Лиза Сий
Снежно цвете и тайното ветрило (15)

Радост и скръб

Когато големият ни син навърши пет години, съпругът ми отвори дума да наемем учител, който да се погрижи за официалното му образование. Тъй като живеехме при родителите му и не разполагахме със собствени средства, трябваше да ги помолим те да поемат разходите. Би трябвало да се срамувам от стремленията на съпруга си, но никога не съм съжалявала, че не изпитвах подобни чувства. От своя страна моите свекър и свекърва бяха безкрайно щастливи, когато учителят се настани в дома ни и синът ми напусна женските покои. Плаках, задето детенцето ми се отделя от мен, но това бе и един от моментите в живота ми, когато съм се чувствала най-горда. В сърцето си таях надеждата, че някой ден може да издържи държавните изпити. Макар да бях само жена, дори аз знаех, че доброто представяне дава огромен тласък и на най-бедните чиновници към бляскаво бъдеще. Ала с напускането му на женския свят у мен зейна черна празнота, която нито забавните лудории на втория ми син, нито крякането на наложниците, препирните на етървите ми или дори периодичните ми срещи със Снежно цвете не можаха да запълнят. За щастие в първия месец на новата лунна година отново бях бременна.

По това време женските покои вече бяха отеснели. Третата снаха бе заживяла в дома и бе родила момиченце. Последва я четвъртата, която дразнеше всички ни с недоволстването си. Тя също имаше дъщеричка. Свекърва ми се отнасяше с особена жестокост към съпругата на четвъртия си син, която впоследствие загуби две момчета при раждане. Ето защо ще е справедливо да кажа, че останалите жени в семейството посрещнаха новината за моята бременност със завист. Нищо не предизвикваше такъв ужас като менструацията на някоя от снахите. Всички узнаваха, щом това станеше и всички говореха за това. Господарката Лу неизменно отбелязваше тези събития, като гръмко и на всеослушание кълнеше виновницата:

— Жена, която не ражда синове, винаги може да бъде заменена — например казваше тя, макар да мразеше наложниците на мъжа си до дъното на душата си.

Сега, когато се огледах, видях по лицата им изписани ревност и притаен яд, но какво можеха да сторят, освен да чакат да видят дали от тялото ми ще се пръкне поредният син. Аз обаче имах друго желание. Този път исках дъщеря, но по най-прозаичната причина. Вторият ми син щеше да влезе в света на мъжете много скоро, докато момичетата остават с майките си, докато не се омъжат. Тайният ми стремеж се разпалваше от новината, че Снежно цвете също носеше в утробата си дете. Не мога да опиша колко силно исках тя също да роди дъщеря.

Първият и най-сгоден случай да се видим и да споделим стремленията и очакванията си дойде с фестивала на реколтата, който празнуваме на шестия ден от шестия лунен месец. През петте години, откакто живеех в семейство Лу, свекърва ми не бе променила отношението си към Снежно цвете. Подозирах, че нашите срещи по време на празниците не са тайна за нея, но след като не демонстрирах връзката си и изпълнявах домашните си задължения, тя бе оставила въпроса настрана.

Както винаги, и сега в женската стая на родния ми дом двете се радвахме на взаимността си, ала обградени от децата, които спяха в леглото при нас или в креватчета до него, не можехме да демонстрираме някогашната си близост. Въпреки това пак разговаряхме шепнешком. Признах й, че копнея за дъщеря, която да ми бъде компания. Снежно цвете поглади корема си с ръце и тихичко ми припомни, че момичетата са безплодни издънки, неспособни да продължат бащиното коляно.

— За нас няма да са безполезни — казах. — Не бихме ли могли да ги направим сродни души още сега, преди да са родени?

— Лилия, ние сме безполезни — каза Снежно цвете и се изправи в леглото. Виждах лицето й в сиянието на лунната светлина. — Знаеш това, нали?

— Жените са майките на синовете — поправих я аз.

Раждането на мъжка рожба ми бе осигурило високо положение в дома на съпруга ми. Със сигурност сина на Снежно цвете й бе отредил достойно място в нейния.

— Зная. Майки на синове, но…

— А дъщерите ни ще ни бъдат утеха.

— Вече изгубих две…

— Снежно цвете, нима не искаш момичетата ни да бъдат сродни души? — Мисълта, че може да не желае това, започна да се блъска в главата ми.

Тя ме погледна с печална усмивка.

— Разбира се, че искам, стига да родим дъщери. Те могат да увековечат любовта ни една към друга дори след като се преселим в отвъдното.

— Добре, значи уговорено. А сега, легни до мен. Изглади челото си от бръчките на грижите. Това е щастлив момент. Нека го споделим.

На следващата пролет се завърнахме в Пууей с новородените си момиченца. Рождените им дати не съвпадаха. Нито месеците. Развихме пеленките им и допряхме стъпалата им. Дори сега краката им не бяха еднакви на големина. Дори и майчинската ми любов да ме е заслепявала, виждах, че нейната дъщеря, Пролетна луна, бе прекрасна в сравнение с моята, Нефрит. Кожата на моето дете бе прекалено мургава за семейство Лу, докато Пролетна луна носеше бледнината на бяла праскова. Надявах се Нефрит да бъде здрава като камъка, на който бе кръстена, а Пролетна луна да не е така крехка като братовчедка ми, в чиято чест Снежно цвете й бе дала това име. Нито един от осемте йероглифа не съвпадаше, но това не ни вълнуваше. Бе решено тези момичета да станат сродни души.

Разтворихме ветрилото и заразглеждахме свидетелствата за живота, който бяхме преживели заедно. Толкова много щастие изпълваше гънките му. Нашият съюз. Женитбата ни. Раждането на синовете ни. Идването на дъщерите ни на бял свят. Бъдещата им дружба: „Един ден две момичета ще се срещнат и ще станат сродни души, написах аз, ще бъдат като двойка мандаринки. Други две, с радостни сърца, ще наблюдават полета им, кацнали на един мост“. Над плетеницата от листа Снежно цвете нарисува два чифта крила, устремени към луната. Две други птици гледаха нагоре от гнездото си.

Когато приключихме, седнахме заедно, гушнали дъщерите си. Изпитвах огромна радост и дори не се замислих, че пренебрегвайки правилата за съвместимост между момичетата, нарушаваме установения ред.

 

 

Две години по-късно получих писмо от Снежно цвете, в което ме уведомяваше, че най-после е родила втори син. Тя тържествуваше, а аз бях въодушевена и вярвах, че бъдещето й в дома на съпруга й ще бъде по-добро. Но ние почти нямахме време да ликуваме, тъй като три дни по-късно в нашия окръг се получи тъжна вест. Император Даогуан се бе преселил в отвъдното. Нашият край потъна в траур тъкмо когато синът му император Сиенфън зае мястото му на престола.

Злощастната участ на семейството на Снежно цвете ме бе научила, че при смъртта на владетеля неговите придворни изпадат в немилост, така че всяка смяна на престола влече вълнения и раздори не само в императорския двор, но и из цялата страна. На вечеря, докато свекър ми, съпругът ми и братята му обсъждаха случващото се извън Тункоу, аз се вслушвах само в онова, което нямаше как да пренебрегна. Някъде бунтовници^[1] причиняваха смутове, а земевладелците настояваха за повишаване на арендата. Съчувствах на хората като собственото ми семейство, които бяха потърпевши, но в действителност тези събития изглеждаха много далеч от удобния дом на семейство Лу.

После чичо Лу загуби поста си и се завърна в Тункоу. Щом излезе от паланкина си, всички коленичихме с допрени в земята чела. Когато ни разреши да се изправим, видях пред себе си възрастен мъж в копринени одежди. На лицето си имаше две бенки. Всички хора полагат нежни грижи за космите на бенките си, но тези на чичо Лу бяха великолепни. От всяка бяха изникнали поне по десет косъма — дебели, бели на цвят и дълги поне три сантиметра. Когато го опознах по-добре, забелязах, че той обича да си играе с тях, като лекичко ги подръпваше, за да растат още повече.

Умните му очи огледаха последователно лицата на всички ни, докато не се спряха върху първородния ми син. Момчето ми сега бе на осем годинки. Чичо Лу, който би трябвало най-напред да поздрави брат си, протегна нашарената си от вени ръка и я положи върху рамото на сина ми.

— Прочети хиляда книги — каза той с глас, изпълнен с дълбоко познание, но в същото време някак изкълчен от дългия живот в столицата — и думите ти ще се леят леко като река. Сега, малкият, ми покажи пътя.

С тези думи най-почитаният член на семейството пое ръката на сина ми и двамата заедно преминаха през селските порти.

 

 

Изтекоха още две години. Наскоро бях родила и третия си син. Цялото семейство се трудеше неуморно, за да запази предишното си положение, но за всички бе ясно, че след загубата на височайшето покровителство, с което се бе ползвал чичо Лу, и въстанията срещу повишаването на арендата, животът се бе променил. Моят свекър започна да се ограничава с тютюна, съпругът ми прекарваше повече време на полето, понякога дори хващаше сечивата и се трудеше наравно със земеделците. Учителят ни напусна и обучението на най-големия ми син бе поето от чичо Лу. А в женските покои караниците между снахите и наложниците нараснаха, тъй като обичайните подаръци от коприна и конци за бродиране станаха по-оскъдни.

Тази година, когато със Снежно цвете посетихме родния ми дом, почти не се видях със семейството си. О, хранехме се заедно, а вечер посядахме пред къщата както в детството ми, но не мама и татко бяха причината, поради която отивах там. Исках да се срещна и да общувам със Снежно цвете. Бяхме навършили трийсет години и бяхме лаотун от двайсет и една. Не ми се вярваше, че бе изминало толкова време, а още по-малко — че някога сърцата ни са биели като едно. Обичах я като моя сродна душа, но дните ми се въртяха около грижите за децата и къщната работа. Сега бях майка на трима синове и една дъщеря, а тя имаше две момчета и едно момиче. Между нас съществуваше сърдечна близост, която вярвахме, че никога не ще се разкъса и че е по-дълбока от интимността със съпрузите ни, но пламенността на любовта ни бе отслабнала. Това не ни безпокоеше, защото всяка дълбока връзка трябва да премине през прозаичната реалност на дните на ориза и солта. Знаехме, че щом навлезем в годините на безмълвен покой, между нас отново ще се върне предишната близост. Засега можехме единствено да споделяме ежедневието си.

В дома на Снежно цвете се бе омъжила и последната сестра на съпруга й, с което задълженията й, свързани със зълвите й, бяха отпаднали. Освен това свекър й бе починал. Докато колел едно прасе, то се извъртяло така силно в сетния си миг, че ножът се изплъзнал от ръката на касапина и съсякъл ръката му до костта. Свекър й издъхнал от кръвозагубата на прага на дома си и споделил съдбата на животните, убити от него. Сега съпругът на Снежно цвете бе господарят на дома, макар че и той, както всички останали обитатели, продължаваше в голяма степен да бъде под властта на майка си. Наясно с факта, че снаха й си няма нищо и никого, тя бе наточила жилото си, а синът й бе отслабил покровителството си над Снежно цвете. Въпреки това тя се радваше на малкия си син, който вече бе пораснал и бе станал яко, прощъпукало детенце. Всички насочваха обичта си към него, убедени, че по-голямото момче няма да доживее до десетгодишния си рожден ден, какво остава до зряла възраст.

Въпреки че имаше по-ниско положение от мен, Снежно цвете обръщаше внимание на събитията и се заслушваше във вестите много по-внимателно. Това трябваше да се очаква. Тя винаги се бе вълнувала от външния свят повече от мен. Обясни ми, че въстаниците, за които бях чувала, се наричали тайпини^[2] и че се борели за справедлив обществен ред. Вярвали, както народът яо, че духовете и боговете влияят върху реколтата, здравето и раждането на синове. Те забранявали употребата на вино, опиум, хазарта, танците и тютюна. Искали собствеността да бъде отнета от земевладелците, които притежават деветдесет процента от земята и получават до седемдесет процента от реколтата, а онези, които я обработват, да имат равностоен дял. В нашата провинция стотици хиляди хора бяха напуснали домовете си и се бяха присъединили към Тайпинското въстание, което напредваше през градове и села.

Снежно цвете разказваше за техния предводител, който вярвал, че е син на един велик бог, за нещо, което той наричал своя небесна държава, за ненавистта му към чужденците и моралното разложение. Не разбирах смисъла на думите й. За мен чужденец бе човек от друг окръг. Обитавах пространството между четирите стени на женските покои, докато умът на Снежно цвете летеше към далечни места, изучаваше, диреше и се дивеше.

Когато се върнах у дома в Тункоу и попитах съпруга си за тайпините, той ми отвърна следното:

— Жената трябва да се грижи за децата си и как да направи семейството щастливо. Ако роднините ти ти мътят ума така, следващия път няма да те пусна при тях.

Повече не отворих дума за външния свят.

Продължителното засушаване и последиците от него върху посевите донесоха глад и засегнаха цялото село — от най-нископоставената четвърта дъщеря на някой земеделец до уважаемия чичо Лу — и въпреки това аз не се тревожех, докато не видях опразнения килер. Скоро свекърва ми започна да ни наказва, ако разлеехме чай или накладяхме твърде силен огън в мангала. Свекър ми се въздържаше да си взема месо от главното блюдо, за да хапнат най-напред внуците му от ценната храна. Чичо Лу, който бе живял в императорския дворец, не се оплакваше, както можеше да се очаква от него, но щом осъзна истината за материалното си положение, стана по-взискателен към сина ми, надявайки се това малко момченце един ден да възстанови отминалото великолепие на семейството.

Неговото внимание събуждаше стремежите на съпруга ми. Нощем, когато си легнехме и угасяхме лампите, той ми доверяваше:

— Чичо Лу вижда нещо у сина ни и аз бях много щастлив, когато той се зае да му преподава. Но сега гледам напред и разбирам, че може би трябва да изпратим детето да продължи обучението си. Но как да стане това, когато целият окръг знае, че скоро ще се наложи да продаваме нивите си, за да ядем?

Една нощ в мрака съпругът ми пое ръката ми в своята.

— Лилия, имам идея и баща ми я одобрява, но се безпокоя за теб и синовете ни.

Зачаках, уплашена от това, което щеше да каже.

— Хората се нуждаят от определени неща, за да живеят — продължи той. — Въздухът, слънцето, водата и дървата са безплатни дори и да не са винаги в изобилие. Но солта струва пари, а никой не може без нея.

Ръката ми стисна неговата. Накъде биеше?

— Попитах баща си дали мога да използвам последните спестявания — каза той — и да отпътувам за Гуейлин, откъдето да закупя сол, за да я продавам тук. Той ми даде позволение да го сторя.

Съществуваха неизброими опасности. Гуейлин се намираше в съседната провинция. За да стигне дотам, съпругът ми трябваше да премине през територия, намираща се под властта на бунтовниците. Освен тях вилнееха и отчаяни земеделци, загубили домовете си и превърнали се в разбойници, които обираха смелчаците, решили се да тръгнат на път. Търговията със сол сама по себе си бе рисковано начинание, което бе една от причините да има недостиг от нея. Онези, които контролираха доставките на сол в нашата провинция, разполагаха със собствени армии, а моят съпруг бе сам. Досега не бе имал вземане-даване с военачалници или лукави търговци. На всичко отгоре женският ми ум рисуваше картини на многобройни красиви жени, които щеше да срещне в Гуейлин. Ако успееше в начинанието си, можеше да доведе една или повече като свои наложници. Най-напред женската ми слабост се отрони от устните ми.

— Не късай дивите цветя — помолих, употребявайки думата за онзи тип жени, които щеше да срещне по пътя си.

— Стойността на жената се определя не от красотата на лицето, а от добродетелите й — успокои ме той. — Ти ме дари със синове. Тялото ми може да измине огромни разстояния, но очите ми не ще поглеждат към онова, което не бива да виждат.

Той замълча за малко, след което добави:

— Бъди ми вярна, стой далеч от изкушенията, подчинявай се на майка ми и служи на синовете ни.

— Няма да те разочаровам — обещах аз. — Но не за себе си се тревожа.

Опитах се да му разкажа за останалите си притеснения, но той отвърна:

— Нима животът спира заради нещастието на неколцина? Трябва да продължим да използваме пътищата и реките. Те принадлежат на целия китайски народ.

Каза, че може да отсъства година.

От мига, когато съпругът ми замина, ме обзе безпокойство. Месеците се изнизваха бавно, а с тях растяха и тревогата и страхът ми. Ако нещо го сполетеше, какво щеше да стане с мен? Възможностите пред една вдовица са твърде скромни. Понеже децата ми бяха прекалено малки, за да се грижат за мен, свекър ми можеше да ме продаде на друг мъж. Като знаех, че в такъв случай можеше никога повече да не видя рожбите си, разбрах защо толкова много вдовици се самоубиват. Ала нямаше да седна да се кахъря за това, което можеше да се случи. Опитвах се външно да запазя спокойствие пред останалите жени дори когато се измъчвах от тревога за безопасността на съпруга си.

Закопняла за утешителното присъствие на първородния ми син, направих нещо, което до този момент не бях вършила. Предложих да сервирам чай на жените в горната стая през деня, след което слизах долу и тихо сядах така, че да слушам как чичо Лу обучава момчето ми.

— Трите най-важни сили са Небето, Земята и Човекът — рецитираше синът ми. — Трите светила са Слънцето, Луната и Звездите. Възможностите, които Небето дава, не са равностойни на преимуществата, предлагани от Земята, а те не могат да се равняват на благата, които ни носи разбирателството между хората.

— Всяко момче може да запамети тези слова, но какъв е смисълът им? — чичо Лу бе строг в изискванията си.

Мислите ли, че моят син би могъл да даде грешен отговор? Не, и ще ви кажа защо. Ако не отговореше правилно или сбъркаше текста, чичо Лу го шибваше през отворените длани с бамбукова пръчка. Ако на следващия ден това се повтореше, наказанието бе двойно.

— Небето праща на Човека хубавото време, но без плодовитата почва на Земята то е безполезно — отвърна сина ми. — А богатата земя е безплодна, когато няма разбирателство между хората.

В засенчения си кът аз грейнах от гордост, но урокът на чичо Лу не приключваше заради един верен отговор.

— Много добре. Сега за империята. Ако укрепим семейството и следваме правилата, изложени в „Книгата на ритуалите“, тогава в дома ще цари ред. Той се разпространява от един дом в друг, като укрепва сигурността на държавата, чак до императорския двор. Но бунтовникът ражда бунтовник и скоро настъпва безпорядък. Внимавай, момчето ми. Нашето семейство притежава земя. Твоят дядо се грижеше за нея в мое отсъствие, ала сега хората знаят, че вече нямам връзки в двореца. Те виждат делата и чуват думите на бунтовниците. Трябва да сме много, много внимателни.

Ала напастта, от която чичо Лу се боеше, дойде не чрез тайпините. Последните новини, които получих от външния свят, преди духовете на смъртта да ни връхлетят, бе, че Снежно цвете отново е бременна. Избродирах една кърпичка с благопожелания за здраве и щастие през идните месеци и извезах сребриста рибка, подскачаща сред вълните на светлосиньо поточе, като си мислех, че това е най-благоприятният, а и носещ прохлада символ за жена, на която й предстои да е бременна през лятото.

Тази година големите горещини настъпиха рано. Още не бе дошло време да се върнем по родните си домове, затова ние, жените, се бяхме затворили заедно с децата в горните стаи и чакахме ли, чакахме. Температурите продължиха да се покачват и тогава мъжете от Тункоу и околните села заведоха децата да плуват и да играят в реката. Това бе същата онази река, в която като малка бях разхлаждала нозете си, затова ме изпълни радост, когато свекър ми и деверите ми предложиха да поглезят децата с това забавление. Ала там големокраките слугини перяха, а тъй като водата в селските кладенци беше заразена с яйца на насекоми, пак оттам черпеха и вода за пиене и готвене.

Първият случай на коремен тиф сполетя най-хубавото село в окръга — моето Тункоу. Най-напред болестта покоси скъпоценния първороден син на един от арендаторите ни, след което се разрази и отнесе в гроба цялото семейство. Болестта започваше с треска, последвана от жестоко главоболие и повдигане. Понякога след това се проявяваше сипкава кашлица или розовеещ обрив. Но връхлетеше ли диарията, бе въпрос на часове, преди смъртта да отърве страдалеца от мъките му. Щом чухме, че има заболяло дете, ни стана ясно какво ще последва. Най-напред щеше да умре то, после братята и сестрите му, след това майката и накрая бащата. Смъртта настъпваше в тази ужасяваща последователност отново и отново — майката не може да се отвърне от болното си дете, а съпругът не е способен да изостави умиращата си жена. Скоро болестта плъзна из целия окръг.

Семейство Лу се уедини зад затворените врати на дома си. Слугите изчезнаха, може би отпратени от моя свекър, а може би бяха избягали от страх. Така и не разбрах. Жените събрахме децата в женските покои, вярвайки, че там е най-безопасно. Симптомите се появиха най-напред у невръстното момченце на третата снаха. Челцето му бе сухо и кожата гореше. Бузките запламтяха в тъмнорозов цвят. Щом видях това, отведох децата си в нашата спалня. Повиках най-големия си син. В отсъствието на баща му би следвало да се подчиня на желанието му да остане с чичо Лу и останалите мъже, но аз не му позволих да избира.

— Само аз ще напускам стаята — казах на децата си. — Батко ви отговаря за вас, докато ме няма. Ще го слушате за всичко.

Всеки ден през този ужасен период напусках стаята веднъж сутрин и веднъж — нощем. Знаех как болестта излиза от телата на онези, които е поразила, затова изнасях нощното гърне и го изхвърлях сама, като внимавах ръцете, краката или дрехите ми, както и гърнето, да не се докосват до земята, където се изхвърляха изпражненията. Вадех от соленеещата вода от кладенеца, преварявах я и накрая я прецеждах, така че да бъде възможно най-бистра и чиста. Боях се да не се заразим от храната, но трябваше да се яде. Не знаех какво да правя. Дали не беше по-добре да ядем сурови продукти, направо от градината? Но като се сетих, че нивите се торяха с изпражненията, и как болестта се изливаше заедно с тях от десетки тела, разбрах, че това не може да е правилно. Припомних си как, когато боледувах, майка ми готвеше единствено конджи. Започнах да приготвям кашата два пъти дневно.

През останалото време седяхме заключени в стаята. Денем чувахме хора да притичват напред-назад. Нощем до нас достигаха пресекливите крясъци на болните и изтерзаните ридания на майките. Сутрин долепях ухо до вратата, за да науча кой се бе преселил в отвъдното през нощта. Изоставени заедно на произвола на заразата, наложниците умряха мъчително в самотната компания на същите онези жени, срещу които бяха заговорничели.

Денем и нощем се безпокоях за Снежно цвете и съпруга си. Дали и тя използваше същите предпазни средства като мен? Дали бе здрава? Или пък бе починала? Дали клетият й първороден син не бе отстъпил пред болестта? Дали не бе погинало цялото й семейство? Ами мъжът ми? Дали не е издъхнал в друга провинция или някъде по пътя? Ако нещо се случеше с някого от тях, не знаех какво щях да правя. Чувствах се в плен на собствения си страх.

Спалнята ми бе с един прозорец, който бе прекалено висок, за да мога да виждам навън. Вонята на подуващите се заразени тела, извадени пред къщите, пропиваше влажния въздух. Покривахме носовете и устите си, но нямаше къде да избягаме — зловонието, което пареше очите и гореше езиците ни, проникваше навсякъде. В ума си отмятах всички задачи, които трябваше да върша: непрекъснато се моли на богинята; увий децата с тъмночервен плат; премитай стаята три пъти дневно за прогонване на дебнещите духове от отвъдното. Правех си списъци на нещата, от които трябваше да се пазим — никакво пържено или задушено, ако съпругът ми си бе у дома — никакви креватни забавления. Ала той не бе тук и се налагаше да разчитам само на собствената си бдителност.

Един ден, както готвех оризовата каша, в кухнята влезе свекърва ми, а между пръстите й висеше мъртво пиле.

— Няма смисъл да ги пазим повече — рече тя рязко.

Докато разкъсваше птицата и кълцаше чесън, тя ме предупреди:

— Децата ти няма да оцелеят без месо и зеленчуци. Ще ги умориш от глад, преди да успеят да се разболеят.

Втренчих се в пилето. Устата ми се изпълни със слюнка и стомахът ми закъркори, ала си направих оглушки за думите й, за първи път, откакто бях омъжена. Не отговорих. Само разсипах кашата в купички и ги сложих върху поднос. По пътя към стаята си спрях пред вратата на чичо Лу, почуках и оставих пред прага една за него. Трябваше да го сторя, нали разбирате? Той не само бе най-възрастният и уважаван член на семейството, но и бе учител на сина ми. Класическите произведения ни учат, че отношенията между учителя и ученика отстъпват единствено на връзката между родител и дете.

Останалите купички отнесох на децата си. Когато Нефрит възропта, че в кашата няма зелен лук, парченца свинско или дори консервирани зеленчуци, аз й зашлевих здрава плесница. Другите преглътнаха негодуванието си, а сестра им прехапа долната си устна и потисна сълзите си.

Не обърнах внимание на нито едно от нещата, които направи. Взех метлата и се заех отново с чистенето.

Дните минаваха, а в нашата стая все още не се бяха появили симптоми. Затова пък жегата, стоварила цялата си сила върху нас, изостряше още повече миризмата на болест и смърт. При поредния си курс до кухнята една вечер заварих там третата снаха, която стоеше като привидение в средата на затъмнената стая, облечена от глава до пети в бяло в знак на траур. От вида й се досетих, че децата и съпругът й сигурно са починали. Вцепених се на място от безжизнения й, бездушен поглед. Тя не помръдна, нито пък даде знак, че ме е видяла, макар да бях само на метър пред нея. Бях твърде уплашена, за да се върна или да продължа. Отвън се разнасяха виковете на нощните птици и тихата въздишка на воден бивол. В ужаса ми една глупава мисъл премина през главата ми. Защо животните не умираха? Или може би умираха, но не бе останал никой, който да ми каже?

— Безполезното прасе е живо! — отекна зъл жлъчен глас зад мен.

Третата снаха дори не мигна, но аз извърнах лице по посока на източника. Бе свекърва ми. Бе свалила иглите и косите й се спускаха на мазни клечки край лицето й.

— Не трябваше изобщо да те допускаме в този дом. Ти затриваш рода Лу, осквернено, гнусно прасе.

Свекърва ми се изплю върху третата снаха, която нямаше воля дори да почисти лицето си.

— Проклинам те — изсъска свекърва ми със зачервено от яд и горест лице. — Дано умреш. А ако не умреш — но моля те, богиньо, нека страда, — господарят Лу ще те ожени за друг до есента. Ала ако зависеше от мен, нямаше да доживееш утрешния ден.

С тези думи свекърва ми, която не бе дала вид да е забелязала присъствието ми, се врътна и като се подпря на стената, с клатушкане напусна стаята. Обърнах се пак към етърва си, която все още изглеждаше не на себе си. Всичко в мен крещеше, че това, което се канех да сторя, бе много, много погрешно, но въпреки това се пресегнах, обгърнах я с ръце и я отведох до един стол. Сложих да се топли вода, след което събрах целия си кураж, топнах една кърпа във ведро с хладка вода и избърсах лицето й. После изхвърлих кърпата в мангала и наблюдавах, докато гори. Щом водата завря, направих чай, налях й една чаша и я поставих пред нея. Тя не я взе. Не знаех какво друго да сторя, затова се захванах да готвя оризовата каша, като търпеливо бърках, за да не залепне или загори.

— Напрягам слуха си да чуя виковете на децата си. Търся съпруга си навсякъде — прошепна третата снаха. Извърнах лице към нея, мислейки, че говори на мен. По очите й разбрах, че не бе така. — Ако се омъжа пак, как ще се събера отново със съпруга и децата си в отвъдното?

Не намерих думи да я утеша, защото такива не съществуваха. Тя нямаше закрилата на огромно дърво и подкрепата на предана планина. Изправи се и се олюля на нежните си стъпала, крехка като хартиен фенер, подхванат от вятъра по време на Празника на фенерите. Върнах се към разбъркването на кашата.

Когато на следната утрин слязох долу, като че бе настъпило някакво раздвижване. Юнган и още две прислужници се бяха върнали и се бяха захванали да чистят кухнята и да попълват купчината дърва. Юнган ме осведоми, че третата снаха била открита мъртва по-рано сутринта. Нагълтала се с луга. Често се чудя какво щеше да стане, ако бе почакала още няколко часа, понеже по обед свекърва ми бе повалена от треска. Трябва вече да е била болна предната вечер, когато наговори онези жестокости.

Сега бях изправена пред ужасен избор. Бях пазила децата си на сигурно място в своята стая, но моят дълг като съпруга на мъжа си бе преди всичко към родителите му. Задълженията ми като тяхна снаха не се изчерпваха с това, да им нося чай сутрин, да пера дрехите им и да приемам укорите с усмивка. Да им служа, означаваше да ги почитам над всеки друг — над родителите ми, съпруга ми и децата ми. Мъжът ми бе далеч и аз трябваше да забравя страха си от болестта, да пропъдя чувствата към децата си настрана и да сторя каквото е редно. Ако не го направех и свекърва ми умреше, позорът ми щеше да е непоносим.

Но не бе лесно да се откажа от децата си. Останалите ми етърви бяха със семействата си в техните стаи. Не знаех какво се случва зад затворените врати. Може също да бяха заболели. Можеше и вече да са починали. Не бе възможно да поверя грижите над децата си и на своя свекър. Нали бе прекарал нощта до съпругата си. Нямаше ли той да е следващият заболял? А чичо Лу не бях виждала от началото на епидемията, макар че всяка сутрин и вечер оставяше празната си купичка пред вратата, за да му я напълня отново.

Седях в кухнята и кършех пръсти от безпокойство. Юнган се приближи, коленичи пред мен и рече:

— Аз ще гледам децата ви.

Спомних си как ме бе последвала до дома на Снежно цвете веднага след сватбата ми, как се бе грижила за мен след ражданията на децата ми и колко предано тайно носеше писмата ми до моята лаотун. Бе вършила всички тези неща за мен и без да забележа, от десетгодишно дете се бе превърнала в едра, големокрака двайсет и четири годишна млада жена. В моите очи тя си оставаше грозна като свински гениталии, но знаех, че досега не се бе разболяла, както и че щеше да се грижи за децата ми като за свои собствени.

Дадох й точни указания как да приготвя водата и храната и я снабдих с един нож, който да носи у себе си, в случай че нещата се влошаха и се наложеше да охранява вратата. След това поверих дечицата си в ръцете на орисниците и насочих вниманието си към майката на съпруга ми.

През следващите няколко дни се грижих за нея по всеки възможен начин. Почиствах я отдолу, когато вече нямаше сили да използва гърнето. Приготвях й същата оризова каша, с която хранех децата си, след това порязвах ръката си и капвах от кръвта си в кашата. Това е най-големият дар от една снаха и аз й го предложих с надеждата, че по някакво чудо течността, която ми даваше жизнена сила, щеше да възобнови нейната.

Няма нужда да ви разказвам колко ужасна е болестта. Знаете какво се случва. Тя почина. Приживе винаги бе добра с мен и ми бе трудно да се сбогувам с нея. Когато изпусна последния си дъх, знаех, че не съм в състояние да изпълня всичко, което се полага за жена с нейния ранг. Измих изцапаното й от изпражненията съсухрено тяло с топла вода, ароматизирана със сандалово дърво. Облякох дрехите й за вечността и напъхах нейните нюшу в джобовете, ръкавите и туниката й. За разлика от някой мъж произведенията й не целяха да увековечат името й за сто поколения напред. Те бяха послания, предназначени за приятелките й, в които им разкриваше мислите и чувствата си, както те бяха споделяли своите. При други обстоятелства щях да запаля тези вещи на гроба й. Но при тази жега и епидемията телата трябваше да се изгарят набързо, без много да се отдава внимание на предписанията на фън шуй, нюшу или синовния дълг. Единственото, което можех да сторя за свекърва си, бе да се уверя, че на онзи свят ще има утехата да пее и да чете посланията на приятелките си. Щом приключих, тялото й бе отнесено за извършването на набързо спретнатото погребение.

Свекърва ми бе имала дълъг живот. Можех да се радвам за нея в това отношение. А след нейната смърт аз станах първата жена в семейството, макар съпругът ми все още да не се бе прибрал. Сега етървите ми трябваше да отговарят пред мен. Щеше да им се наложи да се борят за благоволението ми, за да се отнасям добре с тях.

Сега, когато наложниците също бяха мъртви, нямах търпение в дома ни да се установи повече хармония, тъй като по един въпрос бях категорична: под този покрив нямаше да има повече никакви наложници.

Както бяха доловили слугите, болестта отминаваше. Отворихме портите и проверихме загубите си. От нашето семейство епидемията бе покосила свекърва ми, третия ми девер с цялото му семейство и наложниците. Вторият и четвъртият брат бяха оживели заедно с жените и децата си. От моите кръвни роднини болестта бе отнесла мама и татко. Разбира се, че съжалявах, задето не бях прекарала повече време с тях при последното си посещение, но близостта ми с татко се бе загубила след бинтоването, а що се отнася до мама, отношенията ни с нея никога не се възстановиха след онзи сблъсък заради лъжите й за Снежно цвете. Като омъжена дъщеря единственото ми задължение към тях бе едногодишен траур. Опитах се да отдам почит на майка си за това, което, водена от маймунския си нрав, бе сторила на мен или в мое име, но сърцето ми не бе разбито от скръб.

Като цяло, бяхме извадили късмет. Двамата с чичо Лу не разменихме и дума, не би било прилично. Ала когато излезе от стаята си, той се бе преобразил и вече не бе благият чичо, който запълва годините си след оттегляне от служба в игра с племенника си. Той се залови с обучението на сина ми с такава енергия, съсредоточеност и отдаденост, че повече не се наложи да търсим услугите на друг учител. Синът ми никога не клинчеше от уроците, окриляван от знанието, че нощта на сватбата му и денят, когато името му бъде вписано в златния списък^[3], ще бъдат най-славните мигове в живота му. В първия случай той щеше да изпълни своя синовен дълг, а във втория — щеше да се издигне от анонимността на малкия ни окръг и щеше да спечели слава из цял Китай.

Но много преди да дойде време за тези събития, съпругът ми се завърна у дома. Не мога да ви опиша облекчението, което изпитах, когато видях паланкинът му да се изкачва по главния път, следван от керван волски коли, натоварени със сол и други стоки. Всички опасения и тревоги за бъдещето, които ме бяха измъчвали, ме бяха отминали, поне засега. Бях понесена на крилете на всеобщото щастие, обзело жените от селото, когато мъжете ни започнаха да разтоварват колите. Всички плачехме, свалили от себе си бремето, страха и скръбта, които тежаха върху плещите ни. За мен, а и за всички останали, пристигането на съпруга ми бе първият добър знак, явявал ни се от месеци насам.

Солта бе продадена на отчаяните, но благодарни хора из окръга. Огромната печалба заличи финансовите ни затруднения. Платихме данъците си. Откупихме нивите, които се бе наложило да продадем преди това. Общественото положение и богатството на семейство Лу бяха в апогея си. Реколтата бе изобилна и последвалата есен бе преизпълнена с празничност. Бяхме устояли на несгодите и сега облекчението ни бе безкрайно. Моят свекър нае майстори да изрисуват допълнителни фризове под стрехите на дома, които да разказват на съседите и всички посетители за нашето благоденствие и късмет. И днес са там: как съпругът ми, облечен за път, се качва на кораба, който го отнася надолу по реката; сделките му с търговците в Гуейлин; жените от нашето семейство, облечени в надиплени роби, които бродират в очакване на пристигането му, и накрая триумфалното му завръщане.

Всичко е изобразено правдиво, освен портрета на моя свекър. Върху фриза той е изрисуван как седи на стол с висока облегалка и обгръща с горд поглед имотите си, но истината бе, че страдаше по съпругата си и бе загубил интерес към светските дела. Починал тихо, докато обхождал нивята. Първото ни задължение бе в траура си да дадем пример на целия окръг. Тялото на свекър ми бе положено в ковчег, който бе изнесен пред дома в продължение на пет дни, за да му отдадат хората последна почит. С новоспечелените пари наехме оркестър, който свиреше денонощно. Хората от околността прииждаха да му се поклонят. Носеха в дар пари, поставени в бели пликове, знамена от коприна и свитъци, изписани с мъжките йероглифи, в които се възхваляваха достойнствата на свекър ми. Всички братя заедно със съпругите си отидоха до гроба, влачейки се на колене. Населението на Тункоу и хора от околните села ни следваха пеша. В траурните си одежди представлявахме побеляла човешка река, която бавно се люшкаше през зелените нивя. На всеки седем крачки опечалените коленичеха с чела, опрени в земята. Гробното място бе отдалечено на около километър, така че можете да си представите колко спирки правихме по каменистия път.

Млади и стари изливаха мъката си в горки ридания под тръбенето на духовите инструменти, изящните трели на флейтите, ехтенето на чинелите и биенето на барабаните. Като първороден син, на съпруга ми се падна задължението да изгори хартиени пари и да пусне фойерверките. Пяха мъжете, а след тях и жените. Мъжът ми бе наел и няколко монаси да изпълнят обреди, които да помогнат на душата на моя свекър, а също, надявахме се, и на духовете на покосените от епидемията, да преминат в щастливо задгробно съществуване. След погребението дадохме гощавка за цялото село. На тръгване всеки от гостите получи в дар монета за късмет, загъната в хартия, парче сладкиш, за да подсладят горчилката на смъртта, и кърпа за тяло, поднесени от високопоставени братовчеди на семейство Лу. С това завърши първата седмица от погребалните ритуали. Общо обредите продължаваха четирийсет и девет дни, ознаменувани от церемонии, жертвоприношения, пиршества, речи, музика и сълзи. В края на този период, макар за нас двамата официалният траур да не приключваше, за всички в окръга, поне по име, съпругът ми и аз щяхме да бъдем новите господари Лу.