Албер Камю
Митът за Сизиф (7)

Донжуанизмът

Ако беше достатъчно да се обичаме, нещата щяха да бъдат твърде прости. Колкото повече обичаме, толкова по-непоклатим става абсурдът. Не от липса на любов Дон Жуан сменя жените. Смешно е да го представяме като безумец, който търси абсолютна любов. Но това е, защото той ги обича с еднакъв порив и всеки път от цялото си сърце, така че трябва да повтаря този дар и това дълбоко чувство. Оттам всяка жена се надява да му даде онова, което никой никога не му е давал. Всеки път жените се лъжат дълбоко и успяват само да го накарат да чувствува нужда от това повторение. „Най-после — извиква една от тях — аз ти дадох любовта!“ Ще се учуди ли някой, че Дон Жуан се изсмива на това. „Най-после ли? Не — казва той, — просто още веднъж.“ Защо би трябвало да обича рядко, за да обича силно.

Тъжен ли е Дон Жуан? Надали. Ще се позова малко на хрониката. Смехът, победоносното безочие, трепетът и вкусът към театралното, всичко това е светло и радостно. Всяко здраво същество иска да се размножи. Дон Жуан също. Нещо повече: тъжните хора имат две причини да съществуват, те не знаят или се надяват. Дон Жуан знае и не се надява. Той ни кара да мислим за тези творци, които познават възможностите си, не ги надминават никога и в краткия интервал, където духът им намира място, придобиват прекрасната свобода на майстора. Геният е именно това: разсъдъкът, познаващ своите граници. До границата на физическата смърт Дон Жуан не познава тъгата. От момента, в който той знае, избухва в смях и опрощава всичко. Той е бил тъжен във времето, когато се е надявал. Днес устата на тази жена отново му дарява горчивия и ободряващ вкус на единственото познание. Горчив ли? Само малко: необходимо несъвършенство, което ни дава възможност да почувствуваме щастието!

Голяма глупост е да се мъчим да открием в Дон Жуан човек, възпитан от Еклезиаста. Нищо не може да бъде такава суета за него, както надеждата за друг живот. Доказателство е, че той залага този живот в игра срещу самото небе. Съжалението за желанието, изгубено във веселието, тази утъпкана област на безсилието, не е за него. То подхожда на Фауст, който вярва достатъчно в бог, за да се продаде на дявола. За Дон Жуан нещата са по-прости. Бурладор на Молина отговаря на заплахите на ада винаги: „Дълъг е срокът, който ни дели!“ Това, което идва след смъртта, е нищожно, а какъв дълъг низ от дни за онзи, който е способен да бъде жив! Фауст искаше благата на този свят: горкият, достатъчно беше да протегне ръка. Да не умееш да веселиш душата си, значи, че почти си я продал. Напротив, Дон Жуан препоръчва преситеността. Когато напуска някоя жена, той не го прави, защото изобщо не я желае вече. Хубавата жена е винаги желана. Но той желае друга и, разбира се, това не е същото.

Този живот го удовлетворява, няма нищо по-лошо от това да го загуби. Този безумец е голям мъдрец. Но хората, които живеят с надежда, се приспособяват мъчно към този свят, където добротата отстъпва място на широтата, нежността — на мъжественото мълчание, общността — на самотната смелост. И всички казват: „Той е бил слаб, идеалист или светец.“ Трябва някак да се преглътне величието, което оскърбява.

Възмущаваме се много (или се усмихваме с онази съучастническа усмивка, която принизява всичко със своето одобрение) пред разглаголствуванията на Дон Жуан и пред вечната фраза, която му върши работа при всички жени. Но за този, който търси много радости, е важна само ефикасността. Защо да усложняваме изпитаната парола? Никой не я слуша, нито жената, нито мъжът, може би само гласът, който я изрича. Тя е правило, условност и учтивост. Казваме я, а най-важното идва после. Дон Жуан се подготвя вече за това. Защо да си поставя морални проблеми. Той не извиква проклятието върху себе си от желание да стане светец като Маняра на Милош. Според него адът може да бъде предизвикан. На Божия гняв той противопоставя единствено човешката чест. „Аз имам чест — казва той на командора — и ще изпълня обещанието си, защото съм рицар.“ Но още по-голяма грешка би било да го представим като аморален. В това отношение той е „като всички“: притежава морала на своето влечение или неприязън. Разбират Дон Жуан само като се обърнат към онова, което той грубо символизира: обикновения прелъстител, женкаря. Той е обикновен прелъстител^[1]. Но разликата е, че е съзнателен, и затова е абсурден. Един прелъстител, станал прозорлив, няма да се промени от това. Да съблазнява, е негова естествена роля. Само в романите човек се изменя или става по-добър. Може да се каже едновременно, че нищо не е изменено и всичко е преобразено. Това, което Дон Жуан превръща в дело, е етика на качеството за разлика от светеца, който клони към количеството. Да не вярва в дълбокия смисъл на нещата, е свойствено на абсурдния човек. Той оглежда, складира и изгаря всичките въодушевени или възхитени лица. Времето върви с него. Абсурдният човек не се отделя от времето. Дон Жуан не мисли да „колекционира“ жените. Той изчерпва техния брой, а с тях и възможностите за живот. Да колекционираш, значи да умееш да живееш в миналото си. Той се отрича от съжалението, друга форма на надеждата. Той не може да гледа портрети.

Това прави ли го егоист? По свой начин вероятно, да. Но и тук трябва да се разберем. Има хора, създадени да живеят, и хора, създадени да обичат. Във всеки случай Дон Жуан би го казал охотно така. Но простичко, както е свикнал да върши нещата. Защото любовта, за която се говори тук, е обкичена с илюзиите на вечното. Всички специалисти на страстта ни учат — няма вечна любов освен неосъществената. Няма страст без борба. Подобна любов намира своя край в последното противоречие — смъртта. Трябва да бъдеш Вертер или нищо. И тук също има много начини да се самоубиваш, от които единият е пълното отдаване и отричането на собствената личност. Дон Жуан по-добре от всеки друг знае, че това може да бъде вълнуващо. Но той е един от малкото, които знаят, че не това е важно. Знае го добре: тези, които една голяма любов отклонява от целия им личен живот, се обогатяват може би, но обедняват онези, които са обект на любовта им. Една майка, една силно обичаща жена са неизменно с пресушени сърца, защото те са се извърнали от света. Едно-единствено чувство, едно-единствено същество, едно-единствено лице — всичко друго е унищожено. Друга любов, любов-освободителка, изпълва Дон Жуан. Той носи със себе си всички лица на света и трепетът му идва от това, че съзнава своята преходност. Дон Жуан е избрал да бъде нищо.

Важното за него е да вижда ясно. Ние наричаме любов това, което ни свързва с някои същества, само от уважение към всеобщия начин на виждане, изграден от книгите и преданията. Но любовта ми е позната само с тази смесица от желание, нежност и разсъдък, която ме свързва с определено същество. Тази смесица не е една и съща за всеки. Нямам право да обличам всички опити в едно и също име. Това освобождава от повтарянето в тях на едни и същи жестове. Абсурдният човек размножава и тук това, което не може да обедини. Така той открива един нов начин на съществуване, който го освобождава поне дотолкова, доколкото освобождава тези, които са около него. Великодушна любов е само тази, която съзнава, че е едновременно мимолетна и единствена. Всичките тези смърти и възкресения за Дон Жуан са букетът на неговия живот. Това е начинът, по който той дава и съживява. Оставям другите да преценят дали може да става дума за егоизъм.

Мисля тук за всички, които смятат, че Дон Жуан трябва да бъде наказан. Не само в някакъв отвъден живот, но и в този. Мисля за всичките разкази, предания и подигравки за остарелия Дон Жуан. Но Дон Жуан е вече готов за това. За съзнателния човек старостта и това, което тя предвещава, не са изненада. Той е съзнателен всъщност дотолкова, доколкото признава пред себе си страха, който тя буди. В Атина е имало един храм, издигнат в чест на старостта. Там отвеждали децата. Колкото повече осмиват Дон Жуан, толкова повече се открива лицето му. С това той отрича лицето, което романтиците са му приписвали. Никой не иска да се смее на измъчения и достоен за съжаление Дон Жуан. Оплакват го, може би той се е изкупил и пред самото небе. Не, нещата не стоят така. В света, който вече се привижда на Дон Жуан, смешното също вирее. Той би намерил своето възмездие за естествено. Такова е правилото на играта. Именно в това, че приема изцяло правилото на играта, е неговата широта. Но той знае, че има право и че не става дума за възмездие. Съдбата не е наказание.

Тук е неговото престъпление и ясно е защо хората, вярващи във вечността, искат за него възмездие. Той достига до познание без илюзии, което отрича всичко, проповядвано от тях. Да обичаш и да притежаваш, да завладееш и да изчерпиш, това е неговият начин на познание. (Има двояк смисъл в тази любима дума на Светото писание, която нарича „познаване“ любовния акт.) Той е техният най-голям враг в рамките на своето безразличие. Един летописец съобщава, че истинският Бурладор е умрял, убит от францисканците, които искали „да сложат край на ексцесиите и безбожията на Дон Жуан, останали безнаказани от самото му раждане“. После провъзгласили, че небето го поразило. Никой не е доказал този странен край. Но никой не е доказал и обратното. Без да се питам дали това е правдоподобно, мога да кажа, че е логично. Искам да се спра тук на думата „раждане“ и да поиграя с понятията: именно това, че е живял, е осигурявало неговата невинност. Единствено в смъртта си той се е провинил, влизайки в легендата.

Какво друго означава този каменен командор, тази студена статуя, раздвижена, за да накаже кръвта и смелостта, въздигнали се до мисъл? Цялата мощ на Вечния разум, на реда, на всемирната нравственост, цялото странно величие на един бог, поддаващ се на гнева, се заключава в него. Този гигантски камък без душа просто символизира силите, които Дон Жуан завинаги е отрекъл. Но мисията на командора свършва тук. Мълнията и гърмът могат да се върнат във фалшивото небе, откъдето са излезли. Истинската трагедия се разгръща извън тях. Не, не от каменна ръка е умрял Дон Жуан. Предпочитам да вярвам в легендарното предизвикателство, в безумния смях на здравомислещия човек, предизвикващ един бог, който не съществува. Но мисля най-вече, че вечерта, когато Дон Жуан чака у Ана, командорът не идва и нечестивецът трябва да е почувствувал след полунощ страшната горчивина на тези, които са имали право. Още повече ми харесва разказът за живота му, според който се е затворил в един манастир, за да завърши дните си. Не защото назидателната страна на историята може да бъде приета за правдоподобна. Какво убежище би могъл да иска от бог? Но това представлява по-скоро логичният завършек на един живот, изцяло проникнат от абсурда, суровата развръзка на едно съществуване, обърнато към радостите без утрешен ден. Веселието завършва тук с аскетизъм. Трябва да разберем, че те могат да бъдат като двете лица на една и съща нищета. Какъв по-страшен образ да пожелаем: един човек, предаден от тялото си, и който поради това, че не е умрял навреме, завършва комедията, очаквайки края пред един бог, когото не обожава, служейки му, както е служил на живота, коленичил пред пустотата, протегнал ръце към безмълвното небе, за което също знае, че е бездънно.

Виждам Дон Жуан в килия в един от тези испански манастири, запокитени на някой хълм. Той гледа нещо, но това не са призраците на отлетелите любовни страсти; навярно от нажеженото тясно прозорче се открива някоя пуста испанска равнина, величествена и бездушна земя, в която той се разпознава. Да, на този меланхоличен и ярък образ трябва да се спрем. Очакван, но никога желан, сетният миг е достоен за презрение.