Станислас-Андре Стеман
Убиецът живее на 21 (1)

Пролог

Минувачът залитна, без да издаде дори стон, и мъглата го погълна още преди да е паднал на земята. Марокеновата му чанта тупна с плясък на тротоара.

Мистър Смит въздъхна. Мислеше: „Колко е лесно! Дори по-лесно от първия път!“ Всъщност той не бе усетил дори онази влага по дланите и онова присвиване в стомаха, които предишния ден бяха забавили смъртоносния му замах.

Уличните лампи, запалени от сутринта, очертаваха улиците като светли пашкули, а редките коли се движеха с пешеходна скорост. От регулировчиците на движението се различаваха само ръкавиците и бялата каска, стърчаща над мъртво-бледото петно на лицето. „Чудесно време за убийци!“ — така бе казал мистър Смит на мисиз Хобсън, излизайки от квартирата си.

Той обърна трупа с крак, коленичи, улови китката на жертвата си. После ръцете му в каучукови ръкавици пропълзяха по нея като усърдни бръмбари-гробари.

Две минути по-късно пред номер 15 на Ракъм Стрийт четирима души наобиколиха една тъмна купчинка, просната на тротоара.

Първият беше доктор Грейвс от близката болница „Принцеса Луиза“. Вторият носеше униформата на полицай. Третият беше инспектор Фулър от Скотланд ярд. И накрая четвъртият, явно смазан от своите задължения, също принадлежеше към персонала на болницата „Принцеса Луиза“ — в качеството си на санитар. Именно той, препъвайки се преди няколко минути в трупа, бе вдигнал тревога.

— Фрактура на черепа — каза докторът, като се изправи. — Внезапна смърт, настъпила най-много преди четвърт час.

И добави, без да проявява никакво чувство:

— Вече вторият от три дни насам, ако се не лъжа?

Инспекторът на свой ред се бе надвесил над жертвата. Като вещ в работата си човек той направи две неща едновременно. В лявата ръка претърси вътрешния джоб на сакото, но не намери нищо. Дясната подпъхна под тялото и извади някаква визитна картичка, на която беше написано на ръка едно обикновено име.

— Питам се… — понечи да каже нещо полицаят.

— Да — рече Фулър.

 

 

Груповият началник Стрикланд основателно минаваше за най-флегматичния човек в целия Скотланд Ярд. Самата мисиз Стрикланд се бе отказала окончателно да подлага на изпитание хладнокръвието му в деня, когато го дари за трети път с близнаци.

— И какво? — каза той, когато инспектор Фулър му докладва за престъплението, извършено на Ракъм Стрийт.

Каквото и да му разкажеха — дори за някой нещастник, който прерязал гърлото си, след като избил цялото си семейство, — груповият началник Стрикланд промърморваше: „И какво?“. Никаква развръзка не го задоволяваше.

— Портър си призна, сър. Дал перлите на златните си рибки.

— И какво?

— Жената е заловена, сър. Тя е сервитьорка в „Лайънс“.

— И какво?

Поради което половината от столичната полиция копнееше да му отговори: „И после вълкът я изял!“

Фулър, едрият педант Фулър, сам изпита тази вечер това изкушение. Но успя да не се издаде.

— И после — отговори той, — човекът от Ракъм Стрийт е бил убит с пясъчна торбичка, също както мистър Бърман на Тависток Роуд завчера. Убит, също като мистър Бърман, за да бъде ограбен. И най-после, убиецът му и този път ни е оставил визитната си картичка.

Като рече това, инспектор Фулър сложи пред началника си картончето, намерено под трупа преди двайсетина минути.

— „Мистър Смит“! — прочете гласно груповият началник. — Защо ли му трябва на нашия човек да подписва така своите престъпления?

— И аз се питам същото! — каза Фулър. — Да е луд, разбирам. Но мистър Смит не прилича никак на луд. Воден е от най-обикновената подбуда: корист.

Стрикланд поклати глава:

— Кой знае? С тези кражби може би цели да ни обърка. Никаква представа ли нямате, за самоличността на жертвата?

— Още не, сър. Но наредих на шестима да разпитат обитателите на близките до местопрестъплението къщи.

Фулър почувства нужда да се оправдае:

— В края на краищата има прецедент… Втората жертва вероятно също е била нападната в своя квартал.

Стрикланд се съгласи мълчаливо. Той мислеше за човека, който се представяше за Смит. Дали това беше истинското му име? Едва ли. Или се криеше зад псевдоним? Но и в двата случая каква цел преследваше с този болезнен ексхибиционизъм?

Стрикланд се замисли и за провалената си вечер — трябваше да дежури, докато не загубеше всякаква надежда, че ще научи нещо повече през тоя ден, — за онова osso bucco^[1], което мисиз Стрикланд щеше да яде без него, за мрачния гняв, който полковник Хемпторн щеше да посрещне съобщението му за това второ покушение.

— Изслушайте ме добре, Фулър! — Каза той най-после. — Ако самоличността на жертвата не се установи още тази вечер, разпоредете се да бъде пуснато съобщение в сутрешните вестници. Поискайте експертизата на доктор Ханкок в срок от дванайсет часа. За всеки случай удвоете патрулите около колежа „Сейнт Чарлс“ и спирката при Уестбърн Парк. Наредете да бъдат разпитани и претърсени всички подозрителни личности… Искам да ми се докладва на всеки час.

— На всеки час! — Фулър забеляза in petto^[2], че груповият началник току-що бе проявил единствения признак на вълнение, на който беше способен. Той каза: — Добре, сър! — И тръгна към вратата.

Тъкмо когато щеше да излезе, се обърна. Стрикланд държеше с палец и показалец картончето, на което неизвестна ръка бе изписала с главни печатни букви името Смит, и го гледаше замислено. Погледите на двамата се срещнаха и Фулър изведнъж се престраши.

— Лошо им се пише на смитовците, сър — рече той, — ако ми позволите да си кажа мнението.

 

 

В действителност убийството на Ракъм Стрийт, извършено четиридесет и осем часа след едно досущ подобно злодеяние, заедно с другите последици, имаше и интересен обществен отзвук.

Хора, които дотогава се бяха радвали на похвално уважение и чиято единствена вина беше, че се наричаха Смит, много скоро започнаха да будят само недоверие и враждебност. При приближаването им хората минаваха на другия тротоар, сочеха ги с пръст. Към някои от тях доставчиците се отнасяха с пренебрежение. Други бяха отхвърлени от кръговете, където само преди един ден биваха приемани с най-предразполагаща сърдечност. „Бойкотирайте смитовци!“ — зовеше гласът на народа. В Ийст Енд полицията бе повикана да брани няколко магазина, които тълпата бе започнала да ограбва, а синьор Кипини, дейният управител на „Саварин“, още не е забравил ръкопашния бой, предизвикан един съботен следобед от прислужник, комуто бе хрумнала злополучната идея да мине през фоайето на хотела (в който имаше не по-малко от трима побойници), носейки написано следното съобщение: „Умолява се мистър Смит да се яви на телефона.“ Добре че не се стигна до убийство.

Един седмичник, който се славеше с добро чувство за хумор, напразно предложи да се сменят имената на петте хиляди (?) смитовци в Лондон и да се кръстят Джонс. Все още живият спомен за Джак Касапина, изглежда, бе лишил от всякакво sense of humour^[3] народа, който бе давал в това отношение пример дори на съседите си. Безспорно мистър Смит спестяваше на жертвите си жестокото обезобразяване на трупа, на което ги бе подлагал неговият предшественик. Но за разлика от него, не можеше да се оправдае с лудост. Единствената подбуда за престъпленията му бе алчността. Това ги правеше още по-ужасни.

Мистър Бърман бе убит на Тависток Роуд на 10 ноември в единайсет часа вечерта, а мистър Соър — мъртвецът от Ракъм Стрийт беше антиквар на име Бенджамин Соър — на 12 ноември към пет часа следобед.

На 19 същия месец (мистър Смит току-що бе извършил третото си престъпление, избирайки този път един много известен адвокат на име Дъруент) някой си Джеробоа Смит се хвърли в Темза от Моста на самоубийците. Измъкнаха го, но ледената баня му струваше белодробно възпаление, което го умори за двайсет и четири часа. През следващите дни безработните смитовци вече нямаха брой и заедно с ония, които, напуснали жилището си с надеждата да намерят по-сговорчиви съседи, напразно търсеха къде да се подслонят. Да признаеш, че името ти е Смит, за един слуга сега значеше да бъде изгонен, за един търговски пътник — да бъде уволнен незабавно, а за един tramp^[4] — да бъде лишен от своето каменно легло под моста Тауър.

Вярно, някои трезви умове се опитаха в разпалени спорове да докажат, че е твърде невероятно името Смит, с което се кичеше убиецът, да е наистина неговото. Отхвърлиха аргумента им и дори сметнаха самите тях за подозрителни.

Лондон, обзет от страх, не се вслушваше в гласа на разума! Той искаше виновниците.

 

 

Но в това време Скотланд Ярд не бездействаше.

Всеки ден неговите шефове, които простолюдието наричаше Четиримата големи, вземаха нови и безупречни мерки.

Така след убийството на мистър Дъруент, загинал на Мейпъл Стрийт, те изчислиха с карта в ръка, че районът на действие на мистър Смит обхваща един голям четириъгълник, простиращ се на дължина от Британския музей до Уърмуд Скръбс и включващ по-голямата част от Педингтън Бейзуотър, Нотинг Хил и т. н.

Ето защо бе решено следното:

1. Всички полицаи и цивилни детективи, натоварени да наблюдават тази част от Лондон, да бъдат въоръжени денонощно с револвери.

2. При първия признак за мъгла числеността им да бъде удвоена.

3. Да разпитват и при нужда да обискират всеки самотен минувач.

4. Наблюдението, упражнявано в тези квартали от автомобилните бригади и мотоциклетните патрули, да бъде подсилено (също в мъгливо време) с петдесет процента.

5. Да се изисква от собствениците на хотели, на семейни пансиони и др. да съдействат на полицията, като ѝ дават сведения за всяко лице, чието поведение буди подозрения.

Тези мерки, последвани от двайсетина други (изпробване на нови осветителни тела за мъгливо време, проверки в бедняшките квартали и т. н.), доведоха до първия резултат, като повдигнаха духа на населението, а вторият резултат бе, че спряха временно пагубната дейност на мистър Смит. Той стоя без работа — ако може да се каже така точно трийсет и четири дена.

 

 

Всеки знае колко весело се празнува Коледа в Лондон. И колко задружно. Ето защо неговите жители имаха право да се надяват в дъното на душата си, че мистър Смит — при условие че е англичанин ще си даде коледна ваканция.

Но, изглежда, мистър Смит не беше англичанин, (или пък сярната, гъста като пюре мъгла, която изпълваше улиците от обед през тоя 24 декември, бе успяла да го накара да забрави това…

Във всеки случай, когато полицаят Алфред Бърт пое надвечер по Фоксглъв Стрийт, идейки от Уестърн Съркъс, той чу недалеч от себе си шум от падане. Само след миг, колкото да запали джобното си фенерче, Бърт се завтече. Уви, това беше грешка! Разбра го, когато изведнъж видя как някакъв превит на две човек побягва, а на тротоара се очертаваше тъмна неподвижна купчинка. Тази гледка обаче само настърви Бърт. Обстоятелствата му предлагаха изключителния случай да се отличи: той възнамеряваше да се възползва от него! Като разтвори широко пергела на дългите си крака, той доближи свирката до устните си и затърси трескаво своя „патлак“…

Но не било писано на Алфред Бърт да стане сержант. На мястото, където Фоксглъв Стрийт завива под прав ъгъл, за да се слее с Хилари Роуд, той срещна своята съдба в лицето на един безобиден минувач, в когото се блъсна с наведена глава. Докато се изправи, беглецът се бе стопил в мъглата^[5].

Двайсет минути по-късно полицаят Уидърс откри на свой ред край Уърмхолт Парк един още топъл труп: на стара дама с червена перука, която, ако се съди по сгърчените ръце, е била сполетяна от смъртта, докато е притискала отчаяно към себе си една вече изчезнала чантичка.

Мистър Смит — било защото е искал да си от мъсти за страха, или защото не му е „платено“ за първото престъпление — бе нанесъл двоен удар.

 

 

След подобно оскърбление Скотланд Ярд реши естествено да свика ново съвещание. На него се събраха не по-малко от десет „големи клечки“, четирима от които след това, бързайки като обречени, отидоха при министър-председателя сър Люърд Хюз.

Мистър Смит наистина се превръщаше в нещо като национално бедствие, способно — ако не се въведеше бързо ред — да хвърли в паника цял Лондон и което беше още по-сериозно — да постави под съмнение превъзходството на английската полиция.

Сър Люърд попита кога и как Скотланд Ярд смята да сложи край на подвизите на мистър Смит. Сър Кристофър Хънт, главен началник на полицията, му изложи накратко взетите мерки и сър Люърд прецени, не без причина, че те са съвсем недостатъчни, тъй като мистър Смит продължаваше своята касапска дейност. Сър Люърд запита дали Скотланд Ярд е предприел някакви арести. Полковник Хемпторн му отговори, че са извършени дванайсет, но че всички задържани са освободени. Сър Люърд попита дали Скотланд Ярд не е получил интересни сведения от частни лица. Помощник-комисарят Прайър му отговори, че са получени хиляда сто и седемнайсет, че всички са разгледани много внимателно и че три са взети под внимание. Сър Люърд запита сър Кристофър дали той предвижда падане на кабинета, а в отговор сър Кристофър му предложи своята оставка. Сър Люърд отсъди, че това не му е необходимо.

Накрая бе решено да бъдат разгласени с афиши награди, възлизащи от 50 до 2000 лири стерлинги, за всяка информация, която би довела до установяването на самоличността или арестуването на престъпника, и сър Люърд да обсъди с министъра на войната дали е уместно да се призове армията за подсилване на полицейските ефективи.

След съвещанието полковник Хемпторн се приближи до сър Сесил Блейн и го улови за ръката.

— Дявол да го вземе, какво ви става, драги? — запита той, навъсен както винаги. — През целия следобед не обелихте нито дума.

Сър Сесил изгледа полковника ядно.

— Бих искал да ви видя на мое място! Избухна той най-после. — Дъщеря ми се венчава утре в Сейнт Панкрас за някой си Смит!

От своя страна Стърджес, частният секретар на министъра, се мъчеше да вдъхне на своя началник вяра в бъдещето:

— Повярвайте ми, сър, мистър Смит се изсилва много. Неговата дързост ще го погуби.

Но „премиерът“ беше на друго мнение:

— Напротив, Стърджес! Тя му помага чудесно. Човекът е опиянен. Сега вече нищо не ще го спре!

Събитията скоро щяха да потвърдят трагично правотата му.

В момента, когато започва този разказ, мистър Смит бе взел току-що седмата си жертва, все в такова мрачно и мъгливо време, сред неизменния декор на един призрачен град.