Джон Гришам
Братята (2)

2

Макар да беше конгресмен от четиринайсет години, Арън Лейк все още сам караше колата си из Вашингтон. Не искаше нито шофьор, нито бодигард. Понякога някой стажант се возеше с него и си водеше бележки, но обикновено Лейк предпочиташе да си слуша на спокойствие класическа китара по стереоуредбата, докато чакаше по светофарите. Много от приятелите му, особено онези, които бяха достигнали статут на председатели или заместник-председатели, имаха по-големи коли с шофьори. Някои дори си бяха взели лимузини.

Не и Лейк. Той смяташе това за загуба на време, пари и лична свобода. Не му се искаше да влачи със себе си и шофьор, ако някога решеше да се кандидатира за по-висок пост. Освен това му харесваше да бъде сам. Офисът му беше лудница. Петнайсет души сновяха непрекъснато от стая в стая, говореха по телефоните, ровеха в разни папки и работеха за хората от Аризона, които го бяха избрали. Двама души се занимаваха само с намирането на пари. Трима стажанти се пречкаха из коридорите и му отнемаха повече време, отколкото заслужаваха.

Лейк беше вдовец и живееше сам. Притежаваше хубава стара къща в Джорджтаун, която много обичаше. Не излизаше често, само от време на време се появяваше в обществото, в което навремето го бе привлякла покойната му съпруга.

Той продължи по околовръстното. Колите се движеха бавно и внимателно заради лекия сняг. Проверката на входа на централата на ЦРУ в Лангли мина бързо и Лейк с удоволствие забеляза запазеното място на паркинга и двамата служители в цивилни дрехи.

— Мистър Мейнард ви очаква — заяви тържествено единият от тях, а другият пое куфарчето му. Властта си имаше своите предимства.

Лейк никога не се бе срещал с директора на ЦРУ в Лангли. Бяха разговаряли два пъти в Капитолия преди години, когато горкият човек още можеше да се движи. Сега Теди Мейнард беше в инвалидна количка и изпитваше непрекъснати болки. Дори и сенаторите ходеха в Лангли, когато той ги повикаше. Бе викал Лейк десетина пъти, но Мейнард беше зает човек. С дребните риби обикновено се срещаха помощниците му.

Бариера след бариера се вдигаха пред конгресмена, докато той и придружителите му навлизаха във вътрешността на централата. Когато Лейк пристигна в кабинета на мистър Мейнард, раменете му бяха по-изправени, а походката по-стегната, дори леко пружинираща. Не можеше да се сдържи. Властта опиянява.

Теди Мейнард искаше да се срещне с него.

 

 

Директорът седеше сам в голямата квадратна стая без прозорци, наричана неофициално „бункера“, и гледаше към един широк екран, на който бе замръзнало лицето на конгресмена Арън Лейк. Снимката бе правена преди три месеца на благотворителен прием, където Лейк бе изпил половин чаша вино и бе ял печено пиле, без десерт, а после се бе прибрал вкъщи сам и си бе легнал в единайсет. Снимката беше хубава, защото Лейк беше привлекателен мъж — светлочервеникава естествена коса, която не бе почнала да сивее или да оредява, тъмносини очи, четвъртита брадичка и наистина красиви зъби. Беше петдесет и три годишен и остаряваше великолепно. Прекарваше половин час на ден на машината за гребане и нивото на холестерола му беше напълно в нормата. Не бяха открили нито един лош навик. Лейк обичаше компанията на дамите, особено когато беше важно да го видят с някоя от тях. Сериозната му приятелка беше шейсетгодишна вдовица от Бетесда, чийто покоен съпруг беше натрупал състояние като лобист.

И двамата му родители бяха починали. Единствената му дъщеря беше учителка в Санта Фе. Съпругата му бе починала от рак на яйчниците след двайсет и девет години брак. Година по-късно тринайсетгодишната му болонка също беше умряла и сега конгресменът Арън Лейк от Аризона наистина живееше сам. Беше католик, не че това имаше значение в наши дни, и ходеше на църква поне веднъж седмично. Теди натисна едно копче и лицето изчезна.

Арън Лейк не беше известен извън Вашингтон най-вече защото не обичаше да се изтъква. Ако имаше амбиции за по-висок пост, значи ги пазеше в тайна. Името му бе споменато веднъж като потенциален кандидат за губернатор на Аризона, но Лейк твърде много харесваше Вашингтон. Обичаше Джорджтаун — тълпите, анонимността, градския живот с добрите ресторанти, малките книжарници и кафенета. Обичаше театъра и музиката. Двамата с покойната му съпруга никога не пропускаха спектакъл в Кенеди Сентър.

В Конгреса Лейк беше известен като умен и работлив политик, който освен това беше красноречив, честен, лоялен и много съвестен. Тъй като в неговия щат имаше четирима големи производители на оръжие, той беше станал експерт по военните технологии. Беше председател на Комисията по въоръжените сили и тъкмо в това си качество се беше запознал с Теди Мейнард.

Теди чукна с пръст и лицето на Лейк се появи на екрана. През петдесетте си години в разузнаването директорът на ЦРУ рядко бе усещал стомахът му да се свива. Бе избягвал куршуми, беше се крил под мостове, беше мръзнал в планини, бе отровил двама чешки шпиони, бе застрелял един предател в Бон, бе научил седем езика, бе се борил против Студената война, бе се опитал да предотврати следващата, бе преживял десет пъти повече от всеки друг агент и все пак, като гледаше сега невинното лице на конгресмена Арън Лейк, стомахът му се свиваше.

Той — и ЦРУ — се канеха да направят нещо безпрецедентно.

Бяха започнали със стотина сенатори, петдесет губернатори, четиристотин трийсет и пет конгресмени — всички обичайни заподозрени, и накрая беше останал само един. Представителят от Аризона Арън Лейк.

Теди натисна копчето и екранът угасна. Краката му бяха завити с одеяло. Обличаше едно и също всеки ден — тъмносин пуловер с остро деколте, бяла риза и небиеща на очи вратовръзка. Приближи количката си до вратата и се подготви да посрещне своя кандидат.

 

 

През осемте минути в чакалнята предложиха на Лейк кафе и сладкиш, който той отказа. Беше висок метър и осемдесет и два, тежеше седемдесет и седем килограма и много държеше на външния си вид. Ако бе приел сладкиша, Теди би се учудил. Доколкото знаеха, Лейк никога не ядеше захар. Никога.

Кафето му обаче беше силно и докато го пиеше, конгресменът прегледа още веднъж данните от своето проучване. Целта на срещата беше да обсъдят обезпокоителното струпване на купени на черно оръжия на Балканите. Лейк носеше два доклада, осемдесет страници информация и цифри, върху които беше работил до два часа през нощта. Не беше сигурен защо мистър Мейнард иска да се срещнат в Лангли и да обсъждат такава тема, но беше решил да се подготви добре.

Чу се леко бръмчене, вратата се отвори и директорът на ЦРУ, увит в одеяло, се появи в количката си. Личеше си, че е на седемдесет и четири години. Ръкостискането му обаче беше здраво, вероятно защото ръцете му бяха заякнали от придвижването на количката. Лейк го последва в стаята, а двата питбула с университетски дипломи останаха да пазят вратата.

Седнаха един срещу друг от двете страни на дълга маса, която стигаше до края на стаята, където голяма бяла стена служеше за екран. След кратка размяна на любезности Теди натисна едно копче и пред тях се появи друго лице. Още едно натискане, и осветлението угасна. Лейк беше очарован — натискаш копчето и пред теб блясват образи. Стаята без съмнение бе оборудвана с достатъчно електроника, за да следят пулса му от десет метра разстояние.

— Знаете ли кой е този човек? — попита Теди.

— Мисля, че да. Виждал съм го някъде.

— Това е Натли Ченков. Бивш генерал. Сега е член на руския парламент. Или поне на онова, което е останало от него.

— Наричат го още и Ловкия — добави гордо Лейк.

— Точно така. Комунист хардлайнер, тесни връзки с военните, блестящ ум, огромно самочувствие и никакви задръжки. В момента той е най-опасният човек на света.

— Не знаех.

Проблясване. На екрана се появи друго лице, сякаш изсечено от камък под парадната военна шапка.

— Това е Юрий Голцин, вторият човек в онова, което е останало от руската армия. Ченков и Голцин имат големи планове. — На екрана се появи картата на Русия, северно от Москва. — Складират оръжия в този район — каза Теди. — На практика ги крадат от себе си, като обират руската армия, но освен това купуват и на черния пазар.

— Откъде вземат пари?

— Откъде ли не. Разменят петрол за израелски радари. Търгуват с наркотици и купуват китайски танкове през Пакистан. Ченков има връзки с различни мафиоти. Един от тях наскоро купи завод в Малайзия, който произвежда само бойни пушки. Всичко е добре пресметнато. Ченков има мозък и много висок коефициент на интелигентност. Може би е гений.

Самият Мейнард беше гений и ако той даваше това определение за друг човек, конгресменът Лейк не можеше да не му вярва.

— И кого ще нападнат?

Теди не отвърна на въпроса, защото не беше готов за това.

— Вижте град Вологда. Намира се на около осемстотин километра източно от Москва. Миналата седмица там са били закарани шейсет „ветровки“. Както знаете, „ветровките“…

— … са еквивалентът на нашите ракети „Томахоук“, само че шейсет сантиметра по-дълги.

— Точно така. През последните деветдесет дни те струпаха там триста „ветровки“. Виждате ли град Рибинск на югозапад от Вологда?

— Известен е с плутония си.

— Да, тонове и тонове. Достатъчно за десет хиляди ядрени бойни глави. Ченков, Голцин и хората им контролират целия район.

— Как така го контролират?

— С помощта на мрежа от местни мафиоти и подразделения на армията. Ченков е сложил свои хора където трябва.

— Защо?

Теди натисна едно копче и екранът угасна. Светлините обаче останаха приглушени, затова гласът му сякаш идваше от сенките.

— Всеки момент ще бъде извършен преврат, мистър Лейк. Най-страшните ни страхове се сбъдват. Руското общество се разпада. Демокрацията е пълна подигравка. Капитализмът е кошмар. Смятахме, че ще превземем Русия с хамбургери, и се провалихме ужасно. Работниците не получават заплати и все пак се радват, че поне имат работа. Двайсет процента от населението нямат. Децата умират, защото не достигат лекарства. Много възрастни също. Десет процента са бездомници. Двайсет са гладни. Нещата се влошават с всеки изминал ден. Страната се ограбва от мафиоти. Смятаме, че оттам са изнесени поне петстотин милиарда долара. Подобрение не се очаква. Моментът е идеален за нов водач с твърда ръка, диктатор, който да обещае на хората да им върне стабилността. Страната плаче за лидер и мистър Ченков е решил да се заеме с това.

— А той контролира армията.

— Да, той контролира армията и това е достатъчно. Превратът ще бъде безкръвен, защото хората са готови за него. Те ще приемат Ченков с разтворени обятия. Той ще мине по Червения площад и ще ни предизвика, нас, Съединените щати, да се опитаме да му попречим. Пак ще станем лошите.

— Значи Студената война ще започне отново — каза Лейк замислено.

— Война ще има, но няма да е студена. Ченков иска разширяване на територията и връщане на стария Съветски съюз. Той отчаяно се нуждае от пари и ще си ги набави под формата на земя, заводи, петрол и храни. Ще започне малки регионални войни, които може лесно да спечели. — На екрана се появи друга карта. Първият етап от налагането на новия световен ред беше представен на вниманието на конгресмена Лейк. Теди не пропусна нито дума. — Предполагам, че ще прегази прибалтийските републики, като свали правителствата на Литва, Латвия, Естония и прочие. После ще премине към бившия социалистически блок и ще сключи сделка с някои от комунистите там.

Конгресменът безмълвно гледаше как Русия се разширява. Предсказанията на Теди бяха толкова точни и уверени.

— Ами китайците?

Теди обаче не беше приключил с Източна Европа. Натисна някакво копче и картата се смени.

— Ето тук ще ни притисне.

— В Полша?

— Да. Винаги оттам се почва. Бог знае защо, Полша сега е член на НАТО. Само си представете — Полша да пази нас и Източна Европа. Ченков ще консолидира старата руска територия и ще започне да гледа на запад. Също като Хитлер, само че той е гледал на изток.

— Защо му е нужна Полша?

— Защо му е трябвала на Хитлер? Просто се е намирала между него и Русия. Той мразел поляците и бил готов за война. На Ченков не му пука за Полша, той просто иска да я контролира. А също и да разбие НАТО.

— Нима би рискувал да започне трета световна война?

Теди натисна няколко копчета; екранът отново стана стена, а лампите светнаха. Аудио-визуалната част свърши и дойде време за по-сериозен разговор. Болка прониза краката му и той неволно се намръщи.

— Не мога да ви отговоря на този въпрос — каза той. — Ние знаем много неща, но не можем да четем мислите му. Ченков действа много внимателно, поставя свои хора на важните места, подготвя нещата най-прецизно. Въобще не е изключено.

— Разбира се, че не е. Ние обсъждаме подобни сценарии от осем години, но все се надяваме, че няма да се осъществят.

— Един от тях е в процес на осъществяване в момента, мистър Лейк. Ченков и Голцин елиминират опонентите си, докато ние с вас разговаряме тук.

— Кога се очаква да започнат да действат?

Теди отново се размърда под одеялото, като се опитваше да се намести така, че да спре болката.

— Трудно е да се каже. Ако е умен, а той определено е, ще изчака да почнат протести по улиците. Смятам, че до една година Натли Ченков ще стане най-известният човек в света.

— Една година — повтори тихо Лейк, сякаш току-що му бяха прочели смъртната присъда.

Последва дълга пауза, през която конгресменът от Аризона си представяше края на света. Притесненията на Теди намаляха. Лейк много му харесваше. Наистина беше привлекателен, образован и умен. Не бяха сбъркали.

Лейк можеше да бъде избран.

 

 

След като пиха кафе и Теди проведе един телефонен разговор — с вицепрезидента, — двамата се върнаха към дискусията си. Конгресменът беше поласкан, че Теди му отделя толкова много време. Руснаците идваха, а Мейнард изглеждаше съвсем спокоен.

— Едва ли е нужно да ви казвам колко неподготвени са нашите военни — заяви директорът на ЦРУ мрачно.

— Неподготвени за какво? За война?

— Вероятно. Ако не сме подготвени, може и да има война. Ако сме силни, ще я избегнем. В момента Пентагонът не може да постигне онова, което направихме в Персийския залив през деветдесет и първа.

— Нивото ни е на седемдесет процента от тогавашното — каза авторитетно Лейк. Това беше негова територия.

— Седемдесет процента означават война, мистър Лейк. Война, която не можем да спечелим. Ченков харчи всеки откраднат петак за оръжия, а ние орязваме бюджета си и съкращаваме войската. Ние искаме да натискаме копчета и да хвърляме умни бомби, за да не се пролее американска кръв. Ченков ще разполага с два милиона гладни войници, готови да се бият и да умрат, ако трябва.

За миг Лейк се почувства горд. Той бе имал смелостта да гласува против последния бюджет, защото в него се намаляваха военните разходи. Неговите избиратели не одобряваха това.

— Не можем ли да разкрием Ченков сега? — попита той.

— Категорично не. Имаме превъзходно разузнаване. Ако реагираме, той ще разбере, че знаем за плановете му. Такава е шпионската игра, мистър Лейк. Твърде рано е да го превръщаме в чудовище.

— Какъв е планът ви тогава? — попита смело Лейк. Кой беше той, за да пита Теди Мейнард за плановете му? Целта на срещата беше изпълнена. Още един конгресмен бе осведомен за ситуацията. Всеки момент Лейк очакваше да го помолят да си тръгне, за да влезе някой друг председател на комисия.

Само че Теди имаше големи планове и умираше от желание да ги сподели.

— Първичните избори в Ню Хампшър са само след две седмици. Четирима републиканци и трима демократи говорят едно и също. Нито един кандидат не иска да се увеличат разходите за отбрана. Имаме излишък в бюджета, чудо на чудесата, и всички бъкат от идеи как да ги похарчат. Пълни идиоти. Преди няколко години имахме бюджетен дефицит и Конгресът пръскаше пари по-бързо, отколкото можеха да се печатат. Сега има излишък. И те направо ще се задавят от лакомия.

Конгресмен Лейк се намръщи за миг, но после реши да не възразява.

— Извинете — усети се Теди. — Конгресът като цяло е безотговорен, но има много добри конгресмени.

— И сам зная.

— Та както казвах, пълно е с клонинги. Преди две седмици имахме няколко съвсем различни фаворити. Но всички гледат да се оплюят един друг за благото на четирийсет и четвъртия по големина щат. Това е глупаво. — Теди замълча за миг, намръщи се и се опита да намести безжизнените си крака. — Трябва ни ново лице, мистър Лейк, и ние смятаме, че това сте вие.

Първата реакция на Лейк беше да потисне смеха си. Успя да го направи, като се усмихна, а после се закашля. Опита се да се стегне и отвърна:

— Вие се шегувате.

— Знаете, че не се шегувам, мистър Лейк — каза строго Теди. Явно Арън Лейк бе попаднал в добре поставен капан.

Лейк се закашля отново и окончателно се овладя.

— Добре тогава, слушам ви.

— Много е просто. Всъщност тъкмо в това се крие и цялата прелест. Вече е твърде късно да се кандидатирате за Ню Хампшър — този щат и без това няма значение. Оставете другите да се бият за него. Изчакайте да свършат и изненадайте всички, като обявите кандидатурата си за президент. Много хора ще попитат „Кой по дяволите е Арън Лейк?“ и в това няма нищо лошо. Тъкмо това искаме. Скоро ще разберат. Отначало програмата ви ще съдържа само една основна теза. Всичко ще се върти около военните разходи. Вие ще бъдете пророк с какви ли не ужасни предсказания за слабостта на нашата армия. Ще предизвикате всеобщо внимание, като призовете към удвояване на военните разходи.

— Удвояване?

— Видяхте ли, че действа? Привлякох вниманието ви. Да, ще ги удвоите по време на четиригодишния си мандат.

— Но защо? Наистина трябва да се увеличат военните разходи, но да се удвоят ми се вижда прекалено.

— Не и ако ни предстои нова война, мистър Лейк. Една война, в която ние ще натискаме копчета и ще изстрелваме хиляди ракети „Томахоук“, по един милион долара всяка. Почти ги свършихме миналата година в онази каша на Балканите. Не можем да намерим достатъчно войници, моряци и пилоти, мистър Лейк. Вие знаете това. Армията има нужда от купища пари, за да привлече младежите. Нищо не ни достига — нито войници, нито ракети, нито танкове, самолети и самолетоносачи. Ченков трупа оръжия сега. Ние не. Ние продължаваме да орязваме военните разходи и ако продължаваме така още един мандат, с нас е свършено.

Теди повиши тон почти гневно и когато спря след „с нас е свършено“, Арън Лейк едва ли не чувстваше как земята трепери от бомбардировките.

— Откъде ще дойдат парите?

— Парите за какво?

— За армията.

Теди се изсмя презрително, а после каза:

— Откъдето идват по принцип. Трябва ли да ви напомням, сър, че имаме бюджетен излишък?

— Харчим го най-усилено. Нали това ни е работата!

— Разбира се. Вижте какво, мистър Лейк, не се тревожете за парите. Малко след като обявим кандидатурата ви, ще изплашим до смърт американците. Отначало ще ви помислят за смахнат, някакъв луд от Аризона, който иска да прави още повече бомби. Но ние ще ги разтърсим. Ще предизвикаме криза на другия край на света и внезапно Арън Лейк ще се окаже пророк. Най-важното е да подберем правилно момента. Вие държите реч за това колко сме слаби в Азия и малко хора ви обръщат внимание. После ние създаваме там ситуация, която разтърсва света, и изведнъж всички ще поискат да говорят с вас. И така ще продължим през цялата кампания. Ще поддържаме напрежението оттук. Ще представяме доклади, ще създаваме ситуации, ще манипулираме медиите и ще дискредитираме опонентите ви. Честно казано, мистър Лейк, не очаквам да бъде толкова трудно.

— Звучите, сякаш вече сте го правили.

— Не. Правили сме някои необичайни неща, винаги в стремежа си да защитим тази страна. Но никога не сме се опитвали да се месим в президентските избори. — В тона на Теди се долавяше съжаление.

Лейк бутна стола си назад, изправи се и пораздвижи изтръпналите си крайници. После бавно тръгна край масата към другия край на стаята. Краката му тежаха. Сърцето му биеше лудо. Капанът бе щракнал и той се бе хванал в него.

Върна се на мястото си.

— Нямам достатъчно пари — каза той. Знаеше, че Мейнард вече е мислил по въпроса.

Теди се усмихна, кимна и се престори, че мисли. Къщата на Лейк в Джорджтаун струваше четиристотин хиляди долара. Конгресменът имаше около двеста хиляди във взаимоспомагателни фондове и още сто хиляди в общински облигации. Не беше теглил някакъв значителен кредит. Имаше четирийсет хиляди в сметката за преизбирането си.

— Един богат кандидат не би се харесал — каза Теди и натисна друго копче. На стената отново се появиха ярки образи. — Парите няма да бъдат проблем, мистър Лейк — продължи директорът с много по-ведър тон. — Ще ги вземем от производителите на оръжия. Вижте това — посочи той с дясната си ръка, сякаш Лейк не бе сигурен къде да гледа. — Миналата година самолетната и военната индустрия са реализирали близо двеста милиарда долара печалба. Ние ще вземем само една малка част от нея.

— Колко малка?

— Колкото е необходимо. Съвсем реалистично можем да очакваме сто милиона долара.

— Сто милиона долара обаче не могат да бъдат скрити.

— Не бъдете толкова сигурен, мистър Лейк. И не се безпокойте за това. Вие ще държите речи, ще ви снимат в предизборни клипове и ще ръководите кампанията. Парите ще потекат. До ноември американските гласоподаватели ще бъдат толкова изплашени за края на света, че няма да се интересуват от разходите. Ще пометете опонентите си като лавина.

Значи Теди Мейнард предлагаше съкрушителна победа. Потресен и замаян, Лейк гледаше цифрите на екрана — 194 милиарда долара в самолетната и военната индустрия. Миналогодишният бюджет за военни разходи беше 270 милиарда. Ако се удвои сумата до 540 милиарда за четири години, производителите отново ще приберат луди пари. Работниците също! Тлъсти заплати! Работа за всички!

Кандидатът Лейк щеше да бъде подкрепен от парите на мениджърите и гласовете на профсъюзите. Първоначалният шок започна да отминава и той проумя колко прост е всъщност планът на Теди. Ще вземат пари от онези, които ще спечелят от това. Ще изплашат избирателите и ще ги накарат да гласуват, за да спасят света. И ще се радват на съкрушителна победа.

Теди го остави да помисли малко, а после каза:

— Ще го направим чрез комитетите за политическо действие. Профсъюзи, строители, директори, бизнес-коалиции — вече имаме предостатъчно политически групи. И ще създадем нови.

Лейк вече мислено ги организираше. Стотици комитети, всички натъпкани с безпрецедентни за една президентска кампания пари. Шокът премина напълно и бе заменен от ентусиазъм. Изскочиха хиляди въпроси. Кого да посоча за вицепрезидент? Кой ще води кампанията? Кой ще бъде началник на предизборния щаб? Къде трябва да се обяви кандидатурата?

— Може и да стане — заяви сдържано той.

— Разбира се, че ще стане, мистър Лейк. Имайте ми доверие. Отдавна го планираме.

— Колко хора знаят за това?

— Не са много. Вие бяхте внимателно подбран, мистър Лейк. Разгледахме много кандидатури, но накрая все стигахме до вашето име. Проверихме цялата информация за вас.

— Доста скучно, нали?

— Общо взето да, макар че ме безпокои връзката ви с мисис Валоти. Дамата се е развеждала два пъти и взема болкоуспокояващи.

— Не знаех, че имам връзка с мисис Валоти.

— Наскоро са ви видели заедно.

— Вие ме следите, така ли?

— Нима очаквате нещо друго?

— Всъщност не.

— Завели сте я на благотворителен прием за набиране на средства за потиснатите жени в Афганистан. Ще се разплача от умиление. — Тонът на Теди изведнъж стана лаконичен и изпълнен със сарказъм.

— Не исках да ходя.

— Тогава не ходете. Зарежете тези глупости. Те са за Холивуд. Валоти само ще ви създаде неприятности.

— Някоя друга? — попита леко засегнат Лейк. Откакто овдовя, личният му живот беше доста скучен. Сега започваше да се гордее с това.

— Не бих казал — отвърна Теди. — Мис Бенчли изглежда доста стабилна и е много подходяща за придружителка.

— Благодаря.

— Ще се заяждат с отношението ви към абортите, но няма да сте първият.

— Това е доста предъвквана тема — отвърна Лейк. Писнало му беше да се занимава с нея. Беше се изказвал „за“ и „против“ абортите, беше защитавал правото на възпроизводство, правото на избор, правата на детето, беше смятан и за женомразец, и за поддръжник на феминизма. През четиринайсетте години, прекарани в Конгреса на САЩ, го бяха преследвали из цялото минно поле на абортите и го бяха ранявали след всеки стратегически ход.

Абортите вече не го плашеха, поне не в момента. Повече се притесняваше от факта, че ЦРУ разследва миналото му.

— Ами делото „Грийнтрий“?

Теди махна пренебрежително.

— Това е било преди двайсет и три години. Никой не е осъден. Партньорът ви е фалирал и е бил обвинен, но заседателите са го оправдали. Ще стигнат и до този случай, до всичко ще стигнат. Но, честно казано, ние ще им отвлечем вниманието. Затова е хубаво да се включите в последния момент. Пресата няма да има време да търси нещо скандално.

— Не съм женен. Само веднъж сме имали неженен президент.

— Вие сте вдовец, съпруг на една прекрасна жена, уважавана и тук, и в Аризона. Това няма да бъде проблем. Повярвайте ми.

— Какво ви безпокои тогава?

— Нищо. Абсолютно нищо. Вие сте стабилен кандидат и имате голям шанс да бъдете избран. Ние ще подготвим платформата ви, ще събудим страховете на хората и ще съберем достатъчно пари.

Лейк отново се изправи и закрачи из стаята, като гладеше косата си, почесваше брадичка и се опитваше да разсъждава трезво.

— Имам много въпроси — каза той.

— Може би ще успея да отговоря на някои от тях. Нека се видим отново утре тук, по същото време. Преспете, премислете всичко, мистър Лейк. Времето е ценно, но предполагам, че на човек са му нужни двайсет и четири часа, преди да вземе такова решение — усмихна се Теди Мейнард.

— Прекрасна идея. Нека да помисля. Ще ви дам отговор утре.

— Никой не трябва да знае за този разговор.

— Естествено.