Тери Лоурънс
Страст без край (11)

11.

Марси преглътна. Тялото й все още усещаше ласките му, но сърцето й изпитваше някаква липса. Очакваше да й каже нещо.

— Никога не съм бил от тези, които молят — нежно каза той, като внимателно подбираше думите си. Същевременно в съзнанието му звучеше: „Бях дяволски близо до моленето. Затова предпочетох да си ида“, но продължи: — Не можех да си позволя да бъда такъв, какъвто ти желаеше да ме имаш тогава.

— Но аз страшно те желаех такъв, какъвто беше, даже страшно много.

— Мислиш ли, че щеше да се получи?

— Вероятно не.

Той я погледна с кисела усмивка.

— Тогава защо се измъчваме за нещо, което е станало преди десет години?

— Защото то в действителност не е умирало. Все още има нещо между нас.

— Повече от всякога, ако питаш мен. — Той погали страната й.

— Не питах, аз ти казвам. — Той усещаше топлите й устни, които не спираха да изследват всяко кътче от тялото му.

— Какво смяташ да правим?

— Познай.

Огънят пращеше, коминът стенеше. Килимчето, на което бяха легнали, я бодеше. Дъхът и устните им се срещаха, ухаещи на гъстото червено вино, което беше донесъл. Чашите бяха на пода до тях.

Искаше й се да посегне и да ги отмести, за да не ги счупят. Беше донесъл твърде красив кристал само за един уикенд сред природата. Как можеше да не обича такъв мъж? Тя хвана лицето му в шепите си и го разтърси.

— Как си могъл да си помислиш изобщо, че не си бил достатъчно добър за мен?

— С тази мисъл ставах и лягах, хранех се и дишах една година след това. Кого мамех? Ти беше и си оставаш най-красивата, най-сексапилна, богата…

— Спри вече.

— Дългокрака, вълнуваща, вбесяващо безукорна жена.

— Сериозно ли говориш?

Той целуна гърдите й.

— Бих казал, че това, което правим, е доста сериозно.

Дъхът й секна.

— А ти… — Но не й достигна смелост. При цялото й достойнство, възпитание и вродено чувство за такт, тя все още не можеше да се насили да попита мъжа, с когото щеше да прекара целия уикенд, дали я обича. — Изобщо някога…

Рей замълча. Не беше нужно да си гений, за да се досетиш какво искаше да знае тя. Само глупак не би го разбрал. Той преглътна ругатнята, която отправяше към самия себе си заради своята безчувственост в онези години.

— Марси, обичах те тогава. Съжалявам, че изобщо съм те накарал да се съмняваш в това.

— Благодаря ти, скъпи мой.

— Обичам те и сега.

Гърлото й беше така стегнато, че можеше да му благодари само с целувка.

Рей посегна към чашата си. После я опря до устните си. Беше топла от огъня.

— Не ни е нужна топлина — прошепна тя.

И показа какво имаше предвид. Рей би могъл да се закълне, че пръстите, с които го докосна, изпратиха ток право в сърцето му.

За него усещането беше върховно. Съзнанието на Марси възприемаше едновременно много неща. Чукането на дъжда по покрива. Диванът до тях. Килимчето, затепано и протрито от дългите години употреба, което сега я жулеше. Усещаше ръцете му. Чуваше ударите на сърцето му. Учестеното му дишане.

Гласът й после сякаш дойде някъде отдалеч.

— Отвътре ме караш да танцувам така — тихо каза тя, вперила очи в игривите пламъци на огъня. — Точно като тях.

Той зарови пръсти в косите й:

— Който е вплел злато в слама, трябва да е получил вдъхновение от теб.

— Какво искаш да кажеш? — мързеливо попита тя с дяволита усмивка.

— Не знам, но звучеше добре.

Тя се засмя. Усещаше тялото му до своето.

— Защо изглеждаш така… самодоволен?

— Щастлив съм. Получих всичко, което някога съм искал, и то точно тук.

Нима това бе всичко, което е чакал? Нещо я присви близо до сърцето. Не му обърна внимание.

— Мисля си…

— Можеш да мислиш след всичко това? Ти си жена, нещо съвсем различно.

Тя го перна заради шегата.

— Мисля за бъдещето — каза тя.

— Нашето ли?

Тя кимна. Доволна бе, че беше тъмно. Огънят беше утихнал и я осветяваше съвсем слабо. Ако се вживяваше прекалено в тази история, ако очакваше твърде много от нея, по-добре бе той да не вижда нейното унижение. Но не желаеше да мълчи. Трябваше да попита, даже и да означаваше излишно прибързване.

— Това, което ни разделяше, вече не е валидно. И двамата преуспяваме. Даже ти далеч повече. Ако се бяхме срещнали сега, нямаше да има нищо, което да ни разделя.

Тя се ослушваше с широко отворени очи в тъмнината.

— Права си — каза той. Говореше тихо. Тя не можеше да разбере точно какво мисли. — Ако се бяхме срещнали сега, ти сигурно щеше да смяташ, че съм съвсем различен от човека, който някога бях.

— Значи няма проблеми. Няма прегради.

— Класови не. Ела в леглото. Ще измръзнеш.

Леглото бе по-студено и от пода. Сгушиха се, за да се стоплят. Марси беше съвсем будна. Мислеше гласно и си поставяше цели, които да постигне с мъжа до себе си.

— Би трябвало да запишем това.

— Да донеса ли черната дъска и тебешира?

— Заяждаш се, защото ти се спи. Ще го запомня. Първо: трябва да сме честни един с друг.

— Ъ-хъ.

— Второ: да говорим редовно, даже всяка вечер, ако е необходимо, да говорим за всичко, което може да ни притеснява.

— Трето — добави, мънкайки, Рей, — да се любим редовно, всяка вечер, ако е необходимо.

— Ти ми се присмиваш.

— Чакай, всичко ли трябва да планираме сега?

— Определянето на някакви цели прави нещата по-ясни. Показва ти какво искаш от живота.

— Същата стара Марси. — Той я захапа за рамото. — Ами ако знам какво искам?

Взе чашата с вино и отпи малко.

— Не можеш да живееш само за момента — каза тя.

— За такива моменти мога, и още как. — Рей плъзна ръка по корема й. — Можем да го обмислим утре, когато направя план карта на ерогенните ти зони.

Засмяха се. Скоро Рей заспа. Марси остана дълго да лежи будна в нощта. Размишляваше за това как отстъплението и триумфът можеха да се съчетаят в един акт, в който отдаването се превръщаше в получаване, а две тела се сливаха в едно.

Бе усетила нежеланието му да говори за бъдещето, затова мълчаливо си даде клетва: той никога повече няма да има повод да се съмнява и в нея, и в себе си. Бил решил, че не е достатъчно добър. Болезненото чувство на вина й подсказваше, че тя бе основната причина за това. Повече нямаше да има такова нещо. Беше горда с всичко, което бе постигнала сама, но два пъти по-горда беше с Рей.

Едно стихче от някаква песен за герои се носеше в съзнанието й, докато се унасяше в прегръдката му. На сутринта щеше да му каже, че той бе нейният герой.

* * *

Успа се. Тя, родената с будилник в главата си. Сенди постоянно я дразнеше с думите: „Винаги точна, винаги с резервни комплекти игли и конци, с резервна кърпичка, мехлем за устни. И нито един непригладен косъм“. Това не важеше днес.

Марси се усмихна мързеливо и прокара пръсти в косата си. Тя май бе разпиляна навсякъде. Трябваше ужасена да скочи от леглото и да направи нещо с нея, преди Рей да се е върнал. Но ръцете й не я слушаха. Те се отпуснаха над главата й, а пръстите започнаха да си играят с кадифените кичури.

Той бе станал поне преди час. Беше го усетила. Хладината, която остана след него, не бе като тялото му, но бе приятна. Снощи тялото му й принадлежеше. Само при мисълта…

От кухнята се чу шум на тракащи тенджери и тигани. Марси подуши леко, после пое въздух дълбоко и продължително.

— Будна ли си? — извика Рей от другата стая.

Чу го да си тананика в кухнята. Сети се, че всъщност не беше му отговорила. Нека да си мисли, че отново е заспала. Защо ли пък да не подремне още някоя минута? В края на краищата нали Сенди много ентусиазирано й говореше за това как Дейвид й поднася закуската в леглото. Защо да не изчака и тя закуската в леглото? „Семеен живот…“ — обичаше да припява Сенди с онази усмивка, за която Марси така й завиждаше.

Семеен живот. Замисли се за значението на тези думи под горещите струи на душа. Щяха ли да се справят с него? Дали изобщо бяха способни да се справят с бъдещето си? Може би — ако не забравеше за решението си да му каже колко много се гордее с него.

Стратегия, която майка й сигурно би одобрила. „Показвай интерес към работата на мъжете — казваше тя. — Те обичат това.“

Марси се изкикоти. Само като си помисли човек — тя да преследва някакъв мъж.

— Тук ли си? — Дрезгавият му тъжен глас я стресна.

— Да — отговори бързо. Разделяше ги само матираното стъкло на вратата.

— Донесох ти кърпа.

— Благодаря.

Кърпата бе пухкава и уханна. Беше я затоплил край печката. Чу се затваряне на врата. Беше излязъл.

— Обичам те, мамо — тихо каза Марси и зарови лице в кърпата, приготвена за нея с внимание и нежност, каквато нейният суров мъж рядко показваше открито.

* * *

Марси изтича в голямата стая с ясното съзнание, че е облечена само с една негова риза, дантелените си гащички и някакви топли къси чорапи. Беше се запътила да го прегърне, но това, което видя на масата, я накара да остане на мястото си.

— Колко палачинки ще правиш?

— По-добре си сложи нещо, преди татко да е влязъл.

— Татко?

— Татко е тук, за да ми помогне да открием сезона на вилата.

— О! — Освен че имаше три чинии, столовете също бяха три. През прозореца тя забеляза още една кола, паркирана до тяхната.

Тяхната кола.

— Той знае ли? — попита тя.

Рей се засмя на изненаданото й изражение.

— Съвсем скоро ще научи.

Вратата с мрежа изскърца. Преди кухненската да я последва, Марси тичешком се върна в спалнята. Трябваше да облече нещо по-прилично. Чу гласовете им.

— Здрасти.

— Извади ли нещата от колата?

— Повечето от тях.

— Можех да ти помогна след закуската.

— Не, сине, справих се. Момчетата на чичо ти Тед може да се появят по-късно. Но нали ги знаеш. Я дойдат, я не.

Рей вдигна глава, щом Марси се появи отново.

— Татко? Бих искал да ти представя Марси.

Марси се насили да се усмихне и пристъпи с протегната ръка.

— Господин Крейн, приятно ми е да се запознаем.

— Ъ-ъ… здрасти, госпожице. — Той се ръкува с нея внимателно, като държеше ръката й, сякаш бе фин порцелан.

Марси като че ли излъчваше сияние. Той беше почти колкото Рей на ръст и много си приличаха. Имаха почти еднакви скулести лица, макар по-възрастният Крейн да беше по-набит, не така издължен като сина си.

— Рей спомена, че обикновено отваряте вилата на Великден. Ще дойде ли и госпожа Крейн?

— Тя е вкъщи с Мици. Води я на доктор вече цяла седмица.

— О, съжалявам!

— Мици е кучето — обади се Рей.

— Обича го това проклето куче — добави господин Крейн. — Пудел. — Той почти изплю думата. — Ако имаше внуци, и след тях щеше да ходи по същия начин.

Марси се засмя истински развеселена. Баща му почти се беше изчервил. С лъжицата в ръка, Рей им махна да седнат.

— Да помогна с нещо? — предложи Марси.

— Продължавай да очароваш баща ми — измънка й Рей и я целуна зад ухото. После я отпъди обратно на масата.

След няколко минути тя вече бе научила доста подробности за семейството. Рей й се възхищаваше. Даже и в прости дрехи тя изглеждаше толкова естествена, толкова привлекателна. Яката на бялата й памучна блуза бе леко вдигната и подчертаваше дългата й шия. Златистата й коса бе прибрана високо отзад на конска опашка. Класическо! А и изглеждаше страхотно в тези джинси.

Той се опита да си спомни колко стари бяха дрехите, с които се бе облякъл сутринта. Джинсите бяха поне от четири години, а ризата му още по-вехта. Беше топла и здрава, но външният й вид явно не бе впечатляващ.

Изглежда, това не притесняваше Марси. Тя се чувстваше добре във всякаква обстановка, включително и в неговото семейство. За разлика от него, ако се бе срещнал с нейните родители, макар това да бе невъзможно сега. Опита се да не обръща внимание на разконцентрираните си мисли и се зае по-старателно с наденичките в тигана.

Всеки, който познаваше Марси, щеше да се изненада, това поне бе сигурно. С него тя ставаше по-весела, по-жизнерадостна, по-сексапилна от представата, която беше създала за себе си.

— Сигурно много се радвате на успехите на Рей — каза тя и привлече отново вниманието му към разговора.

— О, да. Той напредна много, откак напусна чичо си Тед. Е, онова беше само лятна работа. — Баща му щастливо се хвалеше за участието на сина си в управителни съвети, официални вечери, влиянието, което упражняваше. — Разбира се, сега иска да се премести в Дерби. Досега не беше се решил. — Господин Крейн се усмихна на Марси.

— Татко… — Рей глътна малко портокалов сок.

— Той ме води два пъти седмично на обяд в онзи местен клуб. И ме разкарва със самолета си.

— Самолет? — Марси бе истински впечатлена.

Рей изсумтя и наля олио в цвъртящия тиган.

— Никога не ми е казвал, че е толкова преуспял — измънка тя. Виждаше го в нова светлина, това беше ясно.

— Не е някогашният пършив жокей — кротко подметна Рей.

— Стигнал си толкова далеч.

— Само за да се върна там, откъдето започнах. — Погледът му се спря на нея, мътен и неузнаваем.

Марси усети, че нещо не е наред. Но комплиментът й беше съвсем безобиден. Тя се опитваше само да каже…

— Знаеш ли — отново заговори баща му, — и аз малко му се чудя на сина ми. При цялото богатство, което има, човек би си помислил, че цяла сюрия момичета ще тичат след него.

— Радвам се, че не го правят — учтиво отговори Марси. Усещаше някакво напрежение, но не от споменаването на други жени. Рей бе съсредоточен в готвенето.

— А ти с какво се занимаваш Марша? — попита я баща му.

— Казвам се Марси — нежно го поправи тя. — Марси Корвил. — Тя му подаде ръка отново.

— Корвил? Така ли?

Рей дръпна стола си и седна рязко.

— Яжте, приятели.

Баща му се окашля, почука с ножа по ръба на чинията си, направи всичко възможно да привлече вниманието му върху себе си. Рей му подаде маслото, без да го погледне.

— Корвил — повтори тихо господин Крейн по-скоро на себе си, отколкото на някой от тях. После стана и откъсна ъгълче от салфетката. — Седя тук през цялото време с машинно масло по ръцете. Няма да направя добро впечатление, нали, сине?

— Не се тревожи.

— Знаеш как са тези неща. Искам да изглеждат добре заради дамата.

Рей гледаше гневно в чинията си и чак скърцаше със зъби, като дъвчеше.

— Да, знам.

Като се нахраниха, бащата на Рей се извини.

— Трябва да погледна какво е станало с мотора на лодката през зимата. Стои на открито от януари.

— Няма му нищо.

— Все пак да проверя. — Вратата се тресна след него.

Марси не бе виждала Рей така вглъбен в себе си. Усети, че сега не беше моментът да го пита. Нещо не на място ли бе казала? Или просто се цупеше? Това, че бе заложила на чувствата си, не означаваше, че трябва да бъде свръхчувствителна.

— Какво ще кажеш да измия чиниите? — предложи тя. — Така ще можете да погледнете мотора заедно.

— Добре — изсумтя Рей. Остърга остатъците, натрупа чиниите и преди да излезе, спря точно зад нея. Прегърна я през талията. — Косата ти ухае страхотно. Исках просто да ти го кажа.

Сърдечният комплимент не разсея необяснимо мрачното му настроение, но все пак беше нещо.

— Благодаря. Ако не беше такава ранна птица, би могъл да ми помогнеш да я измия под душа.

— М-м-м. Съжалявам за допълнителната компания. Помислих си, че ще прескочи този уикенд.

— Глупости. Баща ти е сладур. Освен това има още две неща, които искам да ти кажа.

— Какво например?

— Може да почака, когато имаме повече време. — И тя уж го млясна, а целувката стана продължителна.

— Кажи ми довечера — провлечено каза той. Тонът му загатваше стотици възможности.

Звукът от затварянето на вратата след неговото излизане не наруши очарованието. Марси още усещаше прегръдката му.

— Самолети. Управителни съвети. Много постоянни работници. — Знаеше, че „Крейн Корпорейшън“ е голяма, но не бе предполагала, че може да е толкова голяма. — Как не те е срам да не ми кажеш, Реймънд!

* * *

— Добре, тате.

— Какво добре?

— Дай да се разберем.

— Откога си толкова докачлив?

— Откакто преди един час започна да удряш по масата, за да привлечеш вниманието ми.

— Не е вярно.

— Изплюй камъчето.

— Значи това е момичето на Корвил.

— Да, тате.

— Същата ли е?

— Откъде знаеш? — Рей кимна и леко се намръщи.

— Помолих чичо ти Тед да те наглежда през онова лято, когато работи при него.

— Татко, аз бях на двайсет и четири.

— И току-що бе приключил с онзи шантав брак. После, като се върна, пак беше увесил нос.

Рей се хвана за думата.

— Не съм увесвал нос.

— Знам — тихо каза баща му. — Никога не съм те виждал толкова отчаян. Нито преди, нито след това. Просто не…

— Просто какво? — Чукът издрънча по ламарината. Рей се отпусна и престана да стиска силно дръжката му.

— Не искам да се забъркваш в нещо, което веднъж те е опарило, това е всичко.

— Този път е различно.

— Да, съгласен съм, различно е.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си на нейното ниво вече.

— Ъ-хъ. — Искаше да приключат. Това изпъшкване бе нещо като съгласие да прекратят разговора. Баща му искаше да каже още нещо и въпреки че Рей го усети, нямаше как да го избегне. Откакто бе спечелил отново Марси, и той мислеше за същото.

— Чудно как няколко милиона издигат мъжа в очите на жените и променят мнението им за него.

— Тя не е златотърсач, тате.

— Не е нужно да бъде. Ти си този, който се е издигнал. Най-сетне си достатъчно добър за нея.