Нийл Геймън, Майкъл Рийвс
МеждуСвят (4)

Глава трета

Лицето на непознатия бе покрито с някаква маска — повърхността й беше огледална, сякаш от живак. Беше изключително странно. Гледах това безизразно, сребристо лице и виждах оттам да ме гледа собственият ми образ, изкривен и изопачен.

Лицето ми изглеждаше глуповато и тъпо. Течна карта с лунички, разрошена гъста червеникавокестенява коса, големи кафяви очи и устата ми, изкривена в смесица от изненада и — съвсем откровено — страх, подобно на герой от анимационен филм.

Първото, което си помислих, е, че непознатият е робот, от онези по филмите, роботи от течен метал. После реших, че е извънземно. А после започнах да подозирам, че е някой, нахлузил високотехнологична маска — тази мисъл се превърна в убеденост, защото когато той заговори, гласът му ми беше познат. Заглушен от маската дотолкова, че не можех да се сетя откъде го познавам, но все пак определено го знаех.

— Джоуи?

Опитах се да отвърна „Да?“, но единственото, което успях да направя е да издам някакъв неясен звук.

Той пристъпи към мен.

— Виж, предполагам, че всичко се случва доста бързо за теб, но трябва да ми се довериш.

„Случва се доста бързо!? Това е омаловажаването на столетието, мой човек!“, искаше ми се да му кажа. Къщата ми не е моята къща, семейството ми не е моето семейство, приятелката ми не е моята приятелка — е, тя не беше още от самото начало, но не му е сега времето да придиряме. Въпросът е там, че всичко стабилно и постоянно в живота ми се превърна в желе и аз бях на ей-толкова от това напълно да откача.

Тогава ненормалният с маската постави ръка на рамото ми и това преля чашата. Рязко изнесох коляно нагоре, много силно, точно както господин Димас ни беше учил — и момчета, и момичета — ако сметнем, че някой възрастен мъж ни застрашава физически. („Не се целете в тестисите — каза господин Димас в онзи ден, сякаш обсъждахме прогнозата за времето. — Целете се в центъра на стомаха, сякаш смятате да стигнете там през тестисите. После не спирайте да видите дали е добре или не. Просто бягайте!“)

На практика си счупих капачката на коляното. Той имаше някаква броня под палтото.

Изскимтях от болка и стиснах коляното си. По-лошото беше, че знаех — зад огледалната маска мръсникът се усмихва.

— Добре ли си? — попита той с онзи полупознат глас. Звучеше повече развеселен, отколкото загрижен.

— Дали съм добре, въпреки че не знам какво става, че изгубих семейството си и че си счупих коляното? — щях да побягна, но за да тичаш, са нужни два крака в добро състояние. Поех си дълбоко въздух и се опитах да се стегна.

— Две от тези неща са твоя собствена глупава грешка. Надявах се да стигна до теб преди да започнеш да Бродиш, но не бях достатъчно бърз. Успя да задействаш всички сигнални системи в района, прескачайки от равнина в равнина.

Нямах представа за какво говори, не бях излизал в равнината, откакто семейството ни ходи до леля Агата за Великден. Потърках крака си.

— Кой си ти? — казах. — Свали си маската!

Той не го направи.

— Можеш да ме наричаш Джей — каза той и отново протегна ръка, сякаш трябваше да я стисна.

Чудя се дали щях да го направя или не — така и не разбрах. Изведнъж ме ослепи зелена светкавица, замигах объркано и след кратък миг оглушителен гръм приведе и ушите ми в неизправност.

— Бягай! — изкрещя Джей. — Не, не натам! Върни се, откъдето дойде. Ще опитам да ги задържа.

Не побягнах — просто стоях и зяпах.

Появиха се три летящи диска — сребристи и блещукащи, и закръжиха на около три метра над нас. Върху всеки диск, пазейки равновесие като сърфист, яхнал вълна, стоеше по един мъж в сива дреха. Тримата мъже държаха нещо, което приличаше на мрежа с тежести — нещо подобно сигурно имаха рибарите, мина ми през ума, или гладиаторите.

— Джоузеф Харкър! — извика един от гладиаторите с равен, почти безизразен глас. — Съпротивата е непродуктивна! Моля, останете на мястото си! — и размаха мрежата, за да подчертае думите си.

Мрежата изпука и там, където примките се докоснаха, пробягаха сини искри. Щом видях мрежите, разбрах две неща — че са приготвени за мен и че ще ме боли, ако ме хванат.

Джей ме изблъска.

— Бягай!

Този път схванах. Обърнах се и побягнах.

Един от мъжете върху дисковете извика от болка. За миг погледнах назад — мъжът летеше към земята, а дискът се рееше във въздуха над него. Подозирах, че Джей е причината за това.

Другите двама гладиатори висяха във въздуха точно над мен, без да изостават, докато аз тичах. Нямаше нужда да поглеждам нагоре. Виждах сенките им.

Чувствах се като диво животно в документален филм — може би лъв или тигър — преследван от мъже със стрелички с приспивателно. Ясно е, че преследвачите ще свалят животното, ако то продължи да бяга направо. Затова не продължих. Шмугнах се наляво точно когато мрежата се приземи там, където бях. Мрежата перна ръката ми и тя изтръпна. Не си усещах пръстите.

И аз се преместих.

Не бях сигурен нито как, нито какво направих. Изпитах мигновеното усещане за още мъгли и блещукащи светлини, за звън на тръбни камбанки и след това се оказах сам. Мъжете в небето бяха изчезнали — дори тайнственият господин Джей с огледалното лице не се виждаше никъде. Бе спокоен октомврийски следобед, по тротоарите бяха нападали мокри листа и в сънливия Грийнвил не се случваше нищо. Всичко си бе, както обикновено.

Сърцето ми биеше толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите ми.

Тръгнах по „Мейпъл роуд“, опитах да овладея дишането си, разтривах изтръпналата си дясна ръка и се опитвах да обмисля случилото се току-що.

Къщата ми вече не беше моята къща. Хората, които живееха там, не бяха моето семейство. Преследваха ме лошите на летящи капаци от шахти, имаше и мъж с брониран чатал и огледално лице.

Какво можех да направя? Да ида в полицията? Да-а бе, помислих си. Разказват им такива истории непрекъснато. Пращат хората, които им ги разказват, в лудницата.

Оставаше само един човек, с когото можех да говоря. Извивката на улицата свърши и пред себе си видях гимназия Грийнвил.

Щях да говоря с господин Димас.