Гордън Корман
Императорският шифър (23)

Глава 23

Стъпалото на Хилари представляваше шестнайсетметров зъбер в небето — последната жестока шега, която връх Еверест си правеше с останалите без дъх изтощени премръзнали алпинисти. На по-ниска височина то едва ли щеше да затрудни опитния катерач. Но на близо осем хиляди и седемстотин метра — много над К-2, втория по височина връх в света — и най-лекото движение сякаш беше обиколка с екскурзовод из света на болката.

Тримата капнали от умора Холт загледаха посърнали как шерпите на Иън Кабра влачат техния съперник от клана Лусиан през Стъпалото на Хилари, направо го носят, докато се изкачват покрай плетеницата прихванати за земята въжета, останали през десетилетията от други експедиции.

— Не е честно! — ревна Хамилтън.

Но крясъкът му почти не се чу през пластмасата на кислородната маска.

— Измамник! — простена задъхана Рейгън.

Благодарение на силата, присъща на клана Томас, тримата от семейство Холт бяха успели да се аклиматизират из стръмните склонове на Хималаите много по-бързо от останалите. Въпреки това бяха подвластни на безпощадния нрав на Еверест. Изтощени, премръзнали, обезводнени, не им достигаше кислород. За разлика от тях, Иън се чувстваше удобно в неговия топъл космически костюм. И благодарение на носачите шерпи сигурно дори не усещаше и умора.

Хребетът на върха беше покрит със сняг до кръста, донесен наскоро от бурните ветрове. Тримата от семейство Холт сякаш плуваха, а не катереха планината. Сега вече Рейгън завиждаше на сестра си за леглото й в болницата. Имаше чувството, че не може да направи и крачка повече.

Развълнуван, Айзенхауър Холт нададе вик, който събори на Стъпалото на Хилари малка лавина. Този път нямаше за нищо на света да бъдат победени от тия Кабра! Когато заговори, си пролича, че въпреки смазващата умора, е съсредоточен като спортист шампион.

— Деца, останалите в рода не ни уважават особено. Но ние сме част от велика традиция, която води началото си отпреди цели пет века, още от самия Томас Кахил. Ти, Хам, стой при сестра си. Наближава да покажа на света на какво е способен един представител на клана Томас!

Самото въплъщение на решимостта и на необузданата сила, той закрачи през дълбоките преспи. Излезе при въжетата отстрани на Стъпалото и след като се хвана за тях, продължи нататък, без да спира, за да си почине. Всеки алпинист би заявил, че подобно нещо е невъзможно.

Но в речника на Холт такива думи не съществуваха.

На върха той изчезна сред фъртуната, но те чуха тътнещия му глас:

— Пукайте се от яд, Кабра!

— Изпревари го! — викна пресипнало Рейгън.

Хамилтън кимна възхитен и горд. Почти през целия си живот беше смятал баща си за смотаняк. Но тук, на връх Еверест, всеки би искал да има до себе си смотаняк като Айзенхауър Холт.

— Сега вече никой не може да го изпревари — той ще се качи пръв на върха!

* * *

„Екюрей А Стар-350“ се издигаше все по нависоко и нависоко в редкия въздух и се изкачваше там, докъдето не можеше да достигне никой друг хеликоптер по света.

За Ейми и Дан, които вече се бяха нагледали на какво ли не, не можеше да има по-ужасно нещо. Вертолетът беше толкова мъничък и безтегловен, че те се чувстваха съвсем незащитени, сякаш това тук беше някакво превъртяло влакче на ужасите на девет хиляди метра над морското равнище.

Безпощадните хималайски ветрища блъскаха свръхлекия летателен апарат и го подмятаха като топче за пинг-понг в ураган. Ейми и Дан се бяха вкопчили един в друг, защото в буквалния смисъл на думата нямаше за какво друго да се хванат.

Колкото повече се приближаваха до планината, толкова повече Еверест се открояваше сред съседите си: беше по-висок и масивен, а от върха му излизаше ярка бяла струя.

— Това облак ли е? — попита Дан с крясък, за да го чуят през дихателния апарат.

Пилотът отговори:

— Върхът на Еверест опира в струйните течения — извика той. — Онова, което виждате, са милиони ледени кристалчета, издухани от върха. Казах ви, че това не е туристическа обиколка. Пригответе се за още премеждия.

Мъжът не преувеличаваше. Колкото повече се приближаваха до върха, толкова повече хеликоптерът се тресеше и се въртеше.

— Как ще се приземим? — изписка ужасена Ейми. — Ще се блъснем в планината!

Тялото на пилота от кръста нагоре се разтресе, сякаш летателните уреди управляваха него, а не обратното. Ако не броим турбуленцията, сега те почти не се движеха и се опитваха да се закрепят над върха. Минаха през струята ледени кристали и най-неочаквано светът изчезна. Летяха слепешката на самия край на атмосферата. Краят на земната атмосфера, бележещ началото на самия Космос!

Изведнъж се снишиха рязко и се разтресоха, а Ейми и брат й се разпищяха.

— Какво стана? — проплака Дан.

— Искахте да отидете на върха, ето че сте там — съобщи пилотът.

Той посочи висотомера: 8710 метра. Повече от това не можеше да покаже. Поне на Земята.

— Значи… значи успяхме? — изпелтечи Ейми.

Беше очаквала да се разбият на парчета и да пропаднат дълбоко надолу.

— Vite!^[1] — нареди пилотът. — Разполагаме най-много с пет минути! Не мога да изключа двигателя, току-виж после не запалил!

Той отвори вратата на кабината, която изпука.

Ейми и Дан изгубиха ценни секунди, докато разкопчаваха коланите и слизаха с усилие от хеликоптера. Изобщо не бяха очаквали да стигнат чак тук, затова нямаха конкретен план какво да правят от този момент нататък. Трябваше да мислят бързо!

Докато издирваха трийсет и деветте ключа към загадката, се бяха озовавали на какви ли не изумителни места, но никое от тях не можеше да се сравнява с връх Еверест. Беше неописуемо студено, не спираше да духа брулещ вятър. Уж бяха с кислородни маски, но от усилието се задъхаха.

Въпреки това нищо не можеше да отклони мислите на Ейми от това невероятно място.

— Всичко е под нас! — ахна тя изумена. — Горе няма нищо! Дори облаци!

Върхът на света! Каквито и проучвания да беше правила, пак нямаше да бъде подготвена за приказната гледка. Накъдето и да се обърнеше, се извисяваха грамадни върхове. Ала там, където стояха двамата с Дан, беше най-високата точка, издигнала се над най-внушителната планина в света. Лхотце, със своите осем хиляди петстотин четирийсет и пет метра, изглеждаше много по-нисък. Небето беше невероятно, неестествено наситено кобалтовосиньо.

Ботушите на Дан заскърцаха по снега върху покрива на света, а той подметна през рамо на пилота:

— Ако ни оставите тук, онзи от телефона ще се вкисне много!

Нямаше представа кой е „онзи“, но той със сигурност не беше чичото на Нели. Въпреки това нямаше и съмнение в неговата власт и влияние.

— Можеш ли да повярваш къде сме? — извика Ейми, та брат й да я чуе през тътена на струйното течение.

— Жестоко! — Дан откъсна очи от гледката и насочи вниманието си към терена по върха. Настръхна целият. — Ей, това тук е истинско бунище!

Будистките молитвени знаменца се пъстрееха като обвивка на спагети и плющяха от яростния вятър. Имаше и десетки национални знамена. Навсякъде бяха нахвърляни празни кислородни бутилки. Под снега лежаха погребани какви ли не предмети и дрънкулки, като се започне от семейни снимки в рамки и се стигне до накити и дори играчки.

Дан се изуми.

— Кой е качил всичко това тук?

— Това са сувенири — обясни запъхтяна сестра му. — Всеки алпинист иска да остави на върха нещо като свидетелство, че е бил там. Въпросът е какво е оставил Малори?

Дан вдигна един медальон и го отвори: вътре имаше избеляла моментална снимка на тантуресто бебе.

— Как ще разберем кой от тези боклуци е ключът към загадката? Разполагаме само с пет минути, Ейми! Сигурно вече са останали четири!

Сестра му се замисли.

— Малори се е качил тук пръв! Значи онова, което е донесъл, е най-отдолу. Трябва да копаем.

Двамата започнаха да ровят из преспите и да разчистват плътния слой рохкав сняг отгоре, осеян със стотици предмети. Отдолу снегът се беше слегнал и беше малко по-твърд, затова Ейми грабна голяма рамка от снимка — да й служи за лопата — а Дан загреба с празна кислородна бутилка, която му беше нещо като чук. За щастие нямаше плътен лед, струйните течения бяха изсмукали почти цялата влага.

На такава височина се искаше човек да е силен като чукохвъргач — толкова трудно беше и най-простото движение. След броени секунди и двамата вече се задъхваха и се надпреварваха да кашлят. Човешкото тяло не бе създадено да издържа на такива условия — особено ако в допълнение имаше и тежък труд. Ейми усети как полезрението й се стеснява — мозъкът й плачеше за кислород. Тя прехапа до болка устата си отстрани, за да се съсредоточи и да не се разсейва. На Еверест душевното изтощение беше не по-малко смъртоносно от физическото.

— Ако продължим да копаем, нищо чудно К-2 да изпревари Еверест като най-високата планина — заяви Дан, като дишаше трудно.

— Едва ли се налага да се притесняваме за това — отвърна запъхтяна сестра му. — Виж… нещата, заровени под преспите, вече са много по-малко. Скоро ще стигнем до пластовете от най-ранните експедиции на Еверест.

— Две минути! — екна вик откъм свръхлекия вертолет.

Те впрегнаха всичките си сили и продължиха да копаят с пълна пара. Дан блъскаше като обезумял с бутилката, а Ейми пресяваше в ледени пръсти предметите, като махаше амулетите и значките със свети Христофор^[2]. Беше им струвало много усилия да се доберат дотук. Не можеха да си позволят времето им да изтече и те да не намерят ключа към загадката.

— Стой! — изпищя тя внезапно.

Дан застина, както държеше кислородната бутилка само на сантиметри от мъничка стъкленица, заровена до половината в преспите.

Ейми разчисти внимателно снега около нея и я извади. Беше от дебело стъкло, запушена здраво с коркова тапа, а съдържанието й намери замръзнало.

Върху едната плоска страна имаше китайски печат, който момичето позна на мига. Смъкна ципа на якето, бръкна под тениската си и извади сгънатото парче коприна от Забранения град. Вятърът за малко да го отскубне от ръката й, но тя го държеше здраво. Заедно с Дан успя да го отвори.

— Печатът на Пу Ий — последния император! — кресна момичето, за да надвика халите. — Съответства напълно, виждаш ли? Пу Ий го е дал на Джордж Малори, за да го скрие!

— Но какво има в шишенцето? — попита брат й.

— Помниш ли стъкленицата от Париж, която Иън и Натали Кабра откраднаха? Според мен това тук е нещо подобно.

Тя обърна шишенцето. От другата страна беше изобразен символът с изправения на задни крака вълк: гербът на клана Джанъс.

От откритието кръвта нахлу в ушите на Ейми и заглуши воя на струйното течение.

— Дан, разбрах за какво става въпрос! — Тя посочи картинките върху парчето коприна, „уравнението“, съставено от символите на клановете. — Това не означава, че родът е равен на сбора от клановете. Погледни очертанията около гербовете! Това са стъкленици като тази тук и като шишенцето от Париж! Има четири химически формули — по една за всеки клан. И когато ги смесиш, се получава серум. Ето какво всъщност са трийсет и деветте ключа: съставките на серума.

— Една минута! — ревна пилотът.

Дори това, че времето им изтичаше, не можеше да отклони вниманието им от истината за трийсет и деветте ключа, която беше започнала да им се разкрива.

— Хайде да помислим в какво са добри клановете в рода! — продължи момичето. — Хората в Лусиан са ненадминати стратези, всички в Джанъс са творци и обичат драматизма, в Томас са спортисти и притежават сила, а в Екатерина могат да изобретят всичко. И тези черти се предават от поколение на поколение, затова химическото въздействие всъщност се е превърнало в съставна част на твоето ДНК. Със серума ще бъдеш всички тези неща накуп! И ще станеш непобедим!

Двамата продължиха да разговарят само с погледи. Ако такава мощна формула се озовеше в неподходящи ръце…

— Трийсет секунди! — Пилотът направо беше изпаднал в истерия. — Ако ще идвате, направете го сега!

Дан помогна на Ейми да напъха развятото от вятъра парче коприна в грейката и хукна. Тя понечи да се затича след брат си, когато отразеното от снега слънце проблесна върху още един надпис по шишенцето, много по-ситен от другите. Ейми го приближи до очилата си и присви очи, за да разчете какво пише върху дъното на стъкленицата.

Съобщението беше издълбано върху стъклото вероятно с джобно ножче, но може би и с пикела за разбиване на лед. То гласеше:

Д. М. — Джордж Малори. Поколения пътешественици бяха черпили вдъхновение от легендарните думи, че той изкачва Еверест просто „защото той е тук“. А Малори всъщност изобщо не е говорил за върха. Имал е предвид серума на Джонас — и единственото място на света, където той е щял да бъде в безопасност.

Ейми беше останала почти без сили, изсмукани от височината и от херкулесовия подвиг да копае на осем хиляди и седемстотин метра. Тя стисна с разтреперани ръце стъкленицата — безспорно доказателство за сътрудничеството между двама представители на рода Кахил, разделени от хиляди километри. Едва ли беше възможно съзаклятниците да се различават много помежду си. Единият беше император — последният представител на славна династия, водеща началото си отпреди столетия. Вторият беше най-обикновен английски учител с хоби да катери планините. И какво ги беше събрало заедно? Не друго, а трийсет и деветте ключа към загадката.

— Десет секунди!!!

— Идвай, Ейми! — Дан я сграбчи за ръката и я изтръгна от унеса.

Двамата паднаха на снега, после се изправиха с усилие под въртящото се витло на свръхлекия хеликоптер и се пъхнаха в отвора на кабината.

— Хайде! Хайде! Хайде! — ревна момчето.

Пилотът дръпна ръчките. Чу се стържене. За миг хеликоптерът не поддаде, а витлото се опита да се извиси в несъществуващия въздух. Накрая машината започна да се издига от най-високия връх на света.

— Не мога да повярвам, че успяхме! — ахна задъхана Ейми.

Точно тогава една много голяма ръкавица се впи в левия ротор на „Екюрей“.