Луан Райс
Звездите водят към дома (6)

Шеста глава

Последната сряда на май Алан се почувства напрегнат, имаше нужда да пробяга трийсет и два-три километра. Вместо това пробяга само пет и отиде в библиотеката по-рано. Госпожа Робинс не беше на рецепцията и той остана разочарован. Но хавлиената му кърпа на жълти и бели райета беше там, сгъната върху количката. Той кимна на младата помощник-библиотекарка и се пресегна през гишето да я вземе.

Избра и списания, настани се в читалнята и отвори на една статия, озаглавена „Дребните риби и ракообразни — жизнена сила и източник на храна на сините китове“. Сърцето му все още не се беше успокоило от тичането. Напоследък лявото коляно го болеше вследствие на много стара контузия — хлъзна се, за да направи хоум и се блъсна в Тим по време на бейзболен мач зад гимназията „Барнстейбъл“. Цял ден го болеше гърло, а сега и кихна.

В събота вечер заведе Рейчъл Палмър, медицинска сестра от болницата, на кино. След това тя пожела да вечерят и да пийнат нещо Алан я убеди да се разходят по пясъчната ивица до морския фар. Беше тъмно. Нощта беше безлунна и те едва виждаха къде вървят.

Тя беше с обувки с много високи токчета, които потъваха в студения пясък. Въпреки това не се оплакваше. Вървеше до Алан и обсъждаха филма. Той крачеше с ръце в джобовете. От другата страна на залива се намираше Гъл Пойнт. Водата в устието беше черна като мастило, а приливът се отдръпваше. Къщата на Даян светеше на другия бряг на тъмното блато.

Алан застана под морския фар. Лъчът светлина премина през водата и направи пътечка до Даян. Рейчъл го хвана за ръката. Тя беше висока и изглеждаше секси в прилепналия по тялото й бежов пуловер. Алан я положи на влажния пясък и смъкна дрехите й толкова грубо, че тя извика. Сама свали черния си дантелен сутиен. Имаше и страст, и възбуда. Алан я прегърна силно и се опита да си поеме дъх. Понеже искаше да й се реваншира за мислите си, за това, че не може да откъсне очи от къщата на Даян, й позволи да облече пуловера и якето му.

— Обади ми се — каза тя, когато я закара до дома й.

— Ще ти се обадя — обеща й и я целуна, тя му върна дрехите.

Трепереше от студ по тениска, но ги остави на седалката. Тя беше разведена. Работеше в спешното отделение и имаше шестгодишен син. Алан се чувстваше като подлец, който си заслужава настинката, която хвана. Знаеше, че няма да й се обади отново. Никога не му е било лесно да казва истината, когато ставаше дума за любов. Спомни си как се престори, че прощава на Тим за това, че му открадна Даян, а всъщност му се искаше да го убие.

Той кихна.

— Gesundheit^[1] — тихо каза библиотекарката, която даваше книги в читалнята.

— Наздраве! — обади се в същия момент и госпожа Робинс, която влезе в читалнята с куп нови списания.

— Благодаря — отговори Алан и на двете.

— Да не би да се разболяваш? — попита госпожа Робинс.

— Винаги се заразявам от децата.

— Тогава не бива да тичаш.

— Имам нужда от раздвижване — отвърна той.

— Раздвижване, как не! Прибери се и прекарай почивния си ден в леглото — строго нареди тя, но след това изражението й се смекчи и на устните й се появи прекрасна усмивка. — Ако докторът не възразява, че му го казвам.

Той отново кихна. Гърлото го болеше и усещаше тежест в гърдите. Госпожа Робинс сложи ръката си на челото му. Това му напомни за баба му.

— Имаш температура, момчето ми — каза тя.

— Хей, как са Джулия и Даян? — попита той. Опита се въпросът му да прозвучи съвсем нормално. — Добре ли вървят нещата с Ейми?

— Остави сега Джулия и Даян — изрече госпожа Робинс. — Остави Ейми. Върви да си легнеш и се опитай поне веднъж да се погрижиш за себе си. Става ли?

— Добре — съгласи се той. Изведнъж го втресе и потръпна.

Наистина беше болен. Не бе свикнал някой да се грижи за него. Отново се сети за баба си. Доротея направи каквото можа за него, след като родителите му потънаха в мъката си. Тя живееше на остров Нантъкет, който се намира на доста път по море, и Алан рядко я виждаше.

— И да ми се обадиш утре сутринта! — нареди му госпожа Робинс.

Баба му може би щеше да се пошегува по същия начин.

* * *

Щом се прибра у дома, Лусинда Робинс веднага извади от шкафа две консерви пилешка супа. Когато Емет се разболееше, тя сваряваше пиле и приготвяше супа. Но сега се задоволи със супа от консерва, прибави лук, морков, целина, черен пипер на зърна, дафинов лист и мащерка от градината. Сложи тенджерата да къкри. Момичетата бяха в ателието на Даян. Днес слушаха Карли Саймън. Прозорецът бе отворен и Лусинда чуваше любовната песен. Даян обичаше Карли. Винаги я е обичала. Слушаше този глас — изпълнен със страст, който пее за изгубена любов, разбито сърце, радостите на децата и надеждата за утрешния ден — сякаш Карли изразяваше чувствата, които дъщеря и таеше дълбоко в себе си.

Даян беше магьосница с дървото. Беше наследила майсторската ръка от баща си, неговия разум и търпение. Търпението беше най-важното за един дърводелец. Да можеш да вземаш внимателно мерките, до последния милиметър, да сглобиш парчетата дърво, като ги натискаш силно, без да остават луфтове или цепнатини. Да си сигурен, че режеш на правилното място, че няма да съсипеш парче скъпо дърво от небрежност и невнимание.

Когато ставаше дума за дърво, Даян имаше и търпението, и вярата.

Но нямаше никаква вяра в любовта. И защо да я има? Понякога Лусинда се замисляше за живота на дъщеря си и се чудеше как е издържала на отчаянието и безнадеждността. Да си лудо влюбена, както беше Даян в Тим, да се омъжиш за любимия човек, да родиш детето му и да го изгубиш, когато се окаже, че бебето е болно.

Даян едва не умря. След заминаването на Тим Лусинда се грижеше за Джулия, защото дъщеря й беше твърде отчаяна и нямаше сили да стане от леглото. Като разбра колко сериозни са уврежданията на Джулия, Даян беше обзета от следродилна депресия и дълго време само плачеше. Но Джулия й помогна да преодолее отчаянието. Преди единайсет години това малко бебе, сериозно увредено, но вкопчило се здраво в живота, бе спасило майка си да не умре от любов.

Алан Макинтош също й помогна. Отбиваше се всеки ден. Малко лекари правеха домашни посещения, но на него и през ум не му минаваше да ги пропусне. Той не беше злопаметен човек, за да си връща за това, че Даян го е изоставила заради брат му.

На третата седмица след раждането оперираха преплетените й черва и прикрепиха временна торбичка към дебелото черво, в която то да се изпразва.

Даян, полудяла от мъка, не се справяше много добре с торбичката. Дръпна лейкопласта от отвора в коремчето и Джулия изпищя от болка.

Лусинда все още си спомняше хаоса и врявата. Джулия плачеше. Даян ридаеше. Алан влезе в кухнята, сложи черната си чанта на масата и взе Джулия от Даян. Притисна бебето до гърдите си и го успокои. Жълто бебешко аки изцапа синята му риза, но на него сякаш не му пукаше.

— Причиних й болка. — Даян плачеше и трепереше.

— Не си, тя е добре — успокои я Алан.

— Когато й сменях торбичката, дръпнах много силно и връзката се извади. Кожата й е възпалена, страда толкова много…

— Не си й причинила болка — каза по-строго Алан. — Все едно отлепяш анкерпласт. Смъди само за минутка. Ще взема нов и ще я оправим.

Внимателно подаде на Даян дъщеря й и зарови в чантата си. Отвори пакетчетата. За две минути почисти отвора в коремчето на Джулия, сложи нова торбичка и уви бебето в одеялцето.

Лусинда стоеше настрана, като парализирана. Беше гледала здраво дете и нямаше никаква представа как се слага торбичка, как да помогне на Даян да не загуби разсъдъка си. Толкова се възхищаваше на собствената си дъщеря, че не смееше да помръдне.

Алан вдъхна кураж на всички. Не се преструваше, че Джулия е нормална, но и никога не се държеше така, сякаш тя е различна от другите деца. Даян роди три седмици по-рано, в седмицата, в която Тим си отиде. Беше бледа и почти беше загубила разсъдъка си. Облечена в синя роба и с мръсна коса, приличаше на развалина. Страхуваше се да вземе на ръце бебето си, стоеше в ъгъла и скубеше косите си.

Лусинда никога нямаше да забрави какво се случи след това. Беше лято и в блатото имаше много щурци. Звездите пламтяха на тъмното небе. Изскимтя дива котка и това напомни на Лусинда за собствената й дъщеря. Алан прекоси кухнята и се опита да сложи Джулия в ръцете на Даян, но тя не искаше да я прегърне.

— Тя е твое дете — каза й той.

— Не я искам — проплака младата жена.

„Не говориш сериозно!“ — искаше да каже Лусинда. Може пък и да говореше сериозно. Даян изгуби съпруга си, но и нещо много по-важно — чувството, че любовта може да превъзмогне всичко, че светът е сигурно място, че добрите хора имат здрави деца.

— Тя има нужда от теб — заяви Алан.

— Искам Тим — настойчиво изрече Даян. — Накарай го да се върне при мен!

— Той си отиде, Даян! — почти извика брат му и я разтърси за ръката, за да я събуди. — Бебето има нужда от теб!

— Не съм достатъчно добра майка за нея — възрази Даян. — Трябва й някоя много по-силна. Аз не мога, не съм…

— Ти си единствената майка, която има — спокойно каза Алан.

— Отнеси я — помоли Даян.

— Дъщеря ти е гладна — отвърна Алан.

Почти насила заведе Даян до люлеещия се стол до прозореца и я натисна да седне. А после с най-нежния жест, който Лусинда някога бе виждала, разтвори отпред робата на Даян. Тя се съпротивляваше, но сега се успокои. Просто седеше, без да може да помръдне.

Алан сложи Джулия на гърдата на Даян, тя седеше в сумрака, отказваше да погледне детето си, а сълзите се стичаха по страните й. Млечният път светеше в нощта. Тя погледна нагоре, сякаш искаше да се отърве от това мъчение и да се превърне в синята звезда, която светеше в края на съзвездието Орион. Упорито отказваше да прегърне дъщеря си. Клекнал пред нея, Алан придържаше Джулия, докато тя сучеше от гърдата на майка си. Мина доста време. Минутите изглеждаха като часове. След известно време Даян прегърна детето си. Ръцете й сякаш по собствено желание се вдигнаха нагоре. Прегръщайки Джулия, тя докосна ръката на Алан. Лусинда видя, че се бяха навели над бебето. Лицата им бяха едно до друго, а ръцете им — преплетени. Джулия сучеше лакомо.

Лусинда си спомняше всичко това, застанала до печката. Погледна към масата: сякаш бяха пред очите й — Даян, Алан и Джулия.

Сипа супата в голям съд. Сложи в една торбичка пресен хляб и масло, наля лимонада в една бутилка. След това мина през задния двор и отиде да каже на дъщеря си, че докторът е болен и е неин ред да направи домашно посещение. Можеше да се закълне, че понякога Даян не мислеше за собствения си живот.

* * *

В първия момент Даян се подразни. Беше се съсредоточила върху изработването на една тераса с парапет, която щеше да сложи на най-новата си къщичка по модел на къща в Стонингтън, която много й хареса. Но майка й настоя. Каза й, че е направила супа за Алан и че тя трябва да му я занесе.

— Знаеш ли откога не съм ходила в дома му? — попита Даян.

— Ами! — иронично изрече майка й. — Имам адреса му в бележника си. Потърси улицата в географския справочник, ако си забравила къде живее.

— Само една библиотекарка би държала в къщата си географски справочник с карти — отбеляза Даян.

— Библиотекарите не се различават много от дърводелците — отвърна тя. — За всяка работа трябва да имаш подходящ инструмент.

— Знам къде живее — неохотно призна Даян.

— Джулия е страшна късметлийка — обади се Ейми.

И двете я погледнаха. Тя беше донесла „дама“ и с Джулия играеха техен си вариант на играта.

— Че доктор Макинтош й е чичо — възкликна момичето.

— Това има и своите недостатъци — възрази Даян.

— Даян! — сопна й се Лусинда. — Той е толкова добър и с двете ви.

— Мамо, до неделя трябва да завърша тази поръчка — опита отново Даян. — Не можеш ли ти да я занесеш?

— Тази вечер ще дойдат момичетата от кръжока по рецитиране и трябва да си подготвя нещата.

— А намери време да му направиш супа?

— Както каза Ейми, той е чичо на Джулия — отвърна Лусинда Робинс.

* * *

Даян беше отворила прозорците на камиончето, за да влезе пролетният въздух. Птиците летяха и изпълваха вечерния час с настроение и живот. Лястовиците ловяха насекоми по полетата. Ята скорци се спускаха и се издигаха като черен облак. Самотно рибарче беше кацнало на телефонния кабел над Силвър Крийк. Даян усещаше мириса на розови градини, на необработена земя и на солниците. Пакетчето на майка й беше отзад, закрепено между тежки чанти, пълни с панти и малки триончета.

Пърл Стрийт се намираше в самия център на Хоторн. Тя беше една от най-старите улици в града и голяма част от богатите капитани на китоловни кораби и търговци бяха построили къщите си там още в началото на XIX век. Намираше се на две преки от пристанището и беше малко по-тиха от Фронт и Уотър Стрийт. Даян караше бавно по Пърл Стрийт и вдишваше с пълни гърди соления въздух. Слънцето залязваше и белите фасади на къщите бяха огрени от прекрасен прасковен цвят. Отдавна не беше ходила в дома на Алан. Улицата, на която живееше, й напомни за времето, когато беше щастлива с Тим. Подкара малко по-бързо. Къщата на Алан беше във викториански стил. Беше облицована с бели дъски, имаше сив перваз, три стъпала водеха до широка веранда с дърворезба, гълъбарник и беседка с асма. Но беше запусната. Боята се лющеше, единият капак на страничен прозорец липсваше, ветропоказателят беше изкривен. Тревата трябваше да се окоси, а яхтата, сложена на ръждясало ремарке, отдавна не беше виждала морска вода. Спомни си дългите разходки в морето със съпруга си и с девера си.

Тогава бяха в добри отношения. Чувстваше, че Алан желае най-доброто за нея и за Тим. Той ги разхождаше с яхтата си, а те го канеха на вечеря. Всички се държаха добре един с друг. Онези дни, когато тримата плаваха с яхтата на Алан, бяха слънчеви и щастливи. Алан стоеше на руля. Тим се изтягаше с шапка, нахлупена над очите, Даян стоеше до предното платно и плаваха по тясното устие.

Един прекрасен слънчев ден вълните се плискаха в парапета на палубата, Даян се почувства невероятно щастлива. Плаваха срещу вятъра. Тим беше хвърлил мрежата за лефер от кърмата, а Даян се беше навела на носа. Тя се обърна, за да каже нещо за слънцето, вятъра или затова колко е хубаво, че тримата са заедно, и забеляза, че Алан я гледа. Очите му бяха присвити, а погледът му излъчваше съжаление и копнеж. От този поглед разбра, че мрачното му настроение се дължи на това, което се бе случило между тях навремето. В този момент и тя се почувства по същия начин. Бързо отмести погледа си.

Двамата се държаха любезно, но резервирано един с друг. Те бяха снаха и девер. Всеки петък вечер тя приготвяше задушена риба и Алан идваше за вечеря в почивките между прегледите в кабинета и визитациите в болницата. Поиска мнението й какъв цвят килим да си купи за кабинета си. Тим се усмихваше, хванал ръката на Даян, доволен, че Алан е част от щастливото им семейство. Но Даян и Алан престанаха да се преструват в деня, в който Тим окончателно пое към морето.

Прекосявайки неподдържаната морава, тя видя нещо в тревата — стара къщичка за птички. Беше я направила на Алан много отдавна, още преди да се роди Джулия. Това беше нещо като обещание към бъдещите деца на Алан, че ще им построи най-страхотната къщичка за игра в Хоторн. Спомни си, че Тим държеше стълбата, а брат му се качи да я постави на високия клен. Сега беше на земята. Даян я подпря на каменните основи на къщата и се качи по стълбите към входа.

Позвъни няколко пъти, но никой не отвори.

— Ехо — извика тя. — Ехо!

Почувства се някак странно, че е тук. Спомни си вечерта, в която с Тим дойдоха да кажат на Алан невероятната новина — че е бременна в третия месец. Тя стоеше във фоайето, а Тим я беше прегърнал и подкани брат си да докосне корема й. Почувства се неудобно заради Алан — забеляза притеснението му, когато погледите им се срещнаха, но той направи това, което го помоли Тим, за да му угоди. Докосването му й вдъхна сигурност и спокойствие. Затваряйки очи, тя почувства връзката между Алан и бебето, което беше в утробата й, и потръпна.

— Алан — сега извика тя. — Тук ли си?

Хвана топката за отваряне на вратата. Завъртя я. Тежката врата изскърца и се отвори. Влизаше се в малко коридорче и всекидневна. Обзавеждането можеше да се определи като оскъдно — махагонова маса, бюро с извит сгъваем капак, стол и покрито с избеляла кувертюра канапенце. Вкусът му към обзавеждане не се беше подобрил.

— Алан! — извика Даян.

По стените имаше рафтове, отрупани с книги Дикенс, Шекспир, Норман Маклейн, Йейтс, Уилям Карлос Уилямс, Хемингуей, Фройд, Дос Пасос, Тревиниан. Робърт Б. Паркър, Кен Фолет, Линей, Юнг, Луис Томас. Луис Агасиз, Одъбан, Дарвин. Уиникот и много други. Тим никога не се бе задържал на едно място достатъчно дълго, за да чете подобни книги.

Тя отмести поглед и забеляза, че на висок рафт са наредени много снимки. Алан беше много висок и снимките се падаха на нивото на очите му. Но дори и изправена на пръсти, Даян едва ги виждаше. Имаше снимка на родителите му — той много приличаше на баща си, висок и слаб. Снимка в сребърна рамка на Доротея, баба му. Снимка на три момчета в бейзболни екипи. Същите три момчета на платноходка, на плажа, с прътове за управляване на уиндсърф в ръце. Това бяха Алан, Тим и големият им брат Нийл.

— Тим — възкликна тя, почти шокирана, че го вижда.

Това беше снимка от сватбата им. Взе я, а ръцете й трепереха. Хората често я съветваха да „се отърси“ от миналото, от гнева, от бившия си съпруг. Бяха минали единайсет години. Защо тогава се изпълваше с гняв, като го видеше? Навремето се обичаха — личеше си от начина, по който се бе наклонила към него, по това, че той не можеше да свали поглед от нея. Докосванията му я караха да се разпали. Щом чуеше гласа му, й се приискваше да му обещае абсолютно всичко. Смокингът му сякаш всеки момент щеше да се пръсне по шевовете на широките му рамене. Вратовръзката му се беше изкривила. Даян си беше поставила за цел да върне на Тим щастието, което беше изгубил със смъртта на Нийл.

Като се сети колко усилия бе положила, за да го постигне, впи нокти в дланите си. Изминалите единайсет години не бяха променили чувствата й. Той не бе напуснал само нея, а и дъщеря им.

Спомни си как една вечер лежеше на палубата на корабчето му. Вече беше в напреднала бременност. Небето над тях беше обсипано със звезди и Даян прошепна:

— Ако е момиче, ще го кръстим Корнелия, ако е момче — Нийл. И в двата случая ще му казваме Нийл.

Тим я целуна. Изглеждаше много щастлив. Бяха сравнително млади, само на по двайсет и седем години. Гинекологът й препоръча да направи генетични изследвания на бебето не заради възрастта й, а защото нивото на протеините в кръвта й беше повишено. Назначи амниоцентеза.

Диагнозата се състоеше от две думи — генетични увреждания. Спомни си, че я побиха тръпки и че стомахът й се сви. Тя плака дни наред, молеше се времето да се върне назад и резултатите да се окажат някаква грешка. Как бе възможно такова нещо?

С Тим бяха здрави. Обичаха се, бяха добри хора, работеха много. Бебето им беше момиченце и имаше увреждания.

На начина й на хранене ли се дължеше? Или на това, че живееха близо до електроцентрала? Много вино ли беше пила, преди да разбере, че е бременна? Или пък Тим беше пушил твърде много марихуана? Дали не се дължеше на замърсяването на въздуха? Или пък на нещо във водата? Дали пък нямаше някакви химикали в млякото, което пиеха, или в месото? Дали не използваше вреден прах за пране, шампоан, лосион за тяло или пък омекотител? Фолиева киселина ли й липсваше? Не беше яла достатъчно полезни зеленчуци ли?

Даян седеше в ателието си на люлеещ се стол, люлееше се напред-назад, а подът поскърцваше. Не миеше косата си, не се хранеше, не разговаряше с майка си. Тим излизаше в морето на лов за омари, прибираше се, заминаваше, пак се връщаше. Искаше й се да я прегърне, да й каже, че всичко ще е наред, но той не го направи. Затова тя сама се прегръщаше.

Бебето в утробата й не мърдаше. Помисли си, че може да е умряло. Бе обикнала детето, наричаше го Нийл, но напоследък започна да мисли за него като за „То“. „То не мърда“, „То е генетично увредено“, „То е болно“.

— Не можем да го задържим — каза Тим една вечер, застанал в другия край на стаята, за да е по-далеч от нея. — Никой няма да ни укори за това.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Да направиш аборт — отвърна той.

— О! — възкликна и почувства, че й се гади.

Той се приближи. Целуна я по врата, а лицето му беше обляно в сълзи.

— Когато решихме да направим амниоцентезата — каза й, — бяхме наясно, че е възможно да се изправим пред подобен проблем. Точно затова го направихме — за да имаме право на избор. Трябва да решим, Даян.

— Радвам се, че казваш „ние“ — прошепна тя.

Чувстваше се така самотна. През цялото време Тим ловеше омари, понеже не искаше да говорят за бебето и за кошмара, който преживяваха. Тя разбра причината — болестите го подлудяваха. Той много се страхуваше от тях, но тя имаше нужда да са заедно в този тежък момент.

— Ще се обадим на лекаря — каза й — и ще запишем час за аборта. А после веднага ще си направим друго бебе…

— Ще си помисля — отвърна Даян.

И тя наистина обмисли този вариант. По цял ден се люлееше в стола и се опитваше да си представи колко щеше да й олекне на душата, когато се отървеше от това бреме. Щеше да отиде в болницата и бебето нямаше да го има вече. То и без това беше болно. Щеше да има сериозни увреждания. Може да е бавноразвиващо се и другите деца да му се подиграват. Даян си спомни онези дни в люлеещия се стол и се пресегна да вземе снимката на Джулия от полицата. На нея тя беше на шест месеца. Това беше първата й снимка като бебе. Направиха я малко късно, защото през първите месеци Джулия бе подлагана на доста операции. На нея беше увита в розово одеяло, от което се подаваше мъничкото й личице. Даян я беше гушнала, а Алан снимаше. Тя се загледа в лицето на дъщеря си. Беше толкова красиво и нежно. Като гледа тези сини очи, човек никога не би предположил колко е увредено тялото й, увито в розовото одеяло. Джулия беше изплезила малкото си розово езиче.

Винаги когато разглеждаше снимки на дъщеря си, Даян се изпълваше с нежност и любов.

— Джулия — каза, сякаш дъщеря й бе там. — О, Джулия.

Отново се замисли за онези дни, които беше прекарала в люлеещия се стол. Не се мразеше за това, че обмисляше и варианта да направи аборт. През повечето време не мразеше и Тим. Решението й да роди Джулия не дойде изведнъж. Докато се люлееше бавно в стола, тя усети, че бебето мърда. То леко потрепна. Ритна я с краче. Сърцето на Даян заби бързо.

Алан се отби да ги види. Влезе в стаята и застана до вратата. Даян не бе казала на никого какви са резултатите от изследванията, даже и на майка си. Всички знаеха, че Тим не обича да говори за болести и здравословни проблеми, и Даян беше много изненадана, че е споделил с брат си. Най-малко с него очакваше да говори за това.

— Тим ми каза — призна той.

Даян мълчеше. Беше решила, че каквото и да й кажат братята Макинтош, нямаше да я накарат да промени решението си. Тя се люлееше с бебето си и всичко щеше да е наред.

— Показа ми резултатите от изследванията.

— Няма значение какви са резултатите — отвърна тя.

— Той ме помоли да говоря с теб — продължи Алан. — Да те вразумя. Смята, че понеже съм лекар…

— Много сте разумни — прекъсна го тя, — и лекарите, и ловците на омари.

— Уплашен е — каза Алан. — Беше свидетел на много страдание. Знае какво може да се случи с родителите, когато имат болно дете.

Даян наведе глава. И тя беше уплашена. Сълзите потекоха по страните й. Знаеше за кавгите между родителите на Тим, за пристрастяването на майка му към алкохола, за това, че братята се бяха настроили един срещу друга и от както получиха резултатите, дъхът на Тим миришеше на бира.

— Не казвай нищо против бебето ми — започна тя. — Не ми казвай да го…

— Няма — отвърна Алан.

— Само не ми казвай да не я раждам.

— Няма — повтори той. Прекоси стаята и клекна до нея. Хвана ръката й и изчака да го погледне. По лицето й се стичаха сълзи, но тя нямаше сили да ги избърше.

— Аз ще се грижа за нея — обеща той. — Ще бъда личният й лекар.

Тя видя сенките под очите му и предположи, че е взел това решение след безсънна нощ.

— Наистина ли?

— Да.

— Тим показа ли ти резултатите? — попита и стисна по-силно ръката му. — Можа ли да ги разчетеш? Много ли ще е зле?

— Не знам — отвърна той.

— Ще изпитва ли болка?

— И това не мога да кажа.

Даян се разплака, а Алан я прегърна през раменете. Вече беше решила — щеше да роди детето, независимо от всичко, но имаше въпроси, които все още я измъчваха. Уврежданията на детето можеше да са сериозни или незначителни, но тя щеше да се роди и Даян щеше да е нейна майка.

— Искам Тим да я обикне — каза тя. — Искам да е до нас. Кажи му, че трябва да приеме тази ситуация.

— Не ме моли за това — отвърна Алан. — Той ми е брат, но аз не мога да му нареждам какво да прави. Ясно?

Тим замина преди следващото пълнолуние. Това беше краят на любовта им „и в добро, и в зло“. Даян плака седмици наред заради нарушения обет.

Алан обаче удържа на думата си. Той бе до нея от самото начало. Тим напусна семейството си, като остави Даян и бебето си на грижите на Алан. Той беше лекар и чичо на бебето, но не и негов баща. Този прекрасен човек вбесяваше Даян само защото бе брат на Тим. Тя взе снимката, на която тримата братя Макинтош ловяха риба. Били са неразделни. Със смъртта на Нийл си е отишла и част от другите двама. „Тази част, която знае как се обича“ — помисли си сега Даян.

Тя нямаше работа в дома на Алан. Реши да остави супата на шкафа в кухнята, влезе в светлия хол и го видя да лежи на един диван.

— Алан — повика го тихо, за да не го стресне.

Майка й беше права. Наистина беше болен. Това си личеше от пръв поглед — беше заспал дълбоко по гръб, дишаше през устата, едната му ръка беше върху очите, а другата — отпусната. Тази сутрин не се беше бръснал и брадата му беше набола. Без очилата и със следобедната сянка, която падаше върху лицето му, той сякаш беше друг човек. Малко по-опасен и доста по-тайнствен от истинския Алан. Беше с панталон с цвят каки и тениска. Даян се загледа в голите му ръце. Бяха силни. Майките на пациентите му никога не биха предположили, че има такива мускулести ръце. Коремът му беше плосък.

Понеже се чувстваше особено, Даян стоеше и го гледаше. Стомахът й се сви, имаше чувството, че върши нещо нередно. Той наистина беше ужасно сладък — разрошената му коса, устата му, ръцете му. Винаги беше смятала, че Тим е по-мускулест. Карираното одеяло се беше смъкнало и Даян се пресегна да го вдигне.

Тръгна си. На външните стълби обаче се спря. Сърцето й биеше лудо. Каза си, че да стоиш до човек, който спи и не осъзнава, че си там, е един вид нахлуване в неговия свят, и може би беше точно така. Къщичката за птички си стоеше облегната там, където я беше оставила. Вдигна я и я сложи отзад в камиона. После потегли към къщи.