Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Трудно е да бъдеш бог (1)

Пролог

Ложата на Анкиния арбалет беше изработена от черна пластмаса, а тетивата беше от хромова стомана и се опъваше с едно движение на безшумно плъзгащия се лост. Антон не признаваше нововъведенията: той имаше здраво оръжие в стила на маршал Тоц, крал Пиц Първи, обковано с черна мед, с колелце, на което се навиваше шнур от волски жили. А пък Пашка беше взел една пневматична карабина. Той смяташе, че арбалетите са от детството на човечеството, тъй като беше мързелив и не го биваше за дърводелство.

Те акостираха на северния бряг, където от жълтата пясъчна урва стърчаха възлестите корени на високите борове. Анка захвърли греблото и се озърна. Слънцето вече се беше вдигнало над гората и всичко беше светлосиньо, зелено и жълто — светлосиня мъгла над езерото, тъмнозелени борове и жълт бряг на отвъдната страна. И над всичко това небето беше ясно, белезникавосиньо.

— Там няма нищо — каза Паша.

Децата седяха, наведени през борда, и гледаха във водата.

— Една грамадна щука — каза уверено Антон.

— С ей такива перки? — попита Пашка.

Антон не отговори. И Анка погледна във водата, но видя само собственото си отражение.

— Да можехме да се окъпем — каза Пашка и мушна ръката си до лакът във водата. — Студена е — каза той.

Антон отиде до носа и скочи на брега. Лодката се заклати. Той се хвана за борда и погледна с очакване Пашка. Тогава Пашка стана, сложи греблото на раменете си като кобилица и извивайки долната част на тялото си, изпя:

Ти, стар шкипер Вицлипуцли!

Дръж се бодро в своя път,

че опечени акули

на стада към теб вървят!

Антон мълчаливо дръпна лодката.

— Ей, ей! — изкрещя Пашка и се хвана за борда.

— Защо печени? — попита Анка.

— Не знам — отвърна Пашка. Те излязоха от лодката. — Ама хубаво е, нали? Стада печени акули?

Те помъкнаха лодката към брега. Краката им потъваха във влажния пясък, пълен с изсъхнали иглички и борови шишарки. Лодката беше тежка и плъзгава, но те я измъкнаха до самата кърма и спряха задъхани.

— Премазах си крака — каза Пашка и почна да оправя червената кърпа на главата си. Той следеше внимателно възелът на кърпата да бъде точно над дясното му ухо като на ируканските пирати с големите носове. — Не ми е жал за живота, о-хей! — извика той.

Анка съсредоточено смучеше пръста си.

— Трънче ли ти влезе? — попита Антон.

— Не. Обелих го. Някой от вас има такива нокти…

— Я да видя. Тя го показа.

— Да — каза Антон. — Травма. Е, какво ще правим?

— На ра-мо и покрай брега — предложи Пашка.

— Защо трябваше да излизаме от лодката тогава — каза Антон.

— И кокошката може да се вози на лодка — обясни Пашка. — А по брега има, първо, тръстика, второ, урви, трето, вирове — с налими.^[1] Има и сомове.

— Стада печени сомове — каза Антон.

— Ами ти гмуркал ли си се във вир?

— Гмуркал съм се.

— Не съм виждал. Нещо не ми се е случвало да те видя.

— Колко неща не си виждал.

Анка се извърна с гръб към тях, вдигна арбалета и стреля на двадесетина крачки в един бор. Посипа се кора.

— Браво — каза Пашка и веднага стреля с карабината. Той се прицели в Анкината стрела, но не я улучи. — Не си задържах дъха — обясни той.

— Ами ако беше го задържал? — попита Антон. Той гледаше Анка.

С рязко движение Анка дръпна лоста на тетивата. Мускулите й бяха чудесни — Антон гледаше с удоволствие как под мургавата й кожа се изтърколи твърдата топка на бицепса.

Анка се прицели много старателно и стреля още веднъж. Втората стрела се заби с трясък в стъблото малко по-долу от първата.

— Напразно правим това — каза Анка, като свали арбалета.

— Кое? — попита Антон.

— Повреждаме дърветата. Един дребосък вчера стреля с лък в едно дърво, та го накарах да издърпа стрелите със зъбите си.

— Пашка — каза Антон. — Я изтичай, ти имаш хубави зъби.

— Имам дупка на зъба — отвърна Пашка.

— Добре — каза Анка. — Хайде да правим нещо.

— Не ми се катери по урвите — каза Антон.

— И на мене не ми се иска. Хайде да вървим направо.

— Къде? — попита Пашка.

— Където ни видят очите.

— Е? — каза Антон.

— Значи в гората — каза Пашка. — Тошка, да отиде към Забравеното шосе. Помниш ли го?

— Разбира се!

— Знаеш ли, Анечка… — започна Пашка.

— Аз не съм ти Анечка — каза рязко Анка. Тя не: можеше да търпи, когато не я наричаха Анка, а някак другояче.

Антон добре го запомни. Той каза бързо:

— Забравеното шосе. По него не пътуват. И на картата го няма. И съвсем не се знае за къде води.

— Ами вие ходили ли сте там?

— Ходихме. Но не успяхме да го изследваме.

— Път от никъде към никъде — каза съвзелият се Пашка.

— Чудесно! — каза Анка. Очите й станаха като тесни черни пролуки. — Да вървим. До довечера ще стигнем ли?

— Какво говориш! До обед ще стигнем.

Те почнаха да се катерят нагоре по урвата. На ръба на урвата Пашка се извърна. Долу бяха синьото езеро с жълтеникавите плитчини, лодката на пясъка и големите раздалечаващи се кръгове върху спокойната мазна вода край брега — вероятно беше плеснала същата онази щука. И Пашка почувствува онзи обичаен неопределен възторг, както винаги, когато те с Тошка бягаха от интерната и им предстоеше ден, пълен с независимост, неизследвани места, горски ягоди, горещи безлюдни ливади, сиви гущери, ледена вода в неочаквани извори. Както винаги, поиска му се да изкрещи и да подскочи високо и веднага го направи. Антон го погледна със смях и Пашка видя в неговите очи пълно разбиране. А пък Анка мушна два пръста в устата си, юнашки изсвири и те влязоха в гората.

Гората беше борова и рядка, краката им се плъзгаха по опадалите игли. Коси слънчеви лъчи падаха между правите стъбла и земята беше цялата в златни петна. Миришеше на смола, на езеро и на горски ягоди; някъде в небето писукаха невидими птичета.

Анка вървеше напред, държеше арбалета под мишница и от време на време се навеждаше да бере кървавочервени сякаш лакирани горски ягоди. Антон вървеше след нея със здравото оръжие на маршал Тоц на рамо. Колчанът с добрите бойни стрели го удряше тежко по задника. Той вървеше и поглеждаше към шията на Анка — загоряла, почти черна, с изпъкнали прешлени. Понякога се озърташе и търсеше Пашка, но Пашка не се виждаше, само от време на време ту отдясно, ту отляво пламваше на слънцето червената му кърпа. Антон си представи как Пашка се плъзга безшумно между боровете с готова за стрелба карабина, протегнал напред хищното си слабо лице с обелен нос. Пашка се промъкваше в гората, а тя не се шегува. Гората, приятелю, ще те попита и трябва да успееш да отговориш, помисли си Антон и понечи да се наведе, но пред него беше Анка и тя можеше да се огледа. Щеше да изглежда глупаво.

Анка се озърна и попита:

— Вие тихо ли излязохте?

Антон сви рамене.

— Че кой излиза шумно?

— Аз май че вдигнах шум — каза загрижено Анка. — Изтървах легена — и изведнъж в коридора се чуха стъпки. Сигурно е била Момата Катя — тя днес е дежурна. Трябваше: да скоча в лехата. Как мислиш, Тошка, какви цветя растат в тази леха?

Антон сбръчка чело.

— Под твоя прозорец ли? Не знам. Защо?

— Много издръжливи цветя. „Вятърът не ги огъва, бурята не ги поваля.“ От няколко години децата скачат в тях и нищо не им става.

— Интересно — каза дълбокомислено Антон. Той си спомни, че и под неговия прозорец има леха с цветя, които „вятърът не огъва, бурята не поваля“. Но никога не беше обръщал внимание на това.

Анка се спря, почака го и му подаде шепа горски ягоди. Антон внимателно взе три ягоди.

— Вземи си още — каза Анка.

— Благодаря — каза Антон. Обичам да си бера по една. А Момата Катя, общо взето, не е лоша, нали?

— Зависи — каза Анка. — Когато на човек всеки ден му казват, че краката му били ту кални, ту прашни…

Тя млъкна. Много хубаво беше да вървиш с нея из гората рамо до рамо, да я докосваш с голите си лакти и да я поглеждаш — колко е хубава, пъргава и необичайно доброжелателна и какви големи сиви очи има с черни мигли.

— Да — каза Антон и протегна ръка, за да свали блесналата на слънцето паяжина. — Виж нейните крака не са прашни. Ако те носят на ръце през локвите, тогава, разбираш ли, няма да се напрашиш.

— Че кой я носи?

— Хенрих от метеорологичната станция. Знаеш ли го, един такъв здравеняк с много светла коса.

— Наистина ли?

— Че какво толкова? Всеки хлапак знае, че са влюбени.

Те пак млъкнаха. Антон погледна Анка. Очите й бяха като тесни черни пролуки.

— Кога е било това? — попита тя.

— В една лунна нощ — отвърна Антон без всякакво желание. — Само да не го раздрънкаш.

Анка се засмя.

— Никой не те е карал да казваш, Тошка — рече тя. — Искаш ли ягоди?

Антон машинално събра ягодите от изцапаната й длан и ги пъхна в устата си. Не обичам клюкарите, помисли си той. Не мога да търпя дърдорковците. Изведнъж той намери аргумент.

— И тебе някой ден ще те мъкнат на ръце. Приятно ли ще ти бъде, ако почнат да го разправят?

— Откъде ти дойде на ума, че смятам да го раздрънкам? — попита разсеяно Анка. — Аз изобщо не обичам клюкарите.

— Слушай, какво си намислила?

— Нищо особено. — Анка сви рамене. Малко по-късно тя съобщи поверително: — Знаеш ли, ужасно ми е омръзнало всяка божа вечер да си мия по два пъти краката.

Горката Мома Катя, помисли си Антон. Това не ти е гората.

Те излязоха на една пътечка. Тя водеше надолу и гората ставаше все по-тъмна и по-тъмна. Тук буйно растяха папрати и висока влажна трева. Стъблата на боровете бяха покрити с мъх и бяла пяна от лишеи. Но гората не се шегува. Един пресипнал глас, в който нямаше нищо човешко, изрева неочаквано:

— Стой! Хвърли оръжието — ти, благородни доне, и ти, дона!

Когато гората пита, трябва да успееш да отговориш. С точно движение Антон повали Анка в папратите вляво, а той скочи в папратите вдясно, изтърколи се и залегна зад един гнил пън. Пресипналото ехо още отекваше в боровите стъбла, а пътечката вече беше празна. Настъпи тишина.

Облегнат на една страна, Антон въртеше колелцето и обтягаше тетивата. Изплющя изстрел, върху Антон се посипа някаква смет. Пресипналият нечовешки глас съобщи:

— Донът е улучен в петата!

Антон изпъшка и си вдигна крака.

— Не на този, на десния крак — поправи го гласът.

Чуваше се как Пашка се кикоти. Антон предпазливо надникна зад пъна, но в дрезгавината на зеления гъсталак не се виждаше нищо.

В този момент се чу пронизително изсвирване и шум като от паднало дърво.

— Ау!… — извика сподавено Пашка. — Милост! Милост! Не ме убивайте!

Антон веднага скочи. Срещу него от папратите излезе Пашка и почна да отстъпва. Ръцете му бяха вдигнати над главата. Гласът на Анка попита:

— Тошка, виждаш ли го?

— Като на длан — отвърна одобрително Антон. — Не се извръщай! — викна той на Пашка. — Сложи си ръцете зад главата!

Пашка сложи покорно ръце зад главата си и изрече:

— Нищо няма да кажа.

— Какво да правим с него, Тошка? — попита Анка.

— Сега ще видиш — каза Антон и се разположи удобно на пъна, като сложи арбалета на коленете си. — Кажи си името! — ревна той с гласа на Хекса Ирукански.

Пашка изрази с гърба си презрение и неподчинение Антон стреля. Тежката стрела се заби с трясък в един клон над главата на Пашка.

— Охо! — извика Анка.

— Казвам се Бон Скакалеца — призна неохотно Пашка. — „И, както изглежда, тук той ще падне — един от онези, които бяха с него.“

— Известен насилник и убиец — обясни Антон. — Но той някога не върши нищо безплатно. Кой те изпрати?

— Изпрати ме дон Сатарина Безмилостния — излъга Пашка.

Антон каза презрително:

— Ей тази ръка прекъсна нишката на вонящия живот на дон Сатарина преди две години в местността Тежките мечове.

— Да му забия ли една стрела? — предложи Анка.

— Съвсем бях забравил — каза бързо Пашка. — Всъщност ме прати Арата Красивия. Той ми обеща 100 жълтици за вашите глави.

Антон се плесна по коленете.

— Какъв лъжец! — провикна се той. — Как може Арата да се свърже с такъв негодник като тебе!

— Може ли все пак да му забия една стрела? — попита кръвожадно Анка.

Антон взе да се смее демонично.

— Между другото — каза Пашка — дясната ти пета е простреляна. Време е да припаднеш от загуба на кръв.

— Глупости! — възрази Антон. — Първо, през цялото време дъвча кора от бяло дърво и, второ, две прекрасни варварки вече са ми превързали раните.

Папратите се раздвижиха и Анка излезе на пътечката. Бузата й беше одраскана, коленете й бяха изцапани с пръст и зеленина.

— Време е да го хвърлим в блатото — обяви тя. — Когато врагът не се предава, унищожават го.

Пашка отпусна ръце.

— Ти изобщо не играеш по правилата — каза той на Антон. — При тебе все излиза, че Хекса е добър човек.

— Много знаеш! — каза Антон и също излезе на пътечката. — Гората не се шегува, мръсен наемнико.

Анка върна на Пашка карабината.

— Ама вие винаги ли така се стреляте? — попита тя със завист.

— Че как иначе! — учуди се Пашка. — Да викаме: „Кх-кх! Пу-пу!“ — така ли? В играта трябва да има елемент на риск!

Антон каза небрежно:

— Например често играем на Вилхелм Тел.

— Поред — подхвана Пашка. — Днес аз стоя с ябълката, а утре той.

Анка ги огледа.

— Така ли? — каза бавно тя. — Би било интересно да видя.

— На драго сърце — каза хапливо Антон. — Ама нямаме ябълка.

Пашка се усмихваше самодоволно. Тогава Анка дръпна от главата му пиратската кърпа и бързо я сгъна на дълга фуния.

— Ябълката е нещо условно — каза тя. — Ето чудесна мишена. Да играем на Вилхелм Тел.

Антон взе червената фуния и внимателно я огледа. Той погледна към Анка — очите й бяха като малки пролуки. А Пашка се забавляваше — беше му весело. Антон му подаде фунийката.

— Ще улуча картата от тридесет крачки — каза той с равен глас. — Разбира се, с пистолети, които познавам.

— Наистина ли? — каза Анка и се обърна към Пашка: — Ами ти, приятелю, ще улучиш ли картата от тридесет крачки?

Пашка нагласяваше шапката на главата си.

— Ще опитаме някой ден — каза той и си показа зъбите. — На времето си не стрелях лошо.

Антон се извърна, тръгна по пътечката, като броеше крачките си гласно.

— Петнадесет… шестнадесет… седемнадесет…

Пашка каза нещо, Антон не го чу и Анка високо се изсмя. Някак прекалено високо.

— Тридесет — каза Антон и се обърна.

На тридесет крачки Пашка изглеждаше съвсем малък. Червената фуния стърчеше на главата му като шутовска шапка. Пашка се усмихваше самодоволно. Той все още играеше. Антон се наведе и почна бавно да опъва тетивата.

— Благославям те, татко мой Вилхелм! — извика Пашка. — И ти благодаря за всичко, каквото и да се случи.

Антон сложи стрелата и се изправи. Пашка и Анка го гледаха. Те стояха един до друг. Пътечката беше като тъмен влажен коридор между високи зелени стени. Антон вдигна арбалета. Бойното устройство на маршал Тоц стана необикновено тежко. Ръцете ми треперят, помисли си Антон. Лошо. Напразно. Той си спомни как през зимата те с Пашка замерваха цял час със снежни топки едно чугунено кълбо на стълба на оградата. Замерваха го от двадесет крачки, от петнадесет и от десет — и все не можеха да го улучат. А после, когато вече им омръзна и тръгнаха да си ходят, Пашка небрежно, без да гледа, хвърли последната снежна топка и го улучи. С все сила Антон натисна приклада в рамото си. Анка стои прекалено близо, помисли си той. Искаше да й извика да се отдръпне, но разбра, че ще бъде глупаво. По-нагоре. Още по-нагоре… Още… Изведнъж почувствува със сигурност, че дори да се обърне с гръб към тях, тежката стрела все едно ще се забие точно в лицето на Пашка, между веселите му зелени очи. Той отвори очи и погледна към Пашка. Пашка вече не се усмихваше. А Анка бавно-бавно вдигаше ръка с разперени пръсти и лицето й беше напрегнато и много възрастно. Тогава Антон вдигна арбалета още по-високо и натисна спусъка. Той не видя къде отиде стрелата.

— Не улучих — каза той много високо.

Стъпвайки с вдървени крака, той тръгна по пътечката. Пашка избърса с червената фунийка лицето си, тръсна я, разгъна я и взе да си връзва главата. Анка се наведе и вдигна арбалета си. Ако тя ме цапне с това нещо по главата, помисли си Антон, ще й кажа благодаря. Но Анка дори не го погледна.

Тя се извърна към Пашка и попита:

— Ще вървим ли?

— ЕЙ сега — каза Пашка.

Той погледна Антон и мълчаливо се чукна с прегънат пръст по челото си.

— А ти се уплаши — каза Антон.

Пашка още веднъж се чукна по челото и тръгна след Анка. Антон се влачеше подир тях и се мъчеше да потисне съмненията си.

Че какво съм направил всъщност, вяло помисли той. Защо се цупят? Пашка, разбирам, той се изплаши. Само че не се знае кой се страхуваше повече — таткото Вилхелм или синът Тел. Но Анка защо? Сигурно се е уплашила за Пашка. А какво трябваше да направя? Ето че се мъкна след тях като роднина. Ще взема да си отида. Сега ще завия наляво, там има едно хубаво блато. Може да хвана някоя сова. Но той дори не забави крачка. Това значи завинаги, помисли си той. Той беше чел, че така ставало много често.

Те излязоха на изоставения път дори по-рано, отколкото мислеха. Слънцето беше високо, беше горещо. Борови иглички ги бодяха по врата. Пътят беше бетонен, с два реда сивочервеникави напукани плочи. В процепите между плочите растеше гъста суха трева. Край пътя беше пълно с прашни тръни. Над пътя прелитаха и свиреха бронзовки и една чукна нахално Антон право по челото. Беше тихо и знойно.

— Погледнете! — каза Пашка.

Над средата на пътя на ръждясал тел, опънат напреко, беше окачен кръгъл тенекиен диск, покрит с олющена боя. По всичко изглеждаше, че там беше нарисувал жълт правоъгълник на червен фон.

— Какво е това? — попита без особен интерес Анка.

— Пътен знак — каза Пашка. — „Минаването забранено“.

— „Тухла“^[2] — поясни Антон.

— За какво е? — попита Анка.

— Значи, че нататък не бива да се кара — каза Пашка.

— За какво е тогава пътят?

Пашка сви рамене.

— Това е много старо шосе — каза той.

— Анизотропно шосе — каза Антон. Анка стоеше с гръб към него. — Движението е еднопосочно.

— Много умни са били старите — каза замислено Пашка. — Караш, караш така около двеста километра и изведнъж — хоп! — „тухла“. И по-нататък не бива да караш и няма кого да попиташ.

— Представяш ли си какво може да има там зад този знак! — каза Анка. Тя се огледа. Наоколо на много километри имаше безлюдна гора и нямаше кого да попита какво може да има зад този знак. — Ами ако това изобщо не е „тухла“? — каза тя. — Нали цялата боя се е олющила…

Тогава Антон старателно се прицели и стреля. Много хубаво щеше да бъде, ако стрелата пречупеше тела и знакът паднеше право в краката на Анка. Но стрелата попадна в горната част на знака, проби ръждясалата тенекия и долу се посипа само изсъхнала боя.

— Глупак — каза Анка, без да се извърне.

Това беше първата дума, с която тя се обърна към Антон след играта на Вилхелм Тел. Антон криво се усмихна.

— „And enterprises of great pitch and moment — каза тържествено той — with this regard their current turn away and loose the name of action.“^[3]

Верният Пашка закрещя:

— Деца, тук е минала кола! Вече след бурята! Ето тревата е смачкана! И ето…

Има късмет Пашка, помисли си Антон. Той почна да разглежда следите по пътя и също видя смачканата трева и една черна следа от протектори на онова място, където автомобилът бе спрял пред вдлъбнатината в бетона.

— Аха! — каза Пашка. — Той е минал зад знака!

Това беше ясно за всеки, но Антон възрази:

— Нищо подобно, той е идвал от онази страна.

Пашка вдигна учудени очи към него.

— Ти да не си сляп?

— Той е идвал от онази страна — повтори упорито Антон. — Да вървим по дирята.

— Глупости дрънкаш! — възмути се Пашка. — Първо, никой свестен шофьор няма да тръгне срещу тухлата. Второ, гледай: ето вдлъбнатината, ето следата от спирачките… Тогава откъде е идвал?

— Какво ме интересуват твоите свестни шофьори! Аз самият не съм свестен и ще мина зад знака.

Пашка побесня.

— Върви където щеш! — каза той, малко заеквайки. — Глупчо. Съвсем си се побъркал от жегата!

Антон се извърна и гледайки право пред себе си, отиде под знака. Искаше му се само едно: пред него да се окаже някакъв разрушен мост и да трябва да си пробива път към отвъдната страна. Какво ме интересува този свестният! — мислеше си той. — Нека вървят, където искат… със своя Пашенка. Той си спомни как Анка сряза Павел, когато я нарече Анечка, и малко му поолекна. Озърна се.

Той веднага видя Пашка: Бон Скакалеца вървеше превит на две по дирята на тайнствената кола. Ръждясалият диск над пътя лекичко се олюляваше и през дупката се мяркаше синьото небе. А край пътя беше седнала Анка, опряла лакти в голите си колене и сложила брадичка върху стиснатите си юмруци.

* * *

… Те се връщаха вече по здрач. Момчетата гребяха, а Анка седеше на кормилото. Над черната гора изгряваше червена луна. Жабите яростно квакаха.

— Толкова хубаво бяхме намислили всичко — каза тъжно Анка. — Е-ех!…

Момчетата не отвърнаха. После Пашка попита полугласно:

— Тошка, какво имаше там зад знака?

— Разрушен мост — отвърна Антон. — И скелет на фашист, прикован с вериги към картечница. — Той помисли и добави: — Картечницата цяла беше потънала в земята…

— М-да… — каза Пашка. — Й това се случва. А пък аз помогнах там на един да си поправи колата.