Нийл Геймън, Майкъл Рийвс
МеждуСвят (5)

Глава четвърта

Гимназия Грийнвил бе построена преди почти петдесет години. Когато съм бил малък, градът я затворил за няколко месеца, за да махне азбеста. Отзад има няколко временни фургона, които приютяват кабинетите по рисуване и научните лаборатории. Ще си стоят там, докато не се разберат за построяването на ново крило. Сякаш всичко се разпада. Мирише на влага, на пица и на потна спортна екипировка — и ако ви се струва, че не обичам училището си, то предполагам това е, защото наистина не го обичам. Но трябва да призная, че сега, като влязох вътре, се чувствах доста добре.

Изкачих стъпалата, като хвърлях напрегнати погледи към небето за гладиатори върху летящи дискове. Нищо.

Влязох. Никой не ме и погледна.

Беше по време на петия час и по коридорите нямаше много хора. Тръгнах към кабинета на господин Димас възможно най-бързо, но без да тичам. Той никога не е бил любимият ми учител — странните тестове, които измисляше, бяха трудни — но винаги оставяше впечатлението на човек, който не би се паникьосал в извънредна ситуация.

А ако това не беше извънредна ситуация, то не знам кое би било. Пък и вината беше негова, нали?

Успях да се сдържа да не тичам по коридора, докато стигна до кабинета му. Погледнах през стъклената врата. Той седеше на бюрото си и проверяваше купчина домашни. Почуках на вратата. Той не вдигна поглед, само каза: „Влез!“ и продължи да пише оценки.

Отворих вратата и пристъпих към бюрото му. Той продължи да гледа домашните.

— Господин Димас? — опитах да овладея треперенето в гласа си. — Може ли за момент?

Той вдигна очи, срещна погледа ми и изпусна писалката си. Просто я изпусна, ей така. Наведох се, вдигнах я и я върнах на бюрото му.

— Има някакъв проблем ли? — попитах аз.

Той изглеждаше пребледнял и — всъщност ми бяха нужни няколко мига, за да го установя — наистина уплашен. Ченето му падна. Поклати глава, по онзи начин, който баща ми нарича „да прочистиш паяжините“ и пак ме погледна. Протегна дясната си ръка. После каза:

— Стисни ми ръката.

— Ама, господин Димас…? — изведнъж ме обзе страх, който също бе част от тази лудост, и мисълта толкова ме уплаши, че едва стоях на краката си. Точно в момента имах нужда от някой, който да се държи като възрастен.

Той все така протягаше ръка. Забелязах, че пръстите му треперят.

— Сякаш сте видели призрак — казах аз.

Той ме изгледа строго.

— Не е смешно, Джоуи! Ако ти си Джоуи, стисни ми ръката!

Пъхнах длан в неговата. Той я стисна почти болезнено, за да почувства плътта и костите й, после я пусна и ме погледна.

— Истински си — каза. — Не си халюцинация. Какво означава това? Ти ли си Джоуи Харкър? Определено приличаш на него.

— Разбира се, че съм Джоуи! — казах аз.

Признавам си — бях готов да се разцивря като бебе. Тази лудост, каквато и да беше тя, не можеше да е засегнала и него. Господин Димас винаги бе толкова здравомислещ. Поне до известна степен. Когато кметът Хенкъл го описа в колонката си във вестник „Грийнвил куриър“ като „щура снежна вихрушка през юни“, доста добре си представих какво има предвид.

Но трябваше да кажа някому какво става и господин Димас все още ми изглеждаше като най-подходящия.

— Вижте — започнах внимателно, — днес всичко е… много странно. Вие сте единственият човек, който мисля, че би могъл да го понесе.

Той все още бе блед като тебешир, но кимна. После на вратата се почука и той извика: „Влез!“. В гласа му прозвуча облекчение.

Влезе Тед Ръсел, който дори и не ме погледна.

— Господин Димас — започна той, — имам проблем. Ако получа двойка по обществени науки, няма да получа кола. А мисля, че вие ще ми пишете двойка.

Явно дори алтернативните реалности не могат да променят някои неща — Тед очевидно все още имаше трудности с оценките. Господин Димас изглеждаше разочарован, когато момчето влезе, а сега изглеждаше ядосан.

— И защо това да е мой проблем, Едуард?

Точно такъв си спомнях господин Димас. Почувствах облекчение и преди да се замисля, вече бях отворил уста.

— Прав е, Тед. Но пък като не те допуснат на пътя, правят услуга на обществото. Ти си сигурна катастрофа за поне пет коли.

Той се обърна към мен и аз се надявах, че няма да ме удари пред учителя. Тед Ръсел обича да удря по-дребни от него хора, а това е една голяма част от училищното население. Вдигна ръка — и тогава ме видя.

Спря със замръзнала във въздуха ръка и пророни, блед като призрак:

— Божичко, не ме наказвай! — и се разплака. После изтича от стаята. И аз тичах така преди малко. „На това му се вика да тичаш с всички сили, за да спасиш живота си“, помислих аз.

Погледнах господин Димас. Той отвърна на погледа ми, после закачи с крак един близък стол и го придърпа към мен.

— Сядай! Наведи глава и дишай бавно!

Направих го и слава богу, защото светът — или поне кабинетът му — беше започнал да се люлее. След минутка всичко се успокои и аз вдигнах глава. Господин Димас ме гледаше.

Излезе от стаята и се върна след секунди с чаша.

— Пий!

Изпих водата. Помогна ми. Малко.

— Доскоро мислех, че имам странен ден. Сега вече е някъде отвъд шантавото. Можете ли да ми обясните поне нещо?

Той кимна.

— Да, мога да обясня една малка част. Поне реакцията на Едуард. И моята. Джоуи Харкър се удави миналата година при водопадите на Гранд ривър.

Сграбчих разумното си съзнание и се вкопчих в него с две ръце.

— Не се удавих — обясних на учителя. — Бях сериозно пораздрусан, направиха ми пет шева на крака и татко каза, че това ще ми даде урок, който никога няма да забравя и че да се спусна по водопадите в бъчва е най, ама най-глупавото нещо, което съм правил, а аз му казах, че нямаше да го направя, ако Тед не беше казал, че съм пъзльо…

— Удави се — каза равно господин Димас. — Аз помогнах да извадят тялото ти от реката. Държах реч при погребението ти.

— О…

Тогава и двамата замълчахме за момент, докато мълчанието натежа твърде много и трябваше да кажа нещо. Затова попитах:

— Какво казахте?

На мое място вие не бихте ли попитали същото?

— Хубави неща — отвърна той. — Разказах им, че си бил добросърдечно дете, разказах и как непрекъснато се губеше през първия си срок тук. Как трябваше да пращаме спасителни отряди, за да те ескортират до салона по физическо или до фургоните с научните лаборатории.

Страните ми горяха.

— Супер! — пророних с целия сарказъм, който успях да събера. — Точно така бих искал да ме запомнят.

— Джоуи — попита тихо той, — какво правиш тук?

— Имам щур ден, казах ви.

Щях да му обясня всичко — и съм сигурен, че той се беше досетил за една част — но преди да кажа каквото и да било, в стаята започна да се смрачава. Не така, както когато слънцето се скрива зад облак, а като при много страшна гръмотевична буря или както, сигурен съм, изглежда слънчево затъмнение. Този мрак бе нещо, което може да се докосне, нещо плътно, осезаемо и студено.

И сред мрака се появиха очи.

Тъмнината се оформи в силует на жена. Косата й беше дълга и черна. Устните й бяха големи, както бе модерно при кинозвездите от времето, когато бях малък. Беше дребна и доста слаба, а очите й бяха толкова зелени, че нямаше как да не носи контактни лещи, макар че всъщност не носеше.

Очите й приличаха на котешки. Нямам предвид, че формата им беше такава. Искам да кажа, че ме гледаха така, както котка гледа врабче.

— Джоузеф Харкър! — каза тя.

— Да — отвърнах аз. Което вероятно не беше най-умното нещо, което можех да направя, защото тогава тя ме омагьоса.

Това е най-добрият начин, по който мога да го обясня. Размърда пръста си във въздуха, за да опише фигура — символ, който приличаше малко на китайски и малко на египетски — който остана да свети във въздуха, след като пръстът й престана да се движи, а в същото време тя произнесе нещо. Думата, която каза, увисна, завибрира и заплува из стаята. И думата, и жеста изпълниха главата ми и разбрах, че трябва да я следвам цял живот, където и да отиде. Щях да я следвам или да умра.

Вратата се отвори. Влязоха двама мъже. Единият носеше само една дрипа, подобна на превръзка, около кръста си. Беше плешив — всъщност, доколкото можах да видя, нямаше никакви косми и това, заедно с превръзката, го правеха да прилича на кошмар дори и без татуировките. Те само влошаваха нещата — покриваха всеки сантиметър от кожата му, от главата до петите. Целият беше в бледосиньо и зелено, в червено и черно, рисунка след рисунка^[1]. Не можех да различа какво представляват, въпреки че той стоеше на по-малко от два метра от мен.

Другият мъж носеше тениска и джинси. Тениската му беше с един размер по-малка, което никак не беше добре, защото голяма част от корема му се показваше. А коремът му… ами, той лъщеше и приличаше на медуза. Виждах вътрешностите и нервите и други такива неща през желираната кожа. Погледнах лицето му, то беше същото. Кожата му беше като мазно петно върху костите, мускулите и сухожилията — те се виждаха под нея, накъдрени и изопачени.

Жената ги погледна така, сякаш ги очакваше. Махна небрежно към мен.

— Хванах го. Все едно да вземеш амброзия от природен дух. Лесна работа. Сега ще ни последва навсякъде.

Господин Димас се изправи и каза:

— Слушайте, млада госпожице! Не можете… — в този миг тя направи някакъв жест и той застина. Или нещо такова. Виждах, че мускулите му трептят, сякаш се опитва да се движи, опитва се с всяка своя клетка, но все пак не успява.

— Къде е сборният пункт? — попита тя.

Имаше тембър на разглезено момиче, който ме дразнеше, особено след като знаех, че ще прекарам остатъка от живота си като я следвам по петите.

— Навън. Има един повален дъб — каза човекът-медуза с глас, сякаш бълваше кал. — Ще ни вземат оттам.

— Добре — отвърна тя, после ме погледна. — Ела с мен — каза го с глас, с който се обръщаш към куче, което не харесваш особено. Обърна се и излезе.

Аз я последвах, сляпо и покорно, мразейки се с всяка своя стъпка.

 

 

МеждуДневник

От дневника на Джей

Върнах се в Базовия град късно през нощта. Повечето в моето спално спяха, с изключение на Джай, който медитираше, увиснал във въздуха с кръстосани крака, така че може и да спеше. Промъкнах се край него, съблякох се, взех си душ за двайсет минути, за да измия от косата си калта и засъхналата кръв. После попълних доклада за щетите и загубите, в който обясних как загубих якето и колана си (размених якето за информация, а от колана стана много ефикасен турникет, ако искате да знаете). После се строполих като мъртвец и спах, докато не се събудих.

Това е традиция. Не будиш човек, върнал се от задача. Той получава един ден, за да бъде разпитан след мисията, а после един ден за себе си. Това е неприкосновено. Но неприкосновеното се изпарява, когато Стареца те повика. Когато се събудих, до койката ми имаше бележка, написана на оранжевата хартия на Стареца, с която ми казваше да се явя в кабинета му, когато намеря за добре, което е неговият начин да каже „незабавно“.

Навлякох дрехите и тръгнах към кабинета на шефа. В базата сме петстотин души и всеки един от нас би умрял за Стареца. Не че той иска това. Има нужда от нас. Ние имаме нужда от нас.

Разбрах, че е в ужасно настроение, когато стигнах преддверието. Асистентката му ми помаха да вляза в кабинета веднага щом ме видя. Нямаше „здравей“, нито дори предложение за кафе. Само: „Той чака. Влизай.“

Бюрото на Стареца заема по-голямата част от стаята и е покрито с купчини хартии и папки с изръфани краища, захвани с гумени ластици. Един бог знае как успява да намери нещо сред тях.

На стената зад него има огромна картина на нещо, което прилича на водовъртеж и на нещо като торнадо, а най-вече на фигурата, която прави водата, когато се оттича в канала. Това е изображение на Алти-лената — структурата, която всички сме се заклели да пазим и, ако стане нужда, да дадем живота си за нея.

Той ме погледна със здравото си око.

— Седни, Джей.

Старецът изглежда около петдесетте, но може да е и много по-стар. Доста е очукан. Едно от очите му е изкуствено: то е бинарно творение от метал и стъкло. Светлината блещука в него — зелена, виолетова и синя. Когато гледа през него, те кара да проверяваш съвестта си и да се чувстваш на пет години, точно както прави и истинското му око. Истинското е кафяво, точно като моите очи.

— Закъсня — изръмжа той.

— Да, сър — отвърнах аз. — Дойдох веднага щом получих съобщението ви.

— Имаме нов Бродещ — каза той. Взе една папка от бюрото, прелисти я и измъкна лист синя хартия. Подаде ми го. — Отгоре мислят, че може да е нещо горещо.

— Колко горещо?

— Не съм сигурен. Но е непредвидим. Ще задейства всички аларми и ще се спъне във всички капани по пътя си.

Погледнах листа. Основен благоприятен за човека планетарен дизайн — един от средните светове, от плътната част на Арката — нищо прекалено екзотично. Координатите също бяха доста праволинейни. Изглеждаше като сравнително лесна задача.

— Да го изтегля?

Старецът кимна.

— Да, и то бързо! И от двете страни ще пратят залавящи екипи да го приберат веднага щом разберат, че го има.

— Днес трябваше да докладвам за работата по „Звездна светлина“.

— Джолиет и Джой в момента докладват. Ако имам нужда от още информация, ще се свържа с теб. Момчето е по-важно. И можеш да получиш два почивни дни, когато приключиш.

Зачудих се дали наистина ще получа двата дни. Няма значение.

— Ясно! Ще го доведа!

— Свободен си! — каза Старецът. Изправих се, мислех да мина набързо през оръжейната, после да изляза в полето и оттам — в Промеждутъка. Но преди да стигна вратата, той отново заговори. Все още ми ръмжеше, но вече беше приятелски.

— Помни, Джей, искам да се върнеш цял и то скоро. Още един Бродещ повече или по-малко няма да е краят на света. Но един полеви офицер по-малко може и да го докара. Не се забърквай в неприятности. Да си се върнал да докладваш до седем нула нула утре сутрин.

— Да, сър! — казах аз и затворих вратата.

Асистентката на Стареца ми подаде разписката за заявка от оръжейната. После ми се усмихна. Казва се Жозета.

— Същото искам да ти кажа и аз, Джей — каза тя. — Върни се жив и здрав! Нужни са ни всички налични полеви офицери.

Интендантът е от една от по-тежките Земи — места, където се чувстваш така, сякаш тежиш двеста килограма — и често тежиш точно толкова. Има формата на бъчва и е двайсет и пет сантиметра по-висок от мен. Като го гледам, все едно гледам криво огледало на панаир, което те уголемява.

Взех костюм за битки, гледах как ми го подхвърля, сякаш е лек като перце. Хванах го и за малко да падна. Костюмът сигурно тежеше трийсет килограма. Предположих, че интендантът ми е сърдит, задето изгубих бойното яке и колана и затова сега така се отнася с мен.

Подписах се за бойния костюм. Съблякох се по тениска и боксерки, нахлузих го и го активирах, усетих как покрива тялото ми от глава до пети. После настроих съзнанието си на новото хлапе. Взех го на мушка и започнах да Бродя към него…

Промеждутъкът беше студен и вкусът му в устата ми беше като на ванилия и пушек. Намерих хлапето благополучно.

И после всичко се обърка.