Марк Фрост
Шестимата месии (5)

4.

Заобикаляше ги мъртво море. Черни, мазно поклащащи се води, неестествено притихнали… чувство на фалшив покой, зад което определено се таеше обещание за насилие. Размити злокобни фигури се стрелкаха под повърхността. Северният хоризонт бе притъмнял под надвисналите тъмни завеси на задаващия се шквал. От запад се процеждаше немощна жълтеникава светлина и сякаш попиваше в лепкавата пяна. Зад тях изгряваше пълна луна като контрапункт на залязващото слънце.

Дойл стоеше при релинга в задната част на щирборда. Опитваше се грубо да изчисли положението им в морето: според него наближаваха трийсетия меридиан и се намираха на четиридесет градуса северна ширина. Най-близката суша бяха Азорските острови на юг, но от тях ги разделяха към хиляда мили. Изпод палубата се разнасяше протяжният вой на корабните винтове. Двигателите се задъхваха. Всеки момент щеше да се появи Инес. Тук, в далечния край на кораба, никой не би могъл да ги подслуша.

Дойл свали поглед върху скицата, която бе направил на драскулката от стената в каютата на Селиг, и напрегна целия си умствен потенциал в опит да разбере нейния смисъл. Беше работил върху проблема и бе стигнал агонизиращо близо до разрешаването на мистерията, но последното парче на мозайката все още му се изплъзваше. А и отец Дивайн продължаваше да се крие някъде. Не му се искаше да занимава капитан Хофнер със заключенията, до които бе стигнал, но, от друга страна, не можеше да игнорира опасността: не предприемеше ли нещо, Лайънъл Стърн едва ли щеше да доживее до сутринта.

В този момент се появи Инес.

— В допълнение на това, което са занесли в каютата си, Рупърт Селиг и Стърн са се качили с четири парчета багаж — съобщи Инес и извади списъка. — Пътен сандък, два куфара и един малък сандък. Лично ги видях в трюма — очевидно недокоснати от никого. — Дойл въпросително повдигна вежда. — Дадох петара на един приятел от машинното отделение.

— Добра работа.

— По-малкият сандък е запечатан от митницата със здрава лента. Има размерите на голяма кутия за шапки. Подходящо ли е това за „Книгата на Зохар“ според теб? — И след като Дойл не му отговори, той попита: — И къде е Стърн сега?

— В каютата на капитана, където за момента е в безопасност. Нямаш представа колко хартия трябва да се изпише в случай на смърт на пасажер в морето.

— Досега не бях имал случай да се запитам какво правят с тялото.

— Има хладилни камери. Това е просто задължителна необходимост за всеки лайнер, извършващ увеселителни пътувания с възрастни хора на борда: дебели, със склонност към апоплексия, склеротични…

Инес неволно потръпна.

— Надявам се тези камери да не са прекалено близо до кухнята.

— Те са в самостоятелен отсек. Близко до трюма, където видяхме да товарят онези ковчези.

— Гадна работа.

— Добре, чуй ме сега: корабният лекар настоява да се впише, че смъртта на Селиг е естествена — каза Дойл.

— Не мога да повярвам.

— На пръв поглед не мога да не се съглася със съществуването на известни основания да се приеме, че Селиг е умрял в резултат на остра сърдечна недостатъчност, но съм убеден, че убийците му биха искали да повярваме в това. На борда липсват условия за извършването на аутопсия, но дори тя да бе възможна, не съм сигурен дали резултатите от нея щяха да влязат в противоречие в предположението за смърт по естествени причини. Накрая, последното нещо, което капитанът би искал на борда на луксозния си лайнер, е пасажерите му да обсъждат убийство.

— Но нали ние вярваме, че става дума за такова?

— Да изплашиш някого до смърт? Да изпратиш в кръвоносната му система свръхколичества адреналин и буквално да пръснеш сърцето му на парчета? Да, аз бих нарекъл това убийство!

— Но какво ли се е случило?

Дойл само поклати глава.

— Дали не е зърнал корабния дух да се разхожда из тъмнината на трюма? — предположи Инес.

— Мили боже! — Дойл го изгледа с широко разтворени очи, сякаш някой го бе ударил с чук.

— Добре ли си, Артър?

— Разбира се… точно това е. Отлично, Инес.

— Какво съм направил?

— Ти реши случая, момчето ми — каза Дойл и с бърза крачка се отправи към най-близкия люк.

— Така ли?

— Извикай онзи твой познат, инженера. Кажи му да вземе със себе си огнеборска брадвичка, чук и лост. Мисля, че е крайно време да си поприказваме с мистър Стърн и капитан Хофнер.

 

 

Инженерът светна с лъча на фенера напосоки в тъмнината, царяща в товарното отделение, и го спря върху запечатан правоъгълен обкован сандък.

— Ваш ли е, мистър Стърн? — попита Дойл.

— Да.

— Убеден съм, че това е крайно интересно, мистър Конан Дойл — подметна капитан Хофнер с шеговита вежливост, — но се опасявам, че не разбирам смисъла на това упражнение…

Дойл вдигна брадвата и с един удар разби на трески капака на сандъка. Стърн ахна. Дойл се пресегна вътре, разбърка треските и извади наяве съдържанието: голям квадратен топ бели листа.

— Явно е съобразено теглото да съвпадне с това на вашата „Книга на Зохар“ — обърна се Дойл към Стърн, преценявайки теглото на топа.

— Не знаех… кълна се — заекна Стърн. — Искам да кажа, че лично видях в Лондон да опаковат книгата.

— Но, изглежда, вашият покоен партньор мистър Селиг е имал свои, по-различни планове, които, мисля, обясняват неговото нежелание да напуска каютата.

— Какво означава всичко това? — осведоми се капитан Хофнер.

— Моля ви за още минутка търпение, капитане, и ви уверявам, че ей сега ще се спра и на този въпрос — каза Дойл, хвърли хартията на пода и метна брадвичката на рамо. — Ще бъдете ли така добри сега да ни придружите до следващата ни цел? Инес?

Инес махна с ръка и дребничкият инженер — вътрешно тържествуващ да види своя непоклатим и строг капитан коленичил пред волята на този побъркан англичанин — тръгна пред всички през плетеницата от люкове и коридори към съседния товарен отсек на трюма. Той представляваше хладна и определено непривлекателна стая, в която най-забележителното бе редицата квадратни камери в стената, чиито стоманени капаци бяха снабдени с дръжки. На тавана висяха няколко ярки крушки.

— Мога ли да попитам какво правим в моргата? — обади се пак капитанът.

Инес услужливо вдигна фенера и на неговата светлина Дойл отвори една от хладилните камери и изтегли ниската платформа на колелца, върху която лежеше вкочанен труп. Той смъкна чаршафа от лицето и невъзмутимо дръпна долните клепачи на покойния Рупърт Селиг, разкривайки под тях застинала мрежа от сини и тъмновиолетови капиляри.

— Противно на мнението на вашия корабен лекар, че мистър Селиг бил във великолепно за възрастта си здраве, той е страдал от сърдечно заболяване и опасно високо кръвно налягане, за което свидетелстват масивните кръвоизливи в меката тъкан под очите — състояние, което той е криел дори от вас, мистър Стърн. Не знаехте за него, нали?

Стърн отрицателно поклати глава.

Дойл им показа малка стъкленица с лекарство — кръгли бели таблетки.

— Мистър Селиг е носил със себе си това хомеопатично лекарство — смес от калий, калций и йодна тинктура със съмнителна полза, но пък за сметка на това много популярна — което е криел в таен джоб в подплатата на палтото си.

— Всичко това е много добре, мистър Дойл, още повече че идва в подкрепа на заключението на моя доктор относно истинската причина за смъртта на този джентълмен, но какво общо има то с…

Дойл вдигна ръка, принуждавайки Хофнер да замълчи.

— Нека анализираме фактите поотделно, капитане — тук имаме сложен замисъл и аз се надявам да ми дадете възможност да ви го разкрия в истинската му светлина. — Дойл метна отново чаршафа връз посивялото лице на Селиг, тласна количката, която леко се плъзна във вътрешността на камерата и с метално щракване, отекнало в потискащата стая, се намести в първоначалното си положение.

— Инес, ще бъдеш ли така добър… — почна Дойл.

Инес взе фенера от инженера и освети другия ъгъл на помещението. Там, на пода до стената, имаше ковчези, грижливо подредени в редица.

— Вие приехте като карго тези пет ковчега на борда си в Саутхамптън, нали така, капитане?

— Да, и какво от това?

— Всички, предполагам, дойдоха от един и същ товарач?

— Такава е обичайната практика.

— Предупреждавам ви, че след малко ще поискам да разгледам съпроводителната товарителница — заяви Дойл, като пое лоста и чука от инженера. — В моята теория имаше една-единствена, но почти непреодолима трудност: както се убедихме, когато се качвахме на кораба, мерките за сигурност бяха изключителни… нещо, което не бих могъл да кажа за този ковчег например… — С помощта на чука Дойл вмъкна плоския край на лоста под махагоновия капак на първия ковчег.

— Mein Gott, сър, какво правите… — Хофнер пристъпи напред, за да спре Дойл в намерението му да отвори ковчега, но в същия момент Инес го хвана и го задържа.

— Ако на борда на „Елба“ е проникнала банда професионални убийци — а уверявам ви, капитане, точно такъв е случаят, с който се занимаваме в момента — те са постигнали това, не качвайки се по трапа както останалите, а с помощта на по-нетрадиционни средства…

— Заповядам ви да спрете веднага…

— Вероятно ще си спомните думите на един от пасажерите, който бил чул викове на „дух“, разнасящи се някъде откъм трюма, още през първия ни ден в открито море.

Дойл натисна лоста и с жалостивото скърцане на изтръгвани от гнездата си пирони капакът се отдели и се повдигна. Звукът отекна зловещо, загубвайки се някъде по смълчаните стоманени коридори. Дойл здраво подхвана разкования край на капака и с рязко дръпване го вдигна.

— Това е оскверняване на… — Капитан Хофнер се изтръгна от Инес и се хвърли към Дойл, за да установи, че покритата с гладък розов плюш вътрешност на ковчега е абсолютно празна. Хофнер вдигна поглед към Дойл. Долната му челюст провисна.

— Писъците на „духа“ били последвани от силно ритмично почукване… — Дойл пусна капака обратно и с няколко отмерени удара закова пироните по местата им. — Вгледайте се и ще видите вдлъбнатините, оставени при повторното зачукване на пироните — предложи Дойл, приканвайки Хофнер да се приближи до ковчега. — Моряците, пренесли тези ковчези, ме информираха, че всеки от тях е съдържал човешко тяло, което се е премествало по време на клатенето при носене. А ако се взрете ето тук, капитане, ще можете сам да видите малките дупки, пробити в ъглите, за да може да се диша.

Хофнер прекара пръст по отворите.

— Наистина не знам какво да кажа.

— Мисля, че най-подходящо за начало би било едно извинение на мистър Стърн. Иска ми се да се надявам, че когато към вас се обърне с безпокойство за собствената си безопасност следващият пасажер, вие, независимо от религиозната му принадлежност или интелектуалното му ниво, ще го посрещнете с разбиране, по-подходящо за поверения ви пост.

Лицето на Хофнер бавно почервеня. Той изтръгна лоста и чука от ръцете на несъпротивляващия се Дойл. Три минути и четири отворени ковчега по-късно запъхтяният и отрезвял Хофнер пусна инструментите на пода.

— Мистър Стърн — каза той, изпъчвайки гърди, — моля ви да приемете най-дълбоките ми и най-искрени извинения.

Стърн кимна, отбягвайки погледа на капитана.

— Имате петима пътници без билет на борда си, капитане. На кораб с размерите на нашия има поне няколко дузини места за скриване. Едва ли е необходимо да ви подсказвам какви би трябвало да бъдат вашите следващи действия.

— Не. Разбира се. Веднага ще разпоредя корабът изцяло да се претърси. — Хофнер изтри потта от веждите си, обмисляйки плана. Считаше себе си на първо място за човек на здравия разум, а на второ — за човек на действието.

— Предлагам също да положите максимални усилия за откриването на ирландския свещеник отец Дивайн — подсказа Дойл.

— Това пък защо?

— Защото този човек не е свещеник. Той е техният водач.

И в същия миг лампите изгаснаха.

 

 

Сан Франциско, Калифорния

Да наречеш подобно място „Кухнята на дявола“ просто не е справедливо, мислеше си Каназучи, наблюдавайки един плъх, подгонил хлебарка. Той лежеше на гъмжащо с въшки одеяло, покриващо дървен нар, до който бе успял да се добере срещу кралското заплащане от две пенита на нощ. Двайсет други скитници се търкаляха върху легла, нахвърляни в квадратната стая четири на четири — само едно от четирите еднакво претъпкани помещения, заемащи третия етаж на пететажна сграда за наематели в центъра на Тангренбу — онзи заемащ дванайсет преки квартал в центъра на Сан Франциско, наричан от белите Чайнатаун.

В мазето имаше пушалня за опиум, а бедните и неграмотни селяни — много от тях както обикновено залели града в края на лятото, когато фермите освобождаваха сезонните си работници — вярваха, че нощем из коридорите броди зъл демон, търсейки човешки души, с които да се нахрани. Съвсем наскоро в тъмната уличка зад сградата бяха намерени труповете на трима мъже с разрязани гърла и изтръгнати от телата им сърца. На малки импровизирани олтари непосредствено до вратите за отделните стаи бяха оставени жертвоприношения в добавка към малкото пари, които китайците бяха събрали колективно в опит да бъде умилостивено чудовището. Всяка нощ зад затворените врати се раздаваше шум от дебнещи стъпки, а на сутринта даровете липсваха. И все пак никой друг не бе убит през седмицата, откакто бяха започнали да го правят.

От четиристотинте живущи в тази сграда, един-единствен бе виждал демона и бе останал жив, за да разкаже на другите за него — това бе упълномощеният от собственика управител на сградата: едър дебеловрат тип със сипаничаво лице, който имаше задачата да събира дневния наем, а напоследък и парите, оставяни за умилостивяване на демона. По неговите думи, демонът имал драконова глава с хиляда очи и десет зъбати и гладно премляскващи усти… изобщо чиста проба демон, един от десетте хиляди, присъстващи в сложната система от вярвания на тези хорица. Управителят лично го видял да разкъсва с отвратителните си нокти гърдите на мъжете, намерени онази сутрин в уличката, с такава лекота, сякаш обелвал кората на портокал.

И ето че бе възприета практиката всяка стая да бъде заключвана за през нощта от управителя, макар че дори да им бе оставена възможност да сторят това, никой от изплашените мъже не би посмял да се весне навън след смрачаване, което принуждаваше всеки да решава въпроса за естествените си нужди както намери за възможно, но зад стените на стаята. В няколко случая силната миризма на тези мръсни провинциалисти накара Каназучи да съжали, че сетивата му са изострени като Косата, лежаща до него.

За Каназучи бе повече от ясно, че сред този страх, мръсотия и мизерия никой не бе обърнал внимание на пристигането му предния ден. За него лишаването от свобода на придвижване нощем бе неприемливо ограничение. Той лежеше в тъмнината, ограден от пъшкания, хъркания, изплаквания по време на сън и това я правеше още по-непрогледна. Не искаше да напуска стаята преди хората наоколо да са здраво заспали, а хилавият болен мъж през две легла от него все още продължаваше да се мята в пристъп на треска.

Миналата нощ Каназучи пак бе споходен от познатото съновидение и един образ се бе запечатал в съзнанието му толкова здраво, че налагаше да прояви по-голям интерес.

Хора с китайски лица, работещи в тунел.

Първите му два дни в Дай Фу, Големия град, Новата златна планина — така китайците наричаха Сан Франциско — не му бяха помогнали да хвърли светлина върху загадката на този образ. Роби като тези невежи обитатели на коптори с нищо не можеха да му помогнат. Обмисляше идеята да разработи някой от местните търговци, но те говореха далеч по-цивилизован диалект на гърления мандарин, използван от селяните, в компанията на които бе прекосил океана, и този факт налагаше да изчака поне седмица, докато овладее неговите нюанси, тъй като тези хора бяха пословично необщителни с всеки извън собствените им тонги. Другата възможност бе да напусне гетото и да тръгне из белите квартали на града, но всички, с които бе разговарял в Тангренбу, го бяха предупредили да не прави това. Вълна на антиазиатска омраза бе минала през Америка наскоро и не бе пропуснала да разтърси всички китайски квартали по цялото западно крайбрежие, а последвалите актове на насилие срещу азиатските имигранти бяха отбелязали една постоянна тенденция към ожесточаване: убийства, размирици, линчувания. Винаги когато белите имаха нужда от изкупителна жертва за икономическите си несгоди, започваше масирана кампания против „жълтата заплаха“ с цел подготовка на общественото мнение, а после идваше ред на неизбежните актове на расова варварщина. Какво би могъл да очаква човек от един толкова нецивилизован народ? Каназучи се колебаеше да излезе в кварталите на белите, но не от страх да не му се случи нещо, а поради опасения, че възможното убийство на бял пред очите на другите би поставило начало на необозрими усложнения на мисията му.

Нещата си имаха свой приоритет… Той започваше да мисли, че пред него има по-непосредствена възможност да се сдобие с информацията, която му бе необходима.

Болният през две легла от него се бе поуспокоил и дишането му, макар и мъчително, бе станало по-ритмично и бавно. Каназучи заметна оръжието си през рамо и запристъпва през спящите, внимавайки да не настъпи някоя от четирите скърцащи дъски на дюшемето. Спря при самата врата, където бе леглото на пълномощника. С помощта на върха на своя вакизаши — дългия си нож — деликатно и незабелязано изтегли ключа на стаята изпод нара на гадния тип. Оказа се завързан с кожена връв за една летва, но той я сряза с единствено ловко движение на китката.

Минута по-късно вече стоеше в коридора, изчаквайки очите му да свикнат с тъмнината. Въздухът беше наситен с тежката миризма на дима от тлеещите пръчици китайски тамян, оставени на олтарите, отрупани с плодове и монети. Каназучи разгледа праха по пода и установи, че никой не е минавал оттук през двата часа, изтекли от полунощ — часът, когато вратите се заключваха. Той безшумно се плъзна към центъра на помещението, където започваха стълбите, сля се със сенките, замръзна на мястото си и се вслуша.

Чуваше дишането на спящите из четирите стаи на този етаж. И още в стаите над и под него. Долавяше шумоленето на хлебарки зад стените. Той изнесе границата на необикновено развитите си сетива по-надалече — едно старо и добре познато упражнение, в което можеше да влиза и излиза, все едно че облича и съблича отдавна притежавана дреха.

Котка се отри в търкаляща се консервена кутия долу на уличката. Прокрадване на плъхове… Тропот на файтон… Пиянски смях… Пазарене на проститутка… Неспокойно пристъпване на коне… Изпръхтяване в съседната конюшня…

Стъпки… приближаващи насам.

Той събра мрежата на сетивата си и я запрати към първия етаж на общежитието.

Долови влизане на един човек. Тежък. И висок, ако се съдеше по дължината на крачката му. Кожени ботуши на уестман. Торба, влачена по пода. Тракане и съскане като от змия. Леко изшумоляване и после звън на монети, падащи заедно. Леко издрънчаване… сякаш от едва докоснали се миниатюрни цимбали.

Спящите по долните етажи започнаха да се събуждат. Изплашен шепот. Всеки се свиваше, без да помръдва от своя нар.

Стъпките се заизкачваха по стълбите. Вторият етаж. Дрънченето се засили, цимбалите звъннаха по-отчетливо… съскането и тракането се доловиха съвсем ясно. После отново се разнесе звънът на събирани монети.

В сградата се възцари ужас. Разнесе се шепот на молитви и трескаво мятане на зърната на броеници. Каназучи изолира съзнанието си от бърборенето на селяните и се съсредоточи върху тежките стъпки, задаващи се по стълбите за неговия етаж.

Демонът излезе на стълбищната площадка и зави. Грамадна, внушаваща страх фигура… драконова глава… крайници с оперение… птичи нокти, вкопчени в дайре, удряно ритмично в хълбока му. Голям брезентов чувал, влачен зад него и отъркващ се по неравностите в пода.

Щом демонът се изкачи на третия етаж, една монета падна в краката му. Съществото спря и погледна надолу. Златна! Съществото посегна към нея. В същия миг една от сенките се помръдна, в съзнанието на демона настъпи объркване и миг преди да спре да работи, то запечата последния образ: проблясването на нещо сребърно, насочено към него с непостижима скорост. Мечът се заби толкова бързо, че очите на демона продължиха да изпращат информация към мозъка — за безсмислено въртящата се стая — дори след като главата се изтърколи надолу по стълбите от застиналото все още право тяло.

Каназучи бе нанесъл удара си под такъв ъгъл, че да не се изцапа от бликналата кръв на демона. Той мигновено прибра меча си в ножницата и се пресегна напред точно навреме, за да положи обезглавеното тяло на пода; артериите продължаваха да изпомпват кръв. После леко скочи на площадката и свали маската на демона. Под нея се виждаха очи и уста, останали отворени от изненада: плоското тъпо лице на обикновен бандит. Останалото бе евтин хартиен костюм на дракон.

Каназучи изтегли флейтата от пояса му и се насочи обратно към своята стая. Когато пълномощникът чу, че демонът спира пред вратата, той посегна за ключа си, а после и за ножа си, разбрал, че ключа го няма. Но и ножа го нямаше. В този момент вратата се отвори и той чу пискливото изсвирване на зъл вятър. Останалите в стаята се сгушиха под одеялата си.

Иззад рамката на разтворената врата се подаде ярката хартиена глава на дракона. Пръст, завършващ с остър нокът, посочи нещастника и го повика.

Какво, по дяволите, правеше Чарли? Пълномощникът се ядоса. Нямаха такава уговорка. Той пристъпи напред.

Вятърът изведнъж спря, вратата зад него се затвори. Отровен бял облак дим изплува пред него, някаква светлина просветна за кратко и той видя главата и тялото на своя съдружник Чарли Ли да се търкалят на подгизналия в кръв под. И преди краката му да възприемат командата „Бягай!“, която подаде ужасеният му мозък, гърлото му попадна в желязно менгеме, което с лекота го повдигна и краката му се разлюляха във въздуха.

— Боговете са ти сърдити — разнесе се в ухото му остър шепот.

Какъв зловещ глас! Той ритна безпомощно с крака и се опита да си поеме дъх. Не успя. Изглежда, бе дошъл краят му…

— Изпратиха ме да те накажа със смъртта на хилядата мъчения.

Господи, това дали не беше истински демон!

— Но може би ти не заслужаваш подобна милост. Не знам дали да не те погълна наведнъж.

Демонът го раздруса като безпомощно коте.

— Имаш късмет, че съм в добро настроение. Върни на хората парите, които си им откраднал, и не е изключено да те оставя жив.

Пълномощникът се опита да кимне: да, всичко, което наредиш! Демонът леко отслаби хватката си и в гърдите на нещастника проникна глътка въздух, колкото да го задържи в съзнание.

— Кажи ми! За себе си ли краде тези пари?

Човечецът се опита да отрече с глава: не!

— Така ли? И кой тогава ти нареди да крадеш?

Пръстите на гърлото му се отпуснаха, позволявайки му дрезгаво да изграчи:

— Малкия Пийт.

— Малкия Пийт? Може ли това да е име на цивилизован човек?

— Истинското му име е… Фун Цин Той. Шефът на Чайнатаун.

— На кой тонг е главатар?

— Тонга Сю Йоп.

— Къде мога да намеря Малкия Пийт?

— В сградата на братството Он Леонг — изхърка пълномощникът.

— В Дома на спокойната съвест?

Пълномощникът отново кимна. Този китайски демон говореше прекалено добър английски, мина през ума му, точно когато ръката безжалостно сви пръсти около гърлото му. Пълномощникът припадна.

Когато се свести, край него се бе събрала тълпа от всички етажи и развълнувано коментираше останките на добре известния в квартала бандит Чарли Ли. Пълномощникът с мъка се изправи на крака и радостно сподели с останалите щастието си, че всичко е свършило толкова благополучно. Демонът се бе оказал фалшив! Пълномощникът вдигна чувала на партньора си и започна да раздава монети на наемателите. Какъв късмет! Не пожела да вземе за себе си нищо. Беше обладан от някаква необяснима за останалите добрина и като нищо бе готов да продължи с щедростта си поне през следващите два дни. Та нали демонът го бе оставил да живее!

Заслепен от радостта си, пълномощникът изобщо не обърна внимание на стройния мълчалив мъж, нанесъл се тук предния ден, и не забеляза, че той последен от всички слезе от нара, за да се смеси с тълпата пред стаите. Мъжът остана отзад, настрани от другите, заметнал през рамо вързоп. Готов да си тръгне.

 

 

Фун Цин Той шумно всмукна костния мозък от бутчето маринована патица. Деликатес, иначе недостъпен за човек от низша каста като него, бутчето маринована патица, поднасяно му всеки следобед, представляваше един от относително благовъзпитаните начини, по които Малкия Пийт си напомняше за успеха, достигнат след двайсет години къртовски труд и саможертви. Макар положението до което се бе издигнал да бе сравнително скромно — и отговарящо на прякора му — и въпреки че външно създаваше впечатление на мек човек, Малкия Пийт притежаваше ненаситен апетит и рядко се подчиняваше на каквито и да било импулси да се въздържа.

Той бе единственият главатар на тонг, с когото Слепия Крис Бъкли и корумпираният бял политически елит на Сан Франциско можеха без притеснение да преговарят — останалите китайци в лидерска позиция се държаха прекомерно надменно за техния вкус. Само Малкия Пийт бе способен да се усмихне на обидите, хвърляни ей така, между другото в лицето му, и те го възприемаха като клоун, кланящ се раболепно по начин, съответстващ на ниското му положение в обществото.

Но Крис Бъкли и неговите приятели виждаха в Малкия Пийт човек, всеотдайно посветил се на цел, скъпа за тях: поставянето под контрол, подчинението и поробването на китайското население на града. Обитателите на Тангренбу живееха в постоянен страх от Пийт и жестоките насилници, работещи за тонга Сю Йоп. Макар още пет други престъпни тонга да притежаваха значителни интереси в Тангренбу, контролираното от Малкия Пийт братство Он Леонг владееше доставките на опиум в квартала. Той бе собственик на предприятия, в които наркоманите робуваха за пенитата, които по-късно вечерта щяха да похарчат, за да има с какво да напълнят лулите си и за да могат да платят за нощувка в превзетите от въшки, бълхи и мишки бордеи, където щяха да преспят.

Срещу сътрудничеството с върхушката на политическата машина шестте тонга получаваха неотменимото право да се разпореждат с вноса и регулирането на всички работници, пристигащи от континентален Китай. А благодарение на удобното посредничество на Бъкли и връзките му с всемогъщите железопътни барони на Сан Франциско — Хопкинс, Хънтингтън, Крокър и Станфорд — Малкия Пийт бе станал главен разпоредител на труда на кулитата във връзка с разширението на западните линии. На мандарин „кули“ означава „окаян труженик“.

И така, за привилегията да намери нов дом в тази земя на възможностите, веднага след като прекосеше границата, всеки прост работник се превръщаше в роб, притежаван и експлоатиран до края на живота му от Малкия Пийт и шестте компании. Край, при настъпването на който погребалните бюра на Малкия Пийт щяха да извършат кремацията и дори да реализират мъничка печалба от транспортирането на пепелта — е, не бе задължително тя да е на работника — обратно на семейството на покойника в Китай.

Окаян труженик… колко точно.

Малкия Пийт бе роб на навика. Едно от неотменимите му задължения бе да изслушва молби от поданиците си, докато обядва на балкона на втория етаж в притежаваната от него градска къща на Кърни стрийт. Малкия Пийт обожаваше да се тъпче от сърце с храна, изслушвайки прегъващите пред него гръб работници и собственици на магазини. От време на време, ако се случеше някое искане да се окаже достатъчно невинно или евтино за изпълнение, той демонстрираше рядко срещаното си и считано за пословично великодушие.

Но ето че минаваше вече половин час след пладне и той посягаше вече за трети път към маринованото бутче, а още никой не се бе появил да го занимава с тъпия си проблем. Той се обърна към прислужника и извика:

— Йи Чин, защо няма никой? Ако са ги накарали да чакат долу, ще има наказания!

Никакъв отговор. Той захвърли костта в чинията си и на висок глас поиска още храна. Никой не откликна. Сега вече се ядоса: момчетата от кухнята имаха заповед да чакат от вътрешната страна на балкона в непрестанна готовност мигновено да донесат каквото поискаше. Повечето бяха опитали бича му на гърбовете си в случаите, когато поднесяха студена храна. Малкия Пийт раздруса порцелановия звънец до чинията си и повторно извика.

Нищо! Йи щеше скъпо да плати за тази си издънка.

Малкия Пийт с труд измъкна издутото си шкембе иззад масата, надигна обемистия си задник от украсения с ръчна резба стол от времето на династия Тан, предвидливо взе бича си и с разкрачена походка се отправи към дневната, опитвайки се да измисли някакъв по-оригинален начин, по който да накаже тези немарливи и за нищо негодни слуги.

Следващата порция бе покрита със сребърен похлупак и го чакаше, оставена на количка до вратата на балкона. Но ако ястието бе успяло да изстине, бог да му е на помощ на онзи нескопосник Йи Чин. Той надигна похлупака…

И падна на колене, устата му изригна всичкото съдържание на обилния обяд, съзнанието му се смрази, сетивата му замряха. Беше сляп, ням и глух…

На подноса имаше крака.

Човешки крака!

Поддавайки се на събудилите се инстинкти за оцеляване, Малкия Пийт ловко изпълзя настрани на четири крака. Къде бяха телохранителите му? Четирима от тях дежуреха долу на смени през цялото денонощие. Но някой явно се бе промъкнал покрай тях. Атаката можеше да дойде всеки момент от всяка посока. Налагаше се сам да се защитава. Едно време нямаше по-добър от него с ножа, но вече десет години не му се бе налагало да се сражава сериозно с никого.

В горното чекмедже на онова писалище трябваше да има револвер. Малкия Пийт се дотътри дотам, извади револвера с тресящи се ръце и се хвана за ръба на писалището, за да се закрепи. Избърса слюнката, потекла по бузата му, с ръкава на ръката, в която държеше револвера, и се опита да вложи в гласа си достатъчно сила, за да извика охраната, но думите заглъхнаха в гърлото му. Сърцето му биеше лудо, а езикът му бе като от памук.

„Бавно, не бързай, Пийт. Избрал си добро място. Оттук виждаш всяка врата и прозорец. Хвани по-здраво револвера с двете си ръце. Почакай, докато се приближат до теб… не прахосвай куршуми…“

Удар със страхотна сила се стовари в тила му и заби главата му писалището. Дебелото стъкло, покриващо плота, се счупи и лицето му застина в една от пукнатините. Малкия Пийт почувства топла вълна да минава надолу през лицето му и видя отблизо как собствената му кръв се стича върху натрошените парчета. В същия миг ръката му бе жестоко извита и револверът му бе отнет с такава лекота, сякаш бе дете.

— Сега разбираш колко лесно бих могъл да те убия — проговори тих глас зад него.

— Да — побърза да изграчи Малкия Пийт.

— Охраната ти е ликвидирана. Никой няма да дойде да ти помогне. Отговори на въпросите ми, без да ми губиш времето, и ще живееш.

Гласът говореше на безукорен мандарин, лишен дори от намек за акцент. Не, той определено не познаваше този човек. Малкия Пийт се опита да кимне в знак на съгласие и опитът му завърши с това, че още няколко парчета стъкло се забиха в израненото му лице.

— Продаваш работници за железницата — продължи гласът.

— Да.

— Копачи на тунели. Китайци. С опит в работата с експлозиви.

— Да… няколко…

— Едва ли има много такива.

— Не, добрите са малко.

— Значи можеш да отличиш кои са добрите?

Какво, в името на небесата, означаваше това?

— Да. Трябва да са сапьори и да са работили като забойчици в мините. По правило идват тук, примамени от златната треска…

— Изпратил си няколко от тях в пустинята.

Мислите на Малкия Пийт бясно препускаха. Нямаше чак толкова китайци сапьори… добрите винаги се търсеха… какво, какво означаваше това?…

— Отговори или ще те убия!

Те работеха в екипи, а той предлагаше и транспортираше също и взрив… Не, не можеше да си спомни, трябваше да провери в счетоводните книги, но това щеше да отнеме време… щеше ли този човек да го остави жив толкова дълго?

Чакай! Имаше нещо… да!

— Железницата Сан Франциско, Престън и Финикс. Една група.

— Кога?

— Преди шест месеца.

— И накъде точно ги изпрати?

— Територия Аризона. Искаха ги за работа на линията западно от Тусон. От Стоктън… сега си спомням, че дойдоха от Стоктън, Калифорния. Не мога да се сетя нищо друго, не знам имената им, но мога да проверя и да ти ги кажа. Бяха четирима…

Мъжът удари с длан главата на Малкия Пийт и заби меката тъкан на слепоочието му в ръба на масата. Малкия Пийт се свлече в безсъзнание на пода.

Каназучи отиде до балкона, ловко се изкачи по декоративната дървена решетка за увивни растения на покрива и изчезна. Никой не го бе видял да идва, никой не го видя и да си отива.

Когато Малкия Пийт се свести, слухът за убийствата в градската му къща се бе разпространил в Тангренбу — краката на един от телохранителите му били отрязани и сервирани за обяд на Малкия Пийт, а той бил принуден да ги изяде: така твърдеше мълвата в най-преувеличените версии на случилото се… Каназучи вече отдавна бе напуснал чертите на Сан Франциско.

 

 

Под палубата цареше неестествена тишина. Корабните двигатели бяха преустановили работата си едновременно с изгасването на светлината. „Елба“ бе спряла и се поклащаше едва доловимо. Трюмът изглеждаше тъмен и негостоприемен като корем на кит.

— Gott in Himmel… — почна капитанът.

Дойл му направи знак да мълчи. Стояха и напрегнато се вслушваха…

Някой в коридора се придвижваше към предната част на кораба, където петимата мъже чакаха до празните ковчези.

Дойл взе лоста от капитана, дръпна фенера от Инес и затвори капака му, запращайки всички в абсолютен мрак.

— Преместете се до стената. Дръпнете се от вратата — прошепна той на останалите. — И никой да не казва нито дума!

Те чакаха и наблюдаваха. На десетина метра от тях в коридора примигна слабо пламъче — някой беше запалил кибритена клечка. Тя заподскача към тях, изгасна, на нейно място се появи нова и продължи да се приближава. Дойл внимателно следеше придвижването на неизвестния, който опипваше пода пред себе си с плъзгане на краката и когато фигурата стигна до люка и протегна ръка, за да хване дръжката, той излезе иззад прикритието и отвори капака на фенера право в лицето на човека, заслепявайки го. Мъжът извика, изпусна горящата клечка и вдигна ръка пред очите си.

— Защо правите това?

— А ти какво правиш тук, Пинкъс? — поинтересува се Дойл.

Айра Пинкъс се наведе и разтри очи в опит да премахне танцуващите пред погледа му светли петна, прекалено стреснат, за да опитва в този момент някоя лъжа.

— Следях ви — отговори той.

— Избрал си крайно неподходящ момент и… защо не се отдръпнеш от тази врата, Пинкъс — някой като нищо може да те простреля — уведоми го Дойл, дръпна дребния човек към стената и затвори вратата.

— Бях на средата на стълбището, когато всичко изгасна…

— А също бих предложил да не повишаваш глас.

— Окей — прошепна Пинкъс. — Господи, нищо не виждам… струва ми се, че се намирам в електрическа крушка… както и да е, каква е тази погребална история с черепи и кръстосани кости, мистър Конан Дойл… о-о, здрасти, Инес, радвам се да те видя.

— Здравей.

— А как е твоето име, приятел?

— Лайънъл Стърн.

— Много ми е приятно, аз съм Айра Пинкъс. Това пък трябва да е капитан Хофнер, драго ми е да се запозная и с вас, сър, наистина очаквах този момент с нетърпение, имате чудесен кораб… Аз съм Айра Пинкъс, „Ню Йорк Хералд“…

— Защо ви следи този човек? — обърна се Хофнер към Дойл.

— Пиша серия репортажи за трансатлантическите пътешествия с параходи, капитане, и наистина съм благодарен на възможността да ви интервюирам…

— Пинкъс — заплашително изрече Дойл.

— Да?

— Мълчи или ще съм принуден да ти запуша устата!

— О… да, разбира се.

Настана тишина, нарушавана единствено от серия тежки метални изръмжавания и простенвания, разнасящи се някъде отзад и над тях.

— Резервният генератор — обясни инженерът.

— Опитва се да завърти винтовете — допълни Дойл.

Хофнер кимна. Всички се заслушаха.

— Май не иска да заработи — проговори след малко Инес.

— Генераторът беше проверен и намерен за напълно изправен, преди да напуснем Саутхамптън — каза капитан Хофнер.

— Предполагам, че същото бихте казали и за основните двигатели? — напомни му Дойл.

Хофнер го погледна.

— Да не би да намеквате, че…

— Саботаж? — досети се Пинкъс с необяснимо злорадство.

Думата увисна във въздуха. Пинкъс премести няколко пъти погледа си от Хофнер към Дойл и обратно, подобно на зрител на среща по тенис на маса.

— Какво предвиждат правилата в подобна ситуация?

— Екипажът ще раздаде лампи и ще съпроводи всички пасажери, намиращи се на палубата, до техните каюти.

— И колко време може да отнеме това?

— Двайсет минути до половин час.

— Очаква се, че всички пътници ще останат в каютите, така ли?

— Да, докато не бъде възстановено подаването на електроенергия.

— Капитане… а знае ли някой, че сме тук долу? — попита Дойл.

— Първият ми помощник — отговори Хофнер. — И онзи, който е поел вахта на мостика.

— Да не би да са тръгнали за мен? — мрачно изказа подозрението си Лайънъл Стърн.

Миг преди да отговори, Дойл улови с периферното си зрение простодушното любопитство в ококорените очи на Пинкъс.

— Мистър Пинкъс, ще бъдете ли така добър да отидете в онзи ъгъл и да останете там за момент?

— Наистина ли? И защо?

— Защото искаме да разменим няколко думи на четири очи — обясни Дойл и му освети пътя с повдигане на фенера си.

Пинкъс примирено сви рамене и послушно се отправи по осветената пътека в далечния ъгъл, хвърляйки неспокоен поглед към празните ковчези.

— Да не искате да застана с лице към стената?

— Ако обичате.

— Ей, няма проблеми — каза Пинкъс, дари ги с фамилиарно махване с ръка и се подчини.

Дойл направи знак на останалите да се съберат в плътен кръг около него, скри фенера под палтото си и освети петте лица с призрачна светлина отдолу.

— Тези хора са готови на всичко, за да ви убият, мистър Стърн — каза той с едва доловим шепот. — Ако това ще им помогне да сложат ръка на „Книгата на Зохар“.

— Защо просто не им я дадем? — предложи Хофнер.

— Нямаме ни най-малка представа къде би могла да бъде…

— Тя е в каютата ми — намеси се Дойл.

Разнесоха се объркани възклицания.

— Господа, моля ви! — каза Дойл и хвърли лъч светлина към Пинкъс в мига, в който той извърна лице обратно към стената. — Ще имаме достатъчно време за обяснения, когато се озовем в малко по-друга компания, освен ако предпочитате да ги прочетете от първата страница на някой вестник.

— Напълно съм съгласен — обади се капитан Хофнер.

— След като са се убедили, че „Книгата на Зохар“ не е на мястото си в сандъка, нашите пътници без билет помислили, че тя все още е в каютата ви, мистър Стърн, откъдето вече са опитали да я вземат с цената на живота на мистър Селиг. Убеден съм, че сега, под прикритието на тъмнината, те отново ще атакуват каютата ви.

— Но защо сега? Точно тук, в центъра на океана? — недоумяваше Стърн.

— А не на един ден път от сушата, когато и шансовете им да избягат, без да бъдат разкрити, биха били много по-големи? — разшири въпроса му Дойл, явно готов да поясни веднага.

— Защото са разбрали, че вече знаем за присъствието им на борда, следователно повече не е било възможно да чакат — проговори Инес.

— Много добре, Инес! — похвали го Дойл.

— И как са се досетили? — пожела да разбере Хофнер.

— Неспазване на служебната тайна — отговори Дойл. — От някой офицер на командния мостик.

— Невъзможно.

— Не е някой от вашите, капитане. Говоря за техен съучастник.

— В униформа?!

— Опасявам се, че скоро ще ви информират за загадъчното изчезване на ваш офицер.

— Mein Gott, в такъв случай ще претърсим всяко ъгълче на кораба и ще открием…

— Ще направим нещо по-добро от това, капитане, но ще трябва да действаме без никакво забавяне, защото разполагаме с не повече от трийсет минути — каза Дойл и се обърна към инженера: — Разполагате ли с червен фосфор на борда?

Инженерът не го разбра и се обърна към Хофнер, който му преведе.

— Да, сър — отговори инженерът.

— Добре. Донесете веднага целия си запас.

Набитият възнисък инженер, когото досегашният развой на събитията бе държал в състояние на пълно объркване поради недоброто му знание на английски, с облекчение посрещна тази лесна за изпълнение задача, отривисто козирува и с почти маршова стъпка напусна товарното отделение.

— Капитане, можете ли да ни набавите някакво огнестрелно оръжие?

— Разбира се, оръжието се пази под ключ на мостика…

— Без някой от офицерите ви да разбере?

Хофнер опъна надолу реверите на куртката си и се напомпи до краен предел с тевтонска гордост.

— Мисля, че поне това мога да сторя.

— Какво възнамеряваш да направиш, Артър? — попита Инес.

— Ще заложа капан — простичко отговори Дойл.

— Така ли? Страхотно! Мога ли да помогна с нещо? — обади се Айра Пинкъс.

Дойл се обърна и го освети. Пинкъс се бе промъкнал на два метра от тях и кой знае откога се бе стаил до самата им група.

— Всъщност… мисля, че ще можете — каза Дойл.

 

 

Двайсет минути по-късно. Мека лунна светлина проникваше през илюминатора в кабината на Стърн, където цареше неземна тишина.

Първият звук: вмъкване на шперц в ключалката… острието мина покрай щифтовете, които леко и услужливо се разместиха, застивайки в очакване, последва едва чуто щракване, ключалката се предаде и дръжката се завъртя надолу. Вратата бавно се отвори, докато срещна съпротивата на сложената отвътре верига. В пролуката се показаха секачки, захапаха веригата и миг по-късно последното й звено бе прерязано. Ръка в ръкавица улови двете парчета, преди да се хлъзнат надолу и да вдигнат шум и внимателно ги отпусна, без да се чуе нищо.

Вратата се отвори, колкото да пропусне първата фигура, облечена в черно от главата до петите, обута с обувки с меки подметки и с опъната върху лицето маска. Фигурата огледа стаята, спря за миг поглед на неподвижно лежащото в долната койка тяло, после задържа вратата, пропускайки вътре втора, облечена по същия начин фигура. Тя бавно и без колебания отиде до койката. Лунните лъчи осветиха стоманено острие в ръката й.

„Сега!“ — каза си Дойл.

И в мига, в който черната фигура протегна ръка, за да отметне одеялото, в коридора отвън се разнесе ужасяващ вик, мъчителен стон на изтезаван човек, стигнал до границата на възможностите си да издържа повече, и постепенно се засили до максимум.

„По-леко, не преигравай.“

Двамата мъже се обърнаха към вратата, където се появи трета, идентично облечена фигура, и със знак ги извика навън. Те безшумно се плъзнаха натам и погледнаха в коридора, където се разиграваше най-странният спектакъл, на който някога бяха присъствали.

Фосфоресциращите очертания на корабен офицер осветяваха далечния край на тъмния коридор. Това бяха излъчващи сияние призрачни контури на мъж с преметнати през разкъсаната му униформа вериги и черни дупки в измъчените черти на зеленикавото лице на мястото на очните кухини. Изтерзаният дух простена отново, раздруса веригите си, повдига заплашително ръце и направи крачка към трите черни фигури.

Те сепнато отстъпиха.

Дойл отметна одеялото, изправи се в койката, насочи ловджийската пушка към тримата мъже и заповяда:

— Не мърдайте!

При звука на гласа му отсрещната врата в коридора рязко се отвори и на прага й застана Инес с насочен револвер…

Една от фигурите се наведе, хвърли се в краката на Инес и го подсече на пода. Револверът му изгърмя, куршумът звънна, рикоширайки от металния таван, и се заби в застлания под. Дойл натисна спусъка, но другите двама с невероятна скорост се бяха хвърлили в противоположни посоки, така че и неговият куршум безобидно рикошира от тавана. Дойл се хвърли към вратата. Единият от измъкващите се убийци буквално прегази „духа“ на „Елба“ — Дойл видя фосфоресциращата фигура да прави кълбо назад — и се скри зад ъгъла. Вторият се носеше на пълна скорост точно към люка, където капитан Хофнер, Стърн и инженерът чакаха в засада.

Третият скочи на крака, изхвръкна от помещението на отсрещната каюта, където се бе изтърколил, и понечи да последва съучастниците си. Инес се пресегна и го сграбчи за глезена. Мъжът се обърна и заби свободния си крак право в лявата китка на Инес, той извика от болка и пусна крака точно в мига, в който Дойл вдигна приклада на пушката и го стовари в тила на мъжа, запращайки го с лице в отсрещната стена, но вместо да рухне на място, убиецът се извърна в последния момент, запрати заднишком магарешки къч в диафрагмата на Дойл и на свой ред го засили обратно през разтворената врата към безмилостно твърдите рамки на койките.

В същия момент Инес подсече с ритник краката на мъжа, той подхвръкна във въздуха и с глух удар падна на пода. Инес изпълзя чевръсто до него и стовари тежкия си юмрук в главата му. Дойл излетя обратно в коридора, опря дулото на пушката си в гърдите на проснатия мъж и зареди нов патрон.

— Само мръдни и ще те застрелям — заплаши го той задъхано, защото още не бе успял да възстанови дишането си.

Фигурата лежеше неподвижно. Дойл шумно дишаше и се благодареше на Бога, че Инес бе пуснал юмруците си в действие толкова убедително. На всичко отгоре бе успял да запази хладнокръвие в критична ситуация. Явно кралските мускетари все пак бяха успели да го понаучат на нещо.

— Хванахме ли го? — попита корабният „призрак“, спирайки предпазливо на три-четири метра от тях.

Двамата братя сепнато се обърнаха към него, което им попречи да реагират, когато облеченият в черно мъж светкавично извади от ръкава си малък револвер, насочи го в слепоочието си и стреля.

— О, боже! О, боже мой, мъртъв ли е? — попита призракът.

— Разбира се, че е мъртъв, Айра! — раздразнено отвърна Инес. — Не видя ли, че стреля в главата си?

— Добре де, но какво, по дяволите, може да накара някого да стори подобна лудост? — възкликна Пинкъс, облегна се на стената и машинално започна да бърше фосфорната смес от ръкавиците си.

— Е, нали ти си репортерът? — отвърна му също толкова вбесеният Дойл. — Защо сам не го попиташ? Стой тук, Инес. Сега се връщам.

И Дойл бързо се отправи наляво по коридора.

— Исусе Христе, Марийо и Йосифе, наистина много се изплаших, Инес, и никак не ме е срам да си го призная — въздъхна Пинкъс, като си правеше вятър с фосфоресциращата шапка. — Кажи, как беше? Добре ли го изиграх?

— Мисля, че ако всичко останало в живота ти се провали, винаги ще можеш да си намериш работа като домашен призрак.

— Ха, това е чудесно, много ти благодаря.

— Помогни ми сега. Трябва да го изтеглим настрани, преди туристите да са надушили какво става.

— Дадено, приятел, каквото пожелаеш.

Пинкъс посегна надолу и Инес можа да го разгледа по-отблизо: по лицето му се стичаха лепкави струйки фосфоресцираща пот и от това то изглеждаше сякаш се топи.

— Мисля, че няма да е лошо и теб да скрием.

Дойл намери Лайънъл Стърн и инженера, коленичили в тъмнината край изхода на люка в края на коридора, да се грижат за капитан Хофнер, който стискаше ранената си ръка.

— Чухме изстрелите — каза Хофнер. — Mein Gott, той ни нападна толкова бързо, че нямах време да…

— Беше като сянка — поясни инженерът.

— Заби се право между нас — допълни обяснението Стърн. — Всичко се разви така светкавично, че дори не бих могъл да ви кажа в каква посока избяга.

— Няма нищо — примирено въздъхна Дойл и коленичи, за да разгледа следите по пода. — Той сам ще ни се покаже.

И посочи едва забележимия слой фосфоресцираща смес, който бе положил, след като бяха намазали Пинкъс. Дойл нареди на Стърн да остане при капитана и заедно с якия инженер, стиснал с двете си ръце грамаден френски ключ, тръгна по дирята светещи отпечатъци, която водеше към мрака на откритата палуба.

Луната се скри зад приближаващата се към тях облачна пелена и падналата тъмнина направи проследяването на светещите дири още по-лесно. Останала без тяга, „Елба“ тежко се полюшваше върху засилващите се вълни, предвещаващи наближаваща буря; фонтани пръски летяха през безлюдната палуба, а натегнатите стоманени въжета звънтяха като струни на арфа под напора на свистящия вятър. „Елба“ все по-малко приличаше на презокеански лайнер и все повече на параходна версия на обречения „Летящ холандец“.

— Тос чофек — прошепна инженерът, когато двамата за малко поспряха, преди да завият на поредния ъгъл, — той истински дер тойфел.

— Дявол? — повтори Дойл. — Да. Но все пак е най-обикновен човек.

Той се наведе, за да разгледа последния отпечатък от обувка, чу леко и равномерно тракане и видя, че гаечният ключ в тресящите се ръце на инженера тропа по перилата.

— Как се казваш?

— Дитер. Дитер Бок, сър.

— Радвам се, че си с мен, Дитер.

— Благодаря, сър.

Те проследиха оставената диря до едно стълбище на задната палуба. Дойл се взря през лепкавия мрак и му се стори, че различава фигурата на едър мъж, изправена до перилата в самия край на кърмата. Дойл бръкна за револвера си, но в същия миг корабът рязко се наклони, забивайки нос в пропастта между две поредни вълни. Двамата залитнаха, а когато отново вдигна поглед, Дойл видя, че фигурата при релинга вече я няма. Той обърна въпросителен поглед към спътника си, но инженерът не бе забелязал нищо. Тръгнаха напред. Голямото разстояние между отпечатъците подсказваше, че мъжът не бе спирал да тича, а дирята водеше до самия край на горната палуба, където просто прекъсваше.

— Той хвърлил през борда?

— Май така излиза — съгласи се Дойл.

— Във васер? — попита Бок и хвърли неспокоен поглед към застрашително издигащите се вълни. Като повечето моряци и той живееше в постоянен страх от океана. — И защо тос чофек прави такова нещо?

Защо наистина, запита се Дойл. Какво може да накара двама мъже да предпочетат смъртта пред залавянето им?

Заради кражбата на една книга?!

 

 

Преместиха жеронския „Зохар“ от скритото отделение в пътническия сандък на Дойл на безопасно място в корабния сейф и поставиха денонощна охрана. Макар с ръка в преметната през рамото му превръзка, капитан Хофнер се върна на мостика, събра офицерите си и нареди да се извърши старателно претърсване стая по стая. Както бе предсказал Дойл, първия помощник-капитан го нямаше никакъв, макар мнозина да се кълняха, че са го видели — млад, симпатичен рус мъж в пълна униформа на командния мостик в самото начало на бурята.

Всички корабни механици се събраха в машинното отделение и накрая успяха да убедят резервния генератор да заработи. С възстановено осветление и една четвърт от пълната мощност на корабните винтове, капитан Хофнер насочи „Елба“ право в зъбите на шквала, който вече затваряше челюсти около тях. Екипажът поднови титаничните си усилия да отстрани повредата на основния генератор, пасажерите останаха заключени в каютите си, уведомени, че е обявена критична ситуация, и предупредени при никакви обстоятелства да не подават нос навън, като им бе обяснено, че неудобствата се налагат заради бурята и загубата на мощност. Никой не спомена за опасенията, че на борда може да бродят неизвестни убийци.

След като поставиха охрана в двата края на коридора и блокираха евентуалната нежелана поява на някой любопитен пътник, Дойл, Инес, Стърн и Пинкъс — той вече бе част от тях и те бяха по-склонни да изтърпят компанията му, отколкото да рискуват да им се изплъзне от погледа — се събраха в каютата на Стърн край газена лампа, надвесени над трупа на самоубилия се облечен в черно нападател.

Когато свалиха маската, под нея се появи широко лице на около трийсетгодишен мъж с тежки вежди и права черна коса — яванец или може би филипинец, помисли си Дойл. В сгъвката на лакътя му имаше малка характерна татуировка, изработена може би чрез изстъргване на кожата, в резултат на което тя бе загубила естествения си цвят. Татуировката изобразяваше непълен кръг, пронизан от три начупени линии. Фигурата напълно съвпадаше с онази на листа хартия в джоба на Дойл, който бе снел драскулките от стената до трупа на Селиг. Вглеждайки се по-внимателно, Дойл установи, че става дума не за татуировка, а за изгаряне, подобно на онези, които се правят, за да се сложи знакът на собственика на стадо говеда.

Дрехите на мъжа бяха ушити от обикновена черна памучна тъкан. Намериха шест оръжия, скрити на различни места: ножове във всеки от ръкавите и крачолите, използвания за самоубийството малък револвер с две дула и тънка жица, омотана около кръста — смъртоносната гарота. Кокалчетата на ръцете и ръбовете на дланите на мъртвеца бяха загрубели и покрити с твърди мазоли, а по тялото му имаше следи от нож. Ясно бе, че пред тях лежи трупът на истински воин. Синините на Дойл и Инес от краткия им сблъсък с този мъж бяха достатъчно убедително доказателство за неговото умение в бойните изкуства. Изводът се налагаше: хладнокръвна, ефективно действаща машина за убиване. Нямаха никакви основания да приемат, че оцелелите му съучастници представляват нещо по-различно.

Дойл покри трупа с чаршаф. Четиримата мъже трябваше непрестанно да се подпират по стените и койките, за да се противопоставят на люшкането на кораба.

— Все още не сте ни обяснили, мистър Дойл, как така „Зохар“ се оказа във вашата каюта? — напомни Стърн.

— Освен хапчетата, които намерих в подплатата на сакото на мистър Селиг, аз се натъкнах и на ето този ключ — обясни Дойл и им го показа. — Той очевидно не беше за вратата на вашата или на която и да било друга каюта, макар да носеше маркировка, че е собственост на „Елба“, ето това тук… — Той им посочи малките набити букви с името на парахода.

— И какъв е той? — нетърпеливо попита Пинкъс.

— Опитах го на всяка ключалка, която открих в тази каюта, после тръгнах по коридора. Зад гимнастическия салон има малко и рядко използвано складово помещение — човек никога не би му обърнал внимание, освен ако не го търси специално, а входът му е постоянно скрит от прибираните шезлонги и възглавници. Ключът отвори неговата врата. В тясното помещение открих малко тайно отделение в ламперията — с неясно предназначение и отдавна забравено от всички. Мистър Селиг е преместил вчера вечерта „Книгата на Зохар“ от скривалището й в каютата ви — обикновена дупка в неговия дюшек, нищо чудно, че не е искал да излиза никъде — на новото място, след като капитанът отказал да удовлетвори молбата ви да използвате корабния сейф — разговор, който неволно подслушах.

— Нямах представа… — започна Стърн.

— Разбира се. Той е свършил тази работа, докато опитвахте да се свържете с мен снощи след сеанса, около час преди убийството.

— И как са успели да го убият, без да го докоснат дори с пръст? — поинтересува се Инес.

Дойл извади две малки хартиени пакетчета от джоба си, отвори ги, за да ги видят всички, и продължи:

— Когато снощи намерихме тялото на мистър Селиг, аз открих малка бучка глина точно зад прага на вратата. Тази сутрин свалих идентична засъхнала бучка от вътрешността на един от ковчезите в трюма — доста по-голяма, колкото юмрук, но само в един ковчег.

— Окей, чудесно, докторе. И какво общо има тази засъхнала буца кал с цялата шашма? — прекъсна го Пинкъс с безстрастната тактичност на закоравял журналист.

— Мистър Селиг е бил по-ревностен вярващ от вас, мисля, ще се съгласите с това, нали, мистър Стърн? — попита Дойл.

— Да.

— Значи имам основание да предполагам, че е бил отлично запознат с различни аспекти на историята и митологията на юдаизма?

— Напълно. Рупърт посвети на изучаването им много години.

— Ще бъде ли справедливо да кажем още, че мистър Селиг е взел много присърце онова, което подобни занимания са могли да му дадат, да кажем в същата степен както ние Светото евангелие?

— Определено… но какво се опитвате да докажете?

Дойл сниши глас, наведе се над фенера и идващата отдолу светлина освети чертите на лицето му някак зловещо.

— А знаете ли, мистър Стърн, легендата за голема?

— Големът ли? Да, разбира се… искам да кажа, най-общо. Помня, че когато бях малък, баща ми разказваше тази история многократно.

— Голем ли? Това пък кво е? — намеси се Пинкъс, който все още излъчваше слабо зеленикаво сияние, въпреки че се бе търкал цял час под душа с твърда четка.

— Думата голем идва от староеврейската дума за зародиш или неоформен живот — поясни Дойл. — Преданието казва, че с това име Йехова кръстил Адам, вдъхвайки живот в тялото, което изработил от обикновена глина в Райската градина.

— Йехова? — въпросително изрече Пинкъс и пукна балон от дъвка. — Защо Йехова?

— Йехова е староеврейското име на Бог — нетърпеливо отговори Стърн, смаян от тъпоумието на този човек.

— Но историята за голема, която има много по-тясна връзка с нашата дискусия — продължи Дойл, обръщайки се към Стърн, — започва в еврейското гето на Прага към края на шестнайсети век. Това време бележи кулминацията на вълна от погроми срещу пражките евреи, както между впрочем из цяла Източна Европа. Но нападенията в Прага се отличавали с особена жестокост и кръвожадност. Един от старейшините на еврейската общност бил ученият равин Юда Лъв Бен Бецалел — смирен човек, почти светец. Та рави Лъв отчаяно търсел начин да защити евреите в гетото от смъртната опасност. Той прекарал години в ровене из ръкописите в библиотеката на стария храм, надявайки се да намери решение. Един ден, разказва легендата, докато прехвърлял боклуците в старото мазе на Великата синагога, той се натъкнал на древен манускрипт, съдържащ тайната на велика и мистична сила…

— Да не би да е „Книгата на Зохар“? — попита Инес.

— Заглавието на книгата не се уточнява, но аз не се съмнявам, че в подземията на пражката синагога със сигурност е имало копие на „Зохар“ и съм уверен, че рави Лъв е знаел за съществуването му. Както и да е, смята се, че докато четял книгата, равинът попаднал на откъс, предаващ съдържанието на кодирано заклинание, което благодарение на голямата си начетеност той с лекота разшифровал…

— Между другото, говори се, че целият „Зохар“ е написан по този начин, а всяко негово изречение съдържа някаква метафизична загадка — допълни Стърн.

— Да не би да говорите за някакъв начин да се трансформира оловото в пари? — разтвори широко очи Пинкъс.

— Откъсът, за който става дума, разкрил пред рави Лъв ни повече, ни по-малко от тайната как да се вдъхне човешки живот в парче земя, така както сторил това Йехова, създавайки първия човек Адам.

— Кодошите ме — ахна Пинкъс.

— Това е… само легенда, Пинкъс — кротко му напомни Дойл.

— И как казват, че го е направил? — попита Инес.

— Като използвал чиста вода и глина от дупка, изкопана в осветена земя, той изваял крайниците, главата и торса на гигантска фигура, грубо наподобяваща човешка. След това, придържайки се към предписанията на магическата формула, той съединил частите в едно, написал на листче хартия тайна дума на староеврейски и го поставил под езика на създанието…

— Каква е била думата? — не спираше Инес.

— Е, опасявам се, че за това трябва да попиташ бащата на Лайънъл — отговори му Дойл.

— И големът оживял, така ли? — досети се Пинкъс.

— Да, в следващия миг големът — така го назовал той — седнал, а после и се изправил. Когато му заповядал нещо, големът вършел точно онова, което трябвало. Рави Лъв осъзнал, че е създал слуга, готов да изпълни буквално всички негови заповеди. Огромен, с могъщи ръце и крака, с малки камъни вместо очи, с грубо оформена уста. Използвал голема за домашна работа и доверието му в него растяло все повече и повече. Тогава рави Лъв започнал да го изпраща навън в нощта, ужасявайки до смърт всеки, който дръзнел да дойде в гетото с лоши намерения спрямо евреите… Всяка нощ той слагал под езика му листчето, вдъхвайки по този начин живот на чудовището. Призори, когато свършел работата си, големът се прибирал у дома, равинът изваждал листчето и големът застивал като статуя в мазето. А хората така се изплашили от ужасното създание, бродещо в нощта, че постепенно насилията срещу евреите в гетото престанали.

— Не е лошо за измислица — одобри Пинкъс, вкопчил се с две ръце за една от койките. — Малко както онази машина… как беше… Франкенщайн?

— Смята се, че Мери Шели е заимствала голяма част на световноизвестната си повест от легендата за голема.

— Без майтап? — попита Пинкъс, макар да нямаше и грам представа коя може да е Мери Шели.

— Но историята не свършва с това — продължи Дойл. — Сутринта на една събота — ден, който евреите са определили за религиозните си церемонии и през който трябва да спрат всякакъв ръчен труд до залез-слънце, рави Лъв не извадил листчето от устата на голема.

— Охо — обади се Пинкъс, който не можеше да мълчи, — подушвам неприятности.

— И сте напълно прав, мистър Пинкъс. Когато рави Лъв изпуснал контрол над голема, чудовището се развилняло. Квартал след квартал жилища и магазини били опустошени или буквално сринати, много невинни хора — предимно евреи, намерили смъртта си, стъпкани в земята от изпадналото в безмозъчна ярост създание. Нищо не било в състояние да спре голема, докато накрая рави Лъв не го настигнал и най-сетне не извадил листчето хартия, спасявайки гетото от пълно унищожение.

Всички мълчаха, жадно попивайки всяка дума на Дойл.

— Митът за голема винаги ми се е струвал великолепна метафора за апокалиптичната сила на необузданата човешка ярост, както и удивителна притча за жизнеутвърждаващото състрадание, така характерно за традициите на юдаизма — замислено каза Дойл.

Инес и Пинкъс се спогледаха крадешком като озадачени ученици, но никой не бе в състояние да помогне на другия.

— Хм — неопределено изсумтя Пинкъс.

— И какво станало накрая с голема? — пожела да научи Инес.

— Тялото на голема било отнесено от Лъв и приятелите му в мазето на Великата пражка синагога, където се говори, че лежи и до ден-днешен, чакайки някой отново да му вдъхне живот.

Задържайки се с труд на крака, защото в този момент параходът внезапно се люшна, Дойл бръкна в джоба си и извади един лист.

— Господа, това е копие от митническата декларация на агента превозвач за натоварените в трюма пет ковчега. Ще се опита ли някой от вас да познае от кой начален пункт са тръгнали?

— Да не би да е Прага? — предположи Инес.

— Именно! — потвърди Дойл.

— Ама вие съвсем… — започна Пинкъс.

— Но, моля ви, мистър Дойл! Не вярвам сериозно да твърдите, че в един от тези сандъци е бил и големът от пражкото гето? — възкликна Стърн.

— Още по-малко съм склонен да приема, че в момента на борда се намира гигант от глина — заяви Инес.

— Твърдя само едно — уточни Дойл. — Ако искате да получите нещо от човек на борда на кораба насред океана и ако не сте склонен да привличате ненужно внимание към особата си…

— Тогава глиненото чудовище е най-добрият ви избор — подметна насмешливо Пинкъс.

— … и ако знаете със сигурност, че човекът, от когото смятате да откраднете въпросната вещ, има проблеми със сърцето и е добре запознат с една легенда за огромно глинено чудовище, което може и да има някакво отношение към въпросния предмет, и накрая, ако желаете да убиете този човек, за да постигнете целта си, но обстоятелствата изискват неговата смърт да изглежда максимално естествена…

— Тогава трябва да го изплашите до смърт — постави Инес последното парче в мозайката.

— Качвате на борда четири ковчега с хора, скрити в тях, и един пълен с глина, покриваща някаква броня. Слагате им надписи, че са тръгнали от Прага, за да бъде разпален суеверният страх. Нали помните: пасажерът чул писъка на „призрака“, видял също и голяма сиво-черна фигура да броди из мрака на трюма, а тези кабини на втора класа се намират само два етажа над него. Така че когато снощи на вратата му се почукало и мистър Селиг я открехнал, колкото позволявала веригата, той видял пред себе си „голем“ — несъмнено придържан отзад в изправено положение от двама от мъжете — и гледката станала причина за фаталната сърдечна криза.

— Е, това вече ме уби! — възкликна Пинкъс.

— Добре де, нека да е така, но какво им е попречило веднага да влязат в каютата и да откраднат книгата? — контрира го Стърн. — А веригата беше непокътната.

— Планът им е бил провален от неочакваната ни поява — отговори Дойл. — Било им е все едно. Щели са да изчакат следваща удобна възможност. Та кой би заподозрял, че той е умрял от насилствена смърт?… Само че мистър Селиг събрал последните си сили в тези последни минути от живота си, сграбчил в шепата си глина от чудовището — част от нея останала под ноктите му — и я използвал, за да скицира на стената дамгата, която забелязал на ръката на един от нападателите.

— Това вече е върхът! — отново възкликна Пинкъс, както правеше в редките случаи, когато думите му се изплъзваха.

— Мисля, че нещата се връзват, но все пак не мога да си отговоря откъде са знаели за сърдечното заболяване на Рупърт — каза Стърн. — Даже аз не знаех за него.

— Мистър Селиг е живял в Лондон и няма никакво съмнение, че те са се докопали до тази информация от кабинета на неговия лекар — предположи Дойл. — Нали е споделил с вас, че са го следили, докато сте били там, така че според мен те не са били особено затруднени да научат всичко за него.

Стърн отново претегли възможностите и реши, че след всичко случило се напоследък му е трудно да отхвърли подобен развой на събитията.

— Мислете каквото си искате, но за мен е необяснимо защо някой ще си доставя толкова главоболия, само и само за да се сдобие с някаква си стара книга! — въздъхна Инес, леко недоволен, че брат му не бе намекнал дори с дума за всички тези смайващи заключения, докато бяха насаме.

— Както ни разказа мистър Стърн, „Зохар“ е безценна книга и наелият тези мъже явно е готов да направи всичко необходимо, за да се сдобие с нея.

— Винаги съм смятал, че тя не е нищо повече от сборник глупави суеверия — поясни Стърн. — Но ако в „Зохар“ наистина се съдържа някаква тайна формула за създаването на живот? Или за неговия смисъл?…

— Тогава думата „безценна“ просто нищо не казва — заключи Дойл.

— Да, а освен това — прекъсна ги Пинкъс с блеснали очи, енергично дърпайки дъвката от устата си и борейки се вътрешно с непосилно сложна за разума му верига умозаключения, — ако все още не са откраднали книгата, как са направили така, че чудовището е вървяло само?

Колкото и да се напъваха, никой не бе в състояние да реагира смислено на забележка, изтръгнала се от подобна бездна на глупостта.

 

 

Дойл остави Пинкъс и Инес да наглеждат изнасянето на трупа на убиеца, придружи Стърн до каюткомпанията и го остави на грижите на офицерите там, после бавно закрачи към своята каюта, светейки си с газена лампа. Едва сега, докато с мъка пазеше равновесие при бясното люшкане на палубата, той осъзна, че буря като тази в самия център на Атлантическия океан може да причини сериозни проблеми на повечето пасажери, щом затрудняваше дори човек като него, прекарал доста по-опасни нощи на борда на много по-малки корабчета в открито море. Но още повече го тревожеше онази неувереност, която не бе споделил с никого от останалите, онези детайли, на които още никой не бе обърнал внимание.

Ако в един от ковчезите бе имало голяма глинена фигура, тогава в останалите четири е имало място за още четирима. Единият от тях бе загинал от собствената си ръка, вторият бе изчезнал по необясним начин зад борда, третият се бе промъкнал покрай Пинкъс в коридора на каютите от втора класа. Четвъртият най-вероятно бе убил младия лейтенант от мостика и бе заел неговото място там. Това означаваше, че на борда на „Елба“ има двама и никой няма представа къде са те. Заедно с техния водач, мъжа, наричащ себе си отец Дивайн.

Петима мъже. Пет ковчега.

И един любопитен въпрос: как е попаднал на борда отец Дивайн? Името му не беше в списъка на пасажерите, а и екипажът досега не бе открил и следа от него. Дойл бе стоял близо до него първия ден на палубата, после по време на сеанса. Нито възрастта му, нито осанката му правеха възможно той да е един от мъжете в черно, а нещастният лейтенант от мостика бе само двайсет и три годишен — Дивайн изобщо не би могъл да се престори на него, дори с минимален успех. На всичко отгоре Дойл го бе срещнал за пръв път само час след като бяха вдигнали котва — време, абсолютно недостатъчно да може той да се измъкне от ковчег в трюма, още повече, че подозрителните звуци там бяха чути чак по-късно онази първа вечер.

От друга страна, един свещеник, смесил се сред тълпа пътници на отплуващ параход, не би накарал никого учудено да повдигне вежди… защо тогава не приемем, че той спокойно се е качил заедно с друга група, преструвайки се на изпращач, а после ловко се е скрил някъде, изчаквайки да излязат в морето? Да, това е напълно възможно.

Оставаше още въпросът с дамгата на лакътя на умрелия убиец. Дойл беше убеден, че в нея е скрит някакъв таен смисъл, но колкото и да се напрягаше, този смисъл засега му убягваше…

„Добре, нека оставим подсъзнанието да се потруди над това — посъветва той сам себе си. — Тази работа не става с напъване. Отговорът може сам да изплува на повърхността, когато най-малко го очаквам.“

Корабът продължаваше да се люшка по гребените на вълните. Дойл с мъка вкара ключа в ключалката на каютата си и отвори. Беше тъмно и вратата се люшна на пантите.

Вътре имаше някой.

Дойл бавно извади револвера от колана си.

Слабата светлина на фенера му най-сетне се пребори с мрака и той видя нож, забит в пода до леглото, пронизващ бележка, на която с големи червени печатни букви пишеше:

СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ ЩЕ ТЕ УБИЕМ

— Затвори вратата — каза нечий глас.

В ъгъла на стаята, скръстил ръце и скрит в сянката, стоеше отец Дивайн. Корабът се наклони дясно на борд и шевовете в металните стени изстенаха от напрежението. Дойл затвори вратата, запъна ударника на револвера, прицели се добре в Дивайн и повдигна фенера.

До леглото лежеше гротескно извито тяло. Беше фигура в черно, все още с маска. Един от убийците. Удушен със собствената му гарота. Убитите ставаха трима, значи оставаше жив само един.

— Какво искате? — попита Дойл.

Отец Дивайн пристъпи една крачка напред, без да заслонява очите си от блясъка на фенера, и Дойл за пръв път от качването си на борда на парахода го разгледа съвсем ясно: видя извития белезникав белег през долната му челюст, после забеляза светлината в очите на този човек, на която досега не бе обърнал внимание, и тя изби като с удар въздуха от гърдите му.

Свещеникът едва доловимо се усмихна и свали поглед върху тялото на пода.

— Този те чакаше — каза той, без дори следа от ирландски акцент. — Умря, преди да успея да науча нещо полезно.

Не, това не беше възможно…

Мили Боже, Който си в небесата… и все пак беше именно той. Да, той беше!

Джек Спаркс!