Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le mythe de Sisyphe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (1 октомври 2007 г.)
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (30 септември 2007 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2020 г.)

Издание:

Издателска къща „АНДИНА“ — Варна, 1993

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Абсурдната свобода

Сега главното вече е извършено. Имам няколко очевидности, от които не мога да се откъсна. Това, което зная, което е сигурно, което не мога да отрека, което не мога да отхвърля, само то има значение. Мога да отрека всичко в тази част от мен, която живее с несигурни стремежи, освен желанието за единение, жаждата да разреша, необходимостта от яснота и сцепление. Мога да отхвърля всичко в този свят, който ме заобикаля, блъска ме или ме носи, освен хаоса, тази господствуваща случайност и тази божествена еквивалентност, която се ражда от анархията. Не зная дали този свят има смисъл, който го надхвърля. Но зная, че не познавам този смисъл и че ми е невъзможно в момента да го опозная. Какво означава за мен значението извън моята участ? Аз мога да разбера само човешките изрази. Разбирам това, което докосвам, това, което ми оказва съпротива, освен това зная, че не мога да свържа тези две уверености, моята жажда за абсолютното и единението и непримиримостта на този свят с някакъв рационален и разумен принцип. Каква друга истина мога да призная, без да лъжа, без да въвеждам надежда, каквато нямам и която не означава нищо в границите на моята участ?

Ако бях дърво между дърветата, котка между животните, животът би имал смисъл или по-скоро проблемът не би съществувал, защото аз щях да бъда част от този свят. Щях да бъда този свят, срещу който се противопоставям сега с цялото си съзнание и с цялото си желание за близост. Именно тази смехотворна причина ме противопоставя на цялото сътворение. Аз не мога да я отрека с едно зачеркване. Следователно трябва да поддържам това, което смятам за вярно. Трябва да подкрепя онова, което ми изглежда очевидно, дори то да е срещу мен. Та нима дълбочината на конфликта, на това разделение между света и моя дух, не идва от съзнанието ни за него? Така че, ако искам да го удържа, мога да го направя чрез вечно, винаги подновявано, винаги напрегнато съзнание. Ето какво в момента ми е необходимо да запомня. В този момент безсмислието, едновременно така очевидно и така трудно за завоюване, навлиза в живота на един човек и намира там своя родина. В този момент също духът може да напусне безплодния и сух път на усилието на проницателността. Сега той води в ежедневния живот. Открива света на анонимното „безличие“, но човекът навлиза в него вече със своя бунт и със своята прозорливост. Той се е отучил да вярва. Най-сетне именно адът на настоящето е неговото царство. Всички проблеми придобиват отново своята острота. Абстрактната очевидност се оттегля пред лиризма на формите и багрите. Духовните конфликти се въплъщават и намират жалко и прекрасно убежище в човешкото сърце. Нито един не е разрешен. Но всички са преобразени. Ще умираме ли, или ще избягаме чрез скок, или ще построим отново здание от представи и форми по своята мярка? Или, напротив, ще поддържаме разкъсващия и чудесен облог на безсмислието? Да направим по този повод едно последно усилие и да изведем всички наши заключения. Тялото, нежността, творението, действието, благородството на човека ще си възвърнат местата в безумния свят. Човекът ще намери най-сетне в него виното на абсурда и хляба на безразличието, с които подхранва своето величие.

Да подчертаем още веднъж метода: става дума за упорство. В определена точка от своя път абсурдният човек е призован. В историята не липсват нито религии, нито пророци, дори когато няма богове. Искат от него да направи скок. Той може само да отвърне, че не разбира, че за него това не е очевидно. Той иска да прави именно това, което разбира добре. Уверяват го, че греши поради гордостта си, но той не разбира понятието грях; че може би го чака адът, но той няма достатъчно въображение, за да си представи това странно бъдеще; че губи безсмъртния живот, но това му се струва дреболия. Мъчат се да го накарат да проумее своята вина. Той се чувствува невинен. Всъщност той чувствува само това, своята съвършена невинност. Тя именно му разрешава всичко. Затова иска от себе си да живее само с това, което знае, да свикне с това, което е, и да не намесва нищо, което не е сигурно. Отговарят му, че нищо не е сигурно. Но това поне вече е сигурност. С нея има работа той: той иска да узнае дали е възможно да живее без призвание.

 

 

Мога сега да се насоча към идеята за самоубийството. Вече разбрахме какво разрешение е възможно да й се даде. Тук проблемът се обръща наопаки. Преди въпросът беше да се узнае дали животът трябва да има смисъл, за да бъде изживян. Напротив, сега излиза, че той ще бъде толкова по-добре изживян, колкото е по-безсмислен. Да изживееш един опит, една съдба, означава да ги приемеш напълно. Впрочем съдбата не може да бъде изживяна, когато се знае, че е безсмислена, ако не се прави всичко абсурдът да се задържи пред погледа в светлината на съзнанието. Да отречеш една от частите на съпоставката, от която той живее, означава да се отдалечиш от него. Да премахнеш съзнателния бунт, означава да заобиколиш проблема. Темата за перманентната революция се пренася така в индивидуалния опит. Да живееш, означава да съживяваш абсурда. А да го съживяваш, значи преди всичко да го съзерцаваш. За разлика от Евридика, абсурдът умира, когато не го гледаме. По този начин бунтът се очертава като една от малкото силни философски позиции. Той е постоянно сблъскване на човека с неговата неяснота. Той е желание за една невъзможна смисленост. Той поставя под съмнение света във всяка своя секунда. Както опасността предоставя на човека незаменим случай да си го възвърне, така метафизическият бунт разстила съзнанието в целия опит. Той е постоянно самоприсъствие на човека. Той не е порив, той е без надежда. Бунтът е само увереност в смазващата съдба, а не примирението, което би трябвало да я придружава.

Тук именно проличава до каква степен абсурдният опит се отдалечава от самоубийството. Можем да предположим, че самоубийството следва бунта. Погрешно. То не представлява неговия логичен завършек. Напротив, то е негова точна противоположност поради примирението, което предполага. Както и скокът, самоубийството е съгласие, доведено до крайност. Всичко е изчерпано, човекът навлиза в своята истинска история. Той разпознава вече своето бъдеще, единствено и страшно бъдеще, и се втурва към него. По свой начин самоубийството разрешава абсурда. То го увлича в смъртта си. Но аз зная, че за да се задържи, абсурдът не може да се разреши. Той убягва на самоубийството, доколкото едновременно е съзнание и отказ от смъртта. В завършващия миг на последната мисъл на осъдения на смърт той е връзката за обувка, независимо от всичко забелязана от него, когато стои на ръба на очакващата го шеметна пропаст. Осъденият на смърт е пълна противоположност на самоубиеца.

Този бунт придава цената на живота. Разпрострян в цяло едно съществуване, той му връща неговото величие. За неограничения човек няма по-красиво зрелище от разсъдъка в борба с надхвърлящата го действителност. Зрелището на човешката гордост няма равно на себе си. Никакво подценяване не може да измени това. Дисциплината, която разумът си самоналага, волята, изкована от действителността, самото това противопоставяне съдържа в себе си нещо мощно и необичайно. Да се обедни действителността, чиято безчовечност създава величието на човека, би означавало същевременно да се обедни самият той. Така разбирам защо доктрините, които ми обясняват всичко, в същото време ме правят слаб. Те ме освобождават от товара на моя собствен живот, а аз все пак трябва да го нося сам. На този завой не мога да приема една скептична метафизика да осъществи връзка с един предателски морал.

Съзнание и бунт — тези отрицания са обратни на отстъплението. Всичко несъвместимо и страстно в едно човешко сърце ги раздвижва в противовес на неговия живот. Работата е да умреш непримирил се, а не в съгласие. Самоубийството е незачитане. Абсурдният човек може само да изчерпи и да се самоизчерпи. Абсурдът е неговото най-крайно самовглъбяване, което той непрестанно поддържа в самотно усилие, защото знае, че със съзнанието и ежедневния бунт той доказва единствената си истина — предизвикателството. Това е първото заключение.

Ако поддържам обмислената позиция, която се състои в това да извлека всички последици (и нищо друго освен тях), които предизвиква всяка открита идея, аз се озовавам пред един втори парадокс. За да остана верен на този метод, няма какво да правя с проблема за метафизическата свобода. Мен не ме интересува дали човекът е свободен. Аз мога да изпитам само собствената си свобода. За нея нямам общи идеи, а само някои ясни впечатления. Проблемът за „свободата в себе си“ няма смисъл. Той е свързан по съвсем друг начин с проблема за бог. Да се узнае дали човекът е свободен, изисква да знаем дали той може да има господар. Особеното безсмислие на този проблем идва от това, че самата идея, която прави възможен проблема за свободата, в същото време му отнема цялото съдържание. Защото пред бог съществува не толкова проблемът за свободата, колкото проблемът за злото. Познаваме алтернативата: или ние не сме свободни и всемогъщият бог е отговорен за злото, или ние сме свободни и отговорни, но бог не е всемогъщ. Фокусите на разните школи не са прибавили нищо, нито са огладили остротата на този парадокс.

Ето защо не мога да се губя в екзалтация или в просто определение на една идея, която ми убягва и губи своя смисъл от момента, в който излиза извън рамките на моя индивидуален опит. Аз не мога да разбера какво би представлявала свобода, дадена ми от по-висше същество. Нямам усещане за йерархия. Мога да усещам свободата само като затворник или като съвременен индивид в лоното на държавата. Единствената свобода, която познавам, е свободата на духа и на действието. Следователно, ако абсурдът отнема всичките ми шансове за вечна свобода, той, напротив, ми връща и възбужда моята свобода на действие. Това лишаване от надежда и от бъдеще означава увеличаване на човешката предразположеност.

Преди да срещне абсурда, обикновеният човек живее със своите цели, с грижата за бъдещето или оправданието (няма значение от страна на кого или на какво). Той оценява своите възможности, разчита на това, което ще му се случи по-късно, на пенсията си, на работата на синовете си. Вярва, че все още нещо в неговия живот може да бъде направлявано. Всъщност той действува, сякаш е свободен, ако ще всички факти да се обединяват, опровергавайки тази свобода. Абсурдът разклаща всичко из основи. Представата, че „аз съм“, моят начин да действувам, като че ли всичко има смисъл (дори в случаите, когато казвам, че нищо няма смисъл), всичко това се опровергава по невероятен начин от безсмислието на възможната смърт. Да се мисли за утрешния ден, да се определя една цел, да имаме предпочитание, всичко това предполага вяра в свободата дори когато понякога се убеждаваме, че не я усещаме. Но в този момент осъзнавам, че тази висша свобода, свободата „да бъдеш“, която единствено може да стои в основата на истината, не съществува. Тук единствена действителност е смъртта. След нея играта свършва. Аз вече не съм свободен да се продължа, а съм роб, и то роб без надежда за вечна революция, без убежище в отричането. А кой без революция и без отричане може да бъде роб? Може ли да съществува пълноценна свобода без увереност във вечността?

Но същевременно абсурдният човек разбира, че дотук той е бил прикован от този постулат на свободата към илюзията, от която е живял. В известен смисъл това го е спъвало. В рамките, в които си е представял целта на своя живот, той се е съобразявал с изискванията на желаната цел и е ставал роб на своята свобода. Така не бих съумял да действувам по-различно от глава на семейство (или инженер, или народен водач, или свръхщатен служител в ПТТ), какъвто се готвя да стана. Вярвам, че мога да избера да стана това вместо нещо друго. Наистина вярвам го несъзнателно. Но същевременно аз поддържам моя постулат за веруюто на тези, които ме заобикалят, за предразсъдъците на моята обществена среда (другите са така сигурни, че са свободни, а доброто настроение е толкова заразително!). Колкото и далеч да се държим от всякакви морални и социални предразсъдъци, изпитваме ги върху себе си отчасти и според най-добрите (има добри и лоши предразсъдъци) устройваме живота си. Така абсурдният човек разбира, че действително не е бил свободен. За да говорим ясно в рамките на моята надежда, на моето безпокойство за една естествена за мен истина, за един начин да съществуваш или да твориш, в рамките, в които подреждам своя живот и доказвам с това, че предполагам смисъл в него, аз си създавам прегради, в които затварям своя живот. Постъпвам като всички чиновници по дух и по сърце, които само могат да ме отвратят и които, сега го осъзнавам, просто приемат като нещо сериозно свободата на човека.

Абсурдът ми изяснява този въпрос: утрешен ден не съществува. Това и ще бъде условието за моята дълбока свобода. Вземам тук две сравнения. Най-напред мистиците, които откриват свобода за себе си. Разтваряйки се в своя бог, съгласявайки се с правилата му, на свой ред те стават потайно свободни. В непосредствено приетото робство те намират истинска независимост. Но какво означава тази свобода? Може да се каже най-вече, че те се усещат свободни спрямо себе си и дори не свободни, а по-точно освободени. Също така, изцяло обърнат към смъртта (взета тук като най-очевидно безсмислие), абсурдният човек се чувствува освободен от всичко, което е отделено от разпаленото внимание, изкристализирало в него. Той вкусва свобода по отношение на общите правила. Тук се вижда, че изходните теми на екзистенциалистката философия запазват цялата си стойност. Връщането към съзнанието, бягството от ежедневната дрямка представляват първите стъпки на абсурдната свобода. Но ние търсим екзистенциалното учение и с него духовния скок, който в основата си убягва от съзнанието. По същия начин (това е моето второ сравнение) робите в античността не са си принадлежали. Но те са познавали свободата, която се съдържа в това поне да не се чувствуваш отговорен[1]. Смъртта също има патрициански ръце, които смазват, но освобождават.

Да потънеш в тази бездънна сигурност; да се почувствуваш тъй чужд на своя собствен живот, че да не можеш да го развиеш, и да преминеш през него без късогледството на любовник — в това се съдържа принципът на едно освобождение. Тази нова независимост е завършена като всяка свобода на действие. Тя не прави финансови операции върху вечността. Но тя замества илюзиите на свободата, завършващи със смъртта. Божественото предразположение на осъдения на смърт, пред когото се отварят вратите на затвора в една ранна утрин, невероятното безразличие към всичко, освен към чистия пламък на живота — чувствува се, че смъртта и абсурдът тук са принципи на единствената разумна свобода: тази, която човешкото сърце може да изпита и да изживее. Това е второто заключение. Абсурдният човек прозира така една вселена, пламтяща и ледена, разбираема и ограничена, където нищо не е възможно, но всичко е дадено, а след него идват крахът и небитието. Той може тогава да реши, да приеме живота в една такава вселена и да извлече от нея силите си, своето отричане от надеждата и упоритото доказателство за безутешността на живота.

 

 

Но какво означава животът в такава една вселена? Нищо друго в момента освен безразличие към бъдещето и страст да се изчерпи всичко дадено. Вярването в смисъла на живота предполага винаги база от стойности, избор, предпочитания. Вярването в абсурда според нашите определения учи обратното. Заслужава си да се спрем тук.

Да узнаем дали може да живеем без призвание, ето какво ме интересува. Не искам да се измъкна от тази област. Мога ли да привикна към тази дадена ми страна на живота? Та нали срещу тази голяма грижа вярването в абсурда идва да замести качеството на опитите с количеството. Ако се убедя, че този живот няма друг образ освен образа на безсмислието, ако доловя, че цялото му равновесие се дължи на непрекъснатата съпротива срещу съзнателния бунт и мрака, в който той се бори, ако приема, че моята свобода има смисъл само свързана със своята ограничена съдба, тогава трябва да кажа, че важното е не да живеем по-добре, а да живеем повече. Не се запитвам дали това е правилно или отвратително, изискано или достойно за съжаление. Веднъж завинаги отстранявам стойностните преценки за сметка на фактическите. Трябва само да направя заключенията от това, което мога да видя, и да не предлагам случайни хипотези. Да приемам, че не е честно да живея така, тогава истинската честност би ми наложила да бъда безчестен.

Да живеем повече; в широкия смисъл на думата това правило за живот не означава нищо. Трябва да го уточним. Преди всичко изглежда, че недостатъчно сме се задълбочили в идеята за количеството. Защото то може да ни даде представа за голяма част от човешкия опит. Моралът на един човек, базата от стойности, приета от него, имат смисъл само като се вземат предвид количеството и разнообразието на опита, който е имал възможност да натрупа. Да, но условията на съвременния живот налагат на повечето от хората същото количество премеждия, изхождайки от един и същ дълбок опит. Разбира се, трябва да разгледаме също естествените възможности на индивида, това, което му е „дадено“. Но аз не мога да съдя за това и, повтарям, моето правило тук е да се съобразявам с непосредствената очевидност. Виждам тогава, че характерът на един общ морал почива по-малко в идеалното значение на принципите, които го движат, отколкото в нормата на един опит, годен за окачествяване. Ако попресилим нещата, гърците са имали морални норми за свободното си време, както ние имаме за нашите осемчасови дни. Но много хора вече, сред които има и трагични случаи, ни карат да предчувствуваме, че един по-дълъг опит променя картината на стойностите. Те ни навеждат на мисълта за любителя на ежедневието, който с простото количество от своя опит би счупил всички рекорди (нарочно употребявам този спортен термин) и така би спечелил собствения си морал[2]. Но нека да се отдалечим от романтизма и нека само се запитаме какво означава това поведение за човек, решил да устои на своя облог и да спазва строго онова, което вярва, че е правило на играта.

Да се счупят всички рекорди, това значи най-вече и единствено да заставаме срещу света колкото се може по-често. Възможно ли е това да става без противоречие и празни приказки? От една страна, абсурдът учи, че всички опити са без значение, а, от друга, подтиква към повече опити. Как тогава да не постъпим като множеството хора, за които говорех по-горе, да изберем формата на живот, която ни носи възможно най-много от това човешко притежание, да изведем оттам база от стойности, която, от друга страна, твърдим, че отхвърляме?

Но пак абсурдът и неговият противоречив живот ни учи. Защото грешно е да се мисли, че количеството опит зависи от обстоятелствата в нашия живот, докато всъщност то зависи само от нас. Тук трябва да опростяваме. Светът предоставя еднакъв дял опит на двама души, изживели равен брой години. Ние само трябва да го осъзнаем. Усетим ли повече живота си, своя бунт, своята свобода, означава, че живеем, и то повече. Там, където царува яснотата, базата от стойности става излишна. Да опростим още повече. Да кажем, че единственото препятствие, единственият „празен удар“ е преждевременната смърт. Подсказаният тук свят живее само като се противопоставя на постоянното изключение — смъртта. Така никаква дълбочина, никакво чувство, никаква страст и никаква жертва не биха могли да направят еднакви в очите на абсурдния човек (дори да желаеше) един четиридесетгодишен съзнателен живот и една прозорливост, разпростряла се върху шестдесет години. Лудостта и смъртта са за него непоправимост. Човек не избира. Абсурдът и излишъкът живот, който той носи, не зависят следователно от волята на човека, а от нейната противоположност — смъртта[3]. Претегляйки добре думите — това е единствено въпрос на късмет. Трябва да умеем да се съгласяваме с него. Двадесет години живот и опит няма да бъдат заменени никога.

Чрез една странна непоследователност за такъв интелигентен народ гърците са представяли тези, които умират млади, за любимци на боговете. А това е вярно само ако приемем, че да влезем в един смешен свят на боговете, означава да загубим завинаги най-чистата радост — да чувствуваме, и то да чувствуваме на тази земя. Настоящият миг, редуването на настоящи мигове пред една непрестанно съзнателна душа — това е идеалът на абсурдния човек. Но думата идеал тук звучи донякъде фалшиво. Това дори не е негова цел, а само третото заключение на неговото разсъждение. Изхождайки от тревожното съзнание за нечовешкото, размишлението за абсурда става накрая негов път сред могъщите пламъци на човешкия бунт.

Така аз извличам от абсурда три заключения — моя бунт, моята свобода и моята страст. Само със съзнанието аз преобразявам в правило на живота това, което е било повик към смъртта, и се отричам от самоубийството. Несъмнено аз познавам глухия тътен на изнизващите се дни. Но аз мога да кажа: той е необходим. Когато Ницше пише: „Става ясно, че основното на небето и на земята е да се покоряваш продължително и целенасочено: в края на краищата оттук произтича нещо, за което си струва да се живее на тази земя, като например добродетелта, изкуството, музиката, танцът, разумът, духът, нещо, което преобразява, пречиства, безумно или божествено“, той изразява правилото на едно високонравствено поведение. Но с това показва и пътя на абсурдния човек. Да се покоряваш на огъня, е едновременно най-лесното и най-трудното нещо. Добре е все пак човекът да се самопреценява, когато премерва сили с трудностите. Той единствен може да направи това.

„Молитвата — казва Ален — идва, когато нощта се спусне върху мисълта.“ — „Но трябва духът да срещне нощта“ — допълват мистиците и екзистенциалистите. Разбира се, не тази нощ, която се ражда в затворените очи, по волята на човека — бездънна, безизходна нощ, която духът приема само за да се загуби в нея. Щом трябва да срещне нощта, то нека това бъде нощта на безнадеждността, която остава проницателна, полярната нощ, навечерие на издигнатия дух, от който може би ще избликне белият и непомръкващ блясък, разкриващ предметите в светлината на разсъдъка. Тук еквивалентността се среща със страстното разбиране. Въпросът вече дори не е да се преценява екзистенциалисткият скок. Той заема своето място сред вековната фреска на човешките отношения. За зрителя този скок, макар и съзнателен, е все пак абсурден. В рамките, в които мисли, не разрешава парадокса, а изцяло го възстановява. Тази негова роля е вълнуваща. Чрез нея всичко заема мястото си и абсурдният свят се възражда в своето великолепие и многообразие.

Но лошо е да се спрем, мъчно е да се задоволим с един-единствен начин на виждане, да се лишим от противоречието, може би една от най-тънките духовни форми. Предшествуващото определя само един начин на мислене. Въпросът е сега как ще живеем.

Бележки

[1] Тук става дума за сравнение на факти, а не за апология на унижението. Абсурдният човек е противоположност на примирения човек. Б.а.

[2] Често количеството преминава в качество. Ако приема последните твърдения на научната теория, всяка материя е изградена от енергетични центрове. Нейната специфичност се определя от техния по-голям или по-малък брой. Разликата между един милиард йони и един йон е не само количествена, но и качествена. Лесно е да се направи аналогия с опита на човечеството. Б.а.

[3] Волята е нещо като посредник: тя поддържа съзнанието. Тя създава жизнена дисциплина, това е ценно нещо. Б.а.