Линдзи Келк
Аз обичам Холивуд (8)

Осма глава

Точно до момента, в който лимузината на Джеймс спря пред хотел „Холивуд“ в единайсет и четири минути сутринта, аз очаквах телефонното обаждане на Блейк, с което ми съобщава, че няма да дойдат и интервюто се отменя. Обаче ето че те се появиха и ето ме и мен, с гигантските слънчеви очила на Джени, в ръка с чашка кафе от „Старбъкс“ и (красивата ми, но с всеки изминал ден все по-износваща се) чанта на Марк Джейкъбс през рамо. Поех си дълбоко дъх, задържах го и отворих вратата на колата. И ако вчера си бях мислела, че Алекс е крайно притеснен, а Мери — ядосана, то това е било, защото не бях виждала Блейк.

— Ето защо тези проклети интервюта в стил „един ден от живота на“ не се получават! — започна гръмовната си реч той още в мига, в който лимузината се отлепи от бордюра пред хотела. — Не искам да те чувам да казваш каквото и да било, докато не се върнем в хотела! Точно затова трябваше да се срещнем за един час в някой хотелски апартамент, придружени от отговорник за връзките с обществеността и охранител, и това изобщо нямаше да се случи!

Не можех да споря с тази безупречна логика.

— А там щеше ли да има минерална вода? — обади се невинно Джеймс.

— Разбира се! — скастри го Блейк, но без да отлепва от мен хвърлящите си гневни искри очи.

— А от онези миниатюрни пастички?

— Не, защото този месец си на диета! — отсече асистентът му, скръсти бясно ръце и ме погледна унищожително.

— Блейк, успокой се, моля те! Анджела няма никаква вина за това! — постави внимателно ръка Джеймс върху рамото му. Аз пък свалих слънчевите си очила и го дарих с най-невинния си поглед.

— Така е, както вече ти казах, снимките са изцяло твоя грешка! — избоботи Блейк, но все така гледащ към мен. — Твоя е грешката също така, че тя е все още тук! Обаче казвам и на двама ви — бяхте дотук! От този момент нататък няма да се отлепя от вас!

— Ясно, Блейк — усмихна се мило Джеймс. — Обещаваме, че ще играем по твоите правила. Но ако ще се наложи да говорим в продължение на цял час, аз определено ще имам нужда от кафе! А тъй като „Кофи бийн“ е точно зад ъгъла, какво ще кажеш да си вземем по едно? Знаеш колко мразя хотелските кафета!

— Хубаво — просъска Блейк, все така не отлепящ очи от мен. Зачудих се дали няма да е най-добре отново да си сложа очилата. — Тя да отиде да ти го купи!

— Искаш Анджела да излезе от моята лимузина и да поръча любимото ми кафе в любимия ми магазин за кафе, който често посещавам? — изрече най-невинно Джеймс, протегна ръка и хвана моята. Аз едва се сдържах да не се изхиля. Нерви, това са само нерви. — Блейк, не мислиш ли, че това само ще разпали още повече огъня? Знаеш, че там непрекъснато гъмжи от папараци!

— Да, гъмжи — изгъгнах аз.

— Казах ти да не си отваряш устата, докато не стигнем в хотела! — сряза ме автоматично Блейк, но веднага тръгна да излиза от колата.

Задържах дъх, докато вратата зад него се затвори.

— Съжалявам! — промърморих накрая. — Знам, че не е смешно, но…

— Само секунда, Анджела! Хей, Джак! — извика Джеймс, стисна ръката ми, а после натисна бутона за микрофона, за да говори с шофьора. — Струва ми се, че докато спирахме, забелязах някакви фотографи! Какво ще кажеш да потегляме, а? Като например към „Пинкбъри“ на Бевърли Драйв?

Силуетът от другата страна на матираното стъкло кимна и колата се изстреля напред.

— Най-сетне! Какво облекчение! — въздъхна Джеймс и опъна ръце по цялото протежение на седалката. — Откакто онези снимки излязоха в интернет, Блейк вече окончателно откачи.

— И смяташ, че сега няма да откачи още повече, така ли? Имам чувството, че веднага ще се обади в редакцията на моето списание! А вече ме предупредиха, че съм само на една крачка от уволнение. И ако той им се обади…

— Той няма да им се обади — изрече спокойно Джеймс и бръсна някаква несъществуваща прашинка от тъмносинята си риза. — Колко пъти трябва да ти казвам, че Блейк няма власт да взема никакви решения! А и от списанието няма да те уволнят. Веднага щом снимките излязоха, аз им изпратих имейл. Припомних им, че това интервю ще го дам само на теб и те много добре го знаят!

— Направо не мога да те разбера! — възкликнах и започнах да разтривам слепоочията си, като се стараех да не мисля за това, че ризата е в същия цвят като очите му. — Единственото, което съм направила до този момент, е да ти причинявам неприятности. Можеше да си имаш истински репортер, можеше да направиш само онова едночасово нещо в хотелската стая, за което говореше Блейк, и така да си спестиш цялата тази суматоха и проблеми. А снимките — не те ли притесняват? Или поне дразнят?

— Ти не си ли правила проучване за мен, преди да се запознаем, а? — погледна ме Джеймс и поклати глава. — В интернет има далеч по-лоши мои снимки. Снимки, видеозаписи… Все неща, които в никакъв случай не бих показал на майка си. И защо тогава ще искам да седя в специална стая и да повтарям същата стара песен за следващия си филм, за това, защо обичам да живея в Лос Анджелис, липсва ли ми Великобритания и прочее глупости, когато мога да си похапвам бургери и да говоря за истинските неща с теб?

— Логичен довод — съгласих се аз. — Но не си ли поне мъничко притеснен заради снимките?

— Притеснен съм само защото те притесняват теб! Иначе — сви рамене той, — лично аз съм им свикнал. А и жените, които са на тях с мен, също обикновено са им свикнали.

Дори не се изчерви! Затова аз се изчервих и заради двама ни.

— Съжалявам! Очевидно още тогава трябваше да кажа нещо. Но истината е, че в мига, в който зърнеш фотографите, обикновено вече е твърде късно — рече той, загледан през прозореца. Аз също погледнах и зърнах табелата на Бевърли Хилс, поставена насред безупречно подстригана морава. Е, не точно като знака на Холивуд, но не по-малко бляскава от него. — А как беше приятелката ти, когато се прибра снощи? — попита той.

— Джени ли? Не може да се каже, че ме посрещна с отворени обятия — признах аз. — Но днес почти се успокои от пазаруването. Между другото, много благодаря! Това е… как да се изразя… истинска лудост! Нямаше нужда да го правиш!

— Моля, няма защо — махна с ръка той, за да парира благодарностите ми. — Ами другия ти приятел, Джо?

— Не съм го виждала. Още веднъж се извинявам за поведението му. Очевидно наистина има някакъв проблем! — И наистина, все още не можех да повярвам колко жалко се бе държал Джо. — А и както ти казах още онази вечер, той не ми е приятел!

— Да, той е малко… — Замисли се. После махна с ръка. — Няма значение! Да знаеш, че в живота няма такъв проблем, който да не може да бъде разрешен от замръзнало кисело мляко!

— Боже господи! Ти си истинска жена! — засмях се аз. — Ще ми се да те чуя как изричаш това в Шефилд!

— Млъквай и си вади портфейла! — отсече весело той, докато колата спираше. — Сега ти черпиш!

— Със замръзнало кисело мляко? — подвикнах му аз, докато се измъквах от лимузината след него. — Звучи ми като справедлива отплата за всичко, което ни купи вчера.

— Може, обаче за онези неща не съм длъжен да плащам! А това тук е много скъпо кисело мляко!

— Очевидно напълно забрави откъде си тръгнал, Джим Джейкъбс! — подкачих го аз.

* * *

Оказа се, че замръзналото кисело мляко „Пинкбъри“ има почти магически свойства. Докато Джеймс трупаше върху своето ананаси и ягоди, аз покрих моето с шоколадови топчета и парченца шоколад. И на всичко отгоре ми върнаха ресто от десетачката. Жестоко!

— Направо не мога да повярвам колко е вкусно! — промърморих с уста, пълна с млечното удоволствие. — Киселото мляко не трябва ли да е безвкусно и здравословно?

— То си е здравословно — или поне беше, докато не го засипа с всичките тези боклуци! — отбеляза шеговито Джеймс. Улицата около нас беше пълна с красиви мъже с огромни мускули и златист тен, както и поредната порция от вездесъщите момичета „Уг“.

— Какво ще кажеш да продължа да те запознавам с моите любими кътчета в Лос Анджелис? — продължи след малко той, докато вървяхме по пътя покрай всичките жени, които ни зяпаха, и всичките мъже, които се преструваха, че не ни зяпат. Единствената разлика днес бе, че вече зяпаха и мен, а не само него. — Какво ще кажеш за „Гроув“? Още малко пазаруване? Това би трябвало да те развесели!

— Извинявай, Джеймс, но… — промърморих и сведох глава. Защо всичко в Лос Анджелис е толкова открито? Какво ли не бих дала сега за една сенчеста странична уличка или метростанция! — Разбирам, че не искаш обичайния тип интервю със заседяване на едно място, но не може ли поне да отидем някъде, където е… не знам… където не е чак толкова открито?

— Може би „Бевърли Център“? — изгледа ме Джеймс, глътна последната лъжичка от киселото си мляко и хвърли кофичката в близкото кошче. — Или на „Мелроуз“? Макар че там сигурно ще има папараци.

— Навсякъде ли, където отидеш, има папараци? — попитах, активно игнорирайки две момичета с малки кучета и огромни чаши кафе, които ни зяпаха от отсрещния тротоар.

— Долу-горе — сви рамене той. — Но както вече ти казах, това не е проблем.

— Напротив, проблем е! — промърморих, докато оглеждах група дребни пубертети, облечени от глава до пети във висша младежка мода, най-нагло сравняващи истинския Джеймс Джейкъбс и „мистериозното момиче“ с изображенията от своите блекбърита. — Поне за мен със сигурност е проблем! Извинявай.

— Няма защо да се извиняваш! — отсече Джеймс и демонстративно ме прегърна. Имах чувството, че чувам как цялата улица си поема дъх. — Щом за теб е проблем, значи и за мен е проблем! Кажи сега, ако точно в този момент би могла да се пренесеш магически някъде, къде би избрала да отидеш?

— Ню Йорк?

Джеймс се усмихна и рече:

— Е, за половин час не мога да те пренеса на другия край на континента, но мога да сторя нещо не по-лошо от това!

* * *

Върнахме се в лимузината, с която напуснахме Бевърли Хилс и поехме през Холивуд, и продължихме още напред — до момента, в който Джеймс не почука по разделителното стъкло, за да даде знак на шофьора Джак да спре. В мига, в който пристъпихме навън, аз се почувствах като у дома си. От момичетата с тен, огромни ботуши и миниатюрни панталонки нямаше и следа. На тяхно място се виждаха бради, разнебитени стари коли и карирани ризи. „Старбъкс“ беше заменен от ъглови кафенета, „Ърбан Аутфитърс“ — от смесени магазини, а огромните мултиплекси — от миниатюрни киносалони. И макар че оттук океанът не се виждаше, красивото синьо небе бе обрамчено от хълмове и високи планини.

— Харесва ли ти? — попита Джеймс и се подпря на абсурдно натрапващата се в тази обстановка лимузина. Не можех да повярвам, че се намираме само на десетина минути път с кола от Холивуд.

— Харесва ми — кимнах и прекарах дръжките на любимата си чанта през главата си. — Къде се намираме?

— Лос Фелис — отговори той. — Това е най-близкото място, напомнящо за дома, до което можех да те заведа, без да използвам самолета.

— Сигурна съм, че пицата не е чак толкова добра, колкото в Бруклин — отбелязах, докато се оглеждах. Тук нито един човек не ни зяпаше. — Окей, в такъв случай да се захващаме за работа! Къде ще направим интервюто?

— Ето там! — посочи той един малък мрачен вход зад мен. — След теб!

Джеймс отвори и от слънчевата улица се озовахме в миниатюрен, сумрачен бар. Минах през ресните и примижах. Подобно на нощния клуб „Теди“, и тук имаше червени сепарета, само че те бяха тапицирани с напукана винилова кожа, а не с кадифе. Луксозното лустро на купения блясък на Стария Холивуд, символизирано от Джесика Симпсън, беше изцяло заменено от истинската класа на старата школа, символизирана от леко застоялия мирис на няколко десетилетия бурни нощи. На миниатюрната сцена в центъра на залата имаше барабани, няколко китари и едно пиано.

— Здравей, Джеймс! — достигна до нас глас иззад бара, опънат по цялата задна стена на помещението и осветен от антични лампи от онова време. Само дето имах чувството, че са толкова антични, че всеки момент могат да се разпаднат, ако ги докосна. Момичето, което поздрави Джеймс, имаше буйна огненочервена коса и ярка, черна очна линия. — Вземи си, каквото искаш. Аз ще поизляза малко.

— Благодаря, Марина! — кимна Джеймс и седна на пианото. — Добре дошла в „Дрезден“! Това е най-любимият ми нощен клуб в цял Лос Анджелис! Никакви папараци.

— Ти свириш? — изгледах го изумено, докато се настанявах до него.

— Да, свиря — усмихна се той, вдигна капака и изсвири няколко нежни акорда. На фона на този сумрак, загледана в свирещия на пиано Джеймс, имах чувството, че съм много далече от всичко. От снимките в уебсайта, от Алекс, от Мери… Поставих пръсти върху хладните клавиши на пианото и се загледах в клавиатурата.

— Свириш ли? — попита той.

— Не. Не мога да свиря дори на свирка.

— А пееш ли?

Погледнах право в тъмносините му очи и се изсмях високо.

— Не, не мога да пея! Но стига вече! Нали дойдохме тук да правим интервю?

— Така е — кимна той и затвори капака на пианото. — Просто се чувствам малко като измамник да премина през цялата типична актьорска процедура с теб. Защото журналистите са тези, които създават образа на актьора. Именно техните въпроси създават заглавия от рода на: „Обичам уханието на океана в спокойна лятна нощ“!

— Мога ли да те цитирам? — изгледах го закачливо. — Защото нямам никакви въпроси за уханието на океана, по което и да е време на деня или нощта, а този ми се стори доста добър.

— Окей, предлагам да го направим така — рече Джеймс. — Ти ми задаваш въпрос, а после аз ти задавам въпрос. Това значително ще намали напрежението.

— И ще ми даде идеи за следващи въпроси — кимнах аз и започнах да ровя в моята (пълна с какво ли не, но никога с химикалка, когато ти трябва) чанта. — Тъй като вече изхвърли диктофона ми в Тихия океан, съм принудена да мина на стенография. Така че малко по-бавно, ако обичаш.

— Ще го карам точно толкова бавно, колкото на теб ти харесва.

Отказах да се изчервя. Категорично отказах!

— И така, стари ми друже Джим Джейкъбс — започнах с най-професионалния си маниер аз, като прочистих гърлото си. — Кои са трите ти любими албума?

— По-кротко, и много съжалявам, че трябва да го кажа, но този въпрос не е много оригинален — изрече той и се престори, че се прозява. — Добре де, така. Та значи: „Смит“ на „Смит“, „Няма значение“ на „Нирвана“ и „Различна класа“ на „Пълп“. Защото си знам, че ще раздухаш до небето факта, че съм от Шефилд.

— Е, би могъл да кажеш и „Деф Лепард“ — отбелязах, докато записвах отговорите му и се питах дали същите тези албуми и състави биха се оказали в списъка на най-слушаните от него в айпода му. Сякаш щяха да бъдат и в моя.

— Сега е мой ред! — отсече Джеймс и изпъна ръце над главата си, наслаждавайки се на мига. — Анджела Кларк, защо се притесняваш толкова много за това, какво мислят хората?

— Би могъл просто да ме попиташ за трите ми любими филма — опитах се да се измъкна аз.

— Чакам отговор!

— По-кротко, и съжалявам, че трябва да го кажа, но не е чак толкова оригинално — цитирах неговия отговор аз и повторих протягането му, обаче си вдигнах косата на опашка, преди да е успяла да се свлече обратно пред лицето ми. — Не се притеснявам. Сега е мой ред!

— О, не мисля! — поклати глава Джеймс. — Мислиш ли, че не забелязах как се ужаси, докато онези момичета пред сладкарницата за кисело мляко ни гледаха? И макар че ти казах милион пъти, че няма да имаш никакви проблеми в работата си, ти продължаваш да се притесняваш за интервюто и за списанието! Така че изобщо не се опитвай да ме залъгваш, че не се притесняваш!

— Не ме предупреди, че трябва да бъда откровена с теб — промърморих и отмахнах един непокорен косъм, залепнал за гланца ми. Знаех си, че от мен никога няма да стане дама. — Просто ми каза, че трябва да отговоря на твоя въпрос и аз отговорих.

— Окей. Сега е твой ред.

— Аха! — извиках леко изненадана. Не бях очаквала да се измъкна толкова леко, но сега не беше моментът да насилвам късмета си. — Три неща, без които не можеш, когато си на път?

— Едно дребно магаре, Майкъл Кейн и клещички за нокти на краката — отговори Джеймс, като ме гледаше абсолютно сериозно. — Сега е мой ред.

— Изобщо не си смешен!

— Петдесетте милиона души, които са гледали последния ми филм, няма да се съгласят с теб.

— Ще запиша точно това, ако не ми отговориш сериозно!

— Тогава и ти ми отговори!

— Добре — въздъхнах. — Наистина малко се притеснявам.

— Благодаря за откровеността! А сега ми кажи защо!

— Защо ли? За теб ще бъде ли толкова лесно да ми отговориш защо не си притеснен? Защото не може всичко това да не ти се отразява по някакъв начин! Даже да ти се случва всеки ден, че и по два пъти на ден, просто не мога да разбера как си в състояние да го подминаваш с лека ръка и да очакваш всички останали да правят същото!

Джеймс се приведе напред и постави висящите кичури коса зад ухото ми. Накрая изрече тихо:

— Защото не е реално. Знам, че тези снимки не са реални, хората, които обичам, също знаят, че не са реални. Това е просто поредният образ. Дори и това интервю — независимо от чудесния начин, по който си прекарваме, и независимо че на мен ми е много приятно да бъда с теб — пак ще достигне до списанието ти като интервю с образ, който създаваме. Въпросите, които ми задаваш, не целят да отговорят на това, кой съм аз всъщност. Те не се интересуват от суровите факти. Целта им е да отговорят на нещата, които вашите читатели искат да знаят за онзи Джеймс Джейкъбс, когото са гледали непрекъснато по всички ленти, които съм направил!

Тук вече не знаех какво да кажа. Защото той беше почти прав.

— Анджела, няма никакво значение, че всички извън този клуб си мислят, че в момента се чукаме като зайци! Защото ние с теб знаем, че това не е така — и точно това има значение! А и никой, който е с всичкия си, не би повярвал и думица на нещата, които се пускат по клюкарските сайтове!

— Да, и аз така си мислех — кимнах и загризах края на химикалката си. После погледнах към бара и попитах: — Можем ли да си вземем нещо за пиене?

— Обаче някой си мисли, че снимките са истински, така ли? — не се поддаде на опита ми за смяна на темата той.

Точно тук обаче аз направих нещо, от което майка ми би изпаднала в ужас — прескочих бара и си налях едно питие. След което отговорих:

— Точно така.

— Майка ти ли?

О, боже! Дори не се бях сещала за това! Удвоих питието.

— Засега, не.

— Гаджето?

— Да, гаджето. — Долях чашата с водка с диетична кола, но се оказа, че в нея има място само за една трета от бутилката.

— Не мога да повярвам, че те е нарекъл лъжкиня! — възкликна Джеймс, като се присъедини до мен на бара.

— Какво? — вдигнах очи към него аз, като междувременно разбърках коктейла си със сламка. — Не е казвал подобно нещо.

— Обаче смята, че снимките са истински. А ти си му казала, че не са, така че съм напълно сигурен, че той те е нарекъл лъжкиня.

— Е, не точно. — Отпих голяма глътка, смръщих се, а после добавих още кока-кола. — Беше просто… ами… не беше особено щастлив. Което е напълно разбираемо.

— Обаче ти си му казала, че нищо не се е случило, а той не ти е повярвал? — не се предаваше Джеймс, настанявайки се на едно столче на бара. — За мен бира, барман!

— Браво бе, сега станах и барман! — промърморих, грабнах една „Корона“ от хладилника и му я подадох. — Казах му, че те не са това, което изглеждат. И това не означава, че не ми е повярвал. Просто беше малко ядосан. Бившата му приятелка му е изневерила, затова понякога му е трудно да се доверява на хората.

— Да де, обаче ти не си бившата му приятелка — отбеляза Джеймс, докато изстискваше парче лимон в бирата си. — И не си му изневерила!

— Не, но когато се запознахме, излизах и с друг човек, макар че на практика не съм му изневерявала. С никого. Никога. — Пъхнах една салфетка под бутилката му. Е, вече можех да бъда спокойна, че мога да работя и като барман, когато ме изритат от списанието. — Никога не бих изневерила на Алекс! — изрекох и гордо вирнах брадичка. — Никога!

— В такъв случай той няма никакво право да те тормози така заради някакви папарашки снимки! — изтъкна Джеймс. — Би трябвало просто да се довери на думите ти и да се счита за късметлия, че има такава удивителна приятелка!

— Е, чак пък удивителна! — махнах с ръка и пак отпих от питието си. — Традиционно перфектна е напълно достатъчно.

— Винаги ли се шегуваш със себе си? — изгледа ме Джеймс и остави бутилката си на бара. — Защото наистина си удивителна! А твоят приятел никога не би трябвало да те кара да се съмняваш в това!

— Виж какво, аз не се шегувам със себе си и не съм удивителна! — отговорих. В бара беше толкова тихо, че чувах биенето на сърцето си. Това задължителна съставка ли е на интервюто? — Настина. Както и да е. Та имам и други въпроси към теб.

— Ти си сладка, ти си умна, ти си забавна, ти очевидно обичаш този идиот, макар че той не го заслужава! — продължи Джеймс, без да ми обръща внимание, и набута парчето лимон на дъното на бутилката. — Ако беше моя приятелка, никога нямаше да ти позволя да се чувстваш нещастна! Никога!

— Е, не знам — промърморих, вторачена в ноктите си. — Надали някой може да ми помогне да се чувствам по-добре с истината, че никога няма да мога да стана „Следващият топмодел на Америка“.

— Да бе, никога не се шегувала със себе си! — изсмя се Джеймс.

Колкото повече потъвахме в мълчание, толкова по-неловка ставаше тишината.

— А той изневерявал ли ти е? — попита накрая Джеймс. — Приятелят ти де.

— Не, разбира се, че не! — побързах да отговоря. — Не би го направил.

Джеймс надигна бирата си, но без да отлепя поглед от мен.

— Може ли вече да се върнем към интервюто? — обадих се плахо и стомахът ми се преобърна.

— Защото, ако беше моя приятелка… — започна отново Джеймс.

— Интервюто, моля! — прекъснах го аз. Това вече беше прекалено! Наистина прекалено!

— Видеоайпода ми, маратонките и „Великият Гетсби“ на Скот Фицджералд — отсече той и изгълта до дъно бутилката с бира.

Вдигнах неразбиращо очи към него.

— Трите неща, без които не мога, когато пътувам — сви рамене той. — Какво друго имаш за мен?

* * *

Измина още един час в обсъждане на любимите дизайнери на Джеймс, любимите му места за почивка, любимите му ресторанти и всичко останало, което читателките на „Look“ биха искали да знаят за своя любим актьор. Говорихме, докато ръката ми не ме заболя, а бележникът ми не се напълни.

— Знаеш ли какво? — отбелязах, докато дописвах името на любимия му магазин за хлебчета. — Мисля, че свършихме. Свободен си!

— Искаш да кажеш, че трябва да се върна при Блейк? — провикна се Джеймс, превъзходно имитирайки ужас в очите си. Е, поне на мен ми изглеждаше като имитация — нищо чудно и ужасът да си беше съвсем неподправен. — Не искаш ли тази вечер да правим нещо? Разчистих си графика специално за теб!

Усмихнах се, поклатих глава и отговорих:

— Всъщност единственото, което искам, е да се прибера в хотела и да се наспя. Последните няколко нощи бяха доста тежки, а и наистина трябва да се усамотя, за да напиша интервюто и да го изпратя на списанието. Да им докажа, че наистина работим.

— Окей, става. Мога да почакам до утре — кимна Джеймс, изправи се и се протегна. Боже, този човек наистина е много висок! — Стига наистина да работиш, а не да използваш това като претекст, за да се криеш! Обещай ми, че повече няма да позволиш на никого да те кара да се чувстваш толкова гадно заради онези снимки!

— Тържествено обещавам! — вдигнах ръка аз. — И си прав. Наистина малко преигравам.

— Хубаво. И ако приятелят ти не ти е изпратил дузина рози в хотелската стая, когато се прибереш, ще трябва да отговаря пред мен! — отсече той и отвори вратата към яркото слънце. — Няма да му позволя да те тормози без никаква причина!

— Ако не знаех, че си омразна, егоцентрична филмова звезда, лесно щях да бъда заблудена, че всъщност си доста мил човек! — отбелязах, заслоних очи с ръка и погледнах в неговите. — Ти наистина трябва да си много добър актьор!

— Гледай да не забравиш да сложиш и това в интервюто! — размаха предупредително пръст Джеймс, а после набра номера на шофьора си. — Наистина съм добър актьор, но и говорех съвсем сериозно. Не трябва да позволяваш на никого да те кара да се чувстваш като боклук. Лично аз вече не държа около себе си подобни хора.

— Да бе, държиш само позитивни персони като Блейк! — изхилих се аз, докато гледах как лимузината се появява иззад ъгъла. — Той определено прави живота ти много по-приятен!

— Знам, че в очите на всички останали той изглежда като трън в задника, но истината е, че направо не знам какво бих правил без него. Въпреки че сигурно окончателно ще откачи, след като днес за пореден път му подложихме динена кора.

— О, не се притеснявай! Сигурна съм, че автоматично ще стовари цялата вина върху мен! — усмихнах се аз. — За пореден път.

— Така си е — съгласи се Джеймс. — За което съжалявам. Благодаря ти, че го търпиш така стоически. Както и мен.

— А аз ти благодаря, че улесни толкова много работата ми — изрекох и сложих слънчевите си очила, за да го погледна по-добре, без да усети.

— Сигурно няма да ми повярваш — рече той, също слагайки слънчевите си очила, — но аз наистина се забавлявам. Излизанията с теб ми напомнят за нещо, което отдавна вече не притежавам.

— И кое е то? Повече от три процента телесни мазнини?

— Не мога да го определя точно — отбеляза Джеймс, избута очилата ми навътре и ме погледна право в очите през своите. Имах чувството, че очите му се впиват директно в сърцето ми. — Но е факт.

— Тогава избирам да вярвам, че това нещо е добро — отсякох и свалих очилата си, защото точно в този момент лимузината се плъзна до нас.

И как, ако смея да попитам, ми помага фактът, че той е абсолютен ангел и разкошен във всички отношения, докато Алекс се държи с мен като пълен кретен?!