Дик Франсис
Фаворит (12)

Тринадесета глава

На следващата сутрин, когато се обличах с бързината на костенурка, долу се чу звънецът на входната врата и Джоан се качи, за да ми каже, че инспектор Лодж би искал да ме види, ако е възможно.

— Кажи му, че ще сляза колкото се може по-бързо — отвърнах, като се борех да намъкна ризата си над дебелата, твърда превръзка около раменете ми. Успях да закопчая повечето копчета, но реших, че не ми трябва вратовръзка.

Твърдият бандаж около ребрата ме притесняваше и ужасно ме сърбеше, главата ме болеше, големи пространства от кожата ми все още бяха черни и меки, спях лошо и постоянно ми беше криво. Трите аспирина, които погълнах вместо закуска, все още не действаха.

Вдигнах чорапите си, опитах се да се наведа с единствената си полезна ръка и открих колко са се отдалечили краката ми и затова запратих ядосано чорапите в другия край на стаята. Предишния ден в болницата сестрата с хубавите зъби ми бе помогнала да се облека. Днес идиотското ми чувство за независимост ми попречи да помоля моя баща да свърши същото. Видът на пребитото, жълтеникаво и небръснато лице в огледалото не подобри нещата. „Ужасното извънземно чудовище“ на Хенри наистина си имаше двойник. Опитах се да не докосвам зарастващия белег на бузата си, за да не раздразня възпалената тъкан.

Включих електрическата самобръсначка, избръснах се по възможно най-лошия начин, сресах косата си надве-натри, пъхнах крака в едни чехли, мушнах здравата си ръка в единия ръкав на домашния халат и го преметнах през другото си рамо. После леко се потътрих по стълбите надолу.

Като ме видя, Лодж се превърна в няма картина.

— Ако ми се смеете, ще ви сваля с един удар. Следващата седмица — рекох все още разгневен аз.

— Въобще не се смея — каза Лодж, ноздрите му трепкаха диво в стремежа да запази сериозна физиономия.

— Никак не е смешно — казах с тон, нетърпящ възражения.

— Не е.

Озъбих му се.

— Звучиш ми като че ли имаш нужда от глътка коняк — обади се баща ми, скрит зад един неделен вестник, потънал удобно в креслото до камината.

— Още е само десет и половина — казах троснато.

— Спешните неща възникват по всяко време на деня — рече баща ми, като се изправяше. — И, струва ми се, сега става дума точно за това.

Той отвори ъгловия шкаф, където Сила пазеше няколко бутилки и чаши, напя ми няколко капки коняк и ги разреди със сода. Оплаках се, че е все още рано, че това е много силно и въобще, че няма смисъл.

— Изпий го и млъкни — каза баща ми, като подаде чашата.

Разгневен отпих голяма глътка. Беше силно и остро и ми опари гърлото. Претъркалях втората глътка из устата си, така че разреденият спирт да стегне венците ми, и когато я преглътнах, почувствах как течността топло се спуска към празния ми стомах.

— Закусвал ли си нещо? — попита татко.

— Не — отвърнах.

Отпих още една, по-малка глътка. Конякът действаше бързо. Лошото настроение взе да ме напуска и след минута-две се почувствах значително по-добре. Лодж и баща ми ме наблюдаваха напрегнато, като че ли бях лабораторно животинче, което успешно реагира на поредния опит.

— Е, все пак идеята бе много добра — съгласих се неохотно. — Сега ми е по-добре.

Взех цигара от сребърната кутия на масата, запалих я и забелязах, че слънцето грее ярко.

— Добре — баща ми седна отново на мястото си.

Оказа се, че той и Лодж са се запознали, докато са ме чакали, и инспекторът между другото му е разказал за приключенията ми край Мейдънхед в конския фургон — подробност, която бях изпуснал в писмата си. Според мен това бе предателство от най-долен вид и изразих мнението си направо пред Лодж; после им разказах как аз и Кейт сме проследили и открили фургончето и че всъщност тази част от разследването е в задънена улица.

Взех цигарата и чашата си, пресякох стаята и седнах на едно място, огряно от слънцето. Сила бе в градината и подрязваше цветята. Махнах й с ръка.

Днес Лодж не беше с униформата си, а носеше сив вълнен панталон, фина вълнена блуза и спортно яке. Отвори дипломатическото си куфарче, което беше на масата, и измъкна някакви документи. Седна и ги пръсна пред себе си.

— Господин Грегъри звънна — каза той — в участъка сутринта след падането ви в Бристол, за да ми съобщи.

— Защо, по дяволите, е направил това? — попитах.

— Ние също го попитахме — отвърна Лодж. Поколеба се и продължи: — Разбрах от баща ви, че паметта ви е засегната донякъде.

— Да. Сега си спомням отново повечето неща от този ден в Бристол, но все още в паметта ми има „бяло петно“ от момента, в който излязох от стаята за претегляне, за да яхна Пелиндръм, или самата гонка, или падането. — Последният ми спомен беше за Сенди, излизащ в дъжда. — Защо съм помолил Пит да ви съобщи, ако падна?

— Това е станало преди гонката. Очевидно сте смятали, че може би ще паднете. Заради това, неофициално, проверявам вашето падане от коня. — Той внезапно се усмихна. — Постепенно отнехте цялото ми свободно време, а днес практически имам почивен ден. Всъщност не зная защо съм се загрижил за вас!

Предположих, че е пристрастен към разследването като алкохолик към пиенето. Просто не можеше да не го прави.

— Отидох до конюшните на Грегъри — продължи той — и огледах Пелиндръм. Имаше ясна тясна рана в предната част на двете издатини…

— Гърдите — промърморих.

— …на гърдите и ще ви подскажа какво може да го е порязало.

— О, не — казах, като се сетих, но не можех да повярвам.

— Проверих и помощните работници по препятствията — каза той. — Единият от тях е нов и непознат на другите. Назовал се е Томас Бътлър и е дал несъществуващ адрес, а освен това е пожелал да стои до най-далечното препятствие, точно там, където сте паднали. Предложението му е било прието с готовност заради дъжда и разстоянието от бариерата до букмейкърите. Същата история като в Мейдънхед. С изключение на това, че този път Бътлър е прибрал надницата си по най-нормален начин. После накарах дежурния комендант по състезанието да ми позволи да прегледам препятствието и открих следи и на двата стълба на около метър и осемдесет и осем от земята.

Последва кратко мълчание.

— Добре, добре, добре — казах тъпо. — Изглежда, съм бил по-късметлия от Бил.

— Бих искал да си спомните нещо за това… каквото и да е. Какво ви накара да заподозрете, че ще паднете? — попита Лодж.

— Не знам.

— Нещо се е случило, докато сте били на парадния кръг, очаквайки да яхнете коня си. — Той се наведе напред, очите му напрегнато изучаваха лицето ми, като се надяваше разклатената ми памет да се възвърне отново. Но не си спомнях нищичко и все още се чувствах изтощен от глава до пети. Концентрацията беше твърде голямо усилие за мен.

Зареях поглед навън към мирната пролетна градина. Сила държеше китка форзиции, които изпъкваха със златистожълтия си цвят върху синята й рокля.

— Не си спомням — повторих с равен глас. — Може би по-късно, когато главата спре да ме боли.

Лодж въздъхна и седна обратно на дървения стол.

— Предполагам — каза с известна горчивина той, — че поне си спомняте, че ми изпратихте съобщение от Брайтън, в което ме молехте да разследвам случая заради вас.

— Да, спомням си — казах. — Какво открихте?

— Немного. Изглежда, никой не знае кой в действителност притежава таксиметровата фирма „Марконикарс“. Тя е създадена след войната от един бизнесмен на име Клифърд Тюдор…

— Какво? — попитах изумен.

— Клифърд Тюдор, уважаван жител на Брайтън, британски поданик. Познавате ли го?

— Да — отвърнах. — Притежава няколко състезателни коня.

— Клифърд Тюдор, роден Хруписта Тасос от Трикала, Гърция — зачете Лодж един от документите, извадени от куфарчето. — Натурализиран през хиляда деветстотин трийсет и девета, когато е бил двайсет и пет годишен. Започнал е като готвач, но очевидно е притежавал делови способности, защото още същата година е имал вече собствен ресторант. След войната го продал с огромна печалба, заминал за Брайтън и почти на безценица закупил стар бизнес с таксиметрови коли, рухнал заради военните ограничения и липсата на гориво. Преди четири години отново е продал много изгодно таксиметровата фирма и е вложил парите си в хотел „Павилион Плаза“. Неженен.

Наведох назад глава в очакване тези подробности да разкрият пред мен нещо съществено, но в действителност отново се сблъсквах с невъзможността да мисля.

— Таксиметровата фирма — продължи Лодж — е била закупена от Тюдор от притежатели на акции на приносителя и оттук започва мъглата. Следват толкова прехвърляния на собствеността, повечето чрез лица, притежаващи акции, които не могат да бъдат проследени, така че в момента никой не може да каже кой е настоящият собственик. Всички делови въпроси се уреждат от управителя, господин Фидлър. Твърди се, че се съвещавал с една личност, наричана от него „президента“. Въпросният „президент“ му звъни редовно всяка сутрин, но не поддържали никакъв друг контакт. Заявява, че името на президента е Клод Тивъридж, но не знае нито адрес, нито телефонен номер.

— Звучи ми доста неубедително — обади се баща ми.

— Така е — съгласи се Лодж. — Личност на име Клод Тивъридж не съществува нито в избирателните списъци, нито в някакви други официални документи, включително в отделите за телефонни сметки на цели области като Кент, Съри или Съсекс. Операторите в телефонните централи твърдят, че канцеларията на фирмата не провежда всяка сутрин разговори с отдалечени пунктове, макар че сутрешните обаждания са стандартна практика в последните четири години.

— Всичко това означава, че разговорите очевидно са градски, и почти сигурно е, че Клод Тивъридж не е истинското име на джентълмена.

Той потри с длан тила си и ме погледна настойчиво.

— Знаете много повече, отколкото ми казвате — с амнезия или не — каза той. — Изплюйте камъчето, бъдете добро момче.

— Не ми казахте какво мисли брайтънската полиция за фирмата „Марконикарс“ — отвърнах.

— Бих казал — започна след известно колебание Лодж, — че няма много неща, за които може да се хванем. Срещу тях има няколко оплаквания, но това е съвсем недостатъчно за пред съда. Това, което току-що споделих, е резултат на разследвания, провеждани през последните няколко години.

— Което означава — додаде сухо баща ми, — че не са напреднали твърде много. Хайде, Алън, разкажи ни какво става.

Лодж изненадано обърна глава към него. Баща ми се усмихна.

— Синът ми е прероден Шерлок Холмс, не знаете ли? — попита той. — След като замина за Англия, трябваше да наема детектив, за да върши това, което обикновено той правеше във връзка с измами и нечестни сделки. Както твърди един от старшите ми служители, Алън има вътрешен инстинкт да подушва негодниците.

— Вътрешният инстинкт на господин Алън не работи вече — казах мрачно. Около слънцето се трупаха облаци и гърбът на Сила изчезна между живия плет до кухненската врата.

— Не се гневи, Алън — каза баща ми. — Реагирай спокойно.

— Ох, добре — смачках цигарата си в пепелника, започнах да чеша бузата си, като едва удържах пръстите си встрани от зарастващия белег. Много ме сърбеше. — Има много неща, които не знам — казах, — но най-същественото като че ли е следното: през последните четири години „Марконикарс“ рекетира няколко малки фирми — главно кафенета и квартални пъбове. Преди около година заради твърдоглавието на един кръчмар особняк, който ми бе домакин в заведението „Синята патица“, бизнесът с прибирането на суми за защита неочаквано е станал труден за мошениците. Всъщност той е изправил срещу тях елзаски догове.

Разказах на силно впечатления ми баща и на зяпналия Лодж това, което научихме с Кейт в кухнята на „Синята патица“ под зоркия поглед на жълтоокия Принц.

— Бившият полкови старшина Томкинс така е препънал незаконния бизнес на „Марконикарс“ — продължих аз, — че рекетът е станал малко или повече неизгоден. Като допълнение към това през зимата, според машинописките, работещи във фирмата, и законният бизнес на таксиметровата линия не е вървял добре. Мисля, че в Брайтън има доста много таксита за общия брой заявки и евентуални клиенти. Както и да е, струва ми се, че босът на „Марконикарс“ — „президентът“, вашият загадъчен Клод Тивъридж — е решил да трупа пари от друг вид престъпление. Предполагам, че е закупил и една мижава букмейкърска фирма, намираща се един етаж над „Марконикарс“ в същата сграда.

Почти усетих отново миризмата на зеле в кафенето „Стария дъб“.

— Една доверчива лейди сподели с мен, че преди около половин година букмейкърската фирма е купена от други хора, но надписът е все още същият: „Л. С. Пърт“, изписан с неон. Беше много разгневена от факта, че такъв безвкусен надпис стърчи над един архитектурен бисер, и тя, и нейното дружество за съхраняване на старите сгради, чието име забравих, са се опитвали да убедят новите собственици да свалят това, което току-що било качено на покрива. Единственото, което не могли да разберат, е кои са собствениците. Голямо съвпадение е да има две еднакво сенчести фирми една над друга и двете с невидими и неоткриваеми собственици. Според мен те се управляват от едно и също лице.

— Въобще не е задължително и не виждам връзката — обади се баща ми.

— Ще я видиш след минута — отвърнах. — Бил умря, защото не е поискал конят му да загуби една гонка. Знам, че не са искали непременно смъртта му, но срещу него е оказван натиск. По телефона човек със съскащ, шепнещ глас му е казвал да не печели състезанието. Хенри, по-големият син на Бил — обясних на Лодж, — има навика да подслушва телефонните разговори от горния етаж и е чул всяка дума. Момчето твърди, че два дни преди Бил да умре, гласът му е предложил по телефона петстотин лири, за да не излезе първи, и когато Бил се разсмял на това предложение, неизвестният му заявил, че той няма да спечели, защото конят му ще падне.

Спрях. Нито баща ми, нито Лодж се обадиха. Като погълнах останалата част от разредения коняк, продължих:

— Има един жокей на име Джо Нантуич, който през последните шест месеца — откакто „Л. С. Пърт“ е сменила собственика си, редовно получава по сто лири, понякога и повече, за да не участва в надпреварата за първото място. Джо също получава инструкции по телефона от човек със съскащ глас, когото никога не е срещал.

Лодж се размърда на твърдия стол, който сам бе избрал.

— Както знаете — продължих аз, — бях причакан от шофьори на „Марконикарс“ и няколко дни по-късно човекът със съскащия глас ми звънна и ми каза да взема предвид предупреждението, което съм получил във фургончето. Не трябва да си непременно Шерлок Холмс, за да разбереш, че нагласените състезания и рекетът на „Марконикарс“ се ръководят от един и същи човек.

Замълчах.

— Кажи и останалото де — подкани ме нетърпеливо баща ми.

— Единствената личност, която би предложила на жокей голяма сума пари, за да загуби гонка, е някой букмейкър-мошеник. Ако той знае, че един кон с много добри възможности няма да спечели, може да приеме каквато и да е сума като залог за този кон без всякакъв риск.

— Малко по-подробно — помоли Лодж.

— Обикновено букмейкърите се опитват да балансират залозите си, така че независимо кой кон излезе победител, те да са от печелившата страна — обясних. — Ако твърде много хора подкрепят определен кон, те приемат залозите, но тогава залагат и лично — при друг букмейкър на същия кон; така че ако въпросното състезателно животно спечели, прибират печалбата си от втория букмейкър и плащат на клиентите. Това е общоприета система и се нарича „отплуване“. Сега да предположим, че сте долнопробен букмейкър, а Джо Нантуич ще язди кон — любимец на тълпата. Подкупвате Джо да загуби. Тогава независимо колко е заложено на неговия кон вие не „отплувате“, защото сте уверен, че няма да се наложи да изплащате печалби.

— Бих предположил, че сто лири са повече, отколкото си струва да дадеш — рече замислено Лодж. — Защото все пак букмейкърите търсят някаква печалба, нали?

— Очевидно вашият приятел не е бил доволен от законните приходи от такситата — уточни баща ми.

Въздъхнах и потрих вдървените си рамене в рамката на прозореца.

— Разбира се, има още нещо — допълних. — Ако един букмейкър е сигурен, че не трябва да плаща за определен състезателен кон, той би могъл да предложи по-високи залози. Не толкова, че да предизвика съмнение, но достатъчно големи, за да привлече допълнителни суми. Дори една точка в повече от другите му колеги върши работа — да кажем, единайсет към четири, докато съседното най-добро предложение е пет към две. Тогава парите биха се стекли по-бързо, не мислите ли?

Станах и тръгнах към вратата, като казах:

— Ще ви покажа нещо.

Стълбите изглеждаха по-стръмни от обикновено. Качих се до стаята си, взех служебната книжка за състезанията и пачка билети от букмейкъри и заслизах бавно към всекидневната. Разположих билетите на масата пред Лодж и баща ми се приближи да гледа.

— Това са — обясних аз — някои от билетите, които Бил е пазил, за да си играят децата с тях. Както виждате, три от тях са издадени от „Л. С. Пърт“, а другите са от различни фирми и един с друг не си приличат. Бил беше методичен човек. На гърба на всеки билет е написал датата, подробности за залога и името на коня, на който е заложил парите си. Беше свикнал да проверява в залата на тотализатора за най-добрите залагания и за наддавания в брой, а не залагането с кредит — както при „Тоут инвестърз“ или други букмейкъри на перилата. Онези — добавих заради Лодж, понеже видях, че на устните му се оформя въпрос, — които работят на перилата между тотализатора и оградата на клуба и записват залози, правени от членове на Клуба на жокеите и техни познати. Те плащат седмично сметките за печалби или загуби. Бил не залагаше големи суми, а освен това смяташе, че залагането на кредит не е достатъчно вълнуващо.

Лодж обърна трите билета от „Пърт“.

Трудно можеше да бъде сбъркан закръгленият почерк на Били. Взех първия билет и прочетох на висок глас:

— Странстващ, седми ноември. Десет лири, заложени при единайсет към десет. Тоест очаквал е да спечели единайсет лири срещу своите десет.

Отворих дневника на състезанията и обърнах листа на датата 7 ноември.

— Кон на име Странстващ — казах — е загубил гонка на четири километра с препятствия в Съндаун с четири дължини същия ден. Яздил го е Джо Нантуич. Началната цена на залога е била единайсет към десет — би трябвало да заложите десет, за да спечелите единайсет. Преди това е било и по-ниско; единайсет към осем. „Л. С. Пърт“ е направил добра търговия при залог единайсет към десет.

Взех втората картичка и прочетох:

— Тромбон, 10 октомври. Заложени пет лири при залог шест към едно.

Отворих официалния календар за деня. В Нюбъри на този ден състезателният кон Тромбон не се е класирал пръв. Яздил го е Джо Нантуич. Най-добрата цена е била пет към едно, а началната — седем към две.

Оставих настрани билета за кон Тромбон и прочетох третия фиш, който лежеше на масата:

— Кон Малабар, втори декември. Заложени осем лири при залог петнайсет към осем.

Взех отново справочника и го отворих на втори декември.

— Малабар е финиширал четвърти в Бирмингам. Жокей е бил Джо Нантуич. Начална цена на залога шест към четири.

Лодж и баща ми мълчаливо сверяваха официалния дневник със стария билет за залагания.

— Прегледах също така и останалите фишове от залаганията — казах. — Разбира се, всички билети, които Бил бе запазил, губеха; но един от тях бе донесъл по-добра печалба, отколкото би могло да се очаква. Джо не е яздил въпросния кон и не мисля, че това има някакво значение, защото жокеят и конят са били аутсайдери при залог сто към шест.

— Бих искал вашите хора по хиподрумите да работят само с цели числа или с половинки — каза Лодж с примирен тон.

— Не сте ли чули — попитах ги аз — историята за запаления комарджия от хиподрума, който учил малкия си син да брои? Едно, шест към четири, две…

Лодж се засмя, тъмните му очи се присвиха и в ъгълчетата се образуваха ситни бръчици.

— Трябва да запиша цифрите от талоните на „Пърт“ и някои данни от вашия справочник, за да не ги пазя в главата си — каза той, като развинти писалката си и се зае да пише.

Баща ми приседна до него, гледайки как колонката от цифри и данни расте върху белия лист. Върнах се до прозореца, седнах и зачаках.

— Сега разбирам защо сте липсвали на баща си като човек, разкриващ измами — рече Лодж, докато прибираше обратно писалката в джоба си.

— Ако искате да научите за нагли измами, би трябвало да проверите данните за конните състезания в Ирландия. Фантастично е.

— Не и днес. Засега това ми е напълно достатъчно — каза детективът, като търкаше с длан лицето си и пощипваше върха на носа си с палец и показалец.

— Доколкото разбирам, всичко, което остава, е да ни кажеш кой организира всичко това — каза баща ми с леко шеговит тон, който възприех като одобрение след дългите години общуване с него.

— Това, скъпи тате, не мога — отвърнах.

— Може ли да е бил някой — каза със сериозен тон Лодж, — когото сте познали по време на гонката? Трябва да е човек, свързан с конните надбягвания. Какво ще кажете за Пърт, за букмейкъра?

— Може и да е той. Не го познавам. Може името му въобще да не е Пърт. Това име е продадено заедно с фирмата. Следващия път ще заложа при тази фирма и ще видя какво ще се случи.

— Въобще няма да правиш подобни неща — каза настоятелно баща ми и аз се почувствах твърде слаб, за да споря.

— А нещо за жокей или за треньор, или за собственик? — подпитваше Лодж.

— По-добре е да включите в списъка комендантите и Националния ловен комитет — казах с ирония. — Те бяха сред първите, които научиха, че съм открил металната жица и че се интересувам от случая. Много отрано знаеха, че провеждам разследване. Не съм казал на много хора, че подозирам нещо повече от злополука, и не съм задавал много въпроси преди аферата с конския фургон.

— Хората, които познавате… — подсказваше Лодж. — Какво бихте казали за Грегъри?

— Не — отвърнах.

— Защо не? Живее близо до Брайтън, достатъчно близо, за да води сутрешните телефонни разговори с „Марконикарс“.

— Не би рискувал да нарани Бил или Адмирал — казах.

— Как бихте могли да сте сигурен? — попита Лодж. — Хората не са винаги това, което изглеждат, и убийците често обичат животните, докато не им се изпречите на пътя. Наскоро в съда наблюдавах един, който бе убил нощен пазач и който въобще не се притесняваше от този факт. Но когато казаха, че кучето на нощния пазач е със смазана глава, онзи се разплака и рече, че много съжалява.

— Покъртително — казах. — Но не пасва в случая. Това не е Пит.

— Вяра или очевидни доказателства? — настояваше Лодж.

— Вяра — казах неохотно, макар че бях напълно сигурен.

— Някой жокей? — продължаваше да пита полицаят.

— Никой от тях не ми прилича на такъв тип човек, когото търсим — отвърнах. — И мисля, че пренебрегвате факта, че състезанията са номер две в бизнеса им и може би са се заели с тях само защото някаква мижава букмейкърска фирма е заемала етажа над „Марконикарс“. Искам да кажа, че може би този факт е насочил боса на таксиджийската фирма към конните надбягвания.

— Може би сте прав — съгласи се Лодж.

— Възможно е също — добави баща ми — човекът, който отначало е ръководил фирмата „Марконикарс“, да е решил да започне престъпни действия, за да прикрие следите си, след като е извършил фалшива сделка.

— Имате предвид Клифърд Тюдор, роден Тасос ли? — попитах Лодж с любопитство.

Баща ми кимна, а инспекторът на свой ред попита:

— Какво ще кажете за него?

— Тюдор се навърта навсякъде — отвърнах. — Той познаваше Бил, а и Бил имаше адреса му, надраскан на парче хартия. — Мушнах ръка в джоба си. Старият плик все още беше там. Извадих го и го погледнах за момент. — Тюдор ми каза, че е помолил Бил да язди коня му.

— Кога ви каза това? — попита Лодж.

— Четири дни след като Бил загина, го откарах от състезанията в Плъмптън до Брайтън. По пътя си говорихме за него.

— Нещо друго? — попита пак Лодж.

— Ами… конете на Тюдор бяха яздени — поне доскоро — от нашия корумпиран приятел Джо Нантуич. Веднъж на коня на Тюдор — Болингброк — Джо спечели, макар че бе инструктиран да загуби… но в Челтнъм загуби една гонка с кон на Тюдор и той много му се ядоса.

— Камуфлаж? — предположи баща ми.

Опрях главата си, която ме цепеше от болка, до рамката на прозореца и рекох:

— Не мисля, че Тюдор е евентуалният мошеник, когото търсим.

— Защо не? — попита Лодж — Има организационни способности, живее в Брайтън, притежава фирма за таксита, наема Джо Нантуич и познава майор Дейвидсън. Той е най-вероятният обект.

— Не — казах уморено, — най-добрата следа, с която разполагаме, са такситата. Ако не бях разбрал, че хората, които ме задържаха в конското фургонче, са също таксиметрови шофьори, никога нямаше да открия нищо. Който и да ги е изпратил срещу мен, може би и сега не подозира, че знам за тях, иначе не би се осмелил да го стори. Но ако има личност, която знае, че разполагам със сведения за тях, това е Клифърд Тюдор. Той стоеше до мен, когато таксиджиите се биеха, и му е ясно, че съм имал достатъчно време да ги наблюдавам, докато дойде полицията и ги разпръсне.

— Въпреки това не бих го махнал толкова лесно от списъка на заподозрените — каза Лодж, като започна да събира бумагите си и да ги слага обратно в куфарчето. — Престъпниците често правят възможно най-глупави грешки.

— Ако някога намерите вашия Клод Тивъридж — рекох, — мисля, че ще се окаже някой, когото никога не съм срещал и за когото не съм чувал. Напълно непознат. Така ми се струва.

Исках да ми повярва.

Кой освен Тюдор знаеше преди случая с конския фургон, че исках смъртта на Бил да бъде отмъстена? Кейт. И на кого би могла да каже? На чичо Джордж. Чичо Джордж, когото подозирах, че крие слаба и жадна душа в дебелото си тяло, скрита зад благодушното възпълно изражение.

Чичо Джордж заради скука бе купил кон за племенницата си. Защо? За да разшири интересите й, беше казал. Но подозирам, че покрай нея бе научил много неща, които се случват на конните състезания.

И именно чичо Джордж беше изпратил Божествения да бъде трениран в конюшните, където беше и конят на Бил. Дали това беше съвпадение… или началото на схема, прекъсната от смъртта на Бил?

Но това беше много мъгливо, неубедително. Основаваше се само на предположения и бе подкрепено единствено от спомена за шокираното лице на чичо Джордж, когато Кейт му разказа, че сме били в „Синята патица“ — шок, който той бе нарекъл проблем с храносмилането. А може би наистина беше нещо, свързано със стомаха му.

А и всички онези примитивни оръжия в студиото му и ритуалните предмети. И скалпът… Бяха ли това играчки за човек, обожаващ насилието? Или се отвращаваше от него? Или и двете едновременно?

Сила влезе във всекидневната, като внесе медна купа, напълнена с форзиции и жълти нарциси. Постави ги на нисичката маса до мен и пролетното слънце изведнъж засия по златистите цветове, те заприличаха на взрив от светлина, като хвърлиха отблясъци върху лицето й, докато се навеждаше да ги подреди.

Погледна ме косо, после се обърна към другите.

— Алън изглежда твърде уморен — каза тя. — Какви ги вършите?

— Приказваме си — усмихнах й се.

— Ако не внимаваш, ще се озовеш обратно в болницата — заплаши ме тя меко и незабавно предложи следващото кафе на Лодж и на баща ми.

Доволен бях от това прекъсване, защото не исках да обсъждам с тях какво трябваше да се прави по-нататък за проследяването на господин Клод Тивъридж. Всеки малък напредък, който бях постигнал в това направление, ми бе струвал скъпо — това беше истината; при всяка негова стъпка бях намирал по един ключ към загадката. Увредената ми памет все още не ми позволяваше да си припомня информацията, за която бях заплатил със стъпкването ми в Бристол, но това не можеше да ме откаже да продължа разследванията.

Трябваше да се приближа повече до Тивъридж. Той би ударил пак и по този начин щеше отново да ми покаже следващата стъпка към него, както просветването на изстрел в тъмнината открива позицията на един снайперист.