Тимъти Зан
Ангелиада (31)

31.

Бяха на път към Лорелей вече от четири часа, когато се появиха първите признаци на съпротива.

— Приличат на миньорски кораби, сър. — Старшият сензорен офицер Далгрен се взираше в дисплеите си. — Около тридесет на брой. Движат се по собствени вектори на прехващане. Най-близките започнаха да се прицелват. Изглежда, разполагат с някакви нискокачествени системи за прицелване, вероятно нещо адаптирано от сензорния пакет на минното оборудване.

— Въоръжение? — попита Леши.

— Минимално — отговори другият. — Най-доброто, с което разполагат, са лазери със среден фокус, вероятно също адаптирани от стандартното оборудване, както и някакви сондажни с малки и примитивни бойни глави.

— Колко примитивни?

Далгрен сви рамене.

— Не са ядрени, просто няколко килограма силен експлозив. Всъщност, сър, изглеждат като ръчна изработка.

Леши и Камбъл се спогледаха намръщено.

— Какво си мислят, че правят, за Бога? — обади се Камбъл.

— Може би се опитват да отвлекат вниманието ни — намеси се Телторст.

Леши се обърна към Далгрен.

— Лейтенант?

— Не са засечени други кораби в близък или далечен обхват — каза Далгрен. — Освен това се намираме в края на астероидния пояс и не им остават много места за криене. Предполагам, че са минирали някои от астероидите пред нас, но дори и в този случай зарядите са слаби.

— И само обикновени експлозиви?

— Датчиците не показват ядрено оръжие.

— Това не ми харесва — изръмжа Телторст. — Не могат просто да жертват хора и кораби по този начин. Настоявам да пратим изтребители и да ги посрещнем на безопасно разстояние от „Комитаджи“.

Леши и Камбъл отново се спогледаха — този път едва сдържаха търпението си.

— Не е необходимо, господин Телторст — каза Леши. — Защитните системи на „Комитаджи“ спокойно ще се справят с подобна заплаха.

— Освен ако не е някакъв номер.

— Не е номер — търпението Леши започна да го напуска. — Това е тактика на отчаянието. Нищо повече. Емпирейците хвърлят срещу нас всичко, което могат, само и само да ни забавят и да успеят да прехвърлят в системата истински бойни кораби.

— Освен това почти със сигурност не знаят, че в системата е останала една мрежа и тя е под наш контрол — добави Камбъл. — Разчитат на защитните сили от другите четири системи. Затова всеки опит да ни забавят на всяка цена им се струва разумен.

— Във всеки случай изпращането и събирането на изтребителите ще отнеме време, което не искам да губя — заключи Леши.

— Защо ни е да бързаме? — попита Телторст. — Сам казахте, че емпирейците не могат да направят нищо — очите му се свиха подозрително. — Или може би е свързано с лайнера, който напусна Лорелей веднага след поразяването на скоростния катапулт?

Леши силно се беше надявал, че Телторст не го е забелязал.

— Да, лайнерът е част от плана — потвърди той, като се стараеше гласът му да звучи твърдо. — Естествено, искаме да го отрежем от катапулта преди да се е прехвърлил.

— Защо? — не отстъпваше Телторст. — При сегашното им ускорение ще им е необходимо почти толкова време да стигнат дотам, колкото и на нас. Много преди това отсъствието на куриерски капсули ще е предупредило врага за присъствието ни. Какво ви интересува, че ще напуснат Лорелей и само ще потвърдят, че „Комитаджи“ се намира в системата на Лорелей? — Веждите му се вдигнаха. — Разбира се, освен ако нямате някакъв друг план за лайнера. Или за „Комитаджи“.

Този човек определено бе по-умен, отколкото изглеждаше.

— И какви биха могли да бъдат тези планове? — попита Леши.

— Никакви, надявам се — мрачно каза Телторст. Защото, сигурен съм, вашите заповеди са да превземете и задържите системата на Лорелей.

— Моите заповеди са да поставя световете на Емпирей под властта на Мира — каза Леши, като внимателно произнасяше всяка дума. — Моите първоначални стратегически инструкции са да превзема и задържа системата на Лорелей.

— За да се използва като плацдарм за по-нататъшни действия срещу Емпирей — рязко каза Телторст. — Това означава да останете тук и да се консолидирате.

— Групата на „Баланики“ вече контролира мрежата възрази Леши. — Когато групата на „Македония“ стигне Лорелей, ще установи контрол върху полетите около планетата. В заповедите ми не се споменава нищо за оставане тук.

— Разбирам. — Гласът на Телторст бе станал заплашително тих. — С други думи, победата е спечелена. Честито. И какво смятате да правите сега?

Леши го погледна право в очите.

— Висшият съвет определи тази кампания като спасителна операция. Основната ни цел е да спасим народите на Емпирей от продължаващата инвазия на ангелите.

— И?

— Затова единствено правилното решение е да прехвърлим атаката в територията на истинските ни врагове. Ето защо смятам да прехвърля „Комитаджи“ при Ангелиада.

Телторст беше зашеметен.

— Какво? — извика той. — Ако си мислите, че можете…

Преглътна останалата част от изречението.

— Това е лудост — продължи той. Гласът му беше все още напрегнат, но вече се владееше. — Видяхте какво ни се случи при първото ни идване тук. Когато се появите в Сераф, още същата минута ще бъдете изхвърлен.

— Зная. — Леши посочи дисплея. — Точно затова ми трябва лайнерът.

— Обяснете.

— Не вие командвате тук, Адютор — заяви Леши. — Ще видите, когато стигнем.

В погледа на Телторст се четеше чиста ненавист.

— Бих могъл да давам заповеди на този кораб, комодор — тихо каза той. — Мога да ви обвиня в некомпетентност и да поема командването. Независимо от очевидното ви презрение към Адюторите, аз разполагам с тази власт.

— Може би. Но само ако успеете да убедите всички на борда да ви повярват. И да докажете моята некомпетентност.

Цяла минута единственият звук бе приглушеният шум от разговорите в командната зала под тях. Никой на балкона не продумваше нито дума и Леши изпита странното чувство, че всички са затаили дъх. А можеше и да е така.

— След два дни няма да има нужда да доказвам некомпетентността ви — най-накрая се обади Телторст — Вече ще сте я доказали сам.

— Може би — каза Леши. — До онзи момент обаче аз все още командвам този кораб.

Очите на Телторст се стрелнаха към тактическия дисплей.

— И какво ще реши командващият по отношение на приближаващите вражески кораби?

— Вече ви казах. Командир Камбъл?

— Харпиите са готови за поразяване на приближаващите цели — енергично (и с нотка на облекчение, забеляза Леши) докладва Камбъл.

— Изстреляйте Харпиите — нареди комодорът, без да сваля очи от Телторст.

— Харпиите изстреляни, сър.

 

 

— Кой би повярвал? — промърмори Орнина и поклати глава.

— Аз самият все още не вярвам — призна Коста, като търсеше в лицата им някаква следа какво наистина мислят за всичко това. — Но дори и интерпретацията ми да не е вярна, фактите са си факти.

— А аз вярвам. — Измъченото лице на Ханан изглеждаше замислено. — Толкова много други неща изведнъж намират обяснението си.

— Като ужаса на Ронион, когато навлязохме в системата — каза Чандрис. — Успял е да го почувства по някакъв начин.

— Да, Ронион — каза Ханан. — И други неща. Орнина, спомняш ли си какъв беше Джаар Хова, когато започна да лети?

— Беше много приятен човек — кимна Орнина. — Малко груб, наистина, но по душа свестен.

— Не ми се стори особено приятен, когато потърсих работа при него — промърмори Чандрис.

— Не, накрая изобщо не беше приятен — съгласи се Ханан. — Повечето от останалите също станаха отвратителни. Или просто неприятни или необщителни. Винаги съмм си мислил, че е от стреса и напрегнатата работа. А може би е просто защото са прекарали толкова много време близо до Ангелиада. Близо до цялото онова зло… — Той потръпна. — Е, какво ще правим?

— Първата ни стъпка е да докажем, че наистина съществуват такива неща като антиангели — каза Коста. — Да открием следи от тях, или още по-добре — да уловим някой.

— Ами пораженията върху нашия ангел? — попита Ханан. — Не можете ли да го използвате като доказателство?

— Не го използваме — каза Чандрис.

— Но…

— Не го използваме. — С тона си Чандрис категорично показа, че не приема никакви аргументи.

— Права е — подкрепи я Коста, леко учуден, че е заел нейна страна. От погледа, който му хвърли, си личеше, че и тя е учудена. — Освен всичко останало, той само доказва, че там нещо се случва. Трябва ни антиангел, за да покажем какво е това нещо.

— Добре — с внезапна решителност каза Орнина. — С какво можем да ви помогнем?

— Аз ще осигуря оборудването — каза Коста. — Поне така мисля. Но ми трябва кораб, за да го пренеса до Ангелиада.

— Това означава „Газела“ — каза Чандрис. — Така че искаме да започнете ремонта колкото е възможно по-скоро.

Орнина сви устни.

— Ще се опитам — колебливо каза тя. — Но стриктният ремонтен график на „Гейбриъл“ винаги е бил в рамките на фантастиката.

— Не ни трябва „Гейбриъл“. Ще се обърнете към някоя частна фирма. Аз ще осигуря парите.

Орнина я погледна. Премести погледа си върху Коста. После отново към Чандрис.

— И мога ли да попитам как?

— Напълно законно — увери я Чандрис. — Повече няма нужда да знаеш.

— Разбира се, че ще бъде законно — каза Ханан. — Знаем това. Добре де, това е твоята част. Ами аз?

— Ти ли? — намръщи се Орнина.

— Ами да, каква е моята задача?

— Да пазиш леглото и да се оправяш — каза Коста.

Ханан се надигна, или поне от врата нагоре. Останалата част от тялото му остана неподвижна.

— Я вижте какво — с пресилено достойнство заяви той. — Аз съм капитанът на „Газела“. А един капитан никога не се излежава, когато корабът му е натоварен е изпълнение на задача.

— Ханан… — почна Орнина.

— Предлагам компромис — побърза да се намеси Коста. — Имаме най-малко два дни работа по кораба преди да можем да тръгнем. Ханан, ако — ако — бъдеш добро момче и останеш тук да се лекуваш, ще си помислим дали да не те вземем с нас. Става ли?

— Така е по-добре — поуспокои се Ханан. — Нали знаете — мъдър стар капитан и прочее. Извор на знания и мъдри съвети…

— И допълнителен баласт — въздъхна Орнина. — Добре. Ще сключа договор с някой сервиз веднага щом започне работният ден.

— И ги накарай да се размърдат здравата — каза Чандрис. — Да използват всичките си работници. Ще се погрижа да им се плати всичко, което поискат.

— Чандрис…

— Там вече умират хора, Орнина — тихо каза Чандрис. — Трябва да спрем това. На всяка цена.

Ханан прочисти гърлото си.

— Всички ние? И ти ли, Джерико?

Коста събра кураж. Очакваше този въпрос от момента, когато им разкри кой е.

— Ако мислиш, че ще помогне, смятам да участвам и аз.

С крайчеца на окото си забеляза, че Чандрис трепна.

— Чакай малко — протестира тя. — Не можеш да го караш да постъпва така.

— Защо? — попита Ханан.

— Защото… — Колебанието ѝ продължи само част от секундата. — Защото ще накисне и нас, затова. Ще проследят връзката му с „Газела“ и никога няма да успеем да излетим.

— А може би ако се предам, всичко ще е наред — предложи Коста. — Ако успея да ги убедя за опасността, може да назначат официално проучване. С всичките си ресурси институтът ще открие антиангелите много по-бързо от нас.

— Ако ти повярват — възрази Чандрис. — Ти би ли повярвал на един саморазкрил се шпионин?

— Ако има доказателства, да. — Коста се чудеше защо ли продължава да спори в свой собствен ущърб.

Внезапно му хрумна нещо.

— Виж какво, няма нужда да го правя веднага. Мога да задържа още ден-два. Достатъчно време, за да успееш да се измъкнеш.

Изражението ѝ беше такова, сякаш току-що е получила незаслужена плесница.

— Това ли си мислиш? — тихо попита тя. — Че просто ме е страх за себе си?

Коста трепна и засрамено замълча. Едва сега за първи път, откакто я познаваше, видя в нея не мошеник, а една обикновена млада жена, която се мъчи да оцелее в един враждебен свят.

— Не, разбира се, че не. Само си помислих…

Безпомощно погледна към Ханан.

— Хайде, извор на мъдри съвети — изръмжа Коста. — Малко помощ?

— О, не знам — замисли се Ханан. — Вие двамата сте много поучителна гледка. Както и да е, няма да ви предлагам да вървите оттук право в полицията. Както съвсем правилно отбеляза Чандрис, последното ни желание е да потънем в бумащини и бюрократични неразбории. Но! — Веждите му се вдигнаха. — Когато всичко това свърши и разполагаме с доказателството, ти наистина ще трябва да се разкриеш. Няма друг начин.

— Разбирам — каза Коста. — Искате ли да напиша самопризнанията си още сега?

— Не — каза Ханан и с явно усилие протегна ръка. — Но можеш да ми предадеш оръжието си.

Коста се изненада.

— Как успя да разбереш? — попита той, докато вадеше зашеметителя от джоба си и го поставяше на дланта му.

— Защото съм стар и мъдър капитан, разбира се — невъзмутимо отговори Ханан.

— Не му обръщай внимание, Джерико — намеси се Орнина и несигурно заразглежда оръжието. — Просто предполагахме. Колко опасно е това нещо?

— Предпазителят е спуснат. — Коста им посочи малкия превключвател. — Освен това е настроен на минимална мощност. Дори и да успеете неволно да стреляте, най-много да пораздрусате целта си.

— Добре. — Ханан се прозя. — Приключихме ли зи тази нощ?

— Поне що се отнася до мен — Коста погледна Чандрис. — Има ли още нещо?

Тя поклати глава.

— Предстои ми натоварен ден. По-добре да се върна на кораба и да поспя.

— Спи бързо — предупреди я Орнина. — Корабните сервизи отварят в шест сутринта и се надявам да докарам хора на „Газела“ в седем. Между другото, успя ли да направиш списък на повредите?

— Мога да ти го пратя тук.

— Да, ако обичаш. Ще спести време, ако им кажа какво точно трябва да се прави. — Погледът ѝ се плъзна изпитателно по лицето на Чандрис. — Знаеш ли, може и да успеем да намерим парите отнякъде другаде.

— Казах, че това е моя грижа. Ти само се погрижи да поправят кораба.

— Добре, скъпа — каза Орнина и се усмихна определено пресилено. — И умната. И за теб се отнася, Джерико.

— Обещаваме — каза Коста. — Хайде, Чандрис. Да действаме.

 

 

— Господин Върховен сенатор?

Форсайт се събуди със сепване и мускулите на врата му изкрещяха от болка. С известно неудобство откри, че се е излегнал на един от диваните на чакалнята на петия етаж на болницата и очевидно е заспал.

— Стресна ме, Зар — сърдито измърмори той и примигна, за да се събуди. Хоризонтът започваше да просветлява. Май беше проспал последните пет часа.

— Съжалявам, сър — извини се Пирбазари. — Добре ли сте?

— Разбира се — каза Форсайт и се намръщи, като забеляза напрегнатото лице на помощника си. — Какво е станало? Ронион?

Пирбазари поклати глава.

— Току-що пристигна приоритетно съобщение от Ухуру. Лорелей не отговаря.

Нещо сграбчи Форсайт за гърлото.

— Как така „не отговаря“?

— Изминали са дванадесет часа от изстрелването на последния куриер — каза Пирбазари. — Това означава, че следващият закъснява с шест часа.

А в системата имаше пет куриерски катапулта, всеки от които при необходимост би могъл да изстреля куриерските капсули.

— Възможно ли е планетарният катапулт да се е повредил и да не са могли да се свържат с останалите в астероидните пояси?

— Не е много вероятно — каза Пирбазари. — Съществуват шест отделни държавни предавателни системи до астероидите, плюс всички търговски и частни канали, които правителството може да използва при нужда. А стандартната процедура изисква да се прати каквото и да било в определеното време, пък било то и само съобщение, че системите са временно извън строя.

— Което означава, че всички катапулти са унищожени — изсъска Форсайт.

— Така изглежда — призна Пирбазари. — И то толкова бързо, че никой не е успял да изпрати предупреждение.

— Колко време означава това?

— Не повече от час. Може би час и половина, в зависимост от това колко напечена е била ситуацията.

— „Ситуацията“ ли? — озъби се Форсайт. — Това ли е приетият от ЕмОт термин за мирско нашествие?

— Не знаем дали това наистина е нашествие, сър — предупреди го Пирбазари. — Нито дали Мирът има нещо общо. Доникъде няма да стигнете с такива прибързани заключения пред командването на ЕмОт.

— Това е дело на Мира, не се и съмнявай — мрачно каза Форсайт. — Не зная как са го направили, но това е тяхна работа. Ако от ЕмОт още не са се сетили, значи са си сбъркали професията. Какво се предприема в момента?

— Ухуру е изпратил куриер до Лорелей преди четири часа да провери нещата — каза Пирбазари. — При последната ми проверка още нямаше вести от него.

— А когато отговори, съобщението пак ще отиде до Ухуру. — Форсайт вдигна сакото си от съседния стол и го навлече. — Къде е местният щаб на ЕмОт?

— В източния край на ловните докове. — Пирбазари тръгна на крачка след Форсайт към изхода. — От другата страна на стартовите чинии.

— Добре. — Форсайт бутна вратата и забърза по тихия коридор. — Искам още сега да изпратиш до Лорелей наш собствен куриер със сглобяем куриерски катапулт на борда.

— Мислите ли, че идеята е добра? — предпазливо попита Пирбазари. — За да унищожи куриерските катапулти, Мирът трябва да е успял да преодолее защитните ни сили. Районите сигурно гъмжат от мирски кораби.

— Така е — каза Форсайт. — Но помисли по-внимателно. Щом са унищожили защитата на мрежите, нищо не пречи да са унищожили и самите мрежи.

— Което означава, че цялата система е отворена за техните кораби — отбеляза Пирбазари.

— Както и за нашите — напомни му Форсайт. — Ако успеем да внедрим в системата нещо малко, на голямо разстояние от всичко, което би представлявало интерес за Мира…

— Ще успеем тихомълком да изградим куриерския катапулт, без да бъдем забелязани — довърши Пирбазари и за първи път на лицето му се появи нещо като надежда. — Може и да проработи. Но ако има работеща мрежа?

— Тогава ще изгубим един куриер — каза Форсайт. — Надали си струва да го броим, след като сме изгубили цяла система.

— Прав сте — промърмори Пирбазари.

Форсайт му хвърли един поглед.

— Има ли нещо?

— Просто се чудех — бавно каза Пирбазари. — Всички онези кораби, които въоръжихме…

— Какво?

— Снабдихме ги със системи за прицелване — каза Пирбазари. — Но никога не сме им давали някакви тактически инструкции. Надявам се да са започнали някакъв вид партизанска война в астероидите, вместо да се нахвърлят открито върху корабите на Мира;

— Да се надяваме, че освен смели са и умни — с кисела физиономия каза Форсайт. — А междувременно да се опитаме да разберем какво става там.