Линдзи Келк
Аз обичам Холивуд (2)

Втора глава

Утрото на следващия ден беше студено и сиво — подобно на всички други сутрини от края на ноември насам. Когато пуснах босите си крака на пода и, опипвайки, започнах да търся чехлите си, дървените дъски отдолу ми се сториха като лед. Бях наясно, че е невероятно глупаво от моя страна да се лишавам от гигантските си чорапи за сън, когато Алекс преспива при мен, обаче не мислех, че с него ходим достатъчно дълго, за да му позволя да ме види в този ми вид. Поради което се подлагах на излишни страдания. Като пълен идиот.

Март беше пълна противоположност на юли — юли, прекрасният месец, в който слязох от самолета на летището в Ню Йорк и се препотих още на първата крачка. Но сега вече се питам дали някога ще успея отново да се стопля. Горещото и лепкаво лято бе отстъпило пред хладна и мразовита есен, която на свой ред твърде бързо бе превзета от температури под нулата и снежни бури. Колкото и да беше красив еднометровият сняг, вече бях научила, че: 1) той не е рядкост за този град и, 2) не е никак приятно нещо. В родината ми завалеше ли сняг, животът спираше. Майка ми чакаше снегорините да разчистят улиците, а след това поемаше към магазините с големите си гумени ботуши, вървейки точно в средата на пътя, за да купи престъпно излишни количества консервирана храна и четири литра прясно мляко, които се разваляха много преди тя да успее да убеди баща ми да ги изпие всичките, за да не се развалят. А тук, в Ню Йорк, въпреки дълбокия сняг, задръстил улиците и блокирал движението на метрото, животът продължаваше. И, честно да ви призная, да вървиш срещу напора на силния вятър и студът да пронизва като хиляди остриета кожата на лицето ти, надали би отговорило на представите на моето семейство за бляскавия живот, който според тях водя в Америка. Въпреки че това сигурно се дължи и на факта, че в имейлите и телефонните си обаждания до Англия някак си пропускам да спомена, че през последните няколко месеца се разхождам из Ню Йорк със зачервен като на еленчето Рудолф нос и опакована като човечето от рекламите на гумите „Мишлен“.

Дръпнах завесите, за да проверя състоянието на улиците отвън. Тази нощ поне не бе навалял пресен сняг, обаче небето изглеждаше сиво и свъсено, а хората, стрелкащи се напред-назад по улицата под нас, бяха облечени като за арктическа експедиция.

— Колко е часът? — избоботи дрезгаво Алекс, претърколи се към мен и дръпна завесата от неговата страна.

— Седем и половина — въздъхнах и му позволих да ме придърпа обратно под юргана, където краката ми се почувстваха на седмото небе. Алекс беше като моя лична възглавничка с гореща вода. Независимо колко студено беше в апартамента, той неизменно си оставаше горещ като печка. Освен очевидните причини, това беше следващата, поради която много обичах да спя с него. — И колкото и да не ми се иска, вече наистина трябва да ставам — добавих.

— Не те е срам! — промърмори с престорен яд Алекс. — А аз непрекъснато разправям на хората колко е готино да имаш писателка за приятелка, защото не й се налага да търчи на работа всяка сутрин в девет! А ти сега… в седем и половина…

— Не мога да не отида — въздъхнах за пореден път и за пореден път се въоръжих с търпение, за да издържа ледения студ на пода. Наметнах си гигантския копринен халат и се обърнах да го погледна. Беше стиснал здраво очи и се бе покрил с юргана чак до носа. — Ти наистина ли разправяш на хората, че приятелката ти е писателка? — попитах.

— Мммммм — беше краткият, но ясен отговор. След което Алекс се обърна настрани и се зави през глава, за да се спаси от запалената лампа. Изпод юргана продължи: — Че какво друго да им казвам? Че си британска бегълка, която не може да се прибере у дома, защото е счупила ръката на един тип ли?

— Прасе! — отсякох, грабнах си хавлиената кърпа от радиатора и се насочих към банята. — Разправяй им, каквото си искаш.

„Стига да не пропускаш да споменеш, че аз съм твоята приятелка!“ — добавих наум, ухилена до уши.

* * *

Офисите на „Спенсър Медиа“ се намираха на Таймс Скуеър — едно от най-неприятните за мен места в цял Манхатън. Дори и днес, в мразовитото утро на мартенския понеделник, в девет без десет сутринта, улиците преливаха от туристи, стиснали здраво кафета от „Старбъкс“ и дигитални фотоапарати с ръце, облечени в неадекватни плетени ръкавици. Съвсем доскоро за нищо на света не бих допуснала да навлека дебело подплатено палто, защото си мислех, че то ме лишава от вродената ми женственост, но и съвсем доскоро не си бях представяла как се изкарва месец януари в Ню Йорк с елегантно манто от Марк Джейкъбс и тъничко кожено яке на „Н & М“. Никога, ама никога през живота си не бях брала толкова много студ. Сега вече проумях склонността на нюйоркчанки да забравят интересите си към модата през този сезон, поради което и аз като тях изпробвах границите на човешките възможности, за да видя с колко пласта бих могла да се навлека, преди да напусна апартамента. Направо не се издържаше!

Разбутах групичка ученици, които се редуваха да правят снимки на цялата компания, и се запитах в колко ли туристически снимки съм успяла да попадна, откакто работя за „Look“. Сигурно фейсбук вече е пълен с милиони кадри от Ню Йорк, на чийто фон едно намръщено момиче крачи недоволно в снега, като непрекъснато пръхти и въздиша.

Ала гледката от офиса на Мери на четирийсет и втория етаж почти компенсираше зимния преход през Таймс Скуеър. Установила съм, че колкото по-нагоре се качвам, толкова по-удивителен ми изглежда Ню Йорк. На ниските етажи човек би могъл и да забрави къде се намира — на единия „Н & М“, на следващия „HSBC“. Но високо в офиса, обградена отвсякъде от небостъргачи и загледана в реките, които обгръщаха острова, аз за нищо на света не можех да забравя, че съм някъде другаде, освен в Манхатън.

— Мери те чака отдавна — изрече безстрастен глас иззад огромния монитор, докато се опитвах да открия групата ученици на площада под нас.

— Защо? Та нали подраних? — обърнах се аз към монитора.

Асистентката на Мери, Сиси, надали би могла да се определи като един от най-верните ми почитатели, но все пак от време на време ми оказваше честта да ме погледне. Кръвнишки. За нещастие, днес бях навлечена с толкова много пластове дрехи, че изобщо не успях да стигна до часовника си, а сградата на „Спенсър Медиа“ прилича малко на Вегас — не си правят труда да поставят никъде часовници. Сигурно, за да не могат служителите им да разберат колко часа извънреден труд полагат вечер. Рядко минаваше ден, в който да не получа имейл от Мери или някой от членовете на екипа й, изпратен в девет, десет часа през нощта.

— Мери идва на работа в седем, а срещата ви трябваше да започне в девет — отговори гласът иззад монитора, след което беше последван и от самата Сиси. Тя се изправи и заобиколи бюрото си. Не можах да се сдържа да не изпитам надежда, че някъде е скрила по-топли дрехи, с които да се преоблече на излизане от работа. Миниатюрното й задниче беше приклещено в миникънкьорска поличка, която едва прикриваше горния ръб на чорапите й, а под полупрозрачната блузка не изглеждаше като да е сложила нещо по-топличко. Всъщност като че ли не беше сложила абсолютно нищо. Божичко! — Сега обаче е девет и три минути! Непростимо закъснение!

Хей, бива ли една лична асистентка да ме кара да се чувствам като сгафила шестокласничка?!

— Анджела Кларк най-сетне благоволи да се появи! — обяви Сиси, докато ме въвеждаше през огромните стъклени врати, отвеждащи към кабинета на Мери. — Да ти донеса ли нещо, шефе?

— Още кафе — отсече Мери, обърна се към мен и допълни: — А ти искаш ли нещо?

Мери беше облечена в стандартната си униформа от прилепнали по краката й дънки, кашмирен пуловер и стегната в изрядно кокче прошарена коса. Ала все пак от нея се излъчваше нещо различно. Огледах я и едва сега си дадох сметка какво е — тя се усмихваше. Сигурно е добър знак. Предполагам.

— С удоволствие бих пийнала едно кафе — отговорих и се опитах да се усмихна на асистентката й, която изсумтя и се изнесе бясно. — Как си днес, Мери?

— Добре, а ти? — отговори тя, приведе се през бюрото си и без да дочака отговор от моя страна, допълни: — Имам страхотна новина за теб! Ще бъдеш на седмото небе!

— Звучи добре — кимнах и започнах да се разопаковам: ръкавици, шал, палто. — Обичам хубавите новини.

— Така. Знаеш, че тук всички обожават твоя блог — започна Мери, като се облакъти на бюрото си. Откакто пристигнах в Ню Йорк, аз пиша онлайн дневник за уебсайта на „Look“ — благодарение на славещата се с невероятни връзки приятелка на Джени, Ерин, и на моята тотална липса на какъвто и да било срам по отношение признаването на всевъзможни подробности от връзките ми по интернет. Но за да угоди на журналистическите ми амбиции, редакторката ми от време на време ми подхвърляше по някой и друг критически отзив за книга или музикално парче, когато имаха нужда от допълнителна работна ръка. Ала най-вълнуващата част от работата ми беше моята лична колонка за британското издание на списанието — за огромно отвращение на майка ми. На нея никак не й харесваше, че Сюзън от пощата знае какво съм направила много преди нея самата. — Имаме нов проект за теб. Какво ще кажеш малко да се откъснеш от нас?

— Да се откъсна от вас ли? — заковах се насред процедурата по разопаковането си аз. Не знам защо, обаче това ми прозвуча по-скоро като уволнение. — Да се откъсна от „Look“?

— О, не в този смисъл! — отбеляза Мери и кимна по посока на Сиси, която точно в този момент й донесе кафето. Аз погледнах с надежда към секретарката. Не, никакво кафе за Анджела. Значи със сигурност ще ме уволнят. — Това е то, Анджела! Това е твоят голям пробив! Излезе едно голямо интервю и ние искаме да го поемеш ти!

— Ама аз никога не съм вземала интервюта от когото и да било — изрекох бавно от страх да не би да сгафя нещо.

— Разбира се, че си! Нали непрекъснато разговаряш с хората! — възкликна Мери, но без да ме поглежда.

Самият факт, че не можеше да ме погледне в очите, подсказваше, че не вярва дори на себе си. Но какво става тук, за бога?

— Задавала съм въпроси на четвъртата подгласничка от „Следващият топмодел на Америка“ и съм чакала на опашка за тоалетна с близнаците Олсен. Но това не са интервюта, Мери! — изтъкнах. — Нямаш ли си достатъчно сътрудници, които да са специализирани в… сещаш се… интервютата?

— Имам си, разбира се — отбеляза Мери и погледът, който този път ми отправи, действително ме стресна. — Обаче това интервю е твое! Да не би да искаш да ми кажеш, че отказваш да го направиш?

О, чудо на чудесата! Пред мен се материализира вдигащо пара кафе! Ала преди да успея да й благодаря, Сиси се беше изпарила от кабинета на шефката си. „На малки стъпчици“ — напомних си мислено.

Поех си дълбоко дъх. Разбира се, че исках да направя и интервю. Че какво му е трудното да зададеш на някакъв непознат няколко въпроса?

— Разбира се, че искам! — побързах да отговоря. — Би било страхотно! Смятам, че ще се справя. Е, поне ще опитам.

— Тук не става въпрос за опити, Анджела! — отсече Мери и бутна обратно свлеклите се по носа й очила без рамки. — Става въпрос за голям удар! Една седмица в Лос Анджелис с Джеймс Джейкъбс!

— Джеймс Джейкъбс? Актьорът?! — възкликнах невярващо, докато бавно отпивах изгарящи дребни глътки кафе. — Аз?!

— Да, ти! — кимна Мери и се облегна назад в стола си. — И да, актьорът. Прочутият британски актьор!

— Искаш от мен да го интервюирам за уебсайта?

— Не съвсем — отговори редакторката ми. — За самото списание.

— Искаш от мен да взема интервю от Джеймс Джейкъбс за списанието?! — повторих невярващо, докато се питах дали тази сутрин не съм се плъзнала и не съм си ударила главата на плочките в банята. Това би обяснило защо сега имах усещането, че Мери говори как точно аз трябва да взема интервю от най-сексапилния британски актьор в момента.

— Точно така — кимна невъзмутимо тя. — Ще отидеш в Лос Анджелис, ще се запознаеш с него — смятам, че бързо ще си паснете, нали сте британци, — ще си поговорите на… де да знам… чай с бисквитки? И така ще навлезеш бързо в кухнята на нещата. Лично той няма богат опит с изяви по пресата, но доколкото схванах, няма нищо против да опита. Решил е да запознае своите почитателки с истинския Джеймс Джейкъбс — някакви подобни глупости.

— От онова, което съм чувала, вече е запознал значителна част от своите почитателки със себе си — отбелязах и свалих и последния си джемпър. Незнайно защо, изведнъж се сгорещих. — Той не си ли пада малко бройкаджия?

— Ако имаш предвид дали е ходил поне с няколко холивудски звездички, да, точно такъв е — кимна Мери. Натрака нещо със свръхзвукова скорост на клавиатурата си, след което отново насочи поглед към мен. — Но и точно по тази линия се налага да поработим. Екипът му се притеснява, че цялото това „внимание“ ще му създаде негативен образ сред неговите почитателки.

Обърна монитора към мен и точно в този момент търсачката „Гугъл“ изкара онова, което Мери й беше задала. На екрана се разкри високото атлетично тяло с широки рамене на Джеймс Джейкъбс — нямаше никакво съмнение, че изглежда страхотно по бански. Тъмносините му очи и влажните кестеняви къдрици само допълваха визията му на американски футболист.

— Нещо не ми прилича много на британец — отбелязах, хванах мишката и разгледах следващите снимки. — Откъде по-точно е?

— Ами „Уикипедия“ казва, че бил от Лондон. — Мери си върна мишката и щракна на друга снимка, очевидно любимата й. На нея Джеймс се взираше директно в нас. Тъмнокестенявата му коса галеше скулите му, папийонката висеше отпусната, а двете най-горни копчета на ризата му бяха разкопчани. — Та летиш в събота.

— Какво? — дръпнах се стреснато назад и погледнах към редакторката си. Физиономията й беше абсолютно сериозна — същата, която не търпеше никакви възражения. И същата, която не бих определила като една от любимите си. — Ама днес е понеделник! — възкликнах.

— Именно. Това ти предоставя почти цяла седмица, за да се подготвиш! — отсече Мери и започна да щрака върху други неща на екрана пред нея. Сигурен знак, че срещата ни почти приключи. — Сиси ще резервира билетите за самолета, колата, хотела и ще организира всички останали мероприятия. Пари в брой, кредитни карти, блекбъри, всичко.

— Все пак сигурна ли си, че идеята е добра? — продължих да настоявам аз. — Може би аз не притежавам необходимия опит за подобно интервю. Не съм професионалист във вземането на интервюта. В най-добрия случай умея да говоря, а когато имам късмет, хората ми отговарят. А това надали би могло да се определи като квалификация. — Погледнах с надежда към Мери, опасявайки се, че тя не се чувства много добре, за да ми предложи подобно нещо. — Освен това, никога досега не съм ходила в Лос Анджелис! Което е още една причина това…

— Виж какво, Анджела — прекъсна ме внезапно Мери, като отлепи поглед от монитора си. — Ето как стоят нещата. Не би трябвало да ти казвам, но истината е, че нарочно изискаха теб!

— Какво?!

— Да, и аз съм изненадана не по-малко от теб! — смръщи се Мери. — Не че не те намирам за страхотна, но, както и ти самата отбеляза, ти не си професионалист във вземането на интервюта. Обаче екипът на Джеймс не иска никого другиго. И това беше единственото условие за вземането на интервюто, което поставиха.

Не знаех какво да кажа. Какво толкова съм направила, та да привлека вниманието на екипа на Джеймс Джейкъбс? Надали е било с онази моя поредица от статии за това, кои универсални магазини в Манхатън са най-подходящи за безплатен грим преди среща („Блумингдейлс“, Сохо).

— Но ако не искаш да направиш това интервю, само кажи — продължи Мери. — И без това екипът на списанието ни е вече достатъчно бесен по този въпрос. Веднага могат да изстрелят някой, който…

— О, не! — побързах да я прекъсна аз. — Не е това. Нямам нищо против да го направя! Страхотно е! Просто… просто не разбирам.

— Аз също. — Мери не беше от хората, свикнали да щадят чувствата на другите. Прямотата й често беше унищожителна. — Но единственото, което в случая мога да сторя, е да ти предам думите им. Хората на Джеймс не желаят прочута, бляскава репортерка, която ще го задуши с някое мръснишко експозе в холивудски стил. Искат човек, който ще спомогне Джеймс да бъде показан като… сещаш се… мъж на мечтите. Целта е интервюто да представлява нещо като пухкав, а не скандален вариант на „Моята незабравима седмица с Джеймс Джейкъбс“. Все едно е писано от някой читател на списанието.

— Значи в общи линии им трябва аматьор, който няма достатъчно опит, за да изрови подробностите около неговото незаконно дете — позволих си да разсъждавам на глас аз. Чувствах се едновременно леко облекчена и леко обидена.

— Да, долу-горе е така — кимна Мери, която или пропусна, или просто предпочете да не обръща внимание на онази част, където се почувствах обидена. — Според един от колегите редактори изборът ти се дължи вероятно и на факта, че си британка, поради което той много по-лесно ще ти се довери.

— Да бе, всички си мислят, че Великобритания е едно голямо село, в което главната житейска цел на обитателите му е да приготвят мармалад и да поздравяват с добро утро съседите си! — промърморих тихичко аз. — Нали Маргарет Тачър също беше британка, обаче никой не й вярваше!

— Ясно. Та, както казах, Сиси ще уреди всичко — отсече Мери и посочи многозначително към вратата, където асистентката й вече седеше с клипборд в ръка и омраза в очите. — Ще можеш да ни изпратиш материалите за блога си и от Лос Анджелис. Можеш да споменеш, че подготвяш интервю, но е за предпочитане да не издаваш много неща. Запази основното за списанието — така ще бъде най-добре за теб.

— Но към Тони Блеър към края поомекнаха — добавих замислено. — И към Суитни Тод. Той реален ли беше?

— Не, Анджела, не беше — погледна ме сърдито Мери през бюрото си. — Анджела, разбери — настояха за теб и ние изпращаме теб! Въпреки огромната съпротива на целия ни редакторски екип. Гледай да не прецакаш нещата! Надявам се, че не искаш да изгубиш работната си виза, нали?

Прехапах долната си устна. Все едно чувах как майка ми ми заповядва да изчезвам оттук.

— Да изгубя визата си ли? — смотолевих.

— Става въпрос за едно голямо интервю за списанието — благоволи да ми обясни Мери. — И ако го направиш добре, със сигурност ще се сдобиеш с международна слава. Ако обаче сгафиш, издателите надали ще имат желание да продължават да спонсорират блога ти, ясна ли съм?

— Пределно — кимнах и внезапно усетих, че ми прилошава.

— Виж какво — продължи успокоително Мери, — никой не очаква от теб подвизи от рода на спечелването на наградата „Пулицър“ с това интервю. Просто върви там и говори с човека. Да знаеш, че има и много по-лоши начини за прекарване на една седмица през месец март! А в случая получаваш напълно безплатна за теб такава в Лос Анджелис плюс хонорар. Така че стегни се, купи си хубав бански и вземи интервю от този красавец! — Махна с ръка, с което ми подсказа, че срещата ни завърши. — Ще се видим след две седмици. И гледай да не се издъниш!

Усетих нечия костелива ръка върху рамото си и предпазливо започнах да се надигам от стола. „Моля те, Господи, дано е Смъртта!“ — примолих се вътрешно, докато се заех да си събирам пуловерите, ръкавиците и палтото.

— Би ли побързала, ако обичаш? — изрече престорено любезният глас, който си вървеше със здравия като на бога Вулкан захват. — Нямам цял ден, за да те чакам!

— О, Сиси! — кимнах, като се постарах да не издавам разочарованието си. Тази жена може и да беше костелива като Смъртта, но беше далеч по-опасна от нея.

* * *

— А после, като че ли вече не бях достатъчно ужасена, тя подчерта, че ме искали най-вече защото съм била аматьор! — простенах и се стоварих върху масата в ресторанта на Скоти, който се намираше до нашия апартамент, и на практика излях кетчупа върху картофките на Джени. — Не смяташ ли, че трябваше да се обидя, а?

— Окей, обаче първо, ти наистина си нещо като аматьор, нали така? — отбеляза Джени, отпи голяма глътка от диетичната си кола и сви рамене. — Така де, искам да кажа, че и без това досега не си вземала интервю от никого. Но най-важното е, че в събота заминаваш за Лос Анджелис! Или май пропускаш да обърнеш внимание на този факт?

— Да де, ама… — запелтечих.

— Замълчи! — вдигна ръка приятелката ми. — Обърни внимание, че ти плащат, за да отлетиш до слънчевия, горещ Лос Анджелис, което ще те избави от зверски студения, мъглив Ню Йорк! При това през март! Изпращат те да интервюираш един от най-страхотните актьори в целия свят! Който, моля ви се, нарочно изискал теб! И на всичко отгоре ти плащат за всичко това! Да виждаш някакви лоши страни в тази работа? Защото аз — не! Това е една огромна стъпка в твоята кариера — да вземеш интервю от един от най-красивите типове в света! При това в Лос Анджелис! С един от най-готините мъже на света! В Лос Анджелис!

— Да, вече схванах, че успя да видиш едно-две положителни неща в тази оферта — отбелязах смръщено, отпивайки от горещия си шоколад. — Обаче… Да, знам, че звуча като сълзлива крава, но… Но колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че идеята не е никак добра! Не ми се ще да приемам подобна невероятна възможност, а после да я пропилея само защото нямам никаква представа как се взема интервю от когото и да било, а какво остава — от един от супержребците на Холивуд! Освен това никак не ми се ще да заминавам за цяла седмица в Лос Анджелис съвсем сама! Не точно сега… — Не довърших и се вторачих нацупено в горещия си шоколад, прекрасно давайки си сметка, че онова, което изрекох, е голяма глупост.

Джени поклати глава и отбеляза:

— Не забравяй, че това е неподозиран шанс да се запознаеш лично с Джеймс Джейкъбс! Както и да се махнеш от мразовития Ню Йорк, заменяйки го за слънчевия Лос Анджелис! — Погледна ме с присвити очи, размаха едно картофче към мен и допълни: — Само не ми казвай, че смяташ да откажеш предложението, защото съвсем наскоро успя да скочиш обратно в леглото на Алекс!

— Първо, изобщо не съм имала предвид подобно нещо — излъгах и си придърпах картофките към себе си. През повечето време ми беше приятно, че Джени винаги знае какво всъщност си мисля, независимо какво казвам. Но понякога това си беше вбесяващо. — Второ, кога за последно си ходила в Лос Анджелис? И трето, ще дойдеш ли с мен?

— Първо, да, ще дойда. Второ — да, ходила съм, преди няколко години, разказвала съм ти хиляди пъти за това, обаче ти никога не ме слушаш. И трето, да, точно това имаше предвид и трябва да знаеш, че е адски глупаво от твоя страна!

— Е, не че не искам да отида, или най-малкото — не е заради Алекс. Аз… просто не знам. Без него ще ми бъде много трудно. Смяташ ли, че това е твърде тъжна констатация?

— Повече от това няма накъде! — отсече Джени и ме фиксира с онзи поглед, който сякаш казваше: „Държиш се абсурдно!“. — Да не би да се страхуваш, че той ще ти изневери?

— Не, разбира се! — отсякох. Е, може и да съм си го помислила за секундичка. — Просто в момента нещата между нас вървят наистина много добре. Обаче и преди бяха тръгнали добре, а после виж какво стана!

— О, Анджи! — простена Джени. — Този път е различно, повярвай ми! И идиот е в състояние да разбере, че всичко между вас е истинско!

— А преди не беше ли? — попитах. Това беше въпросът, който месеци наред се стараех да не си мисля непрекъснато, а ето че сега го изрекох на глас. — А после той ме заряза. И направи един бог знае какво с един бог знае кого! Което ще рече, че в мига, в който замина, той ще се върне при приятелите си и… кой знае какво ще стане. Забелязала ли си колко е разкошен, а?

— Да бе, кой не е! Обаче да знаеш, че той за нищо на света няма да ти изневери, защото те обича! — отсече Джени и отново размаха срещу мен картофче, окъпано в кетчуп.

— Не ми го е казвал.

— А ти казвала ли си му го?

— Не съм.

— А обичаш ли го?

— Да.

— Аха! Значи си го мислиш, обаче никога не си му го казвала?

— Ами… да.

— Тогава какво те кара да мислиш, че той също не си го мисли, но просто избягва да ти го каже, а? — изтъкна очевидното Джени.

— Добре де, ама какво ще стане, ако аз му го призная, а той реши, че прекалено много избързвам и отново ме зареже? — контрирах аз.

— Тогава не му го казвай — сви рамене Джени. — Или му го кажи. Все тая.

— Хмммм. — Загризах замислено едно картофче, докато тя междувременно ги нагъваше по няколко. — Значи си ходила там на почивка, така ли?

— Къде? В Лос Анджелис ли? — уточни Джени с пълна уста.

Кимнах, като се постарах да не поглеждам към картофената каша върху лицето й. За едно красиво момиче Джени понякога се проявяваше като твърде мърлява.

— Окей. Добър начин да сменим темата — продължи тя. — Само че не се смей! Много преди да реша, че искам да стана следващата Опра Уинфри и още преди шибаната Тайра Банкс да ме изпревари, аз бях решила да се пробвам и в киното. Та по този повод поживях малко в Лос Анджелис, изкарах целия сезон там, обаче установих, че тази работа не е за мен и затова се върнах в Ню Йорк. Мисля, че би било приятно да отида отново там, за да видя някои стари приятели. Може да отседнем в хотел „Холивуд“. Бих могла да си взема една седмица отпуск, а ти… сещаш се… да ме запознаеш с Джеймс Джейкъбс!

— Окей, стига толкова! — Колкото и да бях нацупена, не можах да не й се ухиля. — И изобщо не се опитвай да сменяш темата — това е моя работа! Значи си живяла в Холивуд, защото си искала да станеш актриса?

— И междувременно станах богиня на телевизионния екран, обаче установих, че Западното крайбрежие не е за мен! — допълни Джени, след което поклати глава и допълни: — Не може ли вече да не говорим за това, моля?

— Добре де! — кимнах. — Просто не мога да си те представя да играеш някоя друга, освен Джени Лопес. Това е.

— Да, така е. Това е ролята на моя живот — размаха Джени ръце с престорен мелодраматизъм. — Обаче имаш предвид мен, а не другата, нали? Защото, ако е така, ще ти сритам задника!

— О, не, точно теб имам предвид! Ти си истинска дива! — кимнах послушно. — Та как е в хотел „Холивуд“?

Джени помаха към стареца зад бара и се провикна:

— Скоти, може ли още малко картофки, ако обичаш? — А после се обърна към мен и отговори: — Хотел от веригата на „Юниън“ в Ню Йорк. В Лос Анджелис е „Холивуд“, във Вегас е „Стрип“, а в Париж — нещо си друго там. Не си спомням точно.

— Колко пъти да ви казвам, че не се казвам Скоти, а Игор! — приближи се с мърморене и нова чинийка картофки собственикът. — Просто купих този ресторант от Скоти, затова се нарича „При Скоти“!

— Благодаря, Скоти! — кимна Джени, пое чинийката и предпазливо започна да духа горещите картофки. — Страхотни хора сте вие!

— Сигурна ли си, че можем да отседнем там? — попитах аз. — От списанието казаха, че щели да ме настанят в апартамент някъде си.

Още не можех да повярвам как бе възможно Джени да се тъпче с толкова много боклуци и да не наддаде нито грам. А аз в продължение на цяла година бях забравила за всички храни с калорийно съдържание по-високо от това на моркова, само и само да се намърдам в злополучната си шаферска рокля! Вярно е, че сега разходките по улиците на Ню Йорк ми помагаха да поддържам форма, ала никога не бих могла да се наредя сред онези момичета, които по цял ден нагъват сладолед, пица и шоколад, без да напълнеят. Никога не бих могла да бъда момиче като Джени, която, дори и да наддадеше, беше с не повече от килограм, който на всичко отгоре отиваше директно към нейните и без това вече заоблени заоблености и никога към миниатюрната й талийка. Ако не ми беше толкова голяма приятелка, отдавна да съм я намразила.

— Разбира се, че можем да отседнем там! И точно там ще отседнем! Кажи на онези от списанието, че си уредила престоя си! — отсече Джени, вече почти преполовила втората си чинийка с картофки. — Да не мислиш, че ще ти позволя да отседнеш в някакъв си неизвестен апартамент? Един бог знае какво може да ти се случи там! Освен това на бара в „Холивуд“ е приятелят ми Джо, а аз имам да вземам отпуска от няколко години! Хотелът ми я дължи! А и двамата с Джо имаме история, така че той ще се грижи за нас!

— Да не би под „история“ да имаш предвид, че си го чукала? А под „нас“ да имаш предвид теб?

— Е, всъщност, да — кимна Джени с блеснали очи. — Така че, ако между мен и Джеймс Джейкъбс нещо не се получи, винаги ще мога да разчитам на Джо. Вече ми е крайно време да легна с някого.

— Виж ти! А този Джо да не би да е готиният Джо, който някога работеше в „Юниън“? — реших да опипам почвата аз. — И сигурна ли си, че си в достатъчно добра форма за съблазняване на бармани и филмови звезди?

— Разбира се! — отвърна Джени, но не посмя да ме погледне в очите. — Сериозно ти говоря! Вече съм като нова!

— Хубаво. Защото нещо бях почнала да се притеснявам — отбелязах и потупах ръката й, поставена собственически върху картофките. — Просто от цяла вечност не съм те виждала в обичайното ти леко дразнещо състояние.

— Това е от зимата — отсече тя. — През този сезон винаги леко се скапвам. Но и без това от известно време обмислям да изляза в отпуска, така че моментът е напълно подходящ!

Усмихнах се. Разходката до Холивуд с Джени определено ще бъде незабравима.

— Е, значи отлитаме за Холивуд, така ли?

— Анджи, скъпа, кога е било да не те насоча правилно, а? Ще бъде страхотно! — възкликна Джени и омете и последния картоф. — А що се отнася до Алекс, той действително е много печен — стига да си падаш по кльощави рокаджии, разбира се. Но пък Джо… О, Джо е почти точно толкова готин, колкото и самия Джеймс Джейкъбс! Така че ти се заеми е организацията на полета, а аз ще организирам престоя. И плячката!

— Брррр! — поклатих усмихнато глава.

* * *

След като оставих свръхвъзбудената си приятелка в хотела на Юниън Скуеър, аз слязох в станцията на метрото. Докато влакът ме носеше към Бруклин, усетих, че настроението, с което ме беше заредила Джени, започва да се изпарява. Почти бях забравила, че това не е ваканция по женски, а сериозна журналистическа задача — вземане на интервю. Евентуалният провал щеше да ми струва работата, визата, всичко. И сега, докато се качвах по стълбите към нивото на улицата, внезапно усетих, че идеята не само е много лоша, но и че не искам да напускам Алекс. Колкото и абсурдно да звучи. Не можех да му кажа, че го обичам, защото той можеше да се паникьоса и да ме зареже, но, от друга страна, ако не му кажех, той как щеше да знае да не ми изневерява с всяка срещната фенка от Бруклин, докато ме няма?

А като оставим потенциалната заплаха от унищожение на личния ми и професионалния ми живот, какво му е толкова страхотното на този Лос Анджелис? Седем часа полет със самолет дотам, цял град, пълен с перфектни едрогърди мацки, и което е най-кошмарното — цяла седмица интервю с една истинска, прочута филмова звезда.

Писането на блога ми си беше лесна работа — винаги се намира нещо интересно, за което да разкажеш, пък и всеки може да направи рецензия на книга или на компактдиск. Обаче всички тези задачи бяха свързани с измислянето на двеста-триста думи. Интервюто обаче е вече съвсем друга работа. И просто не виждах начин как ще се справя. Няма съмнение, че това е невероятна възможност за мен като писател, но едновременно с това е и приказен шанс да се стоваря безславно по задник. Нали в крайна сметка бях просто един „аматьор“, нищо повече?! Докато стигна до апартамента на Алекс, пред погледа ми непрекъснато се въртяха картини как се хвърлям от буквата „Х“ на надписа на хотел „Холивуд“, стиснала здраво в ръце снимката на Джеймс Джейкъбс.

— Хей! — Алекс отвори вратата, дръпна ме вътре, подпря ме на стената и впи устни в моите.

— Умирам от студ! — издишах, след като той ме пусна. Захвърлих шала, ръкавиците и палтото на пода и промърморих: — Посочи ми една причина, поради която не трябва да заминавам в Лос Анджелис в събота!

— Пицата там е гадна? — предложи Алекс, като междувременно ме метна на барплота в кухнята и само с един замах измъкна двата ми най-горни пуловера през главата ми.

— Става — кимнах и се опитах да изхлузя ботушите си зад гърба му, но единственото, което успях да постигна, е да го сритам няколко пъти по задника.

— Хей, боли ме! — извика накрая той, обърна се и измъкна ботушите ми.

Скръстих крака на кръста му, а той ме понесе, препъвайки се, към дневната.

— Май никога не става като по филмите, нали? — смотолевих.

Апартаментът на Алекс беше в същия безпорядък като собственика си — навсякъде се въргаляха книги, струни за китара и мръсни тениски. За щастие, от красивия му френски прозорец се откриваше гледка към Ист Ривър и Манхатън, която компенсираше вида на отвратителната му кухня. От известно време най-любимият ми начин за прекарване на вечерите в понеделник беше да лежа опъната на дивана, докато Алекс си подрънква нещо ново на китарата (а аз се преструвам, че не гледам „Клюкарката“ със субтитрите). За пореден път тази вечер се прозях и се загледах в панорамата навън. Когато не си там, Ню Йорк изглежда великолепно под снежната пелена. Нищо не може да се сравни със съчетанието от слънце, сняг, пясък и море.

Другият голям плюс в апартамента на Алекс бе, че беше с десетина градуса по-топъл от моя. Така че сега, напълно стоплена, аз нямах нищо против да лежа единствено по бикини и една от неговите тениски, сгушена до бавно издигащите и спадащите му гърди, преплела боси крака в неговите. И този път не бяхме успели да стигнем до спалнята — нещо, с което особено много се гордеех. Бях изминала дълъг път от онази Анджела Кларк, която десет години подред изкарваше часове наред по пижама преди завръщането на любимия, та да избегне неговото пъшкане и охкане и най-вече непохватните му пръсти.

— Някаква конкретна причина, поради която да се налага да се опитвам да те разубедя да не ходиш в Лос Анджелис? — попита по едно време Алекс, като прокара пръсти през разрошената ми коса. От повторното ни събиране насам и най-вече заради кошмарната зима моята прическа се състоеше най-вече в липсата на такава. — Това беше доста несъстоятелна молба, дори и за теб!

— От списанието искат да отида и да интервюирам онзи актьор — отбелязах аз, като се постарах да прозвуча колкото е възможно по-нехайно. — Обаче искат да замина още в събота, а аз никога досега не съм вземала интервюта от когото и да било, така че… не знам. Още не мога да се реша напълно.

— Изглежда ми като страхотна възможност за теб — отбеляза дипломатично той. — Пък и в Лос Анджелис е далеч по-топло отколкото в Ню Йорк.

— Да, така е — отговорих и се извърнах, за да го погледна. — Знам, че би трябвало да е страхотно. Просто е много далече… и други такива…

— Да, далече е — съгласи се той. — Но пък човек никога не знае, може и да ти хареса.

— На теб харесва ли ти? — погледнах го аз. — Искам да кажа — Лос Анджелис?

— На мен ли? — Той вдигна ръка и залепи длан до моята. Моята дребна, бледа ръка с изпилените докрай изгризани нокти до неговите дълги, мазолести, стрелкащи се по струните на китарата пръсти. — Не, не ми харесва.

— Значи не би се навил да дойдеш с мен, така ли? — подхвърлих, за момент си представих гнева на Джени, но после го игнорирах. — Само за една седмица.

— Как ще оцелея толкова време без теб? — възкликна Алекс и целуна ръката ми.

Замлъкнах за миг, за да чуя сърцето му. Съвсем равномерно.

— Не знам. И не знам дали изобщо трябва да го правя. Нищо, че може да се окаже невероятно.

— Тогава не заминавай — отбеляза той.

Ударите на сърцето му започнаха да се забавят, което ми подсказа, че той съвсем скоро ще заспи. Това беше единственият ми проблем с този мъж. Винаги имаше нужда от дрямка след секс, докато аз ококорвах очи. И тъй като дори и в най-добрите моменти аз имах склонността да преигравам, неговата посткоитална нарколепсия не ми се отразяваше никак добре. В зависимост от начина, по който беше минал денят ми, аз или планирах сватбата ни (представях си ни как се женим боси на плажа в Мексико — макар че никога не бях ходила там, имах чувството, че ще бъде приказно), или изпадах в паника, че връзката ни безвъзвратно ще се разпадне.

Опитах се да се въртя тихичко, раздирана между алтернативите да избягам в Лос Анджелис с Джени или завинаги да остана точно тук, където съм сега, когато телефонът в красивата ми чанта започна да звъни. Измъкнах се от прегръдките на Алекс, станах от дивана и грабнах телефона.

— Ало? — прошепнах, докато вървях към банята.

— Анджела, аз съм! — изрече дрезгаво нечий глас от голямо разстояние. — Там ли си? Почти не те чувам!

— Луиза! Как си? Наред ли е всичко? Никога не си ме търсила по мобилния!

Луиза е най-добрата ми приятелка откакто се помня. Двете сме израснали заедно, учихме в един и същ университет, преместихме се в Лондон по едно и също време и кажи-речи всичко правехме заедно, докато не счупих ръката на съпруга й на сватбата им. Но след като разрешихме този миниатюрен проблем, ежеседмичните ни телефонни разговори бяха подновени и продължаваха часове наред. Тя не би имала нищо против дори да пишкам, докато разговарям с нея. Е, поне се надявам да е така.

— Да, знам, обаче ти не си беше у дома, а аз нямах търпение да ти го кажа! Толкова е вълнуващо! — Не я бях чувала толкова щастлива, откакто ми съобщи за годежа си. — Тази сутрин банката на Тим беше купена от някаква американска банка, сигурно вече си чула!

— Луиза, като се има предвид, че десет години бях сгодена за банкер, а дори не можех да ти кажа каква точно е длъжността, която изпълнява, мисля, че може би ще трябва да ме осветлиш за подробностите. Наред ли е всичко в работата на Тим?

— Ама, разбира се! Повече от наред! — продължи да писука Луиза. — И още днес заповядаха на него и екипа му да отидат в САЩ, за да се запознаят с управата! Така че пристигаме в Ню Йорк за цяла седмица! Следващата седмица!

Подскочих нагоре толкова рязко, че едва не изпаднах от седалката на тоалетната.

— Луиза, ама това е страхотно! Кога точно пристигате? Знаеш ли къде ще отседнете? Господи, искам да те заведа на толкова много места!

— Анджела, да не би да си в тоалетната?

Да.

— Не!

— Хубаво, защото би било отвратително, ако е така! — отсече строго тя. — Както и да е. Та излитаме оттук в петък вечер. Все още не знам къде точно ще отседнем. Тим току-що ми се обади, за да ми каже. О, Анджела, нямам търпение да те видя!

— Да, знам! Аз също! — изписках и се постарах да измия ръцете си, а после да пусна казанчето на тоалетната колкото е възможно по-тихо. — Теб и Тим! Божичко, направо не мога да повярвам!

— Има само едно нещо, което може би… Е, нищо, нищо особено — изломоти сконфузено Луиза. — Така де, Ню Йорк е голям град и други такива, нали?

— Луиза…

— Аз просто… добре де, нищо! Забрави, че съм го казала! Идвам в Ню Йорк!

— Луиза Прайс!

— Добре де, ама не само Тим отива в Ню Йорк! — изплю най-сетне камъчето старата ми приятелка. — С него тръгва и целият му екип!

— Искаш да кажеш и… Марк?

— Хммм да. И…

— Марк и… оная?

Макар че минаха цели шест месеца, откакто разбрах, че годеникът ми ми изневерява, аз все още не бях в състояние да изрека името на въпросната особа, с която го сгащих. Колкото и да бях щастлива с Алекс, колкото и да бях доволна, че съм сложила точка на онази предишна връзка, женската логика надделяваше — той беше отвратително, измамно копеле, а тя — гадна кранта.

— О, Лу! — въздъхнах и разтрих слепоочията си. — Наистина ли?

— Всичко ще бъде наред, не се притеснявай! — занарежда тя. — Няма да бъде необходимо да се срещаш с него, нали така? Освен ако не искаш, разбира се.

— Изобщо не е смешно! — срязах я аз леко замаяна. — От къде на къде ще искам да го виждам?!

— Ами… оттогава измина много време, а и вие двамата бяхте заедно доста дълго… — отбеляза внимателно Луиза. — Може пък да се почувстваш по-добре, ако го видиш, а?

— Спомняш ли си какво стана последния път, когато се видях с него? — Усетих как започвам да набирам скорост, а гневът не е сред най-приятните ми изражения. Оттук и превръщането ми в ръкотрошачка на сватбата на Луиза. — И какво стана последния път, когато ти беше пропуснала да ми кажеш нещо? Хей, какво става, между другото? Откога пак си станала фен на Марк, а?

— Добре де, ето как стоят нещата — въздъхна Луиза. — Марк помолил Тим да ме попита дали няма да мога да му уредя среща с теб! Обаче аз заявих, че щом толкова държи да те види, сам трябва да се свърже с теб! Защото ако ти не искаш да го виждаш, тогава не е необходимо да го правиш, а и аз им казах, че изобщо не възнамерявам да те подмамвам на среща с него! Защото той е мръсник!

Вторачих се в тавана на банята на Алекс с усещането, че последните шест месеца изобщо ги е нямало. Да, наистина би било напълно логично да се срещна с Марк. Все пак живяхме заедно десет години, на практика израснахме заедно. Пък и така бих могла да се почувствам по-помъдряла — да докажа на всички около мен, че през последните шест месеца наистина съм се променила. Обаче сега всичко ще бъде на мой терен — защото в крайна сметка Ню Йорк е моят нов дом, а той никога досега не е идвал в Америка. И макар че надали бих го направила, но, ако ме принудят, като нищо ще се появя с новия си суперготин приятел, за да се изфукам. Нищо на този свят не е в състояние да смути един банкер така, както срещата с красив китарист. Мъжете, които се занимават само с пари, просто не разбират мъжете на изкуството.

Но, разбира се, нищо от това не би имало значение, ако мен изобщо ме няма в Ню Йорк, когато Марк се появи…

— Анджела, там ли си?

— Да, скъпа, но съм принудена да ти съобщя една крайно неприятна новина! — отбелязах, поех си дълбоко дъх и продължих: — Нещо, което забравих да ти кажа. Точно следващата седмица ме изпращат в командировка в Лос Анджелис. От списанието.

— Какво?! — изписка Луиза.

— Отивам в Лос Анджелис, за да взема интервю от Джеймс Джейкъбс, така че няма да бъда в Ню Йорк — повторих.

— И забрави да ми кажеш веднага?

— Да, забравих.

— Забравила си, че тази събота летиш за Лос Анджелис, за да вземеш интервю от един от най-прочутите мъже на планетата?!

— Е, не е чак толкова прочут! — контрирах я аз. Брей, приятелката ми май наистина се ядоса.

— Това да не би да си го измисли сега, защото ще идва и Марк? Не може да си станала такава!

Направих кратка пауза, след което бавно отговорих:

— Не, изобщо не е така. Просто наистина трябва да замина в командировка. Това е невероятна възможност за мен, не мислиш ли? Е, не мога да те лъжа, че изпитвам известно облекчение, задето няма да ми се налага да се срещам с него, защото срещата с Марк не е сред приоритетите ми за този уикенд. Но иначе наистина трябва да замина за Лос Анджелис. И ме е яд, че няма да мога да видя теб.

— Ясно.

— Лу, моля те, не ми се сърди! — примолих й се аз.

— Не ти се сърдя — изрече накрая тя с дълбока въздишка. — Просто ми е тъжно, че няма да мога да те видя. Но пък напълно те разбирам — никой не е луд да седи и да мръзне в Ню Йорк, щом може да си спечели поне една гореща седмица в Лос Анджелис! При това, за да се запознае с Джеймс Джейкъбс!

И за първи път, откакто ми съобщиха тази новина, и аз го разбрах.

— Страхотна си! — възкликнах аз, изпълнена с огромно облекчение. — Обещавам ти, че ще ти изпратя по имейла списък с всички удивителни места, които трябва да видиш, а ти можеш да ме търсиш винаги, когато се чудиш какво да правиш. Става ли?

Казахме си довиждане и затворихме. А веднага след това, без да се замислям, аз натиснах бутона за бързо набиране.

— Сиси? Може ли да дойда след малко при теб, за да резервираме билетите за самолета? Излитам в събота, нали така?