Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Артър Конан Дойл (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Six Messiahs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Марк Фрост. Шестимата месии

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1996

Редактор: Иван Тотоманов

История

  1. — Добавяне

10.

Равинът, изглежда, се бе почувствал зле някъде между Финикс и Уикънбърг, защото около половин час след като старецът бе излязъл уж за да се поразтъпче, във вагона бе дошъл един от носачите и тихо бе помолил Айлин да го последва. Тя се бе върнала след няколко минути и бе поискала бутилка алкохол — Бендиго отказа да й даде своята — после пак бе излязла, без да забравя и несесера си — господи, беше ли възможно някога жена да забрави това?

Когато слязоха от влака на гарата в Уикънбърг, Айлин настоя лично да се погрижи за рави Стърн и предупреди останалите в трупата да не се приближават, понеже не било изключено болестта, свалила стария равин, да се окаже силно заразна — няколко думи, предостатъчни за всеки артист, за да се измете на здравословно разстояние.

Бендиго видя Айлин и някакъв висок слаб мъж в лошо ушит официален черен костюм да помагат на рави Стърн да слезе по стълбите от товарния вагон, където явно бе „почивал“ след онова, което му се бе случило.

Стърн вървеше бавно, с вдървени крака, прегънат на две, почти увиснал в ръцете им, все още с шапка на главата и полузагърнат в одеяло въпреки жестоката обедна горещина; дългата му бяла брада стърчеше над одеялото. Айлин и високият доброволец — доктор, оказал се на влака, според думите на Айлин, макар че ако бе доктор, то къде беше чантата му? — съпроводиха равина до сградата на гарата и го сложиха да легне на кушетката в малката стаичка на касата. Нещо в доктора и в костюма, в който бе облечен, се стори познато на Бендиго, но мислите му се насочиха към административните му грижи преди подсъзнанието да му подскаже какво точно.

Започнаха да разтоварват реквизит и костюми от влака на покритите фургони, които Раймър нае от местната транспортна фирма за последната отсечка от пътуването им — шейсетина мили труднопроходим път. Беше предвидено да нощуват в малка междинна станция с милото име „Каньон на черепа“. Айлин с лекота спечели спора с Бендиго дали рави Стърн да продължи с тях: да, Джейкъб се чувствал достатъчно добре, за да пътува, и, не, ако Бендиго откажел да го вземе, тогава и тя щяла да остане в Уикънбърг. Щом нещата опираха до това дали тя ще вземе, или не участие в представленията в Новото село или Щастливата махала, или както и да наричаха онова място, Бендиго бе съгласен с всичко. Дубльорката й беше тъпа леля, която в никакъв случай не можеше да издържи и половината пиеса, без да изпадне в нервна криза, и понеже турнето им наближаваше края си, Бендиго дори не искаше да мисли за парите, които би трябвало да плати, за да намери заместничка на своята примадона.

Ах, тези актриси! От всичко могат да направят мелодрама! Едно фатално привличане, нанесло удара си с неумолимостта на жълта треска, пустинна катастрофа или както и да се наричаше мистериозната болест, поразила равина. Никога вече, закле се Раймър, никога от сега нататък той нямаше да се остави на милостта на женските измислици. И още по-малко бе склонен да се изложи на подобна опасност, след като се върнеше в Ню Йорк и покореше Бродуей… Опа-а, каква идея!

Защо да не намери някое сладко момченце, което да изиграе Офелия… ами, да! Та нали са го правили още по времето на Шекспир: всички главни женски роли са били играни от момчета! Точно така — възкресяване на една славна традиция! Да не би да е невъзможно мъж да изиграе Гертруда, че и всички останали женски роли? Защо не се отърве веднъж и завинаги от всички тези само създаващи проблеми женоря? Първо, спасяване от неприятностите, и, второ, критиците ще му изръкопляскат, станали на крака, за реверанса към класиката!

Гениална идея, Бендиго! Видя ли? Даже неприятностите те вдъхновяват!

Но Айлин постави още едно непоносимо изискване: рави Стърн трябвало да бъде превозен в частен фургон! И съвсем логично обясни, че се налагало да бъде под карантина. Засега никой от останалите артисти не бил показал опасни симптоми, слава богу, но готов ли бил Бендиго да поеме риска цялата трупа да се зарази? Хубаво, съгласи се Бендиго, скръцвайки със зъби, и без това скоро ще се отърва от теб, досадна курво!

В резултат, когато състоящият се пет фургона керван, теглен от мулета, напусна чертите на Уикънбърг, „лазаретът“ пътуваше в ариергард, на безопасно разстояние от останалите. В него бяха равинът и Айлин, въодушевена от новата си роля на Флоранс Найтингейл[1]. В мига, в който напуснаха града, високият слаб доктор — който по някакво съвпадение също трябваше да пътува за Новия град и който всъщност караше техния фургон — надникна зад завесата към медсестрата и нейния пациент.

— Извинявам се, че толкова силно се друсаме — каза той, — но надявам се не отдавате това на способностите ми на кочияш, колкото и малки да са те. Мисля, че тук, в Аризона, се отнасят с неоправдано пренебрежение към асфалта.

— Справяш се отлично, Джейкъб — успокои го Айлин.

— Какво ще кажеш за костюма ми? Как така никой от колегите ти не го позна?

— Комплектувах го с части от три различни театрални костюма, които няма да използваме в предстоящата продукция, а и мисля, че ако някой се бе усъмнил в нещо, досега щеше да го е споделил с някого.

— Надявам се никой да не се разболее — продължи Джейкъб. — Защото ако се наложи действително да играя ролята на лекар, доста хора ще се удивят на ограничените ми познания в областта на медицината.

— В случай че някой изобщо се поинтересува, ще им кажа, че съм се объркала и че ти всъщност си конски доктор.

— Добре, конете поне не могат да влязат в спор с мен. Но боже опази, ако и някой от тях се разболее. Сигурен съм, че ще се объркам откъм кой край да го погледна най-напред.

Тя отиде в задния край на фургона, свали шапката на Джейкъб от главата на ранения и избърса челото му с влажна кърпа. Каназучи я погледна със странните си матови очи и каза:

— Благодаря.

— Надявам се брадата да не ви задушава — извини се тя. — Страхувам се, че използвах малко повече лепило, за да я закрепя, но не можехме да рискуваме да се размекне от слънцето и да падне в неудобен момент, нали разбирате?

Каназучи поклати глава. Ръката му напипа Косата под дългото черно палто, в което беше облечен. Той затвори очи и остави друсането на фургона да го отнесе към медитация. Сега имаше нужда само от сън — раната бе почистена и превързана, без видими симптоми на инфекция. Сухият пустинен въздух му беше приятен. За останалото той се доверяваше на мъдростта на организма си.

Айлин видя, че японецът се унася. Все още се опитваше да осмисли онова, което той и Джейкъб й бяха разказали: откраднатите книги, повтарящите се сънища за някаква кула в пустинята, обезпокоително подобна, ако можеше да се вярва на слуховете, на тази, която уж била издигната в града, към който пътуваха. Когато японецът заспа, тя седна до Джейкъб на капрата.

Той дръпна окуражително юздите и извика:

— Вие сте най-чудесните мулета, които съм виждал, и се справяте отлично с работата си. Не мога да ви опиша колко доволен съм от вас.

— Как се справяш? — попита го тя.

— Великолепно! Да караш фургон е нищо работа: дръпваш лявата юзда, те завиват наляво, дръпваш дясната — надясно — обясни Джейкъб и се облегна на нея. — Ти си първият човек, пред когото го признавам, но аз винаги тайно съм си мечтал да бъда каубой.

— Ще опазя тайната ти — успокои го тя.

Джейкъб прекара ръка по гладко обръснатото си лице, изглеждащо поне петнайсет години по-младо след махането на старозаветните бакенбарди, които Айлин грижливо бе залепила на Каназучи.

— Не съм бил без брада от младини. Пуснах си я на шестнайсет години — нали разбираш, това беше задължителна част от религиозната ми подготовка. Забранено ни е да опираме бръснач до кожата си — смята се, че това силно напомня за езическите ритуали, свързани с проливане на кръв.

— Да благодарим на небесата, че не се поряза.

— По-скоро да им благодарим, че не се наложи да се бръсна в този друсащ фургон, защото не искам да си мисля как щях да изглеждам тогава.

— Изглеждаш много симпатичен, Джейкъб. Толкова си красив, че не изключвам след теб през пустинята да се втурне цяла глутница жени.

— Наистина ли? — Той се позамисли над думите й. — Би било интересно изживяване. Кажи ми, как е нашият пациент?

— Почива си.

— Добре. Какво чудесно усещане — да чувстваш въздуха върху кожата си! Всъщност, по-скоро се чувствам гол като новородено бебе. Честно казано, ако се погледна в огледалото, едва ли ще позная лицето си.

Твоето е, помисли си тя. Само твоето, скъпи приятелю.

Мулетата позабавиха ход, явно очаквайки някакви напътствия от юздите.

— Хайде, дий! Мисля, че така се казва, нали? Дий, милички. Дий, кранти. Дий!

 

 

Специалният бърз влак, на който пътуваха Кожения Франк и дружината доброволци, стигна в Уикънбърг едва след залез-слънце. Различни формалности от процедурен характер, свързани главно с това кой да бъде машинист на влака, ги забавиха във Финикс с цели четири скъпоценни часа. Благодарение на съблазнителната награда от пет хиляди долара, докато пътуваха из Аризона, групата на преследвачите нарасна на близо четиридесет души и към нея продължаваха да се присламчват възмутени защитници на реда. Не стига това, ами и няколко журналисти се лепнаха за тях като кучешки косми към парцал за забърсване на пода. В резултат простата задача да се разпита персоналът на гара Уикънбърг се превърна в нещо като вавилонското стълпотворение: всички доброволци и журналисти се заеха със собствени разследвания и това продължи, докато Франк не извади полуавтоматичната си карабина „Хенри“ и не стреля във въздуха, за да ги усмири.

Оказа се, че никой от работещите на гарата не бе забелязвал китаец да слиза от влака, пристигнал с „Предпоследната театрална трупа“, но той все още стоеше на мястото си и макар някой да се бе опитал да заличи следите, Франк намери доста кръв на пода на товарния вагон. Това доказателство беше достатъчно, за да продължат преследването нататък, и предостатъчно, за да възпламени ентусиазма на глутницата аматьори, които изгаряха от нетърпение да се понесат на коне към Каньона на черепа, където трупата трябваше да отседне за нощувка.

Вслушвайки се в съвета на Франк, преследвачите се въздържаха да телеграфират до пощата в Каньона на черепа, за да не събудят вредни идеи в нечия глава. Оказа се лесно да убеди спътниците си в необходимостта да действат по-предпазливо: ако Главореза — един ежедневник във Финикс бе лепнал това хвърлящо се на око прозвище на китаеца убиец — бе толкова наблизо, потерята несъмнено би желала цялата слава за залавянето му да бъде нейна и само нейна. Така че след като позираха за няколко възвеличаващи ги снимки, накичени с оръжие и патрондаши, сякаш бяха армията на Панчо Виля, доброволците от хайката се оттеглиха в единствената кръчма на Уикънбърг с намерения за сериозно запиване.

Скоро дискусията в „Маккини“ стигна до общото заключение, че само актьорите са дали убежище на беглеца убиец. Ясно като две и две четири. Можеш ли да имаш доверие на артист? Отговорът е „не“ и всеки го знае, а ако не го знае, то поне го чувства — особено след като Джон Уилкс Бут застреля президента Линкълн, факт, който почти всички от тези доморасли защитници на правдата бяха чували още като деца. Артистите са си лъжци по професия, а пътуващите артисти са най-лошите — бандити, които не знаят друго, освен да крадат и курваруват. Видиш ли ги, заключвай дъщерята и сребърните прибори за хранене. Трябва да има закон срещу тях… и така нататък.

На много места имало такъв закон, хвърли светлина по въпроса в този момент шерифът Томи Бътърфийлд, намесвайки се по обичайния за него педантичен и акуратен начин: при пристигането си актьорите трябвало да уведомяват местната полиция за плановете си. Не, не в Аризона, но тази практика съществувала на много други места.

И за какво плащаме на онези, които сме избрали, ако не за това да ни защитават от тези върлуващи банди на актьори — главорези, възропта с тъничкия си гласец друг защитник на гражданските свободи, поставяйки началото на разгорещен спор, в който се противопоставяха граждани на депутати. Потеклата още във влака тъничка струйка уиски сега шурна като река Колорадо, удавяйки всяка надежда хайката да поднови преследването същата нощ.

Кожения Франк, който си бе забранил да изпада в настроения за запои, а и характерът му бе такъв, че не обичаше да спори, осъзна, че ще минат часове преди бурята, надигнала се в кръчмата, да премине, така че в самия й разгар тихичко се измъкна през вратата.

Самата идея да препуска нощем с тези некадърници не му допадаше — те сигурно щяха да минат като на парад няколко пъти из града. Нито пък гледаше с нетърпение на възможността да язди до тях през деня, когато слънцето превръщаше тези места в преддверие на ада. А и единственото, в което тези шкембелии бяха показали безспорен талант, бе способността да измъкват пари от джобовете на обикновените хорица. За тях преследването на престъпници из дивата пустош не беше дори хоби.

Франк запали цигара, огледа се и с изненада осъзна, че е сам за пръв път, откакто бяха отключили вратата на килията му. Улиците пустееха — без съмнение всяка жива душа се бе натикала в кръчмата, за да си начеше езика. Хайката бе натоварила конете си на влака още във Финикс и сега неговият отпочинал дорест жребец чакаше оседлан в конюшнята само на петдесетина метра. През тялото му премина дива тръпка: дали това не бе най-удобният момент да запраши към Мексико?

И тогава в главата му прозвуча трезвият глас на Моли: „Овладей се, Франки, защото оттук до границата може да се случат стотици издънки, и разбери, че цял живот си страдал заради това си твърдоглаво късогледство. Ако тези смотаняци те подгонят с всичките си оръжия, ще те надупчат като хармоника. Защо не си зададеш, миличък, въпроса: коя карта е най-умно да изиграя сега?“.

Франк знаеше, че единственият сигурен начин да остане извън затвора е да представи мъртъв китаец, и че ако онзи китаец, който сега се спотайва в Каньона на черепа, е ранен и опасен, шансовете му да го залови са сто процента по-големи, ако се опита да стори това сам, отколкото като част от този пътуващ цирк. Имаше нужда от един-единствен точен изстрел. Дори да се окажеше, че е улучил друг китаец, въпросите щяха да бъдат по-малко, ако се върнеше с труп, а не със заподозрян. Кой ли щеше да разбере?

Решеше ли да прави нещо, Франк нямаше спиране. Можеше да се добере до онова място на кон дори да спеше. Небето беше чисто, по-късно щеше да изгрее и луна, напълно възможно бе да стигне там преди артистите да отпътуват на сутринта от Каньона на черепа.

Преди да тръгне, той забоде на вратата на конюшнята една бележка:

Тръгвам напред, за да разузная. Среща при Каньона на черепа утре сутрин. Ще телеграфирам, ако настъпят промени в плана.

Искрено ваш,

Кожения Франк

 

 

Чикаго, Илинойс

Щом слязоха от влака на „Юнион Стейшън“, майор Пепърман настоя лично да разведе Дойл и Инес из Чикаго. Оказа се, че той бил роден и израсъл в града, така че сега се надуваше от гордостта на син, завърнал се в родното си място. Майорът се бе зарекъл пред себе си, че или ще изтръгне дума на одобрение от тези… тези непонятно свенливи „пакетчета чай“, както наричаше англичаните дълбоко в себе си, или ще признае, че е загубил хватката си на импресарио — при това един от най-преуспяващите в Америка.

Ударението в обясненията му обаче — за кой ли път, при това? — падаше на размерите. Ето онова там е Универсалният магазин на Маршал Фийлд: тринайсет акра застроена площ! От другата страна е Рилайнс Билдинг: петнайсет извисяващи се в небето етажа от блестящо стъкло! А това пък е фабриката за дъвка „Ригли“: най-популярната дъвка в света (Я опитайте една опаковка „Плодова“, това беше хитът на изложението!). Когато се добраха до хотела („Палмър Хаус“: най-големият хотел между Ню Йорк и Сан Франциско!), въпреки добрите му намерения ентусиазмът на майора напълно беше притъпил способността на братята да възприемат каквото и да е.

Спазвайки договореността от влака, Спаркс, Стърн и Престо наеха стаи в един по-малък хотел зад ъгъла и повериха жеронския „Зохар“ на хотелския сейф. През няколкото секунди, когато останаха сами на гарата, преди да се разделят, нито Дойл, нито Спаркс отвориха дума за случилото се снощи. Дойл се разкъсваше между притеснението от това, че бе изслушал ужасните признания на Джек и че бе реагирал неадекватно хладно. Какво можеше да направи, за да разчупи патовата ситуация? Спаркс явно все още изпитваше срам, защото още не го бе погледнал в очите.

През деня, докато братя Дойл се занимаваха със задълженията си по време на обиколката, останалите трима посетиха храма на рави Айзък Ейбрахам Брахман и докладваха на братята за наученото същата вечер пред камината в апартамента на Артър в „Палмър Хаус“. Разказваха основно Лайънъл и Престо, а Джек седеше настрани мълчалив и необщителен.

Рави Брахман повече не се бе чувал с Джейкъб Стърн. Нито можеше да им помогне с някакви наблюдения върху поведението на Джейкъб, които биха подсказали накъде може да е тръгнал. Самият той изглеждал достатъчно бодър, макар и малко завеян, както би могло да се очаква от човек, чиито мисли по-лесно се концентрират върху абстрактното, отколкото върху физическата реалност. Той обаче не скрил тревогата си от кражбата на тикунейския „Зохар“, макар че и за нея Брахман също не могъл да съобщи нищо окуражително. Следствието се водело от полицията, за която най-доброто, което можело да се каже, било, че декларирала решимостта си да изпълни своите задължения по отношение загубата на една толкова рядка вещ… е, виж, ако ставало дума за расов кон или за античен стенен часовник с кукувица, това можело да ги накара да се размърдат, но те явно още не можели да проумеят каква е стойността на не много известен религиозен манускрипт, при това нехристиянски.

Фактите били оскъдни. Тикунейският „Зохар“ просто изчезнал: предната нощ го имало, Брахман го изучавал и после го заключил в един шкаф в библиотеката на храма, а на сутринта вече го нямало. Никакви следи, никакви опити за взлом — ключалката била отворена съвсем чисто. Работа на истински професионалист. Петимата решиха засега да не обременяват рави Брахман — крехък човечец на седемдесет и пет години — с информация за Ханзейската лига, както и да не му казват за другите изчезнали свещени книги. Равинът доста се зарадвал като чул, че жеронският „Зохар“ е в техни ръце.

Следващо разочарование: равинът изобщо не могъл да си спомни какъвто и да било висок разчорлен евангелистки проповедник, взел участие в Парламента на религиите. Там имало над четиристотин свещенослужители, надошли от целия свят, освен това вече била изминала цяла година, така че за човек на неговата възраст и с неговата все по-често отказваща памет било невъзможно да се очаква да отдели едно лице от тълпата. Бил готов да се порови из записките си, за да види дали няма да намери нещо полезно, но това щяло да му отнеме един ден.

Разговорът се развивал, без да стане дума за нещо по-особено до момента, когато Престо попитал дали при Брахман не са идвали някакви необикновени посетители в дните преди кражбата. Не, не в дните преди кражбата, казал им той, но нещо странно наистина се било случило: днес сутринта дошъл да го види колекционер на редки религиозни ръкописи — немски бизнесмен, мил човек, рус, висок, добре изглеждащ — пожелал да изкаже съчувствието си по повод открадването на тикунейския „Зохар“. След като разменили няколко общи приказки, мъжът споменал, че неотдавна закупил в Ню Йорк рядка религиозна книга и се поинтересувал дали ако я донесе, равинът ще бъде така добър да провери нейната автентичност.

Макар мъжът да изглеждал олицетворение на ненатрапчивото приятелство, някакъв инстинкт посъветвал рави Брахман да внимава какво говори. Как бил научил този тип за кражбата на тикунейския „Зохар“? Само няколко души извън храма знаели за нея, а пресата така и не надушила нищо.

Не, казал Брахман, съжалявам, но зрението ми непоправимо отслабна. Смятам, че ще ми бъде невъзможно да окажа помощ по въпрос, свързан с оценката на толкова рядка вещ. После споменал, че има приятел, който би свършил тази работа, но той пък бил заминал за някъде. Побъбрили още малко на съвсем невинни теми, а накрая, преди да си тръгне, мъжът му оставил визитната си картичка и го помолил да бъде така добър и да му се обади, когато приятелят му се прибере.

И Престо извади като фокусник копие от същата картичка, която им бе показал още в Ню Йорк: Фредерик Шуорцкърк — все същият живущ в Чикаго колекционер, който бе пресичал пътя на Престо и преди.

Значи уловката със „Зохар“ бе сработила, заключи Дойл. Човекът е намерил книгата, но явно има известни съмнения. Ако адресът на картичката е истински, офисът му би следвало да се намира на един хвърлей от „Палмър Хаус“. Те взеха решение това да бъде и следващата им спирка, без да подозират важността на една от последиците от това решение — никой не й обърна внимание в този момент: прекият път за офиса минаваше покрай Водната кула на Чикаго авеню.

 

 

През целия ден Гласовете в главата на Данте Скръгс го уверяваха, че тази нощ късметът му ще проработи. Кучката индианка бе прекарала цялата седмица в стоене пред проклетата Водна кула — буквално от изгрев до залез. Едва когато почнеше да се смрачава, тя си тръгваше за пансиона. Не се бе и опитала да си търси някаква работа, не се бе отбила макар и на шега в някой магазин — абсолютно неестествено поведение за една жена. Стигнеше ли пред Кулата, тя се заковаваше на едно място и започваше да разглежда минаващите хора. Единственото, което си позволяваше, бе веднъж на час да се разходи от единия край на сградата до другия, но оставаше сред тълпата и не му даваше макар и минимален шанс да направи своя ход. Имаше моменти, в които Данте се питаше дали по някакъв начин не е разбрала, че я следи: индианците имаха буквално животински нюх за тези неща.

Чувството на безсилие, което изпитваше, започваше да напира в него като пара в котела на локомотив: беше ли възможно точно той да се натъкне на някаква побъркана? Въпросът далеч не бе риторичен: ако кучката бе луда, това убиваше интереса в него — тя не би била първа категория. Дали не трябваше да премисли и да се откаже? Но тази сутрин Гласовете звучаха толкова уверено… Не, той определено имаше чувството, че ще стане нещо изключително: никога преди Гласовете не го бяха насочвали с такава сила.

И ето: нощта бе паднала и фенерджиите бяха запалили уличните лампи, а тя все още стоеше пред Водната кула. Данте просто не знаеше, че и индианците чуват свои гласове — гласовете на своите предци — и точно те тази вечер я бяха посъветвали да изчака и след като се стъмни. Когато улиците започнаха да опустяват, тя се премести под газовата лампа непосредствено пред входа на Кулата. Стана седем и трийсет, после осем. Наближаваше часът на Зелената река. Данте я наблюдаваше от другата страна на улицата, без тя да може да го види, а възбудата и очакването в него наближаваха кулминацията. Беше бръкнал дълбоко в джобовете на панталоните си: едната му ръка стискаше малкия Данте, а другата — ножа.

Както винаги досега, насочил цялото си внимание към бъдещата жертва, Данте не забелязваше, че на свой ред е следен, този път от висок рус мъж в скъп костюм, седнал във файтон в горния край на улицата. Той не откъсваше поглед от Данте Скръгс.

Над града заехтя камбанен звън, обявяващ, че е станало девет часът. Когато заглъхна и последният удар, жената явно реши, че е изчерпала лимита си от време. Раменете й увиснаха разочаровано и тя бавно се обърна, за да си върви. Данте се надигна: може би това е моментът? Трябваше му само още един мъничък знак…

Задаващият се по улицата мъж изпусна вестника си. Да, това беше — Гласовете бяха дали заповедта си.

Данте отвъртя капачката на малката бутилка хлороформ в джоба си, изтръска от течността в носната си кърпичка, зави обратно капачката, мушна ръката с кърпичката във външния джоб на палтото си и излезе от скривалището си, за да пресече улицата. Ако тя тръгнеше по познатия му път за пансиона, първият й завой наляво щеше да я изведе в малка странична улица със складове, където лампите бяха малко и нарядко, а една от тях даже не работеше вече трети ден след като Данте предвидливо бе прекъснал захранващата я с газ тръба. Няколко крачки след неработещата лампа се намираше пресечката с тъмна уличка. Това бе мястото, което бе избрал за нападението.

Да, тя наистина зави. Той ускори ход на двайсетина метра зад нея. Меките подметки на обувките му не издаваха никакъв звук. Вървеше със скорост, която трябваше да го изравни с нея в момента, в който тя навлезеше в тъмната зона, защото не искаше да я предупреждава с някакво затичване в последния момент. Тя вървеше навела глава, без да обръща внимание какво става край нея. Идеално. През крайниците на Данте сякаш течеше ток, юмруците му бяха свити в джобовете, той усещаше как тялото му се сгрява за предстоящото. Още десет метра. Живееше именно за тези моменти — понякога те се оказваха по-приятни от онова, което следваше. Възможно ли бе някой мъж да се е чувствал някога по-жив от него?

Кучката скуо не се обърна и така и не го видя, когато той я настигна. В секундата, в която тя се озова в тъмното, той извади кърпичката от джоба си, пресегна се, сложи дясната си ръка пред устата й, а с лявата я сграбчи за косата на тила и силно я натисна напред, така че последвалото й ахване да напълни дробовете й с парите на хлороформа.

Последва незабавна и бърза реакция: лакътят й се заби в ребрата му, после тя го ритна в пищяла. Беше свикнал да се гърчат в началото, но, господи, тази тук бе бореше като дива котка. В следващия миг той усети безброй нокти да се забиват в лицето му — единият на косъм от окото — и веднага след това последва удар в топките му, който той избегна като по чудо. Данте бе свикнал да не обръща внимание на болката, но знаеше и друго — кучките никога не се биеха така: някои така се парализираха, когато се стовареше върху им, че направо се разтапяха в ръцете му. Именно първият пристъп на страх в жертвите беше любимото му изживяване — вдъхваше го от кожата им, пиеше го направо от очите им. Но тази тук не изглеждаше изплашена. Ако погледът й изобщо изразяваше някаква емоция, това бе омраза. Тази кучка щеше да развали всичко.

Без сам да знае как, той успя хем да притисне кърпичката към устата и носа й, хем междувременно да я държи на една ръка разстояние. Очакваше всеки момент упойващият препарат да започне да действа. Тя не се предаваше: опитваше се да го ухапе, да го ритне и по някакъв начин да се добере до него… и не показвате никакви признаци на отслабване. Е, едва ли щеше да може още дълго да задържа дишането си. Неясно защо обаче се опитваше да посегне към коляното си.

В следващата секунда го удари с все сила през ръцете — острите й като ножове нокти загребаха плътта му. Данте прехапа език, за да не извие от болка. Миг по-късно тя се опита да отметне ръцете му от главата си… Господи, никога не бе допускал, че една жена може да бъде толкова силна — почти равна на него, ако не и по-силна. Той усети, че ръцете му наистина губят контакт с главата и… какво, по дяволите, ставаше с този хлороформ? Не, не смееше да посегне за ножа си — тя беше прекалено опасна. В здравото му око проникна някаква гореща течност, замъглявайки зрението му. Проклятие… това беше неговата кръв — изглежда, беше успяла да му издере лицето. Гадната, противна кучка… щеше да му плати скъпо.

Ето, най-сетне… Ръцете й започнаха да го намират по-трудно. Клепачите й започнаха да примигват начесто и в следващия миг тя забели очи. И дори в този момент, действайки вече само инстинктивно, тя продължаваше да се съпротивлява, да рита, да драска. Силите обаче я напускаха и след малко тялото й се отпусна. Той я прихвана през кръста, но продължаваше да държи кърпичката върху лицето й като предпазна мярка. После леко я отпусна на земята. Едва сега юмруците й се разтвориха и той разбра, че е безопасно да махне кърпичката. Лежеше просната в краката му… най-сетне беше негова — неподвижна и готова. Той коленичи до индианката и я опипа, за да види как е. Натисна корема й — беше твърд. Сложи палец върху зърната на гърдите й. Прекара връхчетата на пръстите си по гърдите, по твърдите й устни, между краката. Беше малко постна за неговия вкус, но щеше да свърши работа…

Боже! Та тя имаше нож, пристегнат от вътрешната страна на бедрото — значи това се бе опитвала да докопа и сигурно знаеше как да го използва.

Добре! Това преливаше чашата… Край на ухажването. Данте я зашлеви през лицето и едва се сдържа да не я ритне в главата, така както си лежеше. Раните му може и да не бяха страшни, но Гласовете крещяха възмутено: „Ти ли ще ни вадиш нож, кучко!“.

Данте избърса кръвта от челото си, усети миризмата на хлороформ, идваща откъм кърпичката, и с досада я захвърли настрани. Сега тази в краката му щеше да разбере какво значи да ни се опъва. Той надигна безжизненото тяло и го задърпа за раменете в тъмната уличка и към вратата на изоставения склад. Беше оглеждал този квартал много пъти и добре знаеше, че никой няма желание да припарва насам през нощта. Пълно усамотение и абсолютна тъмнина — така обичаше да работи той и беше избрал склада за място, където да отнесе тази женичка при Зелената река. Бе оставил предварително чантата си там и тя го чакаше, пълна със свещи и инструменти. Вече обмисляше наказания, по-изтънчени от обикновените, защото тя си бе позволила да прегреши по най-глупав начин. Започваше да си мисли дали този път да не наруши обичайната процедура… да, след като я завържеше и й запушеше устата, можеше да я изчака да се свести, преди да се хване на работа. Така тя щеше да може да наблюдава. Може би си струваше дори да намери отнякъде огледало.

Тялото й беше леко, сякаш от перушина… Откъде се бе взела в това тяло такава сила? Но това нямаше значение: сега тя бе само месо и нищо повече. Той беше художник, работещ с месо, и сега му предстоеше да сътвори новото си платно. След борбата вече започваше да усеща нова вълна на възбуда при мисълта за предстоящото удоволствие.

„Време е за игра — излезте всички и се забавлявайте.“ Бяха пак Гласовете, вече щастливи, гальовни, доволни от онова, което бе направил.

— Ей! Ти, там!

Данте вдигна глава. Майната му! Към него тичаха някакви хора — и бяха само на петдесетина метра. Бяха мъже — поне трима, а може би и повече — и дългите им сенки подскачаха по стените на съседните сгради. Той придърпа месото в сянката на тъмната уличка и трескаво заобмисля възможностите.

— Спри!

Не трябваше да чака гласовете, за да вземе това решение — той бързо пусна тялото и побягна. Които и да бяха тези мъже, те не го бяха видели ясно. Колкото и досадно да беше да захвърля безпомощната жертва, особено след тази изморителна подготовка, щяха да дойдат други дни, щеше да си намери по-свежо месо, много по-добро от това. В уличката зад гърба му отекнаха бързи крачки. По шума прецени, че го преследва поне един, а най-вероятно двама души, но той познаваше този квартал като петте си пръста — всяка сграда, всеки вход, прозорец и завой — всичко това беше само част от старателната подготовка: не, вече беше изключено да го хванат.

Той зави още два пъти, мина през една празна къща, скочи през прозореца в тъмния заден двор, скри се в сенките на входната алея и замръзна, притиснал се към тухлената стена. Беше нащрек, в ръката си стискаше нож с широко блестящо острие. Ако някой посмееше да го последва тук, щеше да се усмихва с шията си. Той наистина чу крачки на тичащи хора, които първо подминаха входа на алеята, викайки си нещо един на друг, после пак се върнаха и след това гласовете им затихнаха в другата посока. Изчака десет минути повече, отколкото бе необходимо, след това прибра ножа си. Пътят към дома беше чист. Беше им се изплъзнал.

Но… какво бе това? Нямаше как да го сбърка: до ухото му щракна запънатото петле на револвер „Колт“ и в следващия миг той усети хладната стомана да докосва слепоочието му.

— Не мърдай, Скръгс — прошепна спокоен глас в ухото му. — Не искам да те застрелям след всичките усилия, които положихме, за да се срещнем. Приеми ме за свой приятел. Разбра ли ме?

В гласа се долавяше акцент. Какъв беше?… Немски?

— Аха.

— Добре. Сега можеш да завъртиш глава.

Гласът определено принадлежеше на германец. Навремето Данте беше командвал имигранти от какви ли не страни. Този тип звучеше точно като германците. Данте се обърна и погледна мъжа със здравото си око: изглеждаше млад, на неговата възраст, висок, с гъста руса коса. Светлосини очи. Много широк в раменете. Елегантен — с прекрасен костюм. Нима този човек бе тичал след него? Не, едва ли беше така — той дори не бе запъхтян.

— Какво искаш? И кой си ти? — реши се да запита Данте.

Без да отмества револвера, мъжът прекара дулото през челото му и го спря върху изваденото му ляво око. На устните му играеше лека усмивка.

— Можеш да ми казваш Фредерик.

— Какво искаш, Фредерик?

— Ами искам да ти помогна, Скръгс.

— Да ми помогнеш ли? И как по-точно?

— Нека ти кажа най-напред, че съм почитател на работата, която вършиш. Така че искам да ти помогна да я вършиш.

— Какво знаеш за това?

— От известно време те държим под око, Скръгс. И ни беше много интересно да наблюдаваме как се издигаш в… кариерата.

— Така ли?

— О, да. Онова, което правиш, много ни интересува. И трябва да ти кажа, че това, което видяхме, ни хареса. Много ни хареса.

— Ако наистина ми помогнеш, както казваш… ти какво ще получиш от това?

— Уместен въпрос, Скръгс, много правилен въпрос с много прост отговор: ще ти помогна, защото… искам и ти да ми помогнеш.

— Какво мога да направя за теб?

— Много неща, за които не би могъл да се сетиш предварително. Но… защо не дойдеш сега с мен, за да… да обсъдим всичко това?

Тъмна, оскърбителна и ужасяваща насмешка проблесна в светлите очи на Фредерик. В този миг се обадиха и Гласовете: „Той ни харесва“. Данте се изненада — беше крайно необичайно за Тях да се доверят някому толкова бързо. Но този аргумент не му се строи уместен.

Още повече, че и той го харесваше.

 

 

Дойл извика пръв, когато видя някакъв мъж да влачи тяло към една тъмна уличка, и също така пръв стигна дотам. Лайънъл Стърн запали няколко клечки кибрит, докато Дойл трескаво работеше, за да свести облечената в семпла басмена рокля жена. Инес и Джек се хвърлиха да преследват похитителя. Престо извади рапира от бастуна си и започна да претърсва тъмнината. Не след дълго намери окървавената и напоена в хлороформ носна кърпичка, захвърлена наблизо, и те разбраха, че жертвата е изпаднала в несвяст от упойващите пари. А след като се натъкна и на брезентовата чанта в съседния склад, натъпкана с въже, сатъри, ножове и хирургически инструменти, тримата със закъснял ужас разбраха какъв отвратителен край бе очаквал жената.

Когато Инес и Джек се върнаха — с празни ръце, защото нападателят бе успял да им се измъкне — жената вече дишаше по-дълбоко, пулсът й се бе стабилизирал, макар тя все още да беше в безсъзнание и следователно до известна степен в опасност. Дойл усети намерението на Джек да му напомни, че тази история не би трябвало да пречи на другата им работа, затова преди той да отвори уста, настоя веднага да отнесат жената на безопасно място. Противно на очакванията му, Джек не възрази и Дойл разбра, че след като той бе изслушал изповедта му, Спаркс нямаше желание открито да му се противопоставя. Образно казано, Дойл държеше коз срещу Джек, но трябваше да внимава как ще го използва.

Престо спря един минаващ файтон и няколко минути по-късно стигнаха до задния вход на „Палмър Хаус“. Четиримата заобиколиха Дойл и под тяхното прикритие той отнесе жената до празния служебен асансьор. Точно когато излязоха от него и тръгнаха през салона към апартамента на Дойл, иззад ъгъла се появи майор Пепърман. Обичайната му нетърпеливост се смени с изражение на искрено смайване.

— Реших да ти се обадя, за да пийнем по едно преди лягане… — започна той, но заекна и продължи съвсем неуверено: — Доведох двама журналисти… чакат ни долу в бара.

— Съжалявам, приятелю — усмихна му се Дойл и бързо мина покрай него с отпуснатото тяло на жената в ръцете си. — Друг път.

Инес отключи вратата, Дойл внесе жената вътре и останалите го последваха. Всички добре съзнаваха, че групата им изглежда крайно подозрително: един от тях прекалено мургав, макар и облечен като денди, друг намръщен и със страховит белег, достоен за пират. Докато тези мисли се носеха из главата на посърналия майор Пепърман, той ясно си представи скандалното заглавие в някой вестник на следващата сутрин: „Създателят на Холмс спипан с жена!“, предвестник на неизбежното унищожаване на личната му кариера.

Едва сега Пепърман осъзна, че Дойл още със самото си пристигане в Америка се е забъркал в някаква съмнителна история и доказателствата за това са били пред очите му през цялото време: необяснимата му уклончивост, непроницаемата му резервираност, непонятната му склонност към усамотяване. И все пак какво се готвеха да правят Дойл и тези мъже в неговата стая с жената? Майорът определено не беше гений, но знаеше колко прави две и две: този човек, този писател бе таен перверт!

Докато чакаше асансьора, майор Пепърман наведе рошавата си глава и няколко пъти отчаяно я удари в стената. Беше вложил в това турне значителни суми от личните си средства и докато не реализираше поне някакви постъпления, щеше да прави всичко по силите си, за да опази инвестицията си. Следователно никой не биваше да научи за отблъскващите навици на Дойл, каквито и да бяха те. Колко безопасна му бе изглеждала тази операция в началото: да покажеш на хората знаменит автор и то англичанин — олицетворение на респектабилността! Защо не се бе захванал с цирка?

Дойл положи жената на един от диваните и това даде възможност на останалите за пръв път да я разгледат: беше към трийсетгодишна, с тъмна кожа и коса, здрави кости, силни черти, определено некрасива по всички стандарти, но впечатляваща и симпатична посвоему, с изразително лице на честен човек.

— Американска индианка — каза Джек, след което той и Престо се загледаха в нея, като че ли отнякъде им беше позната.

— Познавате ли я? — попита Дойл, забелязвайки озадачеността им.

Джек неуверено поклати глава.

— Просто няма как — отговори му Престо. — Освен ако е била в Лондон, което не ми изглежда вероятно. Но въпреки това тя наистина ми изглежда позната.

Дойл разчупи ампула с амонячна сол и я поднесе под носа й — тя дръпна главата си настрани и клепачите й трепнаха. Миг по-късно отвори очи и изплашено изгледа петте мъжки лица, надвесени над нея. Дойл я успокои и й представи останалите, обяснявайки й как са я намерили на улицата, къде се намира сега и как ще се чувства след вдишването на хлороформа. Тя внимателно го изслуша, възвръщайки си малко по малко хладнокръвието. Опитваше се да възстанови празнотите в спомените си, но пред погледа й непрестанно изплуваше образът на нападателя, чието единствено синьо око я гледаше втренчено, безучастно и безжизнено, като че ли беше от мрамор.

Не каза много неща, пи вода и сама се изненада, че не изпитва желание да избяга; но не долавяше с нещо да я застрашават. По-скоро обратното: вече бе забелязала Престо и Джек и бе отвърнала на любопитните им погледи със също такъв.

— Как се казвате? — поинтересува се Дойл.

Тя се вгледа в лицето му и след кратка пауза отговори:

— Мери Уилямс. Госпожица.

— Познаваме ли се отпреди, мис Уилямс? — попита я веднага Престо.

Изглежда, тъмнокожият чувстваше същото, което я тормозеше, а изглежда, това се отнасяше и до човека с белия белег. Погледът му се опитваше да проникне в душата й.

— Не.

— Но не ви ли се струва, че се познаваме? — настоя Престо.

Те тримата бяха свързани по някакъв начин. Но знаеха ли те, че това е чрез съня?

— Да — късо отговори тя.

— И каква според вас е причината?

Тя знаеше отговора, но още не беше сигурна следва ли да им го каже.

— Откъде сте, мис Уилямс? — намеси се Дойл.

Тя им каза.

— В такъв случай вие сте индианка.

— Да, от племето дакота.

— Така ли? — изненада се Инес с просветнало лице. — Колко вълнуващо!

Но Дойл му направи знак и Инес се отдръпна.

— Виждали ли сте преди мъжа, който ви нападна? — попита Дойл, влизайки в познатата му роля.

— Следи ме, откакто съм в Чикаго.

— Знаете ли името му? — проговори за пръв път Джек.

— Не, нищо не знам за него.

— Мисля, че трябва да отидете в полицията — заключи Дойл.

— Той не ми стори нищо.

— И все пак те биха могли да ви помогнат…

— Мога и сама да се защитавам. — После, усетила неизречения въпрос, допълни: — Тази нощ направих грешка, защото мислите ми бяха заети с друго. Той ме нападна в единствения момент, когато можеше да успее.

— И също така единственият, от който е имал нужда — напомни й Джек.

— Ако се появи отново, ще го убия. — Тонът й ги убеди, че наистина е способна да го направи.

— И все пак голям късмет е, че сте още жива, мис Уилямс — каза Престо.

Той й показа съдържанието на чантата, която бе намерил в склада. Тя разгледа безстрастно инструментите за обезобразяване. Това, което виждаше, не я изненада — нищо в едноокия синеок бандит не би могло да я изненада — но се съгласи, че наистина бе имала късмет.

— Изхождайки от по-особените обстоятелства, мога ли да ви попитам какво правехте сама в нощта? — продължи с въпросите си Дойл.

— Чаках… някои хора. Те не дойдоха. Разочарованието притъпи бдителността ми. И тогава се появи той.

— Кого чакахте?

Тя премести погледа си от Джек на Престо и обратно.

— Мисля, че чаках тези двама господа.

Въпросните двама господа приеха думите й спокойно, но Дойл, Стърн и Инес се смаяха.

— Казахте, че „мислите“? — бързо я попита Дойл. — На какво основание?

— Остави я да се доизкаже — прекъсна го Джек.

Тази, която върви сама се замисли. После реши: да, беше безопасно да им каже.

— Виждала съм те насън — погледна тя към Джек.

— Лека нощ — прошепна Инес.

— Знаете, че казвам истината. И двамата знаете това. — Тя премести поглед върху Престо. — Знаете за съня.

Джек и Престо внимателно се спогледаха.

— Разкажи ни — предложи й Престо, за да я изпита.

— Черна кула в пустинята. Тунели под земята, олтар в храма на повърхността. Шестима души се събират. Аз съм там. И вие сте там.

— Да — потвърди Джек.

— От земята се надига черен дявол — мъж. Прилича малко на теб — каза тя на Джек, кимвайки за по-убедително.

— Ясно. Аз съм на скоч — въздъхна Дойл и се отправи към барчето.

— И аз — присъедини се към него Лайънъл Стърн.

— За мен двоен — поръча Инес, докато Дойл наливаше.

— И вие сте сънували този сън — продължи индианката. — Видели сте кулата.

Престо и Джек потвърдиха.

— Всичко започна преди три месеца — каза тя. — Рядко в началото, но сега сънувам почти всяка нощ.

Джек кимна. Дойл го наблюдаваше от другия край на стаята. Очите на Спаркс пак пламтяха с тревожен огън, но това поне бе признак на живот.

— Два или три пъти седмично — каза Престо. — Събуждам се облян в студена пот.

— Знаеш ли какво означава този сън? — попита я Джек.

— Не — отговори му тя неуверено. Не искаше да ги плаши със своите интерпретации.

Въоръжен с чаша, Дойл се върна при тях, извади от джоба си рисунката на Джейкъб, разгъна я и я поднесе пред очите й.

— Кулата от съня ви… прилича ли на тази тук?

— Да, същата е.

Дойл прехвърли погледа си върху Лайънъл Стърн, който допи на една глътка чашата си и си наля още една с треперещи ръце.

— Прилича много на една кула, която има в този град — допълни неочаквано за всички тя.

— Кулата е тук? В Чикаго? — усъмни се Дойл.

— Не, онази от съня ми е като тази тук, но е по-голяма и е от черен камък.

— За каква друга кула говорите тогава? — попита я Дойл.

— Наричат я Водната кула. Чаках ви пред нея. Така ми нареди сънят.

— Сънят ти е наредил да ни чакаш? — недоверчиво възкликна Престо.

Тя кимна спокойно.

— Можеш ли да ни отведеш там? — нетърпеливо се поинтересува Джек.

— Да, тя е съвсем наблизо до мястото, където ме намерихте и където щяхте да ме намерите, ако ви бях почакала малко по-дълго.

— Да вървим — каза Джек и се отправи към вратата.

— Мис Уилямс, изживяхте голямо премеждие… като лекар ви съветвам да си починете преди… — опита се да я предупреди Дойл.

— Не — заяви тя безпрекословно и стана.

На път към пиацата за файтони странната шесторка мина покрай бара във фоайето на „Палмър Хаус“. Майор Пепърман седеше на маса до вратата, разказвайки на двама журналисти от Милуоки не особено интересуващи ги истории като доказателство що за човек е доктор Артър Конан Дойл.

— Я чакай, ама това там не е ли той? — възкликна единият от репортерите, зървайки за миг излизащия Дойл.

— Не, не е възможно — бързо се намеси Пепърман. — Дойл спи от няколко часа.

— Стори ми се, че е той — оправда се репортерът.

Когато двата файтона спряха пред Водната кула, Дойл помоли кочияшите да ги изчакат, а те слязоха да поразгледат. Благодарение на ефектното осветление от хитро разположените газови лампи, Водната кула изглеждаше като замък от приказка, издигащ се в тъмнината. И Джек, и Престо се съгласиха, че приликата с кулата от общия им сън е поразителна, а Дойл пак извади рисунката на Джейкъб Стърн и пак намериха много общи неща.

— Да, това най-сетне обяснява тази скица — обърна се Дойл към Лайънъл Стърн: — Баща ти трябва да е видял тази кула, докато е бил тук заради Парламента на религиите.

Но Джек, Престо и Мери Уилямс чувстваха, че нещо не е наред. Водната кула беше и едновременно с това не беше същата — тя изглеждаше по-скоро като умален макет на кулата от съня, която бе по-висока, по-тъмна, по-заплашителна и по-злокобна. Освен това невъзможно бе да сбъркат центъра на Чикаго с пустиня. Откритието на Мери отговаряше на по-малко въпроси, отколкото поставяше, допълнително объркваше мистерията и ги обезсърчаваше.

Но какво е обяснението на общите им сънища, чудеше се Дойл. Веднъж му се бе наложило да разследва едно странно съвпадение, състоящо се в това, че трима медиуми, пръснати на различни краища по земята, бяха получили по време на своя транс — не сънища! — информация, свързана с най-обикновено писмено съобщение с общо взето сходно съдържание.

Наученото досега им даваше основание да приемат, че е доста вероятно Джейкъб Стърн също да е от тези, сънували странния сън. Но какво отличаваше тези четирима души от останалите? Мери Уилямс изглеждаше подходящ кандидат за медиум. Джек досега не бе показвал такива способности, но това, че брат му бе притежавал окултна сила, в съчетание с пристрастеността на Джек към наркотиците, не изключваше събуждането в него на нещо, за което досега не бе подозирал. Но Престо!… Престо изобщо не пасваше на представата за медиум: беше адвокат и, за бога, възможно ли бе да има друг по-земен от него на този свят?

Имаше нещо общо: всеки от мъжете се бе оказал по някакъв начин свързан със свещена книга, изключително ценна за неговата религия или култура. Мери Уилямс представляваше изключение в това отношение, нали произхождаше от народ без писменост.

Нито едно от тези съображения не можеше да отговори на възловите въпроси: Какъв бе смисълът и целта на този сън? Какво общо имаше той с изчезналите книги?

„Може и да не съм един от избраните — каза си Дойл, — но едно нещо мога да опитам да направя: трябва да намеря отговорите на тези въпроси, за да могат те да изпълнят задачата, за която този сън ги събира…“

Дойл се обърна и погледна Спаркс, който стоеше малко настрани от групата и беше вдигнал глава към кулата.

„И ако не намеря начин да върна Джек към онова, което беше — осъзна той в този момент, — останалите нямат никакъв шанс да се справят.“

 

 

На няколко преки западно от Водната кула, точно докато Дойл и останалите изучаваха загадъчната й фасада, Фредерик Шуорцкърк въведе Данте Скръгс в офиса си на петия етаж. Табелката на вратата икономично съобщаваше само името му с една дума след него: „колекционер“. Сградата бе нова, от тези, предназначени само за административни цели. Фредерик бе единственият наемател на етажа, а в този късен час нямаше и следа от живот по другите офиси.

В полутъмния апартамент цареше трескава активност: половин дузина мъже опаковаха книги и документи и ги изнасяха във фоайето. Всички бяха облечени в черно и носеха ръкавици. Стаята, през която се влизаше, беше разчистена от друга мебелировка, с изключение на масивно дъбово бюро в самия й център, върху което се виждаше телеграфен апарат, от който излизаше хартиена лента с току-що прието съобщение, състоящо се от точки и тирета.

— Неотдавна се върнах от презокеанско пътуване — обясни Фредерик. — И както виждате, мистър Скръгс, в момента съм в процес на преместване.

Данте кимна, усмихна се, но не каза нищо. Още докато пътуваха, той бе почувствал, че колкото по-малко въпроси задава на Фредерик, толкова по-добре — този човек излъчваше около себе си атмосфера на увереност и властност, в която Данте се чувстваше тъп като пън, но от друга страна усещаше, че за него се грижат с любов като… като за любимо куче например. Освен това Гласовете му казваха да не се безпокои, уверяваха го, че може да се отпусне и че този човек ще осигури безопасността му. В компанията на Фредерик Данте се чувстваше уютно като змия в пътна чанта.

Фредерик не го представи на другите и за момент дори го остави сам, за да излае на остър немски някакви указания, явно свързани с работата във вътрешните офиси. Един от мъжете, които изнасяха кашоните навън, мина близко покрай Данте с навити ръкави и той видя от вътрешната страна на лакътя му странна татуировка: прекъснат кръг с три назъбени линии, пресичащи окръжността.

В следващия миг Данте с готовност отскочи настрани, за да даде път на други двама мъже, които тикаха натоварена с кутии количка. Това го доведе по-близко до бюрото и хартиената лента и той просто не успя да се противопостави на импулса да надникне и погледне отблизо точките и чертичките, които за него бяха разбираеми, тъй като през две от годините на служба в армията бе работил като телеграфист. Но едва успя да разчете фразата „Донеси книгата незабавно“, когато подът изскърца и Фредерик се върна. Данте мигновено се изправи и с интерес се вторачи в обувките си, опитвайки се да демонстрира невинност. Фредерик мина зад него и седна зад бюрото.

— Лошо момче — каза той и игриво го заплаши с пръст.

Данте се захили притеснено, неспособен да се преструва повече.

— Ти си едно лошо момче, нали, Скръгс?

— Да, сър.

— Лошите момчета понякога ги наказват — съобщи Фредерик, взе хартиената лента и бързо я прегледа, прекарвайки я между пръстите си.

Данте се обърка, почувства се глупаво, но това не го притесни — той не чувстваше страх. Когато свърши с разчитането на лентата, Фредерик поднесе към нея запалена клечка кибрит и я пусна да догори на пода. После включи апарата и бързо изчука някакво съобщение. Внимателно заслушан, Данте долови думите „един прекрасен ден“, преди Фредерик да започне да говори през тракането на ключа, с което наруши концентрацията му.

— Добре беше в армията, нали, Скръгс?

— О, да. Там беше най-добре.

— Харесваше ти да имаш авторитет, а? — подпита той с все същата подкупваща усмивка.

Но как бе възможно този човек едновременно да говори и да праща съобщение по морза?

— Аха.

— И власт.

— Да.

— Да си част от нещо много по-голямо от теб самия — това винаги внася смисъл в живота.

— Да, харесваше ми.

— Честният войник. Всеки миг от живота ти е посветен на това да поставиш твоето малко парченце от голямата мозайка — много по-голяма, отколкото способността ти да я разбереш, рамо до рамо с други като теб, устремени в марш напред, решени да служите на общия идеал.

— А? — Скръгс започваше да губи нишката на разговора.

Фредерик се засмя като грижовен баща.

— Ти би искал да си пак войник в някоя армия, нали, Скръгс?

— Ами… — Данте съвсем не беше сигурен, че иска.

— Не такава на разположение на незаинтересовано и неинтелигентно правителство, нито под командването на дебели некомпетентни офицери, а още по-малко в компанията на страхливци, стряскани от собствените си сенки. Напълно различна армия, Скръгс — армия, към която би искал да се числиш, армия, в която ще те възнаграждават за уникалните ти способности, вместо да те наказват заради тях, най-сетне армия, която ще ти разреши… не, не — ще те окуражи да продължиш онова, което най-много ти допада. Е, искаш ли това, Скръгс?

Данте присви очи, усещайки сладостната тръпка, пронизала слабините му в мига, в който бе схванал смисъла на думите, изречени от този мъж.

— Да! Да, сър, много бих искал това.

— Ние вербуваме хората си по целия свят — обясни Фредерик. — Не са много тези, които отговарят на високите ни изисквания. Но след няколко месеца наблюдение отблизо мога да ти кажа с известна сигурност, че ти… си на нужното ниво.

— А как ме намерихте?

— Имаме очи и уши навсякъде. Ако е писано да стане, онзи, който ни трябва, обикновено привлича вниманието ни. Подлагаме го на наблюдение, изучаваме го — така, както стана при теб. Ако го намерим за достоен, преминаваме към фазата, в която се намираш сега ти.

Данте преглътна. Чувстваше се незначителен, изпълнен с удивление, сякаш ангел от небесата се бе протегнал и го бе докоснал.

Фредерик свърши със съобщението, което имаше да предава. Наведе се, откъсна от стената проводниците на телеграфа и подаде морзовия ключ на Данте.

— Направи ми услугата да го прибереш в кутията, Данте.

— Дадено, Фредерик.

Данте се огледа, но в стаята нямаше никакви кутии.

— Ъъ…

— Там. — Фредерик посочи към вратата и разчисти купчина документи от плота на бюрото, без да вдига поглед към него.

Данте кимна и понесе ключа към вратата, но бе сграбчен от дузина силни ръце, вдигнат от пода и сложен с разтворени крака върху писалището. През щората на прозореца едва се процеждаше мъждива светлина, която му пречеше да види добре лицата им… не, те носеха маски. Черни маски с тесни процепи единствено за очите. Ръка в ръкавица запуши безцеремонно устата му. Той усети как сърцето му заби като лудо, замята се с все сили, но бе така здраво притиснат върху писалището, че не можеше да помръдне.

Съзнанието му нарисува картината на безпомощни крави в кланицата, положили глави на дръвника, очакващи чука да се забие в черепа им. Каква беше тази миризма? Във въздуха се разнасяше нещо остро и характерно, като миризма на мангал.

Над него се материализира лицето на Фредерик, но усмивката беше изчезнала: сега то бе напрегнато и решително. Той се пресегна и дръпна ножа на Данте от ножницата. Другите мъже запретнаха ръкави и смъкнаха панталоните му до глезените. Той тънко изпищя и усети, че се напикава от страх.

Фредерик погледна ножа и прочете марката на производителя:

— „Зелена река“, Уайоминг. Много мило. Ножовете „Зелена река“ са най-добрите в света. Ако бяха цигулки, щяха да са „Страдивариус“.

Какво, по дяволите, говореше той? Какво искаше? Какво се готвеха да му сторят? Очите на Данте диво зашариха из стаята. Къде бяха Гласовете? Никой ли нямаше да му помогне?

Фредерик разряза копчетата на вълненото му бельо, разтвори го и леко прекара острието на ножа по срамните му части.

— Замислял ли си се поне за миг какво ли изживяват жените, които убиваш, Скръгс? Какво чувстват, докато вършиш работата си? Непреодолим ужас? Страх от смъртта?… Опитвал ли си се да си представиш разкъсващата ги болка в момента, когато правиш първите срязвания? Видях парчетата, които си занесъл в квартирата си — много грижливо се отнасяш с частите, които са ти най-скъпи, нали така? Точно това особено ме интересува: защо не споделиш с мен като с колега колекционер, как правиш избора си? Какво те кара да задържиш едно парче и да изхвърлиш друго? Само това как изглежда, или още как го чувстваш в ръката си? Конкретната функция на частта? А може би сам не знаеш и дори не си се замислял… да, струва ми се, че е точно така! Всичко е в магията, в притегателната сила. Плътта е пред теб, тя ти говори по начин, който само ти можеш да разбереш, и ти просто трябва да я притежаваш. Подозирам, че винаги е било така: чуеш ли този глас, ти трябва да го изслушаш и да се подчиниш.

Данте изскимтя и после измуча.

— Отпусни се — нали това казваш винаги в началото на твоите момичета?

Той леко го бодна с ножа. Данте усети как кръвта се стича в локвичка между краката му. Фредерик се наведе до ухото му и почти шепнешком заговори:

— За всяко удоволствие има цена, за всеки грях — възнаграждение. Ритуалите на посвещаването са древни и в тях има мистерия — те са непознаваеми като лицето на Бога. Но въпреки това ние послушно им се подчиняваме, защото само те са вратата, през която се влиза в нашето братство. Ти ще бъдеш кръстен и прероден наново в собствената си кръв и страх. Не съществува друг начин, по който можеш да ни станеш полезен, и само така ще ни станеш по-полезен, отколкото някога си бил в състояние да си представиш. Помни, че смъртта може да те стигне навсякъде и неподчинението се наказва. Няма дори да усетиш как ще те постигне възмездието. Дори собствените ти мисли повече не са твои. И мозъкът, и душата ти принадлежат на една по-висша сила. Ти винаги си желал да служиш, ето сега ти се удава възможност да го сториш. Повярвай, че съдбата те е довела на това място в този момент, само защото си го искал, и запомни, че от сега нататък трябва да се подчиняваш безпрекословно.

Фредерик заби ножа в дървото между краката на Данте, порязвайки го за втори път. Потече втора струя кръв.

— Бъди един от нас и живей вечно!

В същия миг ужасна болка го проряза в лявата ръка. Данте извъртя очи натам, полузаслепен от сълзите, и видя, че над мястото, където бяха опрели дамгата — точно под бицепса — се вдигаше дим. Когато дръпнаха желязото, под него се показа белег, представляващ горящ кръг, пресечен от три назъбени линии.

Бележки

[1] Английска медсестра (1820 — 1910), превърнала се в национална героиня по време на Кримската война, когато организирала войнишка болница при Скутари; издигнала престижа на жените, упражняващи тази професия. — Б.пр.