Станислас-Андре Стеман
Убиецът живее на 21 (3)

Глава 2
Ръсъл Скуеър 21

Мисиз Хобсън (Валери), в пола от бледолилава тафта, се приближи до прозореца и хвърли поглед към Ръсъл Скуеър, все още спящ в тихата утрин. Мътните светлини на уличните лампи предвещаваха още един мъглив ден, следователно ден, през който доктор Хайд нямаше да си отвори устата, но мистър Андреев щеше да пълни къщата с гръмкия си смях…

Мисиз Хобсън се дооблече, оправи леглото си и излезе от стаята с шумолене на коприна. Тя ставаше винаги в шест часа, за да отвори шкафовете, да обсъди менюто с готвачката, да подкани камериерката да работи по-чевръсто.

Стълбището беше тъмно, тихо, лъхаше хлад като от кладенец. Ала мисиз Хобсън, макар и да обичаше много да се позовава на женската слабост, никак не се боеше от тъмнината и тишината!

— Добър ден, Дафни — каза тя, влизайки в кухнята с връзка ключове в ръка. — Къде е Мери?

Готвачката извърна с мъка стоте си кила от печката, която тъкмо палеше:

— Добър ден, мадам. Тя спи още, мадам. The bagpipers^[1] все не успяват да събудят тия млади!

Ала този аргумент, изглежда, не подейства на мисиз Хобсън, защото тя тръгна веднага към вратата:

— Аз ще успея!… А, добре че се сетих, Дафни, не чухте ли нищо тази нощ?

— Тази нощ ли, мадам?

— Към два часа сутринта някой слезе на партера и се върна чак след час и половина… Бих искала да зная кой е!

— Сигурно доктор Хайд, мадам, или пък мистър Колинс. Той все се оплаква, че не може да мигне до зори.

Мисиз Хобсън се канеше да излезе. Готвачката се завайка:

— Нямаме вече kippers^[2], мадам, и не знам какво да сложа за обед. Да направя ли един kidney-pie^[3]?

Но мисиз Хобсън, повдигайки полата си с две ръце, беше вече на стълбището. Тя се изкачваше бързо, стъпвайки предпазливо по средата на стъпалата, за да не смущава съня на пансионерите си. На втория етаж обаче, пред стаята на мистър Андреев, забави крачка. Чак на стълбището се усещаше миризма на navy cut^[4].

„Сигурно пак е пушил до полунощ — помисли мисиз Хобсън — и е заспал на затворен прозорец.“ Нейните размишления стигнаха дотук, но те породиха едно заключение, което нямаше нужда да се формулира, за да разпали сърцето ѝ:

— Трябва му жена, която да го разбира! Навеждайки се, тя взе чифта обувки, сложени пред вратата (мисиз Хобсън винаги чистеше сама тези обувки), и се качи в мансардата на Мери.

От дребничката камериерка, обърната към стената и завита до очите, се виждаше само копа сламеножълта коса. Мисиз Хобсън отвори таванския прозорец и вече протягаше ръка към леглото, когато вниманието ѝ бе привлечено от една фотография, заемаща почетно място на тоалетната масичка, между гребена с изпочупени зъбци и тоалетната кутия, инкрустирана с раковини. Беше снимка на наконтен млад мъж, застанал гордо пред една френска градина. Мисиз Хобсън я взе и погледна от обратната страна. Младият човек, чийто почерк и правопис бяха еднакво неуверени, изразяваше там любовта си с две пламенни изречения.

— Добър ден, мадам — произнесе в този момент един слаб, пресипнал глас. — Май не съм чула будилника.

Мисиз Хобсън се обърна с пламнали бузи.

— Какво е това? — запита тя в отговор.

— А, това ли?… Годеникът ми, мадам…

— Откога?

— От четири дена. Исках да ви кажа, но…

— Да, забравили сте! — Гласът на мисиз Хобсън омекна: — Изглежда добро момче.

— Добро и хубаво, мадам, както можете сама да видите! Всички момичета лудеят по него!

Мисиз Хобсън постави снимката отново на тоалетната масичка и взе обувките на мистър Андреев, които бе сложила до „спомена от Брайтън“.

— Достатъчно, Мери! — каза тя строго. — Давам ви десет минути да станете и да се облечете.

 

Към седем часа най-ранобудните пансионери започнаха да дават признаци на живот, а в осем из цялата къща се разнесе апетитна миризма на пържена сланина.

Първият — по-скоро първата, която слезе, беше мис Поутър. С пола от туид, с поло-пуловер, ниски обувки и открито лице, тя представляваше типично модерно момиче, за което работата е спорт.

— Добър ден, мисиз Хобсън! — каза тя весело. — Добре ще е да се качите на горния етаж. Настояват непременно да отидете…

Мисиз Хобсън никак не обичаше мис Поутър. Освен че откриваше в действията ѝ повече разум, отколкото сърце, тя не можеше да не вижда в нейно лице и съперничка, способна да засенчи с младостта си и най-редките добродетели.

— Така ли? — отвърна тя, без да бърза. — Кой?

— Мисиз Крабтрий и майор Феърчайлд. Тя е в банята и не иска да излезе оттам. А той е отвън и иска да влезе. В името на истината трябва да добавя, че псува като хамалин!

Но тази мрачна картина, изглежда, не направи ни най-малко впечатление на мисиз Хобсън:

— Не искам да се меся! Мисиз Крабтрий е способна да се защити сама.

И се върна на въпроса, който я занимаваше от събуждането ѝ:

— Да не би случайно да съм чула вас да ставате посред нощ?

— Не, боже мой! — отвърна мис Поутър. — Аз не познавам по-добро сънотворно от „Статистики в помощ на икономическата история след войната“ от Дж. К. Браун. А тъй като снощи прочетох три страници от нея…

Мисиз Хобсън свъси вежди:

— Значи ли това, че сте заспали и сте оставили лампата да свети?…

— Да. Но успокойте се! Вроденото ми чувство за пестеливост ме подтикна да я угася след десет минути… Ах, ето го и мистър Крабтрий! Кой пожъна победата накрая?

Мистър Крабтрий беше дребен плах човечец — „и лукав“, твърдеше майор Феърчайлд, — подчинен изцяло на жена си. Макар и плешив и избръснат, той приличаше на гном, отвлечен от гората.

— Добър ден, мисиз Хобсън! Добър ден, мис Поутър! — каза той, заемайки тихомълком мястото си.

— Е? — настояваше мис Поутър. — Все още не сте ни отговорили.

— О, вярно! Извинявайте… Майорът сигурно е вдигнал обсадата.

— Така си и мислех! — възкликна мис Поутър. — Впрочем, мисиз Хобсън, какво мислите за последната ми находка?… „Пишете без грешки. Пишете с автоматичната писалка X. С. Котли!“

Мис Поутър работеше в рекламния отдел на ИБС и всеки ден представяше на всички по някоя реклама за преценка.

Мисиз Хобсън нема време да отговори. Двама мъже — доктор Хайд и мистър Колинс — тъкмо бяха влезли в трапезарията. Докторът беше едър и накуцваше. От пръв поглед личеше, че е мълчаливец и мизантроп. Вторият, по-дребен, имаше съвсем кръгло лице, върху което усмивката сякаш беше вечна. Още веднъж поздрави и всички се разприказваха.

Пристигналите последни обаче участваха малко в разговора, като единият се изразяваше едносрично, а другият пелтечеше силно.

— Осем часът и двайсет минути! — възкликна внезапно мис Поутър. — Трябва да бягам!

Когато входната врата се затвори подире ѝ, на стълбата настъпи голяма суматоха и три нови лица прекрачиха прага на трапезарията. Мисиз Крабтрий, пъргава и трътлеста, вървеше начело, следвана отблизо от висок слаб мъж с дързък профил, светли очи и побеляваща по слепоочията черна коса. Майор Феърчайлд, червендалест, с налято от кръв лице, завършваше шествието.

— Охо!… Мистър Андреев…

Мисиз Хобсън вече се бе изправила?

— С овесена каша ли ще започнете или…?

Мистър Андреев улови ръката на домакинята като скъпоценно украшение и я поднесе към устните си:

— Нищо не искам, мисиз Хобсън, само ви моля да не ставате! Аз сам ще поръчам на Мери.

Мистър Андреев не претендираше за никакво роднинство, близко или далечно, с царя на цяла Русия, никога не бе искал да му готвят борш и ако се случеше да си подсвирква някаква мелодийка, тя не беше „Черни очи“, а нещо по-просто: „Lazy bones“^[5]. Въпреки това беше славянин до мозъка на костите.

Той влезе във вестибюла, плесна с ръце, каза две думички на Мери, галейки я по брадичката, и като се върна, седна от дясната страна на домакинята. Всичко това извърши с танцуваща елегантност, която очарова женската половина.

— Нали днес — тъкмо питаше мисиз Крабтрий — пристига новият пансионер?

Мисиз Хобсън потвърди:

— Очаквам го всеки момент.

— Вие ми казахте, че бил французин, нали? Аз обожавам французите!

Доктор Хайд наруши мълчанието си:

— Съмнявам се дали ще обожавате този! Както изглежда, той минава петдесетте и възнамерява да прави проучвания в Британския музей, това не е чак толкова вълнуващо.

Мисиз Крабтрий се размърда на стола си:

— Не мога да разбера какво искате да кажете, доктор Хайд! Не забравяйте, че говорите на една почтена жена!

Уви! Майор Феърчайлд не можеше да изтърпи това.

— Познавал съм много почтени жени! — заяви той, оставяйки рязко чашата си. — Никоя не е прекарвала един час в банята!

Мисиз Крабтрий, която отначало се задъха, бързо възвърна хладнокръвието си.

— Щом това ви е известно — отвърна тя лукаво, — значи сигурно сте ги дебнели скришом… както дебнахте и мен тази сутрин?

— Дебнал! — избухна старият офицер. — Още малко и ще излезе, че съм гледал през ключалката!

— Откровено казано, не бих се заклела, че сте си спестили това!

Майорът отблъсна стола си и само бог знае какво щеше да стане, ако мистър Андреев не бе се проявил като дипломат:

— Горя от желание да ви задам един въпрос, майор Феърчайлд! Онзи ден вие ни казвахте, че когато сте били на гарнизон в Нагпур…

Всички въздъхнаха облекчено и известно време като акомпанимент към мощния глас на майора се чуваше само тракане на вилици и на чаши по чинийките.

Третата пансионерка на мисиз Хобсън — мис Холанд — се възползва от това, за да заеме тихомълком мястото си в края на масата. Тя беше стара мома, която се утешаваше за злочестия си живот, като пишеше приказки за детски вестничета и прибираше загубени котки, които я напускаха до една с еднаква неблагодарност.

— Може би сега ще науча кой е ставал посред нощ и е прекарал час и половина в малкия салон да пуши цигари? — обади се мисиз Хобсън, когато майорът, измъчван от глада, реши да прекъсне своя разказ, който гъмжеше от бенгалски тигри и отровни змии.

Строгият ѝ поглед обхождаше масата. Всички бяха тук с изключение на мис Поутър, вече разпитана, и на професор Лала-Пур, който рядко ставаше преди десет часа.

Усмихнатият мистър Колинс се престраши:

— Призна… признавам се за виновен! Аз… Смятах, че няма да събудя ни… никого!

— Значи вие сте били? — констатира студено мисиз Хобсън. — Можете да бъдете горд, че ме уплашихте! Мислех да сляза, но… — Тя се изчерви. — …бях по нощен тоалет и всеки момент очаквах да ви видя да се качвате. Какво ви беше прихванало?

— Задухът не м-ми… д-даваше да м-м… мигна. Тогава…

— Но аз ви казах лек за това! Достатъчно е, преди да си легнете, да сложите на корема си студена кърпа и да спите по корем.

— От сп… спането по к-корем сънувам ко… кошмари!

Ала мисиз Хобсън държеше да има последната дума:

— Защото преяждате!

— Тук сте несправедлива! — намеси се мистър Андреев. — Гответе ни по-лошо, мисиз Хобсън, и ще ядем по-малко!

След като той изрече това, на входната врата се позвъни.

— А, ето го мистър Джекил! — каза доктор Хайд, изпреварвайки по този начин някоя невинна шега по адрес на пансиона „Виктория“^[6].

— Мисля, че е по-скоро мосю Жюли! — рече мисиз Хобсън.

Тя стана и всички чуха как посреща във вестибюла някакъв посетител, който говореше неуверено английски.

Пристигането на „нов човек“ винаги се очаква с интерес където и да било. Тъй че всеки бе вперил очи във вратата, когато мисиз Хобсън се появи отново, придружена от мосю Жюли.

— Позволете ми да ви запозная с моите наематели — каза тя. — Ето мисиз Крабтрий… Мис Холанд… Майор Феърчайлд… Мистър Андреев… Доктор Хайд… Мистър Колинс… Мистър Крабтрий…

Мосю Жюли непрестанно се кланяше, като че съжалява за някакво нещастие, известно само нему. Прошарената му брадичка, оредялата коса, изпъкналите очи, окъселите дрехи — всичко у него беше тъжно.

— Освен това мис Поутър и професор Лала-Пур — довърши мисиз Хобсън. — Тях ще видите на обед.

Тогава мосю Жюли сметна за необходимо да се усмихне и това му придаде отчаян вид.

— Смъртта беше изписана на лицето му! — щеше да заяви същата вечер мисиз Крабтрий пред неговия труп.