Джон Гришам
Братята (12)

12

Осемдесет ковчега изискваха голямо пространство. Бяха подредени в безупречни редици и внимателно увити в еднакви по размери американски знамена. Пристигнаха преди трийсет минути на борда на товарен самолет на Военновъздушните сили и бяха свалени с помпозност и церемониалност. Почти хиляда роднини и приятели седяха на сгъваеми столове на бетонния под на хангара и се взираха шокирани в морето знамена пред себе си. По-многобройни от тях бяха само журналистите, държани настрана от бариерите и военната полиция.

Дори и за страна, свикнала с безсмислените авантюри на външната политика, броят на труповете беше впечатляващ. Осемдесет американци, осем англичани и осем германци; французи нямаше, защото Франция бойкотираше западните дипломатически събирания в Кайро. Защо осемдесет американци бяха останали в посолството след десет часа вечерта? Това беше най-актуалният въпрос и до този момент никой не беше стигнал до задоволителен отговор. Най-добрата хипотеза във Вашингтон гласеше, че доставчикът е закъснял, а музикантите от оркестъра са дошли още по-късно.

Но терористите бяха доказали, че могат да ударят по всяко време, следователно какво значение имаше колко късно са решили да празнуват посланикът, жена му, техните служители, колеги и гости?

Вторият важен и твърде актуален въпрос беше защо всъщност Съединените щати имаха осемдесет души в посолството си в Кайро? Държавният департамент още не беше отговорил на този въпрос.

След траурната музика, изпълнена от оркестър на Военновъздушните сили, заговори президентът. Гласът му затрепера и той успя да пророни една-две сълзи, но осемте години подобни представления го бяха изтощили. Вече много пъти се бе клел да отмъсти, затова сега наблегна на съчувствието, саможертвата и обещанията за по-добър живот в един друг свят.

Държавният секретар изчете имената на мъртвите — мрачен монолог, който трябваше да отрази тежестта на момента. Чуха се хлипания. После още музика. Най-дълга реч държа вицепрезидентът, който току-що се бе върнал от предизборна обиколка с новооткритата амбиция да изкорени тероризма от лицето на земята. Макар никога да не бе носил военна униформа, той изглеждаше готов да започне да хвърля гранати.

Нали трябваше да се съревновава с Лейк.

Лейк гледаше мрачната церемония, докато летеше от Тусон към Детройт и вече закъсняваше за друга серия интервюта. На борда беше новият шеф на екипа, занимаващ се с проучванията на общественото мнение. Новоназначеният факир на цифрите трябваше да бъде неотлъчно до него. Докато Лейк и служителите му гледаха новините, социологът работеше усилено на сгъваема масичка, на която бе наредил два преносими компютъра, три телефона и повече разпечатки, отколкото можеха да прочетат десет души.

Първичните избори в Аризона и Мичиган бяха след три дни, а подкрепата за Лейк растеше, особено в неговия щат, където той беше в ожесточена борба със стария фаворит, губернатор Тари от Индиана. В Мичиган Лейк изоставаше с десет процента, но хората го слушаха. Фиаското в Кайро наливаше вода в неговата мелница.

Губернатор Тари започна да изпитва недостиг на пари. Арън Лейк нямаше подобен проблем. Парите пристигаха по-бързо, отколкото той можеше да ги изхарчи.

Когато вицепрезидентът най-после привърши речта си, Лейк остави екрана, настани се в кожения въртящ се стол и взе някакъв вестник. Един служител му донесе кафе и докато пиеше, Лейк гледаше равнините на Канзас на дванайсет километра под него. Друг служител му предаде, че трябва да се обади спешно по телефона. Лейк се огледа и преброи тринайсет души на борда, без да включва пилотите.

За човек, който обичаше самотата и още скърбеше за съпругата си, Лейк се справяше доста добре с тази пълна липса на уединение. Около него непрекъснато имаше хора, всеки половин час беше зает от някого, всяко действие бе съгласувано с комитет, всяко интервю — предшествано от писмени варианти на въпроси и евентуални отговори. Оставаше сам по шест часа всяка нощ, макар момчетата от тайните служби да биха легнали нощем на пода, ако той им позволеше. Беше толкова уморен, че спеше като бебе. Оставаше истински сам с мислите си само в банята, под душа или в тоалетната.

Но той не се заблуждаваше. Арън Лейк, скромният конгресмен от Аризона, изведнъж беше станал сензация. Той напредваше, а другите изоставаха. На него бяха заложени големи пари. Журналистите го следваха като копои. Думите му бяха преповтаряни. Имаше могъщи приятели и по всичко изглеждаше, че има и реални шансове да спечели. Допреди месец не беше и мечтал за нещо подобно.

Лейк се наслаждаваше на мига. Кампанията беше лудост, но той би могъл да контролира темпото на самата работа. Рейгън работеше от девет до пет, а се оказа по-ефективен като президент от работохолика Картър. Веднъж да стигна до Белия дом, повтаряше си Лейк, да изтърпя тези глупаци, да спечеля първичните избори, да издържа цялата тая лудница с усмивка и остроумие, и един ден ще седя в Овалния кабинет, сам, и светът ще бъде в краката ми. И никой няма да ми досажда.

Теди седеше в бункера си с Йорк и гледаше прякото предаване от базата „Андрюс“. Когато играта загрубяваше, той предпочиташе компанията на Йорк. Обвиненията бяха безмилостни. Търсеха се изкупителни жертви и много от идиотите, които преследваха камерите, обвиняваха ЦРУ просто така, по навик.

Само да знаеха.

Теди най-после бе казал на Йорк за предупрежденията на Лъфкин и Йорк го бе разбрал напълно. За жалост и друг път се беше случвало. Когато поддържаш световния ред, винаги губиш жандарми, така че Теди и Йорк бяха преживели заедно много тъжни моменти, докато гледаха как покритите със знамена ковчези се спускат от самолета след поредния атентат. Кампанията на Лейк щеше да бъде последното усилие на Теди да спаси някой и друг американец.

Провал не беше вероятен. „Ди-Пак“ бяха събрали повече от двайсет милиона за две седмици и в момента въртяха парите из Вашингтон. Двайсет и един конгресмени бяха обещали подкрепа за Лейк срещу общата сума от шест милиона. Най-едрата плячка обаче засега беше сенатор Брит, бившият кандидат-президент, бащата на тайландското момченце. Когато напусна надпреварата за Белия дом, той дължеше близо четири милиона и нямаше никаква реална представа как да покрие този дефицит. Парите рядко следват онези, които се отказват от състезанието и свиват знамената. Илейн Тайнър, адвокатката, която управляваше „Ди-Пак“, се срещна със сенатор Брит. Успя да уреди сделката за по-малко от час. „Ди-Пак“ щяха да изплатят всички дългове от неговата кампания за период от три години, а той се задължаваше да подкрепи шумно Арън Лейк.

— Знаехме ли колко ще бъдат жертвите? — попита Йорк.

— Не — отвърна Теди след кратко мълчание.

Разговорите им винаги течаха бавно.

— Защо са толкова много?

— Заради алкохола. Често се случва в арабските страни. Различна култура, животът е скучен и затова, когато нашите дипломати си направят купон, те го правят както трябва. Много от жертвите са били доста пияни.

Минаха няколко минути.

— Къде е Идал? — попита Йорк.

— В момента е в Ирак. Вчера е бил в Тунис.

— Наистина би трябвало да го спрем.

— И това ще стане, но догодина. Ще бъде велик миг за президента Лейк.

Дванайсет от шестнайсетте конгресмени, които подкрепяха Лейк, носеха сини ризи, което не убягна на Илейн Тайнър. Когато някой вашингтонски политик се появеше в обсега на камерите, той обикновено бе издокаран в най-хубавата си синя памучна риза. Останалите четирима бяха с бели.

Тайнър подреди конгресмените пред представителите на пресата в залата на хотел „Уилард“. Най-старшият сред политиците, представителят на Флорида Търман, откри срещата, като приветства журналистите с това толкова значимо събитие. Като си служеше с предварително подготвени бележки, той изказа мнението си относно международното положение, коментира събитията в Кайро, Китай и Русия и заяви, че светът е много по-опасен, отколкото изглежда. Изреди обичайните статистики за намаляването на военния бюджет. После се впусна в дълга ода за своя близък приятел Арън Лейк, човека, с когото работел от десет години и когото познавал по-добре от всеки друг. Лейк имал да каже на хората нещо важно, може би не особено приятно, но въпреки това значимо.

Търман беше напуснал лагера на губернатор Тари и макар да го бе сторил с голямо нежелание и немалко угризения, той беше стигнал след болезнени душевни терзания до извода, че Арън Лейк е нужен за сигурността на страната. Търман премълча за последните проучвания, които сочеха, че Лейк е станал много популярен в собствения му район Тампа-Сейнт Пит.

След това микрофонът беше предаден на един конгресмен от Калифорния. Той не каза нищо ново, но въпреки това говори десет минути. В неговия район, северно от Сан Диего, имаше четирийсет и пет хиляди работници от военната и военновъздушната индустрия и всички те му се бяха обадили или му бяха писали. Той лесно се остави да бъде убеден; натискът от избирателите плюс двеста и петдесет хиляди долара от мисис Тайнър и „Ди-Пак“ свършиха работа.

Когато започнаха въпросите, шестнайсетте конгресмени се скупчиха един до друг, горящи от нетърпение да отговорят, изплашени, че лицата им няма да влязат в кадър.

Макар да нямаше председатели на комисии, групата беше достатъчно внушителна. Участниците успяха да внушат идеята, че Арън Лейк е сериозен кандидат, когото те познават и в когото вярват. Човек, от когото тази страна има нужда. Човек, който може да бъде избран.

Срещата беше организирана и отразена много внимателно и веднага се превърна в новина. Илейн Тайнър реши да изкара още петима политици на следващия ден и да запази сенатор Брит за деня преди Големия вторник, когато се провеждаха изборите в повечето щати.

Писмото в жабката на Нед беше от Пърси, младия Пърси от клиниката за наркомани, който получаваше пощата си чрез „Лоръл Ридж“, пощенска кутия 4585, Атлантик Бийч, ФЛ 32233.

Нед бе пристигнал в Атлантик Бийч преди два дни и бе твърдо решен да издири Пърси, защото подушваше нещо гнило. Май че искаха да го измамят. И без това нямаше друга работа. Беше пенсионер, имаше достатъчно пари, нямаше почти никакви близки роднини, а освен това в Синсинати валеше сняг. Беше наел стая в „Сий Търтъл Ин“, на плажа, а нощем обикаляше баровете по булевард Атлантик. Беше открил два отлични ресторанта, претъпкани местенца с много красиви момичета и момчета. Освен това беше намерил „Питс Бар и Грил“ само на една пряка от стаята си и през последните две вечери се беше напил там със студена бира. Хотелът му беше точно зад ъгъла.

През деня Нед наблюдаваше пощата — модерна сграда от тухли и стъкло, построена явно с парите на данъкоплатците, която се намираше на успоредната на плажа Първа улица. Кутията с номер 4585 беше без прозорче и се намираше по средата на една стена с още осемдесет други кутии. Нед разгледа кутията, опита се да я отвори с ключове и тел и дори зададе няколко въпроса на гишето за информация. Пощенските служители не му помогнаха. Преди да си тръгне на първия ден, той беше залепил парченце тънък черен конец за долната част на вратичката. Никой друг не би го забелязал, но така Нед щеше да разбере дали пощенската кутия е била проверявана.

Вътре имаше негово писмо в яркочервен плик, изпратено преди три дена от Синсинати. В него той пращаше на Пърси чек за хиляда долара, с които момчето искаше да си купи материали за рисуване. В свое предишно писмо Нед беше споделил, че навремето е притежавал галерия за съвременно изкуство в Гринич Вилидж. Това не беше вярно, но пък и той се съмняваше във всяка дума на Пърси.

Още от началото имаше подозрения. Преди да отговори на молбата, той се беше опитал да провери „Лоръл Ридж“, скъпата клиника за наркомани, където се предполагаше, че Пърси се лекува. Имаше частен телефонен номер, който не фигурираше в указателите. Нямаше адрес. Пърси беше обяснил, че мястото е свръхсекретно, защото много от пациентите били директори на големи корпорации и висши правителствени служители, които по един или друг начин били прибегнали до медикаментите. Звучеше добре. Момчето умееше да пише.

Освен това беше много красиво. Затова Нед му отговаряше. Всеки ден се възхищаваше на снимката му.

Молбата за пари го бе изненадала и тъй като скучаеше, той реши да прескочи до Джаксънвил.

От мястото си на паркинга, свит зад кормилото на колата, с гръб към Първа улица, той виждаше стената с пощенските кутии и можеше да наблюдава клиентите. Едва ли щеше да открие нещо, но какво от това. Използваше малък сгъваем бинокъл и от време на време срещаше учудения поглед на някой минувач. Задачата ставаше все по-монотонна след двата изминали дни, но в същото време Нед все повече се убеждаваше, че писмото му ще бъде прибрано. Сигурно някой проверяваше кутията поне веднъж на три дни. Една клиника за наркомани получава много поща, нали така? Или това бе само прикритие за някой мошеник, който се отбиваше веднъж седмично да провери заложените капани?

Мошеникът се появи късно следобед на третия ден. Той паркира фолксвагена си до колата на Нед и влезе в пощата. Носеше измачкани сиво-кафяви панталони, бяла риза, сламена шапка и вратовръзка и имаше неугледния вид на неуспял бохем.

Тревър бе пийнал по пладне в любимата си кръчма, а после си бе починал след течния обяд, като бе подремнал един час на бюрото си. Сега тъкмо се раздвижваше. Пъхна ключа в кутия номер 4585 и извади две-три писма и няколко брошури, които изхвърли на излизане от сградата.

Нед наблюдаваше всяко движение. След три дена скука искрено се зарадва, че усилията му дават резултат. Проследи фолксвагена и когато шофьорът паркира и влезе в малка, непретенциозна адвокатска кантора, Нед си тръгна, като почесваше глава и повтаряше на глас: „Адвокат?“

Продължи по магистрала А1А, успоредно на брега, излезе от Джаксънвил, тръгна на юг през Вилано Бийч, мина през Кресънт Бийч, Бевърли Бийч и Флаглър Бийч и най-накрая спря в хотел на „Холидей Ин“ до Порт Ориндж. Преди да иде в стаята си, се отби в бара.

Това не беше първият измамник, с когото бе флиртувал. Всъщност беше вторият. Нед бе успял да надуши първия, преди да е станало опасно. На третото си мартини Нед се закле, че повече няма да се хване.