Сали Стюърт
Тайният любовник (19)

Глава 19

— Слизам! — Извика Мегън, когато входният звънец иззвъня.

Алисън се погледна за последен път в огледалото в спалнята си. Беше се преоблякла и бе заменила измачкания костюм, с който бе през деня, с черни панталони и пуловер на бели и черни квадрати. Беше сресала косата си и освежила грима си. Искаше да изглежда така, сякаш напълно владее положението.

— Здравей, Мегън — разнесе се гласът на Брад.

— Брил?! Последва изненадан писък.

— Да, това съм аз.

— Изглеждаш много смешно!

Как, за Бога, изглеждаше сега, щом Мегън смяташе, че е смешен? Алисън се спусна надолу по стълбите.

Един висок, старателно избръснат мъж, с квадратна брадичка и късо подстригана къдрава коса, в кафяв пуловер и сини джинси, стоеше на прага.

Той се усмихна малко смутено.

— Забравих да спомена, че съм се подстригал и избръснал.

— Изглеждаш… различно… — Неузнаваем! Наистина ли се бе любила с този мъж! Наистина ли бе опознала най-скритите кътчета на тялото му? Той й бе напълно непознат. Тя не знаеше нищо за него. Беше абсурдно, но някак си се почувства измамена.

Той разтри гладката си брадичка.

— Това съм аз. И винаги съм си бил аз, но скрит под цялата онази брада.

Младата жена нервно се засмя, засрамена от собствената си глупост.

— Изглеждаш чудесно — смутено рече тя. И не лъжеше. Всъщност изглеждаше великолепно. — Просто ще ми трябва известно време, докато свикна.

— Вече можем ли да отидем при татко? — попита Мегън.

— Всичко е уредено. Всичко, което остава да направим, е да отидем при него и да го вземем с нас.

— Да вървим! — Мегън хукна към вратата.

— Може ли да вземеш този куфар? Той е на Дъглас — помоли го Алисън.

Брад го взе и без усилие го понесе. Алисън го последва и заключи вратата.

— Ау, твой ли е този пикап? Страхотен е!

Алисън се обърна и видя новия пикап, паркиран пред къщата.

— Мой е — усмихна й се Брад. — Наистина!

— Познах го. Двамата с Рик си записахме номера му, когато го видяхме пред къщата на родителите ти.

Усмивката му се разшири.

— Спомням си. Ти ме беше проследила. Бях ти много ядосан, но дори и тогава се възхищавах на упорството и находчивостта ти.

Той се възхищаваше на находчивостта й? Хареса й как звучи.

Двамата се запътиха към пикапа и Брад я прегърна през рамо. В този миг Алисън най-сетне го позна. Можеше да познае това докосване и със завързани очи. То бе топло. Действаше й успокоително и възбуждащо.

Спря рязко и се обърна, за да го погледне. Този път видя единствено очите му и това бяха очите на Брад — лешникови и чисти, умни и изпълнени със загриженост към нея. Когато за пръв път го видя, тя бе убедена, че той не е скитник именно заради тези очи. Вдигна ръка, за да докосне лицето му, безумно щастлива, като човек, внезапно намерил нещо скъпо, което е смятал за безвъзвратно загубено.

Тя го обичаше. Това бе толкова просто и толкова безкрайно сложно. Ако любовта й означаваше да зависи от него, да се изложи отново на опасността да бъде наранена… Сигурно точно това щеше да се случи. Беше неизбежно.

Въпреки това не можеше да го сравнява с Дъглас. Брад никога не би й причинил болка по начина, по който бившият й съпруг го бе сторил. Той никога не би се опитал да й отнеме дъщерята, дома, себеуважението. А сега тя вече си имаше и своя собствена кариера. Можеше да я нарани единствено, ако изчезнеше от живота й, нещо, което се бе опитал да направи миналата вечер, когато бяха в къщата на родителите му.

Но тази вечер той бе с нея и този път нямаше да му позволи да се измъкне с всички онези празни приказки за „различните светове“. Ако не я обичаше, щеше да се примири и да се научи да живее с това. Но нямаше да го остави да си тръгне, без да поговорят… наистина да поговорят…

— Мамо! Брил! Идвайте!

Мегън стоеше до белия пикап и нетърпеливо им даваше знаци да побързат.

— Не мислиш ли, че е по-добре да вземем моята кола? — попита Алисън. — В пикапа ти няма да има място за всички.

— Доктор Дъг може да пътува и отзад в каросерията. Това може да му помогне да изтрезнее.

Алисън се изкиска, като си представи гледката. Всъщност смееше се, защото се чувстваше добре и нямаше нужда от никакви извинения.

След като чакаха цяла вечност, Дъглас най-после се появи. Памучната му риза и обикновено безупречно изгладените панталони, сега бяха изцапани и омачкани, а лицето му бе изпито.

— Татко! — Мегън се спусна към него и щастливо го прегърна.

— Моя сладка малка принцесо! Страхувах се, че вече никога няма да те видя отново!

Алисън наведе глава, за да скрие отвращението си. Дъглас продължи да прегръща с едната си ръка Мегън, но насочи вниманието си към нея.

— Ето я и моята сладка съпруга.

— Бивша съпруга — сряза го младата жена, като отбягва прегръдката му и се приближи към Брад. — Сега Бони е твоята съпруга и според мен трябва да измислиш доста убедително извинение, за да я умилостивиш. Тя ти е малко ядосана.

— Тъпачка! — избухна гневно Дъглас, използвайки определението, за което толкова често бе критикувал Алисън. Погледът му се плъзна към Брад и той се намръщи. Изглежда чак сега го забеляза. — Кой е този?

Алисън отвори уста за да му припомни предишните срещи с Брад, но в същия миг осъзна, че бившият й съпруг не го бе познал.

— Детектив Брад Малоун — отвърна тя.

Дъглас присви очи.

— Детектив? За какво си наела детектив? Откъде намери пари, за да му платиш?

Тя понечи да възрази, но Брад я изпревари.

— Работя в полицейското управление на Оклахома сити.

— О, значи такъв детектив. Ами, много добре, полицай, наистина съм ви благодарен, че сте помогнали на Алисън да се справи с някои неприятни подробности. Тя води доста затворен и безбурен живот, тъй като е омъжена за лекар. — Пусна Мегън и протегна ръка, за да се ръкува с Брад. — Приятно ми е да се запознаем. Можете да разчитате на нас. Ще направим щедро дарение за полицията.

Брад не обърна внимание на протегнатата му ръка и Алисън си припомни как Дъглас си бе избърсал дланта в панталоните, когато миналата седмица се бе ръкувал с него.

— Вече сме се срещали — рече Брад. — Може би вашите хора се нуждаят от нова снимка — разтри брадичката си, — на която съм без брада.

Дъглас изглеждаше смутен и несигурен… Брад винаги му действаше така.

Мегън усети напрежението и също се почувства неловко. Погледът й се местеше ту към единия, ту към другия.

— Да се махаме оттук — твърдо каза Алисън. — Дъглас къде предпочиташ да отидеш — у дома си или в някой мотел? Бони ти изпрати куфара с дрехите. В колата е.

— Да си вървим у дома — заяви Дъглас и хвърли злобен поглед към Брад. — В нашата къща — уточни той и се обърна към дъщеря си. Лицето му разцъфна в усмивка. — С удоволствие бих изпил чаша кафе. Един приятелски разговор ще ми се отрази добре след целия този ужас — обърна се той към Алисън, преди тя да успее да откаже. Всъщност прозвуча почти като заповед.

— Можеш да изпиеш чаша кафе, докато гостуваш на дъщеря си в моята къща, но след това вземаш такси и се отправяш или към къщата на Бони, или към някой мотел. Не ме интересува къде, но Мегън се нуждае от сън, както и аз.

Дъглас изгледа свирепо Брад, който му отвърна със същото. Когато четиримата се запътиха към колата, единствено Мегън бъбреше щастливо.

Брад ги изпрати до входната врата и им пожела лека нощ.

— Глупости! — възкликна Алисън, опитвайки се да прозвучи небрежно, за да не се усети паниката в гласа й, паника, породена от страха, че той ще си тръгне без дори да са имали възможност да си поговорят и тя ще остане насаме с Дъглас. Трябваше да си признае, че се нуждае от помощта му, за да се отърве от бившия си съпруг. За разлика от нея, Брад винаги бе успявал да се справи с Дъглас. — Ще влезеш и ще пийнеш чаша кафе, преди да си тръгнеш.

— Не си тръгвай, Брил — замоли се Мегън, мигновено изостави баща си и отиде да се сгуши при него.

— Всъщност не бих възразил, ако се порадваме на известно уединение — измърмори Дъглас и многозначително отнесе куфара си в къщата.

Първото нещо, което той направи, щом влезе вътре, бе да свали сакото си и да го закачи в дрешника. Лош знак! Но Брад щеше да се справи с него…

Алисън се запъти право към кухнята, включи кафемашината и когато се върна в дневната, видя, че Брад е седнал в едно от креслата, Мегън и Дъглас се бяха настанили на дивана, а мястото до Дъглас бе празно. Тя седна в другото кресло.

Бившият й съпруг й се усмихна и младата жена моментално застана нащрек.

— Не мога да ти опиша как се почувствах, когато видях хубавото ти лице — обърна се той към нея. — Нали знаеш, че все още си мисля за теб като за моя съпруга, майка на детето ми. — Прегърна Мегън, за да подсили думите си.

— В такъв случай ще трябва да преосмисляш нещата. Аз съм майката на детето, а Бони е твоята съпруга.

— Ти беше абсолютно права за нея. — Погледна умолително към Алисън, поглед, който тя отлично познаваше и който я бе подлъгал преди толкова много години.

— Съжалявам, че те нараних. Онази работа с Бони не означава нищо. Криза на средната възраст.

— А какво ще кажеш за дамата, с която си бил тази вечер? Последствие от кризата на средната възраст? Извинете ме. Мисля, че кафето е готово.

Когато се върна с кафе за тримата и чаша какао за Мегън, Алисън реши да смени темата на разговора.

— Моят специален репортаж за бездомните бе оценен много високо от директора на телевизионната станция. Вероятно ще ме повишат и ще получа увеличение на заплатата.

Дъглас я хвана за китката тъкмо когато тя се наведе, за да му подаде чашата с кафе.

— Но това е прекрасно! — възторжено възкликна той и многозначително я погледна. — Обаче повече няма защо да се тревожиш за работата си. Аз ще се погрижа за теб, както винаги съм го правил. Със сигурност, всичките прекрасни години, които преживяхме заедно, не могат да бъдат изтрити от няколко ужасни месеца. Може би дори бихме могли да си имаме и друго дете! Ти винаги си искала…

Той стискаше здраво китката й, като я принуждаваше да го гледа в лицето, и за миг се замисли над думите му. Мегън щеше отново да има баща, а тя можеше да спре да работи толкова усилено и да се тревожи за всяко пени. Удобният и осигурен живот щеше да продължи оттам, откъдето бе прекъснал. Щеше да бъде така, сякаш нищо не се е променило.

Обаче всичко се бе променило. Тя се бе променила. Вече нито едно от нещата, които той й обещаваше, нямаше значение за нея. Имаше покрив над главата си, макар че тук-там течеше. Имаше работа, която й харесваше. А след изпълнението на Дъглас тази вечер, нямаше защо да се тревожи, че ще се опита да й отнеме Мегън. Но най-важното бе, че повече не искаше да живее с този мъж.

Гласът на Брад я сепна и я изтръгна от мислите й.

— Благодаря за кафето — каза той и тя го стрелна нервно, забелязала студенината в очите му. Какво му ставаше? — Трябва да тръгвам. Става късно.

Алисън издърпа ръката си от хватката на Дъглас, без да я е грижа, че разсипва кафе върху панталоните му и върху дивана.

— Не! — извика тя, но възклицанието й бе удавено от силния крясък на Дъглас, когато горещата напитка потече между краката му.

Суматохата успя да спре излизането на Брад.

Дъглас се качи на горния етаж, за да се подсуши, а Алисън хвана Брад за ръката и го поведе в другия ъгъл на стаята, по-далеч от Мегън.

— Отърви ме от него! — прошепна тя.

Досега винаги бе успявал да се справи с Дъглас, ала този път май нямаше намерение да й помогне. Очите му бяха студени, когато погледна надолу към нея.

— Не мога — каза Брад. — Това е нещо, което ти сама трябва да направиш. Нали винаги си казвала, че искаш сама да се справиш с всичко. Ето, сега имаш тази възможност. Най-умното нещо, което бих могъл да сторя, е да се махна оттук и да оставя всичко в твои ръце.

Той я хвърляше на вълците… Той не я обичаше, не я искаше… Ако беше сама, щеше да избухне в сълзи, но нямаше да му достави удоволствието да я види как плаче.

— Чудесно — остро рече тя, търсейки спасение в гнева. — Върви си. Ще се справя и сама.

— Ти си единствената, която може.

— Мамо — повика я Мегън, изтича и застана между тях. — Мамо, Брил не бива да си отива само защото татко ще се върне да живее при нас, нали?

— Брад трябва да си тръгне, макар че баща ти няма да се върне да живее при нас. — В момента нямаше търпение да се отърве и от двамата. Мъжете бяха способни на големи обещания, ала когато трябваше да ги изпълнят, всичко отиваше по дяволите. Знаеше го. Защо си бе позволила да повярва, че Брад е по-различен?

— Не взимай прибързани решения, Алисън! — Погледна нагоре и видя, че Дъглас слиза по стълбите. Каква гледка само представляваше! Опитваше се да запази достойнството си, докато отпред целият му панталон бе мокър. Ала точно сега не й бе до смях. — Помисли си малко — продължи той и мазно й се усмихна. А някога бе смятала тази усмивка за чаровна! Сега й се струваше фалшива и отблъскваща. — Ще си поговорим още, когато твоят приятел си отиде.

Алисън отвори рязко вратата на дрешника, извади сакото му и го хвърли към него.

— Получи си чашата кафе, а сега можеш да ни пожелаеш лека нощ!

Прекоси стаята, вдигна сакото от пода и го тикна в ръцете му. Дъглас автоматично го сграбчи.

— Аз дори не успях да си изпия кафето — възрази той. Лицето му изразяваше искрено смайване. — То се разля.

— Какво е станало с кафето ти, не е моя грижа. Аз ти го поднесох. Сега можеш да си вървиш. Броя от едно до сто, за да си вземеш довиждане с Мегън. След това, ако все още искаш да имаш други деца, по-добре да си се омел оттук.

Дъглас отстъпи една крачка.

— Аз ще си отида, щом такова е желанието ти, но смятам, че трябва добре да си помислиш и да дадеш и на двама ни втори шанс. Само ми обещай, че ще си помислиш. Това решение е твърде важно, за да се взима прибързано.

Алисън му обърна гръб, хвана куфара му за дръжката и го повлечи към вратата.

— Едно, две…

Дъглас колебливо пристъпи към нея.

— Искаш да оттегля молбата си за попечителство, нали?

Думите му я вбесиха. Стрелна с поглед пребледнялото лице на дъщеря си.

Брад пристъпи към Мегън и закрилнически я прегърна през раменете.

— Предпочитам да не го правиш — процеди Алисън. — С нетърпение очаквам момента, когато ще мога да разкажа на съдията Джеймисън как си избягал от дома си и са те арестували за шофиране в пияно състояние, докато Мегън е била поверена на грижите ти. А и за затвора! Ще се получи много интересно дело… — пристъпи към кухнята. — Тринадесет, четиринадесет…

— Бъди разумна. Та аз дори нямам кола! Да не би да очакваш да ходя пеша?

— Сигурна съм, че онзи твой приятел с джипа ще те откара, където пожелаеш. Ако не, ще повървиш до следващата пресечка и ще си хванеш такси. Седемдесет и пет, седемдесет и шест… — Прескочи няколко числа. Той никога не бе играл честно с нея.

Лицето на Дъглас бе погрозняло, когато запристъпя заднишком към вратата. Е, най-сетне показа истинския си лик, помисли си младата жена.

— Ще съжаляваш за това — изръмжа той. — Мога да превърна живота ти в истински ад.

— Само ако те приема обратно. Осемдесет и седем, осемдесет и осем…

— Няма да плащам никаква издръжка за детето! — Той отвори вратата.

— За теб всичко се свежда до парите, Дъглас! Моето дете пък ще израсне с други ценности. Деветдесет и осем, деветдесет и девет…

Дъглас затръшна вратата зад себе си.

— Мамо?!

Алисън се завъртя. Сърцето й бясно туптеше, а кръвта препускаше по вените й. Защо не го бе направила преди години? Дъглас бе само един надут страхливец, от когото нямаше защо да се бои.

Спусна се към Мегън, издърпа я от ръцете на Брад, прегърна я и я притисна силно към гърдите си.

— Всичко е наред, мъничката ми! — Трябваше да се успокои, за да не я изплаши.

Момичето погледна към майка си. Очите й бяха тъжни, но примирени.

— Вие двамата с татко никога няма да се съберете отново, нали?

— Не! Съжалявам… — Отдръпна се леко и отметна няколко кичура коса от челото на дъщеря си.

— Може би двете с теб ще трябва да си поговорим за това. — Погледна към Брад. — Насаме.

Мегън въздъхна уморено.

— Сега искам да си легна. Чувствам се ужасно уморена. Ако имаш нужда да си поговорим насаме, по женски, можем да го направим и утре.

„Ако имаш нужда да си поговорим насаме, по женски.“ Дъщеря й никога нямаше да престане да я изненадва.

Мегън прегърна майка си, а след това и Брад.

После се стрелна по стълбите, но спря и погледна към младия мъж.

— Когато Мадона пристигне в града, мислиш ли, че твоите приятели ще могат да ни осигурят билети?

— Ъ, ами…

— Ще видим — намеси се Алисън. — Лека нощ.

Когато чу, че вратата на стаята на Мегън се затвори, тя се обърна към Брад и саркастично рече:

— Благодаря ти за помощта. Хубаво е да знам, че мога да разчитам на теб. Лека нощ.

Той я сграбчи за раменете и я завъртя към себе си.

— Ти се поколеба! Ти се замисли дали да не го приемеш обратно.

— Това засяга ли те?

— Засяга ме, по дяволите! — прегракнало рече младият мъж. — Разбира се, че ме засяга. Аз те обичам и затова ме засяга.

— Ти ме обичаш? Колко смешно! — Опита се да се освободи от ръцете му. — Ако наистина ме обичаше, щеше да ми помогнеш!

— А ако ти ме обичаше, никога нямаше да се замислиш над предложението на доктор Дъг.

— За една секунда… Тази възможност просто ми мина през ума и веднага изчезна. Нима можех да не се поколебая? Ние бяхме женени. Мегън е негова дъщеря. Но само за една секунда… — опря пръст в гърдите му. — Запомни добре това. Аз имах възможност да избирам и направих своя избор. Както и ти. Ти избра да не ми помогнеш. Ти ме предаде.

— Предпочетох да те оставя сама да се справиш. Ти не си някоя слаба жена, която трябва да принадлежи на по-силния мъж. Ти си тази, която трябва отново да изгради живота си.

Двамата стояха само на сантиметри един от друг и се гледаха сърдито. Алисън си напомни, че му беше ядосана, ала гневът й сякаш се бе изпарил. Особено след като осъзна, че той беше прав. Бе направил точно това, от което тя имаше нужда — беше я накарал да реши сама, сама да бъде господар на живота си, нещо, за което отдавна мечтаеше.

— По-добре да си вървя.

— Да — съгласи се младата жена, — освен, разбира се, ако не предпочиташ да останеш. — Сега бе негов ред да избира.

— Бих предпочел…

Протегна ръце, а тя се сгуши в силната му прегръдка и му поднесе устните си. За миг й се стори странно, че не усеща лекото боцкане на брадата му. Ала устните му си бяха същите — меки, топли и силни, те сякаш заличиха всички емоции от последните няколко часа. Остана единствено нуждата да слеят телата си.

— Ако делото за попечителство се отмени — прошепна Брад, — това означава ли, че…

— Това означава, че ставаш в шест сутринта, появяваш се на вратата половин час по-късно с кесия понички и убеждаваш Мегън, че просто си решил да се отбиеш за малко.

Той се намръщи.

— Звучи ми така, сякаш си го правила и преди.

— Не, но си го фантазирах.

Лицето му светна.

Предполагам, че ако не искам всяка сутрин да ям понички за закуска, ще трябва да узаконим връзката си.

— Когато си готов за бъркани яйца и бекон — съгласи се Алисън.

Той отново я целуна, а ръцете му се плъзнаха под пуловера и погалиха голата й кожа.

— Сложила съм чисти чаршафи.

— Сигурно отново си фантазирала.

Двамата се запътиха към стълбите, но той я спря.

— Трябва да знаеш, че аз никога няма да бъда богат.

— Ти да не би да си обсебен от парите? В живота има много по-важни неща.

Брад отново я притегли към себе си.

— Като например? — нежно прошепна той.

— Ела горе с мен — отвърна Алисън и хвана ръката му. — Ще ти ги покажа.