Станислас-Андре Стеман
Убиецът живее на 21 (9)

Глава 8
Между осем и девет

Доктор Хайд влезе, без да бърза, с медицинския речник под мишница:

— Добър вечер, господа!

Той обгърна с насмешлив поглед зеещите шкафове, разхвърляното легло, разтворените чекмеджета:

— Как намирате пижамите ми?… Аз предпочитам бадемовозеленото.

Стрикланд, който закриваше масата с мощния си гръб, взе от нея някакъв предмет, увит в нещо бяло.

— Добър вечер, доктор Хайд! — каза той с най-официалния си тон. — Длъжен съм да ви предупредя, че вашите отговори могат да послужат като улики против вас… Познавате ли това?

Ако се надяваше по този начин да смути своя събеседник, той остана разочарован.

— Всички хирургически ножчета си приличат като две капки вода… Вашият тържествен вид ме кара обаче да мисля, че това е мое.

— Престъплението е открито към девет часа и десет минути. Ние пристигнахме тук в девет и половина. Твърдите ли, че не сте полюбопитствали междувременно да хвърлите един поглед на трупа?

— Аз видях трупа… и оръжието! Но състоянието на мисиз Хобсън изискваше спешни грижи, а живите ме интересуват повече от мъртвите. Помислих си, че ако хирургическото ножче е от моята чанта, така или иначе много скоро ще установите това!

— Значи отричате, че сте извършител на убийството?

— Да предположим, че имам пръст в тази работа! Ако се вярва на едно всеобщо убеждение, първото заподозряно лице рядко се оказва виновникът.

Стрикланд сбърчи вежди. Глуменето на доктор Хайд усложняваше работата му.

— Кой в тази къща знае мястото, където скътвате чантата си?

— Ами всички, предполагам! Аз не се крия.

— Имате ли хирургически ръкавици от каучук?

— Да. Един чифт, всъщност доста износени. Да не би да са изчезнали? Те стояха до чантата ми в шкафа с огледалото.

Стрикланд не отговори на въпроса.

— Какво правихте след вечеря?

— Пъхнах си памук в ушите и така, глух за бъбренето на мисиз Крабтрий, опресних спомените си за развитието на лицевия оток.

— Ако компанията на другите пансионери ви е била неприятна, защо не избягахте?

— И аз се чудя! Всъщност сигурно се страхувам от самотата.

— Излизали ли сте от салона между осем и девет часа?

— Да. За десетина минути.

— И къде отидохте?

— В стаята на мосю Жюли.

Доктор Ханкок възкликна, но Стрикланд се задоволи да запита внимателно:

— Колко беше часът?

— Нямам ни най-малка представа.

— Да смятам ли, че в този момент жертвата е била още жива?

Доктор Хайд повдигна рамене:

— Беше!… Дори повече от жива, ако приемем, че страданието е свойствено за човешкия живот! Аз се качвах в стаята си да взема оттам една тетрадка, в която имаше някои лични клинични бележки, когато мосю Жюли излезе от своята. Той беше мъртвешки блед и се облягаше на рамката на вратата. Попитах го да не би да чувства някакво неразположение и той ме повика със знаци при себе си. Призна ми, че страдал от сърдечна недостатъчност и насоката, която взел разговорът по време на вечерята, го разстроила толкова, че се уплашил да не припадне. Измерих кръвното му налягане. Нямаше опасност от синкоп. Напротив, установих колапс. Накарах го да легне и отидох в стаята си да донеса лекарството, което му заръчах да вземе незабавно.

— Какво лекарство?

— Таблетка на базата на висшите амини… Единствената, която ми бе останала.

— Точно това ли се предписва в подобен случай? — намеси се доктор Ханкок.

— И да, и не. Бих желал да му предпиша нещо по-силно. Но запасите ми от медикаменти са на привършване.

— Бъдете тъй добър да покажете на доктор Ханкок тубичката или кутийката, от която я извадихте — каза Стрикланд.

Доктор Хайд се приближи до камината и взе отгоре една кръгла кутийка:

— Ето я. Но ви предупреждавам, че обикновено това лекарство се продава в друга кутия, с по-големи размери.

— Какво направихте с нея?

— Хвърлих я, когато беше полупразна, като си преписах рецептата на таблетките върху капачето на тази.

— Само рецептата ли?

— Бога ми, да! Тези специалитети имат такива варварски имена, че по-добре веднага да ги забравиш.

— Жалко! Вашето неизвестно лекарство… влиза ли в категорията на сънотворните?

— То е аналептично.

— Но мосю Жюли е можел да заспи, след като го глътне?

Доктор Хайд показа с жест, че не знае.

— Препоръчахте ли на жертвата да разтвори таблетката в някаква течност?

— Не. Сложих я пред него на масата и си отидох.

— Все пак може да се предположи, че я е глътнал с вода?

— Предполагайте каквото си щете! Аз не съм надарен със способността на професор Лала-Пур да гадая!

Стрикланд бе надраскал няколко думи на едно листче, което подаде на доктор Ханкок, препънато на две. Той го прочете и кимна в знак на съгласие.

Бележчицата гласеше:

„При аутопсията потърсете следи от медикамента.“

— Откровено казано — подзе отново Стрикланд, — не виждам причината, която ви е накарала да се заинтересувате от съдбата на мосю Жюли. Вие, изглежда, вече не практикувате медицина? Искам да кажа: юридически сте загубили това право, нали?

— Отде знаете?

— Научих го днес следобед. Освен това зная също, че сте били осъден на hard-labour^[1].

— Значи вие започвате следствията, преди престъпленията да са извършени?

Стрикланд прехапа устни. Все още не бе дошъл моментът да сложи картите си на масата и публично да припише убийството на мистър Смит. Лондон щеше да надигне глас — не без основателна причина, — че полицията е безсилна.

— Отговорете на въпроса ми! Вие не сте човек, склонен към милост. Тогава?

Доктор Хайд изправи високата си снага:

— Имате грешка! Тъкмо от милост към една жена разбих живота си.

В този момент на вратата се почука и влезе инспектор Биърд:

— Открих портфейла на жертвата, сър. Но празен.

— Къде точно?

— В един ъгъл на двора.

— Сигурно е бил хвърлен от някой прозорец. Това е работа за Харис. Поне така се надявам!

Биърд се канеше да излезе. Стрикланд го спря:

— Претърсете наново стаята на мосю Жюли. Искам да ми намерите една таблетка, голяма колкото пени. Искам да зная също дали жертвата си е служила с чашата за вода.

Биърд кимна и когато тръгна, се блъсна в своя другар Стори, който пресичаше стълбищната площадка с широки крачки.

— Идвам от сутерена — каза Стори, — Към осем часа и четиридесет и пет минути готвачката Дафни усетила миризма на изгоряла гума, идеща от отоплителната инсталация.

Ръкавиците! Тази мисъл се мярна веднага в главата на Стрикланд.

— Колко пансионери са се приближавали до парния котел?

— Трима, сър, доколкото зная.

— Кои?

— Първо мис Холанд, която към осем часа поискала от Дафни чинийка мляко за котарака си. После професор Лала-Пур. Той пък получил от мисиз Хобсън височайшето благоволение да настани на тавана семейство бели зайци и сутрин и вечер ги тъпчел със салати. И накрая мистър Колинс. Мери се сблъскала с него към осем часа и трийсет и пет минути, когато се връщал на партера. Изглеждал смутен, каза ми тя, и се извинил, като измънкал нещо неразбрано.

— Много добре! Заведете го в стаята, където е извършено престъплението, огледайте дюшека му и всичко останало.

Доктор Хайд, седнал на страничната облегалка на един фотьойл, гледаше в тавана.

— А, тъкмо се сетих за Колинс… — каза ти небрежно. — След обеда той поиска да види чантата ми.

 

Без да обръща внимание на това, което ставаше на горния етаж, инспектор Мордонт привършваше разпита на професор Лала-Пур.

— Не сте длъжен да отговаряте на този въпрос, професоре. Но бих искал да узная от коя област на Индия сте родом?

Илюзионистът отговори, без да се колебае:

— От Сирса естествено.

— Сирса… В Бенгалия?

— Пенджаб.

— Интересно! Майор Феърчайлд ви заговорил, както казва, на пенджаби, а вие не сте му дали очаквания отговор.

3а пръв път тънките устни на индуса се разтвориха в лека усмивка:

— Естествено не можех, инспекторе.

— Защо?

— Блажен е зрелият човек, жертва на илюзиите си. Скъпият майор си въобразява, че говори пенджаби!