Лиза Сий
Снежно цвете и тайното ветрило (10)

Красива луна

Красива луна се завърна на следващия ден и трите отново се заловихме на работа. Няколко месеца преди това семействата на бъдещите ни женихи бяха представили благоприятните дати за сватбите, заедно с първата част от договорения откуп — още свинско и сладкиши, както и празни дървени сандъци за чеиза ни. Последни, но най-важни, бяха изпратените в дар платове.

Казах ви, че мама и леля тъчаха платно за цялото семейство и по онова време самите ние с Красива луна бяхме станали майсторки. Ала винаги, когато си спомня за нашите произведения, в ума ми изниква думата „домашен“. Памукът се отглеждаше от татко и чичо, реколтата се чистеше от нас, жените, а пчелният восък, с който правехме десените, и синьото, с което боядисвахме плата, от икономия се използваха много пестеливо.

Освен нашето платно, единственото, с което можех да сравня сватбените ми дарове, бяха прекрасните материи с изящни мотиви, от които бяха изработени туниките, панталоните и накитите за глава, които съставяха изискания гардероб на Снежно цвете. Един от любимите ми костюми, носени от нея по онова време, бе ушит от индиговосин плат. Сложните шарки и кройката на горната дреха бяха по-прекрасни и от най-хубавите дрехи, които омъжените жени от Пууей притежаваха или шиеха. Въпреки това Снежно цвете го носеше с непринудена грация, докато платът започна да избелява и да се протърква. Опитвам се да кажа, че материята и кройката на този костюм ме вдъхновиха. Исках да изработя за себе си дрехи, които да са достатъчно представителни за ежедневието ми в Тункоу.

Ала памучните платове, изпратени в дар от семейството на бъдещия ми мъж, промениха коренно представите ми за изящество. Материята бе мека, без семенца, изпъстрена със сложни десени и боядисана в разкошно наситено индиговосиньо, цвят, който ние от народа яо ценим много високо. Този подарък ми позволи да осъзная колко още имах да уча и да се усъвършенствам, ала дори той не можеше да се мери с коприната. Тези тъкани бяха не само с прекрасно качество, но и със съвършени багри. Червено за сватбения ден, но също така за чествания, новогодишни празненства и други поводи; лилаво и зелено, еднакво подобаващи на новоомъжена жена. Синьо-сивите нюанси на небе пред буря и синьо-зеленият цвят на селско езерце в летен ден за зрелите ми години и после като вдовица; черна и тъмносиня коприна за мъжете в новия ми дом. Някои материи бяха изчистени, а други с втъкани мотиви: йероглифи „двойно щастие“, божури и облаци.

Не ми бе позволено да се разпореждам с топовете коприна и памук, изпратени за мен, според желанието ми. Те бяха предназначени за чеиза; същото важеше за Красива луна и за Снежно цвете. Трябваше да ушием толкова юргани, калъфки за възглавници, обувки и облекло, че да ни стигнат за целия ни живот, тъй като жените яо вярват, че никога не бива да приемат нещо от семейството на съпруга си. Юргани! Нека ви разкажа за изработването им. Отегчителна работа, а и на човек му става горещо. Но понеже според поверието колкото по-голям е броят им в чеиза, толкова повече деца ще имаме, ние шиехме колкото можем.

Виж, майсторенето на обувки бе удоволствие. Изработвахме чифтове за съпрузите, за свекървите и свекърите си, както и за всички останали членове на новия ни дом, включително братята, сестрите, снахите и всички дечурлига. (За мой късмет моят мъж бе първороден син. Имаше само трима по-малки братя. Мъжките обувки не са богато украсени, затова се шият бързо. Но на Красива луна не й бе леко. Семейството на съпруга й включваше родителите му, пет сестри, леля, чичо и трите им деца.) Освен това изработвахме шестнайсет чифта за нас самите, по четири за всеки сезон. Именно обувките ни щяха да бъдат изучавани най-критично, но ние се радвахме, че го знаем, и влагахме възможно най-голямо старание при ушиването им от подметката до последния бод на бродерията. Създаването на обувки ни позволяваше както да покажем майсторството си в изработката, така и да разкрием артистичността си, като едновременно с това отправяхме радостно и оптимистично послание. На нашия диалект думите за „обувка“ и „дете“ звучат еднакво. Така че, както и при юрганите, колкото повече чифтове ушиехме, толкова по-плодовити щяхме да бъдем. Разликата е, че докато второто занимание изисква финес, то първото е тежък труд. Работата ни рамо до рамо се превръщаше в приятелско съревнование коя ще изработи най-изящната бродерия, съчетана със здравина и стабилност на обувката.

Бъдещите ни семейства изпратиха шаблони на стъпалата си. Не бяхме виждали съпрузите си и нямахме представа високи ли са на ръст, или пък са със сипаничави лица, но знаехме големината на краката им. С романтичността, присъща на всички девойки на нашата крехка възраст, ние правехме най-различни въображаеми изводи за съпрузите си по стъпалата им. Някои се оказаха верни, повечето — не.

По шаблоните изрязвахме парчета памучен плат, после ги наслагвахме на троен пласт и ги залепвахме. Правехме по няколко такива чифта и ги оставяхме да съхнат на перваза на прозореца. По време на празника „Търсене на разхлада“ това ставаше много бързо. Щом бяха готови, поставяхме по три от тях един върху друг и ги съшивахме, така че да се получи дебела и яка подметка. Повечето момичета използват един и същ прост бод, който напомня на оризови зрънца, но ние желаехме да впечатлим бъдещите си семейства и бродирахме разнообразни мотиви: пеперуда с разтворени за полет криле за съпрузите ни, разцъфнала хризантема за свекървите, щурец, застинал върху клонка, за свекърите. Хвърляхме целите тези усилия само за подметките, ала за нас това не бяха просто обувки, а послания към хората, които се надявахме да ни обикнат, когато заживеем под покрива им.

Както вече казах, тази година по време на празника „Търсене на разхлада“ се случи нетърпима жега. Трите изнемогвахме в горната стая. В долните помещения бе съвсем малко по-приятно. Пиехме чай с надеждата да се освежим, но въпреки че носехме най-леките си летни туники и панталони, горещината ни измъчваше. За утеха често извиквахме на помощ спомени за прохлада от детството. Разказах им за онзи ден, когато потопих нозете си в речните води. Красива луна се сети за свежия полъх върху бузите й, когато през една късна есен тичала в полето. Снежно цвете ни разправи как при едно пътуване с баща си на север почувствала мразовития вятър, нахлуващ от Монголия. Ала спомените не ни облекчиха. Напротив, бяха още по-голямо изтезание.

Татко и чичо се съжалиха над нас. Те познаваха много по-добре жестокостта на природните стихии. Всеки ден заедно с братята ми работеха на полето под безжалостните лъчи на слънцето. Само че бяхме бедни и нямахме вътрешен двор, в чиято прохлада да отпочиваме, нито пък в имота ни имаше някоя поляна със сенчести дървета или друго място, скрито от чужди очи, където да поръчат да ни отнесат.

Наместо това, баща ми взе от платовете на мама и с помощта на чичо издигна навес откъм северната страна на къщата. Върху земята натрупаха дебели зимни завивки, за да ни бъде меко.

— Мъжете са на полето през деня — рече татко. — Няма кой да ви види. Докато се захлади, вие, момичета, можете да работите тук. Само не казвайте на майките си.

Красива луна бе свикнала да посещава посестримите си, където се отдаваха на бродиране и други подобни занимания, но аз не бях излизала на открито в Пууей от млечните си години. Вярно, бях се возила в паланкина на госпожа Уан и ходех в градината да набера зеленчуци, но с изключение на това, ми бе позволено единствено да гледам през решетките на прозореца към уличката край къщата ни. Не бях усещала ритъма на селото от много, много отдавна.

Бяхме невероятно щастливи, все още измъчвани от жегата, но щастливи. Седяхме под сянката на навеса и наистина се наслаждавахме на свежа разхлада, както обещаваше фестивалът, докато бродирахме горната част на обувките или извършвахме довършителна работа по ушиването им. Красива луна се бе вглъбила в украсата на червените си сватбени пантофки — най-ценния чифт. Върху тях бяха нацъфтели розови и бели лотоси, символизиращи чистотата и плодовитостта й. Снежно цвете тъкмо бе завършила изработката на обувки за свекърва си от небесносиня коприна, изпъстрена с облачета, и сега те се кипреха в цялата си изящност и елегантност на постелките до нас — ненатрапчиво напомняне за съвършенството, към което трябваше да се стремим във всичките си начинания. Видът им ме изпълваше с щастие, тъй като ми напомняше за одеждата на Снежно цвете, която тя носеше при запознанството ни. Ала, изглежда, нея самата не я вълнуваха носталгични спомени и се бе захванала да украсява един чифт, който бе ушила за себе си от лилава коприна, гарнирана с бяло. Когато йероглифите за лилаво и бяло се изпишат заедно, означават „много деца“. Както бе типично за нея, бродериите й черпеха вдъхновение от небесата. Птици и други хвъркати създания се извиваха и рееха върху тесните ивички плат. Междувременно аз завършвах обувки, предназначени за свекърва ми. Нейните стъпала бяха малко по-големи от моите и мисълта, че единствено въз основа на големината на нозете ми тя трябваше да ме признае за достойна за първородния си син, ме изпълваше с гордост. Все още не я бях срещала и не познавах предпочитанията й, но в горещината на онези дни мислите ми бяха насочени единствено към желанието за прохлада. Мотивът, който бродирах, опасваше пантофката с фигурките на жени, отмарящи под върбите край едно поточе. Това бе просто една фантазия, но не повече отколкото митичните птици, които красяха пантофките на Снежно цвете.

Седнали върху постелките с прилежно подгънати под тялото нозе, представлявахме хубава гледка: три девойки, сгодени за младежи от добри семейства, които весело се трудят над чеиза си и демонстрират добрите си обноски на онези, които се отбиват да ги посетят. При нас поспираха да побъбрят момченца от селото, запътили се да събират дърва или повели бивола на водопой; момиченца, натоварени да се грижат за невръстните си братя и сестри, които ни отстъпваха, за да им се порадваме. Докато ги гушкахме, си представяхме усещането да се грижим за собствените си рожби. Възрастни вдовици с утвърдено място в обществото и достопочтено държание идваха, полюлявайки се на златните си лотоси, да поклюкарстват, да инспектират бродерията ни и да отбележат колко е бледа кожата ни.

На петия ден ни посети госпожа Гао. Тъкмо се бе върнала от Гътан, където бе ходила по сватовническите си дела. Бяхме пратили няколко писма до голямата ми сестра по нея и сега тя носеше отговор. Никоя от трите ни не харесваше посредницата, но бяхме възпитани да почитаме по-възрастните. Предложихме й чай, но тя отказа. Тъй като не можеше да измъкне пари от нас, тя ми предаде писмото и се върна в паланкина си. Проследихме я с поглед, докато се изгуби зад ъгъла, след което разкъсах печата от оризово тесто с иглата за бродиране. Заради случилото се по-късно през същия ден, а и защото голямата ми сестра използваше множество шаблонни изрази от нюшу, мисля, че мога да възстановя в паметта си по-голямата част от писмото й.

„Скъпо семейство,

Днес вземам четката в ръка и сърцето ми отлита към вас.

До своето семейство пиша следните слова — поздрав към скъпите ми родители, леля и чичо.

Когато си спомням миналото, сълзите се заронват неутешимо.

Все така тъгувам по дома.

Коремът ми наедря от детето, което нося, и ми е много горещо.

Роднините на мъжа ми са изпълнени със злоба.

Върша цялата домакинска работа.

В тази жега не може да им се угоди.

Сестро, братовчедке, грижете се за мама и татко.

Ние, жените, можем само да се надяваме родителите ни да доживеят старини.

Така ще имаме къде да се завръщаме по време на празниците.

В родния ни дом винаги ще милеят за нас.

Моля ви, бъдете добри с родителите ни.

Ваша дъщеря, сестра и братовчедка“

Прочетох последните думи и затворих очи. Мислех си — толкова сълзи за сестра ми, толкова радост за мен. Чувствах се благодарна, че следваме обичая след сватбата да оставаме в родния си дом до раждането на първото дете. Оставаха ми цели две години до сватбата и може би още три след това, преди за постоянно да заживея при съпруга си и неговото семейство.

Мислите ми бяха прекъснати от някакъв звук, който ми се стори като прохлипване. Отворих очи и погледнах към Снежно цвете. Върху лицето й се разля израз на объркване, предизвикан от нещо, което се случваше вдясно от нея. Проследих погледа й и видях Красива луна, която бръскаше шията си с ръка и дишаше тежко.

— Какво става? — попитах.

Гръдният кош на Красива луна се повдигаше и спускаше в усилие да поеме въздух със свистене, което никога няма да забравя.

Тя ме погледна с прекрасните си очи. Ръката й престана да маха и се притисна до шията. Не се и опита да остане права. Приседна с подгънати крака и все още изглеждаше като млада госпожица, която се е отпуснала на сянка в горещия следобед с бродерия в скута, но аз забелязах, че под дланта й вратът бе започнал да отича.

— Снежно цвете, тичай за помощ — изрекох бързо. — Доведи татко, чичо. Бързо!

С крайчеца на окото си видях как тя с всички сили се завтече с миниатюрните си крачета. Гласът й, непривикнал да повишава тон, излезе несигурен и тънък от гърлото й.

— Помощ, помощ!

Долазих до Красива луна. Върху бродерията й в предсмъртна борба бръмчеше една пчела. Жилото й сигурно бе забито в шията на братовчедка ми. Поех другата й ръка в дланта си. Тя отвори уста. Езикът й растеше, набъбваше все повече и повече.

— Какво да сторя? — казах аз. — Да опитам ли да извадя жилото?

И двете знаехме, че е безнадеждно късно за това.

— Искаш ли вода? — попитах.

Красива луна не можеше да ми отговори. Вече дишаше само през носа и всеки дъх й костваше огромно усилие.

Някъде из селото чух гласа на Снежно цвете:

— Татко! Чичо! Братко! Някой да помогне!

Децата, които бяха идвали при нас през последните дни, се скупчиха наоколо и със зяпнали уста гледаха как шията, езикът, клепачите и ръцете на Красива луна се подуват. Бледнината на кожата й, напомняща за месечината, на която бе кръстена, се смени с розово, червено, лилаво и накрая синкаво. Братовчедка ми изглеждаше като създание от разказите за духове. Надойдоха няколко от селските вдовици. Те само поклатиха глави съчувствено.

Очите на Красива луна срещнаха моите. Ръката й бе вече толкова отекла, че пръстите й бяха като наденички, а кожата й бе така лъщяща и опъната, като че всеки миг щеше да се разцепи. Чудовищната лапа почиваше в дланта ми.

— Красива луна, чуй ме — умолявах я аз. — Татко ти ще дойде всеки момент. Изчакай да го видиш. Той толкова те обича. Всички те обичаме, Красива луна. Чуваш ли ме?

Стариците завиха. Децата се вкопчиха едно в друго. Животът на село е тежък. Кой измежду нас не е виждал смъртта? Ала рядко се среща такава смелост, такова спокойствие, такова величие на волята в сетния час.

— Ти бе добра братовчедка — изрекох. — Винаги съм те обичала. И винаги ще почитам паметта ти.

Красива луна отново си пое въздух. Този път звукът наподобяваше скърцането на несмазани панти. Бе протяжен. До тялото й почти не достигаше въздух.

— Красива луна, Красива луна…

Ужасяващият звук секна. Сега очите й бяха тънички цепки върху жестоко разкривеното лице, ала в погледа й се четеше пълно разбиране. Бе чула всяка моя дума. В смъртния си миг, когато никакъв въздух не постъпваше в тялото, нито можеше да излезе от него, тя като че ми предаваше множество послания. „Кажи на мама, че я обичам. Кажи на татко, че го обичам. Кажи на родителите си, че съм благодарна за всичко, което сториха за мен. Не позволявайте на мъжете да тъгуват за мен“. После главата й клюмна върху гърдите.

Никой не помръдваше. Всичко бе застинало като в сцената, която бродирах до преди малко. Само хлипанията и подсмърчанията издаваха, че се е случило нещо лошо.

 

 

Чичо влетя в уличката, разбута тълпата и се спусна към постелката, където седяхме с Красива луна. Тя изглеждаше толкова спокойна, че това му вдъхна надежда. Ала моето изражение и лицата на околните му разкриха истината. Със страшен вик той падна на колене. Щом видя подпухналото й лице, втори смразяващ вой се откъсна от гърдите му. Някои от по-малките дечица избягаха. Чичо бе толкова потен от работата на нивата и тичането, че подушвах миризмата му. Сълзи бликнаха от очите му, заструиха по носа, бузите и брадичката и мокреха влажната от пот туника.

Татко пристигна и коленичи до мен. Няколко секунди по-късно брат ми разкъса тълпата запъхтян, а на гърба му висеше Снежно цвете.

Чичо продължаваше да говори на Красива луна:

— Събуди се, малката ми. Събуди се. Ще доведа майка ти. Тя се нуждае от теб. Събуди се, хайде, събуди се.

Брат му, моят баща, хвана ръката му:

— Безполезно е.

Чичо бе застанал в поза, която зловещо наподобяваше тази на Красива луна, с клюмнала върху гърдите глава, с нозе под тялото и ръце в скута, съвсем същата, с изключение на сълзите на скръб, отронващи се от очите му, и неудържимата горест, която разтърсваше тялото му.

Татко попита:

— Ти ли ще я отнесеш или аз?

Чичо поклати глава. Без да продума, измъкна единия крак изпод тялото си и го постави на земята за опора, после вдигна Красива луна и я отнесе в къщата. Не бяхме на себе си. Единствено Снежно цвете действаше — бързо отиде до масата в главната стая и премести чаените чаши, които очакваха мъжете да се върнат от полето. Чичо положи Красива луна. Сега всички видяха как отровата бе обезобразила лицето и тялото й. Не спирах да си мисля: „Стана само за пет минути, не повече“.

И сега Снежно цвете пое нещата в свои ръце:

— Извинете, но ще трябва да повикаме останалите.

Осъзнавайки, че това ще рече да съобщят на леля новината за смъртта на дъщеря й, чичо захлипа още по-силно. На мен самата ми бе трудно да мисля за леля. Красива луна бе единствената й радост. Преди бях толкова потресена от случилото се, че не чувствах нищо. Сега краката ми омекнаха и очите ми се изпълниха със сълзи от скръб по моята мила братовчедка и жал към леля и чичо. Снежно цвете обви ръка около мен и ме отведе до един стол, без да спира да раздава инструкции.

— Братко, ти изтичай в селото на леля — нареди тя. — Имам малко пари. Наеми носилка за нея. После бягай в селото на майка си. Доведи я. Ще трябва да я носиш на раменете си, както мен. Може би малкият брат ще може да ти помогне. Бързай да я доведеш. Леля ти ще се нуждае от нея.

Зачакахме. Чичо седна на едно столче край масата и зарида тъй горко с лице, зарито в туниката на Красива луна, че петна като дъждовни облаци напоиха тъканта. Татко се опита да го успокои, но каква полза? Нямаше утеха за чичо. Който ви каже, че народът яо не милее за дъщерите си, лъже. Може да сме безполезни. Може и да ни отглеждат, за да идем в друго семейство. Но нерядко се радваме на обич и нежна грижа в семействата си въпреки старанието им да затворят сърцата си за нас. Как иначе да си обясним фразите като „Бях бисер в дланта на баща си“, тъй често използвани в нашия тайнопис? Може би като родители се мъчим да не изпитваме любов към момичетата. Аз самата се опитвах да не милея за дъщеря си, но как бих могла да го постигна? Бозала е от гръдта ми, както и синовете ми, ридала е в скута ми, а накрая ме възнагради за обичта, като се превърна в добра и способна жена, владееща прекрасно нюшу. Бисерът на чичо бе загубен навеки.

Гледах лицето на Красива луна и мислех колко голяма бе близостта ни. Заедно бинтоваха нозете ни. Бяхме сгодени в едно и също село. Съдбите ни бяха неразривно свързани, а сега бяхме разделени навеки.

Снежно цвете се намираше на работа. Направи чай, който никой не пи. Обиколи къщата, търсейки бели траурни дрехи и ги приготви. Стоеше на вратата и посрещаше хората, дошли да изкажат съболезнованията си. Госпожа Уан пристигна с паланкина си и Снежно цвете я пусна да влезе. Можеше да се очаква, че ще се тюхка за загубата на възнаграждението си, ала вместо това тя попита дали би могла да бъде полезна с нещо. Бъдещето на Красива луна някога бе в ръцете й и тя се чувстваше длъжна да я изпроводи в последния й път. Ала при вида на обезобразеното лице на братовчедка ми и онези страховити чудовищни пръстища, ръката й инстинктивно се стрелна и застина върху устата й. А беше и толкова горещо. Нямаше по-хладно място, където да поставим тялото. Много скоро щяха да се явят първите признаци на тлението.

— Колко остава до пристигането на майката? — попита госпожа Уан.

Никой не знаеше.

— Снежно цвете, увий лицето на момичето с муселин и я облечи с дрехите й за отвъдното. Още сега. Никоя майка не бива да вижда детето си така.

Снежно цвете понечи да тръгне нагоре, но госпожа Уан я сграбчи за ръкава.

— Аз ще отида в Тункоу да донеса траурните ти дрехи. Не напускай този дом, преди да ти кажа.

Тя освободи ръката на Снежно цвете, хвърли последен поглед към Красива луна и се измъкна през вратата.

 

 

Когато леля пристигна, татко, чичо, братята ми и аз се бяхме облекли в зебло. Тялото на Красива луна бе напълно обвито в муселин, върху който бяха облечени дрехите, предназначени за пътуването й към оня свят. Безброй сълзи се изляха в този ден, но ни една не се отрони от очите на леля. Тя влезе, олюлявайки се на златните си лотоси, и се насочи право към тялото на дъщеря си. Изглади гънките на дрехите й и положи ръката си там, където бе туптяло сърцето й. Остана така с часове.

Леля изпълни всичко според обичая. Довлече се до гробното място на колене. Изгори хартиени пари и дрехи, за да не изпитва нужда Красива луна в отвъдното. Събра всички произведения на дъщеря си и също ги изгори. После издигна малък олтар в дома ни, където всеки ден принасяше жертви. Не плачеше в наше присъствие, ала в паметта ми ще останат неизличими звуците, които се разнасяха из къщата нощем, когато си легнехме. Стоновете се изтръгваха от някакво потайно кътче в недрата на душата й и не даваха мира никому. Никой измежду нас не можеше да й донесе утеха. Всъщност ние с братята ми се стараехме да бъдем възможно най-тихи, дори невидими, като осъзнавахме, че гласовете и лицата ни за нея са само мъчително подсещане за загубата й. Сутрин, след като мъжете тръгнеха за полето, леля отиваше в стаята си и не излизаше от там. Лежеше с лице към стената и отказваше да хапне нещо друго освен купичката с ориз, която мама й занасяше. Така притихнала прекарваше деня, докато нощта обгърнеше света и страховитите стенания отново се понасяха из къщата.

Всеки знае, че част от духа на починалия слиза в отвъдното, а друга остава при семейството, но в нашия край има поверие, което противоречи на общоприетото. Според него духът на млада жена, починала преди женитбата й, се връща в света на живите и дебне други девойки — не за да ги плаши, а за да ги отведе със себе си на оня свят, та да не бъде самотна. Всяка нощ нечовешките стенания на леля възкресяваха злочестината на Красива луна и това даде на нас двете да разберем, че ни грози опасност.

Снежно цвете измисли план.

— Трябва да направим цветна кула — каза тя една сутрин.

Точно това ни бе нужно, за да успокоим духа на Красива луна. Ако й издигнехме хубава кула от цветя, душата й щеше да има къде да броди и да се забавлява. Ако я направехме щастлива, аз и Снежно цвете щяхме да сме в безопасност.

Някои хора — онези, които разполагат с повече пари — в такива случаи търсят услугите на специален човек, но ние решихме да направим кулата сами. Представяхме си я висока като седеметажна пагода. На входа поставихме двойка кучета Фу^[1]. Изрисувахме вътрешните стени със стихотворения на нюшу. Издигнахме един етаж, където да може да танцува, и друг — където духът й да броди на воля. Тавана на спалнята изрисувахме с луна и звезди. На друг етаж направихме женска стая с прозорци с решетки, изработени от изрязана в сложни мотиви хартия, от които се откриваше гледка във всички посоки. Сглобихме масичка, върху която поставихме от любимите й конци, мастило, хартия и четка, за да може Красива луна да бродира и да пише писма до своите нови приятелки в отвъдното. От усукана цветна хартия измайсторихме прислужници и хора, които да я забавляват, и ги поставихме из цялата кула, за да й осигуряват компания, разтуха и развлечения. Когато не правехме кулата, съчинявахме погребална песен, с която щяхме да успокоим духа на братовчедка ми. Ако цветната кула бе предназначена да й носи удоволствие през цялата вечност, нашите слова щяха да бъдат последното ни сбогом към нея от света на живите.

 

 

Още в същия ден, когато времето най-после се разхлади, ние помолихме за разрешение да посетим Красива луна на гроба й. Погребалната могила не бе далеч, много по-наблизо от полето, докъдето бе тичала Снежно цвете, за да доведе татко и чичо, когато се случи нещастието. Поседяхме на гроба няколко минути. После Снежно цвете запали цветната кула. Наблюдавахме я, докато гори, и си представяхме как кулата се пренася в отвъдното и как Красива луна възхитена броди из стаите. Накрая аз измъкнах листа, върху който бяхме написали послание до братовчедка ми, и запяхме.

Красива луна, дано тази кула от цветя ти донесе мир.

Дано ни забравиш, макар че ние ще те помним навеки.

Ще те почитаме. Ще почистваме гроба ти по време на Пролетния фестивал.

Не позволявай на мислите си да безчинстват.

Бъди щастлива в своята цветна кула.

После се върнахме у дома и се качихме в женската стая. Седнали една до друга, като се редувахме, записахме песента върху ветрилото. Щом приключихме, аз добавих в цветния гирлянд един лунен сърп, нежен и скромен като самата Красива луна.

Цветната кула предпази нас двете и донесе мир на неспокойния дух на братовчедка ми, но не и успокоение на леля и чичо, които страдаха все така неутешимо. Така е било писано. Ние живеем по милостта на всесилните стихии и не можем да сторим нищо, освен да следваме съдбата си. Това е същността на ин и ян: на света има жени и мъже, тъмнина и светлина, скръб и щастие. Те съществуват в равновесие. Мигът на върховно щастие, каквото бяхме изпитали двете със Снежно цвете в началото на празника „Търсене на разхлада“, бива помитан по най-жесток начин, както стори смъртта на Красива луна. Живеят си двама щастливи хора, като леля и чичо, докато съдбата в един миг не ги превърне в двама страдалци, за които животът е безсмислен и които, след смъртта на баща ми, ще трябва да разчитат на добрината на брат ми да се грижи за тях. Или вземете едно семейство, не особено заможно, като нашето, добавете напрежението от прекалено многото сватби в един дом… Всичко това нарушава равновесието във вселената и боговете възвръщат баланса, като изличават от света едно добро момиче. Няма живот без смърт. Това е истинският смисъл на ин и ян.