Елизабет Бойл
Съдбовна целувка (5)

Глава 4

След като мис Портър и момичетата се отправиха към къщата, Джак изруга.

— И аз съм на същото мнение, милорд — каза Бруно и се изплю на земята. — Жени! Само проблеми носят, запомнете ми думите.

На стълбите възпитателката погледна през рамо и сбърчи чело — по-скоро раздразнено, отколкото замислено, сякаш измерваше дъба и преценяваше каква печалба ще донесе. А може би обмисляше как да накара Джак да приеме още някой от добрите й съвети.

Организирана, пъхаща носа си в чуждите работи стара мома. Очевидно в мис Портър имаше много повече, отколкото можеше да се види с просто око. Макар формите и косата й да бяха като на сирена, тя притежаваше и деловия ум на лондонски търговец.

Наистина опасна комбинация.

— Какво преподава това момиче? — попита Бруно.

— Благоприличие — отвърна Джак, чудейки се как една дама, държаща на добрия тон и маниери, може да притежава подобни познания за бизнеса, свързан с флота. О, тя с готовност бе обяснила, че баща й е бил търговец, но знанията й се разпростираха далеч над тези на обикновена дъщеря, слушала оплаквания от бизнес стратегии и правителствена политика по време на вечеря.

Да, мис Портър бе всичко друго, но не и обикновена.

Мисъл, която Бърдуел изрече на глас.

— Мис Портър е доста необикновена дама.

— Това е един от начините да бъде описана — измърмори Джак.

— Би могла да внесе малко цивилизованост тук — продължи икономът, а тонът му предполагаше, че вече е твърде късно.

Бруно не беше много убеден в последното.

— Те ще донесат единствено разруха, мистър Бърдуел.

— Не виждам как три млади момичета и тяхната придружителка биха могли да ни донесат разруха, мистър Джоунс — отвърна управителят на дома му.

— Ще ви кажа как — продължи секретарят. — Ще си завират нослетата наоколо, ще надничат из гардеробите, ще подслушват зад вратите и ще задават въпроси. А когато си заминат, ще се превърнат в свраки, разнасящи клюки из цялата околност.

— Мис Портър ми изглежда изключително дискретна — настоя Бърдуел.

Бруно изсумтя при тази забележка.

— Нямаме друг избор — каза той и потри месестите си лапи, — освен да ги продадем на капитан Даш и да се отървем от тях. Той би могъл да ги отведе на изток и да получи висока цена от някой от онези чуждестранни султани.

— Мистър Джоунс! — възкликна Бърдуел, а лицето му порозовя. — Говорите за отвличане на дъщерите на уважавани благородници. Да не споменаваме и мис Портър, която е почтена англичанка. Самата мисъл…

Джак вдигна ръце в знак на помирение между двамата си лоялни служители.

— Достатъчно. Никой никого няма да продава. Освен това, не мисля, че дори и неморалният ни приятел Даш би ги взел. Просто трябва дяволски добре да се уверим, че мис Портър и младите й придружителки няма да получат възможност да разкрият някое от… от… странностите в нашето домакинство.

Като например бившия разбойник, който му служеше за иконом, или фалшификатора и някогашен боксьор, изпълняващ длъжността секретар в имението.

— Успех с това — измърмори Бруно.

— Не му обръщайте внимание, милорд — каза Бърдуел, отправяйки унищожителен поглед към Бруно. — Майката на Елтън имаше една поговорка, която добре би послужила в този случай.

Джак се страхуваше да попита. Елтън беше партньор на Бърдуел от дните му като разбойник, а майка му — най-непочтената вещица, съществувала някога — беше върхът на престъпния ум. В съветите й най-често ставаше въпрос за това как да се измъкнеш от Боу стрийт или да направиш така, че забоден в гърба нож да изглежда като инцидент.

— Какво би ни посъветвало да направим Старото Мамче? — попита той накрая.

— Дръж приятелите си близо, а враговете още по-близо.

Бруно погледна иконома.

— Да ги държим по-близо казваш, а? Ха! Все още смятам, че трябва да предложим на капитан Даш да ги продаде. Той е достатъчно алчен. Можете да го убедите, милорд. Ще му дадете част от златните монети, които получихме от братовчед ми. Онези оловните.

— Няма да продавам дамите — каза Джак, надявайки се тонът му да прозвучи достатъчно категорично за Бруно, защото ако имаше някакъв шанс мис Портър и компания да разкрият истината за Тисълтън Парк, това можеше да се окаже единственият им избор.

Но той осъзна, че икономът му има право.

— Ако ще държим гостенките си достатъчно заети, мистър Бърдуел, оставям организацията на вас.

— На мен, милорд? — Възрастният мъж го изгледа подозрително.

Бруно от друга страна, се ухили от ухо до ухо при това предложение.

— Да, ти. Аз нямам време — отвърна Джак, като махна с ръка към дъба. — С цялата тази бъркотия и… — той снижи глас — предстоящото пристигане на Даш с товара ни.

— Но, милорд — настоя Бърдуел. — Не е прилично аз да забавлявам дамите. Това е ваш дълг като господар на къщата.

— Благоприличие и така нататък — каза Бруно, побутвайки Джак, очевидно доволен от този развой на събитията, особено след като никой не желаеше да му позволи да се справи с гостенките им.

Младият мъж поклати глава.

— Какво знам аз за забавляването на дами?

Бърдуел и Бруно се спогледаха и се разсмяха гръмогласно.

— Милорд — каза икономът му, щом се овладя, — вие знаете повече за дамите от двама ни взети заедно.

— О, да — добави бившият боксьор. — Спомням си как леля ви казваше, че можете да очаровате всяка птичка и да я накарате да си свали перата… или корсета, или чорапите. Чувал съм, че сте имал три любовници наведнъж и сте можел да посетите всяка от тях за една…

— Достатъчно, Бруно — нареди Джак, вдигайки ръце. — Това беше преди години, а въпросните дами не бяха точно…

— Невинни? — предложи Бърдуел.

— Да, такива — съгласи се Джак. — Никога не съм се вписвал сред тълпите при Алмак и красавиците с очи на кошута от обществото.

— Едва ли е толкова различно — предположи икономът. — Ще ги забавлявате както любовниците си, само че без компрометиращите аспекти на тези връзки. Пикник, вечеря, разходка из имението, може би екскурзия до брега или кулата.

Да ги забавлява? Джак изстена. Бърдуел не знаеше за какво го моли. Това означаваше да бъде в нейната компания… и тази на червената й коса.

И на проклетото копче.

Лорд Джон прекара пръсти през косата си и изстена.

Не знаеше защо това копче го притеснява толкова.

Караше го да се чуди що за мъж би предизвикал у жена такава страст, че тя така да се вкопчи в спомените.

Не че имаше дами, таящи нежни спомени за него. Той беше долен развратен мръсник, който крадеше целувки и разбиваше сърца и не мислеше за нищо друго, освен за следващото си ядене и поредната въртиопашка…

Не, мъж, към който жена изпитваше толкова непоколебими чувства, обикновено бе джентълмен, лоялен и елегантен и винаги деликатен. Като стария му приятел Седжуик или дори като грубия му брат Паркъртън.

Какво ли бе разделило мис Портър от избраника на сърцето й?

Войната? Мъжът — несъмнено офицер — вероятно бе умрял при Коруна.

Или пък е бил прекалено високомерен, а тя — твърде бедна, без нужните връзки, за да пребори подобно различие.

О, по дяволите, какво си мислеше? Той затвори очи и потърка пулсиращата си глава. Това беше резултатът от многото години, прекарани в опити да измисли най-необичайните залози за свещените страници на книгата за залози в Уайтс… или от прекалено дългото време, прекарано в самота.

Започваше да става странен като леля Джозефин.

Входната врата отново се отвори и мис Портър излезе, последвана от върволицата й патенца. Всяка от тях носеше чантичка за ръкоделие, което им даваше вид на много работливи.

Бруно подбутна Джак.

— Това е вашият шанс да покажете на Бърди и мен как се прави, милорд.

Преди Джак да успее да измисли любезен и правдоподобен поздрав, мис Портър премина в нападение.

— Лорд Джон — каза тя, поздравявайки кратко. — С момичетата отиваме да скицираме. Щом се налага да ви се натрапим, то поне можем да извлечем най-доброто от ситуацията и да използваме допълнителното време в наша полза, чрез няколко доста необходими урока. — Тя отправи бърз поглед през рамо към повереничките си. — Ако можете да ни упътите към кулата, ще използваме пълноценно останалата част от утрото.

— Ще бъда повече от щастлив да ви покажа — предложи Джак, като се поклони леко и изобрази най-добрата си светска усмивка — онази, която завладяваше и най-коравите сърца. — Да прекарам сутринта с вас, прекрасни дами, би било най-голямо удоволствие за мен.

Галантното му предложение не успя да разтопи мразовития вид на мис Портър. Тя отстъпи крачка назад и се втренчи в него, а веждите й се извиха подозрително.

Или беше изгубил тренинг, или ледената обвивка на учителката се разпростираше много по-надълбоко, отколкото предполагаше.

— О, ще ни заведете ли, лорд Джон? — попита Талия. Изпълнените й с надежда думи й спечелиха укорителния поглед на Миранда.

— Много мило от ваша страна, милорд — отвърна мис Портър. — Но не искаме да пречим на задълженията ви тук. Сигурна съм, че ангажиментите ви към имението изискват вашето присъствие.

— О, разбира се, но смятам, че нещата са овладени…

Погледът й се плъзна към все още шляещите се работници и след кратък момент въздъхна.

Джак игнорира безмълвното й пренебрежение и продължи с галантността.

— Освен това, пътят през скалите може да бъде опасен. Би било небрежно от моя страна да ви позволя да минете оттам без придружител.

— Имаме си Брут — каза тя, като кимна към малкото сърдито куче. — Той е доста стабилен, уверявам ви.

Пренебрегнат заради един пес! Обидата й не остана незабелязана. Бруно едва потискаше усмивката си.

Джак вдигна пръст.

— Но Брут няма да може да ви забавлява с някои от интересните факти относно Тисълтън Парк и историята на нашата почитаема кула. Уроци, които могат да бъдат много поучителни за младите дами.

Мис Портър поклати глава.

— Не бих искала да ви се натрапваме, милорд, нито да се възползваме от новооткритото ви гостоприемство. Та вие ни казахте преди не повече от час „Нямам време да ви забавлявам или да ви разказвам местни истории“. — Тя скръсти ръце на гърдите си, сякаш го предизвикваше да възрази. Когато Джак не успя да измисли какво да каже, Миранда изпусна още една недоволна въздишка и избута момичетата покрай него и слугите му. — Кулата, милорд?

Това беше. След като мъжката му гордост беше напълно стъпкана от твърдото й практично токче, той си даде обет. В мига, в който това приключи, ще отида право в Лондон, за да овършея обществото така, че да ми осигури място в историята редом до Казанова и всеки друг велик развратник. Сърцето на никоя жена няма да бъде в безопасност от чара ми.

Включително и това на мис Портър? — подразни го ужасният гласец.

Младият мъж посочи към тясната врата в стената.

— Оттук и следвате пътеката. — Не успя да се въздържи и добави злорадо: — Внимавайте покрай скалите, склонът е много стръмен и долу има камъни. Би било ужасен срам, ако паднете.

Зад него Бърдуел го сръчка не много нежно.

— Вечеря, милорд. Поканете ги на вечеря.

Нима икономът не бе видял как дамата го бе насолила? Е, ако не друго, поне можеше да получи и последната частичка унижение наведнъж.

— Мис Портър — извика Джак след нея.

Възпитателката спря и бавно се обърна.

Той се изпъчи и каза:

— За мен ще бъде чест, ако вие и дамите се присъедините към мен за вечеря.

Младата жена изглежда искаше да му откаже, но той осъзна, че я е хванал натясно. Да откаже директно на предложението му би било грубо и една учителка по благоприличие никога не би си го позволила. Един бърз поглед към Бърдуел му подсказа, че хилещият се иконом е предполагал точно това.

— Ако все още сме тук, лорд Джон, това би било много мило — отвърна Миранда през стиснати зъби. След което тръгнаха и момичетата поведоха безгрижен разговор, докато учителката им вървеше напред, сякаш я водеха на екзекуция.

— Прекрасно — каза Бърдуел. — Вечерно парти. Чака ме работа. — Мъжът започна да изброява списъка си с приготовления, но внезапно спря: — О, боже!

— Какво има? — попита Джак.

— Не можем да ги нахраним с овнешко.

Бруно изсумтя.

— Казах ти снощи да не ги пускаш да влизат. Всички жени са еднакви. Пилешко и топло мляко. Всички искат това. Със същия успех можеше да пуснеш и французите!

За първи път Джак трябваше да се съгласи.

 

 

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги виждат и чуват от къщата, Миранда спря. Момичетата, заети да обсъждат за кого би било по-добре да се омъжат, обеднял херцог или богат барон, не забелязаха и се препънаха в полата й.

Възпитателката им остави около две секунди да се съвземат и се зае с разпита си.

— Незабавно ще ми кажете защо сме тук — настоя тя, готова да стигне докрай, за да разнищи плановете им.

— За да скицираме? — предположи Пипин.

— О, да, да скицираме — добави Тали.

Дори Брут заклати опърпаната си глава, сякаш също мислеше, че точно това е било намерението им.

Тя не им обърна внимание и протегна ръка към Фелисити.

— Тетрадката ви, мис Лангли.

Момичето пребледня и понечи да протестира, но стиснатата челюст на Миранда бе достатъчна, за да го накара да зарови из чантичката си за ръкоделия. Отначало опита да подаде скицника си, но учителката само поклати глава и кимна отново към чантата. С дълбока въздишка, девойката измъкна безценните си „Ергенски хроники“. Притискайки ги до гърдите си, тя отправи една последна молба:

— Мис Портър, това не е предназначено за четене. Лично е.

Младата жена почувства пристъп на вина, тъй като момичето държеше писанията си в такава тайнственост, на която дори Външното министерство можеше да завиди. Но ако някое от тези вятърничави, луди по титли девойки си мислеха за брак с лорд Джон, Миранда би извършила и държавна измяна, за да ги спре.

— Тогава няма да гледам нищо друго, освен страниците, отнасящи се за лорд Джон.

Пипин и Талия си размениха ужасени погледи.

О, да, значи бе на прав път.

— Но, мис… — възрази Фелисити.

Възпитателката протегна ръка.

— Сега!

Бавно и с нежелание, Фелисити отвори тетрадката и внимателно разлисти страниците, докато не стигна до записаното за лорд Джон. Тя гледаше встрани, когато подаде тетрадката, сякаш не можеше да понесе да види това светотатство.

На едната страница имаше скица на лорд Джон. Миранда предположи, че е дело на Тали, която беше най-талантлива от трите и умееше да пресъздава субектите с неестествен реализъм.

И ето го, почти както изглеждаше през онзи ден в Академията, с дрипавото сако и сресаната назад коса.

Значи тогава бяха шпионирали.

Но откъде и как? И защо бяха изминали толкова дълго разстояние, за да се озоват на прага му?

Поемайки дълбоко дъх, младата жена зачете статията, в търсене на отговори.

Тремонт, лорд Джон

Роден 1772 г., трети син на осмия херцог на Паркъртън (виж също Джеймс Тремонт, девети херцог на Паркъртън, Тремонт лорд Майкъл). Настоящо местонахождение: Тисълтън Парк.

Мис Портър погледна момичетата. Значи през цялото време са знаели, че лорд Джон е в имението. Вместо да отбележи това щастливо съвпадение, тя продължи да чете:

След като опозорил мис Миранда Мабърли, бивша възпитаничка на мис Емъри, лорд Джон бил напълно отритнат от обществото. Ако може да се вярва на слуховете, той не разполага с никакви доходи, взема участие в залагания и безразсъдно се поддава на различни изкушения. Той е развратник в най-лошия смисъл на думата.

И това беше мъжът, заради когото се бяха отклонили от пътуването си? Можеше само да предполага защо са решили, че си струва да го разгледат отблизо.

Лорд Джон, макар и стар за придирчивите стандарти на тези Хроники…

Миранда потисна усмивката си и се зачуди какво би си помислил той за това, че е описан като „стар“. Тогава прочете думите, които изтриха дори и намека за усмивка от устните й.

… е загърбил модерния градски стил и сега поддържа пиратски вид, който някои дами намират за привлекателен.

Пиратският коментар, предположи младата им възпитателка, вероятно бе дошъл от Тали, имайки предвид увлечението й по всичко варварско.

Макар възрастта и липсата на титла да го правят крайно неподходящ, беше забелязано, че той изпитва слабост към червени коси и изглеждаше силно впечатлен от мис Портър този следобед във фоайето.

Те са били във фоайето? Гледали са го как пристига… слиза по стълбите… взима я в обятията си.

Стомахът на Миранда се сви, когато започна да вижда как частите на странния им план се свързват и продължи да чете нататък, с надеждата, че подозренията й са грешни.

Така или иначе изреченията, които последваха, я тласнаха от изненада към смайване.

Като уважавана дама с отлични маниери и вече прилично наследство — ако може да се вярва на прислужницата на Сара Браун — мис Портър би била идеална съпруга за бивш развратник с ограничени доходи, като лорд Джон.

— А-а-аз? — успя да изпелтечи. — Идеалната съпруга за лорд Джон? Искали сте да ме обвържете с… с… с този… — Тя дори не можеше да изрече думата.

— Нехранимайко? — предложи Талия.

— Грубиян? — добави Пипин.

— Развратник — каза Фелисити, без да се разкайва. Сега, след като планът й беше разкрит, нищо не я спираше да говори направо. — Не може да се отрече, мис Портър. Вие с лорд Джон сте идеална двойка.

— Аз? — Младата жена поклати глава. — Не мисля.

Тали избърза напред, хвана я за ръката и я настани върху един голям камък.

— Знам, че е малко трудно за вярване, но той вече изпитва нежни чувства към вас.

Миранда изсумтя. От всички нелепи, безотговорни…

— Вярно е — каза Пипин. — Поне към косите ви. А ако харесва косите ви, е само въпрос на време да хареса и всичко останало у вас.

— Помислете, мис Портър — побърза да добави Фелисити. — Вие можете да сте лейди Джон Тремонт, господарката на всичко това. — Девойката погледна през рамо към наклонената стена и порутения замък отвъд и прехапа долната си устна. — Макар и в такова състояние — призна тя. — Но вие имате усет за тези неща, мис Портър. Бихте донесли значително състояние на лорд Джон. А точно вие най-малко имате правото да забравите кредото на мис Емъри: Дълг на всяка дама е да търси уважаван съюз.

Уважаван съюз с лорд Джон? Ето това беше абсурдно. Той не знаеше нищо за уважението, още по-малко за отговорността. Не беше ли отказал да се ожени за нея, когато Оксли прекрати годежа им? Не че тя искаше да се омъжи за един неверен негодник, но това говореше за характера му.

Защото не бе получила дори шанса да му откаже. Със сигурност щеше. Искаше да се омъжи за джентълмен, за почтен мъж. Не за развратник.

Лъжкиня, прошепна тъничък гласец. Щеше ли твоят благороден герой да те целува като лорд Джон?

— Обмисляли ли сте някога, че може би предпочитам да бъда почтена стара мома? — попита младата жена, като стисна ръце в скута си.

Фелисити й отправи поглед, който предполагаше, че подобна мисъл е пълна глупост.

Както и да е, помисли си Миранда, имаше други изисквания в дългия й списък, на които лорд Джон не отговаряше. За миг тя се затрудни да си спомни поне някое, но после, едно след друго, те се завърнаха при нея.

Елегантен… това беше смешно, имайки предвид опърпания вид на лорд Джон и порутения му дом.

Или начетен. Само ако в това се включваха картите за игра.

Добра компания? Бе демонстрирал възможностите си, когато им нареди да напуснат имота му.

Ами страстта?

Миранда скочи на крака, изплашена от познатата болка на желанието, която бързо се разля по крайниците й, когато свърза двете понятия.

Страст и лорд Джон… това беше опасна комбинация и не вярваше на обърканите чувства, които бе предизвикала у нея. Те се вслушваха в доводи и здрав разум, колкото сестрите Лангли.

А момичетата бяха стигнали толкова далеч, че не смееше да помисли какво биха направили през оставащото им време в Тисълтън Парк, ако можеха да продължат необезпокоявани. Или още по-лошо, в какво можеха да я убедят предателските й мисли.

Не, беше време да се сложи край на сватовничеството им.

— Макар да е похвално, че искате да ме видите прилично омъжена — всички се усмихнаха при комплимента й, но скоро радостта им беше потушена, — никак не е прилично да сватосвате хора без тяхно съгласие.

Пипин стрелна братовчедките си с поглед „казах ви“ и отстъпи крачка встрани от Фелисити, сякаш за да се отдалечи от предстоящото порицание.

Миранда се върна на въпроса и продължи:

— Не желая брак с лорд Джон и вие незабавно ще прекратите опитите си. — Тя погледна строго всяка една, докато накрая и трите не закимаха в знак на съгласие.

Но в очите на Фелисити имаше блясък, който предполагаше, че момичето не е готово да отстъпи, затова младата жена добави:

— Предлагам да прекараме известно време днес в преглеждане на сметките ви и после, ако и трите сте си попълнили колонките правилно, можем да скицираме прочутата кула.

Те изстенаха, тъй като никоя от тях не харесваше уроците по счетоводство, но не се оплакаха. Знаеха, че може да се наложи да събират и изваждат до края на живота си, ако не внимават.

— Елате насам — каза мис Портър и продължи надолу по пътеката.

Пипин тръгна бавно до нея.

— Разбирам защо не желаете да се омъжите за лорд Джон. Къщата му е ужасна.

Тали се съгласи.

— Толкова тъжно място.

— Да, но с подходящи работници и наставления може да стане съвсем прилична — каза Фелисити.

Миранда завъртя очи към небето. Момичето бе непоправимо.

— В негова защита, конюшнята му е достатъчно добра — рече Пипин. — Там има два великолепни жребеца. Странно е, че мъж с толкова оскъдни доходи притежава такива скъпи коне.

— Така е с мъжете като лорд Джон — отбеляза учителката им. — Влагат парите си в скъпи коне и вятърничави рискове, а не за благото на имотите си. За това мис Емъри ви предупреди да не се поддавате на развратници и безделници.

Тали се наведе и вдигна Брут, за да го носи на ръце.

— Всъщност можете ли да наречете лорд Джон развратник? — попита тя. — Не е ли доста стар за подобни неща?

Изобщо не, искаше й се да им каже Миранда. Той определено не беше контето отпреди толкова много години. И въпреки това, когато я бе държал в обятията си в Академията, дори за тези няколко мига се бе почувствала разтърсена и изкушена от чара му и от мъжката сила, която струеше от него.

Не, лорд Джон все още беше опасен развратник. И най-лошото от всичко бе, че като възрастна жена бе добре запозната със значението на това. Всяка частичка разум, която притежаваше, отлиташе в негово присъствие.

Сърцето й започваше да бие по-бързо, дишането й ставаше накъсано, краката й се подкосяваха.

Вероятно в това се изразяваше опасността на развратниците. Те оставяха една дама толкова нервна и разсеяна, че не бе способна да отблъсне порочните им намерения… И биваше привлечена от изкушението, което предлагаха, като от светлина на прозорец в бурна нощ.

Светлина, размишляваше тя, като онази, която разбойниците са използвали, за да примамят безпомощните кораби да се разбият в скалите.

Както и да е, Дивият Джак Тремонт може и да е бил дяволски негодник някога, но тя вече не беше на шестнадесет, а той не беше лъскавото конте отпреди.

Може би неговият позор беше нейно предимство…

Повървяха още няколко минути и завиха покрай скалите, когато пред погледите им изникна величествена постройка. Каменната кула се извисяваше на ръба на скала, ръбеста и недодялана, като пейзажа наоколо. Военен страж, който бдеше над Канала.

Долу, шумът от разбиващите се вълни приспиваше усещанията, докато над главите им чайки се издигаха и спускаха със силния бриз.

В кулата имаше нещо солидно и властно и същевременно диво и древно, сякаш криеше тайните на своенравния вятър, който можеше да стигне до звездите.

Омагьосани от гледката, те ускориха крачка, докато не стигнаха подножието й.

Фелисити се заразхожда покрай основите и погледна към далечния хоризонт.

— Бих се обзаложила, че от горе могат да се видят бреговете на Франция.

— Нека разберем — каза Тали и се запъти към вратата, преди мис Портър да я спре. Последното нещо, от което имаше нужда, бе някоя от тях да падне от отворен горе прозорец.

Но това нямаше значение, тъй като вратата беше заключена.

— Кой би заключил кула? — оплака се Тали. — Това е… е… негостоприемно.

Учителката им потисна смеха си. Със сигурност трябваше да са разбрали това от невъзпитаното посрещане на лорд Джон тази сутрин.

— Елате, дами — каза им тя. — Да се захващаме за работа.

Без да мърморят, трите момичета си намериха подходящо място за сядане и започнаха да събират и вадят разходите за пътуването им до днес. От собствената си чанта младата им възпитателка извади чифт недовършени чорапи и пропъди раздразнението си чрез успокояващия ритъм на плетенето.

Утрото мина бързо и накрая момичетата приключиха с досадните сметки. Фелисити се пресегна за „Хрониките“ си и делово вписа някои нови бележки — най-вероятно за лорд Джон, предположи Миранда. Тали извади скицника си и започна да рисува кулата, а Пипин взе любимото си издание на Билингсуърт и зачете на глас останалата част от статията за Тисълтън Парк. Изглежда къщата имаше своето място в историята, от създаването си след битката при Хейстингс, през времето на Елизабет, чак до Кромуел и завършваше с щедри хвалби за последната господарка, лейди Джозефин Тремонт.

— Чудя се какво се е случило с нея? — каза Пипин.

— Искате да знаете какво се е случило с лейди Джозефин? — долетя отговор. — Е, ще ви кажа. Старицата беше убита.

И четирите подскочиха и се обърнаха. На пътеката до скалите стоеше нисък, пълен джентълмен на неопределена възраст. Носеше моден жакет, яркочервена жилетка и износени ботуши. В ръката си държеше бастун.

— Извинете, сър? — попита Миранда, като се изправи и кимна на повереничките си да сторят същото.

— Момичето попита какво се е случило с лейди Джозефин и аз й отговорих. Беше убита. — Той закуцука, стигна до пейката, където мис Портър седеше допреди малко и се настани на нея. — Лейди Джозефин бе хладнокръвно убита ето там — каза мъжът, като посочи с бастуна към ниските храсти, които се простираха до ръба на скалата.

Тали ахна. При звука от покрусената му господарка, Брут, който хъркаше щастливо, откакто бяха дошли, се събуди. След като задуши въздуха, изглежда не му хареса това, което усети, защото незабавно скочи на крака. Когато забеляза непознатия сред тях, кучето ниско изръмжа и се спусна към него.

Джентълменът се изсмя, когато Брут започна да го обикаля и да лае.

— Какво, по дяволите, е това? — успя да изпелтечи той, като размаха солидния си бастун към Брут.

Тали се спусна напред.

— Кучето ми — отвърна тя и вдигна любимеца си далеч от него.

— Щом казвате — рече човекът, поглеждайки самодоволно животното. — Е, докъде бях стигнал?

— Убийството на лейди Джозефин — напомни му винаги практичната и целенасочена Фелисити.

— А, да, лейди Джозефин.

— Сър, моля ви — предупреди го Миранда. — Вероятно това не е история, подходяща за млади дами.

— Не е кой знае каква история, мис…

— Портър — каза тя. — А вие сте?

— Сър Норис Нешбит. Живея зад онзи хълм — посочи той с бастуна си.

Младата жена довърши представянето, давайки възможност на момичетата да упражнят уроците по обноски, ала едва бяха свършили, когато Фелисити настоя с въпросите си.

— Но щом лейди Джозефин е била убита, как би могла историята да не е интересна?

— Мис Лангли! — скастри я Миранда.

Сър Норис изсумтя и се изплю на земята.

— Мислиш си, че би трябвало да е, момиче, но както казах, няма много за разказване. Излязла е да се поразходи по тази пътека и никога не се е върнала. — Той поклати глава, тревожно леко движение, което предполагаше, че си има собствена теория относно начина, по който дамата бе загинала, и че с малко подканване от тяхна страна би бил щастлив да им я сподели.

— Никога? — подтикна го девойката и му даде точно това, което искаше.

Джентълменът поклати глава.

— Никога. Беше бурна нощ, почти като изминалата. Вятър и дъжд, които се надяваме да не ни връхлетят никога повече.

— Но какво е правела навън във вечер като тази? — Практичният въпрос, разбира се, бе зададен от Фелисити.

— Никой не знае — призна мъжът. — Лейди Джозефин сама си беше господарка. Не слушаше никого. — И потупа по земята с бастуна си. — Великолепна жена. Имаше очите на ангел и гласа на чучулига. Аз самият съм й предлагал безброй пъти, но тя винаги ми отказваше. — Той въздъхна и отново се изплю.

— Значи смъртта й е била инцидент — поправи го Фелисити.

— О, не, мис, беше убийство. На следващата сутрин откриха следи от борба. Очилата й бяха смачкани на земята, а храстите там бяха изкоренени.

— Не е точно доказателство за престъпление — настоя мис Лангли.

— Да, може би, но колко удобно, че веднага след това непрокопсаният й племенник наследи мястото и всичко останало. Много подходящо време, след като беше разорен и затънал до гуша в дългове.

Сега беше ред на Миранда да поеме дълбоко дъх, защото след намеците на сър Норис думите се надигаха в нея като внезапна буря.

Не е вярно.

Тя не знаеше защо изпита непреодолимата нужда да защити лорд Джон, след като бе извършил повече от достатъчно неща, достойни за осъждане. Но убийство? Абсурд.

— Милорд — каза младата жена. — Не мисля, че лорд Джон е способен на такова престъпление.

Зад себе си можеше да усети как момичетата кимат също толкова яростно.

— Познавате негодника, нали? — попита той и повдигна рунтавите си вежди, а устата му се разтегна в усмивка, която предполагаше нещо крайно неприлично.

Мис Портър отстъпи назад — заради убежденията си и гнусните предположения на мъжа.

— Не съвсем — излъга възпитателката. — Срещнахме го тази сутрин.

— Отседнали сме при лорд Джон — добави Тали с необмислено веселие.

— Отседнали сте при него? — Сър Норис отново се изплю. — Мис, не може да говорите сериозно. — Това бе отправено към Миранда.

— Страхувам се, че не е по наш избор — информира го тя. — Един дъб бе повален пред портата му и не можем да си тръгнем без конете и каретата. Скоро ще бъде отстранен. Кочияшът ни отиде до Хейстингс, за да ни осигури нов превоз.

Джентълменът се изправи и се приближи към нея, като я издърпа настрани и застана с гръб към младата им публика.

— Молете се да е така. Не мисля, че осъзнавате с какъв мъж си имате работа.

Миранда нямаше намерение да осведомява сър Норис, че знае точно какъв човек е съседът му. Не че този дебел нисък баронет се интересуваше от чувствата й.

— Той беше непоправим женкар в Лондон, мис. Тези млади дами може и да не познават подобен тип хора, но не мисля, че сте стигнали до тази възраст, без да сте научили това-онова за тях.

Миранда настръхна при удара. Тази възраст. Колко възрастна си мислеше този господин, че е тя? Докато мнението на момичетата, че Джак е стар, беше забавно, никак не й хареса, когато за нейните години бе дадена същата оценка.

Сър Норис продължи невъздържано.

— Ако чуете за безвкусните му чудовищни действия, косите ви ще побелеят. — Той й намигна, а рунтавите му вежди се сключиха. — Нека го кажа така. Никой от околността не остана доволен от факта, че той наследи всичко, а още по-малко, че се нанесе. — Ръката му, която допреди малко стискаше лакътя й, сега се плъзна и се премести на хълбока й. — И аз, мис, смятам, че можете да намерите по-добро място, където да отседнете с момичетата.

Вече раздразнена от коментарите за възрастта й, Миранда прие поканата и интимното му докосване с още по-малко самоувереност. А този противен мъж смяташе, че лорд Джон е неподходяща компания? Отдръпна се от него и пое дълбоко дъх.

— Поканата ви е любезна, но ненужна. Кочияшът ни ще се върне скоро и ще си тръгнем възможно най-бързо.

— Както желаете — отвърна джентълменът и сви рамене. — Но когато дяволският Тремонт започне да налита на момичетата, знайте, че аз съм съдията тук и с удоволствие ще се сдобия с причина да обеся копелето.

— Не мисля, че няколко часа в компанията на лорд Джон биха били пагубни за нас — каза му Миранда.

— Ще размислите — изсумтя мъжът. — Но отново ви предупреждавам, той е луд, колкото леля си. Язди из околността посред нощ, посещава „При Хенри“. А кой не би стоял далеч от тази къща през нощта, като знае, че е прокълната?

— Прокълната? — попита Тали. Очевидно беше подслушвала и бе чула достатъчно, за да се ококори и да притисне Брут до гърдите си.

— О, да, откакто е построена — обясни сър Норис. — Не се ли чудите защо има защитна стена около нея? Е, не е, за да пази от някого отвън! Казвам ви. Построена е, за да държи тези луди Тремонт вътре.

— О, не вярвам в подобни безумици — разпали се учителката.

— Щяхте, ако бяха ваши съседи. Заключват всеки луд, слабоумен роднина долу за векове. А голяма част от тези Тремонт са странни. Те са прокълнати. Прокълнати. А лорд Джон, той е най-лошият. Ще ви съсипе всичките, без да се замисли.

— Сър — каза младата жена, свивайки рамене. — Искам да ви уведомя, че лорд Джон ми даде думата си на джентълмен, че сме добре дошли в дома му.

Джак не бе сторил такова нещо, но вероятно щеше да е достатъчно, за да попречи на този стар сплетнически козел да разкаже на целия свят за неблагоразумното им домашно парти в Тисълтън Парк.

— Думата му! — излая сър Норис. — Думата му! — тросна се той пак. — Мис Портър, нали?

Тя кимна.

— Очевидно не сте помислили нито за своята репутация, нито за тази на повереничките си, тъй като ако бяхте, щяхте да преобърнете целия свят, за да ги измъкнете от онази къща. Запомнете думите ми — Дивият Джак Тремонт не е никакъв джентълмен.