Луан Райс
Звездите водят към дома (2)

Втора глава

Даян простена. Чувстваше само ярката светлина и тъпата болка в ръката и главата. Опита се да фокусира предметите. Пред нея изплуваха форми, същества в зелено, който непрекъснато повтаряха името й.

— Даян? — чу тя. — Даян, чуваш ли ме?

— Госпожо Макинтош, колко пръста ви показвам?

— Ейми…

— Не мърдайте, точно така. — Усети, че някой слага ръката си на челото й. Хотел „Плаза“, коледните лампички. Към нея се приближаваха фарове на кола и тя извика. Но не бяха фарове. До нея стоеше мъж в зелено и светеше в лицето й с малко фенерче.

— Даян, знаеш ли къде се намираш? — попита женски глас.

— Изгуби много кръв — обясни мъжки глас.

— Кръвното й пада — констатира друг глас.

— Моля ви, помогнете — прошепна тя. Това кошмар ли бе? Не можеше да се помръдне, какви ли не мисли минаваха през главата й. „Джулия“ каза и направи гримаса, но нали беше с Ейми? Джулия остана у дома при майка й. Алан би трябвало да е тук… ако дойдеше, щеше да знае какво да направи. Той щеше да я спаси.

Малко по малко спомените се нареждаха като парченца от кошмарен пъзел.

— Госпожо Макинтош — тихо каза сестрата, — погрижихме се за Ейми. Направихме всичко възможно за нея. Трябва да сте силна. Не ни напускайте.

Беше замаяна от болката, контузиите, загубата на кръв и лекарствата, които й бяха дали. Усещаше, че губи съзнание. Искаше й се да отвори вратата и да се прибере в Хоторн пеша в снега. Опитваше се да гледа, но едва различаваше предметите. Намираше се в Ню Йорк. Точно така, дойдоха в Ню Йорк, за да гледат „Лешникотрошачката“.

Даян потрепери, като си помисли какъв ли ужас с изживяла Ейми и изкрещя от мъка.

— Госпожо Макинтош! — извика друг.

— Не ни напускай, Даян — каза един глас.

Помисли за дома си в Кънектикът, за майка си, за дъщеря си и за Алан. Сестрата я бе нарекла „госпожа Макинтош“, сякаш още е омъжена за Тим. Преди много време излиза и с двамата братя Макинтош. И двамата я обичаха, а тя се влюби първо в единия, после в другия. Алан бе денят, Тим — нощта. Даян, към която животът винаги е бил благосклонен, справедлив и ласкав, избра брата с тъмна страна в характера. Омъжи се за Тим и си плати за това. От лятото насам двамата с Алан отново се сближиха и изживяха вълшебни мигове. За пръв път от единайсет години насам Даян се научи отново да обича, а сега лежеше в това странно легло в нюйоркска болница, толкова далеч от дома и имаше чувството, че умира. Върна се назад във времето — зима, есен, лято чак до миналата пролет…

* * *

Беше април и уханието на цъфнали круши изпълваше въздуха на Хоторн. Дърветата бяха засадени преди сто години покрай тротоарите на крайбрежния район, а цветистата им бяха бели, крехки и нежни. Даян Робинс мина под тях, погледна нагоре и се запита как ли са издържали на силния морски вятър, който духаше от изток.

— Цветчета, Джулия — каза тя. Дъщеря й спеше в инвалидната количка и не осъзнаваше нищо. Даян се надигна на пръсти, хвана най-ниския клон и откъсна едно клонче. Три прекрасни цветчета се бяха навели на тънките като конец дръжки. Венчелистчетата им бяха чисто бели, с бледорозово в средата. Според Даян те бяха прекрасни, още повече, че увяхваха доста бързо. Крушите в Хоторн цъфтяха не повече от седмица.

Веднъж Джулия видя едно цвете и каза „ла“ — това беше първата й дума. Затова Даян сложи клончето в скута на спящото дете и продължи напред. Мина през площад „Белият параклис“, наречен така заради трите църкви, които се намираха на него. До тях се издигаха къщите на морските капитани, искрящо бели, в колониален стил, с широки колони и капаци на прозорците, боядисани в зелено и черно, с изглед към пристанището и морския фар. Даян от дете си мечтаеше да живее в една от тези къщи. Поспря се пред тази, която най-много й харесваше. Ограда от ковано желязо с орнаменти по нея заобикаляше голям двор и поляна с актинии. Когато беше на девет години Даян стоеше, хванала се за черната ограда, и си представяше живота си, като порасне. Щеше да стане архитект и да има прекрасен съпруг, красиви деца, две златисти кучета и всички щяха да живеят безкрайно щастливо в тази къща край пристанището.

Погледна дъщеря си и забута инвалидната количка по-бързо, вятърът се засили, бе хладно за април. По небето се носеха ниски облаци, което я наведе на мисълта, че може да завали дъжд. Бяха подранили и след като Даян паркира колата, се разходиха малко, но вече беше почти три часът, време за прегледа на Джулия при чичо й, доктор Макинтош.

* * *

Алан Макинтош седеше зад бюрото си, а госпожа Будоен преглеждаше последните снимки на Били, за да избере най-хубавата, която да бъде закачена на таблото. Тя бе много млада майка — Били бе първото й дете — Алан отдавна бе разбрал, че целта на майката на всеки негов пациент е да види снимката на детето си на таблото, което висеше на стената зад бюрото му.

— На тази са му потекли лигите — каза тя, но въпреки това му я подаде. — А на тази е погледнал накриво. Изглежда като голям човек.

— Той вече е голям — отвърна лекарят, като в едната ръка люлееше Били, а с другата пишеше рецепта за капки за уши. — Във вторник става на шест месеца.

Марта Блейк, медицинската му сестра, се показа на вратата. Тя вдигна вежди, сякаш искаше да попита дали Алан се нуждае от помощ, за да накара госпожа Будоен да си тръгне по-бързо. Сутринта той имаше спешен случай в болницата и сега чакалнята му бе препълнена. Имаше толкова много работа, че не му бе останало време да обядва. Стомахът му така силно изкъркори, че кафявите очи на Били се ококориха от изненада.

— Харесва ми тази, на която е погледнал накриво — каза Алан и поиска с поглед разрешение да я закачи на таблото. — Изглежда така, сякаш се е замислил за нещо.

Изпрати госпожа Будоен до вратата, подаде й рецептата, като й каза да не мокри ушите на Били, когато го къпе. Кабинетът му се намираше в бивша фабрика за четки, построена в началото на XIX век, и някои от вратите бяха много ниски, тъй като хората преди двеста години са били по-ниски от нас. Алан, който още в осми клас бе висок около метър и деветдесет, трябваше да се навежда, за да мине през тях.

Когато се изправи, видя, че чакалнята е пълна с пациенти — навсякъде имаше майки и деца. Децата подсмърчаха, сгушени в майките си, и се опитваха да разглеждат книжките с картинки, а очите им се впериха в него, сякаш големият лош вълк току-що бе излязъл от страницата на книжката. Само две деца изглеждаха щастливи, че го виждат, и изпълниха сърцето му с онази благодарност, заради която стана лекар. И двете бяха млади момичета, само с една година разлика във възрастта, и само едното имаше уговорен час при него.

Ейми седеше в голямата къщичка за игра в ъгъла. Беше на дванайсет години, слабичка, с мека, кестенява коса, която не бе сресала, и големи зелени очи. На практика вече беше голяма за къщичката. Скрита в сянката, тя се бе свила вътре, така че нито една от майките не я виждаше. Усмихна се на Алан. Той също й се усмихна, показвайки й, че играе нейната игра и ще намери време да поговори с нея по-късно.

Джулия седеше в инвалидната си количка. Имаше големи, изразителни очи. Когато се усмихнеше, показваше всичките си зъби. Щом видя Алан, изписка от радост, което накара майка й да се наведе над нея и да я прегърне. Даян Робинс се засмя с глас и притисна устни до бледата буза на Джулия. Когато Даян вдигна поглед, сините й очи излъчваха такова щастие и безгрижие, че изглеждаше като младо момиче.

Алан понечи да каже, че много се е забавил, но нещо го накара да занемее, и той просто се върна в кабинета си.

* * *

Ейми Брукс беше незабележима. Тя бе чиста като името си — бистър поток, който тече по скали, камъни и дребни камъчета, под паднали дървета и сводести мостове, през тъмни гори и огрени от слънцето поля. Ейми беше като водата. Хората може и да я гледаха, но виждаха нещата зад нея, сякаш бе прозрачна.

Ейми се чувстваше в безопасност в къщичката за игра на доктор Макинтош и не бе сигурна кое й харесва повече — да знае, че той е в съседната стая, или да стои в къщичката. Някаква жена от Хоторн я бе направила по модел на белите къщи по крайбрежието. Отвън бе облицована с лъскави бели дъски, а на прозорците имаше тъмнозелени капаци, които се затваряха. Тежката синя врата висеше на месингови панти и имаше бронзово чукало във формата на морско конче.

Малко дете почука на вратата, понеже искаше да влезе.

— Г-р-р-р — изръмжа Ейми като кученцето в дома й. Детето не я видя, защото бе незабележима, но я чу. Това бе достатъчно.

— Отново си моя — прошепна тя на къщичката.

Погледна часовника на баща си, огромния „Таймекс“, който тежеше на китката й, и се запита в колко ли часа ще се освободи доктор Макинтош. Днес денят й в училище бе успешен — учеше в шести клас на основното училище в Хоторн, което се намираше на три преки от кабинета на лекаря — тя нарочно изпусна автобуса, за да му разкаже как е минал денят й. Точно тогава чу странен шум.

В другия край на стаята едно дете, което бе с гръб към нея, издаваше странни звуци, сякаш вода минава през счупена тръба. Майка му бе красива, приличаше на златокосите майки от приказките, със сребристосини очи и усмивка, предназначена само за детето й. Двете майки, които стояха от двете й страни, се наведоха почти до земята, за да видят какво става. Стържещият глас на детето се превърна в прекрасна песен, сякаш пееше делфин, а неочаквано майка му също запя.

Сестрата ги извика и те изчезнаха по коридора. Майката срещна погледа на Ейми, когато минаваше покрай къщичката. Усмихна се, но продължи пътя си. Когато вратата на кабинета се затвори след тях, на Ейми й домъчня за странната им песен.

* * *

— Прекрасна музика — каза Алан.

— Джулия пееше. — Даян, държеше ръката на дъщеря си, а момиченцето въртеше очи. — И аз запях с нея.

— Здравей Джулия — поздрави я Алан. Той клекна до инвалидната количка на Джулия и приглади русата коса, паднала на лицето й. За момент тя се облегна на ръката му, затворила очи, с което изглежда, искаше да покаже, че му има пълно доверие. Даян отстъпи назад.

Алан говореше нещо на Джулия. Гласът му бе плътен и нисък, глас на много едър мъж. Но на Джулия говореше тихо, нежно, без да я стряска, а момичето наведе глава и доволно въздъхна. Той бе неин чичо — но откакто се бе родила, бе и неин лекар. Въпреки миналото и проблемите помежду им Даян никога не би завела Джулия при друг лекар.

Алан прегърна момичето и с лекота го премести на масата за прегледи. То бе много леко, при последния преглед тежеше тринайсет килограма. Беше изящно дете със съвършено лице и деформирано тяло. Главата му клюмна на гърдите, а тънките му ръце се движеха бавно, сякаш плува в залива. Беше облечено с дънки и тъмносин пуловер върху тениската, а доктор Макинтош сигурно го бе погъделичкал, защото то внезапно ахна. Щом чу този звук, Даян се обърна настрани.

Позволи си да помечтае — Джулия е здрава, нормална. Тя е като всички останали деца в чакалнята. Можеше да чете книги, да рисува картини, а когато вземеш ръката й, тя не е студена като лед. Скачаше и танцуваше и искаше любимите си зърнени храни за закуска. Даян щеше да знае, че любимият й цвят е синият, защото Джулия й го е казала, а не след като с часове я е наблюдавала и е търсела и най-малката промяна в изражението й, докато й показваше цветовете на една страница — червено, жълто, зелено, синьо.

„Синьо! Този ли харесваш най-много, Джулия? Синьо, миличка?“

Да бъдеш майка и да познаваш душата на собственото си дете — Даян не можеше да си представи нещо по-прекрасно от това. Джулия различаваше ли въобще цветовете, или Даян просто се заблуждаваше? Дъщеря й не можеше да отговори на въпросите й. Издаваше звуци, които, както специалистите обясниха на Даян, въобще не са думи. Когато кажеше „ла“, това не означава „цвете“, а беше просто звук.

— Как си, Даян? — попита Алан.

— Добре съм, Алан.

— С Джулия си говорехме.

— Така ли?

— Да. Каза ми, че работиш твърде много. Всички деца в Хоторн искат къщички за игра и си затрупана с работа чак до Коледа.

Тя преглътна. Днес бе нервна и не й се говореше. По време на прегледите се чувстваше най-зле. Нервите й бяха опънати и точно в този момент Алан напомни на Даян за брат си, за това, че бе изоставена и че с детето й може да се случи най-лошото. Докато го чакаше да прегледа Джулия, й се искаше да закрещи.

Джулия се роди с увреждания. Русото ангелче имаше увреждане на гръбначния стълб — спина бифида и синдрома на Рет, заболяване, подобно на аутизма. Не говореше, не бяха сигурни дали изпитва любов. Предполагаха, че изразява обич, когато целува лицето на майка си, но тя не бе сигурна дали това е истинска целувка, или просто спазъм на устните. Даян бе оптимистка и приемаше всяка целувка и прегръдка за истинска поради липса на доказателства за обратното. Джулия бе претърпяла тринайсет операции. Многото пътувания до различни болници — тук, в Провидънс и в Бостън — я бяха изтощили и телом, и духом. Никак не беше лесно да седи в толкова еднаквите чакални и да се чуди дали Джулия ще понесе поредната процедура. След една от операциите разви хидроцефалия^[1] и за известно време Даян трябваше да свикне с дренажната тръбичка в мозъка на бебето й, през която се оттичаше излишната течност. Толкова бе ядосана на Тим, че често си говореше сама:

— Здравей! Скъпи! Би ли ми донесъл гъба — разлях тази малка купичка, пълна с течност от мозъка на дъщеря ни. О, ти замина завинаги! Няма значение, сама ще си я взема.

Чувствата й бяха толкова объркани. Люшкаше се между надеждата и гнева, любовта и ужаса. Мразеше Тим за това, че я напусна, Алан за това, че й напомня за брат си, всички лекари за това, че успяваха да поддържат Джулия жива, но не можеха да я излекуват. Но обичаше дъщеря си с цялата си душа, тя бе невинна и чиста.

Джулия не можеше да ходи, да държи предмети, да яде твърда храна. Нямаше да порасне повече. Ръцете и краката й изглеждаха изкривени и като счупени — и костите в тялото й бяха изкривени. Тялото бе нейният затвор и непрекъснато й погаждаше номера.

Органите й бяха свързани погрешно. Първите операции целяха да свържат правилно стомаха, пикочния мехур, червата и да предпазят от нараняване торбичката на гладкото й бебешко гръбче, която съдържаше меката ципа на гръбначния мозък и самия гръбначен мозък.

Всяка бременна жена се страхува да не роди дете като Джулия, а Даян я обичаше толкова много, че имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от любов.

— Добре ли си? — попита Алан.

— Просто я прегледай. — Тя се потеше от притеснение. — Моля те, Алан!

Тя съблече Джулия, като остави само тениската и памперса. Толкова пъти бяха идвали в този кабинет, на тази маса за прегледи. Сега Алан се намръщи. Даян искаше да му се извини, но не бе в състояние. Стомахът й се бе свил на топка. Много се страхуваше от това посещение и нямаше да се успокои, докато той не приключеше прегледа.

Той разкопча фланелката на Джулия и започна да мести сребристия диск на стетоскопа по вдлъбнатите й гърди. Чупливата му кестенява коса бе започнала да се прошарва, а очилата с метални рамки се хлъзгаха по носа му. Кафявите му очи често гледаха отнесено, сякаш съзнанието му беше заето с висша математика, но точно сега цялото си внимание бе съсредоточил върху сърцето на Джулия.

— Чуваш ли нещо? — попита Даян.

Той не отговори.

Тя прехапа устните си толкова силно, че я заболя. Тази част от прегледа я плашеше най-много. Наблюдаваше го, опитвайки се да се сдържа и да го остави да си върши работата.

Тялото на Джулия бе много дребно, малките й бели дробове и бъбреци работеха колкото да я поддържат жива. Ако скоро спреше да расте, както предсказваха ендокринолозите, органите й щяха да си вършат работата. Ако пораснеше обаче, дори и с два-три сантиметра, белите й дробове щяха да се затормозят и останалите системи в организма й щяха да откажат.

— Днес сърцето й е добре — каза Алан, — белите й дробове — също.

— Наистина ли? — попита Даян, въпреки че той винаги казваше истината.

— Да — отвърна той. — Наистина.

— Добре или горе-долу?

— Даян…

Той никога не й бе обещавал, че ще излекува Джулия. Откакто се роди, прогнозите бяха година за година. Животът на Джулия минаваше в чакане да прескочи трапа за пореден път. Имаше моменти, когато майката не издържаше на тази несигурност. Искаше й се да прелисти книгата, да стигне до последната страница и да разбере как ще приключи всичко.

— Наистина ли е добре? — попита. — Или не?

— Наистина е добре за състоянието на Джулия — отвърна той. — Знаеш, че само това мога да ти кажа. Ти знаеш по-добре от всеки друг, от всеки специалист, какво означава това.

— Това е то, Джулия — каза Даян. Това бе добра новина за този преглед.

Не беше в състояние да говори. Почувства огромно облекчение и изведнъж й се прииска да се втурне надолу до доковете, да скочи в малката лодка и да гребе по течението, докато се изтощи.

— От много време — каза и очите й се напълниха със сълзи — искам само да порасне.

— Знам… Как се храни?

— Добре. Страхотно. Млечни шейкове, пилешка супа, непрекъснато яде.

— Нали, миличка?

Джулия вдигна поглед от масата. Огромните й очи поглеждаха ту Даян, ту Алан и отново Даян. Тя гледаше майка си с привидна радост и обожание. Вдигна дясната си ръка и я протегна към бузата на Даян. Както винаги Даян не бе сигурна дали Джулия иска да я докосне, или движението й е просто рефлекс, но се наведе, за да могат малките пръсти на дъщеря й да я погалят по бузата.

— Г-а-а-а — каза Джулия. — Г-а-а-а.

— Знам — отвърна Даян. — Знам, скъпа.

Даян вярваше, че дъщеря й е чувствителна, че въпреки ограниченията Джулия можеше да изпитва дълбоки чувства. Докато бяха в чакалнята, където всички майки я зяпаха, Даян запя с нея, за да не се чувства неудобно и толкова сама.

Преди единайсет години Даян даде на увреденото си бебе най-елегантното и достойно име, за което можа да се сети — Джулия. Не Меган, Ели, Дарси или дори Лусинда, името на майка си, а Джулия. Име с тежест, подходящо за важен и значим човек. Не можеше да забрави как едно малко момченце погледна през прозореца на детската стая и се разплака, защото помисли, че Джулия е чудовище.

Джулия тихо въздъхна.

Даян докосна ръката й. Мечтата й за майчинството бе, че ще чете, ще рисува и ще играе с детето си. Щяха да си измислят семейни легенди, които нямаше да отстъпват на нито една приказка в библиотеката. Детето щеше да вдъхновява Даян за направата на къщичките за игра. Щяха да растат и да се променят заедно. Успехите на детето й, нейното творческо и умствено развитие щяха да й носят неописуема радост.

— Моето момиченце — каза Алан и се наведе да целуне Джулия. Синята риза се изпъна по широкия му гръб. Сега, след като прегледът бе свършил, Даян изпита други чувства, другата причина, поради която й бе трудно да бъде близо до Алан. Тя скръсти ръце пред гърдите си.

Виждаше гърба му, оголения му врат. Докато го наблюдаваше, стомахът й се сви. Спомни си първата им среща. За нейна изненада той я покани да излязат. Даян бе срамежливо момиче и поканата му я поласка и смути. Но после хареса брат му — по-логично бе да се среща с ловец на омари, нали? Но от доста време Даян и Алан споделяха и трудностите, и радостите в живота си и тя не можеше да откъсне поглед от тялото му. „О, боже мой!“ — помисли си и почувства непреодолима нужда да бъде прегърната.

— Не мога да повярвам, че Лусинда се пенсионира — каза той. — Големи късметлийки сте с Джулия — ще прекарвате много повече време с нея.

— Така е. — Майка й бе библиотекарката на града и въпреки че щеше да се пенсионира едва през юли, вече липсваше на хората.

Той погледна през рамо и Даян прехапа устни. Това бе лудост — преди мъничко се бе втренчила в тялото на Алан и си пожела той да я прегърне, а сега отново издигаше преградата. Показваше му, че не е част от семейството й. Нямаше да може да понесе това равносметката бе твърде сурова.

— Библиотеката няма да е същата без нея. — Тя се загледа в таблото със снимки на Алан, за да се успокои. Той и майка й имаха една и съща клиентела — госпожа Робинс учеше пациентите му как да ползват библиотеката. Джулия не можеше да използва библиотеката, никога не бе държала книга в ръцете си, но много вечери бе приспивана от баба си, любимата разказвачка на приказки от обществената библиотека в Хоторн.

— Имаме късмет — отвърна Даян и леко се извърна от Джулия.

Алан не разбра точно какво иска да каже тя.

— В какъв смисъл? — попита той.

— Че мама ще е край нас, както ти спомена.

Джулия размаха ръце и наведе глава. Изстена, но звукът наподобяваше радостен възглас.

— С майка ми и Джулия — продължи Даян — вече ще прекарваме повече време заедно. Ще имаме време да направим нещо значимо, преди Джулия да…

Той нищо не каза. Дали не си помисли, че го е изключила от живота им? Младата жена понечи да се поправи, но замълча. Стегна се и се вгледа в Джулия. „Момиченцето ми“ — помисли си. Ужасната действителност изглеждаше още по-мъчителна в кабинета на Алан, отколкото където и да е другаде. Щеше да дойде денят, в който ще ги напусне.

— Даян, сподели с мен — помоли той.

Беше свалил очилата си и си разтъркваше очите. Точно в този момент толкова приличаше на Тим, че Даян заби поглед в земята. Той се приближи и докосна рамото й.

— Не мога — предпазливо каза тя и отстъпи назад. — Дори и да споделя, това няма да промени нещата.

— Това е лудост — каза той. — Аз съм ти приятел.

— Недей, Алан. Моля те. Ти си лекарят на Джулия.

Той я погледна, а погледът му изразяваше гняв и болка.

— Аз съм много повече от това — каза, а очите на Даян се напълниха със сълзи. Без очилата той много приличаше на брат си, а точно в този момент гласът му бе студен и жесток също като на Тим.

„Глупава млада жена“ — помисли си тя и сълзите потекоха по страните й. Навремето бе толкова влюбена. Избра този от братята Макинтош, който смяташе, че има по-голяма нужда от нея, че ще приеме грижи, с които ще го обгради, и когото щеше да излекува от болката от собственото му минало. Мислеше си, че може да го промени. Искаше да го спаси. Вместо това той я изостави сама с тяхното бебе.

— Много повече от това — повтори Алан.

Даян не искаше да го погледне. Тя се наведе да целуне Джулия и зарови мокрото си лице във врата на дъщеря си.

— М-а-а-а — каза детето.

Даян преглътна сълзите си и се опита да се овладее. След като целуна Джулия, тя я облече колкото се може по-бързо.

— Навън е хладно — каза Алан в знак на примирие.

— Знам — отвърна Даян с пресипнал глас.

— По-добре й облечи пуловера. — Той ровеше в плика с памперсите.

— Благодаря — отвърна Даян и едва го погледна в очите.

Сърцето й биеше силно, дланите й бяха изпотени. Той целуна Джулия и дълго държа ръката й. Тя изгука щастливо. Възрастните мълчаха, защото не знаеха какво друго да си кажат. Даян се вгледа в ръцете им. Алан все още държеше ръката на Джулия. После тя вдигна дъщеря си, сложи я в инвалидната количка и си тръгнаха.

* * *

Когато Алан прегледа и последния си пациент, бе станало почти шест и половина. Марта си тръгна, защото бързаше да вземе сина си от тренировките по бейзбол. Той поклати глава, без да вдига поглед. Гърбът го болеше, раздвижи раменете си, мястото, където се бе натрупало напрежението от срещата с Даян. Имаше нужда да потича. Картонът на Джулия беше на бюрото му, защото проверяваше промяната в състоянието й от последния преглед насам. Май трябваше днес да направи ЕКГ. Преди две седмици резултатите бяха в нормата.

Болницата в Хоторн беше много добра за здрави деца, където да се провеждат само рутинни прегледи и процедури. Малко педиатри правеха електрокардиограми, Повечето дори нямаха апаратурата за това. Алан купи своята, щом стана ясно, че Джулия ще се нуждае от постоянно наблюдение. Водеха я при специалисти в Ню Хейвън, но той не виждаше защо Даян да шофира чак дотам, когато сам можеше да прави изследванията. Представяше си следната картина: Даян стои на вратата и го чака да се прибере. Косата й е сплетена на дълга плитка и тя се усмихва така, сякаш знае всичките му тайни. В сините й очи не се чете тревога. Най-после се е решила да му позволи да я обича и да й помага; най-сетне е разбрала, че двете неща са всъщност едно и също.

— Хм-хм!

Вдигна поглед и видя Ейми Брукс до вратата. Както винаги кестенявата й коса бе разрошена, носеше един от розовите пуловери на майка си върху клин от мъхест червен плат. Широк колан и огърлица от тюркоазни мъниста допълваха тоалета й.

— О, това е младата дама, която живее в къщичката за игра — каза той.

Тъй като мислеше за Даян и Джулия, се почувства ужасно, че е забравил Ейми.

— Ти си ме видял? — попита тя и се усмихна.

— С тези прекрасни зелени очи, които гледаха през прозореца — как бих могъл да не те забележа?

— Криех се — обясни момичето. — Болни пикльовци чукаха на вратата ми, но аз изрекох заклинание и ги отпратих при майките им. Какво им е?

— Няма значение — отвърна Алан. Какво те води в кабинета ми днес?

— Малката къщичка ми харесва — призна тя и се обърна да погледне часовника във формата на черна котка. — Много ми харесва.

— Ще трябва да кажа на дамата, която я направи — каза той.

Ейми поклати глава в знак на съгласие. Премести поглед от часовника към таблото. Разглеждаше снимките и между тях откри и свои. Миналогодишната снимка от училище, една от предишната година, на плажа „Джети“, седнала на стълбите пред дома си. Тя му бе дала всички тези снимки.

— Има ли други деца с четири снимки на таблото?

— Само ти.

— Никое друго дете няма повече от мен?

— Не — отвърна той.

Завъртя се и се наведе да прочете документите на бюрото му. Алан я чу, че диша тежко. Миришеше на прах, като че ли скоро не се е къпала и не си е мила косата. Ръцете й от лактите до китките вече бяха почернели от слънцето, а под ноктите й имаше мръсотия.

— Джулия Робинс… — прочете Ейми.

Той леко пъхна картона на Джулия под купчината медицински списания. Знаеше, че момичето ревнува от другите му пациенти. Тя бе едно от децата, които имаха най-много нужда от него. Въпреки огромното си желание да помага на наранените деца, Алан знаеше, че за някои болки няма лек, Ейми произхождаше от едно разпаднало се семейство. Майка й изпадаше в депресия подобно на майката на Алан, която преди трийсет години се бе отдала на алкохола. Тя не биеше Ейми и не му даваше никаква явна причина да се свърже с Марла Арден, която се занимаваше със случая на детето. Но в социалните служби се получиха обаждания от съседите. Имаше сигнали, че Ейми не ходи на училище, че майката се кара с приятеля си, тряскат се врати и се чуват крясъци. Бяха отворили досие за Ейми. Но Алан знаеше, че децата, които обичат майките си с проблеми, се движат по ръба на бръснача.

Ейми се бе привързала към него. Още при първото посещение в кабинета му тя го обикна от все сърце. Беше се вкопчила за него като маймунка. Налагаше се сестрата да я гони. Плачеше, когато си тръгваше от кабинета, а не когато влизаше. Майка й по цял ден спеше, за да премахне болката от загубата на съпруга си, също като майката на Алан, която пиеше, за да преодолее смъртта на по-големия му брат Нийл.

— Хайде — каза той на Ейми. — Ще те закарам до вас.

Тя сви рамене.

Той познаваше различните стадии на скръбта. Хората се отдалечаваха от тези, които би трябвало да обичат. Майка му, майката на Ейми, Даян, Джулия, дори брат му Тим. Искаше да спаси всички тях. Опитваше се да излекува всички, да помири цели семейства. Искаше Джулия да преживее юношеството. Желаеше Даян да се срещне с Ейми, защото смяташе, че могат да си помагат взаимно. Хората се нуждаеха от близък човек, за да оцелеят.

— Ще те закарам — повтори той.

— Няма нужда — отвърна момичето и се усмихна.

— Знам — отвърна й, — но искам да го направя. Докторите са като родителите — не би трябвало да имат любимци, но имат. Така е в живота.

* * *

Ейми се страхуваше, че някой ден доктор Макинтош ще й забрани да ходи при него в кабинета. Мястото й не беше там. Тя бе здрава като кон, четвъртото подред в списъка с любимите й животни след делфините, котките и зелените костенурки.

— Днес направих само две правописни грешки — похвали се тя.

— Само две? Кои думи сгреши?

Ейми се намръщи. Искаше й се да я похвали. Никога не бе допускала толкова малко грешки.

— „Съдия“ и „възхитителен“ — каза тя.

— Как се пише „съдия“?

— С-ъ-д-я — отвърна. — Както се изговаря.

— Прочете ли книгите, които ги дадох?

Ейми си играеше с откъснат конец. Доктор Макинтош й бе купил два детективски романа, които прецени, че ще й харесат. Тя не четеше много. Имаше чувството, че й липсва основата, която всички хора, които обичат да четат, получават по рождение. Освен това й бе трудно да се съсредоточи вкъщи, където трябваше да се разрешават истински детективски случаи.

— Имате ли си домашна прислужница? — попита тя, сменяйки темата.

— Домашна прислужница ли?

Дали я помисли за тъпа, че попита? Ейми се сви на седалката и се почувства като глупачка. Пътуваха с големия му автомобил и минаваха покрай рибарските докове. В тази част на града миришеше на миди, риба камбала, стрити черупки от стриди. Тя обожаваше този мирис и пое дълбоко въздух. Баща й е бил рибар на голям рибарски кораб и ловенето на риба бе в кръвта й.

— Нали знаете, някой, който да чисти къщата ви обясни тя.

— Не бих казал, че имам — засмя се той, сякаш е изрекла нещо нелепо.

Ейми се опита да не се обиди. Той бе богат, лекар можеше да си го позволи. Не носеше халка. Веднъж го попита дали е женен, а той отвърна, че не е. Значи живееше сам и имаше нужда от някого, който да се грижи за него. Защо тогава да не е Ейми?

— Обичам да чистя — заяви тя.

— Така ли?

— Не ми е точно хоби, но съм много добра в чистенето. За мен уханието на „Мистър Пропър“ е като парфюм — защо според вас кабинетът ви ми харесва толкова много? Сещате ли се за други хора, които харесват миризмата на лекарските кабинети?

— Това е рядко качество — каза той. — И аз го оценявам.

Зави и се отправи към града по така нареченото шосе за бърз трафик. В Хоторн имаше три вида пътища — хубавите улици по крайбрежието, това шосе, което бе дълго около километър и половина и по което се излизаше от центъра, и грозните улици близо до блатистата местност, където живееше Ейми.

— Мога да чистя по няколко часа на ден — каза тя.

— А уроците ти?

— Ще ги вместя и тях в програмата си.

Доктор Макинтош влезе в улицата, на която живееше тя. Тук къщите бяха малки и порутени. Почти нямаше хубави дворове. Счупени хладилници бяха опрени на паянтови гаражи. Бездомни котки — половината от които Ейми се бе опитала да спаси — скитаха на групи. В този район децата не си пишеха домашните, а и родителите им не ги караха да го правят. Въздухът бе неприятен и мръсен.

— Знаеш, че искам да ти помогна. — Алан се загледа в нейната къща. — Толкова ли е зле положението, Ейми? Искаш ли да се обадя на госпожа Арден?

— Не — рязко отвърна тя.

— Знам, че се тревожиш за майка си. Може би за теб ще е добре да поживееш на друго място за известно време, а ние ще се опитаме да й помогнем.

— Няма да си тръгна от тук — заяви момичето. Паникьоса се. Майка й можеше да умре, ако тя не е до нея. Можеше да заспи и да не се събуди повече. Или пък приятелят на майка й, Бъди, можеше да я нарани. Или пък — от това се страхуваше най-много — майка й можеше просто да избяга с Бъди.

— Имаш ли приятелки? Момичета, с които да ходите насам-натам?

Ейми сви рамене. Той не я разбра. Най-добрата й приятелка беше Амбър де Грей, но Амбър пушеше и пишеше по краката си с ножчета за бръснене. Ейми се страхуваше от нея. Другите деца не я харесваха. Смяташе, че й личи какъв живот води, че добрите деца я поглеждат и виждат как майка й лежи изпаднала в депресия, как Бъди ядосано дърпа струните на скъпата си електрическа китара и свири песента „Среднощен скитник“, как новото куче на Бъди трепери свито до стената.

— Питам те — продължи доктор Макинтош, — защото познавам един човек, който може би ще ти допадне. Тя е млада майка с дъщеря. Гледала ли си малки деца?

— Не — отвърна Ейми. Кой би я помолил за това? Освен това не искаше друг приятел, освен доктор Макинтош. Той вече я познаваше и не я смяташе за глупава и отвратителна. Беше мил и забавен и тя му имаше доверие.

— Става дума за снаха ми и племенницата ми — обясни доктор Макинтош.

Ейми ахна. Не знаеше, че той има семейство! Изведнъж почувства едновременно любопитство, вълнение и ужасна ревност.

— Джулия е инвалид. Нуждае се от много грижи и внимание и понякога Даян доста се изтощава. Живеят наблизо — сигурен съм, че ще те харесат.

— Така ли? — каза Ейми и се почувства толкова щастлива от това, че според него заслужава да бъде харесвана, че очите й се напълниха със сълзи.

— Разбира се — отвърна той.

Тя преглътна, за да скрие чувствата си. „Инвалид“ — бе казал той. Дали Джулия е от онези деца с ремъци, патерици, слухови апарати и очила? Понякога виждаше подобни деца и се чувстваше точно като тях — различна, отритната, много наранена.

— Преди бях специална… — започна Ейми, искаше да разкаже за баща си и майка си, когато са били по-млади, когато тя бе тяхното любимо новородено бебе в тъмносинята количка, когато са живеели в рибарския район, където въздухът винаги беше чист и миришеше на солена вода, цъфнали дървета през пролетта и на риба.

— Прекрасна си точно такава, каквато си — каза доктор Макинтош.

„Майка ми е депресирана… по цял ден плаче и спи… никой не иска да дойде у дома на гости… Толкова съм самотна!“

Такива мисли минаваха през ума й, но тъй като не можеше да ги изрази с думи, просто скочи от колата на лекаря, изтича по циментирания тротоар и влезе вкъщи, без да погледне назад.

* * *

Къщички за чуждите деца. Тим имаше малък кораб за ловене на омари, а тя си направи ателие в дървената къща за стриди на кея, където живееха. Тринайсетте месеца, през които живяха заедно, къщичките й миришеха на ракообразни. По това време поръчките й вече валяха отвсякъде. Пусна обява в списания, като се обръщаше към родители, романтици и влюбени от Ню Ингланд. После славата й се разнесе от уста на уста. Къщичките й бяха толкова големи, че децата можеха да си играят вътре. Бяха с пищна дърворезба, имаха гълъбарници, стрехи, заострени покриви и врати като на църква. Фирмата й се казваше „Дом, мил дом“.

Здравната каса отпускаше на Даян средства, които стигаха за няколко часа на седмица за физиотерапия и помощ от медицинска сестра. Ако оставеха Джулия сама, тя щеше да прекара целия ден в ембрионална поза. Щеше да се свие на топка като в научнопопулярните филми, които показват на забавен каданс как цветовете на цветята се свиват привечер. Терапията помагаше, но майката не искаше непознати в дома си. Предпочиташе сама да се грижи за дъщеря си. Никой не обичаше Джулия като нея.

Много хора я съветваха да изпрати Джулия в лечебно заведение за деца с увреждания. Можеше да я изпрати в детската болница „Сейнт Гъргруд“ или в дома за деца „Фреш Понд“. Казаха й, че Джулия ще е твърде голямо бреме за когото и да било, дори за светец. Понякога се чувстваше виновна, представяйки си, че хората си мислят, че тя иска похвала за своята саможертва и привързаност. Питаше се дали Джулия няма да получава специализирани грижи на подобно място. Нямаше ли да я упражняват, преобличат, хранят и наблюдават? Нямаше ли Даян да бъде свободна да живее, без да има толкова грижи, да бъде по-спокойна, когато прекарва известно време с Джулия?

Но Джулия се нуждаеше от масаж. Иначе мускулите й ставаха на възли. Получаваше запек. Само Даян знаеше точно как обича да я разтриват. Тя слагаше бебешко олио на грубите си ръце и облекчаваше страданията на детето си. Джулия обичаше да й разтриват раменете с кръгови движения. Обичаше да я натискат леко около гръдния кош и в областта на бъбреците, но мразеше да я докосват по белезите от операциите.

Кой в тези заведения ще знае това? Дори и някоя помощник-сестра да свикне с предпочитанията на Джулия, какво ще стане, ако жената бъде преместена или напусне? Джулия трябваше да преживее всичко отначало, докато свикне с някой друг. Освен това съществуваше проблемът с нейния запек. Повечето новопостъпили не знаеха, че той бе част от симптомите при децата със синдрома на Рет. Медицинските работници веднага даваха слабително, докато Даян трябваше само лекичко да й разтрие корема.

Джулия въздишаше, гукаше като бебе, а Даян й отговаряше: „Ето, скъпа. По-добре ли е така? Нека ти разкажа за бухала и котарака… Разказвала ли съм ти за това как кралските пеперуди мигрират в Белиз?… А за видрите, които живеят в блатата, и за соколите, които ловуват по брега…“

Даян не беше светица. Яростта и безсилието й нямаха граници. Забиваше гвоздеите с все сила. Крещеше, докато режеше с триона, проклинайки Господа, целия свят и братята Макинтош. Парите не стигаха. Беше сложила много висока цена на къщичките си, като нейна цел бяха възможно най-богатите хора. Но производството й бе ограничено — живееше в собствено жилище с майка си и почти всичко, което изкарваше, отиваше за изплащането на къщата. Когато дойдеше медицинската сестра, отиваше да тича на плажа, гребеше из езерото в малката лодка на баща си. Сълзите и упражненията бяха безплатни.

Сега ателието й се намираше в малката къщичка зад къщата на майка й, където се преместиха да живеят с Джулия, след като Тим си отиде.

Прозорците гледаха към устието на реката, а зелените тръстики изглеждаха като позлатени в този час на деня, когато вече се здрачаваше. Стаята беше посипана е дървени стърготини. Като цветния прашец, който се носи във въздуха през пролетта, те бяха покрили пода, тезгяхите, банцига, приспособлението, с което режеше дъсчиците и между стъклата на прозорците. Стела, нейната страхлива котка, се криеше в кошницата си, която беше сложена на висок рафт. Джулия седеше в стола си.

Слушаха музика. Даян обичаше старите любовни песни, в които се пееше за луд копнеж и вечна любов. Пееше ги на Джулия, докато работеше. „Как изглежда любовта“, „Панаирът в Скарбъроу“, „Изхвърлям те от мислите си“.

От раждането на Джулия в живота й нямаше мъж. Понякога виждаше жени със съпрузите им и си представяше какво е да имаш съпруг. Дали получават любовта, от която се нуждаят, заслужава ли си да понасят разправиите и споровете само за да са част от едно здраво семейство? Понякога нощем се чувстваше самотна. Прегръщаше възглавницата си и си представяше, че някой я успокоява, че всичко ще е наред. Опитваше се да не си представя конкретно лице и да не чува нечий конкретен глас, но предишната нощ си представи как изглежда гърбът на Алан под ризата му, как мускулите му щяха да се напрегнат, ако я прегърне много здраво.

Премери внимателно и с молив отбеляза лекичко местата, където искаше да отреже дъсчицата. Банцигът издаваше пронизителен вой, когато плъзгаше дървото през него. Баща й беше дърводелец. Беше я научил на занаята си и винаги когато режеше дърво, тя чуваше тихия му глас, който й казва да пази безценните си ръце.

— Прибрах се от фронта — влизайки, каза Лусинда Робинс.

— Здрасти, мамо — поздрави я Даян. — Тежък ден?

— Не, скъпа — отвърна майка й. — Просто „чувствам“, че пенсионирането ми през юли наближава и тялото ми брои дните дотогава.

— Колко са? — усмихна се младата жена.

— Осемдесет и седем — отговори майка й и отиде да целуне Джулия. — Здравей, миличка. Баба се прибра.

Клекна до нея. Детето огледа цялата стая — суровото дърво, готовите къщички и отворения прозорец — преди погледът му да се спре на лицето на баба му.

Даян се отдръпна назад и ги наблюдаваше. Лусинда бе дребна и слаба, с къса прошарена коса. Носеше дрехи в ярки цветове — яркосиня туника върху керемиденочервени панталони. Дългата огърлица от шлифовани ахати бе купена от уличен пазар в Мексико. Купи си я по време на единственото пътуване с кораб, което направи с бащата на Даян преди единайсет години — годината, в която се роди Джулия и той почина.

— М-а-а-а — изчурулика Джулия. — Г-а-а-а.

— Тя изрича имената ни — каза Лусинда. — Мама и баба.

— Така ли? — попита Даян, смаяна от собствената си нужда да повярва в това.

— Да — утешително каза майка й. — Разбира се.

Кожата на Джулия беше свръхчувствителна и Даян погали русата й коса възможно най-нежно. Косата й бе копринена и мека. Падаше на вълни зад ушите й — светлозлатиста река от мекота.

— На възрастта на Джулия и ти имаше същата свилена коса — каза Лусинда. — Мека и красива. Хайде, разкажи ми. Какво каза Алан?

— О, мамо — трудно преглътна Даян.

Лусинда сложи ръка на сърцето си.

— Скъпа?

Даян поклати глава.

— Не, няма лоши новини. Всъщност няма никакви новини. Не каза нищо особено — нито добро, нито лошо.

— Пораснала ли е?

— Два-три милиметра.

— Не е ли много? — намръщи се Лусинда. — За толкова кратко време?

— Не! — отвърна Даян по-рязко, отколкото искаше. — Не е много. Напълно нормално е, мамо.

— Добре скъпа. — Лусинда зае позата, която Даян наричаше „будистка поза“ — изправен гръб, ясен поглед, ръце, сключени като за молитва под брадичката. Може би и тя се притесняваше, но го криеше по-добре от Даян. — Добре ли се държа с него? — попита тя.

— С кого? — попита Даян.

— С Алан — поясни майка й. — Когато се видяхте днес…

— Ами… — Даян си спомни изражението на лицето му, когато си тръгнаха от кабинета.

— Даян?

— Защо трябва да ми напомня толкова много за Тим? — попита тя.

— О, миличка — каза Лусинда.

— Движат се по абсолютно един и същи начин — каза Даян. — Гласовете им са еднакви. Косата на Алан е по-тъмна, но през лятото изсветлява. Носи очила, но когато ги свали…

— Това са само външни прилики — отвърна Лусинда.

— И аз си казвам същото. Чувствам се много зле от това, че изпитвам тази ужасна злоба към него. Стомахът ми се свива, щом се сетя какво стори Тим. Мразя го за това, че нарани Джулия, но го мразя и за това, че ме напусна. Ужасно е, все едно съм глътнала камък.

— Ох! — изохка майка й.

— Знам. Винаги когато погледна Алан, се сещам за Тим. Припомня ми болката и предателството, за това колко много мразя брат му…

— Не — ядосано каза Лусинда. — Това не го вярвам.

— Така е, мамо. Мразя Тим.

— Но не вярвам, че Алан те кара да се чувстваш така. Не би могъл. Не е възможно — той е толкова добър. Грижи се за теб и за Джулия, винаги е бил до вас. Сама си внушаваш тези чувства. Каквото и да ги предизвиква, ти ги приемаш.

Даян си помисли за очите на Алан, с каква нежност гледаше Джулия. Представи си ръцете му, които преглеждаха Джулия, държаха изкривените й ръце така, сякаш са най-скъпоценното нещо на света.

— Знам, че е добър човек — съгласи се тихо тя.

— Чуй ме, скъпа — каза Лусинда. — Като спомена, че се чувстваш така, сякаш си глътнала камък, виждам, че никак не ти е леко. Ти си издръжлива, носиш голямо бреме на плещите си, но тези чувства те разкъсват.

Очите на Даян се напълниха със сълзи. Стомахът й се сви, а камъкът вътре бе по-голям от всякога. След като преодоля болката от заминаването на Тим и останаха само горчилката, гневът и камъкът в стомаха й, осъзна, че е допуснала грешка още в самото начало — бе избрала неподходящия брат.

— Добре съм — каза.

— Така твърдиш, но виждам колко се измъчваш. Когато Алан се обади, ти му се сопваш, сякаш на него си ядосана, а не на Тим. А той просто се опитва да ти помогне.

— Понякога съм в лошо настроение — каза Даян.

— За него винаги си в лошо настроение — отвърна Лусинда.

— Уморена съм, мамо. — Тя се чувстваше неловко от този разговор и от начина, по който й се усмихваше майка й.

— Когато се пенсионирам — Лусинда прегърна дъщеря си, — ще отделя време, за да се погрижа за теб.

Гърлото на Даян се сви. Толкова беше приятно да се чувства обичана. Затвори очи и остави силата на майка й да се влее в нея. Може и да бе избрала неподходящия брат, да бе провалила живота си, но имаше най-добрата майка на света.

— С Джулия имаме големи планове за пенсионирането ти — каза Даян.

— О, скъпа — отвърна Лусинда, — само не празненство! Знам, че искаш да направиш нещо за мен, и съм ти много благодарна, но не си падам по изненадите.

— Няма да има празненство — обеща Даян.

— Освен това предстои балът, организиран от библиотеката продължи Лусинда. — Мисля, че тази година ще ми дадат почетна значка или нещо подобно. Ще трябва да се престоря на изненадана. Така добре ли е? — Направи физиономия като Бети Буп — ококорени очи, отворена уста, а пръстите й леко докосваха брадичката.

— Доста убедително — засмя се дъщеря й.

— Не че не съм им благодарна — поясни възрастната жена. — Благодарна съм им — обичам ги всички и страшно много ще ми липсват, но съм готова да се пенсионирам, миличка. Краката ми са подути от четирийсет години и ми се иска да хвърля тези проклети обувки в блатото и да не ги видя никога вече.

— С Джулия ще измислим празненство, за което няма да са ни необходими обувки — успокои я Даян.

— Ах-х-х! — Лусинда, затвори блажено очи. С нетърпение очакваше петнайсети юли.

— Гли-и-и — обади се Джулия.

— Само си представи, Джулия. Ще имам много свободно време и ще мога да прочета всичките книги, които не съм успяла. Ще ми помогнеш ли да наваксам? — попита Лусинда, преди да отвори очи.

Даян въздъхна. Животът на Джулия бе изпълнен с любов, но бе толкова ужасно, адски несправедливо — баба й да е библиотекарката на града, а тя да не може да чете, майка й да прави къщички, които приличат на истински, а тя да не може да играе в тях.

— Мислиш ли, че е щастлива? — чу се да пита.

— Ами, сигурна съм, че е щастлива — отвърна майка й. — Погледни я само.

Даян отвори очи, истина бе. Джулия поклащаше бавно и ритмично глава, сякаш слуша музика, която звучи в главата й. Впери поглед в Даян. Лусинда докосна рамото на дъщеря си, а тя се облегна на нея.

— Щастливото ми момиченце — каза Даян. Искаше й се да повярва в това.

— Ма-а-а — изчурулика Джулия. — Ма-а-а.

Възможно ли бе човек да умре от това, че обича прекалено много? Може ли бремето на Джулия да я смаже, да изцеди силите й? Лятото й изглеждаше като сладък сън. Майка й щеше да е пенсионирана — тя, Даян и Джулия щяха да лежат на плажа, да се наслаждават на горещия пясък и да оставят вятърът да отнесе всичките им проблеми.

— Иди да се поразходиш с лодката, скъпа — каза майка й. — Аз ще остана при Джулия.

Даян се поколеба. Сети се за онази съвършена бяла къща на пристанището. В последно време въплътяваше мечтите си в къщичките, които строеше. Собственото й семейство бе разбито. Вътрешно бе безчувствена и студена. Мускулите й се бяха схванали и щеше да й се отрази добре да гребе, да се промъкне през блатистата част и да навлезе в открито море.

— Благодаря, мамо — каза Даян.

Лусинда я изгледа. Тя бе дребна, но жилава. Без дори да докосва Даян, й вдъхваше сила и кураж. Лек ветрец поклащаше златистозелените папури. Морските видри бяха излезли от леговищата си и си играеха в кафявата тинеста вода.

— Върви — настоя майка й.

Даян поклати глава и изтича към доковете.