Елизабет Бойл
Съдбовна целувка (9)

Глава 8

— Дами, довършете закуската си и да потегляме — каза Миранда на повереничките си, които видимо се бавеха.

Момичетата забиха погледи в храната си и продължиха да ядат от апетитното пиршество, което мистър Бърдуел бе приготвил за тях. Дори Пипин, на която можеше да се разчита да опразни няколко чинии, беше необичайно мудна.

Младата жена реши, че са кисели заради неуспеха си със сватовничеството.

От друга страна, предстоящото отпътуване неизмеримо повишаваше нейното настроение.

— Закуската е чудесна, мистър Бърдуел. Лорд Джон има превъзходен готвач — каза тя. — Моля, предайте му нашите комплименти.

Икономът се поклони леко.

— Всъщност, аз готвя, мис.

Миранда вдигна поглед. Тъкмо си мислеше, че нищо повече не би могло да я изненада в това домакинство и ето ти ново разкритие.

— Вие, мистър Бърдуел? — попита Фелисити. — Къде сте се научил да готвите?

— Баща ми беше готвач при херцога на Хавърфорд. Учил съм се от него.

— Тогава защо работите като иконом при лорд Джон? — Можеше да се разчита на Тали да зададе въпроса, от който се вълнуваха всички.

Възрастният мъж й се усмихна.

— Майка ми беше икономка в Хавърфорд Хаус. Може да се каже, че притежавам много умения.

— Израснал сте в домакинството на херцога на Хавърфорд? — попита Фелисити скептично. — Но те живеят на север във великолепно имение, ако може да се вярва на Пътеводителя на мистър Билингсуърт, докато Тисълтън Парк е… е…

— Изключително западнал? — предложи Бърдуел.

— Точно така — съгласи се Херцогинята, нехаейки за учтивостта както обикновено. — Смятам, че бихте могли да работите където си поискате.

— Животът невинаги протича така, както сме го планирали, мис Лангли. Без значение колко здраво мислим, че държим нещата в ръцете си.

Безвъзвратното примирение в изявлението му накара Миранда да спре. Изглежда икономът на Джак имаше своя собствена тайна — нещо значимо, което го държеше далеч от изисканите почтени домове в Лондон и възвишените простори на Хавърфорд Хаус.

Тя погледна любезния възрастен мъж и осъзна, че може би Бърдуел не беше толкова не на място в Тисълтън Парк, колкото изглеждаше.

— Вече не поддържате контакти с Хавърфорд Хаус, нали? — попита Фелисити през рамо.

— Не, мис — отвърна Бърдуел. — Не поддържам.

Това беше доказателство за Миранда — привидно невинният иконом също криеше тъмна тайна. Имаше ли нещо в тази къща, което да не бе забулено в мистерия?

Херцогинята изпусна една въздишка.

— Какво нещастие. Надявах се, че бихте могъл да ми дадете информация за наследника на настоящия херцог.

Икономът направи всичко по силите си да прикрие многозначителната усмивка, породена от упоритостта на момичето.

— А как сте се озовали тук, мистър Бърдуел? — попита Тали. И тя, както сестра си, бе изключително любопитна.

Възрастният човек се приближи до масата и напълни чашите им с чай.

— Преди това работех за брата на Негова Светлост, херцогът на Паркъртън, в лондонската му резиденция. Когато на лорд Джон му беше… — мъжът спря и допълни чашата на мис Портър — дадена възможност да живее тук, аз дойдох с него. Изглежда тук имаха най-голяма нужда от мен.

— Е, аз лично се радвам, че сте тук — каза му Пипин. — Не бих искала да стана свидетел на това, в което би превърнал кухнята мистър Джоунс.

— Както и аз — съгласи се Бърдуел и съвсем нехарактерно за него, избухна в смях при тази забележка.

Скоро и момичетата се закискаха, а Миранда трябваше да потисне една усмивка при мисълта за едрия и мрачен мистър Джоунс, който размята тенджери и тигани.

Веселието им продължи кратко, докато Тали не се обърна с кисело изражение към учителката им.

— Мис Портър, размислете. Наистина бих искала да довърша скицата си на кулата на Албин — оплака се тя. — Още няколко часа и ще мога да уловя същината на обстановката.

— Ще се наложи да разчиташ на паметта и въображението си — отвърна Миранда, неподатлива на молбите и маневрите им за малко повече време в Тисълтън Парк. Отправяха молба след молба да удължат престоя си, откакто ги бе вдигнала от леглата преди изгрев.

Разочарованието им нарасна още повече, когато слязоха в трапезарията и откриха, че закуската е сервирана само за четирима.

Очевидно, домакинът им нямаше да се присъедини към тях.

— Джак със сигурност ще ни помисли за невъзпитани, ако не се сбогуваме с него подобаващо. Ще се отрази зле и на репутацията на мис Емъри — настоя Фелисити. Тя погледна през рамо към иконома, който стоеше в ъгъла. — Мистър Бърдуел, лорд Джон не става ли рано? Вчера по това време вече беше буден.

— Доста необичайно за него, мис Лангли — отвърна възрастният мъж.

Почти всеки и всичко в Тисълтън Парк беше необичайно, помисли си Миранда.

Бърдуел се приближи до бюфета, подреди чиниите и събра празната посуда.

— Лорд Джон предпочита да се придържа към градския режим и спи до обяд — обясни той, давайки им възможност да се измъкнат, докато лъвът беше все още в бърлогата си — или в този случай, в леглото си.

— Лорд Джон ще ни разбере, ако сме си отишли, преди да се е събудил — каза им Миранда. — И, не, Фелисити, няма да слушам повече аргументи, свързани с приличие, тъй като написах бележка, в която изразявам нашата признателност. Мистър Бърдуел ще я предаде на домакина ни.

Тя погледна към часовника над камината и въздъхна.

— Наистина, момичета, не ви е присъщо да се мотаете толкова над храната си. Мистър Стилингс ме увери, че каретата ще е готова и ако искаме да стигнем у лейди Калдекот надвечер, ще трябва да тръгнем незабавно.

Повереничките й се спогледаха и младата жена предположи, че се подтикват една друга към последен отчаян опит да я накарат да си промени решението.

Твърде късно е за това — помисли, когато вратата на трапезарията се отвори и кочияшът им влезе с шапка в ръка.

— Ъ, мадам?

— О, мистър Стилингс, точно навреме — рече Миранда и се изправи. — Радвам се да разбера, че някой спазва графика ни тази сутрин. Ако всичко е готово, тогава ние с дамите ще…

— Там е работата, мадам — каза той, прекъсвайки потока от думи. — Има малък проблем.

Тръпка, подобна на тази от изминалата нощ, премина по тялото й.

Човекът кимна към вратата.

— Бих искал да обсъдя нещо с вас, мадам.

При зловещия му тон, мис Портър настръхна и съвсем забрави да сгъне салфетката си и да я постави на място. Вместо това парчето плат падна на пода, когато тя забърза след мъжа.

— Какво се е случило, мистър Стилингс? — попита, щом вратата на трапезарията се затвори зад нея и стигнаха до дъното на фоайето, далеч от любопитни очи.

— Става въпрос за коня водач. Едната му подкова е паднала.

— Подковата му е паднала? — Миранда поклати глава. Дори при скромните й познания относно конете това й се стори странно. — Как се е случило?

— В недоумение съм, мадам. На конете не им падат подковите просто така. Не и ако са добре забити в копитата им.

През антрето се понесе течение и донесе със себе си тръпки на лошо предчувствие.

— Можете ли да я сложите обратно?

Той повдигна рамене.

— Това е най-странното. Не мога дори да намеря проклетото нещо. Извинете ме за израза, мадам.

Миранда махна с ръка при извинението му. Самата тя си мислеше същото.

— Как е възможно на коня да му падне подковата и още повече, да изчезне?

Стилингс се наведе.

— Мисля, че това място наистина е прокълнато.

— Сър, силно се съмнявам, че едно проклятие би повлияло на конска подкова.

Мъжът изсумтя, сякаш подобни неща очевидно бяха много над нейната компетентност, макар Миранда да имаше съвсем друга теория за неочаквания проблем.

Дивият Джак Тремонт.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Как ще намерим нова подкова?

Възможно най-бързо.

— Конярчето каза, че най-близкият ковач е в Хейстингс.

— Хейстингс! Със сигурност трябва да има някой по-близо!

Човекът поклати глава.

— Старият ковач починал преди около четири месеца, а чиракът му по-скоро ще скопи горкото животно, отколкото да му сложи добра подкова.

— Сигурно може да сложи временна… — предложи тя.

Стилингс изглеждаше ужасен, че дамата дори обмисля подобна възможност. Би било много по-лесно, ако кочияшът на графа не се грижеше за конете, сякаш бяха наследниците на титлата и богатството.

— Или може би можем да впрегнем два от конете и да се движим бавно. Казахте, че каретата, която сте намерил, не е голяма колкото…

Съдейки по възмутеното изражение на мъжа, със същия успех можеше да му предложи да ги използват, за да издърпат дъба от пътя. Та те бяха просто коне!

Но не и за кочияша им и със сигурност не и за графа на Станбрук. Ако нещо се случеше на животните, вината щеше да бъде стоварена директно върху широките рамене на Стилингс. Той със сигурност щеше да бъде уволнен. Графът беше известен с това, че бе много по-загрижен за животните си, отколкото за земите или семейството си.

Младата жена се съмняваше, че безопасността на дъщеря му би имала някакво значение в случая.

Междувременно Стилингс пристъпваше от крак на крак и местеше шапката си от едната ръка в другата.

— Знам, че сте нетърпелива да тръгнем, но не виждам друг начин, освен да отида да доведа ковача.

— Да, да — съгласи се Миранда. — Колко време смятате, че ще отнеме?

— Цялата сутрин, за да стигна дотам — отвърна той. — Следобеда, за да се върна. Ще се погрижим за подковаването и утре ще можем да тръгнем. — Като видя шокирания израз на лицето й, добави: — Още призори, мадам. Обещавам ви.

Прииска й се да изстене. Още един ден? Можеше да си представи какви пакости щяха да измислят момичетата през това време.

Да не споменаваме и домакина им.

— Тогава е най-добре да тръгвате, мистър Стилингс — каза му тя.

Мъжът кимна и се отдалечи.

Миранда се обърна и видя, че лорд Джон стои на стълбището и гледа към нея. Беше облечен със същите дрехи като предишната вечер, само че омачкани и раздърпани. Изглеждаше така, сякаш е будувал цяла нощ.

А ако е бил буден през нощта…

— Проблеми, мис Портър?

Сякаш не знаеше. Не би се учудила, ако той самият е махнал подковата. Но поради каква причина?

Гневните му думи от предишната вечер прозвучаха в ушите й. Бях достатъчно търпелив с теб, но вече край. Залогът е твърде голям.

Злато. Пари. Младата жена направи всичко по силите си, за да успокои препускащото си сърце и обърканите си мисли. Ами ако той смяташе да получи парите от тях?

— Проблем с единия от конете — каза тя и изтри ръце в полата си, без да вдига очи към него, страхувайки се, че той ще забележи въпросите… и обвиненията… в тях. — Един от конете ни е загубил подкова и кочияшът ни отиде да доведе ковач, за да отстрани проблема. Графът е изключително придирчив относно животните си и се страхувам, че ще трябва да ви се натрапим за още един ден.

Джак се спусна по стълбите и застана пред нея.

— Ковач? Но това означава, че ще трябва…

— Да, изглежда ще трябва да отиде до Хейстингс. — Миранда си пое дълбоко дъх. — Ако нашето проточило се присъствие в дома ви е неудобство за вас, тогава може би бихме могли да намерим подслон другаде…

Мъжът изглеждаше наистина вбесен. Прекара ръка през разбърканата си коса и поклати глава, оставяйки я все така рошава. Наистина беше добър актьор, тъй като почти я бе убедил, че е крайно недоволен от настоящия развой на събитията.

— Може би странноприемницата не е толкова зле, колкото смята мистър Бърдуел и ще можем да се преместим…

— Не — прекъсна я и се насили да се усмихне. — Мис Портър, няма нужда да напускате Тисълтън Парк само защото това означава да прекарам още един ден в компанията ви. — И отново прекара ръка през тъмната си коса. — Знам, че след снощи… е, трябва да се извиня, че се държах като пълен простак. Поведението ми беше непростимо. Моля, позволете ми да се реванширам днес, като…

— Да се реванширате за какво? — долетя въпрос зад тях.

Миранда се обърна и видя момичетата да стоят на вратата на трапезарията. Имайки предвид начина, по който се бяха ухилили, можеше да си представи колко са чули.

Повече от достатъчно.

— Трябва да се реванширам за внезапното си оттегляне снощи — обясни той. — Изглежда ще останете още ден и тъкмо щях да ви предложа излет или пикник до кулата, ако желаете.

— Ще останем? — възкликна Тали. — О, това е чудесно.

— Може да довършиш скицата си — отбеляза Фелисити.

— Лорд Джон беше повече от любезен — каза им Миранда. — Но съм сигурна, че няма нужда да бъде притесняван с нашето пристигане и заминаване. Освен това не ни е нужен придружител — вчера съвсем лесно намерихме пътя и сами. Благодаря ви много.

Домакинът им, освен извинение, явно в торбата си с трикове бе намерил и добрите си маниери.

— Мис Портър, бих бил съкрушен, ако някоя от вас остане с впечатлението, че съм лош домакин. Смятам, че е заложена моята чест. Да не споменавам и описанието на мистър Билингсуърт, което трябва да…

— Едва вчера казахте, че той е пълен глупак — напомни му тя.

Джак се ухили.

— Дори и един глупак може да е прав от време на време.

Миранда стисна ръце в юмруци. Невъзможен мъж. Можеше да извърти думите и на светец.

Отстоявайки позицията си, тя каза:

— Милорд, наистина не е нужно.

Лорд Джон се приближи.

— Скъпа мис Портър, досега трябваше да сте разбрала, че компромисите не са ми в природата. — Той има дързостта да й намигне, после се завъртя на пети и се запъти към трапезарията. — Бърдуел! Бърдуел! — извика. — Имаме нужда от храна за пикник, добри ми човече. — После се обърна към Миранда и добави заради нея: — Благоприличен.

— Хм. — Тя се зачуди дали подобно нещо бе възможно в Тисълтън Парк. Пикник при кулата. Иронията на предложението не й убягна.

Младата жена изправи рамене и се приготви за битка. Ако си мислеше, че една изгубена подкова ще му спечели достатъчно време, за да се добере до онова, което търсеше, жестоко се лъжеше.

През изминалата нощ, освен липсващата подкова, той бе загубил и правата над сърцето й.

 

 

Джак поведе гостенките си по пътеката към кулата. По-добре така, отколкото да ги остави свободно да се разхождат из имота му. Не смяташе, че момичетата имат нещо общо с мистериозното им необичайно нахлуване в живота му. Бащата на Пипин, графът на Станбрук, беше прекалено обсебен от конете, за да бъде въвлечен в подобни съмнителни занимания като тези в Тисълтън Парк, а лорд Лангли беше известен в обществото с лоялността си към Короната.

И все пак не можеше да се отърси от предупреждението от предишната вечер.

Знам от сигурен източник, че ни следят.

Оставаше само мис Портър… и колко удобно се оказа, че конят им изгуби подкова? Приличаше на план, измислен от отчаяна жена.

Колко отчаяна? — зачуди се той, когато погледна към нея.

Прозя се, след което пое дълбоко дъх, за да се ободри. Днес мислите му трябваше да бъдат ясни, но това бе почти невъзможно, защото бе уморен до смърт. Не можеше да си спомни последния път, когато се бе наспивал прилично през нощта.

Всяка следваща вечер, в която Даш не пристигаше с товара си, излагаше на риск всичко, свързано с Тисълтън Парк.

Всъщност единственото нещо, което го държеше буден в този момент, бяха гласовете, които се чуваха зад него. Как можа да забрави, че младите дами говорят непрестанно? Главата му заплашително се въртеше от непрестанните залпове, които момичетата си отправяха една на друга, докато ги водеше по пътеката към кулата на Албин.

Мис Портър, забеляза той, бе необичайно тиха през цялата сутрин.

Сякаш търсеше някакво огромно доказателство, все едно смяташе отговорен него за настоящото им затруднение.

Е, тя беше или най-добрата актриса на света, или луда.

Реши, че луда би било най-доброто заключение. Не искаше дори да си помисля какво се налагаше да направи, ако бе изпратена да разкрие тайната на Тисълтън Парк.

Трябваше да разбере какви са тайните на мис Портър. Погледна през рамо и осъзна, че бе най-добре да започне със съюзниците си.

— Наистина ли от върха на кулата може да се види Франция? — извика Тали, като избута учителката си и застана до него.

Той погледна към нея и се усмихна.

— Да, и тъй като най-накрая времето се проясни, вероятно ще искате да хвърлите един поглед на стария Бони.

— Презрян мъж — отговори тя. — Ненавиждам го. Татко ни заведе на аудиенция при него преди няколко години, по време на мирното споразумение от 1801 г. Тогава бе самонадеян и надут, а сега е дори още по-отвратителен.

— Кой е отвратителен? — попита Фелисити, като се присъедини към тях.

— Бонапарт — отвърна Тали.

Сестра й игриво изви устни.

— Противен, отвратителен мъж. Защо изобщо говорите за него?

— Джак предложи да се огледаме за него от върха на кулата, тъй като времето е ясно. Смятам, че от пейзажа в далечината ще стане прекрасна картина.

Фелисити изобщо не бе впечатлена, което бе необичайно за нея. Младият мъж се сети за една тема, която щеше да накара момичетата отново да се разприказват.

— Херцогиньо — каза, снижавайки глас до заговорнически шепот, — разкажи ми за мис Портър.

При тази молба, очите на момичето засияха пресметливо.

— Какво искате да знаете?

— Хм. — Той потри брадичката си и отправи поглед към дамата. — Откъде е? Имам предвид, къде е живяла, преди да ви стане преподавателка?

Фелисити присви устни.

— Не знам. Беше там, когато пристигнахме преди три години. — Тя се обърна към близначката си. — Тали?

Сестра й сви рамене.

— Баща й е бил търговец. Доколкото знам в Лондон, но си спомням как веднъж говореше колко студена е зимата в Нортъмбърланд.

Това не доказва нищо — помисли си Джак.

— Имала ли е някога посетители? Посещавала ли е семейството си? Може би ухажор?

Момичетата се закискаха.

— Ухажор? Сигурно се шегувате — каза Тали.

Фелисити продължи с обяснението.

— Мис Емъри стриктно забранява на учителките си подобни неща. Веднага щеше да уволни мис Портър, ако я беше открила в компанията на мъж — без значение колко добра партия е той.

— И защо ви придружава точно тя, а не някоя от другите учителки?

— Защото вече не е преподавателка — обясни Тали. — Когато получи наследството си през изминалата зима, предупреди мис Емъри, че напуска.

Значи мис Портър беше заможна? Когато го бяха споменали предишната вечер, той не бе обърнал внимание. Сега Джак отново я погледна. Не откриваше никакво доказателство за богатството й в семплата рокля и решението й да пътува с три млади поверенички.

Фелисити продължи:

— Трябва да са наистина много пари, тъй като прислужницата на мис Браун ни каза, че момчето от кухнята, което е прибирало чиниите от трапезарията на учителките, е чуло, че мис Портър си е купила къща в Кент. И то огромна. Така че състоянието й сигурно е забележително.

— Но кой й е оставил тези пари? — попита той.

Фелисити сви рамене.

— Не знам точно. Макар да показа уважението си към онзи, който го е направил. Преди две седмици излезе от траур, но преди това носеше черно в продължение на шест месеца.

Джак си спомни грозната черна рокля, в която бе облечена, когато я бе срещнал в Бат.

Можеше ли да е мистериозният й любовник? Мъжът с копчето ли й беше оставил наследството?

Преди да успее да направи някакви други предположения, стигнаха до кулата на Албин и Миранда помоли момичетата да извадят скицниците си и да се заемат с рисуване. После се настани на близката скала и измъкна куки и топка прежда от чантата си, за да се заеме с нещо, което изглеждаше като чорапи.

Никаква френска коприна за мис Портър, само добра английска вълна.

— Когато приключа — каза Тали над скицника си, — искам да нарисувам изгледа от върха на кулата.

— От върха? — запротестира учителката им, като се намръщи към високото каменно здание. — Защо не скицирате брега?

Рисунка на брега? Джак отправи подозрителен поглед към нея.

Наистина това, което мис Портър предлагаше, не беше нищо повече от невинни скици. Нямаше нищо лошо.

И все пак…

Какво биха направили враговете му с подробни карти на Тисълтън Парк? Или още по-лошо, на къщата? А ако разкриеха и другите тайни, които криеше древния замък, щеше скъпо да си плати.

По дяволите, тези неща не бяха за него. Контрабандисти като Даш… двуличници като мисис Пим… приличащия на хамелеон приятел Темпъл.

Джак беше твърде неопитен във всичко това. Една изпусната дума, една погрешна стъпка и можеха да бъдат погубени животи.

А и мистериозното влияние, което мис Портър притежаваше над него. Начинът, по който бе обсебила мислите му, по който го разсейваше.

Младият мъж изстена и срита един камък, който се приземи в краката й.

Миранда подскочи леко и вдигна поглед от плетката си.

— Извинете — каза той.

— Нещо случило ли се е, лорд Джон?

Можеше да е невинен въпрос, но днес беше изпълнен с лоши предчувствия и откриваше врагове на всяка крачка.

— Наистина не е нужно да прекарвате деня си с нас — увери го тя. — Ще можем да намерим пътя обратно към къщата и сами. Сигурна съм, че имате работа за вършене. Забелязах, че корабостроителят и дърводелците пристигнаха тази сутрин. Вероятно искате да наглеждате преместването на вашия дъб. Несъмнено ще бъде ценна добавка към хазната ви… ако всичко бъде ръководено добре.

— Корабостроителят държи нещата под контрол — настоя той. — Освен това предпочитам да прекарам деня с вас, прекрасни дами — и нахално намигна на Пипин, която се изчерви при безгрижния му флирт.

Мис Портър подсмръкна леко и се върна към ръкоделието си.

Джак игнорира очевидното й неодобрение и мълчаливото предупреждение.

Един истински джентълмен сам би се погрижил за работите си.

Е, той не беше пример за провинциален джентълмен. В това беше проблемът.

— Секретарят ви няма ли си друга работа? — попита тя, кимайки към Бруно, който се бе навел над рамото на Тали и мрачно се взираше в рисунката й.

— Той е много способен. Сигурен съм, че е уредил всичко — отвърна Джак.

— Хм. Изглежда странен избор за тази длъжност.

Лорд Джон погледна към служителя си и поклати глава — добре знаеше какво има предвид.

Миранда въздъхна, остави плетката си и го погледна настоятелно.

— Мистър Джоунс прилича по-скоро на боксьор, отколкото на секретар на един джентълмен.

Джак отправи поглед към приличащия на мечка мъж, който се грижеше за кореспонденцията му и отново присви рамене, дори и само за да я подразни.

— Повярвайте ми, дойде с прекрасни препоръки и вече съм убеден, че съответстват напълно на уменията му.

По фалшификация…

Но нямаше нужда да добавя това към списъка със странности, който тя изглежда съставяше.

— Винаги ли сте толкова пряма с наблюденията си, мис Портър?

Този път той се вгледа в лицето й и забеляза в очите й предпазливост, сякаш внимателно обмисляше следващите си думи. Но преди да успее да отговори подходящо, дочу Бруно да казва на Тали:

— Много сте сръчна, мис.

Джак и мис Портър погледнаха към тях.

— Притежавате истински талант — продължи Бруно. — Но изгледът е малко по-далеч тук — каза секретарят, посочвайки едно място, а после друго. — И тук.

Момичето погледна през рамо към него и после към картината си. Вдигна поглед към кулата пред себе си и кимна.

— Колко сте прав. Благодаря ви, мистър Джоунс — отговори тя и изтри участъците, които бе посочил. — Вие художник ли сте, сър?

Мъжът поклати глава.

— Баща ми беше. Гравьор.

— И не сте го последвали в занаята? — попита Фелисити.

— Учех се, но бях… — започна Бруно да разказва.

— Има ли гладни? — попита Джак, сменяйки темата, преди да започнат да разпитват Бруно по-подробно за миналото му и той да каже прекалено много.

Пипин почти незабавно остави настрани тетрадката и молива си и се изправи нетърпеливо, предлагайки да помогне на мистър Бърдуел с разопаковането на храната. Когато тя се зае с работата, Тали направи няколко последни поправки по рисунката си, след което се изправи и погледна кулата пред тях.

— Така бих искала да видя гледката.

— Много е прашно и изкачването до върха е дълго — каза й Джак, надявайки се да я обезкуражи.

За негово съжаление, това само подсили решителността й, както и тази на сестра й.

— Лорд Джон, Херцогинята и аз сме се изкачвали до много по-трудни места, отколкото вашата кула — осведоми го Тали. — Както би казал баща ни, изкачването само ще изостри апетита ни.

Техният апетит бе най-малкият му проблем. Любопитството беше онова, което искаше да потуши.

 

 

Миранда нямаше друг избор, освен да последва момичетата в кулата. Възраженията й относно опасностите при подобно изкачване бяха посрещнати от отегчения поглед на Фелисити.

Какво очакваше тя? Сестрите Лангли бяха прекосили руската степ посред зима, бяха пътували до Индия и обратно и обикаляли пазарите на Константинопол. Кулата на Албин вероятно не представляваше по-голяма опасност за безстрашните близначки от следобеден чай с някоя от придирчивите матрони при Алмак. И все пак не можеше да ги остави да се качат горе сами с лорд Джон, така че нямаше друг избор, освен да ги последва.

След като влязоха вътре, забеляза, че не беше толкова тъмно и мрачно, колкото си мислеше. Дневната светлина се промъкваше през тънките процепи между камъните и пресичаше издигащите се нагоре стълби като панделки.

Стълбите се виеха около стените, широки колкото за един човек. Колкото по-високо се издигаха, толкова по-опасно ставаше, тъй като нямаше никакъв парапет, а само места на които да се хванеш тук-там.

Джак пъргаво напредваше нагоре и едва когато бе изминал една четвърт от пътя, се обърна назад, за да види колко бе изостанала.

— Имате ли нужда от помощ, мис Портър? — подаде й ръка той.

— Не — отвърна тя малко по-остро отколкото трябваше, тъй като мисълта да държи ръката му я плашеше повече от тази да падне долу и да загине.

Може и да беше решена да не му се доверява, но това не означаваше, че вече нямаше влияние върху нея. Не можеше да се въздържи да не се взира в атлетичната му фигура, докато се изкачваше пред нея. Широките рамене, мускулестите крака, обути в прилепнали бричове и стегнатия му…

Миранда затвори очи и се смъмри, че изобщо бе погледнала към неговия… неговия… о, проклятие, неговия задник.

Вече нямаше съмнение, това място я правеше толкова луда, колкото втората братовчедка на мисис Хиберт. Нямаше друго обяснение за интереса й към него… към целувката му… и смееше ли да признае? Към стегнатия му и добре оформен задник.

Младата жена поклати глава. Сякаш бе забравила всеки урок по благоприличие, който бе преподала.

За щастие на обърканите й чувства, той се изкачи до върха на кулата и далеч от погледа й. А тя продължи нагоре, безмълвно повтаряйки си всеки урок, който успя да си спомни за бедите, които можеха да си навлекат непокаялите се развратници.

Когато пристигна, Джак и момичетата стояха до един от големите отворени прозорци.

Миранда се приближи, погледна навън и осъзна колко далеч бяха вълните долу. Разположена на ръба на скалите и издигайки се пет етажа нагоре, върхът на кулата я замая.

— Страхувате се от височини? — попита Джак, когато тя колебливо отстъпи назад.

— Не, изобщо — отвърна, съвземайки се и се върна до прозореца.

Долу вълните се разбиваха в брега, а пред тях Канала се простираше до там, докъдето поглед стигаше.

— Може ли наистина да се види Франция оттук, Джак? — попита Тали, очевидно разочарована, че не е успяла да зърне чуждите брегове.

Той кимна и се пресегна към един рафт, за да вземе от там далекоглед.

— Убеди се сама.

Тя повдигна уреда пред окото си и погледна през него за няколко мига. Тогава по лицето й се разля широка усмивка.

— Виж, Фелисити, Франция! — каза момичето развълнувано, подавайки далекогледа на сестра си.

Другото момиче го взе и го насочи надолу към земята.

— Пипин ни маха да слезем за обяд. — И подаде далекогледа на Джак. — По-добре да побързаме, ако не искаме да изяде всички пасти. — Хвана Тали за ръка и повлече сестра си надолу по стълбите, оставяйки Джак и Миранда съвсем сами.

— Това беше коварно — каза той, усмихвайки се на празното пространство до тях.

— Какво имате предвид? — попита младата жена, опитвайки да се престори на невинна. Последното нещо, от което имаше нужда, бе той да заподозре истинската причина да бъдат тук.

— Опитите им да ни сватосат — отвърна и започна да обикаля около нея, потвърждавайки най-лошите й страхове.

Миранда бавно се обърна и го погледна.

— Не мисля, че те…

Джак наклони глава, сякаш очакваше от нея нещо по-добро.

— Това е нелепа мисъл, сър — настоя тя и постави ръце на кръста си. — Нямам никакво желание да бъда „сватосвана“.

— Тогава най-добре се погрижете Херцогинята да узнае за желанията ви. В противен случай ще продължавате да се оказвате насаме с мен. — Той отново я погледна и продължи да я обикаля като котарак.

Небеса, не можеше ли да стои на едно място? С височината, на която се намираха, и начина, по който се въртеше около нея, беше на път да падне.

— Усилията им, ако настоявате да ги наречем така, няма да имат никакъв резултат — каза тя. — И спрете да обикаляте така, защото ми се завива свят.

— Може би е от корсета ви — пошегува се Джак.

— Моят ка-а-кво? — заекна мис Портър, сякаш тази част от бельото й току-що бе пристегнала още повече връзките си.

— Корсетът ви. — Посочи към роклята й и Миранда усети как зърната й се втвърдяват, сякаш точно в този момент я бе докоснал там. — Мисля, че сте го пристегнала прекалено много.

И внезапно тя наистина го почувства прекалено стегнат. Мъжът се приближаваше, скъсяваше разстоянието помежду им и изведнъж й стана много трудно да диша.

Той е подлец. Отново се опитва да те разсее — каза си. Но тялото й не я слушаше. Гърдите й натежаха, бедрата я заболяха, устата й пресъхна. За един миг отново беше на шестнадесет, притисната към стената в операта, и ръцете му, устните му бяха върху…

— Не намесвайте корсета ми — успя да каже тя.

— Това няма да е проблем, мис Портър — рече Джак и застана зад нея. — Много съм сръчен с тези неща.

О, да, знам…

— Милорд, ако това е поредната доза от всеизвестния ви чар, бих искала да отбележа, че…

— Мога да го разхлабя за вас — предложи зад нея.

Миранда ахна. Да разхлаби корсета й?

— За да нямате проблеми с дишането — обясни с нисък, страстен глас.

— Аз… нямам… проблеми… с дишането — изхриптя тя.

— О, напротив, мисля, че имате — прошепна в ухото й, а горещите му думи погалиха рамото й, оставяйки я разтреперана, неспособна дори да си поеме дъх.

Тогава, когато си мислеше, че не би могла да понесе повече от това, той я хвана и я обърна, за да го погледне. Захватът му беше уверен и безкомпромисен, тялото му твърдо срещу нейното. Тази твърдост бе шокираща сама по себе си, тъй като я изплаши и я накара да копнее за нещо, което не разбираше.

— Милорд — успя да прошепне.

— Джак — поправи я той, а ръцете му покриха задничето й и я придърпаха към него. Към неговата мъжественост.

— О-о — ахна Миранда и прозвуча по-скоро като стенание, отколкото като протест. Не можеше да отрече, че я бе омаял и я бе изпълнил с копнеж. С желание да се поддаде на необяснимите бурни желания, които бе събудил у нея само с докосването си.

Вече бе загубена, а той дори не я бе целунал.

Джак никога не бе взимал жена при други обстоятелства, освен взаимно прелъстяване, но знаеше, че с мис Портър прекрачва границата. Проклета да е и тя и червената й коса. Присъстваше в сънищата му от месеци и сега, когато беше в Тисълтън Парк, го подлудяваше. Полудяваше от желание. И то въпреки намесата и настойчивите й въпроси. Но машинациите й стигаха само дотук и той смяташе да изпробва решителността й и да види колко далеч може да стигне с тази игра на котка и мишка.

Докато се взираше в нея, се зачуди кое от двете бе той. Беше нужен само миг провокация, само секунда в обятията му и вече се бе втвърдил от желание. Тази жена го изкушаваше мигновено и болезнено.

Но не само той беше засегнат. Бедрата й срещнаха неговите отзивчиво, потрепериха и проследиха твърдостта му в стремително желание да го опознаят. Ръцете му бродеха по гърба й, където можеше да усети гладката линия на корсета й, което означаваше, че връзките са отпред. От гърлото му излезе ниско ръмжене, мъжка възхвала на представата да разтвори корсета й, да усети зрелите й пищни гърди една по една и да поеме твърдите зърна в устата си.

Той притисна лице във врата й и прошепна в ухото й:

— Хайде, мис Портър, позволете ми да видя тайните ви. Позволете ми да ги вкуся.

Тя потрепери, когато ръката му покри гърдите й, откри едното й зърно и закръжи около него. Гладът му за нея бе безграничен и той потърси устните й, за да може да я вкуси, докато ръката му се бореше с връзките. Що за жена връзваше връзките на корсета си два пъти?

Но преди да успее да сведе устни към нейните и да я погълне с целувка, да я бележи и да я направи своя…

— Мис Портър? Мис Портър, идвате ли? — извика Пипин от стълбите. — Мистър Бърдуел каза, че пикникът е готов.

Думите на момичето бяха достатъчни, за да развалят магията, която бе обзела Миранда.

— Небеса! — ахна Миранда и се измъкна от ръцете му. — Пуснете ме. — Бузите й пламнаха в тъмночервено.

Паниката в думите й скъса нещо в него и той незабавно я пусна, като отстъпи назад и ясно видя истината.

Какво, по дяволите, си бе мислил? Тя не беше изкусителна шпионка, изпратена да разкрие тайните на Тисълтън Парк. Един поглед към очите й, към смесицата от страх и желание, които я караха да побегне, и разбра истината. Не беше нищо повече от една стара мома.

Страстна, но съдейки по цвета на бузите й, невинна.

А той бе самотен мъж със задължения, тежащи на сърцето и душата му, който искаше да повярва в нещо, което не бе истина.

Като през това време се бе направил на глупак.

— Аз… аз… — заекна Джак.

— Вие, сър, не сте никакъв джентълмен — прошепна тя.

Вината му се посмекчи. Не беше единственият тук горе, все още изпълнен с желание. Зърната й напираха през корсажа и той си помисли, че сигурно е толкова влажна, колкото и луда.

— А вие не сте дама.

— Как смеете! — изсъска Миранда, като уви отново шала около раменете си. — Предполагам, че ще кажете и че аз съм ви окуражила.

— Не възразихте, когато малките ви заговорничещи поверенички ни оставиха сами.

Тя отново се разбесня, но Джак не й даде шанс да се изкаже.

— И все пак предполагам, че тези момичета са видели онова, което никой от нас не иска да признае, мис Портър — отбеляза той.

— И какво е то?

— Ние много си подхождаме. — Казвайки това, мъжът й намигна и я остави да се пени и да беснее след него, докато слизаше по стълбите.

 

 

Подхождали си! И едва ли имаше предвид за съпруг и съпруга. Отвратителен човек! Миранда закрачи из най-горния етаж на кулата, опитвайки да се съвземе.

Как я бе завладял толкова бързо? Тя спря за миг и се почувства като пълна глупачка. Не беше толкова трудно да се отговори, като се имаше предвид начина, по който сърцето й все още диво препускаше в гърдите, и болката от копнежа между краката й — където беше хлъзгаво, горещо и стегнато от твърдата като камък мъжественост, която се бе притискала към нея.

Опитваше с всички сили да игнорира факта, че бедрата й се притискаха към него. Да игнорира желанието да се докосне там и да завърши онова, което той бе започнал.

О, Джак беше прав, тя не беше никаква дама. Що за жена щеше да се озове насред празна кула, копнееща за мъж, който беше сред най-лошите развратници?

Мъж, способен на почти всичко.

Почти всичко… Той я бе пуснал, когато бе възразила. Ако не беше, ако бе продължил с настойчивото прелъстяване, ако бе успял да завладее устата й, да потуши протестите й с целувка, не можеше да гарантира, че нейното „не“ нямаше да се превърне в стенания „Моля те, Джак. Моля те!“.

Да среже връзките на корсета ми. Да свали приличната ми рокля. Да спре да измъчва сънищата ми.

Миранда отиде до прозореца и вдиша дълбоко свежия солен въздух, който се надигаше от разбиващите се долу вълни. И още веднъж. Толкова пъти, колкото бе нужно, за да проясни мислите си.

Извърна се от прозореца и седна на единствената вещ в стаята, масивен моряшки сандък. Как щеше да го избягва през следващите четиринадесет часа? Докато слънцето не изгрееше отново, за да може да се измъкне от Тисълтън Парк и да отиде в хубавата си, безопасна къща в затънтения край на Кент?

Заклати се напред-назад. Сви колене към гърдите си, докато обмисляше възможностите. Да потърси подслон при сър Норис беше единият вариант. Но колкото и неприличен да беше Джак, сър Норис бе… Миранда потрепери и прогони мъжа от мислите си. Отпусна разсеяно ръка отстрани на сандъка и пръстите й попаднаха върху солиден катинар.

Катинар?

Това разпръсна досегашните й мисли и предизвика вроденото й любопитство. Какво можеше да държи човек тук горе, за да има нужда от толкова солиден катинар? Стана и се взря в сандъка. Не можеше да си представи как е бил качен тук горе, но по-важното бе какво имаше вътре, и то толкова необходимо, че да бъде мъкнато пет етажа нагоре.

Погледна през рамо към отвора в пода, където Джак бе изчезнал. Ехото от стъпките му отдавна бе спряло да се чува, значи бе излязъл.

И така, отново погледна към сандъка.

Не, не бива — опита се да си каже. — Не е прилично да си навираш носа в чужди работи.

И все пак, както той й бе казал предишната вечер, тя бе изоставила приличието с пристигането си в тази къща.

Освен това катинарът бе солиден, така че нямаше никакъв шанс да го отвори… освен ако не намереше ключа.

Изправи се и бавно огледа стаята. Очите й се присвиха, докато проверяваше всяко кътче.

Ако лорд Джон бе започнал престъпен живот, например контрабанда, за да се издържа, тя щеше да се чувства много виновна.

Ти си виновна за падението му — каза си. — Ако татко не бе излъгал, че съм умряла и Джак бе успял да ми направи предложение — на което аз щях да откажа, без да се замисля — той можеше да води уважаван живот.

И все пак, най-вероятно нямаше. Но не можеше да не се чувства поне малко виновна.

Оглеждайки стаята за последно, най-накрая го видя. Лъскав месингов ключ висеше високо над отвора за стълбите. Никога нямаше да успее да го стигне, имайки предвид опасно високото му местоположение. Но й хрумна една идея. Взе далекогледа, разпъна го в цялата му дължина и го използва, за да събори ключа.

За миг си помисли, че ще падне надолу по стълбите, но го хвана във въздуха точно навреме.

И преди да се е разколебала го пъхна в ключалката, завъртя го и катинарът се отвори. Дори когато постави едната си ръка на капака, а с другата се бореше да вдигне резето, един обезпокоителен въпрос се въртеше из ума й.

Какво ще правиш, ако откриеш нещо ужасно в този сандък?

Например френско бренди?

Или тялото на жената от миналата нощ?

Тя се олюля и погледна сандъка с голяма доза безпокойство. Любопитството беше взискателен господар и Миранда знаеше, че никога няма да успее да отстъпи от тази кутия на Пандора, без да надзърне дори и за миг.

Нерешителността й бе резултат от прекалено много часове, прекарани в каретата, където бе слушала Тали да чете готическите си романи и да коментира проклятията.

Отдолу се дочу смехът на Пипин, изпълнен с щастлива невинност. От него бликаше топлина и караше тъмните й мисли да изглеждат още по-зловещи.

Ако имаше риск тези момичета да бъдат наранени, неин дълг бе да се погрижи за тяхната безопасност. Тази мисъл бе достатъчна, за да си възвърне решителността и рязко повдигна капака.

Когато надникна вътре осъзна, че въображението й бе твърде превъзбудено от романите на Тали.

В сандъка имаше само два фенера, сухи фитили, кремък и навито въже.

Младата жена седна и въздъхна. Това изобщо не бяха уличаващи доказателства. Нищо необикновено. Пое си дълбоко дъх и издиша. Когато отново вдиша, позната миризма изпълни ноздрите й.

Отново завря нос в сандъка и се разрови, докато пръстите й не напипаха цевта на пистолет. Другата й ръка попадна на малко буре с барут — това беше миризмата, която привлече вниманието й. Нищо чудно, че веднага я позна — в склада на баща й от време на време се съхраняваха военни резерви с барут.

Потършува още малко и нещо тежко издрънча изпод навитото въже. Обви пръсти около него и го измъкна — пред смаяния й поглед се олюляха страховито изглеждащи окови.

Пистолет? Окови?

Като добавеше и странната прислуга на лорд Джон, изчезналата жена и обвиненията на сър Норис, Миранда не знаеше какво да мисли. Това беше нещо повече от незаконна търговия с бренди.

Какво, по дяволите, ставаше в Тисълтън Парк?

Кулата беше много опасна, осъзна тя, докато връщаше всичко на мястото му.

Погледна към морето и безкрайните вълни и мисълта за този невъзможен мъж я накара да се почувства по-объркана от всякога.

Мъж, за когото бе отредено да я остави опозорена, но и изпълнена с желание.