Сали Стюърт
Тайният любовник (18)

Глава 18

Когато половин час по-късно Алисън и Рик влязоха в студиото, Трейси заедно с един оператор тъкмо тръгваха, за да отразят залавянето на серийния убиец.

— Всичко е тук — увери ги Алисън и потупа камерата на Рик. — Трябва да го монтираме за новините в шест.

Трейси се намръщи.

— Как успя? Та ние току-що чухме за това.

— О — нехайно рече Алисън, — имам си „свой“ човек в полицията. — Е, вече си нямаше „свой“ човек в полицията. Ала това не я спря да подразни Трейси — така може би щеше да увеличи поне с една бръчките по лицето й.

Докато двамата с Рик монтираха, Алисън бе на седмото небе. Репортажът наистина бе изключителен, нямаше съмнение.

Успяха за новините в шест.

И после всичко свърши. Камерата бе изключена, прожекторите загасени, дежурните усмивки помръкнаха. Алисън и помощниците й се превърнаха в обикновени хора.

— Страхотен репортаж!

— Вие двамата сте страхотни!

Алисън и Рик приемаха поздравленията, някои — искрени, други — не чак дотам.

— На телефона, Алисън!

Тя се спусна да вдигне слушалката. Чак когато чу гласа на Гуди Хънтър, осъзна, че се е надявала да е Брад и се ядоса на себе си.

— Добра работа — прозвуча възторженият глас на директора. — Струваше си чакането. Ела в понеделник в кабинета ми да си поговорим. Доведи и оператора си.

— Добре. Ще бъдем там.

Алисън затвори телефона. Очите й блестяха.

— Кой беше? — попита Рик. — Твоят космат приятел?

Въпросът му леко помрачи радостта й.

— Не, всемогъщият Гуди Хънтър. Иска да си поговори с нас двамата, насаме в понеделник.

— Прекрасно! Да не би да подушвам увеличение на заплатата?

Алисън помириса въздуха.

— … и повишение.

Рик се изкиска.

— Защо не? Сигурно вече се виждаш как пазаруваш из скъпи бутици.

— Да се обзаложим ли?

Един от колегите им се приближи и ги поздрави.

— Значи ще празнуваш с твоето брадато чудо? — попита Рик, когато колегата се отдалечи.

— Вече ти казах, че връзката ми с Брад беше чисто служебна — отряза го тя. „И престани да го споменаваш“, помисли си младата жена. Как, по дяволите, щеше да го забрави, ако Рик постоянно й го напомня?

— Чудесно! Тогава си свободна да празнуваш с мен. Дължа ти една вечеря. В крайна сметка ти си причината да ме постигне тази слава!

— Звучи прекрасно! — Много по-добре, отколкото да се прибере в празната си къща.

Брад да върви по дяволите! Би трябвало да е на седмото небе от радост, а той бе помрачил щастието й. Противно на здравия разум, й се искаше Брад да сподели радостта й. А това правеше нещата още по-лоши. Щастието й не биваше да зависи от него! Животът я бе научил, че това води само до страдания.

Не че беше истински щастлива с Дъглас… Тя бе разчитала на него да се грижи за тях двете с Мегън, а той бе използвал зависимостта й срещу самата нея.

Нямаше да повтори тази грешка с Брад. Дори и той да изяви желание да се грижи за нея, което едва ли щеше да се случи. И така бе по-добре. По този начин щеше да й бъде по-лесно да го забрави и да продължи живота си без него.

— Да вървим пеша — предложи Рик със закачлива усмивка. — Ще вечеряме в някой ресторант сочен и недопечен бифтек, а след това ще отидем да гледаме някой филм и ще хрупаме мазни пуканки.

— Защо не? Даден ни е само един живот, така че трябва да го изживеем пълноценно! Напук на опасностите!

Няма що, голяма шега!

Беше малко след десет, когато Алисън се прибра вкъщи, но й се струваше, че е много по-късно. Може би защото вечерта бе започнала твърде рано.

Докато вкарваше колата в гаража, на устните й светеше усмивка. Наистина се бе забавлявала. Рик беше чудесен приятел. Тъкмо от това се нуждаеше. От приятели. Това бе всичко, което й трябваше. Приятели и дъщеря й. Така бе много по-безопасно.

Вечерта бе студена. Идваше мразовита зима. Но студът не бе толкова лош. Въздухът през зимата бе много по-чист, отколкото през горещото и душно лято.

Над нея се простираше безкрайното небе, обсипано с малки блещукащи звезди.

Студ… Колкото и да се опитваше да се самозалъгва, всъщност никак не обичаше студа. Изтича по стъпалата към уютната топлина на дома си.

Тъкмо отключваше входната врата, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката. Очакваше, че се обажда някой колега или познат, за да я поздрави за успеха й.

— Не получи ли съобщенията ми? — Смътно разпозна полуистеричния глас на Бони.

Сърцето й ускорено заби. Да не би да се бе случило нещо с Мегън?

— Съобщения? — Завъртя се и погледна към телефонния секретар, чиято лампичка бясно мигаше — знак за многобройни обаждания. — Не. Току-що влизам. Какво има? Мегън добре ли е?

— Трябва да дойдеш и да си я прибереш! Веднага!

— Какво е станало? Да не би да е болна? Наранена ли е? — Осъзна, че собственият й глас сега звучи не по-малко истерично от този на Бони.

— Нищо лошо не се е случило с Мегън. Твоят бивш съпруг е в затвора и аз се развеждам с него. Надявам се, че сега си щастлива. Ела веднага и си прибери дъщерята.

Облекчението, че Мегън е добре, бе толкова силно, че в първия момент Алисън не осъзна останалата част от думите на Бони.

— Дъглас е в затвора? Какво се е случило?

— Не ми се прави на света вода ненапита! Просто се качи на колата му и ела тук. Трябва да уредиш да го пуснат под гаранция.

— Аз ли? Колата му не е при мен и нямам никакво желание да плащам гаранция, за да го освободят. Защо не се е обадил на адвоката си?

— Той не си е у дома. Дъщеря ти е облечена и те чака.

Връзката прекъсна.

Алисън се втренчи объркано в телефона. Дъглас беше в затвора, а Бони искаше от нея да отиде да прибере Мегън и след това да плати гаранцията и да освободи бившия си съпруг. Очевидно Бони и Дъглас се бяха скарали. Дали Дъглас не е ударил Бони? Това бе единствено вероятният отговор, въпреки че Алисън не можеше да си представи, че Дъглас е способен да удари жена. Не би рискувал да нарани скъпоценните си ръце на хирург. Силата му бе в психическия тормоз.

Но това едва ли имаше някакво значение. Най-важното бе да отиде и да измъкне дъщеря си от отвратителната бъркотия, в която Бони и Дъглас я бяха замесили.

Усмихна се, когато осъзна, че провинението на Дъглас независимо какво бе то — можеше да й е от полза. Той бе толкова нетърпелив да уведоми съдията за нейното пребиваване в затвора. Ето че сега можеше да използва същата заплаха срещу самия него.

Забърза към вратата, за да прибере дъщеря си.

 

 

Няколко минути по-късно Алисън спря колата си пред голямата къща на Дъглас, специално построена за Бони, която се намираше в същия квартал, където тя навремето бе живяла с него. Той наистина бе човек с навици.

Паркира на извитата алея и хукна по пътеката. Тъкмо стигна вратата, и Мегън изхвърча навън.

— Добре ли си? — попита Алисън, като я прегръщаше и едновременно с това тревожно я оглеждаше.

Въпреки че момичето се стараеше да изглежда спокойно, очите му бяха зачервени.

— Аз съм добре, мамо, но татко е в затвора.

— Вземи това със себе си! — Гласът на Бони внезапно се вряза в съзнанието й и тя вдигна глава. Младата съпруга на Дъглас имаше доста смачкан вид — русата й коса бе разрошена, а гримът й размазан. Мъкнеше огромен куфар. — Ако иска нещо друго, ще трябва да се обърне към адвоката ми.

Алисън поклати глава, по-скоро за да проясни мислите си, отколкото в знак на отказ.

— Да вървим — рече тя, прегърна дъщеря си през раменете и без да обръща внимание на куфара, я поведе към колата.

— Длъжна си да вземеш проклетите му дрехи! — изкрещя след нея Бони. — Повече не желая да го виждам!

Алисън се обърна към фучащата харпия. Би трябвало да тържествува, но единственото, което изпитваше, бе облекчението, че Мегън е добре и е отново при нея.

— Бони, съжалявам, но не виждам защо аз трябва да освобождавам твоя съпруг от затвора. Ако не може да се свърже с адвоката си, нищо не му пречи да наеме друг. Има достатъчно пари и може да си го позволи.

— Но, мамо! — умолително се обади Мегън.

— О, самата невинност! — прекъсна я Бони. — Когато отидох в затвора, за да освободя този негодник, ми казаха, че жената, с която е бил, е неговата съпруга, мисис Прескът. Тя била достатъчно трезва, за да закара колата у дома си. — Ритна куфара. — Сега този скапаняк е изцяло твой, мисис Прескът. Вземай дрехите му със себе си!

Тя се обърна и влетя в къщата. Този път оттеглянето и не бе толкова внушително, колкото предишния ден, въпреки че тогава едва не бе паднала.

Мегън се спусна към куфара.

— Остави го — нареди й Алисън. — За какво ни е? Двамата с Бони ще се сдобрят.

Мегън се поколеба, а малкото й личице се озари от плаха надежда.

— С татко ли беше тази вечер?

— Не, скъпа, не бях. Прекарах вечерта с чичо ти Рик.

— Наистина ли?

Алисън кимна. Усети съжалението на Мегън, че родителите й няма да се съберат отново.

— Наистина.

— Тогава с коя жена е бил татко?

— Един Господ знае. Да си вървим у дома. — Побутна дъщеря си към колата.

— Не забравяй багажа на татко.

— Добре. — Налагаше се да вземе проклетия куфар. Мегън и без това вече бе достатъчно разстроена. Алисън покорно го сложи на задната седалка.

Когато се плъзна зад кормилото, погледна към дъщеря си. Детето се бе затворило в себе си без следа от обичайната си жизненост.

Алисън я притегли към себе си и я погали по дългата коса.

— Не се тревожи за баща си. Той има достатъчно пари, за да се измъкне от тази неприятност. Какво всъщност се случи? Защо е в затвора? — Завъртя стартера и потегли. Мина по извитата алея, нетърпелива по-скоро да се отдалечи от голямата къща, за която някога толкова бе завиждала.

— Карал е пиян. Двамата с Бони се сдърпаха и той излезе. Нямаше го дълго време, а после се обади и й каза, че е в затвора. Тя отиде да го освобождава, но се върна без него. Беше като полудяла и започна да ти звъни през пет минути по телефона.

— Разбирам. Не се тревожи. Баща ти има средства да се откупи. Хей, аз имам новини за Брил. Неговият случай приключи успешно днес и сега мога да ти разкрия истинската му самоличност, ако това още те интересува.

— Разбира се, че ме интересува. — Не звучеше особено ентусиазирано, но не беше и съвсем отпаднало.

— Ще започна с това, че истинското му име е Брад и той е тайно ченге.

— Страхотно!

Алисън й разказа за събитията от последните няколко седмици, включително и за сензационния си репортаж и за срещата с Гуди Хънтър. Докато говореше, Мегън се вълнуваше все повече и повече. Както се бе надявала, новините я отвлякоха от неприятните мисли за случилото се тази вечер. Разказът й свърши тъкмо когато пристигнаха вкъщи.

Мегън се наведе над скоростния лост и прегърна майка си през врата.

— Това е чудесно, мамо! Значи най-сетне ще бъдеш богата и известна!

Алисън се засмя.

— Е, ще се радвам и на малко увеличение на заплатата.

— След като Брил е полицай, значи той може да освободи татко от затвора!

Толкова с отвличането от неприятните мисли…

Мегън я изчака, докато за втори път тази вечер вкарваше колата си в гаража.

Алисън повлече куфара на Дъглас през двора към къщата. Беше прекалено тежък, за да го носи, а мисълта, че скъпата му кожа ще се надраска, малко я оживи.

— Смяташ ли, че татко и Бони ще се разведат?

— Вероятно не.

— Бони наистина е бясна.

— Ще й мине.

— Някой е наблюдавал къщата ти и е казал на татко, че Бони е идвала миналата вечер. Истина ли е?

Изтегли куфара през прага. Бони вероятно го бе напълнила с проклетите му медицински книги, за да е сигурна, че Алисън ще получи херния, докато го влачи.

— Да, Бони идва, но съвсем за малко.

— Тя обвини татко, че отново се бил забъркал с теб. Точно заради това се скараха.

Сърцето на Алисън се сви от надеждицата в гласа на Мегън.

— Бони греши — твърдо рече тя, отключи вратата и светна лампата. — Най-сетне сме у дома. Какво ще кажеш да пийнем по чаша горещ шоколад, преди да си легнем?

— Мамо, трябва да се обадим на Брил и да го помолим да помогне на татко. — Запъти се към телефона.

— Скъпа, вече е късно. Не можем да му звъним по това време.

— Той няма да има нищо против. Ау, виж колко съобщения са се натрупали! — Натисна бутона, за да превърти касетата със записите.

Алисън се отпусна на дивана, питайки се как ще се справи с последните неприятности, които я бяха връх летели. Лентата тихо жужеше, докато се пренавиваше.

Първо прозвуча гласът на Дъглас, отчаян, но сдържан. Молеше Алисън веднага да отиде и да го освободи от „това ужасно място“. Следваха още четири съобщения, в които се редуваха гласовете на Дъглас и Бони, като всеки път звучаха все по-истерично.

Изведнъж, по средата на цялата тази какофония, прозвуча гласът на Брад, дълбок и силен, той я изпълни с възмутително щастие.

— Предполагам, че си отишла да празнуваш. Има защо. Успях да хвана повторението на репортажа ти в десет. Поздравления! Ти си дяволски добра!

Тишина. Край на съобщението. Мразеше се, че се чувстваше толкова разочарована… че копнееше за още.

Мегън й хвърли тържествуващ поглед.

— Видя ли? Не се е обадил много отдавна, след като е гледал новините в десет. Можем спокойно да му звъннем.

Преди Алисън да успее да възрази, се включи следващото съобщение.

— Тези глупаци са ме затворили тук заедно с изметта на земята — обяви Дъглас. — Само пияници и наркомани. Повръщат, хъркат и миришат ужасно. Алисън, страхувам се за живота си. Трябва да дойдеш и да ме измъкнеш. Обещавам ти, че ще ти се отплатя. — Замълча за миг и отново продължи: — Мегън, принцесо, татко се нуждае от помощта ти. Говори с майка си.

Съвсем типично за Дъглас — да използва дъщеря си, за да постигне това, което иска.

Последното обаждане беше от Брад.

— Алисън, моля те, обади ми се веднага щом се прибереш. Часът няма значение.

Точно думите, които й се искаше да чуе, но тонът бе рязък, официален… неговият „полицейски“ глас. Не можеше да си представи защо му трябва толкова спешно.

— Мамо — замоли се Мегън, — моля те, помогни на татко! Кой е номерът на Брил? Аз ще му се обадя.

Нямаше измъкване. Дъглас все пак беше баща на Мегън и тя не можеше да позволи да гние в затвора… макар че перспективата й се струваше доста привлекателна.

— Добре — примирено въздъхна младата жена, — донеси ми телефонния указател, за да потърся телефона на някой адвокат, който би могъл да уреди пускането му под гаранция, въпреки че не знам откъде ще намерим парите, за да я платим.

— Мамо! — Мегън възмутено стисна юмруци. — Ти нямаш и понятие как се правят тези неща! Брил може да се погрижи за всичко. Полицаите знаят как се постъпва в такива случаи. Нали тъкмо той те освободи от затвора?

— Наистина оценявам доверието ти към мен — остро отвърна Алисън и мигновено съжали за думите си, когато видя сгърченото лице на дъщеря си. Момичето се отпусна до нея и сложи глава на рамото й.

— Знам, че и сама можеш да се справиш, мамо. Просто ми се искаше Брил да е с нас сега. Той винаги успява да уреди нещата. Няма ли да е по-лесно, ако просто го помолиш да ни помогне? Той умее всичко. Не оправи ли мивката и покрива?

Думите на Мегън й подействаха като удар в стомаха. Дали й харесваше, или не, но напоследък бе станала доста зависима от Брад. Мегън беше права. Много по-лесно бе да го помоли за помощ, отколкото сама да се опитва да се справя с неща, за които и понятие си нямаше. В крайна сметка май наистина беше по-добре да му се обади.

Освен това той самият й бе оставил съобщение да му звънне.

Телефонът прекъсна опитите й да намери благовидна причина, за да оправдае собственото си желание и отчаяната си нужда да говори с Брад. Искаше й се да бъде с него, да го остави да оправи нещата, както винаги бе правил…

Изпревари Мегън и вдигна слушалката. Сигурно отново беше Дъглас.

— Ало?

За Брад гласът на Алисън имаше въздействието на чаша ледена вода за умиращ от жажда. Струваше му се, че от цяла вечност не я бе чувал, макар че всъщност бяха минали само няколко часа.

— Алисън, Брад се обажда. Радвам се, че си у дома.

— Брад! Как си? — Гласът й бе мек и галещ. Или просто си въобразяваше, защото така му се искаше?

— Мамо, моля те, помоли го! Помоли го!

— Да ме помолиш за какво?

— Ами, изглежда, че баща й има малка неприятност…

— Имаш предвид, че са го хванали да шофира пиян?

— Откъде знаеш?

— Обади ми се един приятел от пътната полиция. Точно заради това ти звъня. Но изглежда съм закъснял.

Излъга най-безсрамно! Наистина искаше да й съобщи за доктор Дъг, но това бе само извинение, за да има повод отново да чуе гласа й. През последните двадесет часа непрекъснато се обвиняваше заради всички неща, които й бе наговорил в къщата на родителите си. Не че не бяха истина, но той бе пропуснал да й каже най-главното… че я обича. Разбра го, когато я видя да излиза от приюта „Нова надежда“, след като бе взела интервюто… да излиза завинаги от живота му.

Искаше да я помоли да забрави всичко, което й бе наговорил миналата вечер, да й каже колко много му липсва, колко е загрижен за нея, колко много я обича… да я помоли да се опитат да сближат различните си светове.

— Да, наистина закъсня — каза Алисън. — Както и да е, аз все още не знам подробностите. Знам само, че е арестуван. Ще ти бъда благодарна, ако ми кажеш какво точно се е случило.

Значи в крайна сметка нямаше да й каже това, което искаше. Трябваше да разговаря с нея за бившия й съпруг.

Изглежда доктор Дъг е пропуснал да спре на един стоп. Не е кой знае какво, но нали е събота вечер и по пътищата има доста пияни. Моят приятел е бил там, разпознал е регистрацията на колата му — аз бях казал на няколко мои хора да следят за този номер — и го е задържал. Докторът бил доста войнствен, а освен това и лъхал на алкохол. Пробата го е потвърдила и са го откарали в затвора.

Пое дълбоко дъх. Зачака реакцията й. Алисън твърдеше, че мрази този мъж, но нищо не се знаеше…

— Доста интересно. Разказвай!

Брад облекчено се облегна в креслото си. Звучеше така, сякаш бе щастлива.

— Не е бил сам. Жената с него заявила, че е съпругата му. Нейната алкохолна проба била отрицателна и тя е взела колата. По описанието на моя приятел разбрах, че не си била ти.

— Не мога да повярвам, че дори за миг си се усъмнил. Това обяснява защо Бони си мисли, че съм била с него.

— Да, докато чакала да се уредят документите по освобождаването на доктора, тя попитала къде е колата. Дежурният полицай погледнал в доклада за произшествията и тъй като Бони твърдяла, че тя е мисис Прескът, решил, че е луда. Казал й, че мисис Прескът вече е откарала колата у дома си. При тези думи тя зарязала горкия доктор Дъг да гние в затвора.

— Напълно одобрявам постъпката й, но Мегън има различно мнение по въпроса.

— Иска баща й да бъде освободен, така ли?

— О, да.

— Много лошо. Това щеше да му е за урок.

— Съгласна съм. Но предполагам, че е по-добре да се свържа с някой адвокат, за да уреди пускането му. Можеш ли да ми препоръчаш някого?

— Да. Искаш ли да уредя нещата и след това да дойда и да те заведа в участъка? — Сам се изуми от силното си желание да я види, макар че обстоятелствата съвсем не можеха да се нарекат романтични. Осъзна, че всъщност искаше да бъде с нея, докато освобождават доктор Дъг, за да е сигурен, че той няма да се върне при Алисън, след като съпругата му го бе изоставила.

— Не бих могла да те моля за това. Просто ми посочи някое име, а аз ще свърша останалото.

Отново го уверяваше, че не се нуждае от него. По дяволите, тя се нуждаеше от него, така както и той се нуждаеше от нея. Само дето и двамата не искаха да си го признаят.

— Ти не си ме молила. Аз сам предложих. Ще бъда при теб след половин час.

Затвори, преди тя да успее да възрази.

Разбира се, ако искаше, можеше веднага да му се обади.

Но тя не го направи.