Тери Пратчет
Зимеделецът (6)

Глава пета
Тържеството на Госпожица Предалова

Вещиците заприиждаха към четири часа и Тифани излезе на поляната да се заеме с контрола на въздушното движение. Аннаграма долетя сама, много пребледняла и натруфила се с повече окултна бижутерия, отколкото може да си представи човек. Настъпи труден момент, когато г-жа Уховрътска и Баба Вихронрав пристигнаха едновременно и закръжиха в прецизно учтив балет, всяка чакаща другата да се приземи първа. Тифани ги насочи към различни краища на поляната и побърза да се изнесе.

Нямаше никаква следа от Зимеделеца, и тя беше сигурна, че щеше да знае, ако той беше наблизо. Дано да е заминал някъде надалече, занадява се тя, да урежда бури и режисира виелици примерно. Споменът за онзи глас в устата й си оставаше все така нелепо стряскащ. Също както мида, когато й се падне неудобна песъчинка, Тифани заотбвива този спомен с хора и здраво бачкане.

А денят беше просто поредният блед и сух ранен зимен ден. Освен храната, на погребението нямаше нищо друго за уреждане. Вещиците сами се уреждат. Госпожица Предалова седеше в голямото си кресло и поздравяваше наред стари приятелки и стари врагове^[1]. Къщурката беше твърде тясна за всички тях, така че те се разпръснаха по градината на оживено клюкарстващи групички, като ято стари врани, или, вероятно, кокошки. На Тифани не й оставаше много време за говорене, защото беше твърде заета с разнасяне на подноси.

Нещо обаче се мътеше, това тя можеше да види. Вещиците все ще позамлъкнат и ще се обърнат да я изгледат, когато тя се запрепъва покрай тях, след което пак ще се сберат и нивото на гюрултия в групата малко ще се повиши. Групички се събираха и пак се пръсваха. Тифани можеше да разпознае това. Вещиците взимаха Решение.

Луси Уорбек се примъкна до нея, докато тя изнасяше един поднос с чай и й прошепна, сякаш някаква срамна тайна:

— Госпожа Вихронрав предложи теб, Тиф.

— Ама сигурна ли си?

— Абсолютно! Късмет!

— Но аз не искам да… — започна Тифани, след което набута подноса в ръцете на Луси. — Виж, може ли да разнесеш това вместо мен, моля те? Те просто ще си вземат докато минаваш покрай тях. А аз трябва да взема да… ъ, да уредя едни неща… ъ, ами имам да свърша нещо…

Тя се шмугна надолу по стълбите в мазето, в което подозрително липсваха фийгъли и се облегна на стената.

Баба Вихронрав сигурно е изкикотила, каквото и да казват Правилата! Но Вторият й акъл се промъкна и прошепна: И все пак ти можеш. Може пък и да е права. Аннаграма ядосва хората. Тя им говори все едно на малки деца. Заплеснала се е по магията (пардон, магиката с „К“), а хората й действат на нервите. Тя ще оплеска всичко, то си е ясно. В нея няма нищо друго, освен че е висока, че носи купчини окултна бижутерия и че изглежда внушително с островърха шапка.

Защо й е било на Баба да предлага Тифани? Вярно, тя си беше добра. Знаеше, че е добра. Но нали всички знаят, че тя не иска да прекара живота си тук горе в планините? И, така де, коя друга ако не Аннаграма? Вещиците си падаха по предпазливостта и традициите, а Аннаграма нали е най-старшата в сборището. Вярно, много вещици недолюбват г-жа Уховрътска, но и Баба Вихронрав не е точно първата приятелка на всички.

Тя се качи обратно горе, преди да са забелязали отсъствието й и се постара да остане по-незабележима, докато се примъкваше покрай множеството. Забеляза г-жа Уховрътска и Аннаграма в средата на една от групичките. Момичето изглеждаше притеснено и се затича към Тифани веднага щом я зърна. Лицето й беше почервеняло.

— Чу ли? — попита настоятелно тя.

— Какво? Не! — Тифани засъбира използвани чинии.

— Опитваш се да ми измъкнеш къщурката от ръцете, така ли? — почти се разрева Аннаграма.

— Я не ставай глупава! Аз ли? Че аз изобщо не искам къщурка!

— Това ти го казваш. Обаче някои от тях казват, че ти трябвало да я поемеш! Госпожица Здравомислова и Госпожица Подвежданска се изказаха за теб!

— Какво? Как е възможно аз да наследя Госпожица Предалова?

— Е да де, г-жа Уховрътска нали точно това казва — поуспокои се малко Аннаграма. — Абсолютно неприемлива, по нейните думи.

Аз преведох Роилника през Тъмната Порта, мислеше си Тифани злобно пръсвайки трохи останали от Тържеството за птичките в градината. Белият Кон излезе от Рида заради мен. Измъкнах брат ми и Роланд от Кралицата на Елфите. И танцувах със Зимеделеца, който ме превърна в десетки милиарди снежинки. Не, не искам да гния в къщурка в тези усойни гори, не искам да съм нещо като робиня на хора, на които не може да се разчита, че сами ще се погрижат за себе си, не искам да нося полунощно черно и да плаша хората. Няма думи за това, което искам да бъда. Но пък съм достатъчно голяма да правя всичко това и съм си приемлива.

На глас обаче каза само:

— Не разбирам за какво ми говориш!

В който момент усети, че някой я наблюдава и знаеше, че ако се озърне, ще види, че това е Баба Вихронрав. Третият й Акъл, който винаги внимаваше за нещата доловени на фона на слуха и на ръба на зрението, и каза: „Нещо се случва. Единственото, което можеш да направиш, е да бъдеш себе си. Не се озъртай.“

— Ама ти наистина ли не си заинтересувана? — в гласа на Аннаграма се появи несигурност.

— Дойдох тук да се уча на вещерство — обясни и сковано Тифани. — Като се науча, се връщам у дома. Но… ти сигурна ли си, че искаш тази къщурка?

— Ами че разбира се! Всяка вещица иска своя къщурка!

— Но те толкова години наред са били с Госпожица Предалова — изтъкна Тифани.

— Значи просто ще трябва да свикнат с мен — отвърна Аннаграма. — Мисля, че ще са от доволни по-доволни, щом като се разкарат черепите, паяжините и страхът! Не ще и дума, тя ужасно е наплашила местните.

— О — продума Тифани.

— Аз ще съм новата метла, която ще очисти старото — заяви Аннаграма. — Честно казано, Тифани, след тази дъртачка, която и да сложат, ще е популярна.

— Ъ, да… — каза Тифани. — Кажи ми, Аннаграма, работила ли си някога с някоя друга вещица?

— Не, от самото начало съм с г-жа Уухоуъртский. Аз съм, знаеш ли, първата й ученичка — добави тя гордо. — Тя е много взискателна.

— И тя не обикаля често по селата, нали? — предположи Тифани.

— Не, тя се концентрира върху Висшата Магика — макар да беше изключително ненаблюдателна и невероятно суетна, дори като за вещица, Аннаграма сега не изглеждаше особено уверена. — Добре де, нали някой трябва да го прави. Не може всички само да бъхтим натам-насам да превързваме порязани пръсти, нали? — добави тя. — Някакъв проблем ли има?

— Хъммм? А, не. Сигурна съм, че ще се оправиш — каза Тифани. — Ъ-ъ… знам кое как е тук, така че ако ти трябва помощ, просто кажи.

— О, уверена съм, че нещата ще се уредят по задоволителен за мен начин — обяви Аннаграма, чиято безгранична самоувереност просто не можеше да остане дълго смачкана. — Аз ще вървя. Между другото, като гледам, закуските ще вземат да свършат.

И тя се изнесе важно-важно. Големите подноси в преддверието наистина изглеждаха поопразнени. Тифани видя една вещица да пъха в джоба си четири твърдо сварени яйца.

— Добър ден, мис Тик — поздрави я на висок глас тя.

— А, Тифани — отвърна гладко мис Тик и се обърна без ни най-малка следа от смущение. — Госпожица Предалова тъкмо ни разказваше, колко добре си се оправяла тук.

— Благодаря, мис Тик.

— Тя каза, че си имала зорко око за труднозабележими подробности — продължи мис Тик.

Като етикетчета на черепи примерно, помисли си Тифани. А каза:

— Мис Тик, знаете ли нещо за това, че някои ме гласели да поема къщурката?

— О, то всичко вече е решено — отговори мис Тик. — Наистина имаше някои, предложили теб, както си и без това вече тук, но всъщност ти си още твърде млада, а Аннаграма има много повече опит. Съжалявам, но…

— Това не беше честно, мис Тик — заяви Тифани.

— Хайде сега, хайде сега, Тифани, една вещица не говори така… — започна мис Тик.

— Нямах предвид нечестно към мен, а че е нечестно към Аннаграма. Тя ще оплеска всичко, нали?

Само за съвсем кратичко, колкото косъмче време мис Тик изглеждаше гузна. Беше наистина само съвсем за миг, но Тифани го забеляза.

— Г-жа Уховрътска е убедена, че Аннаграма ще се справи отлично — каза мис Тик.

— А вие?

— Не забравяй с кого разговаряш, дете, моля те!

— Разговарям с вас, мис Тик! Това е… нередно! — очите на Тифани пламнаха.

С крайчеца на окото си тя забеляза движение. Цяла чиния с наденички беше потеглила с много висока скорост през бялата покривка.

— А пък това е кражба — изръмжа тя, хуквайки след нея.

Чинията хвърчеше на няколко пръста над земята, сви зад ъгъла на къщурката и се скри зад козарника. Тя се втурна след нея.

На листата зад обора лежаха няколко чинии. Имаше картофи, препържено масло, към дузина ролца шунка, купчина варени яйца и две печени пилета. Всичко, освен наденичките във вече неподвижната чиния беше изпонахапано. И нямаше абсолютно никаква следа от фийгъли. Така тя разбра, че те са тук. Те винаги се криеха от нея, когато знаеха, че е ядосана.

Добре, ама този път тя беше наистина ядосана. Не на фийгълите (тоест не много), въпреки че глупавият им номер с криеницата я дразнеше, а на мис Тик и на Баба Вихронрав, на Аннаграма, на Госпожица Предалова (за това че е взела да умира) и на самия Зимеделец (заради много различни причини, които още не беше успяла да доосмисли). Тя отстъпи крачка назад и затихна.

Обикновено усещането беше като бавно и мирно потъване, но този път беше като гмурване в мрака. Като отвори очи, беше все едно гледа през прозореца в някаква голяма зала. Звукът идеше като че много отдалече, и нещо леко я сърбеше между очите.

Фийгъли заизникваха изпод шумата, иззад съчките, дори изпод другите чинии. Гласовете им се чуваха като че изпод вода:

— Олеле-малеле, кривънци! Она ни е спретнала некакво големо бабоягуванье!

— Ей таквоз преди още не е сторвала!

Ха, скрих се от вас, помисли си Тифани. Всеки път вие ли ще се криете, а? Хъм, интересно, дали няма да мога да помръдна? Тя направи една крачка настрани. Фийгълите като че не я видяха.

— Ей с’а че ни рипне и че ни скокне она! Оооолеле, вай…

Ха! Ех да можех да се промъкна така до Баба Вихронрав, как ли ще я впечатля…

Сърбежът на носа на Тифани се влошаваше, а се появи и усещане приличащо, но за щастие не и същото като това, като когато трябва да идеш до клозета. Това значеше, че ей сега нещо ще се случи, така че ще е добре да си готова.

Гласовете се попроясниха, а пред очите й заплуваха синкави и морави петна.

И тогава стана нещо, което ако беше издало звук, щеше да каже фффуп! Като изпукването на ушите, след като си летяла на метла много нависоко. Тя изникна посред фийгълите незабавно предизвиквайки паника.

— Веднага да ми спрете да крадете манджите от погребението, шашки с шашки! — кресна тя.

Фийгълите спряха и я зяпнаха. След което Роб Секигоопрай внимателно попита:

— Като онез неща дето ги пра’ят алхимиците ли?

Настъпи един от онези моменти, толкова чести като имаш работа с фийгъли, когато светът все едно се е оплел на възел и е страшно важно да го разплетеш, защото без това си за никъде.

— Какви ги приказваш? — попита Тифани.

— Шашки — обясни Роб Секигоопрай. — Едни такива сопи, дето гърмят. Алхимиците ги пра’ят, нал’ найш?

— Фойерверки значи? — сети се Тифани.

— Е, па да, вуя-фъркали, оти га ги запалиш, фъркат — съгласи се Роб. — Ма да ти ка’ем, мо’е па онуй дето си сакала да ка’еш, че да е крадливи шашкъни, а оно значи…

— … оно сме ние — завърши услужливо Прост Уили.

— О. Да, благодаря — каза тихичко Тифани, след което скръсти ръце и се развика. — Та крадливи шашкъни, значи! Как смеете да крадете от погребалната гощавка на Госпожица Предалова!

— Олеле, вай-вай-вай, Скръстосването на ръчички е туй, Скръстосванетоооо на Ръчичкииии! — разрева се Прост Уили, падайки ничком на земята и опитвайки се да се зарови в шумата. Фийгълите околовръст се завайкаха и разтрепериха, а Голем Йън заудря глава в задната стена на обора.

— Аре с’а, умирете се де! — развика се Роб Секигоопрай, извръщайки се и размахвайки отчаяно ръце към братята си.

— Ей го и Нацупването на Устенца! — посочи с треперещ пръст още един фийгъл. — Она е баш веща у Нацупването на Устенца! Доде ни и тая зла орис!

Фийгълите се втурнаха да бягат, но понеже вече се бяха изпопаникьосали, повечето само се сблъскаха един в друг.

— Чакам обяснение! — обяви Тифани.

Фийгълите се смразиха и всички лица до едно се впериха в Роб Секигоопрай.

— Обесневка ли? — помръдна плахо той. — Е, па готово. Обесневка. Нема проблема. Ъ… от кой вид обесневки че сакаш?

— От кой вид ли? Искам просто истината!

— Е, па тъй ли? Истината? Ма сигурна ли си? — заусуква го притеснено Роб. — Оти я мо’ем да изкарам къде по-интересни обесневки…

— Я казвай веднага! — сряза го Тифани тропвайки с крак.

— Олеле, кривънци, Потропването с Краченце се отпочна! — прохленчи Прост Уили. — Ей са секи миг че стане върло конско!

И дотук беше то. Тифани избухна в смях. Как да не се разсмееш само като погледнеш сбирщина подплашени фийгъли? Толкова зле бяха в това. Една по-остра дума и ей ги като кошница стреснати палета, само че по-миризливи.

Роб Секигоопрай й се ухили нервно:

— Ми оно сите големи бабияги се същото пра’ят. Оная мънечката тлъстичката гепи петнайсе ролца шунка! — добави възхитено той.

— Това ще да е била Леля Ог — сети се Тифани. — Да, тя винаги си връзва една торба над чорапогащника.

— Е-бре, лабав помен е туй — оплака се Роб Секигоопрай. — Требеше да има пеене и пиене, и рипането да не забра’яме, а они само са си станали и клю-клю-клю.

— Добре де, но клюките са си част от вещерството — обясни Тифани. — Те така проверяват, дали не са изприлепили. А какво е това рипане?

— Ми танците, видиш ли — просвети я Роб. — Джиги и рилове. Не го бива помено, нема ли сите момци да се заразрипат, ръце да се заразметат, нозе да се заразтропат, препаски да се заразвеват.

Тифани никога не беше виждала как танцуват фийгълите, но пък се беше наслушала. То звучеше като жестока битка, и сигурно точно така свършваше. Това за развяването на препаски обаче изглеждаше малко смущаващо и й напомни един въпрос, който досега някак си не се беше осмелявала да зададе:

— Кажете ми… под препаските нещо носи ли се^[2]?

От това как фийгълите се смълчаха, тя реши, че този въпрос не им харесва много-много. Очите на Роб Секигоопрай се присвиха. Фийгълите затаиха дъх.

— Оно не е баш задължително — отговори той.

 

 

И най-накрая погребението свърши, сигурно защото не остана нищо за ядене или пиене. Много от разотиващите се вещици си носеха по някой малък пакет. Това беше друга традиция. Доста неща в къщурката си бяха собственост на къщурката и щяха да останат за следващата вещица, но пък всичко останало се раздаваше на приятелките на още-малко-и-покойницата. А понеже старата вещица беше още жива, докато ставаше това, този обичай спестяваше сума ти дърлене.

Така е то с вещиците. Те са, според Баба Вихронрав, „жени с поглед нависоко“. Тя не обясни, както е имала предвид. Изобщо тя рядко обясняваше. Но тя нямаше предвид хора зяпащи небето; това го правеха всички. Сигурно е имала предвид, че те извисяваха взор над всекидневните грижи и се чудят примерно: „Защо това е така? Как става? Какво трябва да правя? Какъв е смисълът да съществувам?“, а, кой знае, може би дори и: „Носи ли се нещо под фийгълска препаска?“ Сигурно за това чудатото за вещиците си беше нормално…

… но те се дърлеха като гарги за сребърна лъжица, която дори не беше от сребро. И ей ги на, няколко вече се бяха наредили нетърпеливо до мивката, чакащи Тифани да измие няколко големи чинии, които Госпожица Предалова им била обещала, и в които за погребението беше имало печени картофи и резенчета наденица. Е, поне нямаше проблем с остатъците. Леля Ог, която беше изобретила Супата от Останали След Парти Сандвичи, я чакаше в миялнята с широката си торба за под полата и с още по-широка усмивка.

— Ние щяхме да вечеряме с остатъците от картофите — рече й Тифани ядосано, но и с известен интерес. И преди беше срещала Леля Ог и я харесваше, но Госпожица Предалова се беше изказала мрачно, че Леля Ог била „противна стара пачавра“. А такива забележки как да не привлекат вниманието ти.

— Както кажеш — не възрази Леля Ог, когато Тифани наложи ръка на месото. — Добра работа свърши днес, Тиф. Сума ти народ го отбеляза.

И тя се изнесе още преди Тифани да успее да се окопити. Една от тях почти й каза благодаря! Изумително!

Петулия й помогна да внесе голямата маса в къщата и да довърши чистенето. Преди да си тръгне, обаче, тя малко се позасуети:

— Амиии… ти ще се оправиш, нали? Защото е малко странно.

— За нас, вещиците, странното не трябва да е странно — отвърна сковано Тифани. — Пък и изобщо, ти нали си бдяла над мъртви и смъртници?

— Е, да. Най-вече над прасета. И хора понякога. Амиии… мога и да поостана, ако искаш — добави Петулия с глас, в който се усещаше, как не търпи по-скоро да изчезне.

— Благодаря. Но все пак, какво толкова лошо може да се случи?

Петулия я зяпна втренчено и след малко отговори:

— Ами чакай да помисля… хиляди вампирясали демони, всичките с грамадански…

— Всичко ще си ми е наред — увери я припряно Тифани. — Изобщо не ме мисли. Лека нощ.

Тифани затвори вратата и се облегна на нея, запушила устата си с ръка, чак докато се чу да щраква резето на портата на двора. После тя преброи до десет, за да е сигурно, че Петулия се е поотдалечила и едва тогава се осмели да отпуши устата си. Дотогава крясъкът, който търпеливо беше чакал реда си, беше отслабнал до нещо като „Ъй!“.

Ама че смахната нощ я чакаше.

 

 

Хората умират. Тъжно е, но така става. И после какво да се прави? Хората очакват местната вещица да знае какво. Така че измиваш трупа, свършваш няколко потайни и лигави неща, обличаш ги в най-хубавите им дрехи и ги полагаш с по една паничка пръст и сол до тях (никой, дори и Госпожица Предалова, не знаеше това пък защо, но си се правеше и толкова), оставяш два гроша върху очите им „за салджията“ и оставаш с тях за през нощта, преди да ги погребат, защото не бива да ги оставяш сами. Защо точно не бива, това никой не й го обясни както трябва, макар че всички разправяха случката за стареца, който бил не чак толкова мъртъв, колкото си мислеха всички, та през нощта станал от смъртния си одър и се намъкнал в леглото до жена си.

Истинската причина обаче сигурно беше доста по-зловеща. Началото и краят на нещата винаги са били опасни, най-вече ако нещата са животи.

Да, обаче Госпожица Предалова беше стара черна вещица. Кой знае какво щеше да се случи? Чакай малко, Тифани — скара си се тя сама — недей и ти да вярваш на Бофо. Та тя е просто хитра възрастна жена с каталог!

В другата стая станът на Госпожица Предалова спря.

Това се беше случвало често и преди. Но тази вечер то причини по-гръмовна тишина от обикновено.

— В килера има ли нещо за дояждане? — извика я Госпожица Предалова.

Да, това ще да бъде много смахната нощ, каза си наум Тифани.

 

 

Госпожица Предалова си легна рано. За пръв път откакто я познаваше Тифани тя не спа направо в креслото си. Освен това облече дълга бяла нощница, първото не-черно нещо, в което изобщо я беше виждала Тифани.

Все още оставаше много нещо за вършене. Обичаят беше, къщурката да се остави на следващата вещица блестяща от чистота. И макар че беше трудно да се направи черното да блесне, Тифани се постара колкото можа. Всъщност къщурката си беше и без това доста чиста, обаче Тифани бършеше, стържеше и лъскаше, защото така се отлагаше мигът, когато ще трябва да иде и да говори с Госпожица Предалова. Тя дори помете фалшивите паяжини и ги хвърли в огъня, където те изгоряха с гаден синкав пламък. Не се сещаше, какво да прави с черепите. Най-накрая тя записа всичко, което се сещаше за околните села: кога се чакаха бебета, кой и от какво беше болен, кой с кого беше в разпра, кой е „труден“ и изобщо всички други местни подробности, които според нея можеха да са от полза на Аннаграма. Каквото и да е, стига да се отложи моментът…

И така, докато най-накрая не й остана нищо друго, освен да изкачи тясното стълбище и да каже:

— Наред ли е всичко, Госпожице Предалова?

Старицата беше седнала в леглото си и пишеше нещо. Гарваните й бяха кацнали на стълбците на кревата.

— Просто дописвам няколко благодарствени писма — отвърна тя. — Някои от днешните жени са дошли от доста далече и докато си долетят до вкъщи здраво ще се намръзнат.

— Благодарите им, че са дошли на вашето погребение значи? — учуди се немощно Тифани.

— Точно така. А такива писма не се пишат често, от мен да знаеш. Разбра ли, че онова момиченце Аннаграма Ястребска ще е новата тукашна вещица? Сигурна съм, че тя би предпочела да поостанеш с нея. Поне за малко.

— Не мисля, че това ще е добро хрумване — възрази Тифани.

— Никак — съгласи се с усмивка Госпожица Предалова. — Подозирам, че онова момиченце Вихронрав има нещо наум. Интересно ще е да се види, как ли ще мине марката вещерство на г-жа Уховрътска пред моите глупаци и глупачки. Макар че развитието на събитията ще е най-добре да се наблюдава иззад някой по-голям камък. Или в моя случай изпод такъв.

Тя остави писмата настрана и двата й гарвана се взряха в Тифани:

— Ти стоя тук с мен само три месеца.

— Точно така, Госпожице Предалова.

— И досега не сме си говорили като жена с жена. А трябваше да те науча на повече неща.

— Аз научих много нещо, Госпожице Предалова.

И това също си беше вярно.

— Този твой младеж, Тифани. Той ти праща писма и колети. А ти ходиш всяка седмица до Град Ланкър да му пускаш писма. Страх ме е, че не живееш там, където е обичта ти.

Тифани си замълча. Това вече го бяха минавали. Темата за Роланд като че прехласваше Госпожица Предалова.

— Аз някога бях все твърде заета, за да обръщам внимание на младежи — заобяснява Госпожица Предалова. — Те оставаха все за по-късно, и така докато по-късното не стана твърде късно. Обръщай му внимание на този твой младеж.

— Ъ… амиии, аз нали казах, че той не е точно мой… — започна Тифани усещайки, че се изчервява.

— Ама без да ставаш гювендия като Госпожа Ог — уточни Госпожица Предалова.

— Аз гювеч досега не съм правила — обърка се Тифани. Госпожица Предалова се разсмя.

— Ти имаш речник, както разбирам — рече тя. — Необичайно нещо за момиче, но полезно.

— Да, Госпожице Предалова.

— На моята книжна лавица ще намериш доста по-голям речник. Нецензурираният Речник. Полезно нещо е той за една млада жена. Можеш да го вземеш, него и още една книга. Останалите ще останат с къщурката. Освен това може да вземеш и метлата ми. Всичко останало, разбира се, върви с къщурката.

— Благодаря много, Госпожице Предалова. Бих искала да взема онази книга за митологията.

— Ах да, Чинкин. Отличен избор. На мен ми послужи много, а, подозирам, на теб ще ти бъде от особена полза. Станът, разбира се, трябва да остане. Аннаграма Ястребска може да го намери за полезен.

За това последното Тифани се съмняваше. Аннаграма изобщо не се отличаваше с практичност. Но надали сега му беше подходящото време да се обсъжда това.

Госпожица Предалова пак се облегна морно на възглавниците.

— Те мислят, че им втъкавате имената в платното — спомена Тифани.

— А, това ли? Вярно си е. И хич не е магично. Много стар трик. Всеки тъкач го може. Обаче няма да можеш да го прочетеш, ако не знаеш, как е направено. — Госпожица Предалова въздъхна. — Ох, тези мои глупаци. Всичко, което не разбират, за тях е магия. Мислят, че мога да виждам право в сърцата им, но това никоя вещица не го умее. Е, поне ако не използва хирургия. Не ми трябва магия, обаче, за да им разчета нещастните умове. Та аз ги познавам от бебета. Помня и бабите и дядовците им като бебета! Те си мислят, че са пораснали, моля ви се! Но са само бебета, ровичкащи се в пясъчника и каращи се заради топчета кал. Отдалече им виждам и лъжите, и оправданията, и страховете. Така никога няма и да пораснат. Няма да вдигнат поглед и да си отворят очите. Цял живот ще си останат деца.

— Сигурна съм, че ще им липсвате — увери я Тифани.

— Ха! Ами че аз съм злата стара вещица, бре момиче. Те се страхуваха от мен и затуй правиха, каквото им се каже! Поболяваха се от страх от шегаджийски черепи и бабини деветини. Е, аз избрах страха. Знаех си, че няма как да ме обичат, щом им казвам истината, така че се погрижих да се страхуват. Не, за тях ще е облекчение да научат, че вещицата им е мъртва. А сега дойде време да ти кажа нещо много важно. Това е тайната на дълголетието ми.

О, помисли си Тифани и се наведе напред.

— Важното е — заразкрива Тайната си Госпожица Предалова — е да запазиш душата си от изпускане. Избягвай размирни плодове и зеленчуци. От боба по-лошо няма, от мен да знаеш.

— Май не разбирам… — започна Тифани.

— Накратко, гледай да не пърдиш.

— Накратко, мисля че това ще е доста неприятно! — възрази нервно Тифани. Не можеше да повярва, че й пробутват това.

— Това не е шега — укори я Госпожица Предалова. — Колкото въздух има в човешкото тяло, толкова е. Трябва да си го запазиш. Една чиния боб може да ти отнеме цяла година живот. Аз докато бях жива избягвах размирността. А аз съм стара, което значи, че каквото казвам, е мъдрост! — тя погледна строго шашардисаната Тифани. — Разбираш ли, дете?

Мислите на Тифани запрепускаха. Всичко е изпитание!

— Не — отговори тя. — Аз не съм дете, а това е глупост, а не мъдрост!

Строгият поглед се пропука и разцъфна в усмивка:

— Да. Пълни дивотии. Но не може да не признаеш, че все пак е страшен лаф, нали? Ти поне замалко повярва, нали? Селяните изтраяха цяла година. Трябваше да ги видиш само как ходеха последните няколко седмици! Това напъване в лицата им направо ме умори от смях! Как върви със Зимеделеца? Всичко е спокойно, нали?

Този въпрос дойде като остър нож в торта, толкова неочаквано, че Тифани потръпна.

— Събудих се рано и се зачудих, къде си — поясни Госпожица Предалова.

Не беше трудно да се забрави, как тя постоянно и някак между другото използва очите и ушите на другите.

— Видяхте ли розите? — попита Тифани.

Тя не беше усетила характерното потръпване, но не че с тогавашното безпокойство й беше до забелязване на разни работи.

— Да. Хубави излязоха — отвърна Госпожица Предалова. — Иска ми се да можех да ти помогна, Тифани, но ще съм заета другаде. А и в областта на ухажването нямам чак толкова опит.

— Ухажването? — шокира се Тифани.

— Ще се наложи да те напътстват девойката Вихронрав и мис Тик — продължи Госпожица Предалова. — Трябва обаче да ти спомена, че подозирам, че никоя от тях не се е подвизавала много на ристалищата на любовта.

— Ристалищата на любовта ли? — повтори Тифани. Ставаше все по-лошо!

— Покер играеш ли? — попита Госпожица Предалова.

— Моля?

— Покер. Играта на карти. Или Сакатия господин Лукчо? Или Подгони съседа ми по двора? Все някога си бдяла с покойници и умиращи, нали?

— Е, да. Но досега никога не съм играла на карти с тях! То аз и без друго не мога да играя!

— Ще те науча. Има тесте карти в най-долното чекмедже на дрешника. Върви ги донеси.

— Това да не е някакъв комар? Баща ми казва, че не бива да се играе комар.

Госпожица Предалова кимна:

— Добър съвет, миличко. Не се тревожи. Аз както го играя покера, хич не е като комар…

 

 

Когато Тифани се събуди със сепване и разпръсквайки карти за игра от роклята си на пода, студената сивкава утринна светлина вече изпълваше стаята.

Тя се озърна предпазливо към Госпожица Предалова, която хъркаше като прасе. Колко ли беше часа? Вече ще е поне шест! Какво да се прави? Нищо. Не беше останало нищо за правене.

Тя вдигна Асо Жезли^[3] и някое време го гледаше втренчено. Значи това било то, покерът? Е, излезе, че нея я бива в него, веднъж като схвана, че важното беше лицето ти да лъже. Повечето време картите бяха само за да ти са заети с нещо ръцете.

Госпожица Предалова продължаваше да си спи. Тифани се зачуди, дали пък да не закуси, но пък това изглеждаше толкова…

— Древните царе на Джелибейби, тея дето са ги погребвали в пирамиди — обади се от леглото си Госпожица Предалова — са вярвали, че могат да вземат със себе си на оня свят разни неща. Като злато, скъпоценни камъни и даже роби. Предвид, което, моля те, направи ми сандвич с шунка.

— Ъ… искаш да кажеш…? — сепна се Тифани.

— Дълъг път има да се измине след смъртта — изтъкна Госпожица Предалова сядайки. — Може пък да огладнея.

— Но вие ще сте само душа!

— Добре де, може пък и сандвичът да си има душа — възрази Госпожица Предалова, смъквайки кльощавите си крака на пода. — Е, за горчицата не съм толкова сигурна, но си струва да се опита. Я стой мирно!

Това последното беше, защото тя беше взела четката си за коса и взе Тифани за огледало. Този свирепо съсредоточен поглед само на няколко пръста от нея беше нещо, което точно тази сутрин Тифани едва-едва успя да понесе.

— Благодаря… сега може да вървиш да ми направиш сандвича. — Госпожица Предалова остави четката за коса. — А аз ще се облека.

Тифани се изнесе на бегом и си изми лицето в легена в нейната стая. Тя винаги се плакнеше след тези взирания очи в очи, но досега така и не беше събрала кураж да протестира, а сега определено не му беше времето тепърва да започва. Докато се бършеше, като че дочу някакъв приглушен звук отвън и отиде до прозореца.

Беше се заскрежил.

Ох, не… ох… не… не! Пак ли той!

Игличките на скрежа изписваха думата „Тифани“. Отново и отново. Тя грабна парцал и ги забърса, но те изникнаха наново, че и по-плътни.

Тя хукна надолу. Всичките прозорци бяха в скреж, а когато тя понечи да ги избърше, парцалът замръзна за стъклото. Като го задърпа, запращя.

Нейното име, направо на прозореца. По всички прозорци. Може би по всички прозорци из планината. Навсякъде. Той се беше завърнал. Това беше ужасно! Но също и, съвсем мъничко… жестоко…

Тя не помисли тази дума, защото доколкото Тифани знаеше, тя значеше „гадно и злобно“. Но мисълта все пак я помисли. Една такава страхотна мисълчица.

— А по мое време младежите само изрязваха инициалите на момичето на някое дърво — отбеляза Госпожица Предалова, слизайки много внимателно по стълбите, стъпало по стъпало. Твърде късно Тифани забеляза потръпването зад очите си.

— Не е смешно, Госпожице Предалова! Какво да правя?

— Знам ли. Доколкото е възможно, бъди себе си.

Госпожица Предалова се наведе с проскърцване и разтвори дланта си. Мишлето и за виждане изскочи оттам на пода, и за миг я погледна с мъничките си черни очички. Тя го подбутна с пръст:

— Върви си, хайде. Благодаря ти — сбогува се с него тя и то се шмугна в някаква дупка.

Тифани й помогна да се изправи и старата вещица и каза:

— Ти сега да не вземеш да се разревеш?

— Ами, всичко е малко така… — започна Тифани. Мишлето изглеждаше така самотно и изоставено.

— Не плачи — каза и Госпожица Предалова. — Да живееш толкова дълго, не е чак такава благина, каквато си я мислят хората. Сиреч, получаваш също толкова младост, колкото и всички други, а пък грамадно допълнително от старост, глухота и болежки. А сега, вземи си издухай носа и ми помогни с прелката за гарваните.

— Той може би е все още отвън… — измърмори тя, докато нагласяше прелката на кльощавите й рамене.

После пак забърса прозореца и видя фигури и движение.

— О… те дойдоха… — съобщи тя.

— Какво? — сепна се Госпожица Предалова. — Ама че отвън е пълно с хора!

— Ъ… да — потвърди Тифани.

— Ти да знаеш нещо повече за това, момичето ми?

— Ами, виждате ли, те все питаха ли питаха, кога…

— Донеси ми черепите! Те не бива да ме виждат без черепите! Как ми е косата? — засуети се Госпожица Предалова трескаво навивайки часовника си.

— Хубаво изглежда…

— Хубаво ли? Хубаво? Ти да не си луда? На минутата да ми я разрошиш! — заповяда Госпожица Предалова. — И ми донеси най-разръфаното наметало! Това е твърде чисто! Мърдай бре, дете!

Няколко минути минаха в привеждането на Госпожица Предалова в готовност, като доста от това време отне убеждаването й, че изнасянето на черепите на дневна светлина може да е опасно, в случай че тя ги изпусне и някой вземе да забележи етикетчетата. И тогава Тифани отвори вратата.

Шумът от множество разговори се срина в оглушителна тишина.

Народът се тълпеше плътно пред вратата. Когато Госпожица Предалова пристъпи навън, те се разстъпиха пред нея.

За свой ужас Тифани забеляза от другата страна на поляната прясно изкопан гроб. Това тя не го беше очаквала. Не че беше сигурна, какво беше очаквала, но не и това.

— Кой изкопа…?

— Нашите сини приятели — отговори Госпожица Предалова. — Аз ги помолих.

И тогава тълпата се разрази в приветствия. Жени се впуснаха напред с големи китки от тисови, зеленикови и имелови клонки, единствените зелени листа в това време на годината. Хора се смееха. Хора плачеха. Те се занатискаха по-близо до вещицата, избутвайки Тифани към края на навалицата. Тя притихна и се вслуша.

— Не знаем, какво ли ще правим без вас, Госпожице Предалова…

— Не вярвам, че някога ще имаме толкова добра вещица като вас, Госпожице Предалова!…

— Изобщо не сме си представяли, че ще си идете, Госпожице Предалова. Та вие сте израждали дядо ми…

И тя шества към гроба си, помисли си Тифани. Ей това ако не е стил. Това е… Бофо от чисто злато. Всичките ще го помнят до края на животите си.

— В такъв случай може да запазите всичките кутрета, освен едно… — беше спряла да поорганизира тълпата Госпожица Предалова. — Обичаят е да се даде едно на собственика на кучето. Трябваше да си държите кучката затворена, в крайна сметка, оградите за какво са ви? А вашият въпрос какъв е, г-н Блинкхорн?

Тифани гневно се изправи. Та те й досаждаха! Дори и тази сутрин! Вярно, тя… искаше да й досаждат. Това да й досаждат си беше нейният живот.

— Госпожице Предалова! — надигна глас тя провирайки се през гъчканака. — Не забравяйте, че имате насрочена среща!

Не беше това най-доброто възможно нещо за казване, но все пак беше доста по-добре от „Нали казахте, че щяхте да умрете до пет минути време!“

Госпожица Предалова се обърна и за миг изглеждаше объркана.

— А, да — сети се тя. — Да, вярно. По-добре да тръгвам.

След което все още разяснявайки на г-н Блинкхорн някакъв усукан проблем с някакво паднало дърво и нечия плевня, тя се остави на Тифани да я поведе полекичка до гроба. Останалата тълпа се мъкнеше подире им.

— Е, поне накрая ви дойде щастлив край, Госпожице Предалова — прошепна й Тифани.

Глупаво беше да се казва такова нещо и си заслужаваше отговора:

— Ние сме тези, които правят щастливите краища, дете, ден след ден. Но за вещицата, видиш ли, няма щастлив край. А просто край. А, ето го и него…

Най-добре не се замисляй, мислеше си Тифани. Недей да се замисляш за това, че се спускаш по съвсем истинска стълба в съвсем истински гроб. Опитай се да не мислиш, че помагаш на Госпожица Предалова да слезе и да се настани върху листата, струпани от едната страна. И не оставяй себе си да осъзнаеш, че се намираш в гроб.

Тук долу ужасният часовник като че се раздрънча още по-силно:

Дрън-дран, дрън-дран…

Госпожица Предалова поутъпка малко листата и рече жизнерадостно:

— Да, тук мога да си легна доста удобно, вярно си е. Слушай, дете, нали ти казах за книгите? А има и още един малък подарък за теб под креслото ми. Да, това ще да е уместно. Ох, щях да забравя…

Дрън-дран, дрън-дран… — гърмеше часовникът, отеквайки все по-гръмко тук долу.

Тя застана на пръсти и подаде глава над ръба на изкопа:

— Г-н Непукистски! Дължите два месеца наем на вдовицата Лангли! Разбрано ли е? Г-н Изобилски, прасето принадлежи на г-жа Грис и ако не й го върнете, ще се върна и така ще завия под прозореца ти, че ще се видиш в чудо! Госпожо Прекалявкова, семейство Догли има Право за Преминаване през Попосочната ливада откакто дори и аз не мога да си спомня и трябва… трябва…

Дрън-ц…

За един миг, един дълъг-предълъг миг, внезапната тишина от престаналия да тика часовник изпълни поляната като гръм.

Госпожа Предалова се отпусна бавно върху листата.

На мозъка й отне няколко ужасяващи секунди докато не заработи пак, след което Тифани се разкряска на народа струпал се наоколо:

— Дръпнете се всичките! Дайте й малко спокойствие!

Когато те заотстъпваха припряно, тя бързо клекна долу.

Мирисът на прясна пръст се усещаше остро. Е, поне Госпожа Предалова май беше умряла със затворени очи. Не всички го правеха. Тифани мразеше да им ги затваря; беше все едно ги убива още веднъж.

— Госпожице Предалова? — прошепна тя.

Това беше първата проба. Оставаха още много и трябваше да ги минеш всичките: да им говориш, да вдигнеш ръката им, да провериш пулса, включително този зад ухото, да провериш за дъх с огледалце… А тя всеки път толкова се безпокоеше, да не обърка нещо, че първия път, когато й се наложи да иде да се оправи с някой като че ли мъртъв (един млад мъж, пострадал при ужасен инцидент в дъскорезница), тя направи всичките проби от начало до край, нищо че й се наложи да повърви малко докато намери главата му.

В къщурката на Госпожица Предалова нямаше огледала. В такъв случай тя…

… трябва да помисли! Та това тук е Госпожица Предалова! А аз само преди броени минути я чух как си навива часовника! Тя се усмихна.

— Госпожице Предалова! — каза тя направо в ухото на старицата. — Знам, че сте си тук!

И в този момент сутринта, която досега беше тъжна, чудата, шантава и ужасна, стана… Бофо до дупка.

Госпожица Предалова се усмихна.

— Те тръгнаха ли си? — запита тя.

— Госпожице Предалова! — скара й се Тифани. — Това, което направихте беше ужасно!

— Спрях часовника с нокътя си — похвали се Госпожица Предалова. — Не можех да ги разочаровам, я. Не може без шоу!

— Госпожице Предалова — продължи строго Тифани — тази история с часовника сама ли я измислихте?

— Разбира се, как иначе! И си е фолклор за чудо и приказ, автентичен отвсякъде. Госпожица Предалова и нейното сърце с часовников механизъм! Може пък и мит да стана, ако извадя късмет. Те ще ми запомнят Госпожица Предалова за хиляда години!

Тя пак затвори очи.

— Аз със сигурност ще ви запомня, Госпожице Предалова — увери я Тифани. — Ама наистина, защото…

Светът посивя и продължи да посивява. А Госпожица Предалова съвсем затихна.

— Госпожице Предалова? — подбутна я Тифани. — Госпожице Предалова?

— ГОСПОЖИЦА ПРЕДАЛОВА, СТО И ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИШНА?

Тифани чу този глас направо в главата си, без да е минал през ушите й. А го беше чувала и преди, което беше доста необичайно. Повечето хора чуват гласа на Смърт само по веднъж.

Госпожица Предалова се изправи, без да проскърца нито с една става. И си изглеждаше точно като Госпожица Предалова, солидна и усмихната. Това, което остана да лежи върху мъртвата шума, на тази странна светлина беше просто сянка.

Но до нея стоеше много висока тъмна фигура. Самият Смърт. Тифани вече го беше виждала, в собствената му страна, отвъд Тъмната Порта, но нямаше нужда да си го срещала преди, за да разбереш, кой е той. Косата, дългата роба с качулката и, разбира се, връзката животомери, бяха все жокери, за да отгатнеш.

— Къде са ти маниерите, дете? — смъмри я Госпожица Предалова. Тифани вдигна поглед и поздрави:

— Добро утро.

— ДОБРО УТРО, ТИФАНИ БОЛЕЖКОВА, ТРИНАДЕСЕТГОДИШНА — каза Смърт с неговия не-глас. — ВИЖДАМ, ЧЕ СТЕ В ДОБРО ЗДРАВЕ.

— Едно реверансче ще е съвсем на място — продължи да я поучава Госпожица Предалова.

Пред Смърт ли? — помисли си Тифани. На Баба Вихронрав това няма да й хареса. Никога не подвивай коляно пред тирани, би казала тя.

— И НАЙ-НАКРАЯ, ГОСПОЖИЦЕ ЕВМЕНИДА ПРЕДАЛОВА, ЩЕ ТРЯБВА ДА ИЗЛЕЗЕМ ЗАЕДНО. — Смърт я взе деликатно под ръка.

— Ей, чакайте малко! — извика им Тифани. — Госпожица Предалова е на сто и тринадесет години!

— Ъ… аз малко ги понагласих по професионални причини — призна Госпожица Предалова. — Сто и единадесет звучи толкова… младежки.

Като че за да прикрие призрачното си смущение, тя бръкна в джоба си и извади духа на сандвич с шунка.

— О, получи се — зарадва се тя. — Знаех си… къде се е дянала горчицата?

— С ГОРЧИЦАТА ВИНАГИ Е ТРУДНО — успокои я Смърт докато започнаха да избледняват.

— Значи без горчица ли? Ами мариновани лукчета?

— С МАРИНАТИ И ТУРШИИ ОТ ВСЯКАКВИ ВИДОВЕ ИЗГЛЕЖДА НЕ СЕ ПОЛУЧАВА. СЪЖАЛЯВАМ.

Зад тях се появиха очертанията на врата.

— Никакви мезета ли няма на оня свят? Отвратително! Ами люти чушлета? — продължи да разпитва чезнещата Госпожица Предалова.

— МАРМАЛАД. С МАРМАЛАДА СЕ ПОЛУЧАВА.

— Мармалад ли? Как така мармалад! На шунка?

И те изчезнаха. Светлината пак стана нормална, звуковете се завърнаха. Времето отново тръгна.

И отново, това, което трябваше да се направи, беше да не се замисляш твърде надълбоко, а да си държиш ума на ниво и съсредоточен, върху каквото трябва да се свърши.

Наблюдавана от хората все още помотаващи се по поляната, Тифани отиде да вземе одеяло, така че докато се връщаше към гроба, никой да не забележи, че е увила в одеялото двата черепа на Бофо и машината за паяжини. После, веднъж прибрала на сигурно място тайната на Бофо, тя започна да заравя гроба, в който момент двама мъже притичаха да й помогнат… И така до мига, когато изпод пръстта се дочу:

— Дрън-дран. Дрън

Мъжете се смразиха. Тифани също, но Третият й Акъл се намеси с: „Не се паникьосвай! Спомни си, че тя го спря! Някое паднало камъче или още нещо трябва да го е освободило!“

Тя се успокои и рече сладко-сладко:

— Това сигурно беше просто за сбогом.

Гробът беше дозарит наистина бързо.

А сега вече и аз съм част от Бофо — помисли си Тифани, докато хората се юрнаха да се прибират по селата си. Но Госпожица Предалова се изтрепа от работа заради тях. Тя заслужава да стане мит, щом като това иска. А се обзалагам, обзалагам се че в по-тъмните нощи те ще я чуят…

Но сега наоколо не остана нищо, освен вятъра в клоните на дърветата.

Тя се загледа в гроба.

Някой трябва да каже поне нещо. Е, и какво? Нали в крайна сметка тя е вещицата.

Нито на Варовитище нито по планината нямаше много религия. Веднъж годишно идваха омнианци и правеха молитвено събрание, а понякога наминаваше на магаре някой жрец от Чудаците от Деветия Ден или от Паството на Верицата Му, или от Църквата на Малките Богове. Народът идваше да послуша, ако жрецът звучеше интересно или ако се разкрещяваше почервенял, а ако песнопенията случеха на мелодичност, подпяваха. След което се прибираха по къщите си.

— Дребни хорица сме ние — беше казал веднъж баща й. — Неразумно ще е да се изтъпанчим пред очите на боговете.

Тифани си спомни думите му над гроба на Баба Болежкова, като че преди цял живот време. Тогава, посред лятото на торфището на Рида, докато ястреби кряскаха в небето, това беше всичко, което имаше да се казва. И тя го каза сега:

— Ако има Осветена земя, тази е осветена. Ако има Свещен ден, този е свещен.

Тя зърна движение и ето, Били Големо Чене, гонагълът, се изкатери върху натрупаната пръст върху гроба. Той хвърли един сериозен поглед на Тифани, нагласи мишата си гайда и засвири.

Човеците не могат да чуят мишата гайда както трябва, защото тоновете са твърде високи, но Тифани ги усещаше в главата си. Един гонагъл може да вкара в музиката си много нещо и тя почувства залези, есени, мъглата по склоновете и мириса на толкова червени рози, че бяха почти черни…

Като свърши свирнята, гонагълът постоя още за миг в мълчание, пак погледна Тифани и изчезна.

Тифани седна на един пън и поплака малко, защото това трябваше да се свърши. След което отиде да издои козите, защото и това също трябваше все от някого да се свърши.