Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Unfinished Passion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2012)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Тери Лоурънс. Страст без край

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1993

Коректор: Недялка Георгиева

Художник: Георги Станков

ISBN: 954-459-069-2

История

  1. — Добавяне

13.

Валеше. Клекнал отстрани на шосето, Рей сменяше гумата на камиона. Лостът се изплъзна и той ожули кокалчетата си на ръждясалия ръб на колелото. По-добре да се случи на него, отколкото на нея. Нямаше значение, че беше два сутринта и не се виждаха други коли. Той можеше да се справи и сам. В стомаха му беше някак разбъркано. Това чувство не го бе оставило през целия ден и сега вече се превръщаше в постоянно парене. Донякъде му напомняше за онези първи години в „Крейн Корпорейшън“, когато сам трябваше да решава всичко. Беше готов да се справи. Целта му беше твърде важна и си струваше труда.

* * *

Но Марси не желаеше да го види. Сенди приемаше съобщенията му в ателието. Рей се питаше дали изобщо стигаха до получателя. Лесно би могъл да измисли начин да провери, но вече не си правеше илюзии. Трябваше да приеме факта, че вероятно Марси поглеждаше безчувствено всяко телефонно съобщение, оставено от Сенди, и внимателно го смачкваше с грижливо поддържаните си пръсти.

Нямаше значение. Тя го обичаше. Той възнамеряваше да й напомни за това веднага щом успееше с целувки да изгони обиденото изражение и болката от очите й.

Мерцедесът беше паркиран отстрани на склада за пътни принадлежности. Той го остави там, това бе част от плана му.

До края на първата седмица двамата шофьори на такси в града го познаваха по име. След още една те знаеха къде отиваше, без да им казва. Рей посещаваше всяко затънтено място, обрасло с дървета, всички глухи улици, където можеше да се видят стари викториански къщи. Той търсеше къща, но беше трудно да обясни на един посредник за недвижими имоти, че това трябваше да бъде идеалната къща, едно място, където би могъл да заведе Марси, да коленичи пред нея и да я убеди, че желае да създадат семейство, независимо дали щяха да останат само двамата, или да имат десетина деца. Още не беше открил мястото, но знаеше, че ще го намери. Длъжен беше.

Шофьорите знаеха това, както и че всяка екскурзия завършваше с обиколка на хълма, където бе имението Корвил.

— Бихте ли свили зад тази работилница?

— Както винаги, разбира се — измънкваше добродушно шофьорът. — Тук има някакви апартаменти. Не знам дали няма да ви свършат работа.

Рей търсеше нещо, което да му подскаже дали Марси беше там. Не обръщаше внимание на приказките на шофьора, които се сливаха с шума на мотора. Вече беше чул достатъчно съвети за покупката на недвижим имот. Толкова много, че биха му стигнали за цял живот. Но не беше чул мнението на Марси.

Изкачиха хълма. Беше средата на април. Времето беше слънчево и топло. На прозореца на ателието й висеше табелка „Отворено“ и вратите наистина бяха широко отворени. Той се приведе напред с надеждата да я зърне. Точно като минаваха пред входа, се появи жена в ябълковозелена рокля. Косата й беше абаносовочерна. Александра. Рей пусна облегалката на шофьора, която несъзнателно беше стискал, и се отпусна назад.

— Това не е вашият мерцедес, нали? Чух да казват, че и вие имате сребрист.

Шофьорът успя да го огледа хубаво в огледалцето. Рей усети как той прецени костюма му, направен по поръчка, коженото куфарче, часовника. Ако се съдеше по тях, би могъл да има и сребрист мерцедес.

— Напротив, моят е.

— Да не би да са го откраднали?

— Не, подарих го.

Преди да се върнат към шосето, очите на шофьора се разшириха от изненада.

Рей се стресна не по-малко от думите си. Какъв ли бакшиш даваше човек, който си позволява да подарява мерцедес?

Воден от същата мисъл, шофьорът стана безкрайно любезен, готов да изпълни всякакво желание.

— Искате ли да се върнем да поразгледате?

Рей въздъхна и се отпусна на седалката.

— Не, благодаря.

Но когато се спуснаха надолу по хълма, той погледна назад, проклинайки се. Държеше се като влюбен юноша. Следващото нещо бе да застане под прозореца на стаята й през нощта, в очакване да я зърне случайно. Имаше чувството, че е направил пълен кръг, че се намира пак там, откъдето бе започнал. О, не, не искаше да се връща отново!

— Къща на открито — говореше шофьорът.

— Хм?

— Не е точно в строг административен стил на няколко нива, каквато търсите, но ако нямате нищо против, че ви съветвам, мястото е неповторимо. Добро положение, добър изглед — това е най-важното преимущество на един имот.

— Така казват.

— Смята се, че те са едни от най-добрите в града.

— Да, така е. Спрете!

— Какво? Тук? — Той удари рязко спирачки.

Рей изведнъж прозря отговора. Би могъл да разчупи омагьосания кръг, в който се въртеше, още сега.

— Ще сляза тук.

— Но обратно до града има няколко мили път, приятел.

— Горе на хълма продават апартаменти.

— Това ви говоря и аз през цялото време.

— Тогава просто ме остави тук. — Рей извади от портфейла си двайсетачка и сложи край на обясненията.

* * *

Марси изгълта още една чаша мароканско кафе. Щеше й се нервите й изобщо да не реагират на кафето, да станат безчувствени като вкусовите й брадавички по езика. Мина някаква кола. Сърцето й подскочи. Беше просто такси.

Сенди затвори телефона.

— Априлските дъждове допринасят за много жилищни ремонти. Това строително шоу ще ни накара да прекараме цял месец в изчисления.

В гърлото й бе заседнала буца и Марси едва преглъщаше кафето си. Беше предпочела да не присъства на неделното шоу. Ами ако срещнеше Рей там? Едновременно се надяваше на това и се молеше да не се случва. Един поглед към изложения макет на новия супермаркет се оказа достатъчен да я отпрати обратно в работилницата, където прекара остатъка от деня.

— Ще се върна, за да отговарям на телефона, в случай че ни търсят — беше измънкала. Страхливка. Та тя не беше вдигала телефона от две седмици, за да не би да се окаже Рей.

— Марси, слез на земята — изгука Сенди.

— Извинявай. — Тя се опита да насочи вниманието си от шосето обратно към ателието. Таксито бе завило по централната алея. Сигурно не беше местен човек и идваше да види апартаментите. Направо се разграбваха, помисли си тя.

— Слез на земята, Марси-и-и.

— Извинявай, пак ли се отплеснах?

Сенди се присъедини към смеха й.

— По-добре е.

— По-добре от какво? — попита Марси озадачена.

— Поне си спомняш как да имитираш човешки смях. Миналата седмица не можеше да правиш дори и това.

Марси се намръщи и се зае отново с изчисленията, върху които работеше на компютъра. Не можеше да се съсредоточи, нито пък да възприеме какво й говореше Сенди. Видът й беше лош. Същото важеше за съня й, за косата й. Изгубила беше всякаква жизненост. Нуждаеше се от почивка, от масаж. Може би и от психоаналитик. Нуждаеше се от мъж, но се сещаше само за един.

Затвори очи от болка. Не беше изчезнала. Но трябваше. Нямаше намерение да прекара остатъка от живота си в такова страдание. Тя беше човек на действията. Поставяше си цели. Но въпреки това, каквото и да си наумеше напоследък, то сякаш се изпаряваше, преди дори да успее да го запише.

Ами телефонните съобщения? Той оставяше името и номера си и нищо повече. Трябваше ли да му се обади? Нелепо беше да кара Сенди да вдига телефона или да използва телефонния секретар. Идваше рано всяка сутрин да натисне копчето с надежда, че ще чуе гласа му. Знаеше, че нейният сигурно би секнал, ако трябваше да разговаря. О, голяма страхливка си, Марси Корвил.

Какво искаше той? Да се извини? Ами, де да беше така! Вероятно искаше да му бъде закаран мерцедесът. Една част от нея желаеше това да бъде поводът за обаждането му. Ако се окажеше такъв мръсник, би могла и да се ядоса. Щеше да напълни колата с цимент от работниците, които павираха паркинга. Би могла да го закара пред дома му и да го остави да се втвърди в колата му. Така както щеше да се вкамени и сърцето й.

Компютърът започна да издава сигнали. Тя се зае с него, но само за около петнайсетина секунди. Безупречната фасада, която тя представяше пред света, не си беше на мястото. Липсваха парчета от нея, имаше пролуки. Сенди надничаше през тях. Дали нямаше и други, които го правеха? Този уикенд беше отишла у госпожа Хардинг да й даде една оценка. Жената я покани да седне, даде й чай, потупа я по ръката. Какво беше тя? Нима приличаше на инвалид? Нима всеки разбираше, че се разпада?

Компютърът отново сигнализира.

— По дяволите!

— Какъв език! — изкикоти се Сенди.

По хълма се изкачи кола. Марси се концентрира върху екрана пред себе си, докато зелените букви не се запечатаха в паметта й. Колата намали скорост, после продължи и зави по централната алея. Марси отпусна рамене.

Тя имаше работа, куп отговорности. Нима не живееше заради тях? Да се грижи за хиляда и една подробности с лекота. Самоуверено. Сдържано. По дяволите, та тя се беше развела с по-малко неприятности. Но Брад никога не й беше липсвал. И то толкова много.

Рей беше виновен за всичко. Той й показа една нейна страна, която никой друг не познаваше. Да го загуби, означаваше да загуби и жената, която цъфтеше, когато беше близо до него. Той я приемаше безрезервно, дори онези неща, които тя самата не харесваше у себе си. Беше нелепо. Бе положила такива усилия да открие с него тази своя емоционална, ирационална същност, а той се оказа човекът, който не можеше да възприеме себе си.

Марси огледа ателието така, сякаш го виждаше за пръв път.

— За това нещо трябват двама, както знаеш.

— Окей! — каза Сенди и отметна кичур коса. — На коя планета сме сега?

— Този човек ме вбесява!

— Добре. Искам да чуя още малко проклятия.

— На никого не съм разкривала чувствата си така, както на него.

— Така че?

— Така че не аз съм проблемът тук, а той.

— Една вярна приятелка винаги ще се съгласи с теб.

— Говоря сериозно. Той е този, който отказва да се възползва от случая, да рискува. След като толкова ме преследва, докато му разкрия чувствата си, сега се затваря като… като…

— Мида.

— Благодаря, точно така, като мида. Смятам, че не е честно.

Сенди придърпа стола си до компютъра на Марси.

— Искаш ли да заговорничим заедно?

Марси малко поизправи рамене.

— Той се отметна, за да си ближе раните. Мисли, че не е достатъчно добър за мен. Ако изобщо го интересува, може и да му простя.

— О, интересува го, иначе щеше да си поиска мерцедеса. Освен ако няма някой резервен. Това последното не го вземай предвид.

— Така и смятам да направя. Той не е единственият, който се чувства несигурно в този свят, нито пък е единственият решителен човек. — Марси подкрепи тържественото си решение с леко кимване. Но увереността й бързо се изпари.

— И сега какво? — попита Сенди.

Марси присви очи, почуквайки несъзнателно с молива върху долната си устна.

— Обади се на Джослин. Искам да сложат алармена сигнализация на тази кола.

— Така че ако се прокрадне посред нощ да си я вземе, да го сграбчиш за яката? Чудесно!

— Нищо подобно, Александра — надменно каза Марси. — Просто колата е доста скъпа и не искам да бъда отговорна за нея. Имам си достатъчно задължения.

Сенди шляпна с телефонния указател по бюрото и изсумтя:

— Това си е направо капан и аз ти пожелавам късмет в лова.

* * *

— Искам този.

— Съжалявам, този е закупен, господине.

— Какво би струвало да се откупи?

Рей и посредникът едновременно изрекоха:

— Има друг свободен.

— Точно така — продължи Рей. — Продайте другия на човека, който е пожелал този.

Посредникът на недвижими имоти беше дребен човечец в моден европейски костюм. Той мърдаше мустак, когато усетеше нещо изгодно, също като мишка, подушила сирене. Рей скри усмивката си, като погледна нагоре към голямото стълбище и потисна желанието да разхлаби вратовръзката си. Сега трябваше да се прави на голяма клечка.

Намираха се в апартамента точно над този на Марси, в онова, което някога беше централната зала. Сега това представляваше най-внушителният от апартаментите в имението Корвил и посредникът побърза да го подчертае.

— Но с три стаи, четири бани и малка бална зала на втория етаж той би бил доста голям за сам човек.

— Тъкмо достатъчно място за едно нарастващо семейство — отговори Рей.

Очите на посредника светнаха.

— Ако съпругата ви намине по-късно, с удоволствие ще й покажа свободния апартамент. Кой знае, може тя да предпочете…

— Нямам съпруга и смятам да купя този.

— Но споменахте семейство…

— Такова също смятам да имам. — Рей изкачи решително стълбите. — Приемна, а?

Той покоряваше Марси Корвил, а не Филипините, макар че не би могъл да каже кое беше по-трудно. Щеше да я спечели отново с внимание и желязно постоянство. Не знаеше колко шанса можеше да има човек в живота, но обичаше да си създава свои. Имаше любовта й, сега се нуждаеше от прошката й.

Беше научил прост, но болезнен урок. Тази жена значеше повече от гордостта му. Всичко, което беше постигнал, не означаваше нищо без нея. Какъв по-добър начин да й покаже, че е победил своята несигурност, освен като се премести в имението Корвил? Голямото му издигане всъщност беше идването на този хълм и той смяташе да живее тук, даже и да ги разделяха някои стени.

— Стените могат да бъдат съборени — измънка гласно той.

— Всякакви по-нататъшни промени зависят само от вас, разбира се. — Посредникът чакаше на входа, несъмнено убеден от начина, по който Рей оглеждаше просторната стая, че той бе човек, който получава това, което е поискал.

Рей мина покрай дузина огледала.

— Ще си танцуваме тук. Само ние двамата. Ще монтирам касетофон и скрити тонколони, ще сложа една роза в кристална ваза. После ще отида да я поканя.

Как ли би реагирала, като разбереше кой е новият й съсед? Дали нямаше да хвърли вазата по него? Би могла със сила да го изхвърли от къщата. Рей се усмихна. Да се побори с разярената Марси не беше чак толкова лошо. Всичко друго беше по-добро от мълчанието й. Но и с него беше свършено. Само да можеше да осъществи плана си.

— Ако платя в брой, кога ще можем да оформим сделката?

Пари. Беше се трудил толкова много да ги спечели, беше време да ги оползотвори.

— За този апартамент ли? — Посредникът разхлаби вратовръзката си, докато правеше мислено най-общи пресмятания.

— Ще бутна тази стена. Ще отворя врата.

— О, това е обща стена, господине. Има и друг собственик тук.

— Тя няма да възрази.

— Може да се разберете за това, след като приключим.

— Бих искал да направя своята оферта.

— За мен ще е удоволствие да я представя на собственицата.

Непредвидена спънка. Марси щеше да види името му, ако офертата беше в писмен вид. Щеше да разбере. Той промени тактиката по средата на играта.

— Бих искал да зная отговора в най-кратък срок.

— Ще включим условие за отговор в срок от двайсет и четири часа.

— Тя работи отзад, нали? Защо не я извикате тук да уредим нещата веднага?

Посредникът се разприпка веднага. Рей имаше на разположение няколко минути, за да се стегне, да се овладее и да потърси пропуски в плана си.

Докато чакаше, той крачеше из балната зала, заслушан в собствените си стъпки, втренчен в лъскавия паркет. Спря пред едно от огледалата и леко затегна вратовръзката си. Среса се. Но още щом сложи гребена обратно в джоба, развали постигнатото, като прокара пръсти в косата си.

Беше облякъл най-хубавия си костюм. Само като си помислеше, че някога имаше един-единствен костюм, който пазеше за срещите си с разни банкери. Сега гардеробът му беше пълен. Но обикновено като се върнеше у дома след работа, навличаше джинсите и някоя стара риза. Марси щеше да разбере навиците му. Както и това, че уикендите в лятната къща са също толкова важни за него, колкото и срещите в местния клуб. Никоя друга жена не знаеше миналото му — откъде беше тръгнал, колко бе постигнал. Нямаше защо да се срамува от това. Трябваше просто да го споделя с някого, както и глупавата си гордост, заради която се разделиха.

— Извинете. Посредникът ми каза, че желаете да направите предложение за покупка.

Рей се обърна.

Както вървеше към него, Марси спря с отворена уста.

— Марси Корвил, ще ви видя в съда.

Беше слисана, онемяла, въодушевена. Марсел Корвил, да не си посмяла да се разплачеш. Нито да подскачаш от радост, нито да се хвърляш в обятията му, нито да му издереш очите.

— Може ли да попитам какво значи всичко това?

Той извади едната си ръка от джоба и посочи с палец към огледалата.

— Ще събарям тази стена.

Очите на Марси се разшириха и издаваха такъв ужас, сякаш го виждаше с чука в ръка.

— Какво точно предлагаш?

Предлага, точно това беше думата. Рей се надяваше да стигнат до същността, преди да го е изритала навън. Той тръгна към нея. Независимо че си повтаряше непрекъснато да не бърза, тялото му не се подчиняваше. Много дълго бе стоял далеч от нея и се беше самоизмъчвал от желанието да я види. Трябваше да изиграе тази сцена правилно, а това означаваше да говори направо.

— Купувам този апартамент — повтори той — и следователно предлагам, не, кълна се, че ще съборя всяка стена, която се изправи между нас. — Погали раменете, ръцете й. Тя изглеждаше бледа. Не му харесваха тези сенки под очите й. Съвсем нежно той плъзна палци по тях, после обхвана нежното й лице в ръце. — Отделни спални е едно, но отделни жилища е нещо изключено. — Спря за миг, преди да се осмели да я целуне. — Като си помисли човек, и отделните спални са същото.

Сърцето на Марси биеше в непознат за тази бална зала ритъм. Устните й бяха сухи като лист хартия, но тя не можеше да си наложи дори да ги навлажни с език. Едва си поемаше въздух, а той вече свеждаше лице към нейното.

Тя леко разтвори устни. Целувката му беше топла, нежна, въпросителна. Чакаше реакцията й.

— Щом можеш да си го позволиш, аз трябва да приема, така ли?

— Искам да си похарча парите за нещо друго, освен за дебели греди.

Очите й блеснаха гневно:

— Ако намекваш, че с подаръци и бижута и разни други глупости ще ме спечелиш…

Той вдигна ръце нагоре, сякаш се предаваше.

— Аз съм този, който търси злато, не ти. Сам го изкопах с надеждата, че ще те впечатля.

— Бях впечатлена — безизразно каза тя. — От това, което си постигнал, а не от това, което имаш. Опитах се да ти го кажа.

— Знам. — Гласът му нетърпеливо отекна в залата. — Никога не съм те лъгал, Марси. Лъжех себе си. Казвах си, че успехите ми нямат нищо общо с теб. През първите няколко години, когато раздаването на всяка заплата ме довеждаше до криза, стоях настрана. След развода ти си казах, че няма да ти се обаждам. Бяхме почти банкрутирали заради прекалено разширяване на дейността тогава. Отказвах да видя някаква връзка между тези неща. Чак когато компанията се стабилизира, когато можех вече да си позволя постоянно седалище — такова, каквото аз го исках, чак тогава се върнах. В клетвата се казва „в богатство или в бедност“. Кой съм аз да казвам, че богатството не влиза в сметките? Само един глупак би се срамувал от успеха. Като мен.

— Тогава защо?

— Исках да ме обичаш заради самия мен. Е, ето ме.

Тя се извърна от него. Погледът й бързо обходи стаята. Беше стиснала ръце в юмруци.

— Търсиш нещо за хвърляне ли?

— Не! — Тя отиде до френския прозорец. — Всъщност си мислех тези дни да изключа съединителя на мерцедеса. Щеше да се търкулне надолу по хълма право в реката.

— Ще се наложи да изровя няколко дървета, за да стигна до него.

— Толкова по-добре.

Той трепна и се засмя.

— Хайде, Марси. Изкарай си го на мен. Не се сдържай.

Тя вдигна рамене и разпери ръце. Прекалено подчертан жест на безразличие.

— Мислиш ли, че ме е грижа.

— Повече, отколкото го показваш — тихо каза мъжът.

Марси се обърна към него:

— Бъди проклет! — Ехото от пресекващия й глас отекваше в празната стая. — Открих се пред теб, както пред никой друг, а ти ми хвърли откровението в лицето.

— Продължавай, удари ме.

Тя съвсем се обърка.

— Никога не прибягвам до насилие.

— Тогава просто ще трябва да ми простиш.

Сега го погледна гневно. Но погледът й трепна пред настойчивостта, която виждаше в неговия. Знаеше, че я предизвиква. Но как можеше да проявява гняв, когато единственото, което желаеше, беше да се хвърли в обятията му? И двамата бяха сгрешили. Нямаше нищо за прощаване.

— Как бих могла?

Той я прекъсна. Не желаеше да чува думата „не“. Отиде до прашното радио, останало от бригадата строители, включи го и се обърна към нея.

— Тогава танцувай с мен.

Сантиментална любовна песен от седемдесетте. Можеше да свърши работа. Той я взе в прегръдката си.

Чувстваше се толкова добре, така силен. Гърдите й допираха неговите. Докосна с устни косата й.

— Съжалявам — прошепна той.

— Рей.

— Недей! Не искам да спорим. Знаех, когато идвах тук, че може и да не приемеш.

— Тогава защо дойде?

— Трябваше да го направя.

Тя не можеше да вдигне очи към него. Брадичката му се опираше на главата й; добре й беше така, положила страна на гърдите му. Наблюдаваше в огледалата как се движат. Едва достигаше до рамото му, но поклащането на телата им беше в отличен синхрон.

— Какво още да ти кажа? Бях млад и несигурен, помнех стари обиди. Мислех, че съм ги надживял отдавна, но като те срещнах отново и се видях до най-красивата жена на света… Несигурността трудно се преодолява.

— Значи да взема да хвърля нещо по нея?

— Или поне я цапардосай.

Тя се засмя, но незнайно как сълзите й рукнаха. Обърна лице настрана.

— Не! — Той вдигна брадичката й. — Този път сме откровени, не се крий.

Тя дръпна кърпичката от горното му джобче и си избърса носа.

— Може би ще бъда по-емоционална край теб, господ вижда… Може с теб да се държа не дотам сдържано, не дотам изискано…

— А по-стимулиращо, по-вълнуващо…

— Да, но това ще е само една част. Никога няма да бъда всичко това. Никога няма да бъда излиятелна, чувствена, да се държа като италианка. — Тя разпери мелодраматично ръце, при което той едва се сдържа да не се засмее.

— Не смятам, че това е за притеснение. Освен това ти вече бележиш напредък.

— И то само с теб.

— Да не говорим и за някои други неща.

— Не се шегувай. С теб изгубвам самоконтрол и ти го знаеш.

— Още по-сериозна причина, за да бъда край теб и да те пазя.

— Да не се влюбя ли?

Усмивката му изчезна.

— Ще съм до теб — тържествено каза той. — Докато времето спре или пък къщата се срути върху нас. Прости ми.

— Прощавам ти.

Целунаха се дълго и страстно. С тази целувка си обещаваха много неща. Да забравят и простят, да се обичат така още хиляди нощи.

Посредникът влезе и неспокойно излезе. Марси преглътна, въздъхна и помисли малко, за да се сети какво искаше да каже.

— Споменахте, че ще се срещнем в съда? Да смятам ли, че сме постигнали споразумение, господине?

— Ъ-хъ. Ще ви прибера веднага щом е възможно.

— С какво обвинение?

— Че караш без позволително.

— Но аз имам позволително!

— Не и да ме караш да полудявам. Има само едно позволително за това и само един човек може да ти го издаде. Мислех си за съдията Роузън.

— Оня от делото, в което бяхме съдебни заседатели ли?

— Той ни събра. Точно той е човекът, който трябва да узакони това събиране за цял живот.

Марси имаше свое мнение за подходящия за тази цел човек, но не беше настроена да спори.

— Церемонията ще бъде тук, а приемът в градината?

— Звучи идеално.

Тя положи глава на гърдите му и започна да се поклаща в ритъма на следващата песен. Музиката нямаше значение. Важното бе, че е в обятията на Рей.

— Винаги съм мечтала за това.

Тя си представи цветята, сгъваемите столове, квартета на подиума в ъгъла. Светлината щеше да нахлува от балкона, френските прозорци щяха да бъдат широко отворени, както предпочиташе Рей.

— Марси! — Гласът му беше хриплив и някак необичайно напрегнат. — Може никога да не се окажа достатъчно добър за теб, но никога няма да те накарам да съжаляваш, че ме обичаш. Обещавам ти.

— Шшт! — Изправена на пръсти, тя обхвана лицето му с ръце. После го целуна страстно, за да му покаже, че занапред той беше само неин. — Обичам един мъж на име Рей Крейн и няма да позволя на никого да каже лоша дума за него в мое присъствие. Това важи и за теб. Разбра ли.

Той кимна и я целуна отново.

Край