Лиза Сий
Снежно цвете и тайното ветрило (5)

Ветрилото

Изминаха шест месеца от началото на бинтоването ни и два месеца от смъртта на баба и на малката ми сестра. Снегът се стопи, почвата омекна и телата им бяха подготвени да бъдат предадени на земята. Три събития в живота на народа яо, или не — в живота на всички китайци — налагат изразходването на големи суми: раждането, женитбата и смъртта. На всеки му се иска да се роди и да се задоми в добро семейство, всички искаме да бъдем погребани подобаващо. Но съдбата и реалността слагат много по-силен отпечатък върху тези събития, отколкото върху всички други. Баба бе най-главната жена в семейството и животът й бе пример за подражание, докато малката ми сестра не се бе отличила с нищо през краткото си съществуване. Татко и чичо събраха колкото пари имаха и наеха един майстор от Шандзянсю да изработи хубав ковчег за баба. За сестра ми двамата сковаха малък сандък. Посестримите отново дойдоха и най-накрая погребението се състоя.

При този тъжен повод отново осъзнах колко бедни бяхме. Ако разполагахме с повече средства, може би татко щеше да почете паметта на майка си, като издигне арка. Вероятно би платил на гадателя да избере място за погребението с най-благоприятно съчетание на елементите според фън шуй или би наел паланкин, с който ние — дъщеря му и племенницата му, които все още не бяхме в състояние да изминаваме далечни разстояния, да бъдем превозени до гробното място. Това не бе по кесията му. Затова мама ме пренесе дотам на гръб, а леля пренесе Красива луна. Скромното ни шествие се спря недалеч от дома ни, все още в границите на имота. Татко и чичо коленичиха и заудряха чела о земята по три пъти, отново и отново. Мама се просна върху погребалната могила и започна да умолява за прошка. Запалихме хартиени пари^[1] както подобава, но освен сладкиши за опечалените присъстващи нямаше други дарове.

Баба не можеше да чете на нюшу, но бе запазила книгите си за третата сутрин^[2], направени за нея при женитбата й преди много години. Заедно с още няколко лични ценности те бяха събрани от посестримите й и изгорени на гроба, за да може посланията им да придружат душата й в отвъдния живот. След това другарките й подеха тъжен напев:

— Дано сте се намерили с останалите ни дружки. Ще бъдете щастливи трите. Помнете нас, своите посестрими. Нишките на нашето приятелство ни свързват дори корените на лотоса да са пресечени. Тъй силна и дълговечна е нашата дружба.

Никой не каза нищо за малката ми сестра. Дори брат ми не намери думи, които да отправи към душата й. Тъй като тя самата не бе овладяла изкуството на нюшу, ние с леля, голямата ми сестра и Красива луна съчинихме слова, с които да я представим пред дедите ни.

Макар тригодишният ни траур в памет на баба едва да започваше, животът продължаваше своя ход. Най-мъчителната част от бинтоването бе приключила. Вече не се налагаше майка ми да ме бие както преди, а болката, причинявана от превръзките, бе отслабнала. Най-доброто, което аз и Красива луна можехме да правим сега, бе да си седим, за да заздравеят костите в новопридобитата форма. В ранните утрини упражнявахме нови бодове под надзора на голямата ми сестра. Преди обед мама ме учеше да преда памук, а в ранния следобед се прехвърляхме на тъкане. Красива луна усвояваше същите уроци, но в обратен ред. В късните следобеди, посветени на нюшу, търпеливо и сред много смях леля ни учеше прости думи.

Освободена от задълженията около бинтоването на малката ни сестра, голямата, вече на единайсет, се върна към овладяването на женските умения. Местната сватовница госпожа Гао започна редовно да посещава дома ни във връзка със сватосването, първия от петте етапа от подготовката на женитбите на брат ми и сестра ми. За него тя бе харесала едно момиче от родното си село Гаодзя, от същата черга като нас. Идването в Пууей щеше да е добре за бъдещата снаха, защото госпожа Гао често пътуваше между двете села по работа и това би позволило на момичето редовно да изпраща и да получава писма чрез посредницата. Освен това леля също бе оттам и сега за нея щеше да е по-лесно да общува със семейството си. Дни наред тя бе толкова радостна, че през зейналата й усмивка човек можеше да надникне в голямата пещера, пълна с нащърбени зъби.

Голямата ми сестра, която всички нейни познати признаваха за тихо и хубаво момиче, щеше да се сроди с едно по-заможно семейство в отдалеченото село Гътан. Тъгувахме, че няма да можем да я виждаме толкова често, колкото би ни се искало, но ни успокояваше фактът, че щяхме да се радваме на присъствието й още шест години до самата женитба и още две-три години след това, преди да ни напусне завинаги. Както е добре известно, в нашия окръг се спазва обичаят булуо фудзя, според който младоженката заживява за постоянно в дома на съпруга си едва след като забременее.

Госпожа Гао съвсем не приличаше на госпожа Уан. Думата, която я описва най-добре, е „недодялана“. Втората се обличаше в копринени одежди, а първата носеше домашнотъкани памучни дрехи. Думите на госпожа Уан бяха мазни като гъша лой, а приказките на госпожа Гао бяха безцеремонни като лая на селско псе. Качваше се в женската стая, курдисваше се на една табуретка и пожелаваше да види стъпалата на всички момичета в семейството ни. Разбира се, сестра ми и Красива луна не можеха да не се покорят. И макар моята съдба вече да се направляваше от госпожа Уан, майка ми ме караше и аз да показвам нозете си. Ама какви ги говореше само госпожа Гао!

— Цепнатината на стъпалото й е дълбока като гънките на срамните й устни. Съпругът й ще е щастливец.

Или пък:

— Извивката на заоблената й пета и заостреното напред ходило ще напомнят на съпруга й за неговия член. Късметлията по цял ден ще мисли за кревата.

Тогава не разбирах какво има предвид, а щом научих, изпитах неудобство от това, че подобни неща се бяха говорили в присъствието на мама и леля. Но те се бяха смели на приказките на посредницата. Ние, момичетата, им пригласяхме, но както казах, тези думи и тяхното значение бяха извън жизнения ни опит или познания.

Тази година, на осмия ден от четвъртия лунен месец сестра ми и нейните другарки се събраха у дома за Деня на борбата с бикове^[3]. Петте момичета вече показваха колко добре ще въртят бъдещите си домакинства, като даваха на заем ориза, дарен от семействата им при сключването на клетвения съюз между тях, и с печалбата осигуряваха необходимите средства за своите празненства. Всяко момиче донесе домашно приготвена гозба: супа от ориз и юфка, листа от цвекло с консервирани яйца, свински крачета в лют сос, консервиран аспержов боб^[4] и сладки оризови питки. Немалка част от подготовката извършиха заедно — навиха кнедли, след което ги задушиха на пара и ги топнаха в смес от соев сос, лимонов сок и масло от люти чушлета. Ядяха, кискаха се и рецитираха произведения на нюшу като „Приказката за Сангу“, в която се разказва за една богаташка дъщеря и бедния й съпруг, когото тя последвала през множество изпитания, и като награда за предаността си двамата били превърнати в двойка мандаринки, или като „Вълшебният шаран“, в която една риба се превръща в прекрасна млада жена и се влюбва в блестящ учен, докато накрая истинският й облик не бива разкрит.

Но любимият им разказ бе „Жената с тримата братя“. Момичетата не знаеха цялата творба, ала не пожелаха мама да води запяването на въпросите и отговорите, които изграждаха повествованието, макар да бе запаметила голяма част от произведението. Вместо това настояха леля да им помага. Ние двете с Красива луна се присъединихме към молбите, тъй като тази многообичана, почерпана от живота история — едновременно трагична и изпълнена с мрачен хумор — бе добро упражнение на песенното умение, свързано с писменото ни творчество.

Една от посестримите на леля й бе подарила кърпичка с разказа, извезан върху нея. Леля извади парчето плат и внимателно го разгъна. Ние с Красива луна седнахме до нея, за да можем да следваме йероглифите на песента.

— Имало едно време една жена с трима братя — поде леля. — Всички те имали съпруги, само тя не се омъжила. Добродетелна и трудолюбива била тя, ала братята й не щели да й дадат зестра. Колко нещастна била само! Що да стори?

Гласът на майка ми се отзова:

— Тъй нещастна е тя, че отива в градината и на едно дърво се обесва.

Братовчедка ми, сестра ми, нейните приятелки и аз се включихме в хора:

— Отива най-големият брат в градината, престорва се, че не я вижда. Отива вторият, престорва се, че не вижда, че е мъртва. Съзира третият брат сестра си, избухва в сълзи и внася тялото й у дома.

Седнала в другия край на стаята, мама вдигна поглед и видя, че се взирам в нея. Усмихна ми се, вероятно доволна, че не съм объркала нито една дума.

Леля подхвана втория куплет:

— Имало едно време една жена с трима братя. Умряла тя, а никой не щял да се погрижи за тялото. Добродетелна и трудолюбива била тя, ала братята й не щели да я погребат. Каква жестокост! Какво ли ще стане?

— Забравена, както приживе, остава да лежи, докато тялото й се въвони — припя мама.

Ние, момичетата, изпълнихме познатия рефрен:

— Най-големият брат дава парче плат, за да покрият тялото й. Вторият брат дава две парчета плат. Третият брат повива останките с всички катове одежди, за да й е топло на оня свят.

— Имало едно време една жена с трима братя — продължи леля. — Натъкмена в одеянията си за вечността, тя лежи готова за задгробния живот, ала братята не ще се охарчат за ковчег. Добродетелна и трудолюбива била тя приживе, ала братята й са скъперници. Каква несправедливост! Ще намери ли духът й покой?

— Съвсем сама, съвсем сама — изпя мама — тя готви се за безприютното скиталчество.

Докато траеше песента, леля ни посочваше с пръст йероглифите един по един, а ние се опитвахме да ги следваме, макар повечето от тях да ни бяха непознати.

— Най-големият брат казва: „Защо й е ковчег? Добре си е така“. Вторият брат казва: „Да я положим в стария сандък от бараката“. Ала третият брат казва: „Това са всичките ми пари. Ще ида да купя ковчег“.

С приближаването на края на разказа ритъмът на песента се промени. Леля изпя:

— Имало едно време една жена с трима братя. Дотук добре, но що ще стане със сестра им сега? Най-големият брат — подлец, вторият — коравосърдечен, ала у третия току-виж любовта надделее.

Сестра ми и приятелките й оставиха аз и Красива луна да довършим разказа:

— Най-големият брат казва: „Да я погребем тук край пътя на водните биволи“. (Което ще рече, че тялото й не ще почива в покой до края на дните.) Вторият брат казва: „Да я погребем под моста“. (Където водите ще я отнесат.) Ала третият, с доброто си сърце, изпълнен с преданост към сестра си, казва: „Ще я погребем зад къщата, за да я помнят всички“. Най-сетне сестрата, към която земният живот се отнесъл жестоко, намерила щастие на оня свят.

Много обичах тази история. Бе ми забавно да я пеем заедно с мама и другите, ала сега след смъртта на баба и сестра ми по-добре вниквах в посланието. Разказът разкриваше колко относителна е стойността на едно момиче или жена. Освен това в него се даваха и практически наставления за грижите, които се полагат за любим човек след смъртта — подготовката на тялото, какво представляват погребалните одежди, как да се избере мястото за гроба. Семейството ми се бе постарало да следва тези предписания, както щях да правя и аз, когато станех съпруга и майка.

В деня след Празника на борбата с бикове госпожа Уан дойде отново. Бях намразила посещенията й, тъй като те винаги причиняваха допълнителни тревоги в дома ни. Разбира се, всички бяха щастливи от изгледите голямата ми сестра да се задоми в добро семейство, всички се радваха, че големият ми брат също ще се ожени и в дома ни ще влезе първата снаха. Ала също така наскоро в семейството бяха починали двама души. Ако оставим чувствата настрана, тези събития — едните скръбни, другите щастливи — означаваха разходи за две погребения и две предстоящи сватби. Натискът, оказван върху мен, да сключа изгоден брак, придоби допълнително значение. Сродяването с добро семейство щеше да осигури оцеляването ни.

Госпожа Уан се качи в женската стая, любезно разгледа бродерията на сестра ми и похвали достойнствата на работата й. После седна на табуретка с гръб към решетестия прозорец, без изобщо да погледне към мен. Мама, която едва започваше да осъзнава новото си положение като най-високопоставената жена в дома, направи знак на леля да донесе чай. През това време госпожа Уан говори за времето, за предстоящите храмови панаири, за някаква пратка стока, пристигнала по реката от Гуейлин. Веднага щом чаят бе сервиран, тя премина към деловите въпроси.

— Обична майко — започна тя, — обсъждали сме някои възможности, които се откриват пред дъщеря ви. Изглежда, че бракът с добро семейство от Тункоу е сигурен.

Тя се приведе напред и добави доверително:

— Вече проявиха известен интерес. След не повече от две-три години ще ви посетя с предложение за сродяване.

После отново се изправи и прочисти гърлото си.

— Но днес съм дошла във връзка със съюз от друго естество. Както може би си спомняте, при първата ни среща аз забелязах, че има възможност Лилия да сключи съюз с друго момиче като лаотун.

Тя изчака думите й да произведат нужното впечатление, след което продължи:

— Тункоу е на четирийсет и пет минути оттук, ако се върви с мъжка крачка. Повечето семейства са от рода Лу. Сред тях има потенциална кандидатка за лаотун на Лилия. Момичето се казва Снежно цвете.

Първият въпрос, който мама зададе, показа на мен, а и на всички останали в стаята, не само че не бе забравила предложението, отправено от госпожа Уан при първото й идване у нас, а и че през цялото време бе кроила планове и бе обмисляла тази възможност.

— Ами осемте йероглифа? — попита тя с меден глас, който никак не успяваше да прикрие решимостта й. — Не виждам причина за сключването на съюза, освен ако осемте йероглифа не съответстват напълно.

— Майко, не бих дошла днес при вас, ако стълбовете на съдбата на тези момичета не си съответстваха — отговори мадам Уан с равен глас. — Лилия и Снежно цвете са родени в един и същи месец в годината на Коня и ако майките казват истината, в един и същи ден и час. Момичетата имат еднакъв брой братя и сестри и всяка от тях е третото дете в семейството…

— Но…

Госпожа Уан вдигна ръка, за да пресече майка ми:

— Отговарям на въпроса ви, преди да сте го задали: да, третата дъщеря на семейство Лу също се пресели при предците си. Обстоятелствата около тези трагедии са без значение, тъй като никой не обича да се връща към загубата на дете, било то и дъщеря.

Тя се втренчи в мама с твърд поглед, буквално предизвиквайки я да проговори. Майка ми отклони поглед и госпожа Уан продължи:

— Лилия и Снежно цвете са еднакви на ръст, равни по хубост и, най-важното, краката им са бинтовани в един и същи ден. Прадядото на Снежно цвете бе дзиншъ^[5], така че двете семейства не са равностойни в обществено и материално отношение.

Не бе нужно да обяснява, че щом сред предците на Снежно цвете е имало държавен чиновник с висок сан, то семейството би трябвало да има добро обществено и материално положение.

— Изглежда, тези несъответствия не тревожат майката на Снежно цвете, тъй като между двете има многобройни сходства.

Мама кимна спокойно, докато маймунската й природа поглъщаше думите на госпожа Уан, а на мен ми се щеше да изхвърча от стаята, да изтичам край реката и да закрещя от вълнение. Хвърлих поглед към леля. Очаквах да видя нейната зейнала в усмивка паст, но сега тя стискаше устни в опит да прикрие задоволството си. Представляваше картина на спокойствието и благовъзпитанието и само пръстите, които нервно се виеха и преплитаха като купчина малки змиорки, я издаваха. Тя най-ясно от всички осъзнаваше значимостта на тази среща. Крадешком занадзъртах към Красива луна и сестра ми. Очите им сияеха от радост за мен. О, за колко неща щяхме да си говорим, когато всички си легнеха!

— Макар обикновено да се заемам с този вид посредничество по време на Фестивала в средата на есента, когато момичетата са осем-деветгодишни — отбеляза мадам Уан, — в настоящия случай почувствах, че незабавният съюз ще бъде изключително полезен за дъщеря ви. В много отношения тя е безупречна, но има какво да се желае относно домашните й умения и ще й е нужно още много усъвършенстване, преди да стане достойна за по-високопоставено семейство.

— Дъщеря ми не е каквато трябва да бъде — равнодушно се съгласи мама. — Тя е упорита и непокорна. Не съм убедена, че идеята ви е добра. По-добре да бъде несъвършено зрънце сред грозд от посестрими, отколкото да излъже очакванията на едно момиче с добро положение.

Радостта, която изпитвах преди няколко мига, пропадна в черна бездна. Макар добре да познавах майка си, бях прекалено малка, за да осъзная, че горчивите й думи по мой адрес представляваха част от ритуала на преговорите, така както подобни слова щяха да бъдат изречени между баща ми и посредницата и при уреждането на брака ми. Чрез представянето ми като недостойна дъщеря родителите ми се застраховаха срещу бъдещи оплаквания от страна на семейството на съпруга ми или на моята лаотун. Тази стратегия можеше да свие скритите разходи, които биха възникнали в полза на посредницата, и да намали полагаемата се зестра. Госпожа Уан остана невъзмутима:

— Нормално е да се чувствате така. Аз самата храня големи опасения. Но стига приказки за днес.

За миг тя поспря, като че премисля нещо, макар на всички ни да бе съвсем ясно, че всяка нейна дума и постъпка бяха отдавна планирани и отиграни. Тя бръкна в ръкава си, извади оттам едно ветрило и ме привика. Докато ми го подаваше, госпожа Уан се обърна към майка ми:

— Трябва ви време да обсъдите съдбата на дъщеря си.

С щракване разтворих ветрилото и вперих поглед в думите, които се спускаха по една от гънките му и по плетеницата от листа, която красеше горния му ръб. Мама рече строго на посредницата:

— Давате това на дъщеря ми, преди да сме се договорили за възнаграждението ви?

Госпожа Уан пропъди предложението с махване на ръка, като че бе някакво зловоние.

— Същото като с женитбата. Безплатно за семейство И. Родителите на другото момиче са в състояние да поемат разноските. А ако повиша стойността на дъщеря ви, като встъпи в този съюз, размерът на възнаграждението, което семейството на момчето ще ми заплати, ще нарасне. Това положение ме удовлетворява.

Тя стана и направи няколко крачки по посока на стълбите. После се обърна, положи ръката си върху рамото на леля и обяви пред всички:

— Всички вие трябва да помислите и за още нещо. Тази жена е отгледала чудесна дъщеря, а виждам, че Красива луна и Лилия са близки. Ако успеем да договорим лаотун за Лилия, което ще затвърди шансовете й да се омъжи в Тункоу, мисля, че ще е добре да помислим за възможността да потърсим там жених и за Красива луна.

Тази възможност свари всички ни неподготвени. Забравих за благоприличието и се извърнах към Красива луна, която изглеждаше толкова развълнувана, колкото се чувствах аз самата.

Госпожа Уан вдигна длан във въздуха и я отпусна напред като полумесец.

— Разбира се, може би вече сте потърсили госпожа Гао. Не бих искала да се бъркам в местните й — с което имаше предвид по-нисши — дела по никакъв начин.

Ако не друго, последната част от разговора даде на майка ми да разбере, че не може да се мери по умения в пазарлъка с посредницата, която сега се обърна пряко към нея:

— Смятам, че това е женска работа, едно от малкото решения относно дъщеря ви, а може би и относно племенницата ви, които са във ваши ръце. Все пак, разбира се, бащата също трябва да даде съгласието си, преди да продължим. Майко, вместо заключение нека ви дам следния съвет: използвайте нощта, за да убедите съпруга си.

Докато мама и леля изпровождаха сватовницата до паланкина й, ние трите се скупчихме посред стаята, прегръщахме се и бъбрехме възбудено. Възможно ли бе всички тези изумителни неща да се случват на мен? Щеше ли и Красива луна да се омъжи в Тункоу? Нима щяхме да сме заедно до края на живота си? Сестра ми, макар да би могла да се почувства огорчена, горещо ми пожела изреченото от посредницата да се сбъдне, знаейки, че ако това стане, ще има полза за цялото семейство.

Бяхме млади и развълнувани, ала знаехме как е подобаващо да се държим. Красива луна и аз отново заехме местата си, за да отпочиват краката ни.

Голямата ми сестра кимна с глава към ветрилото, което все още държах в ръката си:

— Какво пише?

— Не разбирам всичко. Помогнете ми да го прочетем.

Разгърнах ветрилото. Двете впериха погледи над рамото ми. Изучихме йероглифите и разпознахме няколко измежду тях: момиче, добро, жени, къща, ти, аз.

Знаейки, че само тя може да помогне, леля побърза да се върне в женската стая. Като посочваше йероглифите последователно с пръст, тя прочете посланието. Още тогава запаметих словата: „Узнах, че във вашия дом има момиче с благ нрав, изкусно в женските умения. Ти и аз сме родени в една и съща година и ден. Не бихме ли могли да бъдем сродни души?“

Преди да отговоря на това момиче — Снежно цвете, много неща трябваше да бъдат разгледани и преценени от семейния съвет. Макар трите със сестра ми и братовчедка ми да нямахме думата по никой въпрос, ние с часове слушахме разговорите на мама и леля в горната стая, в които обсъждаха възможните последствия от този съюз. Майка ми бе хитра, ала леля произхождаше от по-добро семейство и имаше по-дълбоки познания. При все това, като най-нископоставената жена в дома ни тя трябваше да внимава какво говори, особено сега, когато майка ми упражняваше пълна власт над живота й.

— Съюзът между сродни души е не по-малко значим от добрия брак — например подемаше леля, след което изтъкваше голяма част от доводите на посредницата, ала винаги се връщаше към най-важния според нея. — Съюзът лаотун се създава по собствен избор, целта му е съкровената близост между две души, врекли се във вечна вярност. За разлика от него, при женитбата си не избираме ние, а целта на брака е една-единствена — раждането на синове.

Когато стигнеха до тази тема, мама се опитваше да утеши етърва си:

— Имаш си Красива луна. Тя е добро момиче и носи радост на всички ни…

— И ще ме остави сама завинаги, когато се омъжи. Твоите синове ще бъдат край теб до края на живота ти.

Всекидневно разговорът достигаше до това тъжно заключение и всеки път майка ми се опитваше да го отклони към въпроси от по-практично естество.

— Ако Лилия и това момиче станат лаотун, тогава тя няма да има посестрими. Всички жени в семейството… — „са имали“, смяташе да довърши изречението мама, ала леля я изпреварваше с друг завършек:

— … могат да й бъдат като посестрими, когато е нужно. Ако сметнеш, че са ни нужни още момичета за месеца на седенкуване и песни в женската стая, когато Лилия се зажени, може да поканим неомъжените дъщери на съседите.

— Те няма да я познават добре — казваше мама.

— Но сродната й душа — да. Докато дойде време да се омъжат, ще са станали по-близки, отколкото сме ние със съпрузите си.

На това място леля винаги замълчаваше за миг.

— Лилия има възможност да поеме по път, много различен от нашия — след минута подемаше отново тя. — Лаотун допълнително ще повиши стойността й и ще покаже на хората от Тункоу, че е достойна да стане снаха в добро семейство от тяхното село. А тъй като връзката между сродни души е вечна и не се разтрогва при женитбата, отношенията ни с Тункоу ще се заздравят още повече, а съпругът ти — и всички ние — ще получим още по-голяма закрила. Всичко това ще спомогне за подсигуряването на положението на Лилия сред жените в дома на бъдещия й съпруг. Няма да е обезобразена от грозно лице или осакатени нозе. Ще бъде жена със съвършени златни лотоси, която вече достатъчно е доказала своята вярност, преданост и изкусността си в тайното писмо като сродна душа на момиче от собственото им село.

Този разговор се водеше в безброй варианти, които слушах ежедневно. Не можах да узная в какъв вид те бяха предавани на баща ми, когато двамата с майка ми си легнеха вечер. Встъпването в този съюз щеше да му струва значителни средства — за редовно разменяните подаръци между двете лаотун и семействата им, за храна и вода за Снежно цвете по време на престоя й у дома и за разходите ми при посещенията до Тункоу — с каквито той не разполагаше. Ала, както каза госпожа Уан, от мама зависеше да го убеди. Леля също помагаше, като подшушваше някоя и друга дума на чичо, тъй като бъдещето на Красива луна бе обвързано с моето. Твърдението, че жените нямат влияние върху решенията на мъжете, е дълбоко погрешно и глупаво.

В крайна сметка семейството ми направи избора, който самата аз желаех. Следващият въпрос бе по какъв начин да отговоря на тази Снежно цвете. Мама ми помогна да украся по-богато чифт обувки, които изработвах — първия ми подарък за сродната ми душа, но изобщо не бе в състояние да ме посъветва относно писмения ми отговор до Снежно цвете. Според обичая ответното послание се калиграфисваше върху ново ветрило, което след това ставаше част от разменените „сватбени“ дарове. Ала аз имах нещо друго на ум, нещо, което напълно разчупваше традицията.

Плетеницата от листа, обточваща ръба на ветрилото, ми напомняше за старата поговорка: „Бял боб^[6] и папая дълги стъбла вият, дълбоки корени пускат. Палмови дървета, опасващи градинските стени, здраво хванати в земята, извисяват хилядолетна снага“. За мен тези слова изразяваха същността на нашата бъдеща връзка: дълбоко пребъдно сливане на две души. Исках това единствено по рода си ветрило да бъде вечен символ на нашия съюз. Бях едва на седем и половина, но си представях каква скъпоценна вещ щеше да бъде то един ден, прикътало в гънките си всички наши тайни послания.

Веднъж убедена, че ще напиша отговора си върху подаръка на Снежно цвете, помолих леля да ми помогне да съчиня подобаващо послание. В продължение на дни обсъждахме възможностите. Ако ответният ми дар беше така дързък, то словата ми трябваше да са възможно най-традиционни. Леля написа думите, които подбрахме, а аз упражнявах йероглифите, докато краснописът ми стана сносен. Когато резултатът бе задоволителен, аз стрих мастило и го разредих, докато се превърна в тъмночерна смес. Хванах четчицата за писане, изправена между палеца, показалеца и средния ми пръст, и я потопих в течността. Най-напред изрисувах малко снежно цвете сред гирлянда от листа, поръбващ ветрилото. За посланието си избрах съседната на изпъстрената от изящния почерк на Снежно цвете гънка. Започнах с традиционното обръщение и продължих с общоприетите в такива случаи фрази:

„Ето че ти пиша. Моля те, изслушай ме. Макар да съм бедна и неподходяща за теб, макар да съм недостойна за високите двери на твоя дом, днес пиша, за да ти кажа, че е било писано да се свържем. Словата ти изпълват сърцето ми. Ние сме двойка мандаринки. Ние сме мост над реката. Навред хората ще ни завиждат. Да, искрен е копнежът на сърцето ми да те следва.“

Естествено, не мислех сериозно тези неща. Как бихме могли да говорим за сърдечна обич, приятелство, вечна отдаденост, когато бяхме едва седемгодишни деца? Дори не се бяхме срещали, но и да не беше така, бяхме твърде малки, за да разбираме нещо от подобни чувства. Клетвите ни бяха само думи, които пишеш с надеждата някой ден да се сбъднат.

Положих ветрилото и изработените от мен пантофки върху парче плат. Сега, когато ръцете ми бяха свободни, умът ми бе обзет от многобройни тревоги. Дали не бях твърде недостойна за семейството на Снежно цвете? Дали, щом погледнеха почерка ми, нямаше да осъзнаят колко по-долу стоя от тях? Нямаше ли да сметнат незачитането на традицията за лошо възпитание? Дали нямаше да се отметнат от договорката? Тези тревожни мисли — лисици демони в ума, както ги наричаше майка ми, не ми даваха мира, ала можех само да чакам, да продължавам да се трудя в женската стая и да се грижа нозете ми да си почиват, за да заздравеят костите им правилно.

Когато госпожа Уан видя какво бях сторила с ветрилото, отпървом стисна устни неодобрително. После, след дълъг момент на размисъл, кимна многозначително:

— Наистина са идеални една за друга. Тези две момичета не са сродни души само според осемте йероглифа, в тях живее и еднакъв дух, непокорният дух на Коня. От това ще излезе нещо… интересно.

Тя изрече тези последни думи почти въпросително, което на свой ред ме накара да започна да се питам различни неща за Снежно цвете.

— Следващата стъпка е да изпълним официалната част. Предлагам да придружа момичетата на панаира на храма на Гупо в Шъся, за да сключат договора. Майко, ще имам грижата за превоза и на двете деца. Няма да се наложи да вървят много.

С тези думи госпожа Уан хвана четирите краища на плата, загърна ветрилото и пантофките и отнесе дара на бъдещата ми лаотун.