Метаданни
Данни
- Серия
- XXII век
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Трудно быть богом, 1964 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Нина Левенсон, 1969 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Антиутопия
- Героическо фентъзи (Меч и магия)
- Научна фантастика
- Научно фентъзи и технофентъзи
- Приключенска литература
- Фентъзи
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD ( 2015)
Издание:
Аркадий и Борис Стругацки
Далечната планета
„Наука и изкуство“, София — 1969
Преведе от руски: Нина Левенсон
Стиховете преведе: Йордан Стратиев
Аркадий Стругацкий Борис Стругацкий
Далекая радуга
Научно-фантастические повести
Изд. ЦК ВЛКСМ „Молодая гвардия“
1964 година.
С-3
Преведе от руски: Нина Левенсон
Стиховете преведе: Йордан Стратиев
Редактор: Надежда Кортенска
Художествено оформление и илюстрации: Димитър Бакалов
Техн. редактор: Ив. Якимова
Коректор Милка Вътова
Дадено за набор на 27.V.1969 г.
Подписано за печат на 17.IX.1969 г.
Печатни коли 2
Издателски коли 15,96
Формат 84/108/32
Тираж 20 000+78
Издателски №16501/Ш-4
Тематичен №656
Цена 1,27 лв.
Издателство „Наука и изкуство“
Печатница на БЗНС, пор. 492
История
- — Добавяне
Глава девета
След като остави Будах да си легне, преди да замине надалеч, Румата отиде в кабинета си. Действието на спорамина свърши и той отново се почувствува уморен и разнебитен, отново почнаха да го болят натъртените места и почнаха да се подуват обезобразените му от въжето китки. Трябва да поспя, мислеше си той, трябва непременно да поспя и трябва да вляза във връзка с дон Кондор. И трябва да вляза във връзка с патрулния дирижабъл, нека съобщят в Базата. И трябва да помисля какво трябва да правим, можем ли нещо да направим и какво да предприемем, ако нищо повече не можем да направим.
В кабинета до масата седеше прегърбен в креслото, сложил ръце на високите странични облегалки един черен монах с ниско нахлупена качулка. Хитро, помисли си Румата.
— Кой си ти? — попита той уморено. — Кой те пусна?
— Добър ден, благородни дон Румата — изрече монахът и отметна качулката си.
Румата поклати глава.
— Ловко! — каза той. — Добър ден, славни Арата. Защо сте тук? Какво има?
— Всичко е, както винаги — каза Арата. — Армията се разпръсна, всички делят земята, никой не иска да отива на юг. Херцогът събира недокланите и скоро ще окачи моите селяни с краката нагоре край Есторския път. Всичко е, както винаги — повтори той.
— Ясно — каза Румата.
Той се отпусна на кушетката, сложи ръце над главата си и почна да разглежда Арата. Преди двадесет години, когато Антон правеше модели и играеше на Вилхелм Тел, този човек се наричал Арата Хубавия и вероятно тогава не е бил такъв, какъвто беше сега.
Арата Хубавия не е имал на великолепното си високо чело тази уродлива лилава дамга — тя се появи след бунта на соанските строители на кораби, когато три хиляди голи роби-занаятчии, докарани в соанските корабостроителници от всички краища на империята и измъчени дотолкова, че бяха изгубили инстинкта си за самосъхранение, в една бурна нощ избягаха от пристанището, минаха из Соан, като оставяха подире си трупове и пожари, и бяха посрещнати в покрайнините на граничната област от окованата в броня имперска пехота…
И естествено, че и двете очи на Арата Хубавия са били невредими. Дясното му око беше изскочило от орбитата от юнашкия удар на баронски жезъл, когато двадесетхилядната селска армия, която преследваше из метрополията баронските дружини, се сблъска в открито поле с петхилядната гвардия на императора и бе мълниеносно разсечена, обкръжена и стъпкана от бодливите подкови на бойните камили…
И сигурно Арата Хубавия е бил строен като топола. Гърбицата и новият си прякор той получи след виланската война на Убанското херцогство през две морета оттук, когато след седем години мор и суша четиристотин хиляди живи скелета избиха с вили и аръши дворяните и обсадиха херцог Убански в неговата резиденция; и херцогът, чийто слаб ум се изостри от непоносимия ужас, обяви, че прощава на поданиците си, намали петорно цените на спиртните напитки и обеща да даде свободи; и Арата, като видя вече, че всичко е свършено, ги умоляваше, настояваше, заклеваше да не се поддават на измамата. Той бе заловен от главатарите, които смятаха, че от добро добро не се търси, бе пребит с железни пръчки и хвърлен да умре в една помийна яма…
А тази масивна желязна халка на дясната му китка била на него навярно още когато се е казвал Хубавия. Тя беше прикована с верига към веслото на една пиратска галера и Арата разнити веригата, удари с тази халка капитан Ега Любезника по сляпото око, превзе кораба, а след това и цялата пиратска армада и се опита да създаде свободна република върху водата… И този замисъл свърши с пияно кърваво безобразие, защото Арата беше млад тогава, не знаеше да мрази и смяташе, че само свободата е достатъчна, за да заприлича робът на бог…
Той беше професионален бунтовник, надарен от бога отмъстител, доста рядка фигура за средните векове. Понякога историческата еволюция ражда такива щуки и ги пуска в социалните водовъртежи, за да не дремят тлъстите караси, които изяждат планктона от дъното… Арата беше единственият човек тук, към когото Румата не изпитваше нито омраза, нито съжаление, и в трескавите си сънища на жител на Земята, живял пет години в кръв и смрад, той често се виждаше именно като Арата, минал през всички адове на Вселената и получил за това високото право да убива убийците, да измъчва палачите и предава предателите…
— Понякога ми се струва — каза Арата, — че всички сме безсилни. Аз съм вечен главатар на бунтовници и зная, че цялата ми сила се крие в необикновената ми издръжливост. Но тази сила не помага на безсилието ми. Победите ми като по магия се превръщат в поражения. Моите бойни другари стават врагове, най-храбрите бягат, най-верните ме предават или умират. И нямам нищо друго освен голите си ръце, а с голи ръце не можеш стигна позлатените идоли, които седят зад крепостните стени…
— Как дойдохте в Арканар? — попита Румата.
— Пристигнах с монасите.
— Вие сте луд. Толкова лесно може да ви познае човек…
— Само не в тълпата от монаси. Сред офицерите на Ордена половината са смахнати и осакатени като мене. Сакатите са угодни на бога. — Той се засмя и погледна Румата в лицето.
— И какво смятате да правите? — попита Румата, като наведе очи.
— Както обикновено. Аз знам какво представлява Светият орден: няма да мине и година и арканарският народ ще излезе от дупките си с брадви — да се бие по улиците. Аз ще ги поведа, за да бият онези, които трябва, а не да се бият взаимно и всички наред.
— Ще имате ли нужда от пари? — попита Румата.
— Да, както обикновено. И от оръжие… — Той помълча, след това каза мазно: — Дон Румата, спомняте ли си колко бях огорчен, когато разбрах кой сте? Аз мразя поповете и ми е много мъчно, че техните лъжливи приказки излязоха истина. Но един беден бунтовник трябва да извлича полза от всички обстоятелства. Поповете казват, че боговете притежавали мълнии… Дон Румата, много ми трябват мълнии, за да разбивам крепостните стени.
Румата въздъхна дълбоко. След чудесното спасение с вертолета Арата поиска настойчиво обяснение. Румата се опита да разкаже за себе си, дори показа в нощното небе Слънцето — мъничка, едва видима звездичка. Но бунтовникът разбра само едно: проклетите попове имат право, зад небето наистина живеят богове, всеблаги и всемогъщи. И оттогава той свеждаше всеки разговор с Румата към едно: боже, щом като съществуваш, дай ми силата си, тъй като това е най-доброто, което можеш да направиш.
И всеки път Румата не отговаряше или обръщаше разговора на друга тема.
— Дон Румата — каза бунтовникът, — защо не искате да ни помогнете?
— Един момент — каза Румата. — Моля да ме извините, но бих искал да зная как сте влезли в къщи?
— Това не е важно. Никой освен мене не знае този път. Не отклонявайте разговора, дон Румата. Защо не искате да ни дадете вашата сила?
— Да не говорим за това.
— Не, ще говорим за това. Аз не съм ви викал. Аз никога никому не съм се молил. Вие сам дойдохте при мене. Или просто бяхте решили да се позабавлявате?
Трудно е да бъдеш бог, помисли си Румата. Той каза търпеливо:
— Няма да ме разберете. Двадесет пъти се опитвах да ви обясня, че не съм бог — и вие не повярвахте. И няма да разберете защо не мога да ви помогна с оръжие…
— Имате ли мълнии?
— Не мога да ви дам мълния.
— Това съм чувал вече двадесет пъти — каза Арата. — Сега искам да знам защо?
— Повтарям ви, няма да разберете.
— Опитайте се.
— Какво смятате да правите с мълниите?
— Ще изгоря позлатените негодници като дървеници, всички до един, целия им проклет род до дванайсето коляно. Ще изтрия от лицето на земята техните крепости. Ще изгоря армиите им и всички, които ще ги защищават и ще ги подкрепят. Можете да не се безпокоите — вашите мълнии ще служат само на доброто и когато на земята останат само освободените роби и се възцари мирът, ще ви върна мълниите и вече никога няма да ги искам.
Арата млъкна, като дишаше тежко. Лицето му потъмня от нахлулата кръв. Навярно той вече виждаше обхванатите от пламък херцогства и кралства и купчините обгорели тела сред развалините, и огромните армии на победителите, които крещят възторжено: „Свобода! Свобода!“
— Не — каза Румата. — Няма да ви дам мълнии. Това би било грешка. Помъчете се да ми повярвате, аз виждам по-далеч от вас… (Арата слушаше, оборил глава на гърдите си.) — Румата стисна пръсти. — Ще ви посоча само един довод. Той е нищожен в сравнение с главния, но затова пък вие ще го разберете. Вие сте издръжлив, славни Арата, но и вие сте смъртен; и ако вие загинете, част от мълниите ще преминат в други ръце, вече не толкова чисти, колкото вашите, страх ме е дори да си помисля тогава как може да свърши това…
Те дълго мълчаха. После Румата извади от едно сандъче кана есторско и храна и ги сложи пред госта. Без да вдига очи, Арата почна да чупи хляба и да пие вино. Румата изпитваше странно чувство на болезнена раздвоеност. Той знаеше, че има право, и въпреки това тази правота странно го унижаваше пред Арата. Арата явно го превъзхождаше в нещо и не само него, а всички, които неканени бяха дошли на тази планета и изпълнени с безсилно съжаление наблюдаваха страшния кипеж на нейния живот от разредените висини на безстрастните хипотези и на чуждия тук морал. И за пръв път Румата си помисли: не можеш нищо да получиш, без да изгубиш — ние сме безкрайно по-силни от Арата в нашето царство на доброто и безкрайно по-слаби от Арата в неговото царство на злото…
— Не е трябвало да слизате от небето — каза изведнъж Арата. — Върнете се у дома си. Вие само ни вредите.
— Това не е вярно — каза меко Румата. — Във всеки случай ние никому не вредим.
— Не, вредите. Вие внушавате безпочвени надежди…
— На кого?
— На мене. Вие отслабихте волята ми, дон Румата. По-рано аз се надявах само на себе си, а сега вие направихте така, че чувствувам вашата сила зад гърба си. По-рано водех всеки бой така, сякаш ми е последен. А сега забелязах, че се пазя за други боеве, които ще бъдат решаващи, защото вие ще вземете участие в тях… Идете си оттук, дон Румата, върнете се на небето и вече никога не идвайте. Или ни дайте мълниите си, или поне вашата желязна птица, или поне просто извадете мечовете си и застанете начело на нашата армия.
Арата млъкна и отново протегна ръка към хляба. Румата гледаше пръстите му, които бяха без нокти. Те бяха изтръгнати преди две години със специално приспособление лично от дон Реба. Ти още не знаеш всичко, помисли си Румата. Ти още се успокояваш от мисълта, че само ти си обречен на поражение. Ти още не знаеш колко безнадеждно е самото ти дело. Ти още не знаеш, че врагът не е толкова извън войската ти, колкото сред нея. Ти може би ще свалиш Ордена и вълната на селския бунт ще те хвърли на арканарския трон, ти ще изравниш със земята дворянските замъци, ще удавиш бароните в Пролива и въстаналият народ ще ти отдаде почести като на велик освободител и ти ще бъдеш добър и мъдър — единственият добър и мъдър човек в твоето кралство. И в добрината си ще започнеш да раздаваш земи на сподвижниците си, а за какво са на сподвижниците земи без крепостни? И колелото ще се завърти в обратна посока. И добре ще бъде, ако успееш да умреш от собствена смърт и не видиш появяването на новите графове и барони сред вчерашните ти верни бойци. Това вече се е случвала, славни ми Арата, и на Земята, и на твоята планета.
— Вие мълчите? — каза Арата. Той отмести от себе си чинията и измете с ръкава на расото си трохите от масата. — Имах някога един приятел — каза той. — Навярно сте чували за него — Вага Колелото. Ние заедно почнахме. После той стана бандит, нощен крал. Аз не му простих измяната и той го знае. Много ми е помагал — от страх и користно, — но тъй и никога не поиска да се върне: той си имаше свои цели. Преди две години неговите хора ме предадоха на дон Реба… — Той погледна пръстите си и ги сви в юмрук. — А тази сутрин го настигнах в арканарското пристанище… В нашата работа не може да има приятели наполовина. Приятелят наполовина е винаги наполовина враг. Той стана и нахлупи качулката над очите си. — Златото на предишното място ли е, дон Румата?
— Да — каза бавно Румата, — на предишното.
— Тогава ще си вървя. Благодаря ви, дон Румата.
Той мина нечуто през кабинета и се скри зад вратата. Долу в пруста слабо изтрака резето.
Ето още една грижа, помисли си Румата. Все пак как е влязъл в къщи?…