Албер Камю
Митът за Сизиф (9)

Завоеванието

Не — казва завоевателят, — не мислете, че за да обикна действието, е трябвало да се отуча да мисля. Напротив, мога чудесно да определя в какво вярвам. Защото го вярвам силно и го виждам със сигурен и ясен поглед. Не се доверявайте на тези, които казват: „Познавам прекалено добре това, не мога да го изкажа.“ Защото, ако не могат, това означава, че не го познават или че от леност са останали на повърхността.

Нямам много мнения. В края на живота си човек забелязва, че е преживял години, за да се увери в една-единствена истина. Но ако е очевидна, дори да е една-единствена, тя е достатъчна, за да ръководи едно съществуване. Аз решително имам да кажа нещо за индивида. За това трябва да се говори направо и дори, ако е наложително, с необходимото пренебрежение.

Човек се очертава повече като човек с нещата, които премълчава, отколкото с тези, които казва. Има много неща, които ще премълча. Но твърдо вярвам, че всички, които са преценявали индивида, са го направили с много по-малък опит от нас, за да обосноват своето мнение. Разсъдъкът, вълнуващият разсъдък е предугадил може би това, което е трябвало да установи. Но епохата, нейните развалини и нейната кръв ни пресищат с очевидности. Възможно е било древните народи, а също и по-новите до нашата механична ера да поставят на везни добродетелите на обществото и на индивида и да търсят кой на кого трябва да служи. Това е било възможно най-напред поради упоритата заблуда в човешкото сърце, според която съществата са дошли на света, за да служат или за да им служат. Това е било възможно, защото нито обществото, нито индивидът са били показали още умението си да вършат нещо.

Виждал съм умни хора да се възхищават от шедьоврите на холандските художници, родени във вихъра на кървавите войни във Фландрия, да се вълнуват от надгробни речи на мистиците-силезийци, прозвучали сред ужаса на Тридесетгодишната война. Вечните ценности изплуват пред техните учудени очи над вековните смутове. Но оттогава е минало много време. Днешните художници са лишени от тази яснота. Дори по своята същност да притежават сърцето, необходимо на един творец, с други думи, пресъхнало сърце, то не им служи, защото целият свят и дори светците са ангажирани. Ето какво може би съм почувствувал най-дълбоко. С всяка форма, родена от траншеите, с всеки щрих, с всяка метафора или молитва смазаната под желязото вечност губи част от себе си. Съзнавайки, че не мога да се отделя от моето време, аз реших да се слея с него. Ето защо поставям ребром въпроса за индивида, най-вече доколкото той ми се струва смешен и унижен. Знаейки, че няма победоносни каузи, аз предпочитам изгубените каузи: те изискват неделима душа, достойна както за поражението, така и за мимолетните победи. В сблъсъка на цивилизациите има нещо тревожно за тези, които са се сближили със съдбата на света. Тази тревога стана и моя и аз се опитах да изиграя ролята си в него. Между историята и вечността избрах историята, защото обичам сигурността. В нея поне съм сигурен; как да отрека силата, която ме смазва?

Винаги идва време, когато трябва да избираме между съзерцанието и действието. Това се нарича да станеш човек. Това разделяне е ужасно. Но за гордото сърце не може да има среден път. Има бог или време, кръст или меч. Този свят има по-висш смисъл, който надхвърля неговите трепети, или пък само тия трепети са истинни. Трябва да се живее с времето и да се умира с него или да се избавим от него за по-дълъг живот. Знам, че може да се направи компромис и че може да се живее във века и да се вярва във вечното. Това се нарича да приемаш. Но се отвращавам от това понятие и искам всичко или нищо. Ако избирам действието, не мислете, че съзерцанието е за мен непозната земя. Но то не може всичко да ми даде и лишен от вечността, аз искам да се свържа с времето. Не искам да включа в моята сметка нито стремежа, нито горчивината, а искам само да виждам ясно. Казвам ви го, утре вие ще бъдете ангажирани. За вас и за мен това е освобождение. Индивидът не може нищо и все пак той може всичко. При тази чудесна възможност вие разбирате защо едновременно го възхвалявам и го тъпча. Светът го смазва, а аз го освобождавам. Давам му всичките му права.

Завоевателите знаят, че действието е само по себе си безполезно. Има само едно полезно действие, това, което би преправило човека и земята. Аз никога няма да преправя хората. Но трябва да се постъпва, „като че ли“ бих могъл. Защото пътят на борбата ме среща с плътта. Макар плътта да е унизена, аз съм сигурен само в нея. Мога да живея единствено чрез нея. Мирозданието е моето отечество. Ето защо правя това абсурдно, безпредметно усилие. Ето защо съм на страната на борбата. Казах вече, епохата навежда на това. Досега величието на един завоевател е било географско. То се е измервало с пространството на победените територии. Неслучайно думата е изменила смисъла си и вече не означава генерала-победител. Величието сега е другаде. То е в протеста и в пожертвованието без бъдеще. Тук също не става дума за вкус към поражението. Победата би била желана. Но има само една победа и тя е вечна. Това е победата, която аз никога няма да постигна. Ето къде се препъвам и се задържам. Революция винаги се осъществява срещу боговете, като започнем от тази на Прометей, първия от сегашните завоеватели. Това е недоволство на човека от неговата съдба, недоволството на бедняка е само претекст. Но аз мога да уловя този дух единствено в историческото му действие и там го откривам. Не мислете обаче, че това ми доставя удоволствие. Срещу основното противоречие аз поддържам моето човешко противоречие. Поставям моята прозорливост сред това, което я отрича. Възвисявам човека пред това, което го смазва, и моята свобода, моят бунт и моята страст се сливат тогава в това напрежение, в тази прозорливост и в това безгранично повторение.

Да, човекът е завършен в себе си. Той не може да има друг завършек. Той иска да бъде нещо, но в този живот. Сега вече това ми е известно. Завоевателите говорят понякога за победа и за превъзмогване. Но те подразбират винаги „самопревъзмогване“. Добре знаете какво означава това. Има мигове, в които всеки човек се е чувствувал равен на боговете. Така поне казват. Но това идва от факта, че в един мълниеносен проблясък той е почувствувал изненадващото величие на човешкия дух. Завоеватели са само хората, които усещат достатъчно силата си, за да са сигурни, че ще живеят постоянно в тези висоти и с пълното съзнание за това величие. Това малко или повече е въпрос на проста аритметика. Завоевателите могат повече. Но не могат повече от самия човек, когато той го желае. Затова те никога не напускат човешката пещ и потъват в самото горящо сърце на революциите.

Там те намират обезобразеното мироздание, но срещат също така единствените ценности, които обичат и от които се възхищават: човека и неговото мълчание. Те са едновременно тяхната бедност и тяхното богатство. Има един-единствен разкош за тях и това са човешките отношения. Как да не се разбере, че в този уязвим свят всичко, което е човешко и само човешко, приема по-горещ смисъл? Напрегнати лица, застрашено братство, силно и чисто приятелство между хората, това са истински богатства, защото са мимолетни. Сред тях духът усеща най-добре своите възможности и своите граници. С други думи, своята сила. Някои говорят за гении. Гений — това е прибързано, предпочитам разсъдъка. Трябва да се каже, че тогава той може да бъде възхитителен. Той осветява тази пустиня и властвува над нея. Той познава нейните падения и ги разкрива. Той ще умре едновременно с тялото. Но знанието — ето къде е неговата свобода.

Ние знаем, че всички църкви са срещу нас. Едно тъй напрегнато сърце убягва от вечността, а всички божествени и политически църкви утвърждават вечното. Щастието и смелостта, възнаграждението или справедливостта са второстепенни за тях. Това е една доктрина, която идва с тях и към която сърцето трябва да се присъедини. Но аз нямам какво да правя с представите или с вечното. Мога да докосна с ръка истините, които са ми по мярка. Не мога да се разделя от тях. Ето защо вие не можете нищо да обосновете върху мен; не остава нищо нито от завоевателя, нито от неговите доктрини.

На края на всичко това въпреки всичко е смъртта. Знаем го. Знаем също, че с нея завършва всичко. Затова гробищата, които покриват Европа и които преследват някои от нас, са отвратителни. Ние разкрасяваме само това, което обичаме, а смъртта ни потриса и ни уморява. Тя също трябва да бъде завоювана. Последният Карара, пленник в опустошената от чумата, обсадена от венецианците Падуа, тичал с крясъци из залите на своя запустял дворец: той зовял дявола и искал от него смърт. Това е също един начин да се преодолее смъртта. Да направиш тъй противни местата, където смъртта очаква почести, е още един признак на смелост, присъщ на Запада. В света на бунтаря смъртта възвисява несправедливостта. Тя е върховно превишаване на правата.

Други също без колебание са избрали вечното и са посочили заблудата на този свят. Техните гробища сияят сред множество цветя и птици. Това подхожда на завоевателя и му дава ясната картина на онова, което е отблъснал. Напротив, той е избрал мрачното желязо и безличния гроб. Най-добрите от хората, вярващи във вечното, се чувствуват понякога обхванати от ужас, изпълнен със страхопочитание и жалост пред духовете, които могат да живеят с образа на такава смърт. И все пак тези духове извличат оттук своята сила и своето оправдание. Нашата съдба е срещу нас и ние я предизвикваме. По-малко от гордост, отколкото от съзнание за нашата безпредметна участ. Ние също понякога изпитваме жалост към себе си. Това е единственото съчувствие, което ни се струва приемливо: чувство, което вие може би изобщо не разбирате и което ви се струва не особено мъжествено. И все пак най-смелите между нас го изпитват. Но ние наричаме мъжествени проницателните и не търсим сила, която да се отделя от прозорливостта.

* * *

Още веднъж — тези случаи не предлагат типове нравственост и не водят до оценки: това са просто скици. Те представляват само един начин на живот. Любовникът, комедиантът или авантюристът разиграват абсурда. Но това правят също при желание и непорочният, чиновникът или президентът на републиката. Достатъчно е да знаеш и нищо да не скриваш. В италианските музеи се намират понякога изрисувани картончета, които свещеникът е държал пред лицата на осъдените, за да скрие от тях ешафода. Скокът във всичките му форми, втурването в божественото или във вечното, свеждането до илюзии на ежедневието и на представата са картончета, прикриващи абсурда. Но има чиновници без картончета и за тях искам да говоря.

Избрах най-крайните. На това ниво абсурдът придава кралска власт. Вярно е, че тези владетели са без кралство. Но те имат пред другите предимството да знаят, че всички кралства са измамни. Те знаят, ето това е тяхното величие и напразно, споменавайки ги, говорят за скрито нещастие или за пепел на разочарованието. Да бъдеш лишен от надежда, не означава да бъдеш обезнадежден. Пламъците на земята струват толкова, колкото и небесните ухания. Нито аз, нито който и да е друг можем тук да съдим за тях. Те не се стремят да бъдат най-добрите, опитват се да бъдат последователни. Ако думата мъдрец се приписва на човек, живеещ с това, което има, без да спекулира с това, което няма, тогава тези хора са мъдреци. Един от тях, завоевател, но сред духовете, Дон Жуан, но на познанието, комедиант, но в разсъдъка, го знае по-добре от всеки друг: „Човек не заслужава ни най-малко особени права на земята и на небето, когато е докарал своя миличък овчи лик до съвършенство: независимо от това той си остава в най-добрия случай мила смешна овчица и нищо повече — дори да предположим, че не се е пукнал от гордост или не е предизвикал скандал с държането си на съдник.“

Във всеки случай трябваше да представим абсурдното разсъждение с неговите най-пламенни лица. Въображението може да прибави към тях много други, оковани във времето и в изгнанието, които също умеят да живеят съобразно с един свят без бъдеще и без слабост. Тогава този абсурден и безбожен свят се населява от хора, които мислят ясно и не се надяват вече. Но аз още не съм говорил за най-абсурдната от тези личности — твореца.