Дик Франсис
Фаворит (16)

Седемнадесета глава

Очите му бяха изпълнени със злоба. Безгрижното изражение бе изчезнало, скритата му личност беше излязла наяве и бе агресивна и дива като на всеки крокодил. Ако се съдеше по външните закръглени контури и провинциалния джентълменски костюм, това все още беше забавният чичо Джордж на Кейт, човекът, пишещ за детски издания, водещ съпругата си на матинета, но лицето принадлежеше на онзи, който бе забил нож в Джо Нантуич и насъскваше кръвожадната тълпа да ме разкъса.

Ръката му се плъзна по бюрото и грабна револвер. Беше голямо, старомодно оръжие, неугледен, но достатъчно смъртоносен и насочен право в гърдите ми. Решително гледах чичо Джордж в очите, а не в черното дуло на револвера. Пристъпих крачка напред.

Това беше моментът, в който залагах на карта безопасността си.

Чичо Джордж се колебаеше.

Видях проблясъка, отрезвяването. Въпреки всичките си грехове, въпреки ужаса, който сееше върху живота на другите, лично той никога не бе извършвал насилствен акт. Когато ми предаде заплашителното предупреждение по телефона същата сутрин, в която се готвех да гостувам в дома му, ми каза, че не обича да наблюдава насилие; и въпреки това, или може точно заради това, той изпитваше удоволствие да изучава жестокостите на примитивните нации, поне така смятах. Помислих си, че е от този вид хора, които обичат да наблюдават жестокости, които никога не биха извършили сами. И сега, въпреки гнева му към мен, не бе в състояние да ме убие на момента, така — лице в лице.

Не му дадох време да се опомни. Една бърза крачка и бях вече хванал китката му. Опита се да стане. Намери твърде късно сили да убие и натисна спусъка; куршумът безцелно се заби в стената. Извих със сила ръката му встрани и измъкнах револвера от дланта му. Мускулите бяха меки и слаби, а освен това не знаеше и да се бие.

Тласнах го обратно на стола, като му изкарах въздуха с юмрук, после се наведох и изключих микрофона. Безпокоях се, че полицията или таксиметровите шофьори биха могли да чуят това, което щях да кажа.

Чух прошумоляване, когато разтварях палтото му. Пребърках го. От един вътрешен джоб измъкнах парченце кафява хартия и го разгърнах на бюрото. Старецът се мъчеше да поеме дъх и не се опита да ме спре. Прочетох това, което бе написано там.

Адресът на Джо.

Обърнах го. В единия ъгъл от другата страна бяха небрежно надраскани, като че ли някой не беше сигурен в правописа и бе използвал най-близкото парче хартия, следните думи:

Чичен Итца

Чичен Итса

Читсън

Не пилета, не Чичестър. Чичен Итца. Бегло си спомних, че бях чувал това име и преди. Мисля, че беше име на някакъв император; за мен нямаше никакво значение. Но заради тези думи Джо бе умрял. Оставих листчето на масата и реших, че полицията може би ще го намери за нужно.

Истерията бе напуснала чичо Джордж. Внезапно заприлича на болен и стар човек, чието време бе изтекло. Не чувствах състрадание към него; но не състраданието към чичото на Кейт ме бе довело в „Марконикарс“, а именно любовта към Кейт.

— Полицията ще бъде тук след по-малко от десет минути — казах, като се опитвах да говоря бавно и разбрано. Той се размърда в стола и направи безпомощен жест с пухкавите си ръце. — Те слушаха какви ги говорехте по радиостанцията — продължих.

— Двайсет и трети? — очите на чичо Джордж се разшириха и в гласа му се долови следа от гняв. — Двайсет и трети не отговори на последните ми няколко повиквания.

— Ще бъдете обвинен в подстрекателство към убийство — кимнах. — Най-малкото, доживотен затвор.

Спрях за миг.

— Помислете — казах натъртено, — помислете за съпругата си. Вие сте направили толкова много за нея, за да продължи да живее луксозно, както е била свикнала, нали? — Само предполагах, но сега чувствах, че сигурно е така, а той не се опитваше да отрича.

— Твърде дълго сте я предпазвали от действителността — продължих. — Какво ще й причините, ако ви арестуват и съдят, а може би и обесят?

Или на Кейт, прибавих безнадеждно на себе си.

Чичо Джордж ме слушаше и гледаше и бавно погледът му падна на револвера, който държах в ръка.

— Това е по-бързо — рекох.

Последва късо мълчание.

Чух далечен вой на полицейска сирена. Чичо Джордж също я чу. Погледна нагоре. Още ме мразеше, но беше стигнал до някакъв предел и го съзнаваше.

— Полицията — казах. Сирената зазвуча по-силно.

Направих три стъпки към вратата, обърнах се и хвърлих револвера в скута на чичо Джордж. Докато тлъстите му пръсти го хващаха, бях вече зад вратата, затворих я и затичах по стълбите надолу. Входната врата все още беше отворена. Изтичах през нея и я захлопнах силно. Полицейските аларми вече не се чуваха.

В сянката на сградата се промъкнах до входа на следващата къща. Точно навреме. Две полицейски коли намалиха, завиха и спряха пред сградата на „Марконикарс“.

Отсреща в кафене „Стария дъб“ светлините бяха угаснали. Пухкавата келнерка си бе отишла вкъщи.

От горния етаж не долитаха шумове. Потръпнах при ужасяващата мисъл, че чичо Джордж, който вече се бе отписал, би могъл да натисне спусъка не срещу себе си, а срещу някой полицай. С револвера, който му бях върнал така лекомислено.

Докато вратите на полицейските коли се отваряха с шум и черните фигури се измъкваха навън, направих първата крачка към тях, за да ги предупредя, че плячката им е въоръжена. Но въпреки всичко дълбокото влечение на чичо Джордж към леля Деб надделя. Помислих си, че самотният изстрел, който отекна в стаята зад неоновия знак, беше най-доброто нещо, което бе сторил досега заради нея.

Изчаках няколко минути в тъмния вход, докато на тротоара се събра малка тълпа, привлечена от шума на изстрела и присъствието на полицейски коли. Промъкнах се бавно между тях и след малко закрачих спокойно надолу.

След два или три ъгъла открих телефонна кабина и влязох вътре, като опипвах джоба си за монети. Разговорите ми с Лодж бяха глътнали всичките дребни и за момент загледах тъпо монетата от три пени и две по половин пени, които успях да измъкна след дълго бъркане по джобовете си. После си спомних за моя боздуган. Развързах чорапа, изсипах малко монети на дланта си, мушнах ги в автомата и помолих централата за номера на Пит.

Отговори при второто иззвъняване.

— Слава богу, че се обади — рече ми той. — Къде, по дяволите, беше?

— Обикалях Съсекс.

— А къде е Адмирал?

— Ами… оставих го вързан за едно дърво някъде в горския пущинак.

Пит почна да бълва змии и гущери, но го спрях.

— Можеш ли да изпратиш конски фургон да го прибере? Кажи на шофьора да се спусне до Брайтън и да ме вземе от крайбрежието, близо до главния пристан. И Пит… имаш ли прилична карта на Съсекс?

— Карта ли? Луд ли си? Не знаеш ли къде си го оставил? Наистина ли си вързал най-добрия състезателен кон в областта за едно дърво и си забравил точно къде? — Звучеше отчаяно.

— Ще го намеря лесно, ако ми осигуриш карта. Не се бави много, обещаваш ли? По-късно ще ти разкажа всичко. Малко е сложно.

Сложих слушалката на място и след известно размишление звъннах в „Синята патица“. Бившият полкови старши сержант ми отговори лично.

— Врагът е победен, старшина — казах му. — „Марконикарс“ са вън от играта.

— Много хора с благодарност ще чуят това — каза строгият, дълбок глас с топлота.

— Все още обаче — допълних — операциите по залавянето продължават. Ще се заемете ли с грижата за един затворник, когото трябва да предадете в полицията?

— С удоволствие — отвърна той.

— Нека се срещнем долу, на главното пристанище, след десет минути и ще ви заведа.

— Това ми е на път — отвърна старши сержантът.

Дойде при мен на вълнолома малко след като бях пристигнал там. Вече се бе стъмнило съвсем и светлините по пристана слабо осветяваха призрачно сивите очертания на разбиващите се вълни.

Не чакахме дълго конското фургонче и когато дойде, самият Пит подаде голямата си плешива глава през прозореца до шофьора и ме извика. Той, аз и старши сержантът влязохме отзад, седнахме на две бали слама и когато колата потегли в западна посока, започнах да им разказвам какво се бе случило с мен от деня, в който Бил загина в Мейдънхед. Всичко подред, до разговора ми с Лодж. За посещението ми в „Марконикарс“ и за истинската самоличност на Клод Тивъридж не споменах нищо. Не знаех как английският закон се отнася спрямо подбудителството към самоубийство и по разни причини реших да не съобщавам това на никого.

Пит вече знаеше част от историята, но трябваше отново да я разкажа цялата на двамата, за да им стане ясно от началото до края.

Шофьорът на фургона получи указанията ми за важния пътен знак и като го сравни с картата, донесена от Пит, ни закара там на бърза ръка.

И Адмирал, и Корин Блейк бяха все още там, завързани за своите дървета. Конят ни посрещна с голяма радост за разлика от Блейк — чувствата му бяха смесени, особено като разпозна и Томкинс. Оказа се, че тъкмо Блейк е чупил в главата на старши сержанта собствените му бутилки.

Като се ухилих мръсно, извадих от джоба си медния бокс на Блейк и го подадох на Томкинс.

— Въоръжението на затворника — казах.

Томкинс разгледа зловещото на вид оръжие в дланта си и го премери. Блейк погледна с агонизиращ поглед и се строполи в безсъзнание на една от балите със слама.

— По-добре е да идем до хиподрума в Западен Съсекс, ако не възразявате — обадих се аз. — Там трябва да е колата ми.

Там си беше, съвсем сама в обширния паркинг, луната осветяваше ниската й тъмна форма. Слязох на пътя, ръкувах се с Томкинс и Пит, пожелах им късмет и се загледах в червените светлини на отминаващия конски фургон, който постепенно изчезна в тъмнината.

После отидох и запалих колата си, обърнах я и загърбих естественото си задължение — да отговоря на безкрайните въпроси в полицейския участък на Брайтън — и с пълна газ поех към Котсуолдс.

Воден от непреодолимо любопитство, заобиколих брега при Портсмут, като се надявах обществената библиотека все още да е отворена; така и се оказа. В справочния отдел взех една енциклопедия и потърсих думата Чичен Итца. Първото изписване на хартията беше правилното.

Чичен Итца, както открих, не беше император; беше име на столица. Древната столица на маите в Юкатан, индийски народ от Централна Америка, чийто разцвет е бил преди петнайсет века.

Вглеждах се в страницата, докато буквите не се разляха пред очите ми.

Това, което се случи после, предполагам, отчасти беше забавена реакция на пещерния страх, който изпитах, докато черното дуло на револвера на чичо Джордж беше насочено към корема ми; отчасти се дължеше на глада и смъртната умора и, разбира се — на натрупания стрес от последните седмици. Ръцете ми, цялото ми тяло започнаха да треперят. Опрях нозе в краката на масата, където бях седнал, и сграбих здраво дебелата книга, опитвайки се да се спра. Продължи минути, докато не извиках от слабост, после постепенно почна да преминава, напрежението изчезна от мускулите ми и чувствах само силен студ.

Чичен Итца. Станах внимателно и затворих книгата, като я сложих обратно на лавицата и тръгнах, влачейки се към колата. Бях поставил по-добра клопка, отколкото си представях, като обявих, че съм разбрал какво ми е казал Джо, преди да умре.

Спомних си ясно кабинета със стъклените шкафове. Тежкото дъбово бюро с орнаменти, папките, посветени на индианските племена, и отделната папка, надписана грижливо „Маи“. Чичо Джордж ми бе говорил много за маите; и си бе дал сметка, че думата Чичен Итца ще ме насочи право към него.