Нийл Геймън, Майкъл Рийвс
МеждуСвят (12)

Глава единадесета

След онова първо зашеметяващо посещение няколко пъти се бях връщал в Промеждутъка. Беше част от основното ни обучение за изостряне на способностите ни да намираме различни входове и изходи, да се учим по кои повърхности да не стъпваме (големият морав диск, който плаваше като фризби с размера на кола, изглеждаше примамлив транспорт, но ако стъпиш отгоре му, те засмуква като изгладнели подвижни пясъци) и как да разпознаваме морфожите и други опасности. Все още не харесвах мястото. Беше твърде странно, твърде нестабилно. В един от многото уроци по оцеляване инструкторката описа пътуването през Промеждутъка като „интуитивно налагане на указващ посоката ред в зародишна фрактална хипергънка“. Казах, че на мен ми прилича по-скоро на опит да намериш път навън от огромна плазмена лампа. Тя отговори, че било същото.

Но, вярвате ли ми или не, има начини да минеш през Промеждутъка и да излезеш точно там, където искаш. Нито един от тези начини не е лесен — особено за такъв като мен, на когото му е трудно да стигне дори до магазина в двуизмерна равнина като земната повърхност. Никой не бе съвсем сигурен колко измерения има в Промеждутъка. Най-добрите учени на МеждуСвят смятаха, че съществуват поне дванайсет, а е възможно още пет или шест да са скрити в различни субатомни кътчета и пукнатинки. Промеждутъка беше пълен с хиперболоиди, ленти на Мьобиус, бутилки на Клайн… всичко, което наричат неевклидови форми. Чувстваш се като в плен на най-лошите кошмари на Айнщайн. Ако на това място искаш да се ориентираш, не можеш просто да погледнеш компаса и да кажеш: „Насам!“. Там посоките не са само четири, нито осем, нито дори шестнайсет. Човек може да тръгне по безброй много пътища, нужно е съсредоточаване и концентрация, като да откриваш скритите индианци в рисунка на гора. А най-вече е нужно въображение.

Минахме през портала (този път приличаше на въртяща се врата в универсален магазин, само че с мокри панели от цветно стъкло), застанахме върху едната страна на огромен додекахедрон и Джай отвори запечатаните заповеди. Той извади листа и пусна плика (на когото веднага израснаха криле и отлетя, в Промеждутъка е трудно да замърсяваш). После разгърна листа с инструкциите, мълчаливо го прегледа и каза:

— Трябва да достигнем следните координати — и ги прочете. — Светът е от неутралните в конфедерация Лоримаре. Там ще вземем три маяка, поставени на един квадратен километър от изходната ни точка.

Взех листа и го погледнах. Можеш да разбереш някои неща за дестинацията дори само като погледнеш координатите. Ако си представите Арката — както наричаме Алти-лената — като лък, дебел в средата и изтъняващ към краищата, тази Земя беше почти в средата на извивката на Арката, в най-дебелата част. Световете в крайните части на роговете са или изцяло магични или изцяло технологични, но с приближаването към центъра разграничаването започва да намалява и почти напълно да изчезва. Бинарните и МАГ имат пълна власт над милиони Земи в роговете, но с приближаването към средата на Арката желязната им хватка леко се разхлабва. Има Земи, където МАГ или Бинарните дърпат конците зад кулисите, използвайки хора като илюминатите или технократите. А има светове, чиито цивилизации се основават на науката или на вълшебството, но все още не са подчинени от нито една от враждуващите страни. Моята Земя е от тях. Тя е малко по-напреднала в науката, отколкото в магията. А светът, в който отивахме, бе още по-близо до центъра на Арката — везните на цивилизацията му рано се бяха наклонили в полза на науката, но също толкова лесно можеха да са се наклонили и в другата посока, към магията.

Джай ме посочи и каза:

— Моля, ескортирай ни до правдивата ни дестинация, Бродещ!

Кимнах, запечатах координатите в главата си и ги оставих да ме придърпват насам-натам също като лескова пръчка за търсене на вода. Занулих в точния изходен възел, който исках — пулсираща карирана леха на далечната страна на нещо, което приличаше на поле от разлюлени ивици тофу. Скочихме един по един от додекахедрона върху огромно кипарисово парче, носещо се с мек златист блясък. Бях готов да ги отведа от там до лехата, когато изведнъж нещо профуча край главата ми и остави след себе си цветна ивица.

— Морфож! — извика Джакон. — Скрийте се!

Тъй като си беше Джакон, тя игнорира собствената си заповед, зае вълча поза и заръмжа заплашително, оглеждайки изпод вежди заобикалящия ни хаос.

Джо, Джай и Джозеф също се заоглеждаха внимателно. Дж/О приклекна, вдигна лазерната си ръка и започна да следи координатната система в електрическото си око в опит да хване на мушка заплахата. Той за малко не падна от изненада, когато скочих пред него и закрих с гърди дулото на лазера му.

— Задръж! — изкрещях. — Не стреляй! Той ми е приятел!

Другите ме погледнаха изумено.

— Това е морфож! — каза Джай, без да изпада в многословие, предвид спешния случай. — Те всички са опасни!

Дж/О се опита да ме заобиколи, за да се прицели отново в Ню. Аз отново застанах пред лазера, а Ню тревожно надзърташе иззад рамото ми.

— Той е съществото от Промеждутъка, за което ви разказах. Онова, което… — спрях, като осъзнах, че не бе много мъдро от моя страна да споменавам случилото се с Джей. — Което… ми спаси живота — завърших доста неубедително. — Вярвайте ми, няма да ви нарани!

Спътниците ми изобщо не изглеждаха убедени, но бавно излязоха от скривалищата си. Ню предвидливо остана зад мен. Заговорих му успокоително, надявах се малко да го окуража.

— Хей, Ню, как си? Радвам се да те видя отново. Излез да видиш бандата.

Ей такива неща му приказвах.

Той се престраши малко, но все пак си остана на крачка зад мен. Тялото му пулсираше в тревожни цветове — най-вече пурпурно с тюркоазени вълнички.

— Вижте — казах им аз, — почти стигнахме портала. Ню няма да излезе от Промеждутъка.

Не споменах, че с Джей го срещнахме в граничен свят, който притежаваше някои характеристики на Промеждутъка, но като цяло бе по-близък до нормалната реалност. Надявах се Ню да не напусне — или да не може да напусне изцяло Промеждутъка. Все пак той си беше морфож, многоизмерна форма на живот, което означава, че вероятно не може лесно да се свие до четирите измерения на земните равнини. Все едно да опитваш да напъхаш огромен октопод в кутия за обувки. Поне така се надявах.

— Много добре — отвърна неохотно Джай.

Всички се събраха около мен, въпреки че никой не искаше да се доближава особено до Ню.

— Оттук накъде? — попита Джозеф.

— Ще минем оттам — посочих карираната поничка. Джай скочи напред и се гмурна в нея с краката напред. Другите го последваха един по един, докато в Промеждутъка останах само аз.

Обърнах се към Ню. Балончестото създание висеше до мен, а по повърхността му пробягваха зелени и сини оттенъци на надежда.

— Съжалявам, малкия, но имам работа в реалния свят. Може да се видим, като се връщам. — Въпреки че се съмнявах, честно казано. Все пак какви са шансовете да се натъкна отново на него в непознаваемата, некартографируема огромност на Промеждутъка? Буквално нулеви…

Което означава, че той някак ме е проследил!

При тази мисъл се почувствах едновременно трогнат и притеснен. Никога не бях чел нещо, което да навежда на мисълта, че морфожите могат да засичат хората и да ги намират, още по-малко да се привързват към тях — но тъй като всичко, което знаехме за тях, бе горе-долу с размера на вируса на грипа, това не беше изненадващо.

Но аз все пак изпитвах топли чувства към мъничето. Хванах се, че се надявам да остане и да ни изчака.

— Довиждане, Ню! — викнах аз, мушнах се през поничката…

… и се плъзнах през портал, който се сви неимоверно много и изчезна зад мен. Но точно преди да го направи, едно малко, плътно сапунено мехурче се промъкна през него. То бързо се разшири до размера на Ню и ме последва.

Отначало не го забелязах, защото, както все още се случва понякога, стомахът ми поведе на бунт останалите ми органи и имах нужда от около минута, за да потуша размириците. После вътрешното ми ухо реши да се върне към функциите си и вече можех поне да стоя прав, въпреки че все още бях леко разтреперан, и да се огледам.

Забелязах израженията по лицата на съотборниците ми миг преди да видя Ню.

— Каза, че няма да излезе от Промеждутъка! — обвини ме Джо.

Свих рамене, а Ню застана отново зад лявото ми рамо. Май това място му харесваше.

— Какво да ви кажа? Не знам как да се отърва от него. Ако някой има предложения, готов съм да ги чуя.

Никой нямаше предложения. Джай реши, че е по-добре да се съсредоточим върху задачата ни и да открием първия маяк. Понечих да кажа на Ню да внимава какво прави, но думите ми останаха на върха на езика ми, когато се огледах наоколо.

Гледката беше впечатляваща. Стояхме на покрив с гледка към градски пейзаж, сравним само с корицата на научнофантастично списание. Високи тънки кули, грациозни като джамии, се издигаха с манхатъновско величие, свързани с полюшващи се пътеки и стъклени тръби. Въздушни автомобили — лъскави коли за двама във формата на сълза — излитаха от платформи в ясния въздух.

Но никой от нас не продължи да съзерцава гледката — светът не изглеждаше особено опасен, ала така изглежда и кораловата змия, нашарена с ярки цветове, докато не те ухапе. Кръгла будка от бляскав метал, украсена с ветропоказатели в стил арт деко, се извисяваше на метър от нас. Табелата й казваше, че е „асансьор“ — слава богу, тази Земя използваше разпознаваема форма на английски. Плъзгащата се врата беше заключена, въпреки че нямаше и следа от заключващ механизъм.

— Дайте на мен — каза Дж/О и насочи лазерната си ръка към вратата. — Вижте как ще го взривя това бебче!

— Ти да не си терминално асоциален? — попита го Джай. — На това място ние сме гости. Безпричинното разрушаване на лична собственост не е нищо повече от необоснован вандализъм.

Той затвори очи, докосна вратата и тя се плъзна встрани. Нямаше и следа от асансьор. Но имаше метални стъпенки и ние започнахме да се спускаме надолу, един по един, етаж след етаж, след етаж, а Дж/О мърмореше, че никога не му позволяват да използва лазерната си ръка. Ню остана с нас и се рееше над главите ни. Веднъж доплува твърде близо до Джакон и предупредителният й вълчи вой го накара да се втурне назад по шахтата на около 6–7 метра. Започнах да се чудя как толкова беззащитно нещо е оцеляло в Промеждутъка.

Докато слизахме, Джай извади устройство с размера и формата на напръстник. След миг то започна да се носи из въздуха. Замига малък светодиод и след това по повърхността му се появиха светлинки, които изписаха стрелка, сочеща направо.

— Локаторът е активиран — каза той. — Обектът, подлежащ на придобиване, се намира на третия етаж от горе на долу в тази сграда.

— Толкова ли е невъзможно да се задоволиш с няколко срички всеки път, когато казваш нещо? — попита го Джо, а перата на крилете й настръхнаха от раздразнение.

— Да — подкрепи я и Дж/О. — Имам най-новия чип на „Мериам-Уебстър“ — всички излезли през последните двайсет години речници, енциклопедии, списъци… каквото се сетиш, кръстосано индексирани в над шейсет реалностни равнини, но някои от редовете все още излизат като „не са в продажба“.

Джай се усмихна леко.

— Каква е ползата от добрия речник, ако не се използва?

Вратата се отвори и един по един пристъпихме в някаква лаборатория — толкова чиста, лъскава и високотехнологична, че дори доктор Франкенщайн би заплакал от завист. Точно както и самият град, това място изглеждаше като създадено през 50-те години на 20-и век, а след това прескочило няколко десетилетия, за да се приземи направо в края на 21-и век. Редици от лампи, монтирани на високия таван, осветяваха всичко с хладна светлина. Проблясваха екрани на компютри, подредени покрай едната стена, в предните им панели имаше огромни бобини с магнитна лента. Имаше кондензатори, електродни клеми, през които от време на време изпращяваше ток, масивни хладилни камери и друго оборудване, което не разпознавах.

Странното беше, че въпреки че повечето уреди си работеха нормално, нямаше никакви хора. Джакон ни обърна внимание на това, но Джай само сви рамене.

— Толкова по-добре за нас. — Той заоглежда залата, следвайки мигащата шарка на светлинките. — Там горе! — посочи накрая той.

„Там горе“ имаше редица лавици, може би на седем метра височина, на около две трети от тавана.

— Аз ще го взема — каза Джо. Тя пристъпи напред, разпери криле — избягвайки внимателно пращящия ток в генератора на Ван дер Грааф — и полетя. Издигна се внимателно с ангелските си двуметрови бели криле и, докато я гледах, осъзнах, че мисля как Земята, от която е тя, сигурно най-много прилича на рая в цялата Алти-лена.

Джо спря, увисна във въздуха край лавицата и бръкна зад предметите. Ню изглеждаше омаян от способността й да лети, но любопитството му бе туширано от предпазливост, затова той просто се рееше на метър от нея и гледаше. Джо измъкна малка джаджа, която сякаш мигаше, въпреки че не можех да съм сигурен — проблясъците изглеждаха бяха почти в ултравиолетовия спектър, точно на горната граница на видимата светлина. Беше притеснително по някакъв уталожен начин, затова извърнах поглед и го плъзнах покрай една контролна конзола и екран на монитор, за да погледна през прозореца.

Нещо ме притесняваше, но не можех да разбера какво…

Лабораторията беше три етажа под върха на кулата и през прозореца се виждаше голяма част от града. Чух как крилете на Джо изшумоляха, когато тя кацна зад мен, и онова слабо притеснително чувство, което се въртеше отзад в главата ми, започна да се движи малко по-енергично, когато тя подаде маяка на Джай.

— Единият е готов, остават два — каза Джакон или по-скоро наполовина го каза и наполовина го изръмжа.

— Тестът не може да е толкова лесен — измърмори разочаровано Джозеф.

Исках да кажа: „Това е, това е… Не сваляйте гарда…“, но не бях сигурен защо искам да го кажа. Тогава видях един от онези лъскави въздушни кораби да пикира край прозореца и разбрах.

Но вече беше твърде късно.

Завъртях се към другите, успях да кажа: „Това е капан!“ Но нищо повече, защото в този момент всичко — се промени.

Беше като да гледаш вълничка, която тръгна от маяка в ръката на Джо — вълна, която се разпространяваше навън във всички посоки и заливаше всичко по пътя си, включително и нас. Не усетих нищо освен мигновен хлад и дезориентация. Никой от спътниците ми също не изглеждаше засегнат.

Но всичко друго беше засегнато. Несекващата вълничка се превърна в прозрачна вълна, която премина през оборудването и научните джунджурии, преобразявайки всичко по пътя си. Суровият флуоресцентен блясък се превърна в трептяща жълтеникава светлина от свещи. Дългата редица контролни монитори примигна и се превърна в кристална топка. Рамката с химикали и разтвори в стъклени реторти и епруветки се превърна в дъбов шкаф, пълен с глинени гърненца и стъкленици, пълни с различни прахове, соли и еликсири. Камерата за радиоактивни и токсични материали се превърна в кръг от златни тухли, вдълбани в пода и покрити със защитни кабалистични символи. Вълната — всъщност разширяващият се мехур, в чийто център се намирахме ние — се ускоряваше с разрастването си и след секунди футуристичната лаборатория бе изцяло превърната в бърлога на магьосник.

Но нещата не спряха дотук. Като погледнах през прозореца, видях вълната да се разпространява във всички посоки на града, като при взрив на атомна бомба. Небостъргачите и кулите в стил арт деко се набръчкаха, размазаха се и станаха готически кули от зидан камък. Изчезнаха въздушните рампи и тръби, а прелитащите въздушни кораби се превърнаха в крилати драконоподобни същества, които носеха човеци на гърбовете си.

За по-малко от минута лъскавият научнофантастичен град се превърна в средновековно градче със замък в центъра, а ние се намирахме в най-високата му кула. Дори прозореца, през който гледах, сега бе неостъклен отвор, запречен с железни пръчки. Всичко се бе променило.

Не — помислих си тогава — не се бе променило. Не можеш да промениш нещо, което винаги си е било, а това открай време си е бил свят, управляван с магия, не с наука. Подсъзнанието ми го беше разбрало, когато Джо полетя, за да вземе маяка. Крилете й бяха твърде малки, за да я издържат само чрез подемна сила и въздушно налягане. Народът на Джо беше еволюирал в свят, където магията бе в самия въздух, в който летяха, така че тя можеше да се издигне единствено когато бе налична такава необикновена мощ.

Както тук.

— Обратно на покрива! — изкрещях и се обърнах към асансьора, но вместо него видях тясно стълбище, претъпкано със стражи с копия, мечове и арбалети, насочени към нас.

Нарекох се идиот по шест различни начина. Нищо чудно, че наоколо нямаше хора с изключение на далечните образи във въздушните кораби. Нищо чудно, че целият град изглеждаше толкова чист и спретнат. Всичко бе покрито с блясък само в наша чест — магия за виждане, която хипнотизира очите и мозъка да възприемат фалшива картина. Когато взехме първия маяк — който вероятно беше талисман, маскиран като маяк — сме задействали развалянето на магията и сме сигнализирали МАГ, че сме попаднали в мрежата им.

Нищо чудно, че всичко беше толкова лесно!

Ню кръжеше тревожно над мен и спътниците ми. В този момент въоръжените стражи отстъпиха встрани и направиха път на двама души, които си мислех, че никога повече няма да видя — Скарабус, Илюстрираният човек, и Невил, онази ходеща, говореща, лепкава версия в реален размер на Видимия човек, комплект за игра, който веднъж получих за Коледа. Те слязоха по стълбите и застанаха от двете страни на входа. Изглежда чакаха някого и никак не ми беше трудно да се досетя кого.

Чу се шумолене на копринени поли и от мрака на стълбите се появи фигура с наметало. Тя пристъпи под трепкащата светлина на свещниците, отметна качулката си и ни огледа. Погледът й се спря на мен и тя се усмихна.

— Добра среща отново, Джоуи Харкър — каза лейди Индиго. — Каква приятна изненада. И я виж ти! Този път си довел и приятели.