Елизабет Бойл
Съдбовна целувка (7)

Глава 6

Джак не спря да наблюдава мис Портър през цялата вечер. Не можеше да се въздържи. Като да минеш покрай инцидент с пощенската кола — маниерите и добрият вкус налагат да не гледаш, но не можеш да се удържиш и да не надзърнеш тайничко.

И докато отново и отново отправяше поглед към нея, стигна до заключението, че никога не бе виждал жена с по-стегнат корсет. Тя изглеждаше категорично обвързана с убежденията си — прилично това, почтено онова.

Нищо чудно, че никога не се усмихваше.

И все пак, разкошната огнена коса бе пропиляна за нея — това напълно противоречеше на здравия разум. Великолепният златисточервен цвят подхождаше на дама, готова да разкрие страстта, стаена в нея. Жена, която не се страхува от изкушението, което представлява.

Ръцете го сърбяха да издърпа упоритите фиби от стегнатия й кок и да разпусне рубинените кичури. Да прокара пръсти през пламтящата коприна и да прошепне в ухото й…

Спомнѝ си…

— Обиколката, лорд Джон? — пришпори го Фелисити.

Джак вдигна поглед и откри, че момичетата са се втренчили в него.

— О, да! — успя да каже той, като погледна отново надолу по коридора, чудейки се защо мис Портър се бави толкова. — Да започнем с библиотеката.

— Библиотека? — възкликна Пипин. — Това е прекрасно.

Мъжът взе голям свещник от бюфета и освети пътя надолу по сумрачния коридор.

— Една обикновена библиотека, да, но нашата е много различна.

— Обладана от духове? — попита Тали.

Той спря, загледа се в ококорените им очи и сериозни изражения и осъзна, че може би е стигнал твърде далеч. Е, Бърдуел го бе посъветвал да държи момичетата заети и той реши, че едно проклятие и няколко истории за призраци ще ги задържат в леглата за през нощта, вместо да обикалят из къщата, когато имаше работа за вършене.

Иронията бе в това, че бе загубил по-голямата част от вечерта, за да забавлява момичетата, и съвсем бе забравил какво го чакаше по-късно. Дори не бе предполагал колко много му липсва компания. Забавляването и отвличането на вниманието на малките госпожички го бе накарало да сподели най-тъмните си тайни, като някоя ученичка!

Липсваше му практика.

Джак никога не бе признавал на когото и да е, че е възнамерявал да предложи брак на мис Мабърли. Почти всички смятаха, че е отказал да постъпи почтено, а той ги остави да мислят най-лошото за него.

Не го интересуваше. Когато главата му най-накрая се бе прояснила, мислите му бяха изпълнени с една целувка, която не можеше да забрави. Бе отишъл право в дома на Мабърли и помоли стария буржоа да му позволи да се реваншира за съсипаната репутация на момичето.

Предпазливият търговец бе отказал, убеден, че Джак преследва само богатството й… Ако трябваше да бъде честен, това също го привличаше, но имаше друга причина, поради която искаше отново да види Миранда.

Копнееше пак да я целуне.

Нямаше значение, че не можеше да си спомни лицето й. Помнеше целувката й, устните й, аромата, звука на изпълнената с копнеж въздишка, която бе предизвикал.

Някак, въпреки брендито и глъчката, невинната й целувка и страстният й отговор го бяха белязали.

Преследваха го и до днес.

Макар че можеха да минат месеци, без тя да се появи в мислите му, щом видеше някое момиче със златистокестеняви кичури в крайпътна странноприемница или в селото, в продължение на седмици една червенокоса свадливка превземаше сънищата му. Устните й правеха повече от това да го целуват, ръцете й бродеха по тялото му и умоляваха някогашния развратник да я вземе…

И точно когато повалеше тази изкушаваща любовница, покриеше тялото й със своето и я даряваше с удоволствието, което изискваше, се събуждаше, плувнал в студена пот, втвърден като скала и копнеещ за една незабравима дама, пламенна госпожичка, която отдавна не бе на този свят.

Откакто бе налетял на мис Портър в училището на племенницата си, беше станало дори още по-зле. Бе се сблъскал с нея, държал в обятията си, бе гледал в очите й и бе видял следа от отдавна забравена страст.

Сега сънищата бяха поели в нова посока и жената в леглото му беше по-възрастна, по-зряла, изгубила невинността си и желанието му към нея беше много по-изискващо.

Колко нелепо — помисли си той — че някой като скованата и благовъзпитана мис Портър му напомняше за Миранда Мабърли.

Та тя дори се бе надсмяла над смъртта на горкото момиче! Колко безсърдечна можеше да бъде една жена?

Целуни я и разбери — прошепна дяволит гласец в ухото му.

Да целуне мис Портър? Е, вече полудяваше, както твърдеше сър Норис.

— Извинявам се за състоянието на къщата — каза Джак на момичетата, когато постави свещника на бюрото си и във въздуха се вдигна облак прах. — Не съм много добър в организацията на домакинството.

— Трябва да помолите мис Портър за някои съвети — предложи Фелисити, докато Пипин обикаляше край лавиците с книги.

Младият мъж не сметна за нужно да го прави. Вече бе разбрал какво е мнението на мис Портър за ръководенето на Тисълтън Парк.

— Освен благоприличие — продължи момичето, — преподава и ръководене на домакинство. Дайте й един месец и след това няма да можете да разпознаете имението.

Да, можеше да си представи какво би казала мис Портър, когато се разрови внимателно под прахта и открие чудатостите и тайните в домакинството му.

Тали се присъедини към хора, възхваляващ учителката им.

— Освен това е много добра в ръководенето на инвестиции и подобни неща, особено сега, след като получи наследството си и ще се грижи сама за сметките си.

Сметките си? Наследство? Това изненада Джак. Не бе споменала нищо за това през цялата вечер.

Е, всъщност тя се затрудняваше да каже каквото и да е.

Преди да успее да се задълбочи в тези разсъждения, самата мис Портър нахлу забързано в стаята.

— Съжалявам — каза тя. — Изпуснах едната си фиба.

Момичетата я зяпнаха. Както и той.

Стегнатият й кок бе изчезнал и косата й падаше на дълги къдрици по раменете й. Когато не бе опъната назад, чертите на лицето й изглеждаха по-меки, а гънката над веждите й бе изчезнала.

— Пропуснах ли нещо? — попита Миранда весело и се огледа из библиотеката, сякаш никога не бе виждала такава.

— Не, изобщо, мис Портър — успя да каже Джак, като опита да не се втренчва, но беше запленен от гледката на свободно падащите кичури.

Ако не беше джентълмен, би се заклел, че е изгубила нещо повече от фибите си във фоайето.

— По-рано споменахте нещо, което доказва проклятието над семейството ви, милорд — припомни му тя. — Ще се опитате ли да ни убедите в твърдението си? — Устните й бяха извити нагоре. Сякаш възнамеряваше да се усмихне.

Джак погледна първо към нея и после към вратата. Това същата жена, която оставиха на стълбите, ли беше? Какво, по дяволите, се беше случило с нея?

Ако беше някоя друга, щеше да си помисли, че е открила скритото му бренди — не че имаше време за това — но все пак обмисляше да отиде до килера и да преброи бутилките.

— А, да, проклятието — измърмори мъжът, като се чудеше какво да измисли, за да забавлява гостенките си. Особено след като трябваше той да отвлича вниманието им, а не обратното. Джак посочи към големия дървен стол в ъгъла. — Това е, ако може да се вярва на легендата на Тремонт, истинският трон на Англия.

Сестрите Лангли зяпнаха към солидната мебел. Дори Пипин вдигна носа си от лавиците с книги, за да огледа добре стола.

Мис Портър скептично изсумтя при изявлението му и покри уста, сякаш засрамена от прибързаната си преценка.

— Извинете, милорд. Моля, продължете — каза тя и му се усмихна.

Искрящата светлина в очите й беше като покана за разврат. На него ли му се струваше, или в стаята изведнъж стана прекалено горещо?

— Тронът на Англия? Как така? — попита Фелисити, прекъсвайки фантазиите му.

Лорд Джон се изкашля и опита да се съсредоточи. Семейна история. Привлечи вниманието им. Да, това беше.

— Основната част на къщата била построена през 1111 година — започна Джак — като резиденция за лорд Харолд Тремонт. Той влязъл в конфликт с Хенри Първи, настоявайки, че е законният наследник на английския престол. Вместо цялото му семейство да бъде наказано, бедният лорд Харолд бил заточен тук, за да продължи всеотдайното си царуване. Поръчал трона и сам го монтирал сред пищен разкош. Дори принудил местния свещеник да го благослови.

Фелисити неодобрително поклати глава.

— Колко тъжно за лорд Харолд да се мисли за крал и никой да не му вярва — отбеляза Пипин и се загледа в стола с новооткрито любопитство.

— Не го съжалявай прекалено много, любезна Пипин — каза й Джак и намигна. — Хал си е прекарвал чудесно в собствения си кралски двор, който е включвал дори шут, нает от пътуваща трупа. — Вдигна поглед и забеляза как мис Портър прекарва ръка по широката рамка на трона на Хал.

Докато пръстите й преминаваха по дървото, младият мъж си пое дълбоко дъх и приятна тръпка премина по крайниците му.

Всичките.

Какво правеше тя с него? Той полудяваше, прокълнат не от къщата, а от непостоянството й.

— Един-единствен шут не звучи точно като кралски двор — възрази Тали.

В този миг Джак реши да изпробва докъде се простира току-що появилата се дързост на мис Потър.

— О, не, Тали, имал е и цяло ято от придворни дами, които наел от лондонски бор…

— Лорд Джон! — прекъсна го мис Портър, обръщайки гръб на стола, чиято широка солидна рамка стискаше.

Е, значи не бе изгубила напълно чувството си за приличие — и поради някаква причина беше доволен от това. Въпреки протеста й, когато пак я погледна, закачливата искра отново се бе появила в очите й.

Искра? Странна светлина, неуместна точно, колкото и червената й коса.

Не, започваше да си въобразява разни неща. Но къде бяха очакваните съвети за благоприличие, лекциите за почтено въздържание? Точно когато си бе помислил, че разбира дамата, че знае как да разхлаби връзките на корсета й и да преобърне живота й, тя бе променила хода на събитията.

Какво бе казала? Вие сте труден за разгадаване мъж.

Може би тази жена го разбираше по-добре отколкото мислеше.

— Мис Портър — шепнеше Пипин. — За какво са му били нужни придворни дами на лорд Хал, ако е нямал кралица?

Джак зачака с нетърпение да види как ще отговори мис Портър и се усмихна, когато тя се изчерви леко, преди да изрече хапливо:

— Уверявам ви, че ако е имало кралица в къщата — каза възпитателката, — на управлението на лорд Хал щеше да се сложи бърз и решителен край.

Той си помисли, че мис Портър не би позволила на мъж да стигне до подобни прегрешения. Би го държала на най-високо ниво — изискванията й бяха неимоверно завишени и едва ли който и да е представител на силния пол би могъл да ги покрие.

Дори и за цял живот идеален…

Цял живот? Джак не можеше да отдаде целия си живот. Не и на жена. Без значение колко голямо бе изкушението.

Часовникът отбеляза времето, един час преди полунощ. Почти очакваше мис Портър да забута момичетата нагоре по стълбите, преди да е настъпил часът на вещиците, но вместо това тя се обърна към него:

— Накъде ще продължим обиколката, милорд?

Накъде? Искаше да види още от порутената му къща? Той отново погледна към часовника и се зачуди какво би върнало предишната мис Портър и би сложило край на тази обиколка.

Предложение да разгледат спалнята ти — хрумна му.

— Какво бихте искали да видите? — попита вместо това, като се постара да не гледа към нея. Това налудничаво превъплъщение можеше да успее да види дъното на черната му душа.

— Нещо трагично! — ентусиазира се Тали. — Романтично трагично.

— Нещо, което — обърна се той към момичетата — тази къща притежава в изобилие.

Отново ги поведе надолу по коридора към фоайето и спря точно пред стълбите. Имаше нужда от добра Тремонт трагедия — история, която да ги изпрати в леглата, с издърпани чаршафи чак до брадичката, до края на нощта. И вероятно щеше да разтрепери и него.

— Тук — Джак, посочвайки част от мрамора, като използва най-страшния си и най-заплашителен глас — е мястото, където Изолда Тремонт, съпругата на лорд Дъглас Тремонт, умряла, когато паднала по същото това стълбище.

Момичетата отстъпиха назад, сякаш изпотрошеното тяло на дамата все още лежеше там.

Добър знак, помисли си той и продължи в същия дух, за да ги накара да се разтреперят от страх.

— Дъглас се кълнял, че било инцидент, но останалите твърдели, че я бутнал, тъй като чули как лордът и дамата му спорели буйно няколко минути преди тя да намери смъртта си. Очевидно Дъглас си е мислел, че Изолда обръща твърде много внимание на един съсед и полудял от ревност.

— И я е убил? — прошепна ококорената Тали.

— Кой би могъл да каже? — отвърна Джак. — Но през вековете имало хора, които твърдели, че са виждали Изолда късно през нощта да се надига от това място и да отива в градината, за да търси любовника си.

Момичетата си поеха едновременно дъх, а очите им се приковаха към мястото на пода.

Вместо да изплаши тях и придружителката им дотолкова, че да се скрият, тъмната му история изглежда само засили интереса им.

— Има ли още подобни истории? — попита Тали с ентусиазма на момиче, което току-що е открило поканата си за Алмак. Тя се обърна към братовчедка си: — Пипин, помисли за пиесата, която можем да напишем от всичко това: „Трагедиите Тремонт“.

Пипин кимна, очарована от идеята, а Джак бе шокиран.

— Да, о, да — каза тя. — А подзаглавието ще бъде: „Поучителен разказ за разкаяние и съжаление“.

Фелисити, практична до крайност и без капчица драма в душата си, просто завъртя очи и въздъхна, сякаш казваше как може да имам родствена връзка с двете най-глупави момичета на света?

— Съмнявам се, че лорд Дъглас е съжалявал и за миг за смъртта на съпругата си — каза им тя.

Джак се обърна към нея.

— В защита на горкия Дъглас искам да кажа, че никога не се е оженил повторно и прекарал остатъка от живота си в грижи за розите около гроба на Изолда.

— Онези до портата? — попита Пипин.

— Точно те — потвърди Джак, отбелязвайки, че момичето имаше набито око и добра памет.

— Горкият човек — каза тя тихо. — О, Тали, може да имаме сцена, където лорд Дъглас напоява гроба на скъпата си съпруга със сълзите си.

— Ха! — прекъсна ги Фелисити, вероятно преди сестра й да е започнала да репетира за ролята на Изолда. — Напоил ги е с вината си.

— О, Херцогиньо, мисля, че съдиш прекалено строго лорд Дъглас. Част от семейното ни проклятие е, че ние обичаме само веднъж и за цял живот. Щом някой Тремонт се влюби, той спира да вижда всички останали жени.

Тали въздъхна.

— Точно като вас и мис Мабърли. За това ли никога не сте се оженил?

По време на дивите си години в Лондон, неведнъж се бе забърквал в неприятности, от които му се бе струвало, че няма да успее да се измъкне, но нищо не го бе подготвило за четирите чифта женски очи, впити в него в очакване на отговора му.

Погледът му се насочи към мис Портър, в търсене на малко помощ или приятелски съвет. Но те не идваха. Досадната жена само стоеше там, главата й бе леко наклонена встрани и го предизвикваше с очи да отрече.

И докато се вглеждаше в жената пред себе си, усети, че забравя момичето, което бе откраднало сърцето му преди толкова дълго време. Внезапно всички онези неща за Миранда, които го бяха изпълвали със съжаление и копнеж — нейната невинност, непредсказуемата й страст — изглеждаха като отживял сън в лицето на тази властна, почтена стара мома с изкусителни коси и строги възгледи.

Жена, която го предизвикваше по начини, които той все още не разбираше и не знаеше дали изобщо иска.

Какво, по дяволите, си мислеше? Може и да не бе наясно какво се случваше с него, но знаеше как да го спре.

— Да — отвърна бързо. — Точно това е причината. Чувствата ми към мис Мабърли се превърнаха в моето проклятие. — Той сви рамене, дори и само за да прогони всички останали мисли за мис Портър, и каза: — Сега следва последната спирка от обиколката ни. Големият салон. Ако дойдете насам… — Обърна се, за да ги поведе надолу по коридора, но в този миг Брут излая кратко и се стрелна между краката му, а после се свря под полите на мис Портър.

Дамата залитна при пакостта на малкото куче и се подхлъзна.

Джак също изпита затруднение да запази равновесие и се срещнаха някъде по средата, попадайки в обятията си.

Сблъскаха се с шумно свистене и той я задържа — макар да не можеше да се каже същото за разбеснялото се във вените му желание.

— Лош Брут! — извика Тали и хукна след кучето си, а сестра й и братовчедка й я последваха, оставяйки Джак и Миранда сами.

Сами. В обятията си. Какво бе казал Бърдуел? Да държи враговете си по-близо?

Но Джак откри друг враг. Дяволско изкушение, което можеше да открадне сърцето му. Той погледна към нея, тънката нишка на страстта се затегна около тях и я придърпа по-близо.

Тя лежеше отпусната и отстъпчива в обятията му. Вероятно се дължеше на шока от падането, но бе станала мека и податлива като благосклонна любовница — гърдите й се притискаха плътно към него, а краката им се бяха преплели. Ръцете му я обгръщаха стегнато.

През плата на роклята й можеше да усети корсета, коравия лен, твърдите банели, стегнатите връзки, но жената под тях се противопоставяше на моралния им затвор.

Джак можеше да се закълне, че чува около себе си фученето на силен вятър, усеща как студената хватка на съдбовния миг се стяга около тях и ги белязва. Погледна жената в обятията си и я пожела от дъното на душата си.

Забрави всичко около себе си. Проблемите, които спохождаха дните и изпълваха нощите му, се превърнаха в пепел. Когато я задържа в обятията си, в душата му настана покой и му донесе мир, който не бе усещал никога.

Беше от къщата, помисли си той. Тази жена…

… го бе омаяла. Нашепваше невъзможни неща в ушите му.

Целуни я. Целуни я.

И устните й се разтвориха в отговор, сякаш го умоляваха да ги покрие, да я изучи, да предизвика желанието й. Изглеждаше така, сякаш се опитва да каже нещо. Нещо, което отчаяно искаше да му сподели, и все пак думите…

— Съжалявам, мис Портър — каза Тали, когато тя и другите момичета се върнаха. — Не знам какво му… — Момичето внезапно спря.

Точно там и тогава Джак разбра, че е прокълнат.

— О, боже — ахна Пипин, като се блъсна в Тали.

За първи път Фелисити показа някакво чувство за романтика.

— Лорд Джон, колко героично от ваша страна да спасите мис Портър. Знаех си, че сте, както бавачката Лусия би се изразила, preux chevalier.

Каквато и магия да бе обладала мис Портър през изминалия половин час — проклятие, през изминалата вълшебна минута — се изпари с едно мигване на окото, щом Тали преведе думите на сестра си с напрегнат шепот.

— Рицар в блестяща броня.

— Мисля, че съм достатъчно добре, за да се изправя вече, милорд — проговори Миранда и се освободи от обятията му. — Благодаря ви, че ме хванахте. — От резкия тон и начина, по който избърса длани в полата си, изглеждаше така, сякаш изтрива последните следи от мрежата, която ги бе оплела. — Ето така — обяви тя, повдигайки коса и сръчно забождайки я на място. След което се обърна към момичетата: — Укротихте ли зверчето, мис Талия?

Тали кимна. Строго моралната им придружителка се бе завърнала и нямаше човек в стаята, който да се зарадва от това.

Най-малко Джак.

— Много добре — каза възпитателката им. — Момичета, нека благодарим на лорд Джон за обиколката и…

— О, мис Портър!

— Не!

— Та ние току-що започнахме — долетя протест.

От измъченото изражение на лицето й и неодобрителната бръчка върху челото й той разбра, че молбите им нямаше да бъдат чути.

— Наистина, мис Портър, за къде бързате? — попита я.

Този път не го погледна, а вместо това се зае да намести шала върху раменете си, като мантия от ризница.

— Ако ще тръгваме в зори, трябва да довършим опаковането на багажа си.

— Отложете пътуването си за след закуска — улови се да предлага той.

О, дявол да го вземе! Какво бе казал?

— Това е невъзможно. — Младата жена вдигна поглед към него, а лицето й отново беше спокойно и сдържано. — Трябва да спрем на още няколко места, преди да стигнем до лейди Калдекот. Някои образователни отклонения. Къщи от архитектурно значение и такива, които предлагат уроци по история.

Джак се засмя. Уроци? Тя искаше уроци?

— Има някои превъзходни архитектурни места в Тисълтън Парк, които са доста образователни, ако дадете шанс на къщата.

Ако дадеш шанс на мен.

Очите й се ококориха и тя отстъпи назад. О, съвсем точно разбираше какво има предвид той.

— Хайде, мис Портър, не ми приличате на някой, който ще развали удоволствието на останалите. Всъщност, мога да видя в очите ви, че и вие сте неизмеримо любопитна относно моите предци Тремонт и Тисълтън Парк, точно колкото и повереничките ви.

Тя му отправи огорчен поглед, който човек би си помислил, че е изпълнен с презрение. Но не и Джак. Бе видял искра в очите й, когато я държеше и поради някаква необяснима причина искаше да я види пак.

— Поне разгледайте Големия салон — придума я. — Леля Джозефин превърна средновековната част на къщата в галерия с портрети и знам, че Бърдуел накара момичетата от селото да я почистят, преди да си отидат днес следобед. — Той отправи поглед към безнадеждно романтичното трио зад него, за да спечели помощта им. — Казват, че Елинор Аквитанска е вечеряла там, преди съпругът й да я изпрати в изгнание. За най-голямо удоволствие на лорд Харолд.

Пипин, очевидно интелектуалката на групичката, почти припадна.

— О, моля ви, мис Портър. Струва си да се разкаже на мис Емъри за такава стая. Знаете колко много обича средновековна история.

Ако имаше нещо, което Джак бе запомнил за жените, то беше как да разпознава момента, в който започват да се предават. При флирт — или дори неприлична покана — имаше една секунда, в която дамата преминаваше от откровено нежелание към предпазлив интерес.

— Е, не знам — започна мис Портър.

Младият мъж не дочака да довърши.

— Чудесно! — заяви, като я хвана за ръка и я завъртя към коридора. — Смятам, че ще го намерите за много просветително изживяване.

— Мога да си представя — дойде язвителният отговор, но в ушите на Джак прозвуча като изкусително предизвикателство да разбере дали ще може да преоткрие дамата, която бе намерил… и загубил.

 

 

Щом отвори широко двойните врати, лорд Джон обяви:

— Докато за повечето от вас това е просто обикновена галерия с портрети, ние, Тремонт, се отнасяме към нея като към наш собствен Бедлам. Когато член на семейството е пропъден в Тисълтън Парк, портретите му обикновено също го придружават. Не обичаме да си спомняме, че в семейното ни дърво има клонове, напълно лишени от благородство и възвишеност.

— О-о-о — долетяха развълнуваните им възгласи, когато момичетата огледаха ослепителната стая.

Бърдуел и помощничките му бяха свършили добра работа — всички холандски покривала бяха махнати и във всеки свещник гореше свещ. Галерията беше огряна от светлина.

За пръв път откакто Джак бе станал собственик на Тисълтън Парк, почувства гордост от разнебитената си резиденция.

Момичетата го последваха с готовност, омагьосани от гледката, както и от позорните тайни, които стаята криеше в дълбините си.

— Кой е това? — попита Фелисити, когато стигнаха до първия портрет.

Той спря пред огромното маслено платно и постави свещника, който държеше, върху близкия старинен скрин.

— Позволете ми да ви представя моята пралеля, лейди Джозефин Тремонт.

— Тази, която е била убита? — попита Тали.

— Така твърди сър Норис — отвърна лорд Джон. — Но нямаше никакво доказателство за престъпление. Нито тялото й беше намерено. Мисля, че старицата е излязла да се поразходи и се е приближила прекалено близо до ръба.

— През тъмна бурна нощ? — попита Миранда.

Е, било е доста небрежно — помисли си Джак. Можеше да се разчита на мис Портър да го отбележи.

— Леля ми е имала основателна причина, за да дойде в Тисълтън Парк. Тя невинаги постъпваше както трябва.

— Хъм — изсумтя възпитателката и продължи напред.

— Изглежда доста страховита — добави Пипин.

— Такава беше — потвърди Джак.

— Защо е била тук? — попита Тали.

— Сключила е изключително неизгоден брак като млада. После нехранимайкото я изоставил и тя останала без нищо. Вместо да се развихри още по-голям скандал, тя получила Тисълтън Парк, след като предишният обитател починал няколко месеца по-рано. Разбира се, с уговорката, че няма да се показва в обществото и ще остане тук.

— Колко ужасно — рече Фелисити.

— Не съвсем — каза й лорд Джон. — Леля Джозефин имаше множество обожатели, които, за ужас на семейството, бяха склонни да идват тук, за да я видят.

— Мистър Билингсуърт е бил силно запленен от нея — отбеляза Пипин.

— За наш късмет — отвърна домакинът им. — В противен случай нямаше да се срещнем.

Мис Портър изпусна още едно „хъм“.

Това само още повече жегна развратното му сърце.

— Джак — възкликна Тали. — Кой е този?

— Това — каза той със заговорнически шепот, — е моят прапрачичо. Наричали са го Дивия Джак Тремонт, заради склонността му към хазарт и пиене.

Миранда застана точно зад момичетата.

— Значи вие сте кръстен на него? — Въпросът й съдържаше остроумна ирония, която владееше до съвършенство.

— Да — отвърна. — За най-голямо разочарование на майка ми. Тя казваше, че това ме е белязало със склонностите на Дивия Джак. Надявала се е, че може да ме кръстят на нейния прачичо, който е бил уважаван викарий.

— Как се е казвал? — попита Пипин.

Младият мъж потръпна.

— Не, само ще се смеете.

И трите поклатиха глави.

— Няма, обещаваме, лорд Джон.

— Орсън — довери им той.

Те незабавно се закискаха.

— И таз добра!

Джак им се ухили.

— Какво? Не мислите, че щях да бъда отличен Орсън или добър викарий?

Кикотът им прерасна в бурен смях.

— Нито едното! — отвърнаха те.

— Наистина, момичета — смъмри ги мис Портър. — Не виждам нищо смешно във възможността лорд Джон да бъде викарий.

— Нито пък аз — пошегува се той. — Както и да е, изглежда мис Портър смята, че бих станал добър пастор. Какво ще кажете, мис Портър?

— Би било по-добро приложение на талантите ви — отговори тя, взирайки се в него със сериозно изражение, но в очите й, ако младият мъж не бъркаше, се забелязваше искрица страст, която противоречеше на думите й.

Намек за онова, което бяха споделили в коридора.

Джак не можа да се сдържи.

— А какви са тези таланти?

Очите й се разшириха и за един кратък миг магията отново ги завладя. Дамата изглежда щеше да каже нещо, както и в коридора, но Тали, която се бе отдалечила и се бе спряла пред друг портрет, я прекъсна.

— Джак, кой е това?

— Не си мислете, че ще се измъкнете толкова лесно, мис Портър — прошепна той, докато минаваше покрай нея, за да се присъедини към момичетата. Като погледна набързо към Миранда, видя как лека руменина покрива страните й.

О, не, не беше сгрешил. Корсетът й се отпускаше, без значение дали тя го искаше, или не.

Отклони вниманието си от озадачаващата го червенокоска и вдигна поглед към портрета, който Тали гледаше.

— Това е лорд Албин Тремонт — обясни лорд Джон. — Живял е тук, преди леля ми Джозефин. Той е построил кулата, която е кръстена на него.

— Защо я е построил? — попита Пипин.

— За да може да вижда Франция по-добре, поне такава е историята — отвърна Джак.

— Изглежда много тъжен — каза Пипин.

— Похарчил е всяко пени, което е имал, за да построи тази кула.

— Да не е бил последовател на класиците? — поинтересува се мис Портър.

— Не — обясни домакинът им. — Нищо повече от мъж с разбито сърце. — Той погледна към нея през рамо. Тя се взираше в тъжното изражение на лорд Албин с частица разбиране в очите си. Дали мислеше за мъжа, чието копче още пазеше? Джак прогони мисълта от главата си и им разказа сърцераздирателната история на своя предшественик. — Историята започва с това, как Албин се влюбил в младо момиче от благородно френско семейство. Трябвало да се оженят, но когато се разбрало, че той страда от пристъпи — мисля, че са били припадъци — баща й развалил годежа. Тя му писала и му обещала, че някак ще избяга от семейството си и ще дойде при него. Скоро след това пристигнала вест, че се е омъжила за друг и Албин бил лишен от всякаква надежда. Преместил се тук и построил кулата, за да наблюдава за нея. Можел да види Франция, и в известен смисъл любимата си, всеки път, щом небето било ясно. Умрял тук горе, чакайки я. Когато го намерили, това било в ръката му — каза той и посочи миниатюрата, която висеше до огромния портрет.

Тали и Пипин погледнаха към мъжа, който бе прекарал живота си, чакайки невестата, която никога нямало да дойде, а после и към самата дама, въздъхвайки в един глас. Дори винаги практичната Фелисити се извърна и попи очи с ръкава си.

Но това, което го изненада, бе реакцията на мис Портър. Тя се отдръпна от тях и се взря шокирано в портрета.

— Какъв ужасен начин да пропилееш живота си.

Джак почувства укора в думите й. Сякаш бяха изречени от брат му или някой друг знатен, властен Тремонт.

— Смятате, че е трябвало да се откаже от единствената си любов?

Челото й се сбърчи, когато погледна към лорд Албин.

— Предал се е, когато е построил тази кула, заключил се е вътре и се е отказал от възможността да се влюби отново.

В гласа й имаше непогрешима горчивина и гняв, които пронизаха Джак чак до върховете на ботушите му. Това ли си мислеше тя за него? Че се е оттеглил в Тисълтън Парк победен и отчаян, за да се скрие от живота?

Смяташе, че презрението й към него бе продиктувано от порочното му минало, но явно истинската причина бе фактът, че той привидно пропиляваше живота си, откакто бе напуснал Лондон.

Сигурно отначало бе така, но бе открил цел в Тисълтън Парк. Цел, за която малко хора биха предположили — дори и самият той. Такава, сепна се, като погледна високия часовник в ъгъла, към която трябваше да се върне възможно най-скоро. Независимо колко му тежаха последствията и без значение страхът от провал, който разкъсваше душата му. Но нямаше как да каже на мис Портър нищо от това. Че изобщо не е като далечния си братовчед на стената.

За едно обаче беше права — бе заключил сърцето си за любовта. Той познаваше силата й. Знаеше как променя човек, как го прави безпомощен срещу капризите и обаянието на някоя жена.

Беше видял как бе променила стария му приятел Александър Денфорд с обичната му Емалийн, която буквално бе преобърнала живота на скучния барон. Ами Темпълтън, стария му другар за гуляи? Той бе полудял по лейди Даяна и я преследва чак до Шотландия, противно на здравия разум.

И тогава Джак отправи поглед към мис Портър, погледна я истински и усети друг вид влечение, което му помогна да разбере старите си приятели малко по-добре. Такова, което го караше да иска да й покаже що за мъж е в действителност, да й позволи да хвърли бегъл поглед към характера и качествата, които тази жена смяташе, че му липсват.

Но защо тя? Защо мис Портър? — запита се той. — И защо сега?

— Каква тъжна и ужасна загуба — казваше Миранда.

Тогава забеляза нещо различно в опечаления й поглед. Съжаление, което разбираше много добре.

Тя не говореше за него или Албин. Откъде го знаеше, нямаше никаква представа, но бе сигурен, че има предвид себе си.

И проклетото копче.

Но защо изведнъж го обхвана ревност? Защо едно украшение го дразнеше толкова много? Защо самата мисъл, че друг мъж притежава сърцето й, го разгневяваше?

— Вярвам, мис Портър — рече Джак, преди да успее да се възпре, със същата глупава неудържима страст, която бе накарала Албин да построи кулата, — че всички ние имаме своите кули, в които се крием. Албин просто е вдигнал своята така, че всички да я виждат. — Младият мъж спря за миг и погледна още веднъж към нещастно влюбения си роднина, преди да спре отново очи върху мис Портър, дяволските й червени коси и очите й, които говореха за живот, изпълнен със съжаления. — Както и да е, ако някоя жена би могла да изкуши бедния ми оглупял от любов роднина да излезе от затвора си, това щяхте да сте вие. — И кимна към миниатюрата до портрета на Албин. — Виждате, че и той е имал слабост към червенокоси.

След което Джак се поклони на дамите и излезе от залата.

По-скоро излетя.