Марк Фрост
Шестимата месии (10)

9.

Айлин се опита да надзърне в скицника на Джейкъб, но той с престорено възмущение я отпъди настрани. Тя примирено въздъхна и тъжно се загледа през прозореца, както той й нареди, свикнала да се подчинява на заповедите на мъже. С периферното си зрение виждаше молива да бяга по листа, но резултатът оставаше невидим. Линията на хоризонта в далечината трептеше от маранята. Влакът се изнизваше от виещата се котловина и малко по малко започваше да изкачва не особено стръмен склон, осеян с камъни.

Интересно какво се обърква в главата на мъж, изложен на обаянието на някоя жена? Айлин вече години не можеше да намери отговора на този въпрос. Постави един иначе разумен мъж в компанията на необикновено привлекателна жена — тя имаше достатъчно въображение, комбинирано с необходимата доза суетност, за да причисли себе си към тази категория — и горкият нещастник или ще загуби дар слово, или ще бъде обладан от импулса да я притежава.

Тя обмисли този въпрос от всичките му страни: дали тази лудост е реакция на нещо, което прави, или е дело не невидими биологични механизми? И в двата случая, ако не постъпеше в манастир, просто нямаше какво да направи — природата бе неподвластна на логиката. Не, сексът не беше проблем, тук по-скоро влизаха в сила проклетите инстинкти за чифтосване. Ах, защо не беше котка или куче? Тогава поне цялата тази треска по въпроса за партньора можеше да се отдаде на спонтанно възникващи сезонни нужди. Но колко много й се искаше да бе изживяла вече тези години на размножаване, така че да може да разчита да се отнасят към нея като към нормално човешко същество.

„От друга страна, миличка — коригира се тя, спомняйки си колко изнурено бе изглеждало лицето й в огледалото тази сутрин и с какво успокоение приемаше мъжкото внимание, когато бе в настроение, — разумно ли е да бързаш?“

— Нека да се убедя, че съм те разбрала — проговори тя, връщайки се към темата, по която бяха разговаряли допреди малко. — След като си ръкоположен член на духовенството, това не ти ли дава правото да влизаш в непосредствен контакт с Бог?

— О-о, колко се радвам, че не е така… само Моисей и още няколко евреи от Вехтия завет са били натоварвани с тази отговорност и дори техните разговори обикновено са минавали през филтъра на някакъв посредник — било то ангел или горящ храст — отговори й Джейкъб, приведен над скицника си.

— И все пак сигурно има стотици християнски свещенослужители в тази страна, всеки от които вярва, че получава словото Божие направо от източника.

— Да — тъжно се усмихна Джейкъб, — знам, че е така.

— Но ако не поддържаш пряк контакт с Него, който и да е той, как можеш да твърдиш, че изпълняваш Неговата воля?

— Никой равин не би изказал подобни претенции — тази задача е прекалено отговорна, за да бъде поверена на професионалисти. Ако Бог говори с някого, той прави това само чрез гласа на сърцето му, а всеки нормален човек има сърце.

— С изключение на театралните продуценти.

— И населението на определени квартали в Ню Йорк — съгласи се Джейкъб. — Моят народ вярва, че съществуването на света се дължи на праведността на малък брой абсолютно обикновени хора, които по правило не привличат внимание към себе си и тихомълком вършат своето дело.

— Светци, така ли?

— Би могло да се нарекат „скрити светци“ — хора, които не търсят и не очакват нито признание, а още по-малко възнаграждение за онова, което правят. Можеш да се разминеш с тях на улицата, без да познаеш кои са. Най-важен обаче е фактът, че самите те нямат и най-малка представа, че играят такава съществена роля. Но те са онези, които носят бремето на света на раменете си.

— На мен това ми звучи като задача за месия — каза тя.

— Не, цялата тази история с месиите е ужасно преувеличена…

— Не вярваш ли в това, че може да има месия?

— Знаеш ли как казваме ние, юдеите: ако садиш дърво и в този момент някой ти каже, че месията е дошъл, първо довърши с дървото и едва тогава се обърни да провериш как стои въпросът с месията.

— Хм… Не знам защо, но на мен ми се струва, че ако някой е месия, то последното нещо, което ще прави, е да тича насам-натам, убеждавайки другите в това.

— Разбира се, че няма да го прави, особено ако държи да доживее до вечеря. Ако разгледаме този въпрос исторически, самата идея е възникнала, защото евреите в Израел са искали от небето да се спусне човек със свръхестествени възможности и да ги спаси — съвсем нормална реакция за народ, прекарал хиляда години в робство, не мислиш ли?

— Бих искала да слязат при нас на ескадрони.

— Тогава дошъл Исус и… всъщност няма значение какъв смяташ, че е бил той, защото останалото е история. Но от тогава насам в западната култура съществува традицията винаги когато наближи краят на едно столетие, както е сега, заедно с ужаса, че наближава денят на Страшния съд, да се събужда и надеждата, че ще се появи Спасителят и ще оправи нещата. И кой знае защо се смята, че тази роля може да се играе само от един.

— Намекваш, че е възможно да има повече от един месия? — поиска да се увери Айлин. — Но не е ли ясно по дефиниция, че той може да е само един?

— В Кабала може да се намери алтернативна идея, която винаги ми се е струвала много по-логична: в живота на всяко поколение има няколко души, които са живи през цялото време — без те да съзнават, че притежават подобно качество — и които, ако събитията го наложат, могат да влязат в ролята на месии.

— „Ролята“ на месии?

— По същия начин, по който ние играем ролята на своя живот: щурайки се през определеното ни време по сцената, вдигайки шум и създавайки неразбории, опитвайки се да кажем един бог знае какво. Ако погледнеш на нещата от необходимия ъгъл, не мислиш ли, че в грандиозното шествие на живота месията е просто един от по-интересните герои?

— Добре, нека е така, но какви събития биха накарали месиите да се намесят?

— Предполагам страшните бедствия: катаклизми, епидемии, апокалипсис. Нашият герой има нужда от сериозна мотивировка. Споменатата теория твърди, че той би могъл да ни предвожда през цялото време, без никой да осъзнае това.

— А какво ще стане с онези, които не бъдат между избраниците? — попита тя.

— Те — тези щастливци — ще доживеят дните си и ще умрат в мир.

— Без дори да се досетят за ролята, която биха могли да играят?

— За тяхно добро, нека се надяваме, че няма да разберат. Месия — това е ужасно бреме. Всички се хвърлят в краката ти и те молят да ги излекуваш от ревматизма им. Отвориш ли уста, и хората чакат оттам да се посипят перли на мъдростта. Само болка и страдание, без шанс да чуеш добра дума накрая.

— Като си говорим за разпъването на кръст, имаш ли нещо против да помръдна? Направо ми се схвана вратът.

— Нищо против. И без това почти свърших — каза той, облизвайки напрегнато устни.

Айлин се отпусна и обърна глава, поглеждайки покрай Джейкъб към другия прозорец.

— Кажи ми… аз никога не съм си представяла ясно какво точно ще направи месията за нас, ако се появи.

— По този въпрос има забележително различие в мненията. Една от школите вярва, че той ще се спусне за един миг от небесата и ще спаси света от вечния мрак. Друго учение смята, че той ще се появи, размахал меча на отмъщението, за да накаже грешните и да възнагради праведните, от които имало към дванайсетима. Най-сетне трети твърдят, че ако се намерят достатъчно човешки същества, готови да поемат по пътя на доброто, той ще се покаже само веднъж и ще ни поведе — всички, без изключение — през седефените райски врати.

— Значи зависи с кого разговаряш?

— Не споменах за две трети от целия свят, които изобщо не вярват в тази идея.

— А в какво вярваш ти, Джейкъб?

— Откакто стигнах до заключението, че това е област, в която само мога да призная въпиещото си невежество, реших, че този въпрос е прекалено важен, за да отговоря с каквато и да е степен на убеденост.

— С други думи, оставяш убедеността за фанатиците?

— Точно така. Възприел съм подхода „да осъмнем и ще видим“. Когато умра, или ще видя, или няма да видя. — Той съвсем искрено се разсмя, обърна скицника си и й показа завършения портрет. Оказа се, че има твърда ръка и точно око, защото чертите й бяха изкусно предадени — високите скули, извивката на тъмните й вежди — въпреки че ставаше дума за нещо много по-дълбоко от външната прилика.

Доловил бе нещо от характера й, сепнато осъзна тя: гордостта, своенравността, дълбоко скритата уязвимост, пронизваща всички слоеве на втвърдената обвивка, под която се крие романтичната идеалистка. Актрисата, прекарала безброй часове пред огледалото в съзерцаване на собственото си лице, неспокойната жена, постоянно нащрек, бореща се срещу опасността да сбърка някоя реплика или да се подхлъзне на сцената… и все пак тя не бе виждала от толкова време тази отдавна забравена нежност, затова очите й плувнаха в сълзи.

Наистина ли в нея все още съществуваше онова наивно момиче от Манчестър? Чувстваше се глупачка, че плаче за нещо толкова отдавна изгубено, но все пак онзи спомен от младините в нея явно бе толкова жив и истински, че Джейкъб го бе доловил съвсем ясно. Тя вдигна поглед към него, взря се в милата неприкривана нежност в лазурносините му очи и както никога досега за пръв път не изпита безпокойство дали косата й е разчорлена и гримът й е в ред.

„Какво иска този мъж от мен? — недоумяваше тя. — Може би нищо. Възможно ли е това?“

Понечи да му върне портрета, но той настоя да го задържи. Тя отклони поглед, избърса очите си и издуха носа си. Прозвуча й като тромпет — колко привлекателно наистина! След това се задави в думата „благодаря“.

— Извини ме за секунда — каза Джейкъб и се надигна от мястото си.

Тя кимна, благодарна, че за малко ще остане сама, и го проследи как се отдалечава.

Имаше нужда от глътка въздух — в гърдите му отново се бе появило познатото пулсиране… за трети път, откакто бе тръгнал от Чикаго. Тя нищо не бе забелязала, беше сигурен в това, но той бе почувствал как кръвта се оттича от лицето му като вода, изпускана от вана. Обзе го особено чувство на лекота, а зрението му се сви в някакви въртящи се тунели. Той хвана дръжката на вратата на вагона и я дръпна с малкото останала му сила. Застана на платформата между двата вагона, така че тя да не може да го вижда, и концентрира всичката си енергия в усилие да се възстанови…

„Дишай, стари глупако… не, така е зле, още по-зле.“ Преви се и тежко загълта горещия пустинен въздух, усещайки го безполезно да се просмуква през изсушените мехове на белите му дробове… сърцето му биеше с усилие, губеше ритъма си…

„Хайде, Джейкъб, стига глупости, имаш толкова работа за вършене…“

… крайниците му започнаха да изтръпват, мозъкът му сви мислите до една-единствена: дръж се за веригата. Знаеше, че ако се изпусне, ще се преметне през парапета… тъмнината около него започна да се сгъстява… очите му повече не издържаха на усилието да гледа… пулсът му заподскача като плосък камък, хвърлен по повърхността на езеро… ушите му не чуваха нищо друго, освен оглушителния рев на борещото се сърце…

„Само още стъпка… толкова си близо… смъртта се рее над рамото ти, лека като перце…“

И тогава приливните вълни на кризата започнаха да отстъпват, зрението му се проясни, тъмните петна се изчистиха, дробовете му задишаха с пълния си капацитет, отчаянието се изпари, връхчетата на пръстите му отново започнаха да чувстват. Облегна се на стената с подгъващи се крака, но поне натискът в гърдите му бе изчезнал. Възстанови равновесие с протестиращи на усилието мускули. Чувстваше ужасна слабост. Струи горещ въздух изсушиха потта по челото му, после той направи предпазливо една крачка по платформата и с мъка отвори вратата на следващия вагон.

Вътре беше прохладно, тъмно и… някак приканващо. Той слабо се усмихна — не, вече не е толкова зле, нали, Джейкъб? Беше стигнал по-близко до ръба на пропастта от всеки друг път. Ако онова на рамото му наистина бе ръката на смъртта, сигурно щеше да е напълно достатъчно само да се обърне, за да я види в очите. Беше израсъл в презрение към болката, но ако изживяното наистина бе достатъчно, за да напусне този свят, сега поне знаеше, че може да го направи без усилие. Беше не въпрос на борба, а по-скоро на вдигане на бялото знаме: „Добре, стига толкова“.

През прозореца проникваше слаба трепкаща светлина. Джейкъб се отпусна на една от седалките. Зрението му постепенно се фокусираше и заедно с това той започваше да осъзнава къде е. Какви бяха всички тези закачулени тела? Къде се намираше… да не би да беше попаднал в някоя чакалня на чистилището?

В този момент си спомни багажа, който бе видял да товарят на гарата: неприбран къс завеса от червено кадифе, кофа с наконечници за копия, нахвърляни в нея — тези предмети потвърждаваха подозренията му. Театрален реквизит. Сандъци, гардероби, инструменти, използвани от една творческа работилница.

— Колко подходящо място да умреш — прошепна той на себе си.

И тогава чу нещо да помръдва в ъгъла, някакво драскане на метал в камък. Неритмично, целенасочено, с пълна липса на синхрон с клатенето на вагона. Джейкъб остана вслушан близо минута. Силата му постепенно се възвръщаше, а заедно с нея и любопитството. Накрая той не издържа и тихо пристъпи в посока на шума. От двете му страни се носеха назад върхове на планини, стени на дворец… един невъзможно разкошен залез.

Шумът заглъхна. Зад него нещо изтрака. Той бавно се обърна. Връх на дълъг нож леко опря в гърлото му… държеше го мъж, облечен в синята униформа на жп охрана. В другата си ръка държеше точилен камък — Джейкъб явно бе чул шума от заточването на ножа.

Лицето на мъжа… беше азиатско. Китайско? Бледо и измъчено, точно както Джейкъб смяташе, че в този момент изглежда и неговото. Куртката му не бе добре закопчана… под рамото се виждаха кървави петна, превърнали синьото в ръждиво виолетово.

„Това е онзи, за когото говореха на гарата — досети се Джейкъб. — Преследваният, човекът с меча. Май все пак ми е писано да умра сега… Но ако е така, защо чувствам такова спокойствие?“

Пулсът му не се бе ускорил ни най-малко.

Изражението на върховна концентрация върху лицето на мъжа отстъпи на интерес, равен на този, който чувстваше Джейкъб — той ясно бе разбрал, че старецът с нищо не го заплашва. Острието бавно се отпусна и след малко двамата се разглеждаха с все по-голямо любопитство.

— Извинете, че ви обезпокоих — проговори накрая Джейкъб. — Аз търсех място, за да умра.

Мъжът изпитателно го оглеждаше. Никога преди Джейкъб не бе виждал очи да издават толкова малко — черни, безизразни, напълно неутрални.

— Всяко място е като другите — отговори мъжът и без да гледа, с движение на истински професионалист, вкара ножа обратно в дългата ножница.

„Какво има в него, което ми изглежда толкова познато? — питаше се Джейкъб. — Очевидно никога преди не съм го виждал — самата мисъл за такава възможност е направо нелепа!“ Въпреки това той изпитваше непонятното, но дълбоко и спокойно чувство на близост помежду им.

— Интересно — прошепна Джейкъб.

Мъжът седна на столче между нагънатите драперии — едва сега Джейкъб видя стичащата се на пода кръв и осъзна, че той прави това по необходимост. Беше превързал раната си с бял памучен парцал, пристегнат през гърдите му и прокаран под лявата му мишница.

Втора, значително по-дълга ножница лежеше в краката му, идентична по украса на по-малката; ръбовете й проблясваха матово с лакираната си повърхност, а от края й стърчеше посребрената дръжка на явно употребяван меч. Мъжът внимателно постави ножницата с ножа до тази с меча и ги нагласи под ъгъл една спрямо друга.

— Дай-шо — каза той. — Голям и малък.

— Голям и малък?

— Катана, вакизаши — поясни непознатият, посочвайки първо меча, после ножа.

— Разбирам.

— Казва се Кусанаги. — Мъжът енергично се пресегна и взе меча. — Косата.

— Какво означава това?

— Легендата разказва, че е принадлежал на Сусаноо — бога на гръмотевицата. Той изковал меча със светкавица, откъсната от върха на планината. Един ден Сусаноо отишъл на лов и оставил меча вкъщи, но той се разгневил и отрязал всяко дърво и всяко стръкче трева на острова. В Япония и без това има малко дървета… — Той млъкна, затвори очи и пребледня от болката, която го прониза.

— Значи този меч може сам да се движи, така ли? — попита Джейкъб.

Мъжът кимна, спазъмът отминаваше.

— Това не е никак малко за меч!

— Хоноки — каза мъжът и прекара ръка по лъскавата ножница. — Твърда… издялана от последното дърво, посечено от меча. Саме — рибешка кожа от кита, който Сусаноо убил; хабуки — яката, която пази острието да не се трие в ножницата. Този клин заключва острието за дръжката, бамбуков е — мекуги. Металните гвоздеи върху клина… менуки.

По челото на мъжа се стичаше пот, пръстите му трепереха. „Той рецитира този поменик като средство за медитация — осъзна Джейкъб, — за да остане буден, в съзнание. Може би и за да остане жив.“

— Това какво е? — попита го той, посочвайки ефеса.

— Кашира.

— А това? — И той посочи плочката, опряна в ножницата.

— Цуба. Отделя острието от дръжката.

Мъжът изтегли меча на няколко сантиметра, за да покаже на Джейкъб цуба — няколко изрязани в елиптична форма пластинки, споени една с друга, образуващи протектор с дебелина половин пръст, покрит с окислена червена патина. Видимата му страна бе изящно гравирана с две настръхнали птици, всяка забила клюн в опашното оперение на другата: едната издигаща се, а другата спускаща се в стилизирани огнени езици.

— Това е птицата Феникс! — ахна Джейкъб, смаян да открие толкова тънко майсторство върху едно предназначено да сее смърт оръжие.

— Финикс — изрече мъжът. — Име на град. — И той наклони острието в посоката, от която бяха дошли.

Не му липсваше чувство за ирония, отбеляза си Джейкъб. Зад тези очи имаше много повече, отколкото човек би допуснал.

— Който ще се издигне и отново ще падне в пепелта — допълни Джейкъб.

— Дълъг път. — Мъжът сви рамене, явно намеквайки за своето състояние. После остави меча до неговия събрат и мъчително пое въздух.

— Лошо ли си ранен, приятелю?

— Огнестрелна рана. В гърба, под лявото рамо.

— Ще ми дадеш ли да я видя?

— Лекар ли си?

— Следващото най-добро нещо — свещеник.

Погледът на мъжа просветна, но веждите му се свиха в съмнение.

— Свещеник? Ти?

— Защо ме гледаш така странно?

— Не приличаш на свещеник.

— Свещеник, равин — каква е разликата? — попита в отговор Джейкъб, помагайки на мъжа да свали куртката от раменете си. — А ти къде си се научил да говориш английски толкова добре?

— От един свещеник… той беше католик.

— Е, добре… има всякакви свещеници.

Грубата превръзка бе засъхнала по краищата, но от центъра на раната все още се просмукваше тъмна кръв.

— И аз съм свещеник — неочаквано каза мъжът. — Монах.

— Будист?

— Шинто^[1].

— Значи си от Япония, така ли?

— Чувал си за шинто?

— По-скоро съм чел, а освен това се запознах с няколко шинтоистки монаси от твоята родина миналата година в Чикаго. От кой остров си?

— Хокайдо.

— Онези хора бяха от Хоншу.

— Хай. Голям град, много хора.

— Шинто не означава ли „пътя на боговете“?

Джейкъб отлепи превръзката от раната и мъжът леко трепна в мига, в който последния слой тънък бинт се отдели заедно с парченце съсирена кръв. Отдолу, точно под лявата ключица, се показа малка кръгла дупка. Плътта наоколо изглеждаше травмирана, но не се забелязваше зачервяване, нито признаци на инфектиране.

— Да. Ками-но-мичи — отговори с малко закъснение мъжът с глас, в който не се долавяше никакво безпокойство от докосванията на Джейкъб. — Ками означава „по-висш“ — боговете над нас.

Куршумът бе проникнал в гърба през мускул, беше се плъзнал по едно от ребрата и се бе отклонил, за да излезе отстрани — там се виждаше друга голяма дупка, на около два пръста под първата. Дишането му звучеше нормално, значи дробът му не бе засегнат. Изведнъж Джейкъб почувства колко е нелепо да прави подобни заключения — та кой бе той, да не би да беше хирург?

— Можеш да благодариш на боговете над нас, че в момента не се разхождаш заедно с тях — каза Джейкъб, забравил за миг за собствените си болежки. — Трябва ни нещо, с което да почистим тази рана.

— Спирт.

— Имаш късмет — предният вагон е пълен с пътуващи артисти. Къде намери този бинт?

Мъжът посочи топ памучна марля, сложен на един сандък край тях.

— То това си е цяла болница — въздъхна Джейкъб, размота марля от топа и започна да я нагъва за по-плътно. — Разкажи ми за свещеника… онзи, дето те учил на английски.

— Живееше в нашия храм. Американски мисионер.

— Аха, дошъл да ви покръсти в правата вяра, нали?

— Накрая ние го направихме един от нас… още е там.

— Е, едно добро дело влече след себе си друго. Май трябва да отида за спирт.

За миг Джейкъб се поколеба да помръдне. Не знаеше дали мъжът му има достатъчно доверие, за да го пусне. Явно беше така — той дори не се обърна.

— Къде си чел за шинто? — попита японецът.

— В една книга от моята библиотека у дома — превод на английски, разбира се. Не си спомням заглавието…

— „Коджики“?

— Да, мисля, че беше така.

— Къде си видял тази книга?

— Един от шинтоистките свещеници ми я подари миналата година в Чикаго по време на Парламента — каза, че била първият превод, който изобщо бил правен.

— А виждал ли си друго копие? — продължи мъжът и този път се обърна с жив интерес. — На японски?

— Не — отговори Джейкъб, но въпросът, кой знае защо, не го изненада. Напротив, в съзнанието му нещо се намести, макар да не можеше да определи точно какво. — Защо?

Мъжът го изгледа втренчено със странните си матови очи.

— „Коджики“ — първата книга — беше открадната от храма.

— Не знам защо, но очаквах да ми кажеш това — тихо произнесе Джейкъб.

 

 

26 септември 1894

Влакът ни тръгна точно в единайсет тази сутрин — ако не друго, американците са маниаци на тема точност. В момента пътуваме на „Панаирния експрес“, пуснат миналата година, за да поеме трафика до и от Световното изложение. Ще изминем осемстотинте мили до Чикаго за под двайсет часа — необикновен факт, заедно с луксозното обзавеждане на влака. При това не просто лукс, а лукс от най-висша класа. Борбата за доларите на клиента е начин на съществуване тук: повече, по-бързо, по-голямо — това фетишизиране на подобренията е безкрайно, но в една страна без история мислите на всички неизбежно са насочени единствено към бъдещето. И все пак, преди да помислят, че най-сетне са напълно цивилизовани, трябва нещо да направят по отношение на тази своя пристрастеност към обществените плювалници.

Пътуваме на север все покрай разлялата се нашироко река Хъдсън. Влакът току-що подмина най-крайните предградия на града и сега ни приветства такава пищна картина от есенни цветове, каквато никога не съм подозирал, че е възможно да съществува. Ако Създателят на нашата вселена е бил художник, той буквално е излял кутиите си с боя из тези гори: червено, ръждиво, алено, виолетово, кехлибарено и златно — все блестящи и сякаш излъчващи вътрешна светлина под лъчите на яркото и топло слънце. Хотърн е наричал този район свой дом; Ървин, Мелвил и Купър — също; най-малкото, което би могло да се каже за тези места, е, че са вдъхновяващи. Майор Пепърман, нашият неуморим домакин, нарича това великолепно време не циганско, а „индианско“ лято. И наистина не е толкова трудно човек да си представи индианци, заселили се сред тези гъсти гори, занимавайки се… занимавайки се с всичко онова, с което се занимават индианците — гребане в кану, стрелба с лък, бродене по скалистите хълмове на западния бряг.

Току-що приключих със сутрешната си кореспонденция: писма до Луиз, бележки и подаръци за децата (кукли на Марта Уошингтън за Мери, чудесен комплект оловни войници за Кингсли — сега той може да разиграе наново цялата американска революция и да пренапише за себе си историята, както пожелае). Във вчерашната телеграма от Луиз няма нито дума за здравето й — това, разбира се, е напълно неоснователно и ме кара да си мисля най-лошото.

Ню Йорк Сити щеше да ме довърши — само още ден-два и това щеше да бъде краят ми. Какъв бесен ритъм на живот! Удивлявам се, че жителите му не рухват където им падне, когато се стъмни, и не остават да спят мъртвешки сън, без да помръднат. Никога досега не бях посещавал град, чиито жители да са толкова уверени, човек би казал дори арогантни, когато стане дума за собствената им значимост. Не знам, може този град наистина да се подготвя за бъдещото си величие, но те не ти дават възможност макар и за миг да забравиш това.

Две наблюдения: всеки, с когото се разминаваш на улицата, изглежда погълнат от бейзбола — местна игра, явно развила се на базата на крикета, чиято доста неясна цел никой не е в състояние да предаде със средствата на обикновената реч. Професионалният им „сезон“ току-що приключи със спектакъл, който те скромно величаят като „Световните серии“ и това е добре, защото в противен случай сигурно щях да взема участие в едно от тези състезания, та макар и само за да си изясня противоречивата и замъгляваща съзнанието система от правила, в която ентусиастите изгарят от желание да посветят несведущите. Второто: в сърцето на квартала, известен тук като Гринич Вилидж — един от най-рано заселените райони на града — се намира Уошингтън Скуеър, на чийто вход е издигнат чудесен паметник на един от бащите на нацията; всичко е така потънало в зеленина, а мястото е истински оазис на спокойствие и тишина — да не повярваш, че този огромен забързан град е могъл да създаде нещо толкова умиротворено. За себе си знам, че ако Холмс бе имал шанс да се озове в Америка, на Уошингтън Скуеър щеше много да му хареса.

Представляваме доста необикновена група: Лайънъл Стърн спи в едно купе с Престо, махараджата на Берар — съдбата наистина може да вкара в леглото ти странни хора — Инес и аз сме се наблъскали в съседното; Джек е сам — той не се разделя от куфарчето, което му даде Едисон, но все още никому не е разкрил съдържанието му. Нещастният Пепърман, притиснал до гърдите си телеграми и обяви във вестниците, продължава да вярва, че пътува само с братята Дойл, и е готов всеки миг да ме погледне като ранено животно, когато трябва да наруша уединението му, което често ще се налага по време на това пътешествие. Боже опази майорът да се досети за истинската цел на нашата мисия — тогава вече постоянното му безпокойство може да избухне в нещо невъобразимо.

 

 

В „Панаирния експрес“

Преди да стигне до Олбани, влакът се раздели с Хъдсън и започна да си проправя път на запад, в резултат на което на мястото на реката се появи непоколебимото присъствие на канала Ери. Привечер минаха покрай град Бъфало, който се изниза пред прозореца покрай масата на Пепърман, отрупана с все още кървящи пържоли и купчини картофено пюре. Майорът направи неуспешен опит да събуди в тях приключенски дух, подмятайки: „Вижте — ето езерото Онтарио, едно от петте големи езера; обзалагам се, че никога преди не сте виждали нещо толкова голямо!“ и други фрази в този стил, но за пореден път бе озадачен и обезкуражен от вежливите хладни отговори на братята Дойл.

Те от време на време разменяха по някой поглед със спътниците си, седнали на съседните маси — Стърн и Престо заедно, Джек — отново сам. Майорът нищо не забелязваше и търсеше утеха в допълнителна порция ягодов кейк — нов за Дойл сладкиш, станал повод за най-ентусиазираната му забележка, повдигнала духа на Пепърман за кратко, колкото отново да спадне до нулата малко по-късно, когато братята вежливо отклониха поканата му да изиграят няколко ръце вист в неговото купе.

Дойл бе взел решение да се възползва от уединението им във влака, за да постави под обсада стената от мълчание, издигната около последните десет години от живота на Джек Спаркс. Преди да навлязат по-дълбоко сред очакващите ги опасности, Дойл се чувстваше задължен да разгадае тайната на мъжа, който ги водеше към тях. Досегашният му подход, основаващ се на показването на искрена загриженост, се бе провалил. Време бе да опита по-заобиколни пътища.

Той избра бутилка бренди от бара и намери Джек както обикновено сам в спалното купе, зачетен в нещо под светлината на газовата лампа. Джек веднага затвори книгата — напълно безобиден научен трактат върху принципите на токопроводимостта, но потайността се бе превърнала във втора натура на Джек, така че книгата отиде под седалката, там, където се намираше и мистериозното куфарче на Едисон.

Дойл се нагласи удобно пред Джек, който отказа както предложеното му бренди, така и пурата, но за сметка на това се пресегна към лампата и намали притока на газ, в резултат на което малкото купе потъна в трептящ полумрак, от дълбините на който Спаркс наблюдаваше Дойл с пронизващите си, хлътнали в очните кухини очи. Без да каже дума, Дойл се престори, че не забелязва нищо, и не показа, че обръща внимание на вперения в него поглед. Той запали хаванската си пура, отпи пробна глътка от брендито и се престори, че изпада в състояние на абсолютен комфорт.

Погледът на Джек бе способен да пробие дупки в лицето му.

„Добре, ако всичко друго се провали, бъди сигурен, че поне ще мога да изчакам по-дълго, отколкото би могъл да издържиш — реши в себе си Дойл. — Цели пет години съм слушал лекции на медицинска тема, така че ще си седим тук, докато един от нас не изгние!“

Постепенно Джек започна да губи хладнокръвието си, макар Дойл да го наблюдаваше само с мек, леко безразличен поглед. Издаваше го едно-единствено подсъзнателно движение — той неволно почукваше по коляното си с пръст. Минутите мъчително се точеха. Дойл издухваше дима на талази, разсеяно се усмихваше и замислено се взираше в непрогледния мрак зад прозореца.

— Хм — позволи си да каже той, преди да спусне щорите.

После пак се обърна с лице към Джек и наново се усмихна. Джек неспокойно се намести на седалката.

Дойл поглади с ръка застланата с мохер седалка и се наведе да разгледа шевовете на калъфа.

— Хм — бе целият му коментар.

Джек скръсти ръце на гърдите си.

„Вече му лазя по нервите.“

Дойл повдигна крак и внимателно огледа връзките на обувката си.

Джек тежко изпусна въздуха, който бе задържал.

„А сега е моментът да го довърша.“

Дойл започна да си тананика под нос. Нищо конкретно, но достатъчно фалшиво. Един фрагмент, после друг. Дори да бе решил да забива клечки под ноктите му, това едва ли би се оказало по-ефективно. Три минути и би трябвало да…

— Ама… наистина… — проговори Джек.

— Какво?

— Необходимо ли е да го правиш?

— Какво да правя?

— Нарочно ли се опитваш да ме извадиш от равновесие?

— Но, Джек, това изобщо не влиза в намеренията ми…

— Боже господи!

— … каквото и да си мислиш.

— Нахлуваш тук. С бренди и пури. Издаваш тези кошмарни звуци. Надявам се не мислиш, че това ти е читалнята на Гарик Клъб?

— О, не съм искал да те обезпокоя! Ужасно съжалявам, приятелю.

Нова търпелива усмивка. Никакъв признак, че скоро смята да си върви. Джек отмести поглед. Измина още една минута. „Ето… Сега започни да поклащаш глава в такт — следвайки ритъма на мелодията в главата си — и леко размахвай като диригент на въображаем оркестър ръката с пурата.“

— Какво? — загубил търпение попита Джек.

— Какво „какво“?

— Какво искаш?

— Абсолютно нищо. Чувствам се така уютно, приятелю… Благодаря ти, но никога…

— Това е чудовищно, възмутително грубо несъобразяване с желанието ми да бъда сам. Толкова нехарактерно за теб!

И тогава, сякаш изведнъж сетил се да отвори дума за онова, за което поначало бе дошъл, Дойл изгледа Спаркс с доброжелателния си лекарски поглед, направи драматична пауза за ефект и попита:

— Как се чувстваш напоследък, Джек?

— Що за абсолютно тъп и неуместен въпрос е това?

— Не бих бил искрен, ако не ти призная, че от известно време ме тревожиш…

— Сега вече си на път да ме ядосаш…

— Може би ще е по-добре, ако се изразя по следния начин, Джек: наблюдавайки те с очите на лекар, аз не мога да не забележа в теб определени… стереотипи на поведение.

— Какво?

— Става дума за определени симптоматични склонности към…

— Стига си увъртал и направо казвай, каквото си дошъл да кажеш!

Дойл продължи да го гледа, разнообразявайки това със замислено поклащане на глава.

— Хрумна ми мисълта, че е възможно да си стигнал до умопомрачение през годините след първата ни среща.

Макар да седяха в полумрак, Дойл забеляза как кръвта нахлува в лицето на човека пред него така, както се качва живакът в побеснял термометър. Джек наистина положи титанично усилие на волята, за да не позволи на надигащия се в него гняв да избухне. За един напрегнат момент Дойл бе готов да признае, че стратегията му се е провалила и дори се изплаши, че ще му се наложи да се защитава срещу опит за физическа разправа: той може и да знаеше как да извади някого извън себе си, но Джек знаеше как да убива. Но вместо атака той видя мушнат в лицето му крив, смазан пръст и чу глас, едва излизащ от гърлото.

— Ти… нямаш… никаква… представа. — В ъгълчетата на устата на Джек бе избила бяла пяна, той дишаше тежко, като разгневен бик.

— Не знам фактите, съгласен съм — призна Дойл, съумял да запази, без сам да знае как, вбесяващо спокойния си глас. — Мога да разчитам само на наблюденията си. А ти каква друга информация си ми дал, за да направя някакви изводи?

— Дали би искал да чуеш, че в живота ми е имало моменти, когато съм се обръщал към онова, което минава за разум на Създателя на този свят, да ме остави да умра? Че съм лазил на окървавени колене и съм се молил като смахнат пастор на Бога, в който дори не вярвам? Това ли искаш, Дойл? Защото такава е истината. И с удоволствие мога да ти съобщя, че не съществува Бог, такъв, какъвто се опитват да ни убедят, че го имало, защото нищо, макар и слабо наподобяващо подобно същество, не би оставило жив някого от нас, низшите създания, в такова състояние.

„Отлично — отбеляза наум Дойл, — помпата е готова да заработи.“

— Значи Той… реши да те остави жив, за да страдаш, така ли?

— Колко глупав, повърхностен извод… Ти чу ли поне дума от това, което ти казах? Че няма кой да взема решения, свързани със съдбата ни; че никой не стои над нас свише — нито същество, нито… нищо! Можеш ли поне да се опиташ да ме разбереш?

Дойл го гледаше безмълвно. „Нека се изприказва.“

— Няма нито по-висш, нито по-низш разум, който се интересува от нашето съществуване, така че ние, Дойл, сме сами на този свят и всеки от нас е оставен да се носи в студеното и празно пространство. Това е като мръсна шега на стената в обществена тоалетна: всичко е грешка, жестока, случайна и напълно лишена от смисъл като жп катастрофа…

— Имаш предвид човешкия живот?

— Имам предвид Творението!

Джек се наведе напред — светлите му очи блестяха като диаманти в тъмнината на купето. Гласът му се сниши до дрезгав шепот:

— Всеки камък, всеки стрък трева, всяка пеперуда. И на първо място Човека: без предварителен план, без определена цел… нашето съзнание не е нищо друго, освен една глупост, в най-добрия случай нещо достойно само за насмешка. Ако в човешката природа е заложена някаква поезия, тя е точно толкова смислена, колкото и несвързаният брътвеж на маймуната. Но светът на човека — обществото — е влязъл в общ заговор да скрие тази тайна от нас. Това не ти ли се струва любопитно? На теб — човека, склонен да подхожда към всичко със строгостта на учен аналитик?

— За какво говориш?

— Животните се раждат с инстинкт за оцеляване и постепенно се научават как да го правят. Човекът е единственото създание, което изпитва нуждата да се самозаблуждава, че има някаква по-дълбока причина във факта на неговото съществуване. Ние тънем в лъжи и фантазии за неща като любов, семейство и благодушен Бог в небесата, седнал да ни съзерцава какво правим… Всъщност и това е инстинкт за оцеляване, с който сме закърмени още с първото си вдишване, защото за обществото е жизненоважно неговите членове да не открият колко жалко и лишено от смисъл е тяхното съществуване. Нали иначе щяхме да захвърлим сечивата, да зарежем целия този изнурителен труд и… и какво щеше да стане със скъпоценното ни общество тогава?

Настана тишина, нарушавана единствено от глухото, ритмично потракване на колелата по релсите. Джек не беше мигнал и не бе отместил поглед от Дойл. Дойл също го гледаше право в очите.

— Представи си друга възможност: ами ако произходът на нашия свят е още по-лош? Ами ако действително има Създател и той се е потрудил, предварително обмисляйки плана на Земята, всички форми и очертания? И какво би било, ако това същество е напълно и безнадеждно побъркано?

— Ти в това ли вярваш, Джек?

— Знаеш ли какво ще намериш тук долу — той заби юмрук право в слабините си, — когато отстраним всякаква цивилизованост, навици, мили спомени, когато смъкнем като кожа на животно всяка изкуствено създадена обвивка от онази марионетка, която представляваме?

— Ти ми кажи — тежко преглътна Дойл.

— Нищо — отговори му Джек с едва доловим шепот. — Празно пространство. Нищо, което да се види или да се чуе. Никаква мисъл, нито дори отглас на макар и най-слабо ехо. Това е тайната, скрита под стълбището, която никой не бива да разкрива. Затова ни учат още в детската ни възраст: „Не гледайте там, деца; стойте си тук на топло до огъня и ние ще ви разкажем лъжите за величието на човека, с които нашите родители са ни закърмили“. Защото те знаят, че сблъсъкът с тази празнота ще изтрие всякаква вяра в това за какво сме се смятали, така както подкованият ботуш смазва пчела. — Джек вдигна обезобразените си ръце. — И ето, ти виждаш пред себе си една злощастна грешка: аз влязох в празнотата, още съм там и още съм жив… но това вече нищо не означава за мен.

Спаркс се поусмихна, но усмивката му беше мъртвешка, а очите му блестяха с болезнен триумф. В този миг влакът се заби в тунел и тъмнината около тях сякаш се сгъсти още повече. Дойл сви пръсти, защото не знаеше дали ще живее, или ще умре, но с облекчение би посрещнал физическа схватка, болка дори — нещо, каквото и да е, но осезаемо и реално, вместо това безкрайно пропадане на Джек.

— Ето така, с този радостен шепот в ухото, аз посрещам всяко утро — тихо продължи Джек, чийто глас се разнасяше в почти пълната тъмнина. — Не ме напуска, не ми дава дори миг облекчение и така продължава животът ми. „Умопомрачен“, казваш? Не си хаби достойните за съжаление клишета по мой адрес, докторе. И ти имаш нужда от просветление. С нищо не си по-добър от останалите: слагаш имена на неща, който са ти непонятни, само и само за да изтласкаш надалече тъмнината. Това е първото убежище на страхливеца. Помня, че навремето бях склонен да очаквам от теб нещо повече от празни тиради. А може би успехът се е отразил не само на джобовете, а и на разсъдъка ти? Дали обяснението не е това? Още не си се предал съвсем, лицето ти още е свежо, все още се опияняваш от възхищението на тълпата. Приготви се, Дойл часът за уреждане на сметките приближава! Те няма да допуснат никой да се радва на успеха за дълго. Те окосяват всеки стрък, издигнал се над останалите.

Влакът излезе от тунела и в купето малко просветна. Лицето на Джек беше само на педя от неговото; очите му оставаха все така приковани в очите му и Дойл не знаеше как да скрие страха и отвращението си. Усети, че го обземат съмнения: човекът пред него не само имаше болен мозък, но и болна душа, и осъзнаването на сериозността на заболяването му пречеше да реагира адекватно. Но откъде се бе появило всичко това? Какво го бе причинило? Не му оставаше нищо друго, освен да продължава с въпросите:

— А защо не са отнели живота на такъв като теб, научил истината?

Джек се облегна, сви рамене и небрежно свали някакъв конец от ръкава си.

— Това… място… е ужасно, но не съвсем лишено от интерес. Представи си, че случайно се натъкваш на уличен бой: завиваш на ъгъла и виждаш двама непознати, опитващи да се убият с последните резерви злоба, съхранени в телата и душите им. Изходът на схватката не те интересува, но рукналата кръв, спектакълът… това приковава погледа ти и ти просто не можеш да го откъснеш. Така е и с другото: прегърни празнината и тя ще окаже същия хипнотичен ефект върху въображението ти — какво ужасяващо безсмислие съдържат в себе си обикновените човешки същества! Факт, който би бил трагичен, ако не беше толкова комичен… Представяш ли си: цялата помпозност, всичките усилия, тази раздута и самонадъхана значимост на индивида, това взаимно раздаване на награди, тези парадни шествия, напъните нещо да бъде постигнато. Труд, борба, боготворене, любов. Сякаш има някакво значение!… Защо не се самоубих ли? — грубо се изсмя Джек. — Да, можеш да ми зададеш този въпрос. Защото животът е толкова жесток, че ме кара да се смея, а това е единствената причина да продължавам да живея.

Дойл се опита да изтрие всякакъв намек за емоция от гласа си, отлично съзнавайки, че в този момент не съществува начин, по който би могъл да докосне душата на този човек.

— И как се озова в… това място?

— О-о, интересуват те фактите, така ли? Да, винаги са те интересували фактите… добре, защо да не ги получиш? Няма да ти спестя нито една подробност. Ще можеш да ги използваш като тухли и да си построиш стена, зад която да се скриеш, можеш и да ги включиш в някое от малките си разказчета. Между другото, не съм ги чел, но подразбрах, че си ме използвал като прототип на своя скъп детектив.

— В известен смисъл това е истина — призна Дойл, овладявайки неочаквания пристъп на гняв.

Джек пак се наклони напред и с почти приятелска усмивка прошепна:

— Тогава чуй съвета ми, приятелю: не влагай нито троха от това, което ще чуеш, в своите герои. На хората няма да им хареса нито дума от него — липсва му сантименталност, отсъства всякаква топлина, да не говорим за щастливия развой на събитията. Защото ти добре знаеш печелившата рецепта: лъжи, позлатени и поставени в рамки и окачени като в зала с огледала. Спести им истината, иначе ще убиеш кокошката, която снася златни яйца.

Джек горчиво се засмя. Дойл усети, че вътрешно изстива: колко неща трябваше да понесе, а сега и този удар по достойнството му. Беше ли наистина необходимо да се подлага на тези унижения? Какво бе доловил в съзнанието на този човек, което го караше да вярва, че неприятностите си заслужават? Онзи Джек, комуто се бе възхищавал в миналото, сега бе изчезнал: човекът пред него му изглеждаше като абсолютен непознат, не, по-скоро беше копие на лудия си брат, доколкото Дойл си спомняше за него. На всичко отгоре, ако можеше да се вярва на движещите се картинки на Едисон, и Аликзандър Спаркс по някакъв начин бе оцелял след падането във водопада. Две разкъсани души, прокълнати с неизкупимост на греховете… колко дълбоки са кръвните връзки наистина! Това вече не го засягаше… колко лесно бе да се обърне и да ги остави и двамата да се пържат всеки в своя собствен ад.

Но в този момент той усети някакво необяснимо дълбоко чувство на отговорност: ако който и да било от двамата представляваше опасност за другите хора, за обикновената човешка почтеност, Дойл бе длъжен да продължи по избрания път и да преглътне всеки удар по гордостта си. Те не знаеха с какви запаси от вяра и сила разполага и докато не се убедеше в обратното, той щеше да продължи да смята, че вътрешните му ресурси са достатъчно, за да се изправи срещу тъмнината в душата на Джек Спаркс. Дойл се стегна и извика на помощ тези ресурси… може би имаше някакъв шанс да помогне на Джек да намери изкупление. Но първо му трябваше още информация.

— Явно и двамата сте оцелели след падането във водопада — подметна той някак между другото, за да не му даде повод да се заяжда. — Защо не започнеш оттам?

Джек се усмихна на спомена, сякаш той му бе приятен.

— Какво падане беше само! Безкрайно като полет или като сън. Бяхме се вкопчили един в друг и се носехме надолу, а скалите профучаваха покрай нас. Сърцето ми изгаряше от чиста омраза… желанието да го убия бе по-силно от всичко друго, което бях изпитвал дотогава… Не го изпуснах до момента, когато се забихме в реката от височина шейсет метра. Смъртта ни изглеждаше неминуема, но с течение на годините водопадът бе издълбал естествено легло в дъното. Аз улучих точно тази вдлъбнатина, но от силата на удара едва не загубих съзнание. Почувствах подводно течение да ме понася нанякъде и да ме подхвърля като лист.

— А брат ти?

— Така и не го видях повече. Дойдох на себе си, заклещен сред камъни, наоколо се бе спуснала непрогледна нощ. Не бих могъл да кажа колко време бе изтекло. Не знам… може би ден, а може би два. Измина известно време, но зрението ми все не можеше да се приспособи и аз не различавах почти нищо покрай себе си — скали от всичките ми страни, никакво небе над главата. Разбрах, че съм се озовал завлечен от подводното течение в пещера. По-късно видях, че планината бе буквално осеяна с такива скални джобове. Лежах на камъните, неспособен да помръдна и все още полузамаян… Обзе ме някакво безразличие, макар цялото ми тяло да бе натъртено и смачкано, въпреки че не чувствах силна болка на някакво определено място. Поне разполагах с много вода, годна за пиене. Накрая започнах да пълзя, после дори се поизправих, решен да определя границите на мястото, където се намирах: беше няколко квадратни метра, колкото малка стая, и можех да стоя полуизправен само в центъра. Светът ми се бе свил до тази пещера. В известен смисъл ми бе уютно. Не е голяма разликата между гробница и утроба… Така че за известно време, преди да ме бе обхванала паниката, се чувствах безкрайно спокоен. Това е любопитно: когато живееш в тъмнина — имам предвид, когато се движиш, заспиваш и се събуждаш в пълен мрак — много се доближаваш до истинската си природа. Вниманието ти не се отклонява от образа в огледалото, от мръсотията под ноктите, от захабеността на ръцете ти. Оставаш сам със себе си, който и да си ти. Чуваш един заповеднически глас да пита отвътре: Кой съм аз? Какъв съм аз? Първите няколко дни в моето усамотените започнаха с тези въпроси. Накрая започнах да подлагам на съмнение всичко. Дори най-основните предположения загубват стойността си, когато осъзнаеш, че всичко, което имаш, всичко, с което разполагаш, е онова, което се намира в съзнанието ти… Бих останал и по-дълго там, но нямах храна. По време на огледа на пещерата бях установил, че тя няма друг изход — трябваше да се върна обратно в реката. Изчаках да си възвърна поне малко силите и скочих обратно. Подводните течения тук не бяха така стремителни, така че можех да плувам доста дълго в различни посоки, но абсолютната тъмнина и невъзможността да изплувам където пожелая, ме караха да се връщам на мястото, където се бях свестил. Нямах представа колко дни са изминали — това за сетен път доказва колко зависимо е чувството ни за време от цикъла ден — нощ, но постепенно силите ми бяха достигнали възможния си връх — все пак не се хранех — и скоро щяха да започнат да угасват. Заложих всичко на един последен опит… Скочих в реката, загребах към дълбокото и не след дълго подминах точката, от която все още бих могъл да се върна. Животът ми в тъмнината бе изострил останалите ми сетива до неподозирана степен и можех да долавям и най-слабите промени в течението, така че се оставих на него — и без това безсмислената съпротива не можеше да ми донесе нищо. Седмиците минаваха една след друга, запасът ми от въздух се изчерпваше и бях на прага да се предам, мислейки си колко приятно ще бъде да махна с ръка на всичко… но в следващия миг видях светлина във водата и извиках на помощ последния си запас сили, които бях съхранил за този миг. Загубих съзнание в момента, в който главата ми се подаде над повърхността. Течението ме понесе към брега. Там и дойдох в съзнание, заплел се в камъша като Моисей. Беше към полунощ и се намирах на един речен завой… Докато идвах на себе си, постепенно осъзнах един необикновен факт: всяка моя грижа, всяко бреме, което бях свикнал да нося до този момент, бяха изчезнали. Помнех с удивителна яснота обстоятелствата, при които бях паднал и… толкова. Това повече не ме вълнуваше. В освободеното място се бе настанила една лекота, някакво чувство на свобода, изтръгване от оковите на гравитацията. Семейството ми… брат ми… личните ми терзания… Чувам мислите ти, Дойл: „Това е заради липсата на кислород — повредил се е мозъкът му“. Вярвай в каквото си щеш, но онова, което ми се случи в онази пещера, може да се сравни само с второ раждане. Беше шанс да започна нов живот. Бях се отървал от мъртвото тегло на Джек Спаркс по същия начин, по който змията хвърля кожата си. Наистина, щом всички смятат този човек за мъртъв — а и как да не го смятат след такова ужасно падане пред очите на толкова много свидетели? — е, защо да не им услужа?… Видях звезди над главата си в нощното небе и за пръв път се вгледах в тях, освободен от бремето на отчаянието, обладан от необикновено чувство на вътрешна обективност, на каквото никога не бях подозирал, че съм способен: камъни, вода, дървета, поляна, луна — виждах всяко нещо такова, каквото е, а не през сянката на вътрешните ми демони. Беше като пълно освобождаване от всякакъв земен ангажимент и от всеки дебнещ ме кошмар. В главата ми проговори глас, който не бях чувал досега: „Оттук — заповяда ми той, — следвай ме!“. Съвсем ясно и спокойно. Обеща ми душевен мир, какъвто не познавах. Послушах го… Вървях цяла нощ, следвайки реката. Не ме вълнуваше накъде вървя — пътят ми бе начертан, всяка крачка от него. Натъкнах се на изоставена колиба, мисля на овчар, пълна с припаси. Останах там, докато имаше храна. Възстанових силите си и един ден вътрешният ми глас ми нареди да се отправя двеста мили на юг, надолу през Доломитските Алпи към Падуа и накрая до Равена на Адриатическо море. Във въздуха се носеше полъхът на пролетта. Намерих работа на доковете като хамалин и наех стая в близост до канала. Вечерях на едно и също място — евтино ресторантче, едно и също нещо — черни маслини, черен хляб и червено вино… Големи количества червено вино… Бях прекарал целия си живот в преследване на брат ми и нямах представа, че по този семпъл начин живеят толкова много хора. Трудят се, хранят се, спят, любят се. Без да се главоболят за аспекти на живота, които са извън техен контрол: смисъл, цел — те не се замислят над тях и ги оставят в ръцете на работодателя, на църквата, на данъчния чиновник. Съществуват ден за ден, представляват част от пейзажа и никога не се откъсват далеч от земята, дала им живот. Очевидни неща, но за мен — истинско откровение. Колко лесно ми бе да живея като тях! Дните се превърнаха в месеци, пролетта премина в лято, после в есен. Работех до пълно изтощение всеки ден, преспах с колкото жени можах и нищо не бе в състояние да ме разтревожи… Прекъсването на всички ограничения, които ме бяха свързвали, ми даде свободата да се превърна в когото си пожелая — всъщност какво друго сме ние, освен онова, което си въобразяваме, че сме? Една сутрин се събудих с мисълта, че трябва да продължа. Превърнах се в моряк от остров Ман — е, подправих необходимите ми документи — и се наех на търговски параход, отплаващ за Португалия. Вече не ме свърташе на едно място — от Лисабон се качих на борда на товарен кораб за Бразилия, където кръстосвах из крайбрежните води, работейки на различни малки корабчета. Накрая намерих света, в който да се загубя… Следващите четири години прекарах близо до устието на Амазонка в заобиколения от джунглата град Белен — международно пристанище, където десетки различни култури се сблъскват по хиляди интригуващи начини. Там цареше убийствена екваториална горещина и всеки крадеше от всекиго. Тежката атмосфера сякаш се бе просмукала в кръвта на всички, така че хората бяха безжалостни хищници, истински вампири. Кой би предположил, че в град, населен изключително от лъжци, може да се намери такава автентичност? Никой, ама абсолютно никой не даваше пет пари за истината. Веднага се почувствах у дома си… Реших да се представя за ирландец — рядка птица за онази пещ — и възприех името Дойл, за да си спомням за теб. Първата работа, която си намерих, беше на борда на малък параход, сновящ нагоре-надолу по реката и използван за връзка с каучуковите плантации в басейна на Амазонка, отвъд Манаос^[2] — дълбоко във вътрешността, до Рио Негро. Там за португалските си шефове работеше местно племе, наричащо се ен-агвас или „добрите хора“. Подходящо име за тях. Дотогава си мислех, че съм водил прост живот в Равена, но ен-агвас бяха олицетворение на простотата. Живееха в колиби с тръстикови покриви, издигнати на три метра над земята, като предпазна мярка срещу пороите. Въпреки дългогодишните си контакти с белите бяха запазили първичността и невинността си, не познаваха такова нещо като търговията и всичко необходимо си набавяха от джунглата… Прекарвах цялото си свободно време при ен-агвас и малко по-малко се сприятелих със старейшините. Те разполагаха с информация за местната фармакология, от която се нуждаех. Убедих се, че широчината на познанията им за свойствата на различни билки и за лечебната сила на различни отвари е смайваща. Племенният шаман използваше в ритуална церемония тонизираща напитка, сварена от корените на едно растение — айяхеуско. След като спечелих доверието им, аз взех участие в един от тези ритуали. Напитката помага съзнанието да се отдели от тялото, което дава възможност на свещенослужителя да те слее със съзнанието на някое животно: боа, ягуар — всичко, към което изпитваш естествен афинитет. Така животното се превръща във водач на твоя дух. Аз станах орел, Дойл, летях над джунглата, усещах крилете си, оглеждах върховете на дърветата с невероятно остро зрение, чувствах в себе си глада на ловеца… живеех и се движех в тялото на птицата и всичко изживяно бе толкова истинско, колкото целият ми дотогавашен житейски опит.

Очите на Спаркс блестяха с фанатичен плам. Не че Дойл бе успял да го убеди да говори — този човек просто страстно жадуваше да сподели с някого изживяното. Колко ли години бяха изминали, откакто Джек за последен път бе споменавал за това пред другиго? От колко ли време не беше попадал в компанията на човек, комуто може да се довери? Дойл почувства остра болка, осъзнавайки дълбочината на тази изолация и самота, далечината, на която Джек се бе откъснал от обществото. Възможно ли бе някой да оживее в такова душевно отшелничество — Дойл знаеше, че за самия него това е немислимо — та дори и да е толкова непримирим като Джек?

— Изживяното потвърди откритието, което бях направил за себе си още от първите дни в тъмната пещера: онова, което ни одухотворява, се намира във всички аспекти на творението, прелива се от един в друг и натрупаните ни изживявания могат да се прехвърлят от един животински вид към друг. Схващаш ли възможностите? Ако всичко в човека и природата е сътворено от една и съща субстанция, както и да я наричаме — Свети Дух или искра на живота — ако всяка молекула получава информация от същия всеопределящ дух, това означава, че индивидите имат право да действат съобразно личните си вярвания, защото няма всеобщ морал нито свръхестествена власт, която да определя поведението ни, и още защото независимо от нашите действия ние няма да бъдем наказани от нещо извън границите на физическия свят. Подобно на Робинзон Крузо ние сме като корабокрушенци, изхвърлени на острова Земя… За всеки, който събере куража да освободи съзнанието си от конформисткия натиск на обществото и да захвърли настрани всички тези глупави условни рефлекси, това, което остава, е чистата свобода. От този момент нататък ти имаш силата сам да решаваш кое е добро и кое — лошо. Това е духовна чистота. По-висша морална сила, която е отговорна само пред себе си… Сега вече имах нужда от структура, върху която да упражня философията си.

— И как по-точно?

Джек кимна и продължи:

— Бях си създал репутацията на човек, който довежда нещата докрай. Получих предложение да работя за един човек, за когото бях чувал да говорят в Белен — местен бандит и бос на престъпния свят. Идеалната проверка на моята теория. Приех работата, която ми даваше достъп до тайното сърце на града. Само месец по-късно вече надзиравах контрабандните операции на този човек. Крадяха се стоки от всеки акостирал кораб, оръжие и амуниции от военните. Парите се сипеха върху мен, но аз живеех скромно в бунгало на брега. Можех да разполагам с всяко въобразимо земно удоволствие — алкохол, наркотици и какво ли още не. Престъплението събужда глад за тези греховни наслади в телата ни и потиска моралните задръжки. Угаждания. Ексцеси. Плът. Цикъл, който води до нови престъпления. Наблюдавах, без да вземам участие… При мен живееше необикновено красиво момиче, което един ден бях намерил на брега. Казваше се Рина и имаше смесена кръв — индианска и португалска. Майка й беше проститутка, тя не познаваше баща си и не бе посещавала училище дори един ден в живота си. Никога не бях срещал такава като нея. Мила, обикновена, нелюбопитна. Имаше необикновената способност да ме кара да се смея. Беше ми интересна по един много особен начин: не можех да разбера как е възможно един човек да остава толкова невероятно и ужасяващо земен. Подобно на физическата й красота, в невежеството й имаше нещо толкова пълно и окончателно, че аз просто не можех да се откъсна от нея… Любехме се всяка нощ в продължение на шест месеца и аз започнах да се чувствам животински свързан с нея. Тогава осъзнах, че никога през живота си не съм бил по-близък с никой друг и определено не с жена. Една сутрин се събудих малко по-рано, останах загледан в нея и в един момент видях лицето й в по-особена светлина. Това беше достатъчно да взема решение повече да не я виждам. Интимността между нас ми се стори клаустрофобична, задушаваща и непоносима. Събрах малкото си багаж, тръгнах си и я оставих да спи в леглото ми. Същата нощ убих човек, опитал се да ме ограби в една тъмна уличка — просто му счупих врата и го оставих да лежи там, прекършен като плевел. По някакъв необясним начин двете събития — раздялата с Рина и убиването на онзи мъж — се свързаха в съзнанието ми: свобода на волята, нали се досещаш. Не бях убивал от години. Мисълта за убийство започна да заема все по-голяма част от мислите ми. Колко лесно бе да се направи, колко често го бях вършил в миналото, колко малко се бях притеснявал от това. Така малко по малко в главата ми се зароди идеята, че трябва да убия някой конкретен човек, съвсем преднамерено — някой, когото познавам — да го убия в качеството на експеримент. За да видя какво ще почувствам.

Дойл бавно и предпазливо пое дъх, надявайки се Джек да не забележи промяна в реакциите му. Само веднъж досега бе чувствал присъствието на някой толкова трескав и чужд човек, само веднъж. Джек постепенно бе навлязъл в територия, напълно погубила разсъдъка на брат му. Дали генетичната им обремененост не ги обричаше на един и същи край? Нима това зло се бе таяло в душата на Джек още от самото начало?

— Реших да убия мъжа, наел ме за свой помощник — Диего Монтес. Казваха му Арахна — „Паяка“. Монтес вече бе свикнал да се осланя на моята хитрост. Живееше като тъпо животно, съвсем малко различавайки се от кръвосмучеща твар, беше напълно корумпиран, плячкосваше от живота всичко, до което се докоснеше, продаваше женска плът, крадейки индиански момиченца от селата из вътрешността, предлагаше телата им, докато погрознееха, и тогава ги изхвърляше на улицата като непотребен боклук. Лицето му, хъркането на полипите в носа му, докато дишаше през уста, наркотиците и алкохолът, които поглъщаше без мярка, лакомията, с която ядеше — всичко това ме отвращаваше. Започнах да гледам на изпълнението на смъртната присъда, която бях произнесъл над него, като на върховен израз на свободата на моята воля… Една нощ се промъкнах в къщата му и прерязах гърлото му с бръснач както спеше. Нищо и никакво усилие — само прекъснах гласните му струни, за да не вика. Когато се събуди, притиснах го в леглото и загледах как животът напуска тялото му.

Джек изглеждаше като човек, разказващ история от книга, която е чел някога. Дойл не можеше да помръдне.

— Чувствах се напълно спокоен. Бях безжалостен като орел, понесъл плъх в ноктите си. Не усетих някакъв свещен дух или душа да излита от тялото и нямах чувството, че от небето ни наблюдават ангели. Не изпитвах и никакви угризения. Обхванало ме бе единствено пълното безразличие на джунглата. Но получих потвърждението, което търсех. Експериментът ми бе успял… С едно усложнение: имаше свидетел — жена, станала да се измие в съседната стая. Чух я да върви, точно когато се готвех да си тръгвам. Беше Рина.

Дойл не успя да скрие изненадата си.

— Да, точно така — онова красиво и нелепо момиче, с което бях живял. Беше ужасена от престъплението, което ме бе видяла да извършвам. Вече беше станала проститутка — Монтес я бе направил такава. Разплака се и ми разказа как е стигнала до това падение от отчаяние, след като съм я изоставил. Можех да убия и нея, без никакво усилие, тогава и на място, но ми се стори, че присъствието й не е случайно… не беше възможно да е случайно, трябваше в него да има някакъв смисъл, който в крайна сметка щеше да се изясни. Но мисля, че решението ми бе повлияно в най-голяма степен от чувството на своеобразна нежност към нея. Оставих я да живее. Помогнах й да избяга от къщата. Дори взехме решение да я взема със себе си, когато напусна страната — нещо, което смятах да сторя незабавно… Оказах се прав. Имаше смисъл в присъствието й там. Два дни по-късно двайсет души, работещи за Диего Монтес, ме заловиха, докато чаках да се кача на борда на кораб, отплаващ за Белиз. Рина трябваше да ме чака на кея, бях я оставил сама за около час, за да си купи шапка, а тя ме бе предала. Ясно бе, че изобщо не я интересувах. Но… нали разбираш? Това беше изява на свободата на волята от нейна страна! След като ще е принцип, той трябва да се отнася до всички, тук непоследователността е недопустима… Оковаха ме във вериги и ме хвърлиха в клетка — по-скоро яма, изкопана в глината на двора на затвора, която се затваряше отгоре със стоманени капаци. Но тъмнината, противно на надеждите им, изобщо не ме притесняваше. С тази разлика, че сега бях без вода и температурата през деня стигаше до петдесет градуса. Пазачите използваха дупката за клозет. Три дни изминаха, преди да ме повикат за разговор. Искаха признание — Рина вече ме бе идентифицирала като убиец, но кой знае защо, те бяха решени да го чуят от устата ми… Когато решиха, че ямата достатъчно ме е размекнала, ме вкараха в стая, съвсем празна, с изключение на квадратен блок от бял мрамор в центъра. Беше изплескан с червени петна. В основата му имаше окови за ръцете и краката. Накараха ме да коленича пред блока и да сложа ръце върху повърхността му. Пазачите се редуваха да се качват върху блока и да се разхождат през ръцете ми. Скачаха върху тях. Някои танцуваха. Хвърляха тежки камъни. Чувах сухожилията ми да се късат с пукот, костите ми да пращят… можах да видя отблизо как буквално размазаха единия от пръстите ми на пихтия, така че сам не можех да го позная. Това продължи с часове. Наслаждаваха се на работата си — бяха опитни и честни занаятчии. Осъзнах, че не възнамеряват да ме убият, докато не направя самопризнание — беше някакъв странен каприз от тяхна страна… Но аз не исках да им сътруднича… от една страна, болката някак оставаше в границите на поносимото, а от друга — малко по малко бях започнал да ценя своя свободен живот, не бях готов да се откажа толкова лесно от него, така че продължавах да твърдя, че съм невинен. Не знам дали си се замислял, но ръцете са много скъпи за тялото. Изтезанията, на които бях подложен, ме ядосаха извън всякаква мярка. Накрая се престорих, че припадам окончателно — дотогава все някак бяха ме връщали към живота — така че те свалиха оковите ми и ме изведоха от стаята… Първият убих с удар в основата на носа. Вторият се опита да извади револвера си, но аз го изхвърлих през прозореца и мигновено го последвах, преди другите да успеят да изстрелят дори един куршум. Тялото му смекчи приземяването ми. Зазвъняха аларми и няколко изстрела за малко не ме улучиха, но аз успях да изтичам до ъгъла на двора, където складираха провизиите. Изкачих се по няколко струпани варела и прескочих оградата… Затворът беше на полуостров, от трите страни заграден с океан. Успях да стигна до джунглата преди да преградят пътя към вътрешността. Не изгаряха от желание да ме преследват през нощта, така че колкото по-навътре навлизах, толкова по-голямо ставаше разстоянието помежду ни. Когато ниските храсти се сгъстиха и станаха непроходими, аз поех към реката и заплувах с помощта на прилива навътре, срещу течението. С пукването на зората вече се намирах на много мили във вътрешността. Знаех, че никога няма да ме намерят. Едва сега болката започна да ме надвива, така че започнах да събирам лековити растения — корени, кори… използвах основно зъбите си — от които се нуждаех, за да излекувам ръцете си и да притъпя болката. Знаех, че в този влажен въздух инфекцията настъпва страшно бързо. Не можех да поема риска да се върна в града, за да ида на лекар. От друга страна, моите приятели ен-агвас се намираха още по-нагоре срещу течението, но знаеха всичко необходимо, за да ме излекуват. Трябваха ми шест дни, но накрая стигнах до тях. Бях полумъртъв. Тресеше ме. Привиждаха ми се разни неща…

Джек постави ръцете си на масата, разпери останалите му пръсти и безстрастно се загледа в тях.

— Знахарят отряза два от най-повредените ми пръсти. Спаси останалите, но аз не помня това. Събудих се след два дни. Ръцете ми бяха покрити с мехлем и превързани с компрес от листа. Не ми зададоха въпроси, а и аз нищо не им казах — за тях бруталността бе нещо съвсем обикновено в контактите им с външния свят. Изминаха два месеца, преди да мога отново да пътувам. Трима от тях ме откараха с кану надолу по течението. Бях предрешен като свещеник — това беше раждането на отец Дивайн. Планът предвиждаше да ме прекарат на север до Порто Сантана, откъдето щях да взема кораб за островите. Но първо имах работа в Белен… С помощта на приятели напълнихме дъното на един фургон с черен барут, откраднат от военен склад. После открих къде живее Рина. Работеше в публичен дом. Поради наркотиците външният й вид вече не бе толкова привлекателен и нещастният й живот бавно се носеше към тъжния и предвидим край. Изведох я оттам, завързах я за седалката на фургона и запуших устата й с парцал. Не й казах нито дума. Какво имаше да говорим? Нямаше място за думи. Погледнах я в очите, задържах погледа й дълго и тя разбра… Когато падна нощта, подгонихме двете впрегнати мулета към затвора. Фургонът подскачаше зад тях. Пазачите видяха Рина и отключиха портала. Така и не забелязаха горящия фитил, умело скрит под пода на фургона, а сред хъркането й никой не чу съскането му. Експлозията обаче се чу поне на петдесет мили.

Спаркс замълча. После тежко въздъхна. Под очите му имаше черни кръгове, сякаш беше гримиран. Долавяше ли се някакво съжаление в думите му? Не, Дойл не чуваше такова нещо — единственият шум в ушите му бяха ударите на подскачащото му сърце.

— На другата сутрин се качих на борда на кораба, както беше по план. Документите, които използвах, бяха на един човек умрял нагоре по реката — холандски бизнесмен на име Ян де Воорт. Историята ми беше, че се връщам у дома след нещастен случай, обезобразил ръцете ми. Поредният бял европеец, станал жертва на джунглата. Да продължавам ли нататък?

Дойл кимна. Не бе сигурен дали Спаркс ще пожелае да разчовърка тази рана още веднъж. „Само си дръж езика зад зъбите — предупреждаваше се той. — Помни, че оставиш ли пациента да бърбори, той често сам ще ти разкрие причината за своето заболяване.“ Той си доля в чашата, надявайки се Джек да не забележи колко силно треперят ръцете му.

— Не бързах особено и бавно се придвижвах на север от остров на остров: Кюрасао, Антигуа, Хиспаньола^[3]. Без определена крайна цел. Попивах с тялото си слънчевите лъчи. Възстановявах ръцете си, като ги заравях безброй пъти в горещ пясък. Изпих грамадно количество ром. Навсякъде, където спирах, завоювах и сърцето на някоя жена. Потеглях отново, щом ми доскучаеше, а това винаги ставаше скоро. Те така обожават да се грижат за мъж в такова състояние. Толкова са предсказуеми и толкова досадни. Не можех да понеса разочарованото им изражение, когато окончателно се убеждаваха, че не ще притежават макар и малка част от мен… Един ден слязох в Ню Йорк. Онова, което в първоначалните ми намерения бе само кратка спирка, в крайна сметка се превърна в тригодишно странстване и смяна на една самоличност с друга. Какво щастие, че тук хората не са любопитни и не задават въпроси. Те винаги вярват на думите ти, особено ако можеш да ги подкрепиш с дела… Повече не извърших нито едно престъпление. Отново се превърнах в най-обикновен човек. Прекарах шест месеца в Алеганските планини, после бях коняр в една конюшня във Филаделфия. В продължение на цяла година карах дилижанс през долината Охайо — по същия маршрут, по който пътуваме сега. Бях докер на кораб по Мисисипи. Един ден не можах да стана от леглото. Погледнах се в огледалото и не се познах. Умората в душата ми неусетно бе плъзнала и по лицето, беше проникнала във всяка клетка от тялото ми — някаква болест, за която нямаше име. Ръцете ме боляха непрестанно, болката ставаше все по-силна, почти непоносима. Мъчително бавно се добрах обратно до Ню Йорк. Благодарение на скромния ми начин на живот бях спестил доста пари… Със смъртта на брат ми моят живот бе загубил смисъла си. Не знаех защо трябва да живея, не ми идваше наум никаква достатъчно основателна причина да продължавам. Изобщо не ми минаваше през ума мисълта, че и той може да е оживял. Вече нямах и най-малка идея защо съм оставен да живея. Животът не ме интересуваше. Бях докоснал дъното на ямата, която сам си бях изкопал… Един ден излязох да се поразходя из квартала, където бяхме онзи ден — долната част на Ийст Сайд. Беше месец март. Въздухът бе чист и опияняващ. Видях един китаец на улицата. Висок и съсухрен. Той улови погледа ми, докато се насочвах към него. Може би разпозна нещо в мен — някакъв очевиден за него и невидим за останалите глад. Когато го наближих, той вдигна ръка с дланта към мен — пръстите му бяха странни, изкривени, раздути във върховете, като обърнати наопаки кегли… Между тях държеше малко пликче от станиол с размерите на сребърен долар. Не ме погледна и не пророни нито дума, когато спрях до него. Само свали ръка, обърна се и влезе през една врата. Последвах го, минахме по тясна уличка и слязохме по някакво стълбище. Евтин хартиен червен фенер се поклащаше от вятъра пред една врата. Влязохме вътре… по тухлените стени беше избила влага, на пода се търкаляха вмирисани дюшеци, а връз тях бавно като водорасли във вода се извиваха някакви тела. Китаецът разопакова пликчето и натъпка съдържанието му в дълга черна дървена лула. Попита ме за пари. Дадох му някаква сума. Изобщо не ме погледна в лицето. Показа ми един от дюшеците. Подаде ми лулата с изкривените си ръце…

— Опиум.

Джек кимна. Вече не гледаше Дойл в очите.

— Отказах се от спринцовката след падането — това беше част от прераждането ми, част от ада, който изживях в онази пещера, когато тялото ми забрави за онзи глад. Отказах се и устоях. Дори докато живеех в Белен, където с това се занимаваха всички и възможностите изобилстваха. Не го направих дори веднъж.

Дойл не се обади, но си помисли: „След всичко, което ми каза, защо толкова държи да повярвам, че ми казва истината за това?“.

— Лулата изгони болката в ръцете ми. Запълни празнотата, която ме разяждаше отвътре. Даде ми топлина, някакво чувство, нещо…

— Не е необходимо да ми обясняваш.

— … лулата се превърна в моя свят, а светът ми се затвори в онази стая. И така три години. Най-прекрасното чувство е когато почувстваш глада и единственото, което трябва да направиш, е да запалиш кибритената клечка. Лекотата, с която това е възможно. Фактът, че винаги ти е подръка. Ако преди бях познал тъмнината, сега бях пропаднал до центъра на Земята. Онзи китаец държеше в леглата нефритови статуетки на богове и демони. Хващаш една от тях в ръцете си след лулата и се втренчваш в нея… усещаш как студеният й блясък прониква дълбоко в теб, усещаш кристални вихрушки да разрешават най-големите мистерии. Понасяш се към места, до които не си се докосвал и в сънищата си. Времето престава да съществува, има го само настоящето, само този момент. Получих от онази лула повече любов, отколкото някое човешко същество някога ми е давало. Това бяха най-щастливите моменти в живота ми.

— Но това е фалшиво… щастие. Не е истинско — възрази Дойл, който за пръв път от началото на разговора не бе в състояние да потисне обхваналата го възбуда.

— Кой би могъл да каже това? Нали всичко на този свят е възприятия…

— Глупости!… Това е халюцинация, индуцирана от наркотика, и следователно изобщо не е естествено състояние. Не се опитвай да ме убедиш, че чак толкова си се отдалечил от здравия разум.

— Бог да те благослови, Дойл — ти си толкова последователен. Човек винаги може да разчита да го ободриш с фраза от рода на „човек е роден добър“ и така нататък…

Сега вече Дойл не можеше повече да се сдържа.

— А ти защо ми говориш по този начин? Какво зло съм ти причинил аз някога? Всичко това си го сторил сам на себе си.

Спаркс се извърна едва забележимо. Гримаса ли беше това или доволна усмивка?

— Е, значи най-сетне добави и опиум към трудовата си характеристика! Браво, Джек, опасявах се, че ще си спестиш това. И какво е следващото в твоя списък? Изнасилване? Педофилия? Или тези двете си ги отметнал с онова бразилско момиченце? Безжалостното убийство вече е факт… ще бъде жалко, ако пропилееш малко от запасите си свободна воля. След като си превърнал това в свой modus operandi^[4], следва ли да се лишаваш от нещо? По начина, по който играеш играта, всичко е оправдано.

— Не мога да схвана какво точно те засяга толкова дълбоко: моите престъпления или тяхната така наречена неморалност?

— Да можеше нещата така ясно да се разделят… Ще ти кажа: става дума за безгрижното презрение, с което така леко отхвърляш усилията на онези, които наричаш „обикновени хорица“, да живеят живот, който поне привидно е почтен; това, че „откриваш“ как живеят хората, сякаш наблюдаваш мравки в мравуняк. А кой ти дава правото да произнасяш подобни присъди? Къде е онази добродетел, която те възнася при боговете? Мислиш си, че преживените страдания те изваждат от числото на онези, които могат да бъдат съдени? Ще ти кажа само, че всички страдаме, но никой не е освободен от задължението да се подчинява на закона. Да не би да смяташ, че стоиш над последиците за онова, което си сторил?

— Далеч съм от тази мисъл.

— Ще ти кажа в лицето, Джек Спаркс, че ми изглеждаш ненормален и че си заплаха за всеки, с когото се срещнеш, без да изключвам себе си. Истината е, че си поел по пътя, по който брат ти престана да бъде човешко същество по толкова катастрофален начин. Да не би това да е била амбицията ти през цялото време?

— Не… — Джек не можеше да го погледне.

— Сега ще вляза в спор с теб. През последните десет години аз построих живот за себе си. Постигнах го с целеустременост и тежък труд и, да, представи си само: с подчинение на стандартите на социалния ред. Без този обвързващ договор всеки ще може да си доставя удоволствия, съобразявайки се със собствената си гъвкава система от морални принципи, което е равносилно на разцвет на отявлена диващина и на установяване на цивилизация, не по-развита от тази на чакалите. Едно време мислех, че си добър човек… не, вярвах, че си велик човек. За нищо друго не мечтаех така силно, както да приличам на теб. Смаян съм. Смаян и горчиво разочарован. Ако ти си доказателството какво би се получило, когато живееш наопаки на другите… е, благодаря на Бога, че има такова нещо като човешко общество и още веднъж му благодаря, че е създал човешките закони. Загърбиш ли ги, това вече е непростимо!

Джек бавно се завъртя на седалката и вдигна поглед към Дойл. Бледото му лице беше мъртвешки бяло, белегът през челюстта му аленееше и пулсираше от напрежение и отчаяние. Устата му беше полуотворена, очите му бяха дълбоко хлътнали в очните кухини.

— Никога не съм твърдял, че няма последици — прошепна той дрезгаво. — Всъщност аз описвах само последиците.

— В такъв случай нека изясним нещо. За какво ми разказа всичко това: търсиш съчувствие или се надяваш на одобрение?

— Не…

— Защото, ако разчиташ на опрощение, ще ти кажа, че нито разполагам с властта, нито съм склонен да ти го дам.

— Не, не… Мислех… надявах се на нещо… — Гърдите на Джек тежко се повдигаха от напиращите в него емоции, лицето му бе изкривено от болка. — На нещо близко до разбиране. От теб — единствен измежду всички. Мислех, че… ще можеш да ме разбереш. — Джек дълбоко пое въздух и изхлипа: — Не знам… кой съм… Не знам как… как да продължа да живея…

Дойл смаяно наблюдаваше пълното разпадане на човека пред себе си: ръцете му спазматично стискаха и пускаха тъканта на седалките; от почервенелите му очи се стичаха сълзи; той за миг се изправи втвърден като прът, после се сгъна, сякаш гръбнакът му се бе разтопил.

— Срам ме е… много ме е срам… от нещата, които съм сторил… от онова, в което се превърнах. Като него. Прав си: като него. — Дойл с изумление разбра, че Джек се мрази с омраза много по-силна от тази, която някой би могъл да изпитва към него. — Трябваше да умра, преди всичко това да се случи, трябваше да събера смелостта да сложа край, но… не можах… не можах…

Думите му си пробиваха път през риданията:

— Трябваше да разрежа вените си… да захапя дулото на револвера… но ме беше страх да свърша така. Не можех… страх ме беше да умра… да пропадна в празнота… по-голяма и от тази, в която живеех. Този страх… само заради него съм жив… По-лош съм и от страхливец… от животно… Боже… Боже, помогни ми, моля те, Боже…

Джек се преви и се разплака с такава сила, че сърцето на Дойл щеше да се пръсне. Хълцаше и стенеше и постепенно гневът на Дойл изчезна, той почувства безкрайно съжаление към този човек и си спомни всичко добро, което бе видял в него. Посегна да го докосне, макар Джек да изглеждаше безутешен.

— Джек, недей… Не, Джек…

Когато Дойл най-сетне намери ръката му и я стисна, Джек се напрегна, явно неспособен да понесе още утеха, защото срамът му беше по-голям и от болката. Риданията му заглъхнаха, сякаш понесени от отлив. Той изтръгна ръката си, изправи се, обърна се към стената и скри лице в шепите си. Гърбът му продължаваше да се тресе, докато той търсеше сили да се овладее.

— Прости ми — прошепна той. — Моля те, прости ми!

— Всичко е наред.

Джек поклати глава, после ненадейно отвори вратата и изхвръкна от стаята, без да показва лицето си, без дори да поглежда назад. Дойл незабавно излезе след него в коридора, но Спаркс вече го нямаше и там.