Дик Франсис
Фаворит (7)

Седма глава

Националният ловен фестивал в Челгнъм започваше на втори март, вторник.

Предстояха три дни на най-престижни конски надбягвания и в оборите на хиподрума се събираха най-добрите състезателни коне. Пренасянето им от Ирландия ставаше с кораби и дори с товарни самолети; черни коне от мочурливите области, чиито свръхестествени крака бяха обвити в дебели, причудливи боти; светлокафяви и златисти кобили, печелили вече награди и жокейски купи зад Ирландското море.

Фургони за коне от Шотландия, Кент, Дейвън, от всички посоки се отправяха към Глочестър. Те превозваха победители от Големия национален фестивал, шампиони по надбягвания с препятствия, всепобеждаващи бегачи, превъзходни ловджии: аристокрацията между конете скачачи.

За тях специално бяха планирани четири големи гонки в рамките на три дни и всеки любител жокей от страната, който можеше да си изпроси, наеме или купи ездитно животно, бързаше към състезанията. Да участваш в Челтнъм беше въпрос на чест: една победа в Челтнъм беше незабравимо преживяване.

Любителите жокеи очакваха фестивала със страстен трепет.

Но един от тях, Алън Йорк, не изпитваше подобни чувства, докато влизаше в паркинга. Не мога да си го обясня, но за първи път шумът на събиращата се тълпа, напрегнатите лица и блясъкът на слънцето в студената и свежа мартенска утрин въобще не ме вълнуваха, дори не ме впечатляваше перспективата да яздя три добри коня по време на гонките.

Пред главния вход видях вестникаря, с когото бях говорил в Плъмптън. Беше нисичък, закръглен, дребен простоват мъж с големи мустаци и жизнерадостен характер. Видя ме, че приближавам, и ми подаде вестник.

— Добро утро, господин Йорк — каза ми той, — как намирате коня си днес?

— Можеш да заложиш нещо на него — отвърнах аз, — но не и ризата си. Ирландецът ще грабне първото място.

— А, вие ще се справите с него.

— Ами да се надяваме. — Изчаках, докато продаде вестник на възрастен човек с огромен бинокъл за конни надбягвания, и го попитах: — Спомняш ли си таксиметровите шофьори, които се сбиха в Плъмптън?

— Трудно могат да се забравят, нали? — Лицето му светна.

— Тогава ми каза, че едните идват от Лондон, а другите са от Брайтън.

— Да, така си е.

— Коя банда откъде беше? — попитах. Той ме погледна озадачен. — Имам предвид, знаеш ли кои са от Лондон и кои от Брайтън?

— О, разбрах. — Продаде още един вестник на две дами на средна възраст, навлекли дебели якета и раирани вълнени чорапи, и им върна рестото. После отново се обърна към мен. — Значи кой откъде е? Хм… Виждам ги доста често, знаете, ама те не са настроени приятелски. Не говорят много. Не са като частните шофьори, нали разбирате? Но ще позная бандата от Брайтън, ако ги видя. Познавам ги по лицата, нали разбирате? — Спря, за да извика с пълни гърди: „Миддей спешъл“, и в резултат на това продаде допълнително три бройки. Аз чаках търпеливо.

— Как ги разпознаващ? — попитах.

— По лицата им, разбира се. — Очевидно сметна въпроса за глупав.

— Да, но по какви отличителни белези? Можеш ли да ги опишеш?

— Аха, разбрах. Ами различни белези.

— Би ли могъл да опишеш поне един от тях? — попитах.

Присви очи замислен, като подръпваше мустака си.

— Един от тях. Ами има един противно изглеждащ младок с дръпнати очи. Мисля, че не бих се возил в таксито му. Познаваш го по косата му, сега си спомням. Расте близо до веждите. Подозрително изглеждащ тип. За какво ви трябва?

— Не ми трябва — казах. — Само бих искал да знам откъде е.

— От Брайтън, така си е — той ми се усмихна широко. — Има и още един, когото виждам понякога. Млад бияч с дълги бакенбарди, който си чисти ноктите с нож.

— Много ти благодаря — казах. Дадох му лира. Усмивката му стана още по-широка и той я мушна бързо във вътрешния си джоб.

— Всичко добро, сър — каза.

Оставих го, докато викът му „Миддей спешъл“ ехтеше още в ушите ми, и тръгнах към помещението за претегляне, обогатен с информацията, че хората с конския фургон, които ме бяха заловили, са от Брайтън. Който и да ги бе изпратил, не можеше да си представи, че съм ги виждал преди и че мога да ги намеря отново.

Потънал в размисъл, внезапно разбрах, че Пит Грегъри ми говори нещо.

— …и са спукали гума по пътя, но все пак са се добрали дотук благополучно, това е най-важното. Алън, слушаш ли ме?

— Да, Пит. Съжалявам. Бях се замислил нещо.

— Радвам се, че все още можеш да мислиш — каза Пит с дебелашки смях. Груб и несговорчив, какъвто си беше винаги, чувството му за хумор си оставаше все същото. Училищните шегички бяха висша степен на находчивостта му; в крайна сметка човек свикваше.

— Как е Пелиндръм? — попитах. — Най-добрият ми кон.

— Добре е. Тъкмо ти обяснявах, че са спукали гума…

Замълча, изтощен. Мразеше да повтаря едни и същи неща.

— А, добре… искаш ли да минеш до бокса и да му хвърлиш един поглед?

— Да, моля — казах.

Закрачихме към конюшните. Пит трябваше да дойде с мен заради строгите правила за охрана. Дори собствениците нямаха право да виждат конете си, без треньорът да даде разрешение, а конярите имаха пропуски със снимки, които трябваше да показват при всяко влизане в конюшните. Всичко бе направено с цел да се предотвратят опити за допингиране или „подкупване“^[1] на конете.

Влязохме в неговата клетка в конюшнята. Аз потупах красивия осемгодишен състезателен кон и му дадох шепа захар. Пит цъкна с език неодобрително.

— Недей преди състезание — каза той като бавачка, заловила детето да яде сладко преди обяд. Ухилих се. Пит имаше фобия по този въпрос.

— Захарта ще му даде повече енергия — обясних, давайки на Пелиндръм нова шепа, която той облиза лакомо. — Изглежда добре.

— Би трябвало да спечели, ако го преценяваш правилно — каза Пит. — Дръж под око ирландеца, онзи Барни. Сигурно ще се опита да се изплъзне от всички ви, като се хвърли бързо напред, сякаш скачате във вода, за да ви изпревари с шест дължини по хълма. Виждал съм как го прави на няколко пъти. Кара всички други да го последват като луди по хълма нагоре, като по този начин изразходват резервите си, необходими за финала. Трябва или да препускаш заедно с него и да изкачиш хълма със същата бързина, но не и по-бързо, или да го оставиш да те изпревари и да запазиш парата за спускането и за финала. Ясно ли е?

— Съвсем — казах. Независимо от това какво можеше да се мисли за шегите на Пит, съветите му за тактиката по време на гонка бяха безценни и дължах много на напътствията му.

Потупах за последен път Пелиндръм и излязохме на двора. Заради охранителната система това беше най-спокойното място по време на състезанията.

— Пит, дали Бил е имал някакви затруднения, знаеш ли? — изплюх направо въпроса.

Той продължи да затваря вратата на клетката на Пелиндръм бавно и ме погледна със странен разсеян поглед толкова дълго, та заподозрях, че не е чул въпроса ми.

— Затруднения е голяма дума — каза той най-после, — но нещо се бе случило…

— Какво? — попитах, след като той отново замълча.

Но вместо да ми отговори, рече:

— Защо смяташ, че е имал някакво… затруднение?

Казах му за металната жица. Слушаше ме спокойно, без следа от изненада, а сивите му очи останаха безизразни.

— Защо не сме чували преди за това? — попита той.

— Съобщих на сър Кресуел Стамп и на полицията преди седмица — казах, — но след като жицата бе изчезнала, нямаше никакво веществено доказателство и те се отказаха от случая.

— Но ти не си, така ли? — каза Пит. — Не те упреквам, но не мога и да ти помогна много. Има все пак едно нещо… Бил ми съобщи за някакъв телефонен разговор, който го разсмял. Но всъщност не чух точно какво ми казваше — мислех си за конете, знаеш как е. Беше нещо свързано с падането на Адмирал. Мислеше, че това е страшен майтап, но така и не обърнах внимание, за да разбера какво съм пропуснал. Мислех си, че не е нищо важно. Когато Бил бе убит, се зачудих дали няма нещо странно в това, но те попитах и ти ми каза, че не си забелязал нищо… — Гласът му трепна.

— Да, съжалявам — рекох. — Колко време преди злополуката Бил ти каза за телефонното обаждане?

— Последния път, когато разговарях с него — каза Пит. — Беше в петък сутринта, точно преди да отлетя за Ирландия. Звъннах, за да му кажа, че всичко е готово за участието на Адмирал в гонката на следващия ден в Мейдънхед.

Тръгнахме към помещението за претегляне. Подчинен на внезапен импулс, попитах:

— Пит, използвал ли си някога таксита от Брайтън? — Той живееше и тренираше в Долен Съсекс.

— Немного често — отвърна. — Защо?

— Има двама-трима таксиметрови шофьори, с които бих искал да разменя няколко думи — казах, като не добавих, че ми се щеше тази размяна да стане в подходящо време и на пуста задна уличка.

— Има няколко фирми за таксита в Брайтън, доколкото знам — каза ми той. — Ако искаш да откриеш определен човек, защо не опиташ на гарата? Обикновено взимам такситата оттам. Те се редят в очакване на влаковете от Лондон.

Вниманието му грабна ирландски кон, който се отправяше към заграденото място, определено за състезателите преди гонките. Започваше първото състезание.

— Това е Конимара или аз съм холандец — каза Пит завистливо. — Свързах се с един от моите агенти и се опитах да го купя миналия август, но искаха осем хиляди лири за него. Държали го в някаква полусрутена колиба зад един свинарник, така че моят агент не поискал да плати цената. А я го погледни сега. Спечели вече гонката за млади коне в Лепърдстоун с цели двайсет дължини и въобще не му мигна окото. Най-доброто младо животно, което ще видим тази година.

Умът на Пит отново се бе завърнал към обичайните теми и ние поговорихме за ирландското дерби, докато отивахме към кантара.

Видях Клем, който както винаги бе много зает. Двамата с него проверихме наред ли са такъмите ми и уточнихме какво трябваше да е теглото ми, за да яздя Пелиндръм.

Кейт ми бе казала, че няма да идва в Челтнъм, така че се заех със следващото най-добро нещо: новини за нея.

Шкафчето на Дейн и неговата част от пейката бяха в една от двете стаи за преобличане и той седеше точно до бумтящата печка — сигурен знак за израстването му в света на жокеите. По неписано правило шампионите получаваха най-добрите места. Начинаещите зъзнеха близо до вратите, където ставаше силно течение.

Вече бе нагласил ризата и долните си дълги гащи и сега намъкваше найлоновите си чорапи. Имаше дупка във всеки един от тях и големите му пети смешно се подаваха. Имаше издължени ходила и тесни и нежни, но здрави ръце.

— Много хубаво е, че се смееш — каза Дейн, като дърпаше върховете на чорапите си над коленете. — Очевидно не правят найлонови чорапи 45-и размер…

— Накарай Уолтър да ти намери някакъв друг еластичен чифт — предложих. — Тежък ден, нали?

— Три гонки включително Шампионското бягане с препятствия — каза Дейн. — Пит е домъкнал половината конюшня тук — той се ухили. — Тъкмо исках да намеря време да ти разкажа за стопанството в Пен, но по-добре, след като привършиш. С какво да започна? С чичо Джордж, с леля Деб или…

Прекъсна, за да намъкне копринените си бричове и ботушите за езда. Неговият помощник Уолтър му подаде вълнена фланела в отровно розово и оранжево. Който и да бе избрал тези цветове, въобще не се е интересувал от самочувствието на жокея…

— Или искаш да научиш нещо за Кейт? — завърши Дейн, като намяташе отвратителната си фланела с яке за дъжд.

Съблекалнята постепенно се пълнеше с нови ирландски жокеи, дошли за състезанията, които бяха в повишено настроение и говореха на висок тон. Дейн и аз излязохме и отидохме в претъпканото помещение за претегляне, където поне можеше да си чуем приказката.

— Чичо Джордж — каза той — е бижу. Но няма да ти разказвам за него. Леля Деб за теб и мен е почитаемата госпожа Пен и само за Кейт е леля Деб. Има ледено очарование, което ти подсказва, че би могла да бъде много строга, ако не беше така добре охранена. Още от началото не ме одобри. Смятам, че по същия начин се отнася към всичко, свързано с надбягванията, включително и към Божествения, независимо че е подарък от чичо Джордж за рождения ден на Кейт.

— Давай нататък — притисках го аз, тревожейки се, че няма да стигне до най-интересната част, преди някой друг да му е отвлякъл вниманието.

— А, да. Кейт. Прекрасната, божествена Кейт. Ако говорим точно, името й е Кейт Елъри, а не Пен. Чичо Джордж добавил името Пен с тиренце към нейното, когато я взел при себе си. Твърди, че щяло да бъде по-лесно, ако има същата фамилия като него — спестявала много обяснения. Мисля, че е бил прав — каза Дейн, като напълно осъзнаваше как ме измъчва. Забави се, после се ухили. — А, изпраща ти поздрави с любов.

Почувствах как нещо в мен се стопля. Внезапно Челтнъмското дерби ми се стори не толкова лошо място.

— Благодаря — рекох, като се опитвах да не се усмихвам толкова победоносно и едва успявах. Дейн ме погледна преценяващо; но промених темата и го попитах дали е чувал някога Бил Дейвидсън да говори за странни случки.

— Не, никога — отвърна той категорично. Казах му за жицата. Реакцията му беше типична.

— Бедният Бил — каза с гняв той, — бедният стар Бил! Какъв мръсен позор.

— Така че ако дочуеш нещо, което да има и най-малко значение…

— Ще ти съобщя — обеща той.

В този момент Джо Нантуич се блъсна в Дейн, като че ли въобще не беше го видял. Спря, без да се извини, отстъпи крачка назад и пое отново към съблекалнята. Очите му бяха широко отворени и шареха объркано.

— Пиян е — каза Дейн невярващо, — дъхът му мирише на бъчва.

— И той си има проблеми.

— Ще има и още, преди следобедът да е свършил. Само гледай някой от комендантите да не усети този алкохолен взрив.

Джо отново се появи близо до нас и ми заговори без предисловия. Истина беше, че всеки можеше да улови дъха му отдалеко.

— Получих още едно. — Той извади от джоба си лист хартия. Беше мачкан и отново изгладен, така че по листа имаше стотици дребни гънки, но съобщението, надраскано с химикалка, се четеше съвсем ясно.

 

БОЛИНБРОК. ТАЗИ СЕДМИЦА — гласеше надписът.

 

— Кога го получи? — попитах.

— Когато пристигнах, ме чакаше на рафта за писма.

— Тогава много бързо си се подредил — казах.

— Не съм пиян — заяви Джо обидено, — просто ударих две бързи в бара срещу стаята за претегляне.

Дейн и аз едновременно повдигнахме вежди. Барът, за който ставаше дума, нямаше предна стена и всеки можеше да бъде спокойно видян от треньор, собственик или комендант, който би влязъл в помещението с теглилката. Най-сигурният начин за самоубийство за някой жокей беше да „изпие две бързи“ в бара преди първата гонка, но в момента не мислех за невероятния му късмет. Джо изхълца.

— Две бързи двойни предполагам — каза Дейн с усмивка, като взимаше хартията от ръката ми и я четеше. — Какво означава това „Болинброк, тази седмица“? Защо вдигаш толкова много пара?

Джо дръпна листа, смачка го отново и го мушна в джоба си. Като че ли за първи път осъзнаваше факта, че Дейн слушаше разговора.

— Това не е твоя работа — каза грубо.

Изпитах силно желание да му кажа, че не е и моя. Но той се обърна отново към мен с въпроса:

— И какво трябва да направя? — В гласа му се долавяше болезнено самосъжаление.

— Състезаваш ли се днес? — попитах.

— Аз съм в четвъртото и последно. Онези проклети аматьори днес имат две състезания. Малко е тънко да ни оставят само четири гонки, с които да си изкарваме хляба, нали? И защо тези дебелогъзи джентълмени-ездачи не си стоят там, където им е мястото? Това е всичко, което правят добре — допълни той с известна доза благосклонност.

Настъпи кратко мълчание. Дейн се засмя. Джо въпреки всичко не беше толкова пиян, за да не разбере, че язди любимия си кон не пред този, пред когото трябва.

— Разбира се, Алън, нямах предвид лично теб…

— Ако още искаш моя съвет с оглед мнението ти за аматьорите жокеи — казах му, като още се правех на сериозен, — би трябвало да изпиеш бързо три чаши силно черно кафе и да не се мяркаш наоколо колкото се може по-дълго време.

— Имах предвид какво да правя с тази бележка? — Джо имаше по-дебела кожа от гюрука на кабриолет.

— Въобще не й обръщай внимание — казах. — Мисля, че онзи, който я е писал, си прави шегички с теб. Може би знае, че обичаш да потапяш мъката си в уиски, и разчита да се ликвидираш сам, като не го принуждаваш да прави нищо друго, освен да ти праща заплашителни писъмца. Чисто, безкръвно и ефикасно отмъщение.

Нацупената физиономия на бебешкото лице на Джо бавно се смени с решителността на муле, което бе с една степен по-малко отблъскващо.

— Никой няма да ми направи нищо — каза той с агресивност, която предполагах, че ще намалее заедно с количеството на алкохола в кръвта му.

После се измъкна от стаята за претегляне вероятно в търсене на черно кафе. Дейн се канеше да ме запита за какво става дума, но бе шляпнат силно по гърба от Сенди Мейсън, който гледаше с отвращение след Джо.

— Какво му става на тоя малък глупак? — попита той, без да очаква отговор. — Виж, Дейн, светни ме, моля те, за оня кон на Грегъри, който ще яздя. Никога не съм го виждал преди, доколкото знам. Изглежда, собственикът харесва червената ми коса или нещо такова. — Заразителният смях на Сенди накара няколко души наблизо да се обърнат и също да се усмихнат.

— Дадено — каза Дейн. Те се впуснаха в технически обяснения и аз ги оставих. Но Дейн ме хвана за ръката.

— Дали ще е добре — каза той — да разказвам на хората… на Сенди например, за жицата?

— Защо не. Може пък случайно да разбереш нещо от някого, за когото въобще не съм се сетил. Но внимавай. — Мина ми през ума да му кажа за предупреждението в конския фургон, но историята беше дълга и се задоволих да добавя: — Не забравяй, че можеш да засегнеш хора, способни да убиват, дори и погрешка.

— Да, прав си — изглеждаше стреснат, — ще внимавам.

— За какво говорите толкова тържествено вие двамата? Някой да не е свалил онази прелъстителна брюнетка, по която си падате толкова? — каза Сенди.

— Става дума за Бил Дейвидсън — каза Дейн, без да обръща внимание на закачките.

— Какво за него?

— Падането, което го уби, е причинено от някаква жица, препречена над препятствието, Алън я е видял.

— Алън я е видял — повтори Сенди. Изглеждаше ужасен. После, разбрал цялото значение на думите, допълни: — Но това е убийство.

Изтъкнах причините, поради които смятах, че не са възнамерявали да го убият. Очите на Сенди ме гледаха, без да мигнат, докато не свърших.

— Мисля, че си прав — каза той. — Какво смятате да правите по този въпрос?

— Той се опитва да разбере кой стои зад всичко това — каза Дейн. — Мислехме си дали би могъл да ни помогнеш. Дали си чул нещо, което би могло да обясни стореното? Хората споделят разни неща, нали знаеш.

Сенди прокара здравите си загорели ръце през къдравата си червеникава коса и потърка тила си. Този мозъчен масаж обаче не доведе до велики мисли.

— Да, но обикновено повечето ми говорят за приятелките си, за залозите или нещо подобно. Но не и за майор Дейвидсън. Всъщност не бяхме големи приятели, защото той мислеше, че съм забавил един от конете на негов приятел. Ами — каза Сенди с подкупваща усмивка — може и да съм го сторил. Както и да е, преди няколко месеца се сдърпахме.

— Разбери дали приятелите ти букмейкъри са чули някакви слухове — каза Дейн. — Обикновено те долепят уши до земята.

— О’кей — отвърна Сенди, — ще разпространя новината и ще видя какво ще стане. Хайде сега да продължим, нямам много време до първата гонка и бих искал да знам как ще се държи този проклет кон. — Дейн се поколеба и Сенди допълни: — Хайде, не бъди егоист и не се отмятай. Обикновено Грегъри ме моли да яздя за него само когато конят е толкова смрадлив, че той не се осмелява да помоли някой по-чувствителен мъж.

— Това е кобила — каза Дейн, — имаща зверския навик да галопира към основата на преградите като че ли не съществуват. Обикновено завършва в открития ров.

— Добре, благодаря — каза Сенди, без да е възторжен от новината. — Ще й ощавя кожата и скоро ще промени държанието си.

Той закрачи към съблекалнята.

Дейн погледна след него.

— Още не се е пръкнал конят, който би уплашил този нехранимайко Сенди — каза той с възхищение.

— Нервите му са железни — съгласих се, — но защо Пит мъкне подобно животно на всички места?

— Собственикът мечтае да има бегач в Челтнъм. Знаеш как е. Снобски ценности и така нататък — каза той пренебрежително.

Постепенно бяхме избутани от тълпата треньори и собственици. Излязохме навън. Двама журналисти, специализирани в конните надбягвания, веднага обсадиха Дейн, за да го разпитват за мнението му за ездата на „Златната купа“ след два дни.

Следобедът напредваше. Състезанията започнаха. Беше хубав слънчев ден. Празничното настроение на тълпата вибрираше почти като електрически заряд във въздуха.

Сенди прекара кобилата над първия открит ров, но изчезна в следващия. Измъкна се широко усмихнат, като сипеше проклятия.

Джо се появи отново след втората гонка и изглеждаше по-малко пиян, но по-уплашен. Отървах се от него най-безцеремонно.

Дейн яздеше като демон и спечели Шампионското състезание с препятствия със съвсем малка преднина. Пит, потупвайки коня, сподели със собственика му поздравленията на високопоставената тълпа, събрала се около мястото за разседлаване. Беше толкова очарован, че трудно намираше думи. Едър мъж със зачервено лице, той носеше шапката си килната назад и се опитваше да се държи така, като че ли подобни неща се случваха с него едва ли не всеки ден, но всъщност това бе най-важният победител, трениран от него досега.

По-късно, застанал в парадния кръг преди любителските гонки, той бе все така развълнуван и разправяше обичайната си шега за Пелиндръм, че това е дума, която се чете еднакво и напред и назад. И когато последвах съвета му и се залепих като сянка за ирландеца, докато той се опитваше да се изплъзне от групата, и препускайки само една дължина зад него през цялото време, го задминах със задоволителен спринт на петнайсет метра пред финиша, Пит каза, че денят му е пълен успех.

Искаше ми се да го прегърна, толкова бях възбуден. Въпреки че бях печелил няколко състезания в Родезия и около трийсет гонки, откакто бях в Англия, това беше първата ми победа в Челтнъм. Чувствах се толкова замаян, като че ли вече бях изпил шампанското, което чакаше да бъде отворено в съблекалнята и да се налее в обичайната тържествена купа, от която се пиеше в деня на Шампионското състезание с препятствия. Пелиндръм беше в очите ми най-красивият, най-интелигентният и най-чудесният кон в света. Все още витаех в облаците, докато се преобличах във всекидневните си дрехи. Излязох навън. Мрачното настроение, с което бях дошъл, ми изглеждаше някъде хиляди години назад. Бях толкова щастлив, че се чувствах способен да се премятам презглава като децата. Толкова пълно, трудно поддаващо се на описание задоволство те навестява сравнително рядко и едновременно с това, неочаквано и за мен, дощя ми се и баща ми да беше присъствал.

Проблемът с Бил се бе смалил в далечината и само защото по-рано бях планирал да свърша това, се насочих с въздушна стъпка към паркинга за конски фургони.

Беше препълнен. В този ден бягаха около двайсет коне във всяка гонка и почти всеки фургон за коне беше ангажиран в пренасянето им. Крачех покрай редиците, като си подсвирквах весело и гледах към регистрационните номера с половин око и с още по-малко внимание.

И тогава го видях.

АРХ 708.

Щастието ми се пукна като балон от дъвка.

Нямаше съмнение, че това беше същият конски фургон. Обикновен модел от типа „Дженингс“ с дървен обков. Доста стар, с вехт и излющен лак. Върху вратите или корпуса нямаше изписано името на собственика или треньора.

Фургонът беше празен, с изключение на една кофа, торба овес и попона, обикновените неща, нужни при пътуване на състезателни коне. Подът беше обсипан със слама, макар че преди три дни беше съвсем чист.

Покривалото, помислих си, би могло да ми даде ключ към въпроса откъде идваше фургонът. Повечето треньори и някои от собствениците бродираха инициалите си или зашиваха парченца плат с печатни букви в края на конските покривала. Ако имаше инициали, щеше да бъде лесно.

Повдигнах грубата материя. На цвят беше бледосива и бежова, обточена с тъмнокафява материя. Открих инициалите и се вкамених. Бродирани върху тъмнокафявата коприна, ясно се виждаха буквите А. И.

Това бе моето наметало.

Пит, при когото влетях, изглежда, нямаше настроение да отговаря на въпроси, изискващи повече мислене. Стоеше облегнат на входа на помещението за претегляне с чаша шампанско в ръка и с пура в другата, заобиколен от приятели, изглеждащи по същия начин. От порозовелите им бузи разбрах, че честването е започнало преди доста време.

Дейн ми бутна чаша в ръката.

— Къде се губиш? Добре се справи с Пелиндръм. Пийни малко. Плаща собственикът. Господ да го благослови. — Очите му светеха с онази фантастична, неземна възбуда, която допреди малко сам изпитвах. Тя започна да се връща бавно и в сърцето ми. Въпреки всичко беше велик ден. Загадките можеха да почакат.

Отпих глътка шампанско и казах:

— И ти се справи отлично, стари разбойнико. Готови сме за „Златната купа“.

— Де този късмет! — рече Дейн. — Сега не мога да уцеля десетката.

Въпреки всичко разбрах от смеещото му се лице, че това въобще не го интересува. Изпразнихме чашите си.

— Ще ида за друга бутилка — каза той и се изгуби сред шумната, претъпкана съблекалня.

Огледах се и зърнах Джо Нантуич, притиснат в един ъгъл от огромния господин Тюдор, който му говореше нещо. Лицето му бе притъмняло. Джо, все още облечен в цветовете на гонката, слушаше с нещастен вид.

Дейн се върна с току-що отворена бутилка, от която преливаше пяна, и напълни чашите ни. Проследи погледа ми.

— Не знам дали Джо беше трезвен или не, но не оплеска ли нещата при последната гонка? — попита той.

— Не съм го гледал.

— Сигурно си изпуснал нещо, братко. Не положи никакви усилия. В далечния край на пистата конят му спираше на всяко препятствие, макар че беше един от най-добрите. И сега, както виждаш — той посочи с бутилката, — мисля, че Джо сърба попарата, която сам е надробил.

— Мъжът притежава Болинброк — казах аз.

— Така е. Същите цветове. Какъв глупак е Джо. Собственици с пет или шест прилични коне вече не растат по дърветата.

Клифърд Тюдор беше почти привършил. Обърна се встрани и можахме да чуем края на забележките му:

— …и мислиш, че можеш да ме правиш на глупак и после да изчезнеш. Комендантите могат да ви отправят общо предупреждение, доколкото знам.

Той мина край нас, като ми кимна за поздрав, което ме изненада, и продължи.

Джо се облегна на стената, сякаш търсеше опора. Изглеждаше като болен. Направи няколко несигурни крачки към нас и заговори, без да се съобразява, че комендантите и членовете на Националния ловен комитет можеха лесно да го чуят.

— Тази сутрин ми се обадиха по телефона. Както винаги същият глас. Каза „Не печели шестата гонка“ и затвори, преди да успея да кажа нещо. И после онази бележка „Болинброк, тази седмица…“. Не я разбрах… не спечелих гонката и сега мръсният му баровец казва, че ще си намери друг жокей… а комендантите започват разследване на ездата ми… и просто ми става зле.

— Пийни малко шампанско — каза Дейн окуражаващо.

— Не бъди толкова глупаво състрадателен — каза Джо и се отправи към съблекалнята.

— Какво става, по дяволите? — каза Дейн.

— Не знам — отвърнах озадачен и много по-заинтересуван от бедите на Джо, отколкото бях преди. Телефонното обаждане не съвпадаше с бележките, помислих си. Едното касаеше бизнеса както обикновено, другото заплашваше с отмъщение.

— Чудя се дали Джо ни казва истината? — подхвърлих.

— Много вероятно е да крие нещо — каза Дейн, като престана да се интересува от въпроса.

Дойде един от комендантите и ни напомни, че дори след Шампионата по състезания с препятствия пиенето в стаята за претегляне не е желателно и ако сме обичали, да се преместим в съблекалнята. Дейн се подчини, но аз бях свършил чашата си и излязох навън.

Пит, все още ограден от купчина приятели, беше решил, че е време да се прибира у дома. Приятелите не се съгласяваха. Баровете около хиподрума все още са отворени, казваха те.

Насочих се право към Пит и той ме използва като извинение да се измъкне.

— Уха, какъв ден! — възкликна той, като попи челото си с бяла носна кърпичка и хвърли угарката от пурата си.

— Чудесен ден — съгласих се, като го погледнах внимателно.

— Може да махнеш тревожния вид от лицето си, Алън, момчето ми. Трезвен съм като съдия и сам ще шофирам до вкъщи.

— Добре. В такъв случай нали няма да ти е трудно да ми отговориш на един малък въпрос?

— Давай.

— С кой конски фургон бе докаран Пелиндръм в Челтнъм?

— А? Наех един. Имам пет бегача днес. Бегачът, кобилата и черният скопен кон пристигнаха с моя фургон. Трябваше да наема един за Пелиндръм, а с първия пътуваше онзи младият, който днес язди Дейн.

— Откъде го нае?

— Защо питаш? — рече Пит. — Знам, че е малко стар и по пътя е пукнал гума, както ти казах, но нищо лошо не е причинил на коня. Не би могъл да му стори нищо, защото иначе нямаше да може да спечели гонката.

— Не, няма нищо общо с това — казах. — Просто исках да зная откъде идва фургонът.

— Не си струва да се купува, ако това имаш предвид. Много е стар.

— Пит, не искам да го купувам. Само ми кажи откъде го нае.

— От фирмата, откъдето обикновено наемам фургони — „Литълпетс ъф Стейнинг“. — Той се намръщи. — Чакай секунда. Отначало ми казаха, че всичките им фургони са наети вече; после добавиха, че могат да ми осигурят конски фургон, ако нямам нищо против, че е стар.

— Кой го докара тук? — попитах.

— Ами един от техните редовни шофьори. Малко ругаеше, че са го накарали да кара такъв стар кокошарник. Каза, че фирмата е закупила от аукцион в Челтнъм два хубави конски фургона преди седмица, и не скри лошото мнение за шефовете си.

— Познаваш ли го добре?

— Добре е силно казано. Често шофира наетите фургони, това е всичко. И винаги е недоволен от нещо. Защо толкова се интересуваш?

— Може да има нещо общо със смъртта на Бил — казах, — но не съм сигурен какво. Можеш ли да разбереш откъде наистина идва фургонът? Да питаш фирмата за наемане? И не споменавай за мен, ако обичаш.

— Важно ли е? — попита Пит.

— Да.

— Тогава ще им звънна утре сутринта — отвърна той.

 

 

Веднага след като ме срещна на следния ден, Пит рече:

— Питах за конския фургон. Принадлежал на някаква ферма близо до Стейнинг. Взех адреса и името. — Бръкна с два пръста в горния си джоб на сакото, извади малко парче хартия и ми го подаде. — Фермерът го използва да вози наоколо ловните си коне и детското си шоу със скачачите през лятото. Понякога позволява на фирмата да наема фургона, ако в момента няма нужда от него. Това ли те интересуваше?

— Да, благодаря ти много. — Сложих листчето в портфейла си.

До края на състезанията повторих историята с жицата поне още десетина пъти с надеждата, че някой би могъл да знае защо е била сложена там. Историята бързо се пръсна между присъстващите на състезанията.

Разказах я и на Лю Панейки, елегантният букмейкър, който обикновено приемаше залозите ми. Обеща да „преслуша момчетата“ и да ми каже, ако разбере нещо.

Разказах случката и на Калвин Боун, професионален комарджия, чийто нюх за мръсни дела не бе по-слаб от този на хрътките.

Споделих я и с един дребен човечец, който си изкарваше хляба, като продаваше информация на всеки, който би могъл да плати за нея.

Разказах я и на продавача на вестници, който дръпна мустака си и пропусна един купувач.

Разказах я и на един журналист по конните надбягвания, способен да помирише допинг скандал на километри разстояние.

Съобщих я и на един армейски приятел на Бил; казах и на Клем в стаята за претегляне; споделих я и с главния коняр на Пит Грегъри.

От всички тези приказки, пуснати по вятъра, не успях да науча нищо. А тепърва, предполагах, трябваше да усетя приближаващата се буря.

 

 

Осма глава

 

В неделя сутринта, докато си седях със Сила, децата и Джоан около кръглата кухненска маса и се наслаждавах на обилната домашна закуска, телефонът иззвъня.

Сила вдигна слушалката, но се върна с думите:

— Алън, за теб е. Не си каза името.

Отидох във всекидневната и вдигнах слушалката. През прозорците блестеше мартенското слънце и хвърляше отблясъци върху купа с червени и жълти шарки, поставена на телефонната масичка.

— Алън Йорк слуша — произнесох в слушалката.

— Господин Йорк, предупредих ви преди седмица. Решили сте да пренебрегнете предупреждението.

Косите ми настръхнаха. Засърбя ме главата. Гласът беше тъп и съскащ, почти шепнещ, нито груб, нито настоятелен, по-скоро като при обикновен разговор.

Не отговорих.

— Господин Йорк? Още ли сте на телефона? — попита гласът.

— Да.

— Господин Йорк, не обичам насилието. То по-скоро ме отвращава. Не е в характера ми да признавам това, господин Йорк. Но понякога, това според мен е вярно, насилието е единственото средство, с което се постигат резултати. Разбирате ли ме, господин Йорк?

— Да — казах аз.

— Ако обичах насилието, господин Йорк, миналата седмица щях да ви отправя далеч по-грубо предупреждение. Давам ви още една възможност да разберете колко не искам да ви причиня зло. Само си гледайте работата и спрете да задавате глупави въпроси. Това е всичко. Спрете с въпросите и нищо няма да ви се случи. — Настъпи мълчание, после тихият глас продължи леко заплашително: — Разбира се, ако реша, че насилието е абсолютно необходимо, винаги ще намеря някой да го приложи. Няма да има нужда лично да наблюдавам. По този начин няма да е толкова болезнено за мен. Надявам се, че ме разбирате, господин Йорк?

— Да — казах отново. Помислих за Сони, за гадната му усмивка и ножа му.

— Добре, това е всичко. Надявам се, че този път ще бъдете по-разумен. Приятен ден, господин Йорк. — Апаратът изщрака и връзката прекъсна.

Натиснах вилката и позвъних в централата. Когато ми отговориха, помолих госпожицата да ми каже, ако е възможно, откъде беше позвъняването.

— Един момент, моля — каза тя. Страдаше от възпалени сливици. Отново чух гласа й: — Обаждането е минало през Лондон, но по-нататък не мога да го проследя. Съжалявам много.

— Няма значение. Благодаря ви — казах.

— Удоволствието е мое — отвърнаха сливиците.

Поставих слушалката на мястото й и се върнах към масата.

— Кой беше? — попита Хенри, като си мажеше дебело мармалад върху препечената филийка.

— Един човек търсеше куче — отвърнах.

— Или с други думи — каза Поли, — ако не задаваш много въпроси, няма да те лъжат много.

Хенри й се оплези и отхапа голям залък от филийката си. Мармаладът потече в края на устата му. Той го облиза лакомо.

— Хенри винаги иска да знае кой звъни — обади се Уилям.

— Да, скъпи — каза Сила разсеяно, като чистеше яйце от пуловера му, — бих искала да се навеждаш над чинията си, когато ядеш, Уилям. — Тя целуна върха на русата му глава.

Подадох чашата си на Джоан за още кафе.

— Ще ни заведеш ли на чай в Челтнъм, Алан? — каза Хенри. — Може ли да си поръчаме от онези страхотни неща с крем като миналия път и сладоледи и сода със сламка и малко фъстъци за из път до вкъщи?

— О, да — каза Уилям с възторг.

— Бих се радвал — казах, — но не мога днес. Може би ще го направим другата седмица. — Беше дошло време за моето гостуване в дома на Кейт. Щях да остана там две нощи и мислех да се явя в офиса чак в понеделник.

Като видях разочарованите личица на децата, обясних:

— Днес трябва да се срещна с един приятел. Няма да се върна до понеделник вечерта.

— Колко досадно — каза Хенри.

 

 

Лотосът гълташе километрите между Котсуолдс и Съсекс и мъркаше тихо като доволна котка. За петдесет и три минути преминах осемдесет и петте километра от Сайрънсестър до Нюбъри не само защото много бързах, а просто заради удоволствието да карам колата със скоростта, за която бе направена. Освен това пътувах към Кейт. По всяка вероятност.

Забавих се от Нюбъри до Кроул, поех направо по Бейзинсток роуд, минах американската военновъздушна база в Грийнъм Комън и от криволичещото село Кингсклиър запраших с плавен галоп от над сто километра в час.

Кейт живееше на седем километра от Бърджес Хил в Съсекс.

Пристигнах в Бърджес Хил в един и двайсет, намерих пътя до гарата и паркирах на един ъгъл, скрит от голямо стрелбище. Не исках да се размотавам в Брайтън с кола: веднъж вече този „Лотос“ ме бе вкарал в капан и сега се колебаех да си показвам носа там, където можех да бъда лесно засечен от таксита, карани от Пийки, Сони, Бърг или останалите.

Пътуването ми отне шестнайсет минути. Във влака се запитах най-малко за стотен път, защо бях решил да се навирам в гнездото на осите и кого бях разтревожил, като разгласих, че не само зная за металната жица, но и възнамерявам да открия кой я е поставил? Сещах се само за два възможни отговора и единият не ми харесваше особено много.

Спомням си как казах на Клифърд Тюдор на път от Плъмптън към Брайтън, че смъртта на Бил повдига много въпроси; все едно да му бях казал направо, че съм наясно, че не става дума за злополука и смятам да направя нещо в тази насока.

Същото разясних и на Кейт. На Кейт. На Кейт. На Кейт. Колелата на влака подеха припева, надсмивайки ми се.

Е, не съм я карал да се кълне, че ще пази това в тайна, пък и не виждах необходимост. Тя би могла да разкаже на цяла Англия какво е разбрала. Но едва ли бе имала много време. В Лондон тя си тръгна някъде след полунощ, а конският фургон ме очакваше седемнайсет часа по-късно.

Влакът забави и навлезе в гарата на Брайтън. Слязох на перона и се насочих към главната врата с група пътници, но се забавих, докато минавах през чакалнята и през площада пред гарата. Там имаше около дванайсет таксита, паркирани до тротоара, шофьорите стояха до тях, като наблюдаваха пътниците, които излизаха от сградата. Разгледах ги внимателно, човек след човек.

Всичките ми бяха непознати. Никой от тях не бе идвал в Плъмптън.

Все още не бях съвсем обезкуражен — застанах на един ъгъл с добър изглед към пристигащите таксита и се настаних да чакам, като решително не обръщах внимание на студения полъх, който вледеняваше врата ми. Такситата идваха и заминаваха като работливи пчелички, довеждащи и отвеждащи пътници. Влаковете от Лондон ги привличаха като мед.

Постепенно картината се смени. Тук имаше четири различни групи таксита. Едната беше с широка зелена линия, минаваща долу по калниците, а на вратите беше написана фирмата „Зеленият оркестър“. Втората имаше жълти щитове на вратите, а върху ярката боя бяха нанесени малки черни букви. Колите от третата група бяха целите боядисани в кобалтовосиньо. В четвъртата поставих неопределените таксиметрови коли, които не принадлежаха на останалите три фирми.

Изчаках близо два часа, като постепенно се смръзвах и привличах все повече любопитни погледи на персонала от гарата. Погледнах часовника си. Последният влак, който можех да хвана, за да пристигна у Кейт в уреченото време, заминаваше след шест минути. Започнах да се протягам и да разтривам замръзналия си врат, готвейки се да си тръгвам, и тогава търпението ми бе възнаградено.

Отново започнаха да се струпват празни таксита и да правят опашка, което означаваше, че идва нов влак от Лондон. Шофьорите излизаха от колите и се събираха на групички, като си приказваха. Пристигнаха три прашни черни таксита, образували малък керван, и се наредиха на края на опашката. На вратите им имаше замърсени жълти щитове. Шофьорите им излязоха навън.

Единият от тях бе учтивият мъж, шофирал преди няколко дни конския фургон. Изглеждаше внимателен, солиден гражданин. Средна възраст, незабележителен, спокоен. Другите не познавах.

Оставаха ми три минути. Черните букви бяха мизерно дребни върху жълтите щитове. Не можех да се приближа, за да прочета какво точно пишеше там, без възпитаният шофьор да ме разпознае, а и нямах време да чакам, докато си тръгне. Отправих се бързо към билетното гише, като нетърпеливо потрепвах, докато една жена спореше за петдесетпроцентно намаление на билета за сина й. Зададох един прост въпрос.

— Как се казват такситата с жълти табели на вратите? — Младият човек на гишето ме погледна с безразличие.

— „Марконикарс“, сър. Те са с радиостанции.

Благодарих и спринтирах към перона.

 

 

Кейт живееше в една превъзходно планирана къща в стил „Кралица Ана“, която поколенията викторианци, настроени разрушително, по чудо бяха опазили. Благородната симетрия, жълтеникавата, покрита с чакъл алея, спретнатите ливади, вече окосени в ранната пролет, изгледът на солидно спокойствие и ведрост — всичко подсказваше обществена и финансова сигурност, съществуваща толкова отдавна, че вече можеше да се определи като даденост.

Отвътре къщата беше очарователна, имаше само оскъдна мебелировка, защото, макар и богати, обитателите не виждаха необходимост да бъдат показни или екстравагантни.

Кейт ме посрещна на вратата, хвана ме за ръка и ме поведе през хола.

— Леля Деб те чака, за да ти предложи чай — каза тя. — За леля Деб чаят е нещо като ритуал. Ще спечелиш благоговението й, ако си точен. Ще видиш, че тя е съвсем в стил „Едуард“. По разни причини времето е минало покрай нея.

Звучеше тревожно и извиняващо се, което ми говореше, че обича леля си и е готова да я защити, като същевременно се надява да бъда по-отстъпчив. Стиснах ръката й, като казах:

— Не се безпокой.

Кейт отвори една от двукрилите бели врати и влязохме във всекидневната. Беше приятна стая с дървена ламперия, боядисана в бяло. На земята имаше голям килим в тъмносиньо, персийски пътеки от високо качество и завеси с щамповани цветя. На канапето, поставено подходящо до запалената камина, седеше около седемдесетгодишна жена. До нея върху ниска кръгла маса имаше сребърен поднос, чаши и чинийки в стил „Краун дерби“ и сребърен чайник стил „Крал Джордж“ с каничка сметана. Тъмнокафяв дакел спеше в краката й.

Кейт мина през стаята и каза с известна официалност:

— Лельо Деб, мога ли да ти представя Алън Йорк?

Леля Деб ми протегна ръка с дланта надолу. Разтърсих я, като почувствах, че в по-младите й години сигурна е била целувана.

— Очарована съм да ви видя, господин Йорк — каза леля Деб. Разбрах какво точно имаше предвид Дейн, като говореше за леденото й, добре изработено поведение. В гласа й нямаше нито топлота, нито истинска приветливост. За годините си, или точно заради тях, изглеждаше извънредно добре. Прави вежди, идеален нос, ясно очертана уста. Сива коса, подстригана и оформена от първокласен стилист. Тънко, твърдо тяло, изправено, елегантни крака, кръстосани при глезените. Фина блуза под всекидневен костюм от вълнен плат, обувки от мека кожа, ръчно изработени. Имаше всичко. Всичко с изключение на вътрешния огън, който на тази възраст щеше да прави Кейт шест пъти по-ценна от леля Деб.

Наля ми чай и Кейт ми го подаде. Имаше сандвичи с гъши дроб и домашно направен кекс „Мадейра“. Обикновено избягвах по възможност следобедния чай, но днес заради отклонението до Брайтън бях пропуснал обяда и се чувствах много гладен. Пих и ядох, а леля Деб приказваше.

— Кейт ми каза, че сте жокей, господин Йорк. — Произнесе го така, като че ли този факт вдъхваше подозрение като криминално досие. — Разбира се, сигурна съм, че много се забавлявате, но когато бях момиче, това не беше подходяща професия при запознанствата. Но това е домът на Кейт и тя може да кани който й харесва, както добре знае.

— Сигурно — казах внимателно, — но Обри Хастингс и Джофри Бенет също са били жокеи и са били приемани добре в обществото навремето, когато вие сте били… хм… по-млада?

Тя повдигна една вежда изненадано.

— Но те бяха джентълмени — каза възрастната жена.

Погледнах към Кейт. Беше си сложила опакото на ръката върху устата си, но очите й се смееха.

— Да — казах на леля Деб със сериозно лице, — разбира се, че това е по-различно.

— Значи бихте могли да разберете — продължи тя, като ме гледаше вече не толкова студено, — че не одобрявам новия интерес на племенницата ми. Едно е да притежаваш състезателни коне, но съвсем друго да завързваш лични познанства с жокеи, които наемат, за да яздят чужди коне. Много обичам племенницата си. Не бих искала да направи неподходяща… връзка. Може би е все още много млада и води доста затворен живот, за да разбере кое е приемливо и кое не. Но сигурна съм, вие разбирате, господин Йорк?

— Лельо Деб! — каза Кейт, изчервена мъчително. Очевидно беше по-лошо, отколкото тя бе очаквала.

— Разбирам ви много добре, госпожо Пен — казах възпитано.

— Добре — отвърна ми тя, — в такъв случай надявам се, че ще прекарате приятно с нас. Мога ли да ви налея още малко чай?

Като ме постави на място и получи, както предполагаше, моята признателност, тя се подготви да бъде благоразположена домакиня.

Имаше спокойната властност на хората, чиито желания са били закон още от люлката. Започна приятен разговор за времето и градината си и как слънцето е накарало жълтите нарциси да поникнат.

После вратата се отвори и влезе един мъж. Изправих се на крака.

— Чичо Джордж — каза Кейт, — това е Алън Йорк.

Изглеждаше десет години по-млад от съпругата си. Имаше гъста, добре поддържана сива коса и розов тен на лицето, като човек току-що излязъл от банята. Ръкувахме се — дланта му беше мека и същевременно влажна.

Леля Деб каза без следа от неодобрение:

— Джордж, господин Йорк е един от приятелите жокеи на Кейт.

— Да — кимна той, — Кейт ми каза, че пристигате. Радвам се да ви видя.

Гледаше леля Деб, докато тя му наливаше чай, пое чашата и се усмихна със забележителна топлота.

Беше доста пълен за ръста си, но не беше дебел, с увиснал корем. Беше просто едър, като че ли бе подплатен и в крайна сметка изглеждаше весело закръглен. Притежаваше добродушното изражение, често срещано у пълните хора, известна мека, почти глупава отпуснатост на лицевите мускули. А същевременно ме гледаше преценяващо над ръба на чашата, с остри и неусмихващи се очи, потънали в тлъстина. Напомни ми за много бизнесмени, които бях срещал в работата си — потупващите се по гърба „ела-да-играем-голф“ мъже, способни с едната ръка да пият шампанско „Круг“ реколта 1949 и да хапват хайвер, а с другата да преглеждат и подписват важни договори.

Остави чашата до себе си, усмихна се и изражението му се промени.

— Много ми е любопитно да ви видя, господин Йорк — каза той, като сядаше и ми направи знак да сторя същото. Разглеждаше ме много внимателно, сантиметър по сантиметър, докато ме разпитваше какво ми е мнението за Божествения. Обсъждахме възможностите на коня заедно с Кейт, което означаваше, че аз говорех повече, тъй като Кейт знаеше малко неща, а общите познания на чичо Джордж за състезанията бяха замръзнали от деня, в който Обедно слънце бе спечелил дербито през 1937.

— Запомнил го е заради „Лудите кучета и англичаните“? — каза Кейт. — През цялото време отрича, но не мисля, че знае името на някой друг кон.

— О, разбира се, че знам — протестира чичо Джордж. — Буцефал, Пегас и Черната Беси.

— Тогава защо подарихте състезателен кон на племенницата си? — засмях се аз.

Чичо Джордж отвори уста, но я затвори. Премигна и накрая рече:

— Мислех си, че би трябвало да се среща с повече хора. Тук с нас няма младежка компания и смятам, че обкръжението й е доста затворено.

Леля Деб, която скучаеше мълчаливо заради конската тематика, отново взе участие в разговора.

— Глупости — каза рязко, — тя е възпитана и отгледана като мен, както се полагаше. В наши дни на момите им се дава много свобода и в резултат на това се увличат и обвързват с преследвачи на богатства или със случайно срещнати хора без добър произход. Девойките се нуждаят от строгост и напътствия, ако трябва да се държат като дами и да стигнат до подходящи, равностойни бракове.

В крайна сметка ми оказа милостта да избягва да ме гледа в очите, докато говореше. Вместо това се наведе и потупа спящия дакел.

Чичо Джордж смени темата с почти доловима въздишка и ме попита къде съм живял.

— Южна Родезия — казах.

— Така ли? — рече леля Деб. — Колко интересно. Вашите родители смятат ли да останат там постоянно? — Това беше внимателен опит за социална ориентация.

— И двамата са родени там — отвърнах.

— А ще дойдат ли да ви посетят в Англия? — попита чичо Джордж.

— Майка ми почина, когато бях на десет години. Баща ми би могъл да идва от време на време, но е много зает.

— Много зает с какво? — заинтересува се чичо Джордж.

— Той е търговец — казах, използвайки неопределения отговор, който постоянно давах на този въпрос. „Търговец“ беше общо понятие — покриваше от дребната цаца до това, което всъщност той беше: шеф на най-големия търговски концерн във Федерацията. Нито чичо Джордж, нито леля Деб не бяха задоволени от отговора ми, но не добавих нищо. Това щеше да притесни и разгневи леля Деб, ако ги запознаех с реалното си състояние след лекцията й за жокеите. Във всеки случай не го сторих заради Дейн — той се бе изправил срещу обществения снобизъм на леля Деб, без да има такава защита, която аз можех да използвам, а определено не се смятах за по-добър и ценен човек от него.

Вместо това изказах възхищението си от подредбата на розите по белите стени, което се хареса на леля Деб, но предизвика сардоничен поглед от страна на чичо Джордж.

— Пазим образите на прадедите си в трапезарията — рече той.

— Ще покажа на Алън — стана Кейт — къде ще спи и така нататък.

— С кола ли дойдохте? — попита чичо Джордж. Кимнах. — Тогава помоли Кълберстън — обърна се той към Кейт — да постави колата на господин Йорк в гаража. Нали ще го направиш, скъпа моя?

— Да, чичо Джордж — каза Кейт, като му се усмихна.

Докато отново минавахме през хола, за да си взема куфара от колата, Кейт каза:

— Името на шофьора на чичо Джордж всъщност не е Кълберстън. Казва се Хигинс или нещо такова. Чичо Джордж започна да го нарича Кълберстън, защото играе бридж, и скоро и ние започнахме. Горкият той. Но вече е свикнал. Представяш ли си чичо Джордж да има шофьор — каза Кейт, смеейки се, — който играе бридж.

— А чичо Джордж играе ли?

— Не, той не харесва картите или каквато и да е игра. Казва, че имало твърде много правила. Заявява, че не обича да зубри правила и не иска да се затруднява да ги помни. Мисля, че бриджът с всичките му конвенции би го накарал да откачи. Леля Деб играе доста прилично, но не се интересува много.

Измъкнах пътната си чанта от колата и влязохме обратно вътре.

— Защо не каза на леля Деб, че си аматьор жокей, че си богат и така нататък? — попита Кейт.

— А ти защо не го направи? — попитах я на свой ред. — Преди да дойда.

— Ами аз… хм… защото… — Бях я хванал неподготвена. Не можеше да съчини приличен отговор, затова го казах вместо нея.

— Заради Дейн, нали?

— Да, заради Дейн. — Очевидно й стана неудобно.

— Това напълно ме задоволява — каза тихо. — И те харесвам заради това.

Целунах я по бузата. Тя се разсмя, дръпна се от мен и затича облекчена нагоре по стълбата.

 

 

В неделя след обяда — леля Деб особено странно подчертаваше тази дума — получих разрешение да разходя Кейт с колата.

Сутринта леля Деб беше на черква заедно с Кейт и с мен като допълнение. Храмът беше на почти два километра от къщата и Кълберстън ни заведе дотам с един добре лъснат „Даймлер“. По предложение на леля Деб седнах до него. Тя и Кейт се настаниха отзад.

Докато стояхме на алеята, чакайки леля Деб да излезе от къщи, Кейт ми обясни, че чичо Джордж никога не ходи на черква.

— Прекарва повечето време в кабинета си. Това е малко помещение близо до стаята за закуска — каза ми тя. — Говори с всичките си приятели часове наред по телефона и пише трактат или нещо като монография за индианците. Мисля, че излиза само за ядене и за подобни неща.

— Доста тъпо по отношение на леля ти — казах, като се наслаждавах на мартенското слънце, което очертаваше изящната линия на челюстта й и запалваше червеникави отблясъци в черните й ресници.

— О, веднъж седмично я води до града. Там тя си прави прическа, а той преглежда разни неща в библиотеката на Британския музей. После си правят приятен обяд в „Риц“ или в друго подобно място, посещават матине или някоя изложба в следобедните часове. Наистина разнообразна програма — допълни Кейт със закачлива усмивка.

След обяда чичо Джордж ме покани в кабинета си, за да видя това, което наричаше свои „трофеи“. Това беше колекция от предмети, принадлежали на различни примитивни или варварски народи, която, доколкото можах да преценя, би свършила много добра работа на всеки малък музей.

Редици от оръжия заедно с бижута, гърнета и ритуални предмети бяха обозначени и наредени на лавици зад стъклени врати, покриващи три от стените на помещението. Между предметите имаше неща от Централна Африка и Полинезийските острови, от ерата на викингите в Норвегия и от маорите в Нова Зеландия. Интересите на чичо Джордж покриваха цялото земно кълбо.

— Изучавам различните народи подробно — обясни ми той. — След като се пенсионирах, това ме ангажира и го намирам увлекателно. Знаете ли, че на островите Фиджи мъжете имали обичай да охранват добре жените си, като добитък, и после да ги изяждат?

Очите му светнаха и заподозрях, че част от удоволствието, измъквано от примитивните хора, се криеше в съзерцанието на първобитното им насилие. Може би се нуждаеше от духовна противоотрова срещу онези обеди в „Риц“ и матинетата.

— Кой народ изучавате сега? — попитах. — Кейт ми каза нещо за индианците…

Изглежда му стана приятно, че проявявам такъв интерес към неговото хоби.

— Да. Правя преглед на древните народи на двете Америки и северноамериканските индианци бяха последният предмет на изследването ми. Разделът за тях е там.

Той ме заведе до един ъгъл на просторния кабинет. Сбирките от пера, броеници от мъниста, ножове и стрели изглеждаха почти толкова смешни, както и в онези филми за Дивия запад, но не се съмнявах, че предметите са оригинални. А в центъра на колекцията висеше кичур черна коса с някакво избеляло парче от материя, висящо под нея, към което бе прикрепен лаконичен надпис „скалп“.

Обърнах се и изненадах чичо Джордж, който ме наблюдаваше с тайно удоволствие. Той отклони погледа си към шкафа.

— О, да — каза. — Скалпът е истински. Той е само на около сто години.

— Интересно — казах с равен глас.

— Загубих около година със северноамериканските индианци, защото там има много различни племена — продължи той. — Но сега вече работя върху Централна Америка. После ще се заема с южноамериканските, с инките и хората от Огнена земя и така нататък. Не съм учен, разбира се, не съм работил на място, но пиша понякога статии за различни издания. В момента съм зает с една серия за индианците в „Удивителен свят“ — седмично издание за младежите. — Тлъстите му бузи се разтресоха, докато се смееше тихо на това, което трябваше да е изключителна шега. После стегна устни. Розовите гънки от плътта му се поуспокоиха и той закрачи към вратата.

Последвах го и спрях пред голямото, инкрустирано и полирано в черно дъбово бюро, поставено пред прозореца. На него извън двата телефона и сребърна мастилница имаше няколко албума с бледосини корици, надписани „Арапахи“, „Чероки“, „Сиукси“, „Навахо“ и „Мохоук“.

Отделно от това имаше и друга папка, надписана „Маи“, и ръката ме засърбя да я разтворя, защото никога досега не бях чувал за подобно племе. Пухкавите пръсти на чичо Джордж твърдо затиснаха корицата на папката и я затвориха отново.

— Току-що почнах да работя върху този народ — каза той с извинителен тон. — Все още няма какво особено да се види.

— Никога не съм чувал за подобно племе.

— Те са централноамерикански индианци, а не северни — каза той с любезен тон. — Били са астрономи и математици, знаете ли. Много цивилизовани. Намирам ги очарователни. Те са открили обработката на каучука и са го правили на топки далеч преди да е бил известен в Европа. Сега изследвам войните им. Опитвам се да разбера какво са правили с военнопленниците си. Някои от техните фрески показват пленници, молещи за милост.

Спря, очите му бяха втренчени в мен, като ме преценяваше.

— Бихте ли искали да ми помогнете при съпоставянето на данните, които вече съм събрал? — попита той.

— Ами… аз… хъм… — започнах.

— Предположих, че няма да искате — тлъстинките на чичо Джордж отново заиграха. — Несъмнено ще предпочетете да разходите Кейт.

Чудех се как леля Деб ще реагира на подобно предложение, това беше истински дар. И така в три часа аз и Кейт се оказахме близо до големия гараж зад къщата, вече изслушали напътствията на леля Деб да не закъсняваме за чая.

— Помниш ли, че преди седмица ти разказвах за това как умря Бил Дейвидсън? — казах аз, докато помагах на Кейт да отвори вратите на гаража.

— Как бих могла да забравя?

— Случайно да си споменавала за това на някого следващата сутрин? Няма особена причина да си го правила… но все пак много бих искал да знам дали все пак не си споделила с някого.

— Не мога да си спомня — смръщи изящното си носле, — но мисля, че не съм. Разбира се, казах на леля Деб и на чичо Джордж на закуска. Не мога да се сетя за някой друг. Не съм мислила, че това е някаква тайна — гласът й се повиши към края на изречението.

— Не е — отвърнах успокояващо, като притварях обратно вратата. — С какво се занимаваше чичо Джордж, преди да се пенсионира и да се заеме с антропологията?

— Пенсиониран? — каза тя. — О, това е само една от шегите му. Той се е пенсионирал, когато е бил около трийсетгодишен, веднага след като е наследил огромен личен доход от баща си. Вече десетилетия наред той и леля Деб обикалят всеки три години света, като събират всички онези отвратителни реликви, които ти е показал в кабинета си. Какво мислиш за тях?

Не можах да прикрия отвращението си и тя се засмя с думите:

— Аз съм на същото мнение, но никога не го оставям да заподозре това. Много е отдаден на заниманията си.

Гаражът се оказа преустроен обор. Имаше достатъчно много място за четирите коли, подредени в един ред. Едната беше големият „Даймлер“, нова бледожълта кола с гюрук, моят „Лотос“ бе след него и след известно празно пространство бе паркиран стар черен кабриолет осем конски сили — общественият знак за положението им. Всичките, включително и моята, бяха идеално чисти. Кълберстън беше без грешка.

— Използваме старата кола за пазаруване в селото и така нататък — каза ми Кейт. — Тази, кремавата, е моя — прелестна е, нали? Чичо Джордж ми я подари преди година, когато дойдох от Швейцария. Нали е възхитителна? — Тя я потупа с обич.

— Може ли да излезем с твоята вместо с моята, ако нямаш нищо против — предложих. — Ще ми доставиш голямо удоволствие.

Стана й приятно. Тя вдигна гюрука, завърза синя копринена кърпа на главата си и подкара надолу към завоя, а после по пътя към селото.

— Къде да отидем? — попита тя.

— Бих предпочел към Стейнинг — отвърнах.

— Това е странно предпочитание — обади се тя. — Какво ще кажеш за морето?

— Бих искал да се обадя на един фермер в Уошингтън, близо до Стейнинг, за да го разпитам за конския му фургон — казах. И споделих как няколко мъже в един фургон се опитаха насила да изтръгнат от мен обещание да не задавам повече въпроси, свързани със смъртта на Бил.

— Това беше конски фургон, принадлежащ на един фермер в Уошингтън — завърших разказа си. — Искам да го попитам кой е наел фургона му миналата събота.

— Велики боже — каза Кейт. — Каква шегичка.

Тя настъпи педала. Седях отстрани и се наслаждавах на лицето й. Красивият профил, синият шал, развяван от вятъра, една измъкнала се къдрица от косата, играеща върху челото й, топлата червенина на добре очертаните устни. Можеше да стопи сърцето ми.

До Уошингтън имаше двайсетина километра. Влязохме в селото и спряхме, а аз попитах едни деца, връщащи се от неделното училище, къде живее фермерът Лоусън.

— Ей натам — каза по-високото момиченце, като посочи с ръка.

„Ей натам“ се оказа процъфтяваща ферма, солидна стара селска къща и голям нов обор от холандски тип, издигнат зад нея. Кейт спря колата в двора и минахме през една градинска портичка, за да стигнем до дома на стопаните. Неделя следобед не е най-доброто време да потърсиш един фермер, който може би се наслаждаваше на единственото възможно време за излежаване през седмицата, но нямаше как.

Позвънихме на вратата и след дълга пауза ни отвориха. Младолик, добре изглеждащ мъж с вестник в ръка ни погледна изпитателно.

— Мога ли да говоря с господин Лоусън, моля? — казах.

— Аз съм Лоусън — отвърна той и се прозя.

Казах, че съм научил, че дава под наем фургон за коне. Той потърка носа си с палец, докато ни гледаше отгоре.

— Много е стар — рече най-после — и зависи кога ви трябва.

— Бихме ли могли да го видим — попитах.

— Да — отвърна той, — изчакайте ме за минутка.

Чухме го да вика и един момичешки глас да му отвръща. После се появи отново, но вече без вестника.

— Той е отзад — обясни ни домакинът, като ни поведе. Конският фургон беше на открито, отчасти закрит от сеното, струпано в холандския обор. АРХ 708. Моят стар приятел.

Казах на Лоусън, че наистина бих искал да наема фургона му, но същевременно ми се ще да знам кой го е наел преди осем дни. И понеже намери въпроса ми за много подозрителен и показа, че иска час по-скоро да се освободи от нас, му съобщих причините, поради които искам да знам това.

— Това не е бил моят фургон — рече веднага той.

— Беше — отвърнах му.

— На никого не съм го давал под наем преди осем дни. През целия ден беше тук.

— Той беше в Мейдънхед — настоях аз.

Той ме гледа близо половин минута. После добави:

— Ако сте прав, бил е взет, без да знам. Заедно със семейството ми отсъствахме този уикенд. Бяхме в Лондон.

— Колко души знаеха, че сте заминали? — попитах.

— Около дванайсет милиона, предполагам — засмя се той. — Участвахме в онова семейно състезание в петък вечер. Съпругата ми, най-големият ми син, дъщеря ми и аз. По-малкият нямаше право да участва, защото е само на десет години. Доста се ядоса. Пред камерата жена ми каза, че в събота ще посетим зоологическата градина и Лондонската кула в неделя и няма да се върнем вкъщи преди понеделник.

— А колко време преди състезанието — въздъхнах аз — знаехте, че ще бъдете включени в него?

— Две седмици преди това всичко за нашето участие беше описано в местните вестници. Малко се раздразних от това. Не е нужно всеки скитник в околността да знае, че ще отсъстваш със семейството си от дома. Разбира се, тук се навъртаха моите работници, но не е същото.

— Бихте ли ги попитали дали са видели някой да взима временно фургона?

— Предполагам, че да. Почти е време за доенето на кравите, така че скоро ще дойдат. Но все пак си мисля, че сте сбъркали регистрационния номер.

— А имате ли чистокръвен дорест ловджийски кон — попитах, — който да има бяла звезда на челото, провиснало ухо и пухкава опашка?

— Да, имам. — Скептицизмът му бързо изчезна. — Той е в обора, ей там.

— Сигурно вашите хора са забелязали, че го няма, когато са дошли, за да нахранят животните вечерта? — рекох.

— Брат ми — той живее на около два километра оттук — понякога го взима, когато му потрябва. Хората ми сигурно са предположили, че той го е взел. Ще ги попитам.

— Бихте ли ги запитали също дали са намирали една вратовръзка във фургона? — допълних. — Загубих я там, а съм много привързан към нея. Ако ми я върнат, ще получат десет кинта.

— Ще ги питам — обеща Лоусън. — Влезте в къщата, докато чакате.

Влязохме от задната врата и преминахме през изграден от камък хол до удобна, претъпкана с мебели всекидневна, където той ни остави. Отдалеч се дочуваха гласовете на жена му и децата, както и подрънкването на чаени чаши. На масата беше оставена недовършена кръстословица, а на пода бяха пръснати няколко жп линии от детски комплект за игра.

След известно време Лоусън се върна отново.

— Съжалявам — работниците са мислили, че брат ми е взел коня, и никой не е забелязал фургонът да липсва. Също така казаха, че не са намирали никаква вратовръзка. Те са слепи като прилепи освен в случаите, когато липсва нещо тяхно.

Благодарих му и се извиних за цялото безпокойство, а той ме помоли да му съобщя, ако открия кой е взимал фургона му.

Кейт и моя милост потеглихме към морето.

— Разследването не беше особено резултатно, не мислиш ли? — попита ме тя. — Всеки би могъл да вземе фургона му.

— Трябва да е бил някой, който е знаел, че се намира там — изтъкнах. — Смятам, че са решили да го използват именно защото е толкова леснодостъпен. Ако не са знаели, че ще е толкова лесно да се вземе, биха ми предали съобщението по друг начин. Допускам, че някой от работниците му, които гледат животните, знае повече, отколкото казва. Сигурно е взел някоя и друга банкнота и е качил коня във фургона, за да бъде сценката по-естествена. Разбира се, той няма да се втурне да признава това на Лоусън.

— Както и да е, няма значение — каза Кейт с весел тон. — Все пак е добре, че фермерът Лоусън няма нищо общо с това. Щеше да бъде доста потресаващо, ако се беше оказал главатар на банда. Може би щяха да ти опрат пистолет зад ухото, да те набутат във варел с цимент и да те хвърлят в морето, а аз щях да бъда завързана на някоя жп линия.

— Ако мислех, че може да е бандитски главатар — засмях се аз, — нямаше да те водя тук.

— Бъди предпазлив — погледна ме тя особено — или постепенно ще се превърнеш в изнежен дърт козел като чичо Джордж. Той винаги държи леля Деб на една ръка разстояние от всяка трудност, да не говорим за опасност. Може би затова е толкова откъсната от съвременния живот.

— И все пак не мислиш ли, че опасността би трябвало да се избягва? — попитах я.

— Разбира се, че не. Смятам, че ако има нещо, с което трябва да се справиш, опасността може да върви по дяволите.

Тя размаха широко дясната си ръка, за да покаже колко малко я е грижа за опасността, и точно зад нас някой силно натисна клаксона си. Задмина ни мъж, който свирепо изгледа Кейт заради този внезапен и объркващ сигнал. Тя се разсмя.

Завихме към морето край Уортинг и продължихме на изток по крайбрежното шосе. Мирисът на сол и водорасли беше силен и освежаващ. Минахме край пространства, застроени с нови бунгала близо до Уортинг, край пристанищата и електроцентралите на Шорхъм, Саутуик и Портсдейл, спокойните и невъзмутими фасади на къщите в Хоув и излязохме на крайморския булевард на Брайтън. Кейт насочи колата към едно малко площадче в града и спря.

— Да идем до морето — предложи тя. — Обожавам го.

Минахме през пътя надолу по стъпалата и пресякохме дъсчения тротоар, за да стъпим на морския пясък. Кейт смъкна обувките си и изсипа от тях струйка ситни камъчета. Слънцето грееше топло и приливът беше свършил. Разхождахме се бавно по плажа около два километра, като прескачахме образуващите се тук-там локвички морска вода, и после се върнахме обратно. Беше божествен следобед.

Когато, хванати ръка за ръка, се изкачвахме към мястото, където беше оставена колата на Кейт, за първи път забелязах, че е паркирала на стотина метра от хотел „Павилион Плаза“, където преди десетина дни бях докарал Клифърд Тюдор от Плъмптън.

Говорим за вълка и ето го и него, помислих си. Едрият мъж стоеше на стъпалата на хотела и говореше с униформения портиер. Дори от разстояние не можеше да се сбърка ръстът му, тъмната кожа, важно изправената глава. Гледах го с разсеян поглед.

Тъкмо преди да влезем в колата на Кейт, пристигна такси, задмина ни и спря пред стълбите на хотела. Беше черно, с жълта табелка на вратата и този път достатъчно близо до мен, за да прочета: „Марконикарс“. Погледнах бързо към шофьора и видях профила му, докато минаваше покрай нас. Имаше голям нос и оредяваща коса и никога досега не го бях виждал.

Клифърд Тюдор размени още няколко думи с портиера, спусна се по стъпалата и влезе направо в таксито, без да се затруднява да обяснява на шофьора къде иска да го откара. Таксито потегли незабавно.

— Какво си се зазяпал? — попита Кейт, застанала до колата.

— Нищо особено — отвърнах, — исках да те питам имаш ли нещо против да изпием по един чай в хотел „Павилион Плаза“.

— Идеята е малко глупава — отговори тя. — Леля Деб после ще ни го изкара през носа.

— Още малко следене — казах.

— Добре тогава. Взе ли си увеличителната лупа и полицейската хрътка?

Влязохме в хотела. Кейт ми каза, че ще отиде да си оправи косата. А аз попитах младото момиче на рецепцията дали знае къде бих могъл да открия Клифърд Тюдор. Тя трепна с мигли, а аз й се усмихнах обнадеждаващо в отговор.

— Страхувам се, че току-що го изпуснахте — каза тя. — Върна се в апартамента си.

— Често ли идва тук? — попитах.

— Мислех, че знаете — погледна ме тя изненадано. — Той е в съвета на директорите на хотела. Един от основните акционери. На практика — добави тя със забележителна откровеност — той е почти собственик на това място и думата му тежи повече, отколкото на управителя.

От тона й личеше, че определено одобрява господин Тюдор.

— Има ли кола? — попитах.

Това бе много странен въпрос, но тя забърбори без колебание.

— Да, има прекрасна голяма кола с дълга предница и много хром. Висока класа. Но не я използва често, разбира се. Обикновено взима такси. Защо ли? Само преди минута звъннах на едно от онези радиотаксита. Наистина са полезни. Само позвъняваш в централата им, те изпращат радиосъобщение на най-близката кола и само след минута тя вече чака отвън. Всички гости ги използват…

— Мейвис!

Бъбривото момиче млъкна веднага и се огледа с виновен поглед. На рецепцията се появи строга госпожица на около трийсет години.

— Благодаря ти, че ме замести, Мейвис. Сега можеш да тръгваш — каза тя.

Мейвис ми се усмихна загадъчно и изчезна.

— Господине, мога ли да ви бъда полезна с нещо? — Беше достатъчно учтива, но не беше от типа хора, които клюкарстват за началниците си.

— Хъм — казах. — Може ли да пием чай тук?

Тя погледна към часовника.

— Малко е късно за чай, но отидете във фоайето и келнерът ще ви сервира.

Кейт изгледа донесените сандвичи с рибен пастет с неодобрение.

— Това е една от опасностите при разследването, предполагам — каза тя, като предпазливо отхапа малко парченце. — Какво откри?

Казах, че не съм абсолютно сигурен, но е интересно дали има някаква връзка между такситата с жълти табелки и Бил Дейвидсън. Или Клифърд Тюдор.

— Бих приела, че едва ли има нещо общо — каза Кейт, като свърши сандвича си, но не взе втори.

— Не мисля така — въздъхнах.

— Сега какво следва?

— Ако можехме да открием кой е собственикът на такситата с жълти табелки…

— Нека им звъннем и да ги питаме — предложи Кейт, като стана. Отиде до телефона и започна да търси номера им в указателя. — Аз ще свърша това — каза. — Ще твърдя, че имам оплакване и бих искала да се свържа директно със собствениците на фирмата.

Свърза се с централата на такситата и изигра страхотна сценка, като настояваше за имената и адресите на собствениците, директорите и на юристите на компанията. Накрая остави слушалката и ме погледна отвратена.

— Не ми казаха нито едно име — рече. — Трябва да призная, че човекът отсреща беше наистина много спокоен. Въобще не трепна, когато се нахвърлих върху него. Всичко, което каза, беше; „Моля, пратете ни писмено подробностите на вашата жалба и ще я разгледаме най-внимателно.“ Освен това каза, че фирмата нямала политика да разкрива имената на своите собственици и не му е разрешено да прави това. Не мръдна на милиметър.

— Няма значение. Беше един смел и добър опит. Наистина не мислех, че ще ти кажат. Но това ми даде една идея…

Звъннах в полицейския участък в Мейдънхед и помолих да ме свържат с инспектор Лодж. Отвърнаха ми, че бил излязъл по работа. Бих ли оставил някакво съобщение? Така и направих.

— Обажда се Алън Йорк — казах. — Моля ви, бихте ли попитали инспектор Лодж дали може да открие кой притежава или контролира радиотакситата „Марконикарс“ в Брайтън? Той знае за какво става дума.

Гласът от Мейдънхед отвърна, че ще предаде съобщението на инспектора сутринта, но не може да потвърди дали инспектор Лодж ще изпълни желаното разследване. Хубав служебен жаргон. Благодарих на полицая и затворих.

Кейт стоеше близо до мен до телефонната кабина. От нея се носеше деликатен аромат на цветя, толкова слаб, че беше като полъх. Целунах я нежно. Устните й бяха меки, сладки и сухи. Тя постави ръце на раменете ми и ме погледна в очите, усмихвайки се. Отново я целунах.

Един мъж отвори вратата на телефонната кабина и се засмя, като ни видя.

— Съжалявам… Исках да телефонирам… — Той се дръпна назад притеснен.

Погледнах часовника си. Беше почти шест и половина.

— Кога ни каза да се върнем леля Деб? — попитах.

— Вечерята е в осем. Дотогава ще сме там. — Кейт беше в добро настроение. — Нека се разходим по булеварда и да разгледаме антикварните магазини.

Закрачихме бавно по крайморския булевард на Брайтън, като се спирахме пред всяка ярко осветена витрина и се любувахме на изложените предмети. Спряхме и на един-два ъгъла в настъпващия сумрак, за да продължим това, което бяхме прекъснали в телефонната будка. Целувките на Кейт бяха сладки и девствени. Нямаше опит в любовта и макар че тялото й потрепери веднъж или два пъти в ръцете ми, нямаше страст в начина, по който ми отвръщаше.

На края на булеварда, когато обсъждахме накъде да продължим, внезапно зад нас блеснаха светлини. Обърнахме се. Заведението „Синята патица“ отваряше вратите си за вечерта. Изглеждаше приятно и уютно местенце.

— Какво ще кажеш за глътка алкохол, преди да се върнем? — предложих.

— Прекрасно — каза Кейт. И по този съвсем незабележителен начин направихме най-решителната си стъпка в следобедното разследване.

Влязохме в „Синята патица“