Нийл Геймън
Книга за гробището (4)

Втора глава
Новият приятел

Ник растеше спокойно дете със сериозни сиви очи и гъста щръкнала коса с миши цвят. През повечето време беше послушен. Научи се да говори и веднага засипа обитателите на гробището с въпроси — „Защо не бивам да излизам от гробището?“, „Как да направя това, което направи той?“ или „Кой лежи там?“ Възрастните се стараеха да отговорят, но отговорите им често бяха мъгливи, объркани или противоречиви. Тогава Ник отиваше в стария параклис, за да поговори със Сайлъс.

По залез-слънце, точно преди Сайлъс да се събуди, Ник бе там и чакаше.

Наставникът му умееше да обяснява нещата ясно, разбираемо и толкова просто, колкото бе необходимо, за да може Ник да ги разбере.

— Не бива да излизаш от гробището — между другото, казва се „не бива“, не „не бивам“ — защото само в гробището си в безопасност. Тук живееш, тук са тези, които те обичат, а навън не е безопасно за теб. Все още не е.

— Но ти излизаш навън всяка нощ.

— Аз съм безкрайно по-стар от теб, хлапе, и съм в безопасност където и да отида.

— Аз също.

— Ще ми се да беше така, но докато си в гробището, нищо не те заплашва.

Или:

— Как да направиш това ли? Някои умения се постигат с обучение, други — с упражнение, а трети — с времето. Ще усвоиш това умение, ако учиш. Скоро ще овладееш Сливането, Плъзгането и Съноброденето. А някои умения не са по силите на живите, за тях ще трябва да почакаш малко повече. Аз обаче съм сигурен, че ще ги овладееш, когато му дойде времето.

— Дадена ти е Свободата на гробището — говореше му Сайлъс, — така че гробището се грижи за теб. Докато си тук, виждаш в тъмното, можеш да вървиш по пътеки, по които живите не могат да ходят и техните очи ще се плъзгат от теб, без да те забелязват. На мен също ми е дадена Свободата на гробището, въпреки че в моя случай тя ми носи единствено правото на обитание.

— Искам да съм като теб — заяви Ник и издаде напред долната си устна.

— Не! — твърдо отвърна Сайлъс. — Не искаш.

Или:

— Кой лежи там ли? Знаеш ли, Ник, в повечето случаи пише на надгробния камък. Можеш ли да четеш вече? Знаеш ли азбуката?

— Кое да знам?

Сайлъс поклати глава, но не каза нищо. Докато бяха живи господин и госпожа Оуенс не се занимаваха много с четене, а сега в гробището нямаше буквари.

Следващата нощ Сайлъс се появи пред уютния гроб на Оуенсови с три дебели книги. Двете бяха ярки и шарени буквари („А“ като „агънце“, „Б“ като „бонбон“), а третата — „Котарак с шапка“^[1].

Носеше също листа и кутия пастели. После тръгна с Ник из гробището, като поставяше пръстчетата на момчето върху най-новите и най-четливите надгробни камъни и плочи. Така го учеше да намира буквите от азбуката. Започнаха с островърхата кула на главното „А“.

Сайлъс даде на Ник задача да открие в гробището всяка буква от азбуката и момчето я изпълни с гордост, като откри надгробния камък на Изикиял Улмсли, вграден в стената на стария параклис.

Наставникът му беше много доволен.

Всеки ден Ник взимаше лист и пастели, обикаляше из гробището и преписваше колкото може по-добре имена, думи и цифри. Всяка вечер, преди Сайлъс да тръгне по своите дела, Ник го караше да му обясни какво е написал и да му преведе латинските думи и изрази, които объркваха Оуенсови.

Беше слънчев ден, пчелите прелитаха над цветята в гробището, като поспираха над прещипа и синчеца с монотонно лениво бръмчене. Ник лежеше под пролетното слънце и гледаше как един бронзов бръмбар пълзи върху камъка на Дж. Рийдър, жена му Доркас и сина им Себастиян (Fidelis ad Mortem).

Ник вече бе преписал надписа и мислеше само за бръмбара, когато някой каза:

— Хей, момче! Какво правиш?

Ник вдигна очи. До прещиповия храст стоеше някой и го гледаше.

— Нищо — отвърна Ник и изплези език.

Лицето от другата страна на храста в миг се превърна на чудовище с изплезен език и изскочили очи, а после отново стана момичешко.

— Това беше много добре — каза Ник впечатлен.

— Мога да правя страхотни физиономии — обясни момичето. — Виж тази!

Тя бутна върха на носа си нагоре, разтегли уста в огромна доволна усмивка, присви очи и изду бузи.

— Знаеш ли какво е това? — попита момичето.

— Не.

— Прасе, глупчо!

— Аха — замисли се Ник. — Значи като „П“ за „прасе?“

— Точно така! Почакай!

Момичето прескочи прещипа и застана до Ник. Момчето се изправи. Тя беше малко по-голяма от него, съвсем малко по-висока и бе облечена в ярки цветове — жълто, розово и оранжево. Ник, в своя сив саван, се почувства старомоден и неугледен.

— На колко години си? — попита момичето. — Какво правиш тук? Тук ли живееш? Как се казваш?

— Не знам — отвърна Ник.

— Не знаеш как се казваш? — удиви се момичето. — Разбира се, че знаеш, всеки си знае името. Мошеник!

— Знам как се казвам — каза Ник. — И знам какво правя тук. Но не знам другото, за което попита.

— На колко си години?

Ник кимна.

— Ами — каза момичето, — кога беше последният ти рожден ден?

— Нямах — отвърна Ник. — Никога не съм имал.

— Всеки има рожден ден. Искаш да кажеш, че никога не си имал торта, свещи и такива неща?

Ник поклати глава. Момичето го изгледа със съчувствие:

— Горкичкият! Аз съм на пет години. Обзалагам се, че и ти си на толкова.

Ник кимна ентусиазирано. Не искаше да спори с новата си приятелка. С нея се чувстваше щастлив.

Името й беше Скарлет Амбър Пъркинс, както му каза тя, и живееше в апартамент без градина. Майка й останала в подножието на хълма на една пейка до параклиса да чете списание. Казала й да се раздвижи малко, да не се забърква в неприятности, да не говори с непознати и да се върне след половин час.

— Аз съм непознат — отбеляза Ник.

— Не си — твърдо отрече Скарлет. — Ти си малко момче.

А после добави:

— И си мой приятел, така че не може да си непознат.

Ник рядко се усмихваше, но сега се усмихна широко.

— Аз съм твой приятел — повтори той.

— Как се казваш?

— Ник. Съкратено от Никой.

Скарлет се засмя.

— Странно име — каза. — Сега какво правиш?

— Уча азбуката — обясни Ник. — От камъните. Трябва да ги препиша.

— Може ли и аз?

За миг Ник застана нащрек — надгробните камъни си бяха негови, нали? Но после осъзна, че се държи глупаво и реши, че някои неща са по-забавни, когато се правят на слънчева светлина и с приятел. Затова каза „да“.

Двамата преписваха имена от камъните, Скарлет помагаше на Ник да произнася непознатите имена и думи, а Ник обясняваше на Скарлет значението на латинските фрази, които знаеше. Сякаш само след минути чуха откъм подножието на хълма един глас да вика „Скарлет!“.

Момичето бързо тикна пастелите и листата в ръцете на Ник.

— Трябва да вървя — каза тя.

— Ще се видим пак, нали?

— Къде живееш? — попита Скарлет.

— Тук — отвърна Ник и не откъсна поглед от новата си приятелка, докато тя тичаше надолу по хълма.

По пътя към дома Скарлет разказа на майка си за момчето, с което си играла, което се казва Никой и живее на гробището.

Вечерта майка й го разказа на бащата на Скарлет, но той отвърна, че смята въображаемите приятели за често срещано явление на тази възраст и че няма за какво да се безпокоят. Каза също, че имат късмет, че толкова близо до апартамента им има природен резерват.

Ник беше този, който пръв забелязваше Скарлет. Когато не валеше дъжд, някой от родителите й я водеше на гробището, сядаше на пейката и четеше, докато Скарлет, като флуоресцентно зелено, оранжево или розово петно, тръгваше извън пътеката. После — по-скоро рано, отколкото късно — тя виждаше малко сериозно лице със сиви очи да я гледат изпод коса с цвят на миша козина. След това двамата си играеха — понякога на криеница, понякога се катереха по дърветата или мълчаливо наблюдаваха зайците зад стария параклис.

Ник запозна Скарлет с някои от приятелите си. Фактът, че тя не ги виждаше, нямаше никакво значение за нея. Родителите й вече й бяха обяснили, че Ник всъщност е въображаем приятел и че в измислянето на приятели няма нищо лошо. Дори няколко дни подред майка й настояваше да слагат допълнителни прибори на масата за него. Затова за Скарлет бе напълно нормално Ник също да има въображаеми приятели.

Той й предаваше думите им.

— Бартълби казва, че „вий имате лик кат смачкана слива“ — обясняваше й той.

— Той също! Защо говори толкова смешно? Да не иска да каже смачкан домат?

— Не мисля, че по негово време е имало домати — отбеляза Ник. — И тогава са говорили точно така.

Скарлет беше щастлива. Тя беше умно и самотно дете. Майка й работеше за далечен университет и преподаваше на хора, които никога не виждаше лице в лице. Оценяваше работи по английски език, които получаваше в компютъра си, и изпращаше обратно писма със съвети и напътствия. Баща й преподаваше физика на елементарните частици, но Скарлет един ден каза на Ник, че има твърде много хора, които искат да преподават физика на елементарните частици, но са твърде малко тези, които искат да я учат и затова семейството им непрекъснато се мести в различни университетски градчета и във всеки град баща й се надява да получи постоянна преподавателска работа, която така и не получава.

— Какво е физика на елементарните частици? — попита Ник.

Скарлет сви рамене.

— Ами — започна тя, — има едни неща — атоми, които са твърде малки, за да се видят, направени сме от тях. Има и неща, които са по-малки от атомите, и това е физиката на елементарните частици.

Ник кимна и реши, че бащата на Скарлет вероятно се занимава с въображаеми неща.

Ник и Скарлет бродеха заедно из гробището всеки работен ден следобед, обхождаха имената по надгробните камъни с пръст и ги записваха. Ник разказваше на Скарлет това, което знаеше за обитателите на гроба, мавзолея или гробницата, а тя му разказваше истории, които беше прочела или научила. Понякога му разказваше за света отвън — за коли и автобуси, за телевизия и самолети (Ник ги беше виждал да прелитат високо горе в небето, беше ги помислил за шумни сребърни птици, но никога досега те не бяха събуждали любопитството му). Той на свой ред й разказваше за дните, когато са били живи хората от гробището — как Себастиян Рийдър ходил в Лондон и видял кралицата, която била дебела жена с кожена шапка, оглеждала всички и не говорела английски. Себастиян Рийдър не помнеше коя била тя, но мислеше, че не останала кралица задълго.

— Кога е било това? — попита Скарлет.

— Умрял е през 1583 година, така пише на гроба му, значи се е случило преди това.

— Кой е най-старият човек в цялото гробище? — попита Скарлет.

Ник сбърчи чело.

— Вероятно Кай Помпей. Дошъл е тук сто години след като римляните стъпили по тези земи. Той ми го разказа. Обичал да пътува.

— Значи той е най-старият?

— Така мисля.

— Може ли да си направим къщичка в някоя от онези каменни къщи?

— Не можеш да влезеш, заключени са.

— А ти можеш ли да влезеш?

— Разбира се.

— Тогава защо аз не мога?

— Заради гробището — обясни той. — Аз получих Свободата на гробището и то ме пуска да ходя на разни места.

— Искам да вляза в каменната къща и да направя малка къщичка.

— Не можеш.

— Държиш се гадно!

— Не е вярно.

— Гадняр!

— Не съм.

Скарлет пъхна ръце в джобовете на анорака си и се спусна по хълма, без да се сбогува, убедена, че Ник крие нещо от нея. В същото време имаше чувството, че самата тя не се бе държала справедливо, от което се ядоса още повече.

Вечерта, докато се хранеха, Скарлет попита майка си и баща си дали по тези места е имало някой, преди да дойдат римляните.

— Къде си чула за римляните? — учуди се баща й.

— Всички знаят — отвърна Скарлет с ледено презрение. — Имало ли е?

— Имало е келти — обясни майка й. — Те първи са били тук, много преди римляните. Келтите са народът, който римляните завладели.

На пейката до стария параклис Ник водеше подобен разговор.

— Най-старият ли? — каза Сайлъс. — Наистина, Ник, не знам. Най-старият, който аз съм срещал в гробището, е Кай Помпей. Но тук е имало хора и преди римляните да дойдат. Много хора, много преди това. Как върви ученето на буквите?

— Мисля, че добре. Кога ще се науча да пиша слято?

Сайлъс млъкна за миг.

— Сигурен съм — поде след кратко размишление той, — че сред многото талантливи души, погребани тук, трябва да има някакви учители. Ще трябва да проуча.

Ник беше въодушевен. Представи си как един ден ще може да чете всичко и как всички истории ще бъдат разкрити пред него.

Щом Сайлъс напусна гробището по негови си работи, Ник отиде до върбата край стария параклис и повика Кай Помпей.

Старият римлянин излезе от гроба с прозявка.

— А, да. Живото момче — каза. — Как си, живо момче?

— Много добре, господине.

— Добре. Радвам се да го чуя.

Косата на стария римлянин изглеждаше избеляла под лунната светлина. Той бе облечен с тогата, с която беше погребан, а под нея имаше дебела вълнена риза и гети. Тази страна на края на света бе много студена. Единственото по-студено място бе Каледония на север, където хората приличат повече на животни, отколкото на човеци и са покрити с оранжева козина. Тези същества са твърде диви, за да си струва римляните да ги покоряват, а и без това скоро ще бъдат обградени от всички страни и ще останат затворени в своята вечна зима.

— Вие ли сте най-старият? — попита Ник.

— Най-старият в гробището ли? Да.

— Значи пръв сте погребан тук?

Кай Помпей се поколеба за кратко.

— Почти пръв — каза той. — На този остров преди келтите е имало други хора. Един от тях е погребан тук.

— О… — Ник се замисли за момент. — Къде е гробът му?

Кай посочи нагоре към хълма.

— На върха? — попита Ник.

Кай поклати глава.

— А къде тогава?

Старият римлянин се пресегна и разроши косата на Ник.

— В хълма — каза той. — Вътре в него. Аз бях първият, погребан на това място. Донесоха ме моите приятели — носеха ме на ръце, след тях вървяха местните чиновници и мимовете, които държаха восъчни маски на жена ми, която си отиде от треска в Камулодунум^[2], и на баща ми, който бе убит в схватка на границата в Галия.

Триста години след смъртта ми един фермер, откри камъка, който скриваше входа към вътрешността на хълма, докато търсеше ново пасище за овцете си. Отмести го и се спусна долу, като си мислеше, че вътре може да има съкровище. Когато след малко излезе, тъмната му коса беше бяла като моята…

— Какво е видял?

Кай млъкна, после продължи:

— Не искаше да говори за това. Никога повече не се върна. Бутнаха камъка на мястото му и след време забравиха. После, преди двеста години, когато строяха гробницата на Фробишър, отново го откриха. Младежът, който го намери, мечтаеше за богатство, затова не каза никому, скри входа зад ковчега на Ефраим Петифър и една нощ незабелязано се спусна вътре или поне той така си мислеше.

— Косата му беше ли побеляла, когато излезе?

— Не излезе.

— О! Аха! И кой е погребан вътре?

Кай тръсна глава.

— Не знам, млади Оуенс. Но го почувствах, още тогава, когато това място беше празно. Усетих как нещо чака дълбоко вътре в хълма.

— Какво чака?

— Не знам, усетих само очакването — отвърна Кай Помпей.

 

 

Скарлет носеше голяма книга с картинки. Седна до майка си на зелената пейка до портата и я зачете, а майка й заразглежда някакъв учебник. Скарлет се наслаждаваше на пролетното слънце и се стараеше да не обръща внимание на малкото момче, което първо й махаше иззад покрит с бръшлян паметник, а после, когато тя реши повече да не гледа натам, то изскочи като навито на пружина иззад един надгробен камък (Йоджи Дж. Шоджи, поч. 1921, „Аз бях странник, а вие ме приехте сред вас“.) Махаше й като обезумял, но Скарлет продължаваше да не му обръща никакво внимание.

Накрая остави книгата на пейката.

— Мамо, ще ида да се поразходя.

— Само не се отклонявай от пътеката, скъпа.

Скарлет вървя по пътеката, докато не зави зад ъгъла и видя Ник да й маха от върха на хълма. Намръщи се.

— Вече знам всичко — каза Скарлет.

— И аз — каза Ник.

— Тук е имало хора преди римляните — продължи тя. — Много преди тях. Когато живели… тоест когато умирали, ги погребвали в тези хълмове, заедно със съкровища и други неща. Наричат се надгробни могили.

— Ясно — каза Ник. — Това обяснява всичко. Искаш ли да видиш една могила?

— Сега ли? — недоверчиво попита Скарлет. — Но ти не знаеш къде има надгробна могила, нали? А и аз невинаги мога да те следвам навсякъде.

Беше го виждала да се плъзга през стените като сянка.

В отговор Ник извади голям ръждясал железен ключ.

— Беше в параклиса — каза. — Сигурно отваря повечето врати тук. Обикновено използват един и същ ключ за всички врати, така има по-малко работа.

Скарлет се покатери до върха на хълма при Ник.

— Истината ли казваш?

Той кимна, а в ъгълчетата на устата му танцуваше доволна усмивка.

— Хайде — подкани я той.

Беше прекрасен пролетен ден, въздухът бе изпълнен с птичи песни и жужене на пчели. Нарцисите се полюшваха от лекия ветрец, тук-таме по хълма кимаха подранили лалета. Зеленият склон бе поръсен със синия снежец на незабравките и едри, нежни жълти иглики. Двете деца стигнаха до малката гробница на Фробишърови — стара, проста, малка, забравена каменна постройка с метална врата. Ник отключи вратата с ключа и влязоха.

— Има дупка — каза Ник. — Или врата, зад един от ковчезите.

Не след дълго децата откриха вратата зад един ковчег на долната редица. Всъщност дори не беше врата, а най-обикновен проход.

— Води надолу — посочи Ник. — Ще се спуснем вътре.

Внезапно Скарлет престана да харесва толкова много това приключение.

— Няма да виждаме долу, тъмно е — опита се да се измъкне момичето.

— Нямам нужда от светлина — отвърна Ник. — Не и докато съм на гробището.

— Но аз имам нужда — натърти Скарлет. — Тъмно е.

Ник се замисли за успокояващите неща, които би могъл да каже — например „долу няма нищо страшно“, но разказите за побелели коси и хора, които никога не се завръщат, не му даваха да я успокои с чиста съвест, затова предложи:

— Добре, аз ще сляза, а ти ме чакай тук.

Скарлет се намръщи.

— Не бива да ме оставяш тук сама.

— Ще се спусна — каза Ник, — ще видя кой лежи долу и ще се върна да ти разкажа.

Той се обърна към прохода, наведе се и понечи да тръгне на четири крака. Оказа се, че проходът е достатъчно висок, за да се изправи. В каменния под дори имаше изсечени стъпала.

— Сега ще сляза по стъпалата — обади се отвътре Ник.

— Много надолу ли слизат?

— Така ми се струва.

— Ако ми държиш ръката и ми казваш къде да стъпвам — започна несигурно Скарлет, — ще дойда с теб. Ако обещаеш всичко да е наред.

— Разбира се — отвърна Ник и преди да довърши изречението си, момичето вече минаваше на четири крака през отвора.

— Изправи се — каза й Ник и я хвана за ръката. — Стъпалата са точно тук. Ако протегнеш крак, ще ги напипаш. Готово! Аз ще мина пръв.

— Наистина ли виждаш? — попита Скарлет.

— Тъмно е — отвърна Ник, — но виждам.

Ник поведе Скарлет надолу по стъпалата, в недрата на хълма, и докато вървяха й описваше всичко, каквото вижда.

— Стъпалата водят надолу… Каменни са… Над нас всичко също е от камък… Някой е рисувал по стената…

— Какво е нарисувал?

— Голямо „К“ като крава… С рога… После нещо, което прилича по-скоро на плетеница, като голям възел. Сякаш е издълбано в камъка, а не е просто нарисувано. Искаш ли да го видиш? — и той взе ръката й и постави пръстите й върху големия издълбан възел.

— Усещам го! — развълнувано каза момичето.

— Сега стъпалата се уголемяват. Излизаме от някаква голяма стая, но стъпалата продължават. Не мърдай! Така, сега съм между теб и стаята. Дръж лявата си ръка на стената.

Продължиха да се спускат.

— Още една стъпка и сме на каменния под — продължаваше да обяснява Ник. — Малко е неравен.

Стаята беше малка. На земята имаше каменна плоча с издатина в единия ъгъл, където стоеше някакъв малък предмет. По земята се търкаляха кости, много стари кости, въпреки че в подножието на последното стъпало Ник видя сгърчен труп, облечен в останките на дълго кафяво палто — реши, че това е младежът, който мечтаел за богатство. Сигурно се е подхлъзнал и е паднал в тъмното.

Шумът ги изненада. Сякаш идваше отвсякъде — като стържещо плъзгане, като змия сред сухи листа. Скарлет стисна по-силно ръката на Ник.

— Какво става? Виждаш ли нещо?

— Не.

Скарлет издаде звук, който бе нещо средно между ахване и стон. Ник разбра, без да се налага да пита, че и тя вижда това, което вижда и той.

В края на стаята се появи светлина и от нея излезе човек. Той вървеше през скалата и Ник чу как Скарлет сподави вика си.

Човекът изглеждаше добре запазен, макар да личеше, че е мъртъв от дълго време. Кожата му беше изрисувана (помисли Ник) или татуирана (помисли Скарлет) с индигови шарки.

Около врата му висеше огърлица от остри, дълги зъби.

— Аз съм господарят на това място! — каза човекът с толкова древен и клокочещ глас, че всъщност в него почти не бяха останали думи. — Пазя това място от всички, които искат да му сторят зло!

Очите му бяха огромни. Ник помисли, че това впечатление се подсилва от изрисуваните около тях пурпурни кръгове. С тях лицето му приличаше на огромен бухал.

— Кой си ти? — попита Ник и стисна ръката на Скарлет.

Индиговият човек сякаш не чу въпроса и продължи да ги гледа свирепо.

— Махайте се оттук! — произнесе той с думи, които Ник чу в главата си, но иначе приличаха на клокочещо ръмжене.

— Ще ни убие ли? — попита Скарлет.

— Не мисля — отвърна Ник.

После се обърна към Индиговия мъж, както го бяха учили:

— Аз притежавам Свободата на гробището и мога да ходя, където поискам.

Индиговият мъж не реагира, което озадачи Ник, защото дори най-раздразнителните обитатели на гробището се успокояваха при тези думи.

Ник се обърна към Скарлет:

— Виждаш ли го?

— Разбира се, че го виждам — голям страшен татуиран човек и иска да ни убие. Ник, изгони го!

Ник погледна останките на мъжа в кафявото палто. До него лежеше лампа, счупена от падането върху каменния под.

— Побягнал е — изрече Ник на глас. — Побягнал е, защото се е уплашил. Подхлъзнал се е и се е спънал в стълбите, тогава е паднал.

— Кой?

— Човекът на пода.

Сега в гласа на Скарлет, освен изненада и уплаха, имаше и раздразнение:

— Кой човек на пода? Много е тъмно. Виждам само татуирания мъж!

Тогава, сякаш за да е сигурен, че са го забелязали, Индиговият човек отметна глава и нададе серия от пронизителни викове, нещо като вой с пълно гърло. Скарлет стисна толкова силно ръката на Ник, че ноктите й се впиха в кожата му.

Но Ник вече не се боеше.

— Извинявай, че казах, че са въображаеми — промълви Скарлет. — Сега вярвам! Истински са!

Индиговият човек вдигна нещо над главата си. Приличаше на каменно острие.

— Който стъпи тук, ще умре! — изкрещя той с клокочещата си реч. Ник се сети за мъжа, който побелял, след като открил стаята и как никога вече не се върнал в гробището и не разказал за видяното тук.

— Не — обърна се Ник към Скарлет. — Мисля, че си права, този е.

— Какво е?

— Въображаем.

— Не говори глупости — каза Скарлет. — Нали го виждам.

— Да — отвърна Ник, — а ти не можеш да виждаш мъртвите.

Момчето огледа стаята и рязко се обърна към Индиговия човек:

— Спри вече! Знаем, че не е истина.

— Ще изям черния ви дроб! — продължи да крещи Индиговия човек.

— Не, няма — каза Скарлет с огромна въздишка на облекчение. — Ник е прав.

После добави:

— Сигурно е плашило.

— Какво е плашило? — попита Ник.

— Нещо, което фермерите поставят на полето да плаши гарваните.

— Защо го правят? — Ник харесваше гарваните. Бяха забавни, а и помагаха гробището да е чисто.

— Не знам точно. Ще питам мама. Но веднъж видях плашило от влака и попитах какво е. Гарваните мислят, че е истински човек, а то е нещо измислено, нещо, което прилича на човек, но не е. Просто плаши гарваните.

Ник се огледа и каза:

— Който и да си ти, не се получава. Не ни е страх от теб. Знаем, че не си истински. Просто спри!

Индиговият човек спря. Тръгна по каменната плоча, после легна върху нея и изчезна.

За Скарлет стаята отново потъна в мрак. А в мрака отново се появи виещ звук, който ставаше все по-силен, сякаш нещо обикаляше наоколо.

И тогава се чу глас:

— НИЕ СМЕ ГИБЕЛ!

Космите по тила на Ник настръхнаха. Гласът в главата му беше много стар и много сух, като дращенето на мъртва клонка по прозореца на параклиса и на Ник му се струваше, че гласът не бе само един, че говорят много гласове заедно.

— Чу ли това? — попита той Скарлет.

— Нищо не чух, само някакъв стържеш звук. Почувствах се странно — сякаш нещо ме боде в корема, сякаш ще се случи нещо ужасно.

— Нищо ужасно няма да се случи — успокои я Ник.

После се обърна към стаята:

— Какво си ти?

— НИЕ СМЕ ГИБЕЛ! НИЕ ПАЗИМ И ЗАЩИТАВАМЕ!

— Кого защитавате?

— ВЕЧНОТО ЖИЛИЩЕ НА ГОСПОДАРЯ. ТОВА Е НАЙ-СВЯТОТО ОТ ВСИЧКИ СВЕТИ МЕСТА И СЕ ПАЗИ ОТ ГИБЕЛТА!

— Не можеш да ни докоснеш — каза Ник. — Можеш само да ни плашиш.

Виещите гласове прозвучаха сприхаво.

— СТРАХЪТ Е ОРЪЖИЕ НА ГИБЕЛТА!

Ник погледна към издатината.

— Това ли са съкровищата на господаря ви? Стара брошка, чаша и малък каменен нож? Не са нищо особено.

— ГИБЕЛТА ПАЗИ СЪКРОВИЩАТА — БРОШКАТА, БОКАЛА, НОЖА. НИЕ ГИ ПАЗИМ ЗА ГОСПОДАРЯ, КОГАТО ТОЙ СЕ ВЪРНЕ. ТОЙ ЩЕ СЕ ВЪРНЕ. ВИНАГИ СЕ ВРЪЩА.

— А вие колко сте?

Но Гибелта не отговори. Ник усети как главата му сякаш се изпълни с паяжини и я тръсна в опит да я прочисти. После стисна ръката на Скарлет.

— Трябва да вървим.

Поведе я покрай мъртвия мъж в кафявото палто. Наистина, помисли си Ник, ако не се беше уплашил и паднал, човекът щеше много да се разочарова от съкровището. Съкровищата отпреди десет хиляди години не са днешните съкровища.

Ник внимателно водеше Скарлет нагоре по стъпалата, обратно към открояващата се черна зидария на гробницата на Фробишърови.

Лъчите на късното есенно слънце проникваха през пролуките в зида и през вратата. Бяха стряскащо ярки. Скарлет примижа и покри очите си с ръка. В храстите пееха птички, наблизо жужаха пчели, всичко беше изненадващо нормално.

Ник затвори вратата на гробницата и я заключи.

Пъстрите дрехи на Скарлет бяха покрити с мръсотия и паяжини, а лицето и ръцете й бяха побелели от прах.

Надолу по хълма някой — по-скоро няколко души — викаха.

Викаха силно.

Викаха отчаяно.

В този миг някой попита: „Скарлет? Скарлет Пъркинс?“ и Скарлет отговори: „Да? Ехо?“ и преди с Ник да имат възможност да поговорят за видяното или за Индиговия човек, жена с флуоресцентно жълто яке с надпис „ПОЛИЦИЯ“ на гърба я засипа с въпроси — добре ли е, къде е била, дали някой се е опитал да я отвлече. После жената заговори по радиото и започна да обяснява, че детето е намерено.

Ник се плъзна заедно със Скарлет и полицайката надолу по хълма. Вратата на параклиса беше отворена. Вътре чакаха родителите на Скарлет. Майка й бе обляна в сълзи, а баща й разтревожено говореше по мобилния си телефон. Виждаше се и още една полицайка. Никой не видя, че Ник седи в ъгъла.

Хората започнаха да разпитват Скарлет какво се е случило и тя отговори колкото може по-честно. Разказа им за момчето на име Никой, което я завело дълбоко навътре в хълма, където в тъмното се появил Индиговия мъж, но всъщност той бил плашило.

Дадоха й шоколад, избърсаха лицето й и заразпитваха дали татуираният мъж е карал мотор.

След като се успокоиха, родителите на Скарлет, започнаха да се ядосват на себе си и взаимно да се обвиняват, че са оставили малкото си момиченце да играе в гробище, независимо че гробището е природен резерват, говореха, че светът в наши дни е опасно място и, ако изпуснеш детето си от очи, нямаш представа в какви ужасни неща може да се забърка. Особено дете като Скарлет.

Майката на Скарлет се разхлипа, което разплака Скарлет, а едната полицайка започна да се кара с бащата на Скарлет, който не издържа и се развика, че именно той като данъкоплатец й плаща заплатата. На свой ред тя също се развика и каза, че също е данъкоплатец и вероятно плаща неговата заплата.

Ник стоеше безмълвен в сенчестия ъгъл на параклиса, невидим за всичко, дори и за Скарлет, гледаше и слушаше, докато не можа да понесе повече.

В гробището падна здрач. Сайлъс се появи и видя Ник да стои горе на амфитеатъра и да гледа към града. Застана до момчето и не каза нищо. Това беше неговият начин да започне разговор.

— Не беше виновна тя проговори Ник. — Аз бях, а сега тя загази.

— Къде я заведе? — попита Сайлъс.

— В хълма, да види най-стария гроб. Само че там няма никой. Само едно змийско нещо, което се казва Гибел и плаши хората.

— Впечатляващо.

Двамата бавно заслизаха по хълма и гледаха как полицаите заключват стария параклис и си тръгват в нощта заедно със Скарлет и родителите й.

— Мис Бороус ще те научи да пишеш буквите слято — каза Сайлъс. — Прочете ли вече „Котаракът с шапка“?

— Да — отвърна Ник. — Преди сума ти време. Ще ми донесеш ли още книги?

— Надявам се — каза Сайлъс.

— Мислиш ли, че ще я видя отново?

— Момичето ли? Много се съмнявам.

Но Сайлъс грешеше. След три седмици, в един сив следобед, Скарлет дойде на гробището заедно с родителите си.

Те настояваха тя да е непрекъснато пред очите им. Вървяха малко след нея. От време на време майка й възкликваше колко е отвратително всичко наоколо и колко е хубаво, че скоро всичко това ще остане завинаги зад гърба им.

Когато родителите на Скарлет се заговориха помежду си, Ник каза:

— Здравей.

— Здрасти — отвърна много тихичко Скарлет.

— Не вярвах, че ще те видя пак.

— Казах им, че няма да тръгна с тях, ако не ме доведат тук още веднъж.

— Къде отивате?

— В Шотландия. Там има университет. Татко ще преподава физика на елементарните частици.

Повървяха заедно по пътеката — момиченце в ярко оранжев анорак и момченце в сив саван.

— Шотландия много ли е далеч?

— Да — отвърна тя.

— Аха.

— Надявах се, че ще бъдеш тук, за да се сбогуваме.

— Винаги съм тук.

— Но не си мъртъв, нали, Никой Оуенс?

— Разбира се, че не съм.

— Тогава не може цял живот да останеш тук, нали? Един ден ще пораснеш и тогава ще трябва да излезеш и да живееш във външния свят.

Ник поклати глава.

— За мен там не е безопасно.

— Кой го казва?

— Сайлъс, семейството ми, всички…

Скарлет замълча.

В този момент баща й я повика:

— Скарлет! Хайде, скъпа, време е да вървим! Получи си последната разходка в гробището, хайде да се прибираме.

Скарлет се обърна към Ник:

— Ти си смел. Ти си най-смелият човек, когото познавам, и си мой приятел. Не ме интересува дали си въображаем.

После се затича по пътеката към родителите си и към света.