Джон Гришам
Братята (36)

36

Джо Рой беше свалил още пет килограма, беше намалил цигарите до десет на ден и изминаваше средно по четирийсет километра седмично по пистата. Аргроу го намери там да крачи забързано в горещия следобед.

— Мистър Спайсър, трябва да говоря с вас — подвикна Аргроу.

— Още две обиколки — отвърна Спайсър, без да спира.

Аргроу го наблюдаваше няколко секунди, а после притича петдесет метра, докато не се изравни с него.

— Имате ли нещо против да потичам с вас? — попита той.

— Разбира се, че не.

Направиха заедно първия завой.

— Току-що отново се видях с адвоката си — каза Аргроу.

— Брат ти ли? — попита Спайсър, като дишаше тежко. Той не бягаше красиво като Аргроу, който беше с двайсет години по-млад.

— Да. Той е говорил с Арън Лейк.

Спайсър спря, сякаш се беше ударил в стена. Изгледа Аргроу, а после впи поглед в далечината.

— Както казах, трябва да поговорим.

— Май наистина е така — отвърна Спайсър.

— Ще ви чакам в юридическата библиотека след половин час — каза Аргроу и си тръгна. Спайсър гледаше след него, докато банкерът не се изгуби зад ъгъла.

 

 

В телефонния указател на Бока Рейтън не откриха никакъв Джак Аргроу, адвокат, и това отначало притесни Братята. Фин Ярбър бясно звънеше по телефона и търсеше справки из цяла Южна Флорида. Когато звънна в Помпано Бийч и помоли за номера на търсеното лице, операторът каза „един момент, моля“ и Фин се усмихна. Записа номера, а после го набра. Обади се телефонен секретар: „Това е кантората на Джак Аргроу. Мистър Аргроу е тук само при уговорен час, затова моля оставете името, телефона си и кратко описание на недвижимия имот, който ви интересува, и той ще се свърже с вас.“ Фин затвори и бързо пресече моравата до юридическата библиотека, където го чакаха колегите му. Аргроу вече закъсняваше десет минути.

Малко преди той да пристигне, в стаята влезе същият бивш адвокат, като носеше голяма папка и явно се приготвяше да прекара часове в опити да се спаси. Ако го помолеха да си отиде, щяха да събудят излишни подозрения, а и без това той не беше от типа хора, които хранят особено уважение към съдиите. Един след друг те се оттеглиха в стаичката за съвещания, а Аргроу се присъедини към тях. Тя беше тясна още когато Бийч и Ярбър работеха там и пишеха писмата си. Сега, когато вътре бяха четирима, а Аргроу беше внесъл немалко напрежение, изглеждаше по-малка отвсякога. Седнаха около масичката. Всеки можеше да се протегне и да докосне останалите трима.

— Знам само това, което ми казаха — започна Аргроу. — Брат ми е адвокат, живее в Бока Рейтън, но вече почти не практикува. Той има пари и от години активно участва в политическата дейност на републиканците в Южна Флорида. Вчера са го намерили някакви хора, които работят за Арън Лейк. Проучили нещата и разбрали, че аз съм негов брат и съм тук в Тръмбъл заедно с мистър Спайсър. Дали му куп обещания, заклели го да не казва нищо, а той на свой ред закле мен. Сега, когато всичко е тайно, мисля, че можете сами да се сетите за какво става въпрос.

Спайсър не си беше взел душ. Ризата и лицето му още бяха потни, но дишането му се беше успокоило. Бийч и Ярбър не издаваха нито звук. Братята бяха изпаднали в колективен транс. Продължавай, говореха очите им.

Аргроу погледна трите лица и продължи. Бръкна в джоба си и извади лист хартия, разгъна го и го сложи пред тях. Той представляваше копие от последното им писмо до Ал Кониърс, пълното със заплахи писмо, подписано от Джо Рой Спайсър с адрес във Федералния затвор Тръмбъл. Бяха го научили наизуст и нямаха нужда да го четат. Разпознаха почерка на горкичкия Рики и разбраха, че писмото е изминало пълен кръг. От Братята до мистър Лейк, от мистър Лейк до брата на Аргроу, от брата на Аргроу обратно до Тръмбъл и всичко това за тринайсет дни.

Най-накрая Спайсър го вдигна и погледна думите.

— Значи знаеш всичко, така ли? — попита той.

— Не знам колко знам.

— Кажи ни какво са ти споменали.

— Вие тримата се занимавате с изнудване на хомосексуалисти. Пускате обяви в гейсписания, завързвате кореспонденция с възрастни мъже, по някакъв начин научавате истинската им самоличност, а после ги изнудвате за пари.

— Това обобщение е доста точно — отбеляза Бийч.

— А мистър Лейк е допуснал грешката да отговори на една от вашите обяви. Не знам кога е направил това и не знам как сте го разкрили. В тази история има няколко бели петна, поне за мен.

— По-добре да остане така — каза Ярбър.

— Нямам нищо против. Не съм се натискал да върша такива услуги.

— Какво ще получиш насреща?

— Предсрочно освобождаване. Ще прекарам тук още няколко седмици, а после пак ще ме преместят. Ще ме пуснат до края на годината, а ако мистър Лейк бъде избран, ще получа пълно помилване. Сделката не е лоша. Брат ми ще получи голяма услуга от бъдещия президент.

— Значи ти си посредникът?

— Не, аз съм куриерът.

— Да започваме тогава.

— Първо вие.

— Имате писмото. Искаме пари и освобождаване.

— Колко пари?

— По два милиона на човек — заяви Спайсър. Явно бяха обсъждали това неведнъж. Три чифта очи наблюдаваха Аргроу и чакаха да трепне, да се намръщи, да се шокира. Реакция обаче не последва, само кратка пауза, през която той отвърна на погледите им.

— От мен не зависи нищо, нали разбирате? Аз само ще съобщя подробностите на брат си.

— Ние четем вестници всеки ден — каза Бийч. — Мистър Лейк разполага с повече пари, отколкото е в състояние да похарчи в момента. Шест милиона са капка в морето.

— Той има седемдесет и осем милиона на ръка без никакви дългове — добави Ярбър.

— Все едно — каза Аргроу. — Аз съм само куриер, пощаджия, нещо като Тревър.

Те отново замръзнаха при споменаването на мъртвия адвокат. Изгледаха Аргроу, чието внимание беше приковано в ноктите му, и се зачудиха дали коментарът за Тревър не беше някакъв вид предупреждение. Колко опасна беше станала тяхната игра? Бяха като замаяни от мечтите си за пари и свобода, но дали бяха в безопасност? Дали щяха да бъдат в безопасност за в бъдеще?

Винаги щяха да знаят тайната на Лейк.

— А как искате да получите парите? — попита Аргроу.

— Много просто — отвърна Спайсър. — Всичките наведнъж, преведени по банков път до някое хубаво местенце, например Панама.

— Добре. А по въпроса за освобождаването ви? — попита Аргроу.

— Какво за него? — попита Бийч.

— Някакви предложения?

— Никакви. Мислехме, че мистър Лейк ще се погрижи за това. Напоследък той има много влиятелни приятели.

— Да, но все още не е президент. Още не може да разчита на подходящите хора.

— Няма да чакаме до януари да встъпи в длъжност — заяви Ярбър. — Всъщност не мислим да чакаме и до ноември, за да видим дали ще спечели.

— Значи искате да бъдете освободени веднага?

— Възможно най-бързо — отвърна Спайсър.

— Има ли значение по какъв начин?

Те се замислиха за миг, а после Бийч каза:

— Трябва да бъде легално. Не искаме да се крием през остатъка от живота си. Не искаме непрекъснато да се страхуваме.

— Заедно ли ще си тръгнете?

— Да — каза Ярбър. — И имаме конкретни планове как да го направим. Първо обаче трябва да уговорим важните неща — парите и кога по-точно ще ни пуснат оттук.

— Разбирам. От своя страна Лейк иска всичките ви документи, писмата, бележките и копията от изнудването ви. Очевидно мистър Лейк иска да бъде уверен, че тайната му няма да излезе на бял свят.

— Ако получим онова, което искаме, той няма за какво да се безпокои — каза Бийч. — С удоволствие ще забравим, че изобщо сме чували за Арън Лейк. Само че трябва да те предупредим да предадеш на мистър Лейк, че ако нещо се случи с нас, тайната му все пак ще излезе наяве.

— Имаме човек на свобода — каза Ярбър.

— Нещо като бомба със закъснител — добави Спайсър, сякаш помагаше да се обясни необяснимото. — Ако нещо се случи с нас, като например онова, което се случи с Тревър, няколко дни по-късно бомбата ще избухне. Мистър Лейк все пак ще бъде разкрит.

— Това няма да стане — каза Аргроу.

— Ти си куриер. Не знаеш какво ще стане — ухили се Бийч. — Май са замесени същите хора, които убиха Тревър.

— Не можете да сте сигурни.

— Не, но имаме мнение по въпроса.

— Да не спорим за неща, които не можем да докажем, господа — приключи обсъждането Аргроу. — Ще се видя с брат си в девет сутринта. Нека се чакаме тук в десет.

Аргроу напусна стаята и ги остави в транс, потънали в мисли. Братята брояха парите си, но се страхуваха да започнат да ги харчат наум. Аргроу тръгна към пистата, но се върна, когато видя няколко затворници да тичат по нея. Трябваше да обикаля, докато не намери скришно място зад столовата, а после се обади на Клокнър.

Теди беше уведомен след по-малко от час.