Ванеса… — каза с изтънял глас. — Не. Не и ти.

— Кейлъб, трябва да излезеш оттук. — Погледнах към касата, където шофьорът на пикапа се смееше на нещо. Вече подаваше парите на момчето от бензиностанцията и скоро щеше да тръгне насам.

— Не мога. — Той разтърси глава и по бузите му рукнаха сълзи. — Не мога да го направя без нея.

— Кейлъб… — Посегнах и взех ръката му в своята. — Джъстин е тук. Тя ни помогна да те намерим. Тя иска да дойдеш с нас.

Той ме погледна, полагайки усилие да ми повярва, после вдигна очи към небето и от тях отново рукнаха сълзи.

— Толкова съм уморен… Толкова много…

Той ме остави да го измъкна от каросерията на пикапа и аз се стъписах при вида му — беше отслабнал ужасно много. Бяха минали едва няколко седмици, а дънките и тениската висяха като дрипи около слабото му тяло. Поне все още можеше да се движи и двамата бързо се отдалечихме по алеята, преди шофьорът на пикапа да е разбрал, че е возил стопаджия.

— Ами ако тя все още е тук? — попита той, когато наближихме субаруто и гласът му прозвуча като на изплашено малко момче. — Ако тя все още е вътре и ме чака?

Наистина имаше опасност тя да е наблизо и да го причаква, но главата вече не ме болеше. Бях толкова съсредоточена да открия Кейлъб, че не бях разбрала кога точно е изчезнала болката, но така или иначе вече я нямаше. Беше си отишла. Докато вървяхме към колата, забелязах, че миникупърът също беше изчезнал.

— Нея я няма — казах.

— Ами Саймън? — Кейлъб погледна към празното място на шофьора на субаруто. — Какво ще стане, ако го е отвела със себе си?

Сърцето ми се сви. Не знаех какво да му отговоря. Щеше ми се да му кажа, че със Саймън всичко е наред, че не би ни оставил да тръгнем, ако не е сигурен в собствените си сили, но истината бе, че дори не подозирах докъде стигат способностите на Зара.

Трябваше да призная поне пред себе си, че Саймън може би е в беда… но не бях способна да понеса това.

— Добре ли си?

— О, слава богу — прошепнах, още преди да съм се обърнала.

Саймън излезе от гората и тръгна по шосето към нас. Движеше се бавно, тромаво, сякаш току-що ставаше от сън, но иначе изглеждаше съвсем добре.

Изчаках при колата, докато Кейлъб го пресрещне на средата на пътя. Двамата се прегърнаха без думи.

Погледите ни със Саймън се срещнаха, когато той освободи Кейлъб от прегръдката си. Още преди да е успял да ми каже нещо, аз обгърнах врата му с ръце и го притиснах силно, сякаш бих го прегръщала така цяла вечност, стига да ми позволеше да го направя.