Нийл Геймън
Книга за гробището (5)

Трета глава
Божиите хрътки

По един гроб във всяко гробище принадлежи на таласъмите. Ако го търсите достатъчно дълго, ще го откриете. Ще го познаете по това, че целият е на петна, изтърбушен и покрит с проскубана трева или избуяли бурени. Надгробният камък обикновено е пропукан или счупен. Когато стигнете до него, ви изпълва особено чувство на изоставеност. Усещате как надгробният камък е по-студен от останалите, а името върху него често не може да бъде разчетено. Ако на гроба има статуя, обикновено е без глава или е така покрита с мъхове и лишеи, че сама прилича на лишей. Ако някой гроб в гробището сякаш е поруган от дребни вандали, ако ви кара да искате да сте някъде другаде, то той със сигурност е таласъмската порта.

В гробището на Ник също имаше такъв гроб.

Във всяко гробище има такъв гроб.

Сайлъс си тръгваше.

В първия момент, в който научи новината, Ник се разстрои. Но сега вече не беше разстроен. Беше бесен!

— Защо си тръгваш? — обърна се момчето към наставника си.

— Казах ти вече. Необходима ми е определена информация. За да я намеря, трябва да пътувам. А за да пътувам, трябва да тръгна оттук. Вече говорихме за това.

— Какво е толкова важно, че да трябва да заминеш? — Шестгодишният Ник се опита да си представи кое е онова нещо, което може да накара Сайлъс да го изостави, и не успя. — Не е честно!

Наставникът му остана невъзмутим.

— Не е нито честно, нито нечестно. Никой Оуенс, просто е.

Ник не се предаде.

— Трябва да се грижиш за мен. Обеща ми!

— Така е, като твой наставник нося отговорност за теб. За щастие, не съм единственият, който носи тази отговорност.

— А къде отиваш?

— Навън. Надалеч. Трябва да открия някои неща и не мога да ги открия тук.

Ник изсумтя и се отдалечи, като подритваше въображаеми камъни. В северозападната част на гробището растителността бе така избуяла и оплетена, че дори пазачът на гробището не можеше да се справи с нея. Ник се отправи точно натам, събуди семейство викториански деца, всички умрели преди десетия си рожден ден, и под светлината на луната заедно играха на криеница в бръшляновата джунгла.

Ник се опита да си представи, че Сайлъс не заминава, че всъщност нищо не се променя, но когато играта свърши и се върна в стария параклис, видя две неща, които бързо го върнаха в реалността.

Първо видя чантата. В мига, в който я погледна, Ник разбра, че е на Сайлъс. Чантата беше поне на сто и петдесет години — красива изработка от черна кожа с месингови украшения и черна дръжка. Подобни чанти сигурно са носили лекарите или погребалните агенти от времето на кралица Виктория. В тях неотменно са били подредени всички инструменти, които биха им потрябвали. Досега Ник не беше виждал чантата на Сайлъс, дори не знаеше, че Сайлъс има чанта, но такава чанта можеше да е само негова. Ник се опита да погледне вътре, ала тя бе заключена с голям месингов катинар. Беше твърде тежка, за да я вдигне.

Чантата беше първото нещо.

Второто нещо седеше на пейката до параклиса.

— Ник — каза Сайлъс. — Това е мис Лупеску.

Мис Лупеску не беше красива. Гледаше смръщено и неодобрително. Косата й беше сива, а лицето й изглеждаше твърде младо за тази сива коса. Предните й зъби бяха леко изкривени. Носеше огромен шлифер и мъжка вратовръзка.

— Здравейте, мис Лупеску — поздрави Ник.

Мис Лупеску не отговори. Тя подуши въздуха, погледна Сайлъс и каза:

— Значи това е момчето. — После стана от пейката и бавно обиколи Ник с разширени ноздри, сякаш го обдушваше.

Когато направи пълна обиколка, каза:

— Ще идваш при мен, когато се събудиш и преди да легнеш да спиш. Наела съм стая в онази къща ей там — тя посочи един покрив, който едва се виждаше от мястото, където бяха застанали. — Но ще прекарвам времето си на гробището. Тук съм като историк, изследващ историята на старите гробове. Разбираш ли, момче? Да?

— Ник — каза Ник. — Казвам се Ник. Не „момче“.

— Съкратено от Никой — допълни тя. — Глупаво име. А Ник е име като за домашно животно. Не го одобрявам. Ще те наричам „момче“. Ти ме наричай „мис Лупеску“.

Ник погледна умоляващо Сайлъс, но по лицето му нямаше и следа от съчувствие. Той взе чантата си и каза:

— С мис Лупеску си в добри ръце, Ник. Сигурен съм, че двамата ще се разбирате.

— Няма! — извика Ник. — Тя е ужасна!

— Това — каза Сайлъс — е много невъзпитано от твоя страна. Мисля, че трябва да се извиниш.

Ник не мислеше така, но Сайлъс го гледаше, стиснал в ръка черната си чанта, и всеки момент щеше да замине за незнайно колко време, та затова след кратко колебание момчето каза:

— Извинете, мис Лупеску.

Отначало тя не отвърна нищо, само присви ноздри. После каза:

— Дойдох от много далеч, за да се грижа за теб, момче. Надявам се, че си заслужава.

За Ник беше немислимо да прегърне Сайлъс на сбогуване, затова просто протегна ръка. Сайлъс се наведе и внимателно я стисна, като покри малката пухкава ръчица на Ник със своята голяма бяла длан. После вдигна черната си кожена чанта, сякаш бе лека като перце, тръгна по пътеката и излезе от гробището.

Малко по-късно Ник каза на родителите си:

— Сайлъс си замина.

— Ще се върне — отвърна весело господин Оуенс. — Не измъчвай главата си с тъжни мисли, Ник. Черен гологан не се губи, както се казва.

Госпожа Оуенс допълни:

— Навремето, когато ти се роди, той обеща, че ако се наложи да замине, ще намери някой, който да ти носи храна и да те наглежда и така и направи. Толкова е отговорен!

Наистина, Сайлъс носеше храна и всяка вечер я оставяше в криптата, но според Ник, това бе най-малкото, което наставникът му правеше за него. По-важното беше, че му даваше съвети — хладнокръвни, разумни и неизменно правилни, че знаеше повече от обитателите на гробището, защото нощните му разходки в света отвън му даваха възможност да го описва такъв, какъвто е сега, а не остарял със сто години, че беше невъзмутим и на него можеше да се разчита. Всяка една нощ от живота на Ник досега беше неизменно свързана със Сайлъс. Затова момчето трудно преглъщаше образа на малкия параклис без единствения му обитател. Но най-вече му липсваше чувството за сигурност, което му вдъхваше Сайлъс.

Мис Лупеску също смяташе, че работата й е много повече от осигуряването на храна за Ник, но съвестно изпълняваше и тази част.

— Какво е това? — попита ужасен Ник.

— Полезна храна — отвърна мис Лупеску.

Двамата стояха в криптата. Мис Лупеску сложи на масата две пластмасови кутии и отвори капаците им. Посочи към първата:

— Това е супа от цвекло и овес. — А после посочи втората кутия: — Това е салата. Сега ги изяж. Направих ги за теб.

Ник я зяпна, сякаш да се увери, че се шегува.

Храната, която му носеше Сайлъс, идваше в пакети, купени от места, където продават храна късно вечер и не задават излишни въпроси. Никой досега не му беше носил храна в пластмасова кутия с капак.

— Мирише ужасно — сбърчи нос момчето.

— Ако не изядеш супата скоро — каза мис Лупеско, — ще стане по-ужасна, защото ще изстине. Сега яж!

Ник беше гладен. Взе пластмасова лъжица, потопи я в пурпурночервената течност и започна да яде. Храната беше лигава и непривична, но той потисна усещанията си.

— Сега салатата! — нареди мис Лупеску и отвори втората кутия.

В кутията имаше големи резени суров лук, цвекло и домати, полети с гъст сос винегрет. Ник пъхна парче цвекло в устата си и започна да дъвче. Усети как в устата му се събира слюнка и осъзна, че ако преглътне, ще повърне.

— Това не мога да го ям! — каза Ник.

— Полезно е.

— Ще повърна.

Гледаха се един друг — малкото момче с разрошена миша коса и изпитата бледа жена с безупречно подредена сребърна коса. Накрая Мис Лупеску каза:

— Изяж още едно парче.

— Не мога.

— Изяж още едно парче веднага или ще стоиш тук, докато не изядеш всичко!

Ник избра едно парче домат с винегрет, сдъвка го с погнуса и преглътна. Мис Лупеску затвори кутиите и ги върна в найлоновата пазарска чанта.

— Сега уроците — каза.

Лятото беше в разгара си. Стъмваше се напълно едва към полунощ. Досега през лятото Ник нямаше уроци. Времето, през което бе буден, прекарваше в игра, изследване и катерене насам-натам в топлия летен здрач.

— Уроци ли? — не повярва на ушите си момчето.

— Наставникът ти смяташе, че няма да е лошо да те науча на разни неща.

— Аз имам учители. Летисия Бороус ме учи на писане и думи, а господин Пенуърт — на Пълната образователна система за млади господа с допълнителен материал за тези постмортем^[1].

Уча също и география. Не ми трябват други уроци.

— Смяташ, че знаеш всичко, така ли, момче? Вече си на шест години и знаеш всичко!

— Не съм казал това.

Мис Лупеску скръсти ръце.

— Разкажи ми за таласъмите — каза тя.

Ник се опита да си спомни какво му беше разказвал Сайлъс.

— Трябва да се пазя от тях — отвърна той.

— И това е всичко, което знаеш? Да? Как се пазиш от тях? Откъде идват? Къде отиват? Защо не бива да стоиш до таласъмската порта? А, момче?

Ник сви рамене и поклати глава.

— Назови различните видове хора — продължи мис Лупеску. — Сега!

Ник се замисли за момент.

— Живите — започна той. — Ъ-ъ… Мъртвите. — Спря за момент и после добави несигурно: — Котките?

— Ти си едно невежо момче — отсече мис Лупеску. — Това е много лошо. Но по-лошото е, че се задоволяваш с невежеството си. Повтаряй след мен: „Има живи и мъртви, дневен народ и нощен народ, таласъми и бродещи в мъглата, има ловци и Божии хрътки, има и самотни типове“.

— Вие каква сте? — попита Ник.

— Аз — каза тя студено — съм мис Лупеску.

— А Сайлъс какъв е?

Тя се поколеба, после отвърна:

— Той е самотен тип.

Ник изтърпя урока. Преди, когато Сайлъс го учеше на разни неща, му беше интересно. Повечето пъти дори не разбираше, че го учат на нещо. Сега Мис Лупеску преподаваше по списъци и Ник не разбираше какъв е смисълът в тях. Седеше в криптата и умираше от желание да е навън в летния здрач, под светлината на призрачната луна.

Когато най-после урокът приключи, Ник побягна навън в отвратително настроение. Потърси другари за игра, но не намери никого. Видя само едно голямо сиво куче, което бродеше сред надгробните камъни, държеше се на разстояние от него и се плъзгаше между гробовете и през сенките.

Седмицата продължи още по-зле.

Мис Лупеску му носеше неща, които беше сготвила за него — кнедли, плувнали в мас, гъста пурпурна супа с буца сметана, малки варени картофи, студени кренвирши, натъпкани с чесън, твърдо сварени яйца в сива неапетитна течност. Ник ядеше колкото може по-малко.

Уроците също продължиха. Два дни Мис Лупеску го учи единствено как да извика помощ на всички езици в света и всеки път, когато сбъркаше или забравеше, го перваше по кокалчетата на пръстите с писалката си. На третия ден започна да го застрелва от упор с въпроси от типа:

— Френски?

— „О секур.“

— Морзовият код?

— SOS — три точки, три тирета и пак три точки.

— Нощните призраци?

— Това е тъпо! — възмущаваше се Ник. — Не помня какво са нощните призраци.

— Имат ципести криле, летят ниско и бързо. Не идват в този свят, но прелитат червените небеса над пътя за Гулхайм.

— Никога няма да ми се наложи да го знам.

Тя стисна още по-силно устните и каза:

— Нощните призраци?

Ник издаде гърлен вик като зов на орел от задната част на гърлото си, както тя го бе учила. Мис Лупеску изсумтя и отсече:

— Прилично!

Ник нямаше търпение Сайлъс да се върне. Каза:

— В гробището се появи голямо сиво куче. Дойде, когато дойдохте и вие. Ваше ли е?

Мис Лупеску стегна възела на вратовръзката си.

— Не — отвърна тя.

— Свършихме ли?

— За днес, да. Прочети тази нощ списъка, който ти давам. До утре да си го научил.

Списъците на мис Лупеско бяха напечатани с пурпурно мастило върху бяла хартия и миришеха странно. Ник взе новия списък и отиде на хълма. Опита се да прочете думите, но вниманието му все се отплесваше към нещо друго. Накрая сгъна списъка и го сложи под един камък.

Тази нощ никой нямаше да играе с него. Никой не искаше да играе, да говори, да тича или да се катери с него под лъчите на огромната лятна луна.

Ник слезе при гроба на Оуенсови да се оплаче на родителите си, но госпожа Оуенс не искаше да чуе и дума срещу мис Лупеску, а още по-малко за нечестния начин — по мнението на Ник — по който Сайлъс я беше избрал за негова заместничка. Господин Оуенс само сви рамене и заразказва за времето, когато бил млад чирак мебелист и колко много би искал тогава да е имал възможността да научи всички полезни неща, които Ник учи сега. Тази тирада, по мнението на Ник, бе още по-лоша от нежеланието на госпожа Оуенс да го слуша.

— А ти нямаш ли за учене? — попита госпожа Оуенс.

Ник стисна юмруци, не отговори нищо и тръгна с тежка стъпка през гробището — чувстваше се необичан и неразбран.

Потънал в мрачни мисли заради несправедливостта, на която беше станал жертва, Ник бродеше из гробището и подритваше камъни. За миг зърна тъмносивото куче и го повика с надеждата, че може да си поиграят. Но кучето се държеше на разстояние. Ник се ядоса и хвърли буца пръст по него. Буцата се разби в близкия надгробен камък и навсякъде се разлетя пръст. Голямото куче го погледна обвинително, после пристъпи в сенките и се скри.

Момчето се спусна надолу по югозападната страна на хълма. Старателно избягваше стария параклис — не искаше да види мястото, където Сайлъс вече го няма. Ник спря до някакъв гроб, който изглеждаше така, както той се чувстваше в момента. Гробът бе под един дъб, ударен от гръм. От дървото бе останал само черен овъглен ствол, като остър нокът на хищна птица, изникнал от хълма. Самият гроб бе на петна, напукан и увенчан с надробен камък, върху който бе кацнал ангел без глава. Дрехата на ангела приличаше на огромен грозен дървесен лишей.

Ник седна на една туфа трева и потъна в самосъжаление. Мразеше всички. Мразеше дори Сайлъс, за това, че замина и го остави. После момчето затвори очи, сви се на топка в тревата и потъна в сън без сънища.

 

 

Откъм края на улицата се зададоха и поеха нагоре по хълма Уестминстърският херцог, почитаемият Арчибалд Фицхю и епископът на Бат и Уелс. Тримата се приплъзваха и подкачаха от сянка в сянка, сухи и жилави, само кожа и кости, покрити с парцаливи дрипави дрехи, спотайваха се, придвижваха се един зад друг над кофите за боклук, като не се отделяха от тъмните кътчета на оградите.

Мъжете бяха дребни. Приличаха на нормални хора, които са се свили от слънцето, и си говореха полугласно с подобни фрази: „Ако Ваше преосвещенство има по-блестящи идеи за това къде се намираме, отколкото имаме ние, ще съм благодарен да каже. Иначе да си държи голямата боклучава уста затворена“ или „Казвам само, Ваша милост, че знам, че наблизо има гробище, помирисвам го“, или „Ако вие го помирисвате, значи и аз трябва да мога да го помириша, защото имам по-добро обоняние от вас. Ваша светлост.“

Мъжете не спираха да си говорят подобни церемониалности, докато си проправяха път през градините в предградието. Заобиколиха едната („Пст! — изсъска почитаемият Арчибалд Фицхю. — Кучета!“) и пробягаха по градинската стена, подтичвайки отгоре като плъхове с размера на малко дете. После се спуснаха по улицата и поеха към върха на хълма. Накрая стигнаха до стената на гробището. Покатериха се по нея като катерици по дърво, без да спират да душат въздуха.

— Пазете се от кучето — каза Уестминстърският херцог.

— Къде? Някъде наоколо ли е? Ама не мирише като истинско куче — усъмни се епископът на Бат и Уелс.

— Някои не могат да помиришат и гробището — отбеляза почитаемият Арчибалд Фицхю. — Помните ли? Това е просто куче.

Тримата скочиха от стената и затичаха през гробището, оттласквайки се от земята с ръце и крака, докато стигнаха до таласъмската порта край покосеното от мълния дърво.

Там спряха. Точно до портата, обляна в лунна светлина.

— Ама че работа, това пък какво е? — попита епископът на Бат и Уелс.

— И таз добра! — каза Уестминстърският херцог.

В този миг Ник се събуди.

Трите лица, вторачени в него, приличаха на лица на мумии, безплътни и изсушени, но иначе оживени и заинтригувани. Зад ухилените устни се разкриваха остри развалени зъби. Малко по-нагоре проблясваха малки кръгли светещи очи, а пръсти с остри нокти на ръцете не спираха да шават и потропват.

— Кои сте вие? — попита Ник.

— Ние — каза едно от създанията, които всъщност не бяха много по-големи от него, осъзна Ник, — ние сме най-важни особи, това сме ние. Това е Уестминстърският херцог.

Най-едрата фигура се поклони с думите:

— Удоволствие е да се запознаем!

— … това е епископът на Бат и Уелс…

Съществото се ухили и разкри редица остри зъби и заострен език с невероятна дължина, който се стрелкаше между тях. Това създание изобщо не покриваше представата на Ник за епископ — кожата му бе на петна, едно от които минаваше през окото му и му придаваше вид на пират.

— … а аз имам честа да съм почитаемият Арчибалд Фицхю, на вашите услуги.

Трите създания се поклониха едновременно. Епископът каза:

— А ти, момче, каква е твоята история? Само не говори врели-некипели, в момента разговаряш с епископ.

— Хубавичко го казахте, ваша милост — гракнаха другите двама.

И Ник им разказа. Каза им как никой не го харесва и не иска да играе с него, как никой не го обича и не се грижи за него, как дори наставникът му го е изоставил.

— Гръм да ме удари! — възкликна Уестминстърският херцог, почесвайки се по носа (малко изсушено нещо, състоящо се предимно от ноздри.) — Трябва да идеш някъде, където хората ще те оценят.

— Няма къде — каза Ник. — Не ме пускат да излизам от гробището.

— Трябват ти много приятели за игра — обърна се епископът на Бат и Уелс, шавайки с дългия си език. — Цял ред удоволствия, забавления и вълшебство, където да те оценяват, а не да те пренебрегват.

Ник каза:

— Дамата, която се грижи за мен, готви ужасно. Носи ми супа с твърдо сварени яйца и други такива неща.

— Храна! — намеси се почитаемият Арчибалд Фицхю. — Там, където отиваме ние, имат най-добрата храна в целия свят. Направо ми къркори коремът и устата ми се пълни със слюнка, като си помисля.

— Може ли да дойда с вас? — попита Ник.

— Да дойдеш с нас? — възкликна Уесминстърският херцог изглеждаше истински потресен.

— Недейте така. Ваша милост — намеси се епископът на Бат и Уелс. — Не бъдете коравосърдечен, вижте го тоя дребосък. Не е хапвал прилично ядене кой го знае от кога.

— Аз предлагам да го вземем — намеси се и почитаемият Арчибалд Фицхю. — При нас има хубава кльопачка — и при тези думи потупа корема си, за да покаже колко е вкусна храната.

— Е, готов ли си за приключение, момче? — попита Уестминстърският херцог, вече спечелен за идеята. — Или искаш да пропилееш остатъка от живота си тук? — с костеливите си пръсти той посочи гробището и мрака наоколо.

Ник си помисли за мис Лупески, за ужасната й храна, за списъците и стиснатите й устни и отвърна:

— Готов съм!

Тримата му нови приятели имаха неговия ръст, но силата им далеч надхвърляше детската. Внезапно Ник бе хванат от две здрави ръце и се озова над главата на епископа на Бат и Уелс, докато Уестминстърският херцог, сграбчил стиска проскубана трева, извика нещо като „Сках! Тех! Кавага!“. Каменната плоча, която покриваше гроба, се отвори като капак и под нея зейна непрогледна тъмнина.

— Хайде, бързо! — викна херцогът и епископът на Бат и Уелс блъсна Ник в тъмния отвор, след което скочи и самият той, последван от почитаемия Арчибалд Фицхю. Последен, с ловък скок, в тъмното се метна Уестминстърският херцог щом се озова вътре, той извика: „Вех Харадос!“ Таласъмската порта се затвори и камъкът се тресна над тях.

Ник падна и се претърколи в мрака, твърде замаян, за да изпита страх. Тъкмо започна да се чуди колко ли е дълбока дупката под гроба, когато две силни ръце го хванаха здраво под мишниците и момчето внезапно започна да се носи из тъмнината.

От много години Ник вече не познаваше пълния мрак. В гробището виждаше също както виждаха мъртвите и никой гроб или крипта не бяха напълно тъмни за него. Ала сега бе различно. Бе потънал в безкрайна тъмнина, носеше се шеметно напред с подскоци и тласъци, а в лицето му свистеше вятър. Беше страшно, но и вълнуващо.

После се появи светлина и всичко се промени.

Небето беше червено, но му липсваше топлината на залеза. Вместо това бе някак ядно, заплашително червено, с цвят, напомнящ инфектирана рана. Слънцето бе малко и изглеждаше старо и далечно. Беше студено. Спускаха се по стена, край която стърчаха надгробни камъни и статуи, сякаш някой бе обърнал наопаки огромно гробище. Като три съсухрени шимпанзета в опърпани черни костюми Уестминстърският херцог, епископът на Бат и Уелс и почитаемият Арчибалд Фицхю се мятаха между статуите и надгробните камъни, като си подхвърляха Ник един на друг. Не го изпуснаха нито веднъж — подхвърляха го и го хващаха като на шега, без дори да поглеждат.

Ник потърси с очи гроба, през който бяха влезли в този странен свят, но погледът му се загуби сред надгробните камъни.

Чудеше се дали всеки от гробовете, покрай които прелитаха, е врата за съществата, които го носеха…

— Къде отиваме? — попита момчето, но вятърът отнесе гласа му.

Движеха се все по-бързо и по-бързо. Ник видя пред себе си да изниква някаква статуя и още две същества, същите като тези, които го носеха се изстреляха в този свят с пурпурни небеса. Едното бе облечено в парцалива копринена дреха, която някога може и да е била бяла, а другото — в твърде голям мръсносив костюм, с ръкави, превърнали се в парцали. Съществата видяха Ник и тримата му нови приятели и се стрелнаха към тях, скачайки с лекота от височина шест метра.

Уестминстърският херцог издаде гърлен грак и се престори на уплашен. Тримата заедно с Ник се понесоха надолу по стената от гробове, а другите две същества ги преследваха. Никой не изглеждаше уморен или останал без дъх под това червено небе, от което прегорилото слънце ги гледаше като мъртво око. Накрая всички спряха до огромна статуя на някакво създание, чието лице бе станало неузнаваемо.

В следващия миг Ник се запознаваше с 33-тия президент на Съединените щати и с императора на Китай.

— Това е господин Ник — каза епископът на Бат и Уелс. — Той ще стане един от нас.

— Защото търси хубава храна — добави почитаемият Арчибалд Фицхю.

— Прекрасното хапване е гарантирано, станеш ли един от нас, младежо — обърна се към Ник императорът на Китай.

— Да — потвърди и 33-тият президент на Съединените щати.

Ник попита:

— Да стана един от вас? Тоест, да се превърна във вас?

— Умът му е като бръснач! На туй момче нищо не му убягва — възхити се епископът на Бат и Уелс. — Точно така. Да бъдеш един от нас — силен като нас, бърз като нас, непобедим като нас!

— Със зъби тъй здрави, че чупят всяка кост, с език тъй остър и дълъг, че изсмуква мозъка и от най-дългия и тесен кокал или свлича плътта от лицето! — продължи императорът на Китай.

— Ще можеш да се плъзгаш от сянка в сянка, от никого невидян, от никого неподозиран. Ще бъдеш бърз като мисъл, студен като лед, твърд като стомана, опасен като… като нас! — добави Уестминстърският херцог.

Ник погледна съществата.

— Ами ако не искам да съм един от вас? — попита той.

— Не искаш ли!? Разбира се, че искаш! Какво по-хубаво от това да си един от нас? Няма никой на света, който да не иска да е като нас!

— Имаме най-хубавия град…

— Гулхайм — вметна 33-тият президент на Съединените щати.

— Най-хубавия живот, най-хубавата храна…

— Представяш ли си — прекъсна го епископът на Бат и Уелс, — колко е хубаво да пиеш черната сукървица, която се събира в оловния ковчег, или да си по-важен от крале и кралици, от президенти и първи министри, дори от герои? Това е толкова сигурно, колкото че хората са по-важни от брюкселското зеле.

Ник попита:

— Ама вие какви сте?

— Таласъми — отвърна епископът на Бат и Уелс. — Да му се не види, май някой не е внимавал, а? Ние сме таласъми!

— Вижте!

Цяла тълпа дребни създания подскачаха и тичаха към пътя, който се простираше под тях. Преди да може да каже каквото и да било, Ник бе подхванат от чифт костеливи ръце и летеше във въздуха, подхвърлян и подмятан насам-натам, докато съществата бързаха да се присъединят към събратята си.

В края на стената от гробове започваше път. По-скоро отъпкана пътека, която пресичаше безкрайна безплодна равнина, прилична на пустиня от камъни и кости. Пътят се виеше към някакъв град, кацнал високо върху огромен червен скалист хълм на много километри оттук.

Ник погледна към града и се ужаси — обхванаха го отвращение и страх, погнуса и ненавист, обагрени със силен потрес.

Таласъмите не строят. Те са паразити и лешояди, хранят се с мърша. Градът, който наричат Гулхайм^[2], не е построен от тях. Намерили са го преди векове. Никой не помни (ако изобщо някога човек е имал представа) какви създания са издигнали тези сгради, кой е прокопал мрежа от тунели в скалата и кой е вдигнал кулите, но едно е сигурно — никой друг, освен таласъмският народ, не би живял в този град, дори не би го доближил.

Дори оттук, на километри от града, Ник виждаше, че всички ъгли са криви, че стените са странно наклонени, че всеки кошмар от неговите сънища сякаш е намерил своето въплъщение тук, като огромна уста със стърчащи във всички посоки зъби. Това бе град, построен само за да бъде изоставен. В него бяха издялани от камък страхът, лудостта и погнусата на построилите го същества. Таласъмският народ го бе открил, бе изпаднал във възторг от видяното и го бе нарекъл свой дом.

Таласъмите се движат бързо. Фучаха по пътя през пустинята по-бързо от лешояд в полет. Ник се носеше между тях, придържан високо над главите им от силни таласъмски ръце, подхвърлян от един на друг. Гадеше му се, обземаше го страх и безнадеждност, чувстваше се като последния глупак.

А над тях, в противните червени небеса, се виеха същества с огромни черни криле.

— Внимавайте — каза Уесминстърския херцог — Скрийте го! Не искам нощните призраци да го докопат. Проклети крадци!

— Аха, мразим крадците! — изкрещя императорът на Китай.

Нощни призраци в червеното небе над Гулхайм…

Ник пое дълбоко въздух и изкрещя, точно както го бе учила мис Лупеску. Нададе вик, подобен на орлов крясък, някъде от дълбините на гърлото си.

Един от крилатите зверове се спусна към тях, закръжи по-ниско и Ник отново нададе крясък. Няколко груби длани запушиха устата му и заглушиха вика.

— Много добра идея е да ги повикаш — каза почитаемият Арчибалд Фицхю — но, повярвай ми, не стават за ядене, докато не погният поне няколко седмици. Създават само неприятности. Не се обичаме много с тях, схващаш ли?

Нощният призрак се издигна отново в сухия пустинен въздух и момчето почувства как надеждата го напуска.

Таласъмите препускаха към града и Ник, преметнат безцеремонно върху зловонните плещи на Уестминстърския херцог, се носеше с тях.

Мъртвото слънце залезе. Изгряха две луни — едната огромна, пореста и бяла, появи се над хоризонта и сякаш погълна половината от него, но се смали, щом започна да се изкачва. Другата бе синьо-зелена като мухлясало сирене и щом изгря, таласъмите я посрещнаха с радостни възгласи. Веднага спряха своя бяг и направиха лагер край пътя.

Един от новите членове на групата — Ник реши, че сигурно е този, когото му представиха като „прочутия писател Виктор Юго“ — измъкна чувал, пълен с дърва за горене, на някои още се виждаха панти и дръжки. Извади и запалка, с която стъкна огън, около който се настаниха за почивка.

Таласъмите се взираха в синьо-зелената луна, блъскаха се за най-добрите места край огъня, нагрубяваха се, понякога се деряха и хапеха.

— Сега ще поспим и когато луната залезе, тръгваме за Гулхайм — каза Уестминстърския херцог. — Остават ни само девет-десет часа път. Ще стигнем преди следващия изгрев на луната. После ще си устроим веселба — да отпразнуваме превръщането ти в един от нас!

— Не боли — успокои го почитаемият Арчибалд Фицхю, — ти нищо няма да усетиш. А после само си помисли колко щастлив ще бъдеш!

И всички започнаха да разказват колко е хубаво и прекрасно да си таласъм, разказваха за всички неща, които бяха схрускали със здравите си зъби. Един обясни, че таласъмите са неподатливи на болести, и затова могат да погълнат всякаква храна, независимо от какво е умряла. Разказваха за местата, където са ходили, предимно катакомби и чумни ями. („Чумните ями предлагат чудесно похапване“ — обясни императорът на Китай и всички се съгласиха с него.) Разказаха на Ник как са получили имената си и как той на свой ред като стане таласъм, също ще получи име.

— Но аз не искам да ставам един от вас — каза Ник.

— По един или друг начин — отвърна епископът на Бат и Уелс — ще станеш един от нас. Другият начин е по-гаден — трябва да те храносмелят и нямаш много време да се насладиш.

— Но не мисли сега за това — намеси се императорът на Китай. — Така или иначе, най-добре е да си таласъм. Нас не ни е страх от абсолютно нищо!

При това изречение всички таласъми край стъкнатия с дъски от ковчег огън започнаха да вият, да ръмжат и да пеят колко са мъдри и могъщи и колкото е хубаво да не те е страх от нищо.

В този момент откъм пустинята долетя звук. Беше далечен вой. Таласъмите заломотиха притеснено и се скупчиха по-близо до пламъците.

— Какво е това? — попита Ник.

Таласъмите започнаха да се озъртат.

— Просто нещо някъде в пустинята — прошепна един таласъм. — Тихо! Ще ни чуе!

Всички замряха за миг, докато не забравиха за воя от пустинята и започнаха да пеят някаква таласъмска песен, пълна с мръсни думи и още по-неприятен смисъл. В нея се изреждаше подробен списък с гниещи телесни части, които стават за ядене, и редът, в който да се погълнат.

— Искам да си ида у дома — каза Ник, когато последните части от песента бяха преглътнати. — Не искам да стоя тук!

— Недей така — обърна се към него Уестминстърският херцог — Уверявам те, глупчо, станеш ли един от нас, дори няма да помниш, че си имал дом.

— Аз не помня нищичко от дните, преди да стана таласъм — закикоти се прочутият писател Виктор Юго.

— Нито пък аз — гордо заяви императорът на Китай.

— Нищичко — съгласи се и 33-тият президент на Съединените щати.

— Ще си част от подбрано общество — най-умните, най-силните, най-храбрите създания на света — наперено отсече епископът на Бат и Уелс.

Ник не беше впечатлен от храбростта и мъдростта на таласъмите. Но наистина бяха силни и нечовешки бързи, а той се намираше в средата на цялата група. Беше невъзможно да избяга. Щяха да го хванат, преди да направи и десет стъпки.

Далеч в нощта отново се разнесе онзи вой и таласъмите се примъкнаха към огъня. Ник ги чуваше как душат и ругаят. Момчето затвори очи, нещастно и тъгуващо за дома — не искаше да става таласъм. Чудеше се дали ще заспи, след като е толкова притеснено и изгубило надежда, но после, за своя изненада, затвори очи и поспа няколко часа.

Събуди го шум — ядосан висок глас. Някой съвсем близо до него питаше:

— Къде са? Къде са, а?

Отвори очи и видя епископа на Бат и Уелс да крещи на императора на Китай. През нощта неколцина от групата бяха изчезнали, сякаш просто се бяха изпарили и никой не можеше да си обясни къде и как са отишли. Останалите таласъми бяха много разтревожени. Набързо събраха лагера и 33-тият президент на Съединените щати хвана Ник и го метна като вързоп на рамо.

Таласъмите се заспускаха обратно по стръмната скала към пътя, под небето с цвят на нездрава кръв, и поеха към Гулхайм. Тази сутрин жизнерадостта им бе значително намаляла. Сега сякаш — или поне така се стори на Ник, докато го подмятаха — бягаха от нещо.

Около обед, когато мъртвоокото слънце бе високо над главите им, таласъмите спряха и се скупчиха на едно място. Високо в небето над тях кръжаха дузина нощни призраци, носени от горещите въздушни течения.

Таласъмите се разделиха на две — едните смятаха, че изчезването на приятелите им няма особено значение, а другите — че нещо, вероятно нощните призраци, ги е докопало. Двете враждуващи групи не стигнаха до съгласие по въпроса, но всички одобриха идеята да се въоръжат с камъни и да ги хвърлят по нощните призраци, ако последните се спуснат върху тях. Таласъмите напълниха джобовете на костюмите и мантиите си с натрошените камъни на пустинята.

В ляво от тях, откъм пустинята, отново долетя вой и таласъмите се спогледаха. Беше по-висок, отколкото предната нощ, беше по-близък и по-дълбок. Вълчи вой.

— Чухте ли? — попита кметът на Лондон.

— Не — отвърна 33-тият президент на Съединените щати.

— И аз не чух — каза почитаемият Арчибалд Фицхю.

Воят долетя отново.

— Трябва да се доберем до дома — отсече Уестминстърският херцог, като претегляше в ръка един голям камък.

Кошмарният град Гулхайм бе кацнал на високата оголена скала пред тях и съществата се впуснаха към него с големи скокове.

— Идват нощни таласъми! — извика епископът на Бат и Уелс. — Хвърляйте камъни по проклетниците!

За Ник целият свят бе обърнат с главата надолу, докато го подмятаха на гърба на 33-тия президент на Съединените щати. Песъчинките от пътя летяха към лицето му. Но това не му попречи да чуе виковете, подобни на орлов крясък. Момчето отново извика за помощ на езика на нощните призраци. Този път никой не го спря. Но и не беше сигурен дали изобщо някой го е чул през невъобразимия шум от крясъците на летящите създания и проклятията, които сипеха таласъмите, докато мятаха камъни към небето.

Ник отново чу воя, този път идваше отдясно.

— Тези мръсни негодници са десетки! — мрачно отбеляза Уестминстърският херцог.

33-тият президент на Съединените щати предаде Ник на прочутия писател Виктор Юго, който напъха момчето в торбата си и я метна на рамо. Ник бе доволен, че вътре мирише единствено на прашна дървесина.

— Оттеглят се! — изкрещя един таласъм. — Вижте, тръгват си!

— Не се притеснявай, момче — произнесе глас, който звучеше като епископът на Бат и Уелс. — Няма да има такива глупости в Гулхайм. Гулхайм е непристъпен!

Ник не можа да разбере дали някой от таласъмите е убит или ранен в битката с нощните призраци. Подозираше, като чуваше проклятията на епископа на Бат и Уелс, че няколко от спътниците им може и да са избягали.

— Бързо! — изкрещя някой, който вероятно беше Уестминстърският херцог, и всички се спуснаха в бяг На Ник не му бе удобно в торбата, болезнено притиснат към гърба на прочутия писател Виктор Юго. Да не говорим, че от време на време торбата заедно с Ник се блъскаше в земята. Още по-неприятното беше, че вътре лежаха няколко парчета дърво, остри винтове и пирони — бяха запалили огъня от дъски за ковчег Ник усети в ръката му да се забива някакъв винт.

Въпреки че бе друсан и клатен, разтърсван и разтрисан при всяка стъпка на похитителите си, Ник успя да напипа винта с дясната си ръка. Върхът му бе остър при допир. В сърцето на момчето просветна надежда. То натисна с винта торбата зад гърба си, завъртя острия край, после го издърпа и направи още една дупка под първата.

Някъде отзад отново се разнесе вой и през главата на Ник мина мисълта, че нещо, което ужасява таласъмите, трябва да е още по-ужасяващо от самите тях, затова за миг спря да мушка с винта. Ами ако падне право в зъбите на някой зъл звяр? Ала поне ако умра, помисли си Ник, ще съм умрял като себе си, с всичките си спомени, ще знам кои са родителите ми, кой е Сайлъс, дори коя е мис Лупеску.

Така че отново се зае да пробива плата с винта, мушкаше и натискаше, докато не направи още една дупка.

— Давайте, приятели! — изкрещя епископът на Бат и Уелс. — Нагоре по стъпалата и сме у дома! Още малко и сме в безопасност в Гулхайм!

— Ура, ваша милост! — извика някой друг, вероятно почитаемият Арчибалд Фицхю.

Сега движението на похитителите му се промени, вече не бе непрекъснат ход напред, а поредица от движения нагоре и напред, нагоре и напред.

Ник завря пръсти в дупките, за да ги разшири достатъчно и да погледне навън. Най-накрая успя да надзърне и видя отгоре страховитото червено небе, а отдолу…

… виждаше пустинята, но сега тя бе на стотици стъпки под него. Зад тях се простираха стъпала, направени за великани, а в дясно бе скалата с цвят на охра. Гулхайм, който Ник не можеше да види, сигурно бе над тях. Вляво имаше стръмен склон. Реши, че трябва да падне надолу, върху стъпалата, и да се надява, че в отчаяния си стремеж да се приберат в безопасност у дома, таласъмите няма да забележат бягството му. Високо в червеното небе видя да се реят нощните призраци.

Зарадва се, че зад него няма таласъми — прочутият писател Виктор Юго беше последен, така че нямаше кой да предупреди за разширяващата се дупка в торбата. Нито да види, ако Ник се измъкне през нея.

Но имаше нещо друго…

Ник се показа през дупката и тогава видя нещо огромно и сиво на долното стъпало, което преследваше таласъмите.

Чуваше гневно ръмжене.

Господин Оуенс имаше един израз, когато се окажеше между две еднакво неприятни неща. Казваше: „Намирам се между чука и наковалнята“. Ник се чудеше какво значи това, тъй като в гробището не беше виждал нито чук, нито наковалня.

Намирам се между таласъмите и чудовището, помисли си той.

В мига, в който мисълта мина през главата му, кучешките зъби захапаха зеблото и го задърпаха, докато платът се разкъса. Момчето се изтърси на каменните стъпала. Огромно сиво животно, подобно на куче, но много по-голямо, ръмжеше над него. Животно беше с пламтящи очи, бели зъби и огромни лапи. Дишаше тежко и гледаше Ник.

Таласъмите спряха и се обърнаха.

— Гръм да ме удари! — извика Уесминстърският херцог — Проклетият цербер хвана момчето!

— Оставете го — каза императорът на Китай. — Бягайте!

— Олеле! — възкликна 33-тият президент на Съединените щати.

Таласъмите се затичаха нагоре по стъпалата. Ник бе убеден, че тези стъпала са изсечени от великани — всяко бе по-високо от него самия. Таласъмите бързаха да спасят кожите си и от време на време спираха само за да направят неприлични жестове на звяра, а може би и на Ник.

Звярът не помръдваше от мястото си.

„Ще ме изяде — помисли си момчето с горчивина. — Много умно, Ник.“ Момчето се сети за дома си в гробището. Вече не помнеше защо изобщо го напусна. Независимо от чудовищното куче, трябваше да се върне у дома. Там го чакаха.

Ник се втурна покрай звяра, скочи на долното стъпало, което бе на повече от метър под него — височина колкото собствения му ръст, приземи се накриво, глезенът му се изви болезнено и момчето падна тежко върху скалата.

Ник чу как звярът тича и скача към него. Опита да се извие настрани и да се изправи на крака, но глезенът го болеше, не успя да се задържи и пак падна — този път през ръба на стъпалото. Полетя от скалната стена в празното пространство — кошмарно падане в бездна, която Ник дори не можеше да си представи…

Докато падаше, бе сигурен, че чу глас да долита откъм звяра. Гласът на мис Лупеску произнесе:

— О, Ник!

Бе като кошмар наяве, кошмар, в който падаш неудържимо и с ужас се насочваш към земята под теб. Главата на Ник можеше да побере само една всепоглъщаща мисъл: „Това голямо куче всъщност беше мис Лупеску“ и „Ще се ударя в скалата и ще се размажа“ се състезаваха коя да обсеби съзнанието му.

Нещо, което падаше със същата скорост, се обви около него, чу се шумно пляскане на кожести крила и всичко се забави. Земята вече не се приближаваше към него с предишната скорост.

Крилата запляскаха още по-силно и Ник леко започна да се издига. Сега единствената мисъл в главата му беше: „Да летя!“

И наистина летеше. Момчето погледна нагоре. Над него виждаше съвсем плешива тъмнокафява глава с дълбоки очи, които го гледаха като полирани късове черно стъкло.

Ник издаде стържещия звук, който означава „помощ“ на езика на нощните призраци. Нощният призрак се усмихна и в отговор нададе бухащ звук. Изглеждаше доволен.

След пикиране, намаляване на скоростта и твърд удар нощният призрак и товарът му се озоваха върху пустинния пясък. Ник опита да се изправи, глезенът му пак го предаде и той се строполи в пясъка. Вятърът духаше силно, носеше остри песъчинки, които се забиваха в кожата на момчето.

Нощният призрак приседна до него, сгънал кожестите си криле на гърба. Ник бе израснал в гробище и бе свикнал с изображенията на крилати хора, но ангелите по надгробните камъни изобщо не изглеждаха така.

Към тях, през пустинята в сянката на Гулхайм, вече се носеше огромен сив звяр, подобен на гигантско куче.

Кучето проговори с гласа на мис Лупеску:

— За трети път нощните призраци ти спасяват живота, Ник. Първият път беше, когато повика за помощ и те те чуха. Предадоха ми съобщението, казаха ми къде си. Вторият път беше снощи край огъня, докато ти спеше. Те кръжаха в мрака и чуха как няколко таласъма говорели, че им носиш лош късмет и трябва да ти смажат главата с камък, да те заровят някъде, където да могат да те открият после, когато добре си се разложил, и да те изядат. Нощните призраци се справиха безшумно с проблема. А сега и това.

— Мис Лупеску?

Голямата кучешка глава се наклони към него и за един изпълнен с ужас миг той си помисли, че Цербер ще отхапе парче от него, но езикът й дружелюбно го близна по бузата.

— Глезена ли си изкълчи?

— Да, не мога да стъпвам.

— Да те качим на гърба ми — каза огромният сив звяр, който всъщност беше мис Лупеску.

Тя каза нещо на скърцащия език на нощния призрак и той приближи, за да повдигне Ник и момчето обви с ръце врата на мис Лупеску.

— Дръж се за козината ми — каза тя. — Дръж се здраво. И преди да тръгнем, кажи… — тя издаде висок скърцащ звук.

— Какво значи това?

— Благодаря… Или довиждане… И двете.

Ник изскърца колкото можа по-добре и нощният призрак нададе развеселен кикот. После издаде подобен звук, разпери кожестите си криле и се понесе с пустинния вятър. Пляскаше усилено с криле, вятърът го поде и го понесе нагоре, като хвърчило, което се издига в полет.

— А сега — каза звярът, който беше мис Лупеску, — дръж се здраво, — и се втурна в бяг.

— Към стената от гробове ли отиваме?

— Към таласъмските порти ли? Не. Те са за таласъми. Аз съм Божия хрътка. Пътувам по свой път към Ада и обратно.

На Ник му се стори, че тя препусна още по-бързо.

Изгряха огромната луна и по-малката с цвят на мухлясало сирене, към тях се присъедини и трета — червена като рубин. Под тях сивата вълчица тичаше с големи скокове през пустинята от кости. Спря едва пред някаква разбита глинена постройка, подобна на огромен кошер, издигнат край поточе, което извираше от пустинна скала, вливаше се в малко езеро и отново изчезваше. Сивата вълчица наведе глава и пи, а Ник гребна вода с шепи и пи с малки глътки.

— Това е границата — каза сивата вълчица, която беше мис Лупеску, и Ник вдигна поглед. Трите луни ги нямаше. Вече се виждаше Млечният път. Момчето го видя както никога досега — блещукащ шлейф, преметнат през небосклона. Небето бе осеяно със звезди.

— Красиви са — каза Ник.

— Когато те приберем у дома — каза мис Лупеску, — ще те науча на имената на звездите и на съзвездията.

— Това ми харесва — призна Ник.

После отново се покатери на огромния й сив гръб, зарови лице в козината й и се хвана здраво. Стори му се, че само след миг се оказа понесен на ръце — неловко, както възрастна жена носи шестгодишно момче — през гробището към гроба на Оуенсови.

— Навехна си глезена — обясни мис Лупеску.

— Горкичкото — възкликна г-жа Оуенс, взе момчето и го залюля в невидимите си, но грижливи ръце. — Не мога да кажа, че не се притеснявах — притеснявах се. Но сега е тук и само това има значение.

Ник най-накрая се почувства в безопасност, под земята, на хубаво място, с глава върху собствената си възглавница, докато тъмнината го обгръщаше нежно в умората му.

Левият му глезен беше подут и посинял. Доктор Трефузий (1870–1936, блажена да е душата му) го прегледа и отсъди, че е само навехнат. Мис Лупеску се върна от аптеката с ластична превръзка за глезен, а баронет Джосая Уортингтън, погребан с абаносовия си бастун, настоя да го даде на момчето, което много се забавляваше, като се подпираше на него и се преструваше, че е на сто години.

Ник закуцука нагоре по хълма и измъкна сгънат лист хартия изпод един камък. Прочете думите: „Божиите хрътки“. Бяха отпечатани с пурпурно мастило и бяха първи в списъка.

„Онези, които хората наричат върколаци, или ликантропи, наричат себе си Божии хрътки. Те приемат трансформацията си като дар от Създателя и се отплащат за него с упоритост, като преследват злодеите чак до самите порти на Ада.“

Ник кимна.

Не само злодеите, помисли си той.

Прочете остатъка от списъка, запомни колкото можа повече, после се спусна към параклиса, където мис Лупеску го чакаше с пай с месо и огромен пакет пържени картофи, които беше купила от магазина за пържена риба в подножието на хълма. Носеше и още една купчина списъци с пурпурно мастило.

Разделиха си картофките, а веднъж-дваж мис Лупеску дори се усмихна.

Сайлъс се върна в края на месеца. Носеше черната си чанта в лявата ръка, а с дясната се здрависа сдържано. Но това си беше Сайлъс и Ник много се радваше да го види. Още по-щастлив беше, когато Сайлъс му подари умалено копие на моста Голдън гейт в Сан Франциско.

Вече бе почти полунощ, но още не се бе стъмнило напълно. Тримата седяха на върха на хълма, а светлините на града блещукаха под тях.

— Предполагам, че в мое отсъствие всичко е било добре — каза Сайлъс.

— Научих много неща — отвърна Ник и без да пуска модела на моста посочи нощното небе. — Това е Орион, Ловецът, ей там горе, с колана от трите звезди. А това е Телецът.

— Много добре — каза Сайлъс.

— А ти? — попита Ник. — Научи ли нещо, докато те нямаше?

— О, да — отвърна Сайлъс, но се въздържа от подробности.

— И аз — съобщи сериозно мис Лупеску. — И аз научих нови неща.

— Добре — каза Сайлъс. От клоните на дъба се разнесе бухането на сова.

— Докато ме нямаше, чух слухове — продължи Сайлъс, — че преди няколко седмици двамата сте отишли много далеч, където аз не бих могъл да ви последвам. Обикновено бих ви посъветвал да внимавате, но за разлика от някои други, таласъмският народ има къса памет.

Ник каза:

— Всичко е наред. Мис Лупеску се грижеше за мен. Не ме застрашаваше никаква опасност.

Мис Лупеску погледна Ник и очите й заблестяха. После се обърна към Сайлъс:

— Има толкова много за научаване — каза тя. — Може би ще се върна догодина, в разгара на лятото, пак да преподавам на момчето.

Сайлъс погледна мис Лупеску и лекичко повдигна вежда. После погледна повереника си.

— Много ще се радвам — отвърна Ник.