Сюзън Форуърд, Джоан Торес
Мъжете, които мразят жени, и жените, които ги обичат (1) (Трябва ли да страдаме, когато обичаме?)

Въведение

Човек, който има здрав разум, не би останал да живее с някого в моето състояние. Единствената причина Джеф да остане с мен е, защото ме обича.

Когато Нанси дойде за първи път при мен, тя беше с двайсет и седем килограма наднормено тегло и имаше язва. Носеше стари, торбести джинси и безформена блуза. Косата й беше сплъстена, ноктите изгризани до живо месо и ръцете й трепереха. Когато преди четири години се омъжила за Джеф, била координатор по модата в голям универсален магазин в Лос Анджелис. Тя пътувала из Европа и Ориента, за да подбира облекла от известни дизайнери за магазина. Винаги се обличала по последна мода и се срещала с очарователни мъже. За нея писали в редица статии, посветени на преуспяващи жени в района на Лос Анджелис — и постигнала това, преди да навърши трийсет години. Сега, когато я видях за първи път, на трийсет и четири, тя беше толкова засрамена от начина, по който изглеждаше и се чувстваше, че рядко напускаше дома си.

Спадът в самочувствието на Нанси изглежда беше започнал, когато се омъжила за Джеф. И все пак, когато я попитах за съпруга й, тя започна с дълъг списък от хвалебствия.

Той е чудесен мъж: очарователен, остроумен и енергичен. Винаги прави дребни, но значими за мен неща — изпраща ми цветя, за да отбележи годишнина от първата нощ, когато се любихме. Миналата година ме изненада с два билета до Италия за рождения ми ден.

Тя ми каза, че Джеф, зает и преуспяващ адвокат в сферата на забавната индустрия, винаги намирал време, за да бъде с нея и въпреки вида й все още я искал до себе си на всички делови вечери и излизания.

Бях обект на завист от повечето ми приятелки, защото все още когато излизахме с клиенти на Джеф ние си държахме ръцете като влюбени гимназисти. Една приятелка каза: „Имаш чудесен съпруг, Нанси“. И аз знам, че е такъв. Но погледнете ме! Не разбирам какво се е случило. Чувствам се толкова зле през цялото време. Трябва да оправя нещата или ще го изгубя. Мъж като Джеф не трябва да се влачи с жена като мен. Той може да има всяка, която поиска, включително и кинозвезда. Имам късмет, че все още е край мен.

Като слушах Нанси и виждах как изглежда, се запитах: „Какво не е наред?“. Тук имаше основно противоречие. Защо компетентна и успяваща жена, която обича и е обичана, ще западне толкова много? Какво й се е случило през четирите години брак, за да се стигне до такава огромна промяна във външния й вид и самочувствието й?

Притиснах я да ми каже повече за връзката си с Джеф.

Предполагам, че единственото нещо, което ме ядосва у него, е когато кипва.

„Какво значи «кипва»?“ — попитах аз. Тя се засмя неловко. Той прави това, което аз наричам имитация на Кинг Конг — крясъци и вдигане на шум. Освен това много ме унижава, както направи онази вечер, когато вечеряхме с приятели. Говореше за някаква пиеса и аз вметнах нещо, а той просто ми се тросна: „Защо не млъкнеш?“. След това каза на приятелите ни: „Не й обръщайте никакво внимание. Тя все ще каже някоя глупост“. Бях толкова унизена, че почувствах как потъвам в тапицерията. След това едва преглъщах храната.

Нанси започна да плаче, когато си припомни още няколко подобни случая, при които Джеф я е наричал глупава, себична или безмозъчна. Когато е ядосан, той често й крещи, тряска вратите и хвърля предмети.

Колкото повече въпроси й задавах, толкова по-ясна ставаше картината. Тук имаме жена, която отчаяно се стреми да измисли как да угоди на съпруг, който често е ядосан и избухлив, но също така може да бъде и очарователен. Нанси каза, че много пъти е заспивала дълго след него и жестоките му думи още звучали в ушите й. През деня често се разплаквала без видима причина.

След женитбата Джеф настоял Нанси да спре работа и сега тя се чувства неспособна да се върне към кариерата си.

Сега дори нямам нерви да отида на интервю, още по-малко в командировка за купуване на стока. Чувствам, че не мога повече да взимам решения, защото съм загубила увереност в себе си.

Джеф е взимал всички решения по време на брака им. Той настоявал за пълен контрол върху всяка страна на съвместния им живот. Следял всички разноски, избирал хората, с които да се събират, и дори взимал решения какво да прави Нанси, докато той е на работа. Присмивал се на всяко нейно мнение, различно от неговото, и й крещял винаги, когато бил ядосан, дори и пред хора. Всяко нейно отклонение от това, което той бил определил, водело до ужасни сцени.

Казах на Нанси, че ни предстои много работа, но я уверих, че ще започне все по-малко да се чувства разстроена. Обясних й, че ще обсъдим много внимателно връзката й с Джеф и че самоувереността, която тя смята, че е загубила всъщност не си е отишла, а само е изместена. Заедно ще я върнем отново. След това първо посещение Нанси се чувстваше малко по-стабилна и по-обнадеждена.

Аз бях дълбоко развълнувана. Историята на Нанси ме беше поразила силно. Знаех, че като терапевт реакциите ми към пациента са важни. Създавах емоционални връзки с хората, с които работех, което ми помагаше да разбера по-бързо как се чувстват. Но това беше нещо друго. След като Нанси напусна кабинета, се почувствах много зле. Това не беше първият път, когато ме е посетила жена с този вид проблеми, нито беше за първи път да реагирам толкова силно. Не можех повече да отричам, че това, което ме засегна, беше фактът, че случаят на Нанси беше твърде близък до моя.

Външно аз изглеждах уверена, задоволена жена, която наистина имаше всичко. По цял ден в кабинета ми, в болницата и в клиниката, където практикувах, работех с хора, на които помагах да намерят увереност в собствените си сили. Но вкъщи беше друго. Моят съпруг, като този на Нанси, беше очарователен, секси и романтичен и аз се влюбих лудо в него почти веднага, след като се срещнахме. Но скоро открих, че той носи в себе си много гняв, че притежава силата да ме накара да се чувствам нищожна, непълноценна и да ме извади от равновесие. Той настояваше да държи под контрол всичко каквото правех, вярвах или чувствах.

Сюзън, която беше терапевт, можеше да каже на Нанси: „Поведението на твоя съпруг не изглежда много любещо. Предполагам, че има много психически тормоз“. Но какво си казвах на себе си? Сюзън, която се прибираше вечер вкъщи, се превръщаше в кълбо от нерви, опитвайки се да не предизвиква съпруга си да й крещи. Тази Сюзън продължаваше да си казва, че той е чудесен мъж, че е вълнуващо да бъде с него, и че следователно, ако нещо не вървеше, то вината е в нея.

През следващите няколко месеца наблюдавах по-внимателно какво става както в собствения ми брак, така и във взаимоотношенията на пациентите ми, които изглеждаха в подобно положение. Какво всъщност се случваше тук? Какви бяха моделите? Макар че обикновено жени търсеха помощта ми, поведението на мъжете привлече вниманието ми. Както ги описваха партньорките им, те често бяха очарователни и дори любещи, но бяха способни само за миг да преминат към жестоко, критикуващо и обидно поведение. Поведението им варираше в широк диапазон: от очевидна заплаха и страх до префинени, прикрити атаки, които взимаха формата на постоянни унижения или разяждаща критика. Независимо от стила, резултатите бяха едни и същи. Мъжете постигаха контрол чрез потискането на жените. Тези мъже също така отказваха да поемат всякаква отговорност за това, как се чувстваха партньорките им при атаките. Вместо това, те обвиняваха съпругите си или приятелките си за всяко неприятно събитие.

От моя опит при работа с двойки знаех, че всеки брак има две страни. Така или иначе за нас, терапевтите, е лесно да се идентифицираме с пациента, когато чуем само едната страна на историята. Естествено, всеки партньор допринася с нещо за всеки конфликт, съществуващ във взаимоотношенията. Но след като започнах да консултирам и мъжете партньори на някои от клиентките ми, осъзнах, че те не страдат толкова, колкото партньорките си. Жените бяха тези, които понасяха болката. Всички те рязко губеха самочувствието си, а много от тях получаваха и допълнителни симптоми и реакции. Нанси имаше язва, беше с наднормено тегло и със занемарен външен вид; други имаха сериозни проблеми с наркотици и/или алкохол, мигрени, стомашно-чревни оплаквания, нарушения в храненето и на съня. Имаха проблеми и в професионален план. Някогашните им обещаващи кариери се бяха провалили. Успяващи и компетентни жени в миналото, сега те се съмняваха в уменията и преценките си. Обезпокоително често получаваха пристъпи на плач, ставаха тревожни и депресивни.

Като осъзнах, че виждам определен модел в тези взаимоотношения, започнах да го обсъждам с моите колеги. Всички те бяха запознати с този тип мъже, който аз описвах; всеки беше лекувал жени, които бяха или омъжени, или влюбени, или дъщери на мъже, отговарящи на моето описание. Това, което ме изненада бе, че докато типът поведение беше добре познат за всички нас, никой не го беше описал в ясен и последователен вид.

Това ме заинтригува и започнах да преглеждам психологическата литература. Поради липсата на чувствителност у мъжете към болката, която причиняват на своя партньор, първо прегледах отново разстройствата на личността. Малко е възможно хора с личностни разстройства да се чувстват виновни, да изпитват угризения или загриженост. Тези емоции са неприятни, но необходими предупреждения за нашите етични и морални взаимодействия с другите хора.

Знаех, че има два основни типа личностни разстройства^[1]. Първият е т.нар. нарцистична личност. Това са хора, които са изцяло, обсебени от себе си. Те осъществяват връзки предимно за да се потвърждава тяхната изключителност. Мъжете, които попадат в тази категория, често скачат от една връзка на друга в търсене на любов и възхищение. Някои известни имена, представящи този тип мъже, са Питър Пан и Дон Жуан. Те са наричани „хора, които не могат да обичат“.

Мъжете във взаимоотношенията, които аз разглеждах, бяха различни. Те създаваха впечатление, че обичат истински, и в много случаи са били в дълготрайна връзка с една партньорка. Също така, тяхната първостепенна потребност се различава от тази на нарцистичните личности по това, че те се нуждаят повече от контрол, отколкото от възхищение.

В другия край на спектъра на личностните разстройства са по-крайните и опасни социопати. Това са хора, които създават вихър от хаос в живота си. Използват и експлоатират всеки, който влезе в орбитата им. Лъжите и измамите са втората им природа. Те варират от обикновени престъпници до изтъкнати и преуспяващи професионалисти, които са въвлечени и в интелектуални престъпления. Най-поразителната черта на социопатите е пълната липса на съзнателност.

Но мъжът, който аз се опитвах да определя, често беше искрено отговорен и компетентен в отношенията си с обществото. Разрушителното му поведение не е генерализирано, както при социопата. Всъщност то е фокусирано и за съжаление — почти изключително върху партньорката му.

Той използва за оръжия своите думи и своите настроения. И въпреки че не тормози физически жените в живота си, той систематично сломява партньорката чрез психически тормоз, който в последствие е също толкова емоционално унищожителен, както и физическото насилие.

Чудех се дали тези мъже получават някакво перверзно удоволствие от болката и страданието, което причиняват на партньорките си. Бяха ли те всъщност садисти?

Много от хората, с които обсъждах моите открития, ме увериха, че жените, обвързани с тези мъже, са класически мазохисти по учебник. Това ме ядоса. Знаех, че определянето на жените като мазохистки в такива болезнени връзки, т.е. търсенето и наслаждаването на страданието, е отдавнашна стандартна практика в моята професия и в нашата култура. Това е удобен, но много опасен начин да се обясни защо толкова много жени се самоотричат и покорно се подчиняват на мъжете. Всъщност жените научават това още в ранното си поведение и постоянно са поощрявани и хвалени за него. Парадоксът тук е, че поведението, което прави жената уязвима към малтретиране, е същото, на което я учат, за да бъде женствена и любяща. Възгледът за мазохизма е особено опасен, защото служи за оправдаване на агресията спрямо жените — той потвърждава мазохистичната теория, че „това е, което жените действително искат“.

Като говорих по-подробно с двойките, които консултирах, открих, че нито едно от тези условия не беше в сила. Вместо да получава емоционално или сексуално удоволствие от болката на партньорката, както е при садиста, мъжът, който аз се опитвах да характеризирам, се чувстваше и заплашен, и вбесен от страданието на партньорката. Жената не е повече мазохист, отколкото мъжът — садист. Той не получава никакво скрито сексуално или емоционално удоволствие от тормоза върху партньорката. Вместо това той жестоко я деморализира. Още веднъж открих, че психологическите категории и терминология не могат адекватно да опишат това, което виждах в тези взаимоотношения. Такъв тип мъж, какъвто се опитвах да определя, нямаше в литературата.

Той не е ясно определен социопат, нарцис или садист, макар някои от изброените характеристики често да присъстват в характера му. Най-драматичната разлика между този мъж и описаното в психологическата литература е, че той може да се обвърже в дълготрайна връзка с една жена. Всъщност любовта му изглежда особено гореща и интензивна. Трагичното е, че той прави всичко, което може, за да унищожи жената, която признава, че обича толкова дълбоко.

Като терапевт знам, че думите „Обичам те“ не показват непременно истинското състояние на връзката. Знам, че поведението, а не думите определят действителността. Слушайки пациентите си, се запитах: Това ли е начинът, по които се държиш с някого, когото наистина обичаш? Не е ли всъщност това начинът, по който третираш някого, когото мразиш?

Спомних си гръцката дума за женомразец: мизогинист от мизо, означаващо „мразя“ и гине, означаващо „жена“. Макар че думата присъства в езика от няколко стотици години, тя обикновено се използва за описание на масови убийци, изнасилвачи и други, които действат с насилие върху жените. Естествено, тези престъпници са женомразци в най-смъртоносния смисъл на думата. Но аз бях убедена, че мъжете, които се опитвах да определя, бяха също женомразци. Само изборът им на оръжия беше различен.

Колкото повече се осведомявах за мизогинистите и връзките, които те създават, толкова повече научавах не само за моите пациенти, но и за моя съпруг, за себе си и за нашия брак. По това време положението вкъщи беше станало изключително напрегнато. Открих, че измислям сложни извинения в края на всеки ден, за да не си тръгвам от работа. Децата ми бяха в стрес и самочувствието ми беше напълно понижено. Всъщност, ако имаше литература по проблема за връзките с мизогинист, съпругът ми и аз щяхме да бъдем разглеждани като класически случай. Що се отнася до него, вината беше моя, ако нещо не вървеше добре. Той ме обвиняваше за всичко — от проблемите в бизнеса си до факта, че обувките му не са добре лъснати. Въпреки че моята работа беше основният ни източник на доходи по това време, той често се надсмиваше на психотерапевтичната професия като цяло и на мен специално.

Колкото повече той ме обявяваше за егоистична и не грижовна, толкова повече се стараех да го успокоявам чрез извинения, чрез капитулиране и умишлено задържане на напредъка в моята кариера. Бях започнала брака си като весел, енергичен човек; сега, след четиринайсет години, бях напрегната и често на ръба на плача. Откривах, че се държа по начин, който не можех да понасям: натяквах му и го разпитвах постоянно, или се затварях в мрачни мълчания, вместо открито и целенасочено да се справя с чувствата, които тази връзка пораждаше у мен.

Тогава дойде инцидентът, който ме накара да взема решение. Бях започнала да специализирам работа с възрастни, които са били обект на сексуално насилие като деца, и упоритостта ми да привлека общественото внимание върху този въпрос даде резултат. Получих договор за първата си книга „Предателство на невинността: кръвосмешението и разрушенията от него“. Този ден се втурнах вкъщи към съпруга си, за да споделя вълнението и радостта си. Но в момента, в който прекрачих прага, разбрах, че беше един от лошите му дни. Знаех, че добрите ми новини само ще усилят напрежението му, така че отидох в кухнята, без да кажа и дума за книгата, налях си чаша вино и вдигнах самотен тост за празника. Вместо да споделя радостния момент с мъжа, който означаваше толкова много за мен, аз трябваше да го крия от страх да не го разстроя.

Тогава разбрах, че нещо в отношенията между нас е погрешно. Осъзнах, че моят съпруг и аз — като мизогинистките двойки, които консултирах, се нуждаем от външна помощ за нашия проблем. Съпругът ми не желаеше да промени нищо — нито в поведението си, нито в нашите отношения. Накрая с болка дойдох до извода, че не мога да запазя този брак, без изцяло да се предам.

Скръбта по тази огромна загуба продължи дълго време, но с мен се случваше и нещо друго. Открих огромна творческа енергия в себе си, която преди ми беше недостъпна. Скоро професионалният ми живот значително и вълнуващо напредна. Книгата ми беше публикувана, пациентите ми се увеличаваха и аз водех собствена програма по националното радио. Открих, че все повече се ангажирам, както по радиото, така и в работата си със същия тип психологически тормоз, който преживявах в брака си. Жени, претърпели подобни кризи във взаимоотношенията си с партньора — от няколко месеца до 3–4 десетилетия, ми се обаждаха в радиото. Често, след като ми описваха няколко красноречиви случая, аз им задавах следните въпроси за тяхната връзка:

• Приема ли той за даденост правото да контролира начина, по който живеете и се държите?

• Отказала ли сте се от важни дейности или хора в живота си, за да бъде той щастлив?

• Обезценява ли той вашите мнения, вашите чувства и вашите постижения?

• Крещи ли, заплашва ли, или се оттегля ядосан, когато го нервирате?

• Мобилизирате ли цялото си внимание, когато репетирате какво ще кажете, за да не избухне?

• Плаши ли ви с внезапните си променливи настроения?

• Често ли се чувствате объркана, извън равновесие, или неадекватна с него?

• Дали той е изключително ревнив, или собственически настроен?

• Обвинява ли ви за всичко, което не върви във взаимоотношенията ви?

Ако отговорът на повечето от въпросите ми е положителен, вече знаех, че течи жени са свързани с мизогинист. Веднъж изяснила им какво става в техния живот, можех да чуя облекчението в гласовете им, дори в ефира.

Убедена, че съм открила сериозно психологическо разстройство, реших да пробвам по-нататък чрез обсъждане на темата в телевизионното шоу „Лос Анджелис сутрин“. В определеното ми време описах тактиките и поведението на типичния мизогинист.

В момента, в който млъкнах в ефира, няколко жени от екипа на предаването в студиото се устремиха към мен. Изглежда те всички имаха личен опит с такива мъже. На следващия ден ми съобщиха, че моето предаване е получило един от най-високите проценти на телефонни обаждания, които някога са имали.

Не след дълго участвах в друго телевизионно предаване в Бостън. Този път посветих цял час на проблема и имаше още по-голям отклик. Когато писмата заваляха от цялата страна, знаех, че съм уцелила болното място. Усещането за неотложността при решаването на проблема в писмата беше огромно. Жените искаха да разберат къде могат да намерят книга по въпросите, свързани с омразата към жените. Те искаха да знаят повече.

Жените, които ми пишеха и ми предлагаха историите си, дълбоко ме развълнуваха. Те имаха нужда да бъдат уверени, че това, което са чувствали в своите взаимоотношения, не е „лудост“. Имаха нужда да знаят, че не са „само те“, че има и други хора, които ги разбират и които няма да ги определят с отрицателните епитети на техните партньори.

Реакциите им още повече затвърдиха у мен убеждението, че признаването, изясняването и разбирането на това, какво се случва при подобни взаимоотношения, може неимоверно много да облекчи смазващия товар на самообвиненията. Тогава вече знаех, че трябва да напиша тази книга — не само за да помогна на жените да разберат какво се случва с тях, но също и за това, как да реагират.

Преди да променяш дадени взаимоотношения, първо трябва да ги разбереш. Но не е достатъчно само да разбереш. Само по себе си разбирането е едно интелектуално упражнение. За да се промени животът ви и вашата връзка, трябва да направите нещо различно, а не само да мислите по различен начин.

За да ви помогна да осъществите това, съм разделила книгата на две части. В първата част описвам как тези взаимоотношения действат и защо действат. Ще изследвам всяка страна на връзката, от романтичното и вълнуващо начало до объркването и болката, изпитвани от всяка жена, която е влюбена в мизогинист. Описвам и как самите мъже са започнали да се държат по този начин. Разглеждам също как и защо жените свикват да приемат лошото отношение на партньорите си.

В изложението ще ви представя няколко двойки от моята практика и в книгата ще проследим някои техни взаимоотношения. Всички имена и отличителни характеристики естествено са променени, за да запазя личната им неприкосновеност. Но ситуациите, които те са преживели и думите, които използват за описването им, са възможно най-точните, които съм успяла да намеря.

Във втората част на книгата ви предлагам ефективни поведенчески техники. Те могат да бъдат важно средство при постигането на съществени промени във вашите взаимоотношения с партньора и с вас самите. Тези техники ще ви помогнат да станете по-уверени, отстояващи правата си, по-малко уязвими за манипулация, объркване и загуба на самоувереност, които винаги настъпват в съжителства, основани на омраза към жените.

Знам, че някои от материалите в книгата могат да предизвикат у вас силни чувства, независимо дали сте във връзка с мизогинист сега, дали се възстановявате от такава връзка в миналото, или се безпокоите да не бъдете уязвени в бъдеще. Искам да знаете, че имате моето уважение, моята грижа и моята поддръжка за всяка стъпка по вашия път да намерите отново себе си.