Гордън Корман
Императорският шифър (16)

Глава 16

Град Сиан беше много по-малък от Пекин, но от прозореца на самолета Дан почти не забелязваше това. Тук, за разлика от китайската столица, нямаше небостъргачи, сградите обаче се бяха разпрострели докъдето поглед стига, и плетеницата от улици беше задръстена с червените светлинки на мигачите. Улично движение.

„И замърсяване на околната среда“, помисли си той, докато самолетът се снишаваше през плътния слой кафеникава мъгла.

— О, не! — Още не бяха кацнали на пистата, а бащата на Джона вече беше погълнат от смартфона. — Помните ли онези плакати „Живей нашироко с поколението Уизард“? Е, познайте как се превежда това на китайски… „Джона Уизард прави предците ви широки.“

Дан му се изсмя в лицето.

— Ще ми запазиш ли един? За колекцията!

На Бродерик не му беше до шеги.

— В такъв случай защо ти не проведеш конферентния разговор със звукозаписната компания?

— Споко! — Джона се прозина, когато кацнаха. — Какво толкова?! Ще заведа на вечеря някой фен, после ще пуснем записа в YouTube и всички ще забравят плакатите.

— Отпечатали са над шестстотин хиляди — напомни със стиснати устни баща му.

— Вечеря и кино — поправи се Джона. — А още по-добре на някой клуб в Сиан. Ще дадем ексклузивно интервю за MTV Азия. Ще се получи жестоко! Веднага щом приключим с глинените приятелчета — добави той и намигна на Дан.

Пред всички агенти, журналисти и хора от охраната в антуража си, дори пред собствения си баща, Джона предпочете да вземе със себе си именно Дан, който да го придружи, докато той се опитва да научи тайната на глинената армия.

Не че сега Дан се вълнуваше особено от издирването на ключовете.

Още нещо за Сиан — тук имаха истински лимузини. На летището ги чакаше дълъг сребърен автомобил, който да ги откара в хотел „Бел Тауър“, където Джона беше наел целия последен етаж.

Баща му се обади по телефона на бара към хотела, за да повика да ги забавляват в апартамента, докато вечерят.

Дан си погледна часовника. Седем и половина.

— Докога е отворено мястото с глинените войници?

Джона го озари с ослепителната си усмивка на успяваща рок звезда.

— Затворили са преди два часа. Още не можем да отидем. Не е достатъчно тъмно.

Дан пошушна:

— Ясно. Трябва да проверим, когато наоколо няма никой.

— Ето как разбирам, че сме роднини — одобри другото момче. — Всички в рода Кахил мислим еднакво. Приятно е да работим заедно. Страхотен отбор сме!

Дан си помисли натъжен, че ако Ейми беше тук, щеше да му каже, че е много смотан и да го нарече глупчо, а после щеше да отиде в някоя библиотека, за да провери за глинените воини, изчитайки поне шестстотин книги за тях.

Изведнъж настроението му се развали. А после сестра му е щяла да заяви, че клетите им родители си заслужават съдбата. Как изобщо можеше и да помисли такова нещо за майка им и баща им? Дан се потупа по джоба, където беше скрил рисунката от пещерата на Бодхидхарма.

— Знаеш ли, Джона — каза, — минали са два дни, четири часа и двайсет и една минута…

— Откакто си видял за последен път сестра си — довърши състрадателно вместо него другото момче.

— Не че броя минутите де — побърза да добави Дан.

— Сигурно ти е тежко — съгласи се звездата. — Длъжен съм да ти кажа, братовчеде, изумен съм, че досега не сме я срещнали. Май тя не иска да бъде намерена.

Дан трепна, сякаш го бяха ударили по лицето.

Почувства се нещастен, но точно тогава се почука на вратата. Бяха дошли хората, които да ги позабавляват.

В началото на Дан не му се ядеше. Той седеше на масата и трошеше непохватно с пръчиците за ядене бухтите — почти не се хранеше, само си мислеше смазан, че Ейми може би го е отписала. Беше ли възможно? Доста често тя му натякваше, че я дразни. Но и той й го повтаряше, а ето че сега би дал всичко, само и само да е отново със сестра си.

Оказа се, че ще гледат китайски акробати, които правеха невероятни пирамиди. „Суперски“, както се изрази Джона. Дори Дан започна да се измъква от киселото си настроение, особено за величествения финал: танца на дракона, който акробатите изпълниха с главите надолу, увиснали от тавана.

Бащата на Джона покани няколко местни репортери, отразяващи развлекателната индустрия, за да е сигурно, че рецензиите за Джона в Сиан ще бъдат положителни — не че някой пишеше за него отрицателни материали.

Гастролиращият певец беше в стихията си — бъбреше с журналистите, смееше се и пускаше шеги. На никого не му минаваше през ум, че след като приключи всичко тук, той ще проникне с взлом в най-значимите археологически разкопки в Азия. Но когато не гледаше никой, Дан забелязваше изцъклените очи върху прочутото лице.

„Виж ти… според мен животът на една рок звезда наистина е изумителен, но сигурно е смазващо да живееш така непрекъснато.“ А Джона живееше именно така. Вероятно беше изтощително ден след ден, седмица след седмица да си в такова трескаво състояние, в центъра на прожекторите.

Вече беше минало полунощ, когато акробатите се разотидоха, а репортерите приключиха с интервютата. Дан тъкмо ровеше из минибара, когато някъде отдалеч до него достигна музика. Не музиката на Джона — всъщност мелодията беше класическа. За изумление на Дан той позна произведението. Беше на Моцарт, може би най-великия от роднините на Джона в клана Джанъс.

Дан тръгна към музиката, отиде пред най-малката спалня в апартамента и надзърна вътре. Бродерик Уизард беше приседнал в края на леглото с акустична китара в ръце, а пръстите му върху найлоновите струни се движеха толкова бързо, че се бяха превърнали в размазано петно. Дори за Дан, който не разбираше нищо от музика, беше очевидно, че бащата на Джона свири с голямо умение.

— Страхотен си.

Бродерик вдигна изненадан очи.

— А… ти ли си?!

Той остави китарата върху покривката на леглото, взе смартфона и смутен започна да преглежда един имейл.

— Джона знае ли, че си толкова добър? — попита Дан.

Мъжът се прокашля притеснен и скромно се опита да скрие поруменялото си лице зад джобното устройство.

— В колежа бях направо изгряваща звезда. После обаче се запознах с Кора… е, не свиря зле, но в сравнение с тях…

С тях. С хората от клана Джанъс. Защо изобщо да свириш, ако не можеш да си Моцарт, Скот Джоплин, Джон Ленън или Джона Уизард? Ето какво мислеха в рода Кахил!

Дан се учуди, че му е домъчняло за бащата на Джона. Каквито и мечти да е имал, сега вече те бяха потъпкани, бяха заменени срещу място върху червения килим, половин крачка зад прочутия му син. Какво беше останало от Бродерик? Може би два палеца, изтръпнали от това, че постоянно набират нещо на клавиатурата на смартфона.

Покрай тези мисли Дан се сети за своя баща. Помнеше съвсем смътно родителите си, но и Артър Трент беше като Бродерик — чужд човек, оженил се за момиче от рода Кахил. Дори беше дал на децата си фамилията Кахил, както Грейс беше направила с дъщеря си. От какво ли още се беше отказал, за да се присъедини към тежката артилерия на рода Кахил?

На вратата зад Дан се появи Джона.

— Вие двамата да нямате тайна среща без мен?

Погледът му падна върху китарата на леглото.

Бащата на Джона се смути.

— Аз такова… само убивах времето.

— Баща ти е невероятен! — възкликна въодушевено Дан. — Наследил си таланта, Джона, не само от Джанъс. Трябва да чуеш как свири баща ти. Толкова е добър, че…

— Чудесно, братовчеде — прекъсна го твърдо другото момче. — Да тръгваме. Колата ни чака отвън.

Баща му кимна примирено.

— Да вървим.

Беше двайсет и пет минути след полунощ, когато сребърната лимузина потегли от хотел „Бел Тауър“.

— Кажи на шофьора да спре малко преди музея с глинените фигури — посъветва Джона баща си. — Ще повървим пеш. Само това оставаше — полицаите да дойдат да оглеждат автомобила.

— Добре — отвърна Бродерик. — Късмет, момчета!

— Късметът няма нищо общо с това — отсече уверено синът му.

Бяха пътували двайсетина минути, когато шофьорът извика, че вече са наблизо.

Дан се взря с присвити очи през прозореца.

— Не се вижда никакъв музей. Я чакай… това ли имаш предвид?

Съоръжението, изникнало от мрака, беше ниско и невероятно голямо: дълго колкото разстоянието най-малко между пет пресечки, а назад се разпростираше докъдето поглед стига.

— Над мястото, където провеждат археологическите разкопки, са изградили грамаден хангар като за самолети — обясни бащата на Джона. — Най-големия в света!

— Много яко — отбеляза Джона. — Е, оттук ще тръгнем пеш. Готов ли си, братовчеде?

— Да вървим — отвърна Дан.

Слязоха от лимузината и тръгнаха, като внимаваха да не излизат на светло. Автомобилът даде на заден и спря зад едни храсти.

Двете момчета крачеха бързо и тихо към хангара. Той беше по-далеч, отколкото изглеждаше: огромните му размери създаваха илюзията, че е наблизо. И двамата се бяха запъхтели, когато се качиха по стъпалата и се скриха зад будките за билети.

Джона бръкна в джоба на черното си кожено яке и извади устройство, което приличаше на смартфона „Блекбъри“ на баща му, но беше по-голямо.

— Защо го носиш, за да се обадиш на баща си, щом приключим ли? — попита Дан.

— Това е топлинен сензор — обясни Джона, шепнейки. — Тук сигурно гъмжи от охрана. Ще ги наблюдаваме на екрана.

Дан се взря в дисплея. Огромният комплекс тънеше в почти пълен мрак, но вътре и извън сградата се виждаха най-малко седем-осем точици. Няколко бяха струпани на едно място.

Дан се притесни.

— Виждат ли ни?

Джона загледа как около групата започват да мигат мънички, но много ярки светлинки.

— Според мен са в почивка.

— Да, но къде? — продължи на упорства другото момче.

— Отзад. Да вървим, братовчеде, едва ли ще ни се отвори по-добра възможност.

Джона извади две бучки вещество, което приличаше на маджун, и ги закрепи върху ключалката на стъклената врата. После ги съедини. Чу се съскане и момчето дръпна рязко ръка. От мястото се вдигна дим — ключалката се стопи от химическата реакция.

— Мислех, че вие разбирате само от изкуство — каза Дан.

Джона сви рамене.

— Зависи какво разбираш под „изкуство“. Проникването с взлом също може да бъде изкуство. Задигнахме това нещо тук от клана Екатерина.

Той бутна вратата и я отвори. Двамата влязоха вътре.

Дан зяпна от изумление. Пред тях се разкри смайваща гледка. Все едно виждаха огромно множество — може би на бейзболния стадион „Фенуей Парк“. Но хората не бяха истински. Цяла армия от войници, коне и колесници — всички от белезникава глина. Бяха хиляди, подредени в плътен строй — сякаш стояха на вечна стража.

Джона дръпна Дан да приклекне.

— Братовчеде… ние не сме туристи!

— Никога досега не съм виждал такова изумително нещо — ахна другото момче.

— Виждал съм и по-хубави неща, направени от моя клан — отвърна Джона.

— Да, но тези тук са толкова много.

— И така, ето какъв е планът: ти проверяваш петдесет и третия воин в трийсет и осмата редица в първия изкоп.

— Ами ти? — притесни се Дан.

— Аз ще те чакам — обеща Джона. — Ще стоя тук и ще следя мъжете от охраната. Побързай!

Дан реши, че е логично да постъпят така. Пъхна се под перилата и се спусна в огромния трап на археологическите разкопки, където над него се извисиха воините — всеки неповторим по свой си начин.

Той даде с електрическото фенерче знак на Джона и след като се скри сред високите фигури, се зае да брои редиците. Подробностите бяха смайващи. Ясно личаха чертите на лицата, прическите и платът на дрехите. Дан подмина приклекнал стрелец с лък и с изумление забеляза, че по подметката на обувката му има грайфери. Отблизо видя, че воините са нарисувани, макар че през вековете боите бяха избелели. Според преданието, за модел при извайването на всяка статуя е служил жив войник. Беше страхотно, макар и по свръхужасен начин: да погребеш заедно с императора хиляди воини, които да го охраняват и в задгробния живот. Докато се прокрадваше между фигурите, Дан си представи, че вътре във всяка има скелет — истинско воинство на мъртвите.

„Съсредоточи се! Ако се объркаш, ще се наложи да се върнеш и да започнеш да броиш отначало! Трийсет и едно… трийсет и две… трийсет и три…“

Момчето погледна през рамо, но Джона не се виждаше. Кога ли щеше да свърши почивката на мъжете от охраната? Топлинният сензор на Джона нямаше да им помогне особено, ако пазачите ги откриеха.

Трийсет и осма редица. Дан зави надясно и пак започна да брои войниците. Един… двама… трима…

Дръпнатите очи не помръдваха и гледаха изцъклено, докато момчето се движеше между тях. Въпреки това, то не можеше да се отърси от усещането, че някой го наблюдава.