Виктор Пелевин
ДПП (NN) (16) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

34

За Стьопа англофилията беше почтено и дори в известен смисъл патриотично културно занимание — тя един вид като че ли го свързваше с Набокови от петербургския период: те весело се плацикаха в надувните си гумени вани в гранитния си дом на Морска и обсъждаха на оксфордски диалект връзката между ерекцията при юношите и смъртта на граф Толстой. Освен това Стьопа много обичаше английския: неговите идиоми бяха доказателство за извисен и весел ум, макар че у англичаните този ум се срещаше много рядко — освен в самата идиоматика на езика в момента, когато я използваха.

Англофилията му свърши просто и бързо. Един ден Стьопа реши да си изясни какво вълнува народа на мечтите му, взе един брой на най-популярния британски вестник „The Sun“ и го прочете с речник от първия до последния ред (ако не беше мистичното съвпадение с името на банката му, едва ли щеше да е способен на този подвиг). И когато дочете последната страница, разбра, че вече не е англофил.

Нещо повече. Той имаше чувството, че току-що са го заразили с луда крава чрез анално изнасилване, но веднага са го излекували, като са му изсмукали с вакуумна сонда всичките мозъчни клетки, поразени от страшния вирус. Но не стана и англофоб — това би означавало висока степен на емоционално участие, а такова вече изобщо нямаше. Всичко беше пределно скучно и пределно ясно и на отечеството раменете белоснежни му се струваха много по-привлекателни, отколкото допреди час (Стьопа впрочем знаеше, че това чувство обикновено трае до първото докосване до тях). Отношението му към Мюс, разбира се, не пострада — по това време той вече я обичаше сериозно. Неочаквано обаче засегната се оказа друга фундаментална константа — Стьопа за пръв път изпита желание да преименува „Санбанк“.

Но реши първо да сподели откритието си с Мюс.

— А, „The Sun“ — каза тя. — Че него никой в Англия не го чете.

— Как така? — попита Стьопа. — Как да не го чете никой, след като е най-популярният вестник?

Мюс го погледна с надменна гордост и каза:

— To understand this you have to be British.^[1]

И все пак у британците имаше нещо, което внушаваше уважение. Това не можеше да им се отрече. След изчитането на „The Sun“ обаче с англофилията беше свършено веднъж завинаги. Оттогава от време на време Стьопа пращаше куриера до центъра на Москва, където можеше да се купи този вестник, и на шега го подпъхваше на Мюс. Тя се правеше, че не забелязва, но за секунда-две между веждите й се появяваше мъничка бръчица и всеки път Стьопа се разтапяше от нежност.

Желанието да прекръсти „Санбанк“ остана. Изживеният шок отвори очите на Стьопа за това, че на практика между числото „34“ и името на банката няма никаква същностна връзка. И ако изобщо имаше връзка, тя беше изключително благодарение на това, че я беше създал сам. По същия начин би могъл да свърже „34“ и с името на киното, в което на седемнайсетия си рожден ден беше получил решаващото мистично откровение. Да, името определено можеше да е и по-добро.

Това ставаше особено актуално в дните, когато трябваше спешно да зареди числото на силата със силата, чието число трябваше да е то. А откъде да я вземе, ако не от същото това число?

Много мисли по този въпрос и това даваше интересни странични резултати. Един път той проследи живота на идеята от началото до края. Беше поучително. Всичко беше като при хората: зачеване, раждане, мъчителна битка за съществуване и нелепа гибел.

Зачеването стана по време на едно пътуване до Канарските острови (банков симпозиум, в Москва пак го заместваше Мюс). Пътуването беше интересно, но и ознаменувано с едно крайно неприятно произшествие.

Докато се развличаше в хотелския апартамент с една проститутка, повикана по телефона от вила „Cosmos“ (пак лъжи), Стьопа лениво гледаше телевизора и галеше изрусената до бяло коса в района на корема си. Даваха някакъв филм за инквизицията — беше на испански, но имаше и надписи на английски, което му позволяваше да разбира какво става. Няколко стражници с кираси влачеха нанякъде един монах капуцин и той се молеше:

— Take this cup away from me…

„Нека ме отмине тая чаша…“ — преведе механично Стьопа и внезапно откри удивително съвпадение между филма и момента. Значи изкуството наистина отразяваше живота! Може би не чак толкова примитивно пряко, както си мислеха руските реалисти, но в крайна сметка все пак го отразяваше.

Изрусената труженица отразяваше много умело и чашата вече се очертаваше на хоризонта на събитията. Стьопа изпита онази разновидност на когнитивния дисонанс, която народът е отразил в поговорката „късай и хвърляй“ — това, което ставаше на леглото, се разминаваше с високата духовност на драмата на екрана. Той щракна дистанционното — и телевизорът му показа чашата, за която току-що си мислеше. Беше кристална, пълна с жълтеникава течност.

А в следващата секунда… в следващата секунда чашата се отмести и на мястото й застана бутилка като за коняк с голямо „43“ на етикета. Стьопа така се дръпна, че партньорката му насмалко не падна на пода, което изложи здравето му на сериозен риск.

Даваха реклама на испанската напитка „Liqor 43“ — вече я беше виждал в тукашните барове и ресторанти и му разваляше настроението за по цяла вечер. Етикетът с проклетите цифри зае целия екран, после цялата стая, после цялата Вселена. „Liqor 43 — каза телевизорът високо. — Nobody knows the night better!“^[2]

Да му развалят такъв миг… Очите на Стьопа се наляха със сълзи, също както в онези далечни времена, когато изписаният с разноцветни седмици лист, пъхнат под дюшека, не беше способен да го защити от най-страшното — да опикае чаршафите през нощта. Колкото повече наближаваше четирийсет и третият му рожден ден, толкова по-нагло се държеше числото „43“. В околния сумрак, маскиран като ясен слънчев ден, се оформяше нещо страшно, студено, насочило срещу него отровното си острие, и трябваше да действа преди това острие да се забие в мозъка му.

Трябваше да направи нещо. Но какво?

На другия ден, докато летеше над Гран Канария на наетата „Чесна“, Стьопа забеляза нещо, което му заприлича на огромни слънчеви батерии. Всъщност беше полиетиленово платно, което защитаваше растенията от слънцето, нещо като парници наопаки. Но Стьопа реши да не отвлича вниманието на пилота с въпроси и го разбра чак след като кацнаха. Въображението му беше поразено от огромните слънчеви батерии.

„Слънцето грее всеки ден — мислеше си той, загледан в синия океан и белите чертички на вълните. — Но докато не сложиш батерия под лъчите му, няма електричество“.

Числото „34“ дори превъзхождаше слънцето, понеже светеше от идеалния си свят и денем, и нощем. За да може да използва мощта му изцяло, трябваше да измисли нещо като слънчева батерия, която да събира целебните му еманации. Такава батерия можеше да е например… например…

Бученето на самолетния мотор му пречеше да мисли. Единственият вариант, който отново и отново му идваше наум, беше ново име на банката. Но той помнеше колко е трудно да зашифрова в него числото „34“. Въздъхна, отмести очи от антипарниците, които мислеше за слънчеви батерии, и погледна жълтото петънце на далечен сърфист — помисли го за шамандура. Горе-долу по-средата белееше следата на току-що завил катер — от тази височина приличаше на гръцката буква гама. В следващия миг мислите на Стьопа пак превключиха. Но зачатието вече беше факт.

Заченатата на Канарските острови мисъл се роди в Русия. Стьопа пътуваше с колата си през мъгливата и депресивна Москва. Тихо свиреше радиото — гей звездата Борис Маросеев изпълняваше в неповторимия си стил песента „Лалугерът ми винаги е с мен“. От новините Стьопа знаеше, че с певеца много сериозно се е заело младежкото движение „Ескадрони на живота“ и че го убеждават да отделя повече внимание на патриотичната тематика. По някаква незнайна причина песента за лалугера очевидно попадаше в тази категория.

Замисли се защо въпреки нарочно-порочния имидж на изпълнителя и яростните оргиастични вопли, надавани от Борис след всеки куплет, в музиката има някаква възвишена тъга, от която ти става по-светло на душата. И след минутка разбра. Борис беше истински артист — в гласа му звучеше ту разрушилата всички прегради страст, ту потиснатият минор на разкаянието, ту шепотът на изкушението, и всичко това заедно незнайно как пораждаше у слушателя чувството, че лалугерът, за който пее, е съвестта, ангелът господен, който кротко лети до рамото на лирическия герой и записва всичките му постъпки на небесната си видеолента. Сливането на порока и покаянието в едно невъзможно цяло правеше от песента шедьовър.

Изведнъж по някаква неизвестна причина мислите на Стьопа се превключиха на половия живот на приматите. Той се спомни един интересен разказ на Мюс: че при шимпанзетата имало три вида самци — Алфа, Бета и Гама. Най-силните били Алфа. Бета били мъничко по-слаби, обаче съвсем мъничко, и затова непрекъснато се съревновавали с Алфа. А Гама били толкова по-слаби, че никога не се биели. В резултат се получаваше интересна картинка: докато Алфа и Бета се дърлели в храсталака, та да изяснят кой е по-силен, Гама оплодотворявали повечето самки в стадото.

Сърцето му подскочи. Той почувства, че в аквариума на рамото му е доплувала златната рибка — и може би дори с другарките си. Първите четири букви на гръцката азбука бяха „алфа“, „бета“, „гама“ и „делта“ — това го помнеше от лекциите и упражненията в института, където така означаваха неизвестните в уравненията.

„Гама-банк“! Ама разбира се! „Гама-банк“. Гръцката буква „гама“ даваше тройката, а думата „банк“ — четворката, понеже беше от четири букви. Е, с малко хитринка, разбира се, понеже тройката беше на един принцип, а четворката — на друг. Но пък числото „34“ без проблеми можеше да се представи от буквите „гама“ и „делта“. Не можеше да ги обедини в една дума, но пък можеха да се появят в необходимата последователност в рекламен слоган, който щеше да стане нещо като магическа мантра, завъртяна в мелницата на купения ефир. Да, това щеше да стане вълшебната радиостанция, способна да зареди числото на силата с необходимата енергия.

И новото име, и PR концепцията се родиха в главата на Стьопа само за частица от секундата — в паузата между двата писъкостона на лирическия герой на Боря. А може би на лалугера му — не можеше да се каже точно поради многото електронни добавки.

„Гама-банк“ трябваше да се противопостави на „Алфа-банк“. Контрапозиционирането беше най-ефективно при всяка борба. И нямаше защо да се страхува, че ще го вземат за кученцето от баснята на Крилов, дето лаело по слона. Храбростта е най-силното оръжие. Защото някой да помни името на слона? Никой. Обаче всички знаят името на кученцето — Моска.

Числото „34“ можеше да се включи например така:

„Докато Алфа се мъчи да е по-силна от Бета, а Бета иска да стане по-силна от Алфа, Гама-банк ви дава вашата Делта!“

Или дори още по-агресивно:

„Алфа-банк е като танк,

звездолет е Гама-банк!“

Това вече беше съвсем добре, само че я нямаше „делтата“ Можеше да смени първия ред и да стане „е тромав танк“, и тогава щеше да е идеално, но пък и по законите на рекламата, и по житейските, не биваше да се заяжда, особено ако противникът е по-силен: все пак Стьопа разбираше, че Гама-самците не бива да се дърлят с Алфите без крайна необходимост. Накрая асоциативните връзки му изкараха още един мъртвец:

„Банките не миришат“.

Не му беше работа да пише слогани, Стьопа си го знаеше. Но му беше ясно, че професионалистите, дори оня циничен специалист, който Мюс беше намерила да оформи рекламното табло на Рубльовско шосе, ще успеят да разположат правилно гамата и делтата по десетки различни начини.

Боря Маросеев най-после успя да направи с лалугера си всичко, което искаше, и се успокои. След кратък рекламен блок някакви анонимни италианци запяха за ада — поне така изглеждаше заради припева „бона сера, бона сера, сеньорита“. Потискащо.

— Я махни това радио — каза Стьопа на шофьора. — Дай „Bon Jovi“.

Често слушаше тази група — не защото обичаше музиката им, а по много по-сериозни причини. Шофьорът вкара компактдиска и с първите китарни акорди в аквариума на Стьопа се вмъкна мурената на съмнението. Думата „гама“ не се срещаше в бизнеса, това го знаеше. Но „делта“… Имаше, имаше нещо. С този термин, взет от математиката в университета, още по времето на компютърната треска наричаха разликата между разходите и печалбата. За комсомолците от осемдесетте и деветдесетте „делта“ беше почти същото, което за него беше „34“. Нямаше начин някой от тях досега да не е използвал тази думичка.

Стьопа извади телефона и набра Мюс.

— Мюсюс, Пика съм. Разбери има ли в Русия банки, в чието име да влиза „делта“. И какви са им PR слоганите. И ми се обади веднага.

Мюс се обади след петнайсет минути. Делта-банките в Русия бяха двайсетина, а с тези, които бяха успели да изчезнат от лицето на едната шеста от земната суша, ставаха около четирийсет. Колкото до слоганите, Мюс помоли за още време — засега беше намерила само един, на въоръжение на московската „Делта-кредит“:

„Делта-кредит. Пълна гама на услугите“.

Делта, после гама. Четири и след него три. Да не говорим, че в словосъчетанието „Делта-кредит“ имаше още едно „43“: буквата „делта“ даваше четворка, а буквата „к“ — тройка, понеже имаше три ъгъла. Стьопа застена, все едно го бяха пронизали с харпун, и се отпусна на седалката. Шофьорът уплашено се обърна и наби спирачките.

— Няма нищо — каза едва чуто Стьопа. — Нищо ми няма. Ей сега ще се оправя.

Така става тя, помисли си, когато сърцето го отпусна. Докато Алфите и Бетите се бият в храсталака, а Гамите чукат всички самки в стадото, Делтите си въртят бизнеса на съседната полянка. И няма какво да направиш. Капитализъм.

Вечерта взе хапче за сън и сънува погребение. Стоеше до гроб, в който имаше розово пластмасово ковчегче. В него беше идеята, която го беше осенила през деня. Стьопа искаше да отвори ковчегчето, за да види на какво приличат мъртвите идеи, но не се осмеляваше, защото не беше сам на това тъжно място.

От другата страна на гроба клечеше пиян лалугер с ушанка, на която блестеше лъсната кокарда с буквата „алфа“. Лалугерът мърмореше нещо по мобилния си телефон, все едно се оправдаваше, и мигаше с червените си очички. На шията му се виждаха две големи виолетови смучки. За да не го обиди, Стьопа се преструваше, че го слуша — беше вдигнал до ухото гребенчето си. Но си мислеше за съвсем друго нещо — че няма да сменя името на банката си и че просто ще почне да се отнася към планетата, на която живее, малко по-лошо. Да, точно така.

На сутринта се събуди скапан и отмени и двете срещи за деня.