Нели Цветкова
Ясновидката (11)

Печалбарката

Марга затвори вратата след посетителя и седна на диванчето. Имаше нужда да си отдъхне за миг. Луцифер побутна с мокър нос отпуснатата й ръка, после се отърка в нея и почна да мърка тихичко. Никога не успяваше да устои на големия черен котарак. Взе го в скута си и го прегърна. Животното запреде гръмогласно. Цялото му тяло вибрираше и с всяка вибрация Марга се чувстваше по-добре. Притвори очи за миг и се замисли. Бяха минали месеци, откак се върна от санаториума. Работата й бе все така напрегната, но тя се научи да не допуска чуждата мъка да я разболява. Новата й приятелка, екстрасенсът Ирена, й помогна да овладее необходимите техники. Благодарение на нея сега всичко беше много по-лесно. Само че понякога Марга се питаше това ли е всичко. Нима в живота й оттук нататък нямаше да има нищо друго? Мисълта я натъжи, както всеки път. Въздъхна тихичко и погали котарака.

— Хайде, миличък, няма време за повече почивка. Скачай!

Почувствал леката промяна в позата й, Луцифер се отблъсна от прегръдките й и с достойнство се отдалечи. Настани се на големия фотьойл, стрелна стопанката си с яркозелените си очи, после веднага заспа.

Марга се вслуша в говора, идващ откъм пейката. Чакалнята й беше в градината, поне докато времето беше топло. Почти винаги пред вратата й имаше хора, които се надяваха тя да им помогне с ясновидската си дарба. Те изчакваха реда си на дървената пейка. Понякога говореха помежду си, друг път мълчаха мрачно и въздишаха.

Днес обаче жената с боботещия глас не даваше думата на никого другиго. Още с пристигането си тя се зае да въвежда ред пред кабинета на ясновидката. Разпита кой след кого е, после се поинтересува какви са проблемите на чакащите. За всичко изказа мнение, на всички раздаде съвети. Марга дочуваше по някоя и друга реплика от разговорите. Гласът на жената се набиваше в главата й натрапливо и я караше да потръпва от неприятно чувство. Наложи се да положи допълнителни усилия, за да се съсредоточи.

Изкушаваше се да приеме тази клиентка преди другите, само и само да я махне оттук по-бързо. Но стисна зъби и издържа. Нямаше да я възнаграждава затова, че е нахална и неприятна.

Ясновидката отвори вратата и се огледа. Жената с натрапчивия глас седеше изправена в единия край на пейката и се оглеждаше високомерно. Останалите трима се бяха сблъскали на другата страна, оставяйки разстояние между нея и себе си. Една от тях, дребничка, видимо свита женица, нервно галеше листенцата на близката жълта роза, сякаш търсеше от нея подкрепа. Ароматът на цветето се усещаше наоколо, странно контрастиращ с напрежението във въздуха.

— Заповядайте! — кимна Марга към страховитата гостенка. Жената се изправи, кимна рязко и тръгна към вратата с енергична крачка. Беше висока и кокалеста, косата й бе прибрана в кок с изкуствена плитка, около врата й се мъдреше къдраво шалче, плетено на една кука от конци в преливащи цветове. Тия шалчета бяха толкова модерни напоследък. Придаваха женственост и известна фриволност. Но точно това шалче изглеждаше нещастно, както е нещастен всеки, който е обречен да бъде не на мястото си.

Марга се постара да се отърси от мислите си. Не беше нейна работа да съди външния вид на клиентите си. Тя доброволно бе поела товара да помага на хората и нямаше да се излага, като ги дели на приятни и неприятни.

Посетителката влезе в стаята и се запъти направо към фотьойла. Луцифер, забелязал в последния момент атаката, едва успя да скочи на земята с недоволно изръмжаване.

— Слушам Ви! — любезно каза ясновидката, като се постара да прикрие недоволното смръщване на веждите си.

— Тая котка хапе ли? — подозрително попита жената.

— Разбира се, че не. Просто я стреснахте.

Сега беше ред на посетителката да се намръщи. На лицето й ясно се изписа мисълта „клиентът винаги е прав“. Марга игнорира и това и отново попита:

— С какво мога да Ви помогна?

— Идвам заради майка си — обясни жената. — Тя е болна.

— Носите ли нейна вещ или снимка?

— Трябваше ли? — наежи се посетителката. — Това не са ли само демонстрации? Ако имате истинска дарба, ще ми познаете и така.

— Не — търпеливо обясни Марга. — Не са само демонстрации. Предметите попиват енергията на собственика си. Много ще ме улесните, ако ми дадете нещо нейно.

— Е да, ама нямам нищо нейно. Вижте сега, нека да ви кажа какъв ми е въпросът. Значи тя е на легло. Хич я няма вече. Всичко е под нея, разбирате ли, ужас! Принудена съм да я гледам. Откак падна, мира нямам. Вие изобщо не можете да си представите какво е да имаш такъв човек вкъщи. Е, тя на мен не ми е вкъщи де, ама както е тръгнало, май ще се наложи да я взема. Плащам там на една жена от махалата да ходи да я гледа, но не съм доволна. Не, не съм доволна!

— Разбирам Ви. Нали Ви е майка, искате най-доброто…

Посетителката махна пренебрежително с ръка.

— Просто тая жена много пари ми взема. Ами че аз да не съм банка бе! Намерила ни в нужда и вече злоупотребява с мъката ни! Сякаш кой знае какво е свършила.

— Ако ми покажете поне някакви изследвания или други медицински документи, мога да Ви кажа дали лекарите са на прав път. Евентуално да Ви препоръчам някой друг… — опита отново Марга.

— Абе не съм дошла затова! — отсече гръмогласно клиентката. — Друг ми е проблемът.

Този път ясновидката нищо не каза, само я изгледа въпросително.

— Проблемът ми е с тия от съвета. Сега има такава програма. Седиш си вкъщи, гледаш си болния и държавата ти плаща. Че в края на краищата, майка ми толкова е работила на тази държава, защо сега да не се възползва?

— Търсите подходящ асистент ли?

— Ама стига сте ме прекъсвали! Аз ще съм й асистент! Защо парите да отиват при други хора? Все някак ще я гледам. Макар че наистина нямате представа колко е трудно да се грижиш за такъв болен…

Луцифер се надигна, неуспял да изтърпи виковете й, изгледа я възмутено и напусна стаята.

— Тая котка наистина ли не хапе?

— Това е котарак! — каза Марга малко по-рязко, отколкото й се искаше.

— Добре, все едно… Искам да ми познаете дали ще ме назначат по тая програма. И ако има пречки, кой е човекът, дето ще ми свърши работа. Трябва ли на някого нещо да давам или пък на кой началник да се обадя. Ето това ме интересува.

— Хм… — поколеба се Марга.

— И също така. Тия от ТЕЛК-а не й дадоха чужда помощ. Ами те знаят ли колко пари губя аз така всеки месец? Бюрократи с бюрократи, все гледат да спестят пари! А бедните хора да мрат! Майка ми толкова години е работила на тая държава, сега са длъжни да се грижат за нея!

— Разбрах Ви, други въпроси имате ли?

— Това са — отсече жената.

— Много ме затруднявате така, без никакъв контакт. Дайте Вашата ръка тогава.

Посетителката въздъхна демонстративно, но подаде ръката си. Марга я докосна едва. Почти беше готова да отскочи, но с усилие на волята се сдържа. Твърде много агресия… Съсредоточи всичките си сили и потърси образа на майката. Картината беше някъде в периферията. Старата жена лежеше неподвижна и сълзи, немощни като нея самата, се стичаха от очите й. Потърси я в близкото бъдеще, за да разбере как може да й помогне. Но нея я нямаше там. Не й оставаше много.

— Съжалявам — тихо каза Марга. — Майка Ви не е добре. Няма да стигнете нито до ТЕЛК, нито до назначение като асистент. Тя си отива.

Посетителката я изгледа замислено. После каза:

— Сигурна ли сте? Защото, ако е така, има едни имоти, за които сестра ми сигурно ще ми направи проблем и една къща, която е дадена с дарение…

— Достатъчно! — Марга се изправи. — Не мога да Ви помогна повече. Дължите ми двадесет лева.

— Двадесет? Доста Ви е солена тарифата, а? А нямате ли някаква отстъпка, все пак става дума за инвалид, за болен на легло?

— Не! Няма отстъпка.

Жената скочи с рязко движение, издърпа от джоба си две смачкани десетачки и ги хвърли на масата. Излезе, затръшвайки вратата. Луцифер веднага скочи в скута на стопанката си и замърка с всички сили. Въпреки това, отвън все още се дочуваше боботещият глас:

— Двайсет лева! И за лев работа не свърши! Не я е срам, да се възползва от мъката на хората! Печалбарка!