Луан Райс
Звездите водят към дома (3)

Трета глава

Като деца братята Макинтош живееха край морето. Нийл, Алан и Тим израснаха на Кейп Код, който се намира на шестнайсет километра източно от Океанографския институт в Уудс Хол. Алан работи няколко лета там в лабораторията с хидрофоните. Ръководителят му, Малахи Кондон, му каза, че досега не е имал студент с такъв добър слух за езика на делфините. Но той бе решил да стане педиатър.

Сега, осемнайсет години по-късно, през свободния си следобед в сряда Алан ходеше в библиотеката, за да прочете последните броеве на „Делфинус Уоч“ и „Уейл Куортърли“, за да е наясно с новостите в науката, която едно време го интересуваше, и да види една стара приятелка — Лусинда Робинс. Обществената библиотека в Хоторн се намираше на две преки от дома му. Той първо потича, което му отне четирийсет и пет минути.

— Десет километра ли пробяга? — попита госпожа Робинс, която стоеше зад бюрото.

— Днес единайсет — отговори той.

Тя му подаде сгъната хавлиена кърпа, която взе от количка с книги, които трябваше да се наредят по рафтовете.

Няколко месеца след като Тим напусна Даян, Алан се отби в библиотеката след кроса си. Госпожа Робинс му липсваше. Тя винаги бе мила с него, прие го в семейството си от самото начало. Той имаше много повече общи интереси с нея, отколкото Тим — на практика той бе живял в библиотеката в Уудс Хол и Кембридж, а докато Тим и Даян бяха женени, Алан и Лусинда говореха само за книги и литература.

Но тогава, преди единайсет години, той стоеше там, вадичките пот капеха по пода покрит с кафяв линолеум, и усещаше гнева на библиотекарката. Какво очакваше? Той беше Макинтош, братът на Тим, това бе достатъчно, за да избухне.

На следващата седмица първо се прибра у дома, за да си вземе душ. Не искаше да отблъсне госпожа Робинс. Бе осъзнал колко важна е станала тя за него, а сега го отбягваше. Тъй като се грижеше за Джулия, чувстваше семейната връзка по-силно от всякога и бе дошъл да се извини. За негова изненада госпожа Робинс го посрещна с хавлиена кърпа на райета.

— Извинявай за миналата седмица — каза. — Да гледам лошо и строго е професионално изкривяване.

— Имаше пълното право да ме гледаш така — отвърна той.

— Не — настоя госпожа Робинс и енергично поклати глава. — Идвай потен, когато поискаш. Ти не си виновен за това, което Тим стори. Правиш толкова много за Джулия и Даян…

Отначало той запротестира, но престана и прие предложението й. Отношенията му с Даян бяха деликатни, но би направил всичко по силите си, за да ги запази дори такива. Възприе хавлиената кърпа за еднократен жест на помирение, но госпожа Робинс продължи да я носи всяка сряда следобед.

Днес той благодари, взе хавлиената кърпа и седна на любимия си фотьойл. Това бе най-старата библиотека в щата, стаите бяха светли и просторни, с високи тавани. В читалнята имаше каменна камина, достатъчно голяма, за да се опече цял вол в нея. Алан се разположи до нея с купчина списания. През сводестите прозорци влизаше ярката светлина на априлското слънце — той се зачете в последните издания за морските бозайници. След това се замисли за собственото си семейство.

Най-големият им брат, Нийл, обичаше китовете. Когато бяха тийнейджъри, той, Тим и Алан въртяха бизнес за наблюдение на китовете. С малката си моторница водеха хората до местата, където китовете се хранеха близо до Чатам Шоулс. Тръгваха от доковете за кораби в Хианис и вземаха по десет долара на човек. Нийл даде идеята да връщат парите на хората, ако не успееха да видят китове или делфини. Такъв си беше Нийл — щедър, добродушен и уверен в способността им да откриват китове, за да прецени, че рядко ще връщат пари. Нийл почина от левкемия. Лятото, в което Алан навърши шестнайсет, а Тим — четиринайсет, гледаха как по-големият им брат си отива. Заключен в къщата, завесите на стаята му бяха спуснати и никой не биваше да влиза при него или да вдига шум, той страдаше ужасно. Не само от болките, а и от изолацията. Липсваха му морето, китовете, лодката. Липсваха му братята му. На осемнайсет години Нийл почина от левкемия и от мъка. През последните две нощи от живота му Тим седя на тревата под прозореца на стаята му. Алан се промъкна вътре, за да бъде до него.

Родителите на Алан се страхуваха, че ракът е заразен. Нямаше значение, че лекарят на Нийл им каза, че не е. Те имаха първичен страх от тази болест по кръвта и живееха в ужас, да не би да загубят и тримата си сина. Бяха обикновени хорица, рибар и неговата съпруга. Бащата на Алан излизаше в морето и почти не се прибираше у дома. Майка му започна да пие.

През следващите няколко години Алан и Тим се интересуваха повече от рибата и китовете, отколкото от хората. Тим заряза училището и се отдаде на ловенето на омари. И той като баща си се запиля в морето. Алан се привърза към Малахи Кондон от Океанографския институт. Старецът бе свадлив и груб като рибар, но имаше докторска степен по философия от Колумбийския университет. Тим се прибираше сутрин от нощен риболов край Нантъкет, срещаше се с Алан на доковете в Уудс Хол и слушаше колоритните разкази на Малахи за изследователски експедиции в Северно море и Индийски океан. И двамата братя бяха потресени от загубата на Нийл и реакцията на родителите им, а Малахи им бе стабилна упора.

През последната година в колежа Алан всяка вечер сънуваше Нийл. Една студена ноемврийска сутрин скъса молбата си за кандидатстване в института в Уудс Хол и кандидатства в Медицинския факултет на Харвард. Малахи бе разочарован, а Тим помисли, че се е побъркал. Идеята на Тим бе да си купят лодка, той щеше да лови рибата, а брат му да я изучава. Пресрещна Алан на стълбите на библиотеката, понеже искаше да го вразуми.

— Не се отказвай от рибите — каза му. — Дори и някоя да умре, на кого му пука?

— Именно! — каза Алан. Всеки ден изучавам планктона до среднощ, но това не ме вълнува особено. Ще стана лекар.

— И какво ще правиш?

— Ще помагам на хората. — Мислеше си за брат им, за родителите им.

— Искаш цял живот да се занимаваш с болни хора! — извика Тим. — И си мислиш, че ще можеш да промениш нещо?

— Да, така мисля.

— Колкото доктор Джерков помогна на Нийл?

— Той трябваше да говори с нас — каза Алан. — Да обясни на мама и на татко какво би могло да се случи. Да им помогне да разберат, да ни подготви по-добре. Трябваше да ни помогне да облекчим мъките на Нийл, Тим. Ужасно е, като си помисля, че преживяхме всичко това сами.

— Какво значение има как се случи? — ядоса се Тим. — Той си отиде. Нищо не може да го върне.

— Но той страдаше — възрази Алан. — Не беше необходимо да страда толкова.

— Знам, че страдаше, дявол да го вземе! — извика Тим и го блъсна. — И аз бях там. Смяташ ли, че е нужно да ми го обясняваш?

— Избяга като подлец — каза Алан. — На Нийл никак не би му харесало.

— Той е мъртъв. — Тим бързо отскочи назад и го удари по гърдите.

След смъртта на Нийл Алан беше най-големият брат в семейството. Тим беше як, но той бе едър и никога досега не бе побеждаван от него. Отдръпна се, разтреперан от гняв.

— Ти стоеше под прозореца на стаята му — каза Алан. — Страхуваше се да влезеш. Искам да помогна на хората да не се страхуват.

— Майната ти, не съм се страхувал! — отвърна брат му. — Ще ти размажа физиономията…

Удари един десен прав в корема на Алан. Погледите им се срещнаха. Очите им бяха широко отворени от изненада. Алан изсумтя, олюля се и замахна към лицето на брат си. Тим се приближи, Алан се опита да го избута, но той го сграбчи за врата и братята вече се търкаляха на тротоара насред Харвард.

Алан му заби един десен в лицето. Тим го хвана за косата, а той му изви ръката, за да се отскубне. Над окото на Тим кървеше дълбока рана, а той усещаше драскотините по шията си. Скочи и подаде ръка, за да помогне на Тим да се изпрани. Той обаче не се укротяваше. Размахваше юмруци, заслепен от кръвта в очите си. Алан дойде на себе си.

— Хей, стига вече! — Раздруса Тим за раменете.

Последва още един ляв. Алан го улови във въздуха. Братята се затъркаляха на земята, понеже не ги държаха краката. И двамата бяха нащрек, но изгарящият гняв на Алан бе отминал. Щом Тим замахна отново, той го удари в слънчевия сплит и брат му падна на колене. Алан отстъпи, но той продължаваше да налита. „Това е лудост“ — помисли си Алан. Искаше да помага на децата, да ги лекува, ако може, и да ги утешава, когато не успяваше да ги излекува, а ето на, сега се биеше до смърт с брат си.

След този случай двамата се отчуждиха още повече — Алан се отдаде на следването си, а Тим предпочете отново да отплава в морето.

През следващите две-три години обикаля моретата. Ловенето на омари отнемаше по-голямата част от времето му. От това лицето му получи загар, а ръцете му загрубяха — нещо повече, нещо дълбоко в душата му загрубя. Той стана саможив. Пиеше и се биеше или се усмихваше на някое момиче, за да му покаже колко е очарователен и че има нужда от нейната компания.

Едно от тези момичета бе Даян. Това, че тя харесваше брат му, го накара да я ухажва още по-упорито. Той премахна всички препятствия между тях. Искаше някой да го спаси и избра жена, която имаше изключителната дарба да дава. Част от поведението му бе постановка, тъй като играеше ролята на самотен, пиян ловец на омари, само и само да привлече вниманието й. И то свърши работа, защото си беше самата истина. Мислеше, че играе роля, но всъщност това бе действителността. А Алан наблюдаваше отстрани какво става, как Даян се влюбва в брат му.

Той отстъпи по една-единствена причина — щом не можеше да има Даян, може би тя щеше да успее да вкара брат му в правия път. Поне така си мислеше. Даян бе силна и разумна, а откакто почина Нийл, Тим вървеше по наклонена плоскост. Може би бракът и децата щяха да запълнят празнотата в живота му, да облекчат болката в душата му. Но не стана така.

— Разбрах, че вчера момичетата ми са били при теб? — каза госпожа Робинс, като стресна Алан. Тя буташе пълната количка със списания, които трябваше да се наредят по рафтовете.

— Да — отвърна той.

— Как е Джулия?

— Юнак е тя.

Госпожа Робинс работеше в библиотеката на Хоторн от четирийсет години. Децата в кабинета му твърдяха, че е прочела всички книги в библиотеката, и беше готов да повярва, че е вярно. Сините й очи бяха интелигентни и състрадателни. Любознателността поддържаше жени като нея млади.

— Но как е тя? — спокойно попита Лусинда.

— Не се дава, справя се.

Госпожа Робинс прехапа устни. Прерови купчината списания „Нешънъл Джеографик“, сякаш искаше да се увери, че са подредени, но той знаеше, че го прави само за да се успокои.

— Е, Алан — каза госпожа Робинс, — разчитаме на теб.

— Благодаря — отвърна той.

— Тревожа се за Даян — призна тя.

— Защо? — разтревожен я попита.

— Изтощава се — прошепна госпожа Робинс. Говореше бързо, а по челото й се появиха бръчки от притеснение. Алан се наведе към нея, за да я чува. — Джулия е лека като перце. Въобще не тежи. Но усилията… дори когато спи или си почива в ъгъла на ателието на Даян, тя изразходва всичките си сили, които има, за да я поддържа жива, да се грижи за нея, без да знае какво ги чака.

— В това се състои предизвикателството… — отвърна Алан и започна да говори общи приказки. Лекарите би трябвало да бъдат мъдри. Това, което каза Лусинда за душевното състояние на Даян, го обърка и притесни.

Сети се за Нийл и разбра какво има предвид госпожа Робинс. Най-тежкото нещо на света е да гледаш как страда човек, когото обичаш. Да направиш нещо да превържеш раната, да се погрижиш за счуване, да дезинфектираш рана — винаги е много по-лесно, отколкото да си признаеш, че нищо не можеш да направиш.

— Даян е смела — каза Алан.

— През повечето време.

— Бих могъл да й помагам много повече, стига тя да ме помоли.

— О, Алан — отвърна госпожа Робинс — нима не разбираш колко и е трудно да бъде край теб? Какъвто си добър, винаги ще й напомняш за Тим.

— Да. — Заболя го да научи истината от Лусинда.

— Скоро получавал ли си новини от него?

Той поклати глава. Преди два месеца Тим му се обади от Камден и каза, че му трябват хиляда долара назаем. Преди това му се обаждаше за негова сметка и му изпращаше картички от различни пристанища от Лубек до Халифакс. Тим се превърна в моряк — скитник. Понякога посещаваше Малахи. Нямаше дом, нямаше адрес. Това бе цената, която плати за стореното — за това, че напусна съпругата и детето си.

— Горкият! — каза Лусинда. — Много е трудно да го ненавижда човек, след като страда толкова много. Но не чак толкова.

— Разбирам какво имаш предвид. — Алан усети втренчения и поглед. Питаше се дали се е досетила. Беше твърде привързана към Даян, твърде дискретна, за да попита, но според него знаеше.

Алан беше влюбен в Даян.

Никога не бе преставал да я обича. Дори когато избра Тим и Алан се заблуждаваше, мислейки си, че тя ще спре падението на Тим, ще го спаси, той продължи да я обича. Бе готов на всичко, за да й помогне — и тогава, и сега.

Каза си, че е лекар и състраданието е нещо естествено за него. В очите на Даян се четеше всичко. Косите й бяха с цвета на блатата на Кейп Код през есента, позлатени от октомврийското слънце. Тя ухаеше на боя, дърво и море. На челото й често се появяваха бръчици от отчаяние и безсилие, но когато погледнеше Джулия, изчезваха и на лицето й се изписваше такава силна любов, че понякога гърлото му се свиваше.

Психиатрите — както и Малахи Кондон — биха казали, че обича снаха си, защото тя е недостъпна за него. „Страх от обвързване? Няма проблеми изберете някоя, която брат ви е зарязал, жена, която мрази семейството ви от дъното на душата си.“ Не го биваше в областта на сърдечните връзки знаеше го добре. Излизаше с добри жени, Не заслужаваше толкова добри жени. Имаше гадния навик след третата или четвъртата среща да забрави да се обади на момичето, с което излизаше. Никога не се бе женил и макар и да обичаше децата толкова много, нямаше свои. По всяка вероятност нямаше и да има.

— Даян се надява да прекараме едно хубаво лято — каза госпожа Робинс.

— Знам — отвърна той.

— Ще си бъда у дома и ще и помагам повече.

— Според теб Даян би ли приела идеята да си вземе детегледачка? — попита. — Имам предвид едно момиче, нещо като помощничка на майката.

— Може би. Опитай.

— Ако аз й го предложа, не съм сигурен, че ще приеме.

— Много си добър с нея. Алан — каза тя. — Може и да не го показва, но съм сигурна, че го оценява.

— Няма значение — отвърна той.

Погледът на библиотекарката срещна неговия.

— Има голямо значение — заяви госпожа Робинс. Тя взе мократа хавлиена кърпа и я закачи на металната дръжка на количката. Алан знаеше, че ще я изпере и ще му я донесе пак следващата седмица. Разбра, че й се искаше той да бе спечелил. Даян да бе останала с него и да не се беше омъжвала за Тим.

Същите неща желаеше и Алан.

* * *

Ейми ми се прибра рано от училище. Майка й не беше станала, а Бъди, приятел на майка й, репетираше с групата. Бяха се събрали в някакъв гараж на тяхната улица и тя чуваше неприятния метален звук. На кого му беше притрябвало да прави музика, която звучи като развален влак? Хубавото обаче бе, че е зает и тя щеше да чуе, ако престане да свири. Щорите бяха спуснати, но пролетното слънце очертаваше рамките на прозорците. Миришеше на бира. Ейми обиколи тъмната стая и напръска обилно с освежител за въздух с аромат на бор. Той й напомни за потоци и гори, бухали и птици.

Надникна в стаята на майка си и видя, че тя лежи под завивките.

— Мамо? — прошепна Ейми.

Майка й не помръдна. Върху щорите бяха спуснати плътни завеси, така че вътре беше тъмно и доста задушно. Момичето устоя на желанието си да отвори широко прозореца. Майка му се нуждае от почивка. Тъй като си търсеше компания, то се върна в хола.

— Здравей, кученце. — Коленичи пред клетката на кучето. Кученцето се озъби, ръмжеше свито в дъното на клетката. Бъди, който го обучаваше да бъде куче — пазач, го бе кръстил Слаш, но тя за нищо на света нямаше да го нарича така.

— Аз съм ги приятелка.

— Р-р-р.

— Не ми ли вярваш? — Изтича до кухнята и донесе две парчета американско сирене — дори Бъди не би забелязал липсата на две малки парчета. Начупи го на малки парченца и сложи едно до вратата на клетката.

— Р-р-р — изръмжа кучето. Ейми си спомни първото си посещение в кабинета на доктор Макинтош. Страхуваше се — гърлото й беше възпалено, цялата гореше, имаше трийсет и девет градуса температура. Много се страхуваше да си отвори устата. Той въобще не я насили да го направи, постепенно я спечели на своя страна с близалка, една приказка за делфините и благия си глас.

— Аз съм ти приятелка, кученце. — Ейми се опитваше да имитира гласа на доктор Макинтош. Това подейства, защото след малко черното кученце запълзя напред. Вперило очи в момичето, то бавничко се приближаваше.

След десет минути кученцето взе парченцето сирене. После взе още едно и още едно. Ейми внимателно отключи металната врата. Пантите изскърцаха и кучето избяга в дъното. Тя пак сложи сирене, а мъничето се приближи, за да го изяде. Скоро ядеше направо от ръката й. Козината му бе щръкнала и топла и имаше типичния за малките животни мирис, от който й се прииска и тя да е куче.

— Музиката! — Със закъснение осъзна, че групата вече не свири.

— Какво става тук? — попита Бъди, застанал до вратата.

Ейми се опита да скрие кучето от погледа му. В стаята беше толкова тъмно и той може би нямаше да го види. Кученцето можеше да пропълзи обратно в бърлогата си и те щяха да бъдат в безопасност. Тя лежеше пред клетката и се молеше кученцето да влезе вътре.

— Нищо — отвърна Ейми. — Как мина репетицията?

— Ужасно. Скъсах струна, а басистът трябваше да отива на работа. Какво…

— Свирихте страхотно — Сърцето й биеше силно. Пресегна се зад гърба си и се опита да избута кученцето назад в клетката.

— Чула си ни?

— Да. Дори със скъсана струна ги свириш най-хубаво. Как се казваше онзи известен китарист, който мама слуша — не Джеймс Тейлър, другият…

— Ерик Клептън?

— Да! Свириш по-добре от него.

— Аха! — възкликна Бъди. Никой не можеше да вложи повече смисъл във възклицанието от Бъди. Произнасяйки го с тънките си устни, то можеше да прозвучи така, сякаш един тон цимент пада от Емпайър Стейт Билдинг. Но в момента прозвуча като израз на удивление. Когато Понс де Леон^[1] излязъл от горещата джунгла и открил извора на младостта, неговото „аха“ прозвучало точно по този начин.

— Много по-добре — любезно каза Ейми, а сърцето й щеше да се пръсне от страх. Кученцето беше надушило пръстите й, които миришеха на сирене, и бясно ги лижеше.

— Така ли мислиш? Лично аз смятам, че свиря по-скоро като Хендрикс. Когато ми се скъса струната, едва не… какво е това?

— Този шум ли? — Ейми мислеше бързо. Кученцето мляскаше шумно.

— Кучето е излязло от клетката? — каза Бъди.

— Не — незабавно отвърна тя, избута кученцето в клетката и разпери ръце пред вратата. — Аз го пуснах, исках само…

Бъди вдигна Ейми и я хвърли на дивана. Бръкна в клетката и сграбчи кучето за врата. Очите на Ейми бяха широко отворени. Тя гледаше как ужасеното кученце виси в ръката на Бъди като месо на ченгел.

— Какво ти казах? — попита Бъди, а тя не знаеше дали говори на нея или на кучето.

— Аз съм виновна — повтори Ейми. Гласът й прозвуча някак особено, като шкурката, която използва понякога в часовете по изкуство.

— Не ме интересува кой е виновен — тихо каза Бъди. — Това, което ме интересува, е подчинението.

— Не го наранявай — помоли го Ейми.

— Каква е ползата от куче — пазач, което не се подчинява? Или ги учиш, докато са малки, или по-късно трябва да ги застреляш.

— Но не му причинявай болка — помоли го тя.

Бъди не каза нищо, просто ритна кучето с островърхите си каубойски ботуши. То изскимтя от болка, Бъди го ритна още веднъж.

— За твое добро е, тъпо псе.

Ейми се разрида. Кученцето не можеше да се измъкне. Бореше се, виеше се като змия и скимтеше силно. Бъди го риташе, а после го хвърли в клетката. Взе един навит на руло вестник и удари шумно дланта си.

— Сега разбра ли? — попита той. Никога не бе удрял Ейми, но сега определено имаше чувството, че я заплашва. — Наясно ли сме кой е господарят тук?

В стаята се чу шум. Стомахът на Ейми се сви. Не знаеше кое й се иска повече — майка й да спаси кучето или да не се меси.

— Ела тук — повтори Бъди и вратата на клетката изтрака. Той бръкна в нея и отново измъкна кучето. Погали го, прошепна му нещо и започна да го чеше зад ушите. Кучето скимтеше и се опитваше да се измъкне.

— Ще те смажа, момче — каза Бъди. — Ако се наложи, ще го направя.

— Не го смазвай — прошепна Ейми.

— Моля? — попита той.

Тя млъкна. Не искаше Бъди да я чуе. Знаеше, че се вбесява, когато някой се намеси — както когато Ейми се опитваше да защити майка си.

Кученцето се дърпаше, за да се освободи, и плачеше почти като дете. Тялото на Ейми я болеше от усилията, които полагаше да не отиде да помогне на кученцето. Радваше се, че то намира сили да се бори. Трябва да е много тиха, за да си тръгне Бъди. Ако станеше незабележима, това скоро щеше да свърши.

— Казах, моля? — тихо изрече той.

Но Ейми мислено избяга от къщи, представи си, че е ромолящ поток, който подскача по покрити с мъх издатини, през сенчести долинки и горски полянки. Чапли гнездяха по бреговете, а паяците плетяха прозрачните си паяжини над бистрите води. Бе се устремила към морето, където баща й бе ловил риба. Пътуваше натам, когато телефонът звънна.

— Ало? — отговори Бъди.

Ейми го погледна. Когато вдигна телефона, беше изправен като струна, сякаш е кралят на замъка. Побоят над кученцето явно му бе дал самоувереност, защото изглеждаше много сигурен в себе си. Но докато слушаше гласа от другата страна, Ейми видя как се снишава пред очите й. Гръбнакът му изневери и той се отпусна като стъбло на лале.

— Да, тук е — каза. — Ще я извикам.

— Мама ли търсят? — попита Ейми.

— Теб — отвърна той, закривайки с ръка слушалката. Понечи да я смъмри, да й каже, че очаква да му се обадят по телефона, или пък да й напомни да не споделя семейните им проблеми. Тънките му устни няколко пъти се отвориха и затвориха, но не каза нищо, просто й подаде слушалката.

— Ало? — каза Ейми.

— Ейми Брукс ли е? — чу се плътен глас и тя веднага го позна. Почувства огромно облекчение, сякаш гореща вълна преминава през тялото й, очите й се напълниха със сълзи.

— Здравейте, доктор Макинтош.

— Какво ще правиш следващата събота? — попита той.