Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Трудно е да бъдеш бог (7)

Глава шеста

На дежурство в спалнята на принца встъпваха в полунощ и Румата реши да се отбие в къщи, за да види дали всичко е наред и да се преоблече. Вечерният град го порази. Улиците бяха потънали в гробна тишина, кръчмите бяха затворени. По кръстовищата бяха застанали, подрънквайки с оръжие, групи от щурмоваци с факли в ръце. Те мълчаха и сякаш чакаха нещо. На няколко пъти се приближаваха до Румата, вглеждаха се, познаваха кой е и също така мълчаливо му правеха път. Когато до дома му оставаха петдесетина крачки, след него тръгна една групичка от подозрителни личности. Румата се спря, удари ножниците една в друга и личностите изостанаха, но веднага в тъмнината заскърца един арбалет, който се зареждаше. Румата тръгна бързо по-нататък, като се притискаше в стените, напипа вратата, завъртя ключа в ключалката, като чувствуваше през всичкото време незащитения си гръб, и се вмъкна с въздишка на облекчение в пруста.

Там се бяха събрали всички слуги, въоръжени кой с каквото намери. Оказа се, че някой се опитвал на няколко пъти да отвори вратата. Това не се хареса на Румата. „Може би е по-добре да не отивам? — помисли си той. — Да върви по дяволите принцът.“

— Къде е барон Пампа? — попита той.

Уно, крайно възбуден, с арбалет на рамо, отговори, че баронът се събудил още по пладне, изпил всичката зелева чорба в къщи и отишъл пак да се весели. След това сниши гласа си и каза, че Кира много се безпокояла и вече няколко пъти питала за господаря.

— Добре — каза Румата и заповяда на слугите да се строят.

Слугите бяха шестима, без да се брои готвачката — все врели и кипели хора, навикнали на улични сбивания. Те, разбира се, няма да се захванат със сивите, ще се уплашат от гнева на всесилния министър, но ще могат да устоят срещу дрипльовците от нощната армия, още повече, че тази нощ разбойниците ще търсят лесна плячка. Два арбалета, четири брадви, тежки касапски ножове, железни шапки, здрави врати, обковани по обичая с желязо… Или може би все пак да не отивам?

Румата се качи горе и влезе на пръсти в стаята на Кира. Тя спеше облечена, свита на кравайче върху неоправеното легло. Румата постоя над нея със светилника. Да отиде или да не отиде? Никак не му се ходеше. Той я покри с едно одеяло, целуна я по бузата и се върна в кабинета. Трябва да отиде. Каквото и да става, разузнавачът трябва да бъде в центъра на събитията. И историците ще имат полза. Той се засмя, свали обръча от главата си, старателно избърса обектива с мека гюдерия и отново си сложи обръча. След това извика Уно и заповяда да му донесе военните дрехи и лъснатата медна каска. Облече под камизолата направо върху фланелката си, като се свиваше от студ, металнопластова риза, изработена като ризница (тукашните ризници защищаваха добре срещу меч и кинжал, но арбалетната стрела ги пробиваше). Когато стягаше униформения си колан с металните плочки, каза на Уно:

— Чувай, момченце. На тебе вярвам повече, отколкото на всички. Каквото и да се случи тук, Кира трябва да остане жива и здрава. Нека къщата изгори, нека разграбят всичките пари, но ми запази Кира. Отведи я по покривите; през мазетата, както искаш, но я запази. Разбра ли?

— Разбрах — каза Уно. — Да можехте да не излизате днес…

— Слушай. Ако след три дни не се върна, вземи Кира и я откарай в Хълцащата гора. Знаеш ли къде е тя? И тъй в Хълцащата гора ще намериш Пияната бърлога, една такава къща, намира се близо до пътя. Като попиташ ще ти я покажат. Само внимавай кого питаш. Там ще бъде един човек, казва се отец Кабани. Ще му разкажеш всичко. Разбра ли?

— Разбрах. Ама по-добре да не отивате…

— На драго сърце, но не мога: това е служба… Е, внимавай.

Той чукна лекичко момченцето по носа и се усмихна в отговор на неговата неумела усмивка. Долу той произнесе къса ободрителна реч пред слугите, излезе през вратата и отново се озова в тъмнината. Зад гърба му затракаха резетата.

Покоите на принца през всички времена се охраняваха лошо. Може би тъкмо затова никой никога не беше извършвал покушение срещу арканарските принцове. И специално никой не се интересуваше от сегашния принц. Никой на тоя свят нямаше нужда от това хилаво синеоко момче, което приличаше на всеки, но не и на баща си. Румата харесваше момчето. За възпитанието му се грижеха извънредно лошо и затова то беше съобразително, не беше жестоко и не можеше да понася — вероятно по инстинкт — дон Реба, обичаше да пее високо различни песнички по текст на Цурен и да играе с корабчета. Румата изписваше за него от метрополията книги с картинки, разказваше му за звездното небе и веднъж завинаги покори момчето с приказката за звездните кораби. За Румата, който рядко срещаше деца, десетгодишният принц беше антипод на всички съсловия в тази дива страна. Тъкмо от такива обикновени синеоки момчета, еднакви във всички съсловия, израстваха по-късно и жестокостта, и невежеството, и покорността, а пък в тях, в децата, нямаше никакви следи и наклонности към тази мръсотия. Понякога той си мислеше колко хубаво би било, ако от планетата изчезнат всички хора, по-възрастни от десет години.

Принцът вече спеше. Румата прие дежурството — постоя до сменящия се гвардеец край спящото момче, като извърши сложните, изисквани от етикета движения с оголени мечове, по традиция провери дали всички прозорци са затворени, дали всички бавачки са по местата си, дали във всички стаи горят светилниците, върна се в пруста, изигра една игра на зарове със сменящия се гвардеец и се заинтересува как се отнася благородният дон към онова, което става в града. Благородният дон, много умен мъж, се замисли дълбоко и изказа предположението, че простият народ се готви да празнува деня на свети Мика.

Когато остана сам, Румата премести креслото си до прозореца, седна по-удобно и почна да гледа към града. Домът на принца се намираше на хълм и денем градът можеше да се наблюдава чак до морето. Но сега всичко тънеше в мрак, виждаха се само разпръснати купчинки от светлини — там, където на кръстовищата стояха и чакаха сигнал щурмоваци с факли. Градът спеше или се преструваше, че спи. Интересно дали жителите предчувствуваха, че тази нощ срещу тях бавно се приближава нещо ужасно? Или като благородния много умен дон те също смятаха, че някой се готви за празнуването на деня на свети Мика. Двеста хиляди мъже и жени. Двеста хиляди ковачи, майстори на оръжие, месари, галантеристи, златари, домакини, проститутки, монаси, сарафи, войници, скитници, оцелели книжници се въртяха сега в задушните, вмирисани на дървеници легла: спяха, любеха се, пресмятаха наум печалбите си, плачеха, скърцаха със зъби от злоба или от обида… Двеста хиляди души! Имаше ли в тях нещо общо според пришелеца от Земята? Сигурно това, че всички те почти без изключение не бяха още хора в съвременния смисъл на думата, а полуфабрикати, слитъци, от които само кървавите векове на историята ще изваят някога истинския горд и свободен човек. Те бяха пасивни, алчни и невероятно, фантастично егоистични. Психологично те бяха почти всички роби — роби на вярата, роби на себеподобните си, роби на малките си страсти, роби на користолюбието. И ако по волята на съдбата някой от тях се раждаше или ставаше господар, той не знаеше какво да прави със свободата си. Той бързаше да стане отново роб — роб на богатството, на противоестествената неумереност, на развратните приятели, на своите роби. Огромното мнозинство от тях не беше виновно за нищо. Те бяха прекалено пасивни и прекалено невежи. Тяхното робство почиваше на пасивността и невежеството, а пасивността и невежеството отново и отново пораждаха робство. Ако те бяха всички еднакви, щях да скръстя ръце и нямаше на какво да се надявам. Но все пак те бяха хора, носители на искрата на разума. И постоянно ту тук, ту там в глъбините им пламваха и се разгаряха светлинките на неимоверно далечното и неизбежно бъдеще. Пламваха въпреки всичко. Въпреки привидната си нищожност. Въпреки насилията. Въпреки това, че ги мачкаха с ботуши. Въпреки това, че те не бяха нужни на никого на този свят и че всички по света бяха срещу тях. Въпреки това в най-добрия случай можеха да разчитат само на презрително недоумяващо съжаление…

Те не знаеха, че бъдещето е за тях, че бъдещето без тях е невъзможно. Те не знаеха, че в този свят на страшни призраци от миналото те са единствената реалност на бъдещето, че те са ферментът, витаминът в организма на обществото. Унищожете този витамин, и обществото ще загние, ще започне национален скорбут, мускулите ще отслабнат, очите ще изгубят остротата си, ще изпадат зъбите. Никоя държава не може да се развива без наука — ще я унищожат съседите й. Без изкуство и обща култура държавата губи способност към самокритика, започва да поощрява погрешни тенденции, почва всяка секунда да ражда лицемери и престъпници, развива у гражданите стремеж към задоволяване само на собствените нужди и самонадеяност и в края на краищата става все пак жертва на по-благоразумните си съседи. Можете да преследвате колкото си искате книжниците, да забранявате науките, да унищожавате изкуството, но рано или късно ще трябва да се опомните дори със скърцане на зъби, но да отворите път на всичко онова, което е толкова омразно на властолюбивите тъпаци и невежите. И колкото и да презират знанието тези сиви хора, които са на власт, те нищо не могат да направят срещу историческата обективност, те могат само да я забавят, но не и да я спрат. Като презират знанието и се страхуват от него, те все пак неизбежно стигат до поощряването му, за да се задържат. Рано или късно те трябва да разрешат университетите, научните дружества, да създадат изследователски центрове, обсерватории, лаборатории, да създадат кадри от хора на мисълта и знанието, хора, които вече те не могат да контролират, хора със съвършено друга психология, със съвършено други потребности, а тези хора не могат да съществуват и още повече да действуват в предишната атмосфера на ниско користолюбие, кухненски интереси, тъпо самодоволство и изключително плътски потребности. Те имат нужда от нова атмосфера — атмосфера на всеобщо и всеобхватно познание, проникната от творческо напрежение, те имат нужда от писатели, художници, композитори и сивите хора, които са на власт, ще бъдат принудени да направят и тази отстъпка. Онзи, който се противопоставя, ще бъде пометен от по-хитрите съперници в борбата за власт, но онзи, който прави тази отстъпка, неизбежно й парадоксално против волята си копае гроба си. Защото за невежите егоисти и фанатици е смъртоносно повишаването на културата на народа в целия диапазон — от естественонаучните изследвания до способността да се възхищава от голямата музика… А след това идва епохата на гигантските социални сътресения, съпроводени от невиждано по-рано развитие на науката и от свързания с това извънредно широк процес на интелектуализация на обществото, епоха, в която сивотата води последните си боеве, които по своята жестокост връщат човечеството към средновековието, търпи поражение в тези боеве и вече в свободното от класов гнет общество завинаги изчезва като реална сила.

Румата все гледаше към замрелия в мрака град. Някъде там, във воняща стаичка, свит върху жалко легло, изгаряше от треска осакатеният отец Тара, а край него седеше брат Нанин до една крива масичка, пиян, весел и зъл, и довършваше своя „Трактат за слуховете“, като маскираше с наслада с шаблонни фрази яростната си подигравка над сивия живот. Някъде там в празните разкошни апартаменти ходеше слепешката Гур Съчинителя и с ужас чувствуваше как въпреки всичко от глъбините на изтерзаната му, смачкана душа под натиска на нещо неизвестно възникват и навлизат в съзнанието му ярки светове, изпълнени с чудесни хора и с потресаващи чувства. И някъде там, кой знае как, прекарваше нощта сломен, поставен на колене, доктор Будах, смазан, но жив… Братя мои, помисли си Румата. Аз съм ваш, ние сме плът от плътта ви! Изведнъж той почувствува с огромна сила, че той не е никакъв бог, който пази в дланите си светулчиците на разума, а брат, помагащ на брат си, син, спасяващ баща си. „Ще убия дон Реба.“ — „За какво?“ — „Той уби братята ми.“ — „Той не знае какво върши.“ — „Той убива бъдещето.“ — „Той не е виновен, той е син на своето време.“ — „Тоест, не знае, че е виновен ли? Какво ли знае той? Аз, аз знам, че той е виновен.“ — „Ами какво ще направиш с отец Цупик? Той много нещо би дал някой да убие дон Реба. Мълчиш? Ще трябва да убиеш мнозина, нали?“ — „Не зная, може би мнозина. Един след друг. Всички, които посегнат на бъдещето.“ — „Това се е случвало вече. Тровели, хвърляли самоделни бомби. И нищо не се е променяло.“ — „Не, променяло се. Така се създавала стратегията на революцията.“ — „За тебе не е нужно да създаваш стратегия на революцията. Нали искаш просто да убиеш.“ — „Да, искам.“ — „Ами можеш ли?“ — „Вчера аз убих дона Окана. Аз знаех, че я убивам още когато отивах при нея с перо зад ухото. И съжалявам само, че я убих без полза. Така че почти са ме научили.“ — „Ами че това е лошо. Това е опасно. Спомняш ли си Сергей Кожин? А Джордж Лени? А Сабина Крюгер?“ Румата прокара длан по влажното си чело. Ей така мислиш, мислиш и в края на краищата измисляш барута…

Той скочи и разтвори прозореца. Купчинките светлини в тъмния град се раздвижиха, разпаднаха се и се проточиха на върволици, като ту се показваха и ту изчезваха между невидимите къщи. Някакъв звук се чу над града — далечен многогласен вой. Пламнаха два пожара и озариха съседните покриви. Нещо запламтя на пристанището. Събитията почнаха. След няколко часа ще стане ясно какво значи съюз между сивите и нощните армии, противоестествен съюз между дюкянджии и пладнешки разбойници, ще се разбере към какво се стреми дон Реба и каква нова провокация е намислил. По-просто казано, кого колят днес. Най-вероятно е да е почнала нощта на дългите ножове, унищожаването на самозабравилото се сиво ръководство и наред с това изтребването на намиращите се в града барони и най-неудобни аристократи. Какво ли прави Пампа, помисли си той. Стига да не спи — ще се отбрани…

Той не успя да си довърши мисълта. С див вик: „Отворете! Дежурният, отворете!“ — почнаха да блъскат с юмруци по вратата. Румата отметна резето. Втурна се един полуоблечен, посивял от ужас човек, улови Румата за реверите на камизолата и разтреперан закрещя:

— Къде е принцът? Будах отрови краля! Ируканските шпиони са вдигнали бунт в града! Спасете принца!

Това беше министърът на двора, глупав човек и крайно предан. Той отблъсна Румата и се втурна в спалнята на принца. Запищяха жените. А през вратите вече навлизаха със секирите напред потни, муцунести щурмоваци със сиви ризи. Румата извади мечовете.

— Назад! — каза студено той.

Зад гърба му от спалнята се чу къс сподавен вик. Лоша работа, помисли си Румата. Нищо не разбирам. Той отскочи в един ъгъл и се загради с масата. Щурмоваците, дишайки тежко, изпълваха стаята. Бяха се събрали към петнадесет души. Отпред излезе един лейтенант със сива тясна униформа и гол меч.

— Дон Румата? — каза той, задъхвайки се. — Вие сте арестуван. Дайте си мечовете.

Румата се изсмя оскърбително.

— Вземете ги — каза той и хвърли поглед към прозореца.

— Хванете го! — изкряска офицерът.

Петнадесет охранени мечока със секири не са много за човек, владеещ бойни похвати, които ще станат известни тук едва след три столетия. Тълпата връхлетя и се отдръпна. На пода останаха няколко секири, двама щурмоваци се превиха, притиснаха предпазливо навехнатите си ръце до корема и се промъкнаха в задните редици. Румата владееше съвършено веерната^[1] защита, при която пред нападателите стоманата се върти като непрекъсната блестяща завеса и на човек му се струва невъзможно да си пробие път през нея. Запъхтени, щурмоваците се споглеждаха нерешително. Те лъхаха остро на бира и на лук.

Румата отмести масата и тръгна предпазливо към прозореца покрай стената. Някой от задните редици метна нож, но не улучи. Румата пак се изсмя, стъпи на прозореца и каза:

— Ако дойдете още веднъж — ще ви отсека ръцете. Вие ме познавате…

Те го познаваха. Те много добре го познаваха и нито един от тях не се помръдна от мястото си въпреки ругатните и подвикванията на офицера, който между другото също се държеше много предпазливо. Румата се изправи на прозореца, като продължаваше да заплашва с мечовете си, и в тази минута от тъмнината, от двора едно тежко копие го удари в гърба. Ударът беше страшен. Той не проби металнопластовата ризница, но свали Румата от прозореца и го събори на пода. Румата не изпусна мечовете, но вече нямаше никаква полза от тях. Цялата глутница го натисна едновременно. Навярно заедно те тежаха повече от един тон, но си пречеха и той можа да се изправи на крака. Той удари с юмрук в нечии мокри устни, някой изцвърча като заек под мишницата му, той биеше ли биеше с лакти, с юмруци, с рамене (отдавна не се беше чувствувал толкова свободно), но не можеше да ги махне от себе си. С голяма мъка, като влачеше подире си купчина тела, той тръгна към вратата, като се навеждаше по пътя да откъсва вкопчилите се в краката му щурмоваци. Сетне усети болезнен удар по рамото и падна по гръб. Под него се блъскаха онези, които беше смачкал. Той стана отново и почна да нанася кратки силни удари, от които щурмоваците с разперени ръце и крака, тежко се удряха в стените; пред него вече се мяркаше изкривеното лице на лейтенанта, който беше сложил пред себе си незаредения арбалет, но в този миг вратата се разтвори и срещу него нахлуха нови потни муцуни. Хвърлиха отгоре му мрежа, стегнаха въжетата на краката му и го събориха.

Той веднага престана да се отбранява, за да пести сили. Известно време го тъпчеха с крака — съсредоточено, мълчаливо, и сумтяха сладострастно. След това го уловиха за краката и го повлякоха. Когато го мъкнеха край разтворената врата на спалнята, той успя да види министъра на двора, прикован с копие към стената, и куп окървавени чаршафи на леглото. „Значи това е преврат! — помисли си той. — Горкото момче…“ Повлякоха го по стъпалата и той изгуби съзнание.