Тери Лоурънс
Страст без край (2)

2.

Марси изкарваше колата от паркинга и продължаваше несъзнателно да притиска чантата към гърдите си. Чувстваше се объркана. Пред пълна с непознати хора зала беше разкрила любовната си връзка.

Винаги се бе гордяла със сдържаността си. Приятелите й се доверяваха, защото знаеха, че е дискретна. Но след един час, прекаран в компанията на Рей Крейн, спокойната и непроницаема Марси трепереше така, сякаш беше преживяла силно земетресение. Другите може би не разбраха какво бе имала предвид. Но не и Рей. За него беше повече от ясно. Не трябваше да му дава да разбере колко силно й бе въздействала срещата им.

Ако започнеше да изброява нещата, които никога не би трябвало да върши с Рей Крейн, списъкът щеше да се окаже доста дълъг.

Сега всичко се беше променило, каза си тя. Вече беше жена, а не момиче, пълно с мечти за живот, споделен с мъж, способен да си тръгне, без даже да се обърне назад. За десет години той не бе направил никакъв опит да я потърси. Тя живееше в същия град, в същата къща…

Все пак сега се беше опитал да започне разговор с нея, призна пред себе си тя. Не може да се каже, че се беше държала особено дружелюбно.

Загаси радиото с леко перване и натисна спирачки. Беше пред постройката, която служеше за офис и работилница на „Образци от миналото“. Преди тук бе гараж за три коли, а още по-рано, когато дядо й и баба й, смятани за най-богатото семейство в Дерби, бяха живи, сградата се използваше за конюшня.

Марси отвори едната половина на гаражната врата. Въздухът се цепеше от пронизителното виене на електрически трион.

— Близо десет градуса — извика тя. — Можеш ли да си представиш? Направо лято. Защо не пуснем малко свеж въздух в работилницата?

— Върна се значи. — Съдружничката й Сенди остави триона и вдигна нагоре предпазните очила. Те й стояха като лента и подчертаваха белия кичур в гарвановочерната й коса.

Едва ли можеше да се намери по-невероятна двойка партньори от тях двете, помисли си Марси. Тя открай време беше с руса коса, такава, за каквато примираха много жени, а кожата й получаваше слънчев загар дори през най-кратките лета в Мичиган. Сенди беше като абанос и сметана. Тя беше лепнала на Марси определението сдържана.

— Е? — попита съдружничката й.

Марси възбудено въртеше „френската“ си плитка. Чувстваше нервите си по-опънати дори от плитката си.

— Избраха ме.

— Ъ-хъ. Случаят интересен ли е?

Докато размишляваше как може една толкова чувствителна и изтънчена жена като Александра Миърс Ингъм да използва думи като „Ъ-хъ“, Марси машинално остави чантата, окачи сакото си и облече ябълковозелена престилка.

— Злоупотреба с обществени средства.

— Не звучи като убийство, но може да се окаже интересно.

— Говорим за действителни хора.

— Значи ще бъде по-пикантно, отколкото в книгите. Те бяха ли там? Не пристигна ли вкупом цялото семейство на ответника и съкрушената му съпруга с бебе в ръце, за да предизвика съчувствието ви?

— Семейство? — Марси си спомни как реагира, когато Рей беше отговорил погрешно на въпроса за семейното си положение. — Не забелязах.

— Не си забелязала? — Сенди зяпна удивена.

Тъй като предприятието беше нейно вече от пет години, Марси бе придобила опит и знаеше какво трябва да се прави, когато искаше да си даде вид, че работи. Прерови една купчина сметки. Как би могла да си признае, че през по-голяма част от следобеда вниманието й бе приковано върху мъжа до нея. Тя грабна една фактура.

— Как върви работата със семейство Уолтън?

Поправяха една отдавна запустяла фермерска къща за семейство на име Уолтън. То обикновено предизвикваше поне една сентенция от страна на Сенди. За жалост този път Марси не беше преценила добре момента — бе сменила темата твърде бързо. Сенди се беше изправила и я изучаваше.

— Мисля, че няма да е зле да проветрим за малко — започна да обяснява Марси, без да я питат, като гледаше навън през отворената врата. Пещта над главите им може би излъчваше повече топлина от обикновено, но бизнесът процъфтяваше и можеха да си позволят това малко разточителство. Освен това Марси се нуждаеше както от смяна на темата, така и от смяна на сезоните. Пролетта означаваше ново начало. Разтърка с длан рамото си, за да прогони тръпките от хладния въздух.

После сграбчи друга фактура. Ако имаше нещо, в което да е добра, то беше гмуркането в работата и „оставането под вода“, както често се оплакваше Сенди.

— Човекът на семейство Уолтън се обади тази сутрин, преди да тръгна за съда. Питаше за онези первази. Както направих и аз преди минута. Намек, нали?

— Това не е ли той? Ей онзи, дето идва нагоре по алеята към къщата? — попита Сенди.

— Да му се не види! — Марси не беше в настроение да спори с избухливи клиенти.

Погледна през източния прозорец и видя колата, паркирана до портала. Сребрист мерцедес. После чу стъпките по чакъла. Той бе почти пред вратата. Сърцето й подскочи и тя го усети чак в гърлото си. Разпозна стъпките, които се беше ослушвала да чуе през много потайни нощи преди години.

Рей Крейн изпълни входната врата.

— Добър ден, дами.

— Добър ден, господин Крейн — каза Марси със скръстени ръце. Гласът й прозвуча спокойно. Дори бе наклонила леко глава настрани, като проява на известен, но не чак толкова голям интерес. Мислено си представяше майка си в същата поза, когато някой дързък търговец, на когото прислужницата не бе успяла да пресече пътя навреме, я изненадваше в къщата. В някои неудобни моменти заучените маниери бяха повече от необходими. Зад тях човек можеше лесно да се скрие. Марси погледна Рей в очите. Първата й задача бе да разсее представата за някогашното разглезено от съдбата момиче, която той може би все още пазеше за нея.

— Може ли да вляза? — Гърленият му глас прозвуча приглушено.

— Разбира се, заповядай. — Марси чувстваше как става все по-напрегната.

Той прекрачи прага. Беше метнал сакото си на рамо, а вратовръзката му висеше свободно с разхлабен възел.

— Марси! — Погледнаха се в очите. Само това.

— Извинете — изчурулика Сенди и наруши напрегнатото мълчание. С няколко первазни летвички в ръце, тя се отправи към вратата.

— Да ви помогна ли да ги занесете? — предложи Рей.

— Не, ще ги занеса само до камиона си. Извинете, моля.

— Позволете ми все пак. — Рей излезе навън с нея.

Марси спря мислено да осъжда Сенди за непрекъснатото й дърдорене и мълчаливо й благодари за полученото моментно облекчение. Незнайно как, но Сенди беше преценила правилно, че Рей е от онези мъже, които никога няма да останат безучастни при вида на жена с тежък товар в ръцете. Но откъде можеше да предположи какво е направил Рей днес? Маневрата на Сенди беше прибавила още няколко минути към десетте години.

Марси чу как моторът запали и камионът тръгна надолу по алеята.

— Каза да ти предам, че ще бъде в Уолтън Маунтън — каза Рей и пристъпи вътре през полуотворената врата. — Това шега ли е?

— Боя се, че не. — Марси отвърна на усмивката му в отговор. — Така го наричат собствениците.

— Така значи. — Той нямаше намерение да запълва пространството, времето или разстоянието на годините с приказки. Може би си спомняше, че Марси не понасяше да се мълчи, също както и той не можеше да гледа как жена пренася дървени летви, без да й помогне.

— Изненадах се, като те видях днес — остана вярна на себе си Марси.

— Несъмнено — ухили се той и бръчките по лицето му станаха по-изразени.

Марси се изчерви. Добре, това че я беше сварил неподготвена, не означаваше, че трябва да знае колко разстроена е била след това. Вече доста беше порасла и можеше да се справи.

— Даже не знаех, че си в града.

— Тук съм от известно време.

Това можеше да означава седмици или месеци. Изпита странна тревога, че не беше научила.

— Била ли си съдебен заседател преди? — попита той.

Само когато съдих теб, помисли си тя. Но стига! Достатъчно се беше укорявала за тази своя грешка.

Пръстите й ровеха в купчината квитанции на бюрото, които с часове беше преглеждала.

— Извикана бях за един случай на шофиране в пияно състояние преди няколко години. Той се призна за виновен, без да се стига до съд.

Нямаше смисъл да се прави на заета. Той винаги разбираше състоянието й. Но тогава, преди години, дори не си беше направил труда да я разбере.

Сега я наблюдаваше полуусмихнат. „Познавам те добре, но съм любопитен да видя как ще постъпиш“ — говореха очите му.

— Този може да се окаже по-интересен. — Гласът му си беше същият, може би само малко по-гърлен. Беше станал висок и снажен. Слабият младеж вече беше силен и широкоплещест мъж.

Очите му бяха същите, каквито си ги спомняше — лешникови, но по-внимателни и предпазливи. Тя отмести поглед. Боеше се, че може да види в тях нещата, които й бяха липсвали, страхуваше се да не разпознае болката, която вероятно му бе причинила — а може би отсъствието и на двете.

— Ще останеш ли дълго в Дерби? — продължи разговора тя.

— Гостите в хотела обикновено не ги канят за съдебни заседатели.

— Разбира се, прав си. — Марси мислено се укори за недосетливостта си.

— Подписах договора си като наемател преди шест месеца. Смених си шофьорското удостоверение. Ето откъде попълват списъците си сега. После се появи един спешен проект в Акрон. Едва успях да си пренеса мебелите. За щастие появил съм се тук точно навреме, иначе нямаше да мога да се отзова на призовката и сигурно щяха да пуснат шерифа по петите ми.

— Едва ли — засмя се и тя. Ако се съдеше по мерцедеса, паркиран пред външната врата, полицията едва ли щеше да спре този внушителен, макар разпуснат на вид господин за нещо друго, освен превишаване на допустимата скорост.

— Още ли караш така бясно?

Той кимна бавно, сякаш придаваше особено значение на думите й.

— В противен случай няма да мога да стигам навреме от един строеж до друг. И без това билетите не се приспадат от сумите за облагане. За мен във всички случаи са разходи. Изглеждаш добре, Марси — каза той тихо, но убедително.

Беше сигурна, че изглежда притеснена и че опасенията й от разговора с него бяха прозрачни, но все пак кимна да благодари.

— Ти самият изглеждаш чудесно. Много мило от твоя страна, че се отби. — Опитваше се да придаде безразличие на гласа си, като бъде по-учтива, но въпреки това начинът, по който го каза, я издаде.

— Чудех се дали все още живееш тук. — Той се окашля и пристегна връзката си. — Имаш ли нещо против да поразгледам?

Беше истинска работилница, а не показен магазин, пълен със стоки за търговия на дребно. По стените бяха облегнати стари врати със старинни орнаменти и изработка. Оборудването беше първокласно и явно се използваше. Предпазни пластмасови очила висяха над работната маса, виждаха се стърчащи дръжки на четки от буркани с терпентин и разни химикали. Вентилацията сигурно беше много добра, защото изпаренията не се усещаха, но даже и да нямаше, на Рей не би му направило лошо впечатление. Винаги беше живял с миризмите на ново строителство, а и обичаше да работи с дърво.

„Погали с ръка това.“ Думите се върнаха при него заедно с образа на деветнайсетгодишната Марси. Бледата й ръка с дълги пръсти галеше една дъбова врата, фино изшкурена на ръка. Рей беше я покрил със слой оцветяващ лак. Дървото беше го попило и беше оживяло — с мек златист блясък. Ръцете им се докосваха.

Рей се изкашля. Обикаляше с ръце на кръста.

— Виждам, че обичаш дървото.

С дървото е лесно, мислеше си Марси. Ако се отнасяш добре с него, му проличава.

— Изпълняваме поръчки и поправки на мебели, реставрираме всичко старо, което може да се спаси. Онова там е полица на камина от началото на века.

Той се опита да скрие усмивката си, затова погледна капандурата над главата си.

— Може ли да попитам какво смешно има в това? — Не й харесваше, че гласът й звучеше обидено и че раменете й бяха приведени. Въздъхна дълбоко и се отпусна, така че да промени и стойката си, и гласа си.

— И сам мога да видя това, Марси. Но както каза съдията, благодаря за рекламата. — Намигна й. Стана му приятно от начина, по който тя отмахна един косъм от лицето си.

— Толкова ли се хваля?

Той сви рамене.

— Не си раздала визитната си картичка на съдебните заседатели. Смятам, че това все пак е нещо.

Разсмя я. Добро начало. На какво — и той не знаеше.

Стига толкова празни приказки. Беше тук, за да използва случая и да продължи оттам, където беше спрял някога. Не беше необходимо да кара бясно по улиците на Дерби и да се опитва незабелязано да проследи колата й, след като напусна паркинга пред съда. Скоростта от петнайсетина километра над допустимото едва ли би могла да скъси разстоянието от десет години. Колкото и време да минеше, въпросът обичала ли го беше изобщо, който сега отново го вълнуваше, си оставаше без отговор.

— Мислех, че можем да си поговорим — каза той.

— Това и правим — мило отвърна тя и посочи стаята с плавно движение на китката на ръката.

Би се заклел, че въпреки острата миризма на стърготини, усещаше парфюма й. От затоплената й кожа лъхаше особено деликатен, възбуждащ мирис. Може би всичко бе плод на въображението му, само смесване на хладния въздух с топлия, който се спускаше от нагревателя над главите им.

Изглежда, не беше престанал да й се възхищава, помисли си той.

— Май не си говорим като стари приятели, които отдавна не са се виждали.

— Не, не си говорим като…

Беше се заела с порцелановата брава на една прясно боядисана врата. Той почти усети хладината на порцелана, когато ръката й обхвана топчето. Металното езиче на ключалката се беше износило съвсем. Тя си убоде пръста на него.

Стомахът му се сви, като погледна надолу и забеляза колко прашна е обувката на вдигнатия му крак. Дали Марси беше забелязала това в съда? Трябваше да си лъсне обувките с някой парцал, преди да влезе в сградата. Едва се сдържа да не го направи сега. Не беше дошъл да я впечатлява. Ако беше адвокат, би могъл просто да зададе въпроса. Един съвсем прост въпрос. Но се поколеба, потърси нещо друго, за което да се хване.

— Изненадан съм, че си спомни за бързото ми каране.

— Спомням си стария ти камион. — Тя се засмя и поклати глава.

— Сега е мерцедес.

— Вече забелязах — безизразно каза тя. — Сигурно печелиш добре.

Беше работил дяволски много. Неприятно му беше да смята, че се налага да го доказва. Отстъпи крачка назад. Разглеждаше мертеците, но не знаеше дали това, което вижда, му харесва.

— Сама ли ръководиш работата?

— Александра ми е съдружничка.

— Това ли е всичко?

— Исках малка компания. По-лесно се упражнява контрол. — Тя бе жена, която обичаше да контролира — дори самата себе си, и държеше това да се знае. — Стана така, че не можех да взема повече хора. Човек не става богат от поправка на стара дървения.

— Глупости. Можеше да се заемеш с каквото пожелаеш, винаги съм го знаел. Имаше цели. Затова те харесвах — добави той.

Думата „харесвах“ увисна във въздуха. Тя я остави да се извива и обръща заедно с прашинките.

Марси наруши мълчанието.

— А твоята компания?

— Корпорация Крейн. Строим търговски центрове, учреждения. От това може да се забогатее. В момента строим търговския център в „Скалистия поток“ в южната част на града.

— Вие ли го строите? — Тя бе истински впечатлена.

Рей замълча, за да подсили ефекта. Питаше се дали това имаше чак толкова голямо значение.

— „Уилкърсън и съдружници“ получи поръчката, но се договори с нас за изпълнението на основната й част.

— Доста внушителен проект.

— Правили сме и по-големи, но и този си го бива. — Е, трябваше да признае, че му стана приятно от това. Строителният работник се беше завърнал като преуспял бизнесмен, преуспял благодарение единствено на себе си.

— Няма ли да имаш затруднения с работата си, докато си съдебен заседател?

— Все още ли се опитваш да изкараш един от нас от журито на съдебните заседатели? — Тя съвсем съзнателно му отправи една от най-чаровните си усмивки. — Не си прави труда, защото секретарката ми вече опита. — Това бе станало, защото не бе предполагал с кого щеше да бъде в журито. — До април земята ще бъде заледена, така че сега е невъзможно да започнем изкопните работи. Съдията не би ме освободил.

— Винаги си възнамерявал да имаш голяма компания — припомни му тя. — Ходеше и на вечерно училище.

Правеше се на благовъзпитана и учтиво поддържаше разговора. Може би не трябва да очаква повече от нея този път. Учуди се, че вече планираше следващия.

— Да, ходех — измънка той — на училище, работех… и броях годините, през които не се нуждаеше от мен.

— Сигурно си много горд?

— Това означава ли, че вече сме равни с теб? — тихо попита той.

— Рей.

— Едва ли би могло.

— Не исках да кажа такова нещо.

— Не е нужно да ми се обяснява, че сега, когато имам пари, съм подходящ, скъпа.

— Не бе необходимо да идваш тук след толкова време, за да ме обиждаш. — Очите й горяха студено.

Той не отговори. Наблюдаваше я как се загръща плътно с работната манта и скръства ръце на гърди. Може би ще успее да намери начин да проникне зад тази безупречна фасада.

— Ако това е наказанието ми, може да го спестиш — каза тя, леко вирнала брадичка. — Отказвам да се чувствам виновна за нещо, което съм сторила като момиче преди десет години.

— Виновна? — Той вдигна учудено вежди. — За бога, защо трябва да се чувстваш виновна, Марси? Ти беше вярна на принципите си.

— Които, предполагам, си смятал за повърхностни.

— Деветнайсетгодишните обикновено не са особено задълбочени.

Той тръгна към нея и спря чак тогава, когато тя изпита желание, но не посмя да отстъпи назад.

— Тогава защо се върна?

— … ако не за да те накажа ли? — Самата мисъл го накара да се усмихне. Тя си беше същата странна комбинация от решителност и уязвимост. Никога не беше успял да я прецени съвсем точно. Може би в това се състоеше причината да се провали тогава. Имаше едно проклето бяло петно в отношенията му с Марси Корвил. Наистина ли го беше заблудила така, че да повярва в нейната любов? Беше го използвала и отхвърлила. Защо тогава се чудеше обидено? Толкова ли добра актриса беше, или пък той си остава същият глупак?

Май единственото, което беше предвидил досега, бе, че в близост до нея устата му щеше да пресъхне.

Наблюдаваше я как преглъща. От движението бледата й шия трепна. Дали и тя изпитваше същото? Напрежението на хора, които са били повече от близки. Познаваха чувствата, страховете, плътта си. Знаеха твърде много, за да играят тази игра. Той разбра какво трябва да направи.

— Върнах се, защото исках да ти кажа здравей. — Той я гледаше в очите, които се разширяваха, докато накрая устните му докоснаха нейните. — Здравей, Марси.