Виктор Пелевин
ДПП (NN) (1) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Идеята на Стьопа Михайлов да сключи съглашение със седмицата узря тогава, когато той горе-долу се понаучи да чете и почна да се замисля за разликите между половете. Първите форми на този алианс бяха примитивни. За различните житейски случаи Стьопа изписваше различни седмици. Голяма празна на цяла страница например го пазеше от по-големите и по-силните деца. Четири заострени седмици, разположени в ъглите на листа, трябваше да озаптят буйните съседи по стая, които по време на следобедната почивка редовно се прокрадваха, за да го пухнат с някоя възглавница по главата или да му тикнат някаква гадост под носа. Няколко досадни произшествия обаче, от които седмиците трябваше да го защитят, доказаха, че този метод не върши работа.

Стьопа реши, че в единствено число седмицата не притежава достатъчно сила, и започна да изписва страница след страница миниатюрни синички ъгълчета, чувстваше се като завоевател, който събира армия, за да покори света. Армията обаче, както бързо се изясни, не искаше да се сражава. Синините на Стьопа от летния лагер, след като точно седем тетрадки бяха изписани със седмици, доказаха това съвсем убедително.

Докато бродеше след училище из тихите краймосковски горички и пълните със съкровища сметища, Стьопа мислеше и мислеше, и накрая разбра къде е проблемът. Неизвестно защо той още от самото начало беше решил, че седмицата е наясно с всичките му планове. Струваше му се съвсем естествено, че тя разбира мислите му в момента, когато се появяват в главата му. От друга страна, светът беше пълен с такива като него! Стьопа се сети, че трябва по някакъв начин да привлече вниманието на седмицата към себе си, да направи така, че тя да разбере за съюза, който иска да сключи с нея, и да го различава в тълпите.

В училище им казваха, че в древни времена, когато искали да се сдобият с милостта на боговете, хората им принасяли жертви. Седмицата може и да не беше бог точно като Зевс или Аполон, но явно обитаваше надчовешки измерения. Така че забравената технология можеше и да подейства.

Стьопа знаеше, че древните богове приемали като жертва изгаряни бикове. Няколко седмици той сериозно обмисля да подпали ритуално един от совхозните краварници — беше близо до вилата им. Снабди се с шише бензин и наряза дълги ленти от велосипедна гума, за да ги използва като бикфордов шнур. В последния момент се отказа. Проектът все пак беше прекалено мащабен.

Но бензинът свърши работа. Стьопа открадна от къщи седем консерви телешко — тенекиени военни цилиндри с бича глава, вписана в овал, като снимка от тези по старите гробове. За такова количество храна трябваше голям огън и Стьопа си изгори ръката, но като цяло ритуалът, извършен в гората близо до вилата, мина гладко.

Вонята на изгоряло месо му напомни за нещо тайнствено и отдавна забравено (дойде му наум и едно странно словосъчетание — „геена огнена“). Преживяването беше прекалено мимолетно за анализ — просто халюцинация на паметта, сянка на мисъл за нещо, което съвсем сигурно никога не беше ставало с него. И въпреки това именно този странен полуспомен му отвори очите за грешката му.

В какво беше смисълът на жертвоприношението като такова? На небето се предлагаше онова, което то ни дава — животът, душата. А сивкавото телешко от стратегическите запаси на СССР беше само опаковка, останала от отдавна изчезналата жизнена сила — също както и консервените кутии бяха опаковка на изгореното месо. Да принасяш мъртва материя в жертва на духа беше все едно да подариш на рожден ден празна кутия бонбони. Дори дъските на старата ограда, с които бе запалил огъня, бяха по-подходящи, понеже тук-там по тях все пак имаше жива плесен.

Следващата стъпка беше проста и логична. Стьопа нави седем страници от вестник в удобна дълга мухобойка и започна да изпраща в отвъдното мухите, които влизаха в кухнята. За да могат душите им да стигнат до необходимия адрес, всеки път щом улучеше някоя, Стьопа шепнешком повтаряше незнайно как измисленото стихче: „Седем бора и брезички, седем сте по седем всички“. Не беше съвсем ясно колко точно мухи трябва да прати при седмицата под този стихотворен съпровод — дали седем по седем, или седемдесет и седем. Стьопа реши да се спре на втория вариант и тъкмо вече наближаваше заветното число, когато един внезапен удар на съдбата направи проекта неактуален.

Нанесе му го една книга, която баща му беше оставил на кухненската маса, дори не цялата книга, а само една фраза на страницата, която Стьопа прочете мимоходом — за някой си Щирлиц, който толкова вярвал в щастието, което носи числото седем, че когато подмушвал на врага лъжлива информация, се стараел сборът на съдържащите се в нея цифри да е седем.

Стьопа разбра до каква степен е неконкурентоспособен с мухобойката си в този свят, пълен с големи, които изповядваха същите възгледи за чудесното. Техните възможности бяха неизмеримо по-големи: какви ти мухи, някои от големите можеха да пратят на магическия адрес милиони и милиони хора. Нима можеше да се надява, че седмицата, заобиколена от тълпи могъщи почитатели, ще му обърне внимание? Това беше толкова наивно, все едно слон, заобиколен от духов оркестър, да чуе бръмчащ комар.

Стьопа за доста време изгуби вярата си, че може да спечели нещо от съюза с цифрите. Дори самата мисъл, че такъв съюз може да се сключи, започна да му изглежда съмнителна.

Трябваха да минат няколко години, докато душевната му рана зарасне, и тогава Стьопа бе осенен от нови идеи, свързани с цифрите и числата.

Седмицата беше всеобща избраница. Към нея се обръщаха всички — британските суперагенти, героите от приказките, градовете, издигнати на по седем хълма, дори и ангелските йерархии, ориентирани към седмото небе. Седмицата беше разглезена и скъпа куртизанка и не беше чудно, че скромното му ухажване оставаше без отговор. Но пък тя не беше единствената цифра на света.

Научен от горчивия си опит обаче, Стьопа не бързаше да избере друга цифра. Досещаше се, че към която и цифра да се обърне, на света ще се намерят много хора, които са направили същия избор. А колкото повече конкуренти имаше, толкова по-малък беше шансът избраната цифра да откликне на врачуванията му и дори да забележи съществуването му. От друга страна, логиката подсказваше, че двузначните и тризначните числа не са толкова разглезени от внимание.

Стьопа интуитивно чувстваше, че цифрите от единицата до деветката са по-могъщи от двузначните числа, а двузначните са по-силни от тризначните и така нататък. Но му бяха направили впечатление думите на Цезар, чути по история — че е по-добре да си пръв в някое галско селце, отколкото последен в Рим (учителката сбърка и каза, че било по-добре да си пръв в Рим, отколкото последен в някое галско селце, но Стьопа разбра, че е сгрешила, понеже за Цезар това звучеше прекалено самодоволно). И той почна да си избира някое по-спокойно галско селце.

След дълги размисли се спря на числото „34“. Сборът на тройката и четворката му даваше седмицата. Това придаваше на числото „34“ нещо като небесната генеалогия, като при гръцките герои, водещи потеклото си от боговете. Стьопа не предаваше изначалното си божество, просто търсеше по-рационален начин да се обърне към него. Освен това, също като седмицата, тройката и четворката бяха особени цифри — имаха цветове. Стьопа си спомняше, че едно време, когато беше съвсем мъничък, всички цифри си имаха цветове. Но после те избледняха и само четворката си остана с добре видим зелен, седмицата беше синя, а тройката имаше малко оранжевко там, където полукръгчетата й се съединяваха.

Имаше и много други съображения, които взе под внимание — „трийсет и четворката“ например беше най-добрият руски танк през Втората световна и следователно числото „34“ грееше с отразената светлина на сполуката и победата. Изборът му съзрява в ума му толкова дълго, преди да го направи, че дори не беше съвсем ясно той ли избра числото „34“, или то него.

Вече беше голямо момче — завършваше училище и под носа му тъмнееше мъх, който приличаше на два минуса — Стьопа се надяваше, че с времето те ще дадат обещавания от математиката плюс. Сега той вече беше по-предпазлив. Беше се обзавел с нов патрон в света на числата, но не искаше да повтаря жестоките си мухоприношения. На числото „34“ изобщо не му трябваха убити мухи, дори убити хора не му трябваха, това му беше ясно. Трябваше да тръгне по друг път — не да извършва неясни магични ритуали, а да посвети на това число целия си живот, да се слее с него, да докаже предаността си с ежедневно усърдие.

Започна с това, че взе да става не в шест и половина, както досега, а в шест и трийсет и четири. По същия начин се изместиха и всички останали точки от разписанието му, които зависеха от него. Определяше си среща например в пет и половина и закъсняваше с четири минути, като специално се бавеше в станцията на метрото, та стрелката да си измине чертичките. Когато рационалната част на ума му започваше да му шепне, че се държи глупаво, той си имаше рационален отговор.

Всичко около нас се променя всеки миг и във всеки момент светът е сбор, сума от обстоятелства, различни от тези преди или след секунда. Хората, с които си имаме работа, също непрекъснато се променят и се държат различно в зависимост от това какви точно мисли попадат в моментния срез на умовете им. Затова, като избираме времевата и пространствената точка на срещата си със света, ние се занимаваме със съвсем реална магия, може би дори с единствено възможната магия, защото всеки път решаваме в кой точно свят да влезем. В един ни чака падналата от перваза саксия с бегония или връхлитащ камион, в друг — благосклонната усмивка на Непознатата или натъпкан портфейл до бордюра, и всичко това на едни и същи улици… Стьопа намери тези думи много по-късно, когато вече се беше научил да превръща числата в пари, но самата мисъл, към която насочваха те, в неоформен вид му беше позната още от училище.

За да заспи, той не броеше до сто, а до тридесет и четири, после пак до тридесет и четири и така нататък. Когато влизаше в някое ресторантче, преди да седне, броеше масите в кръг, по няколко пъти, докато не излизаше трийсет и четири. Преди да скочи в морето от кея, правеше тридесет и четири бързи вдишвания. Всеки път, когато трябваше да вземе решение, той го свързваше по един или друг начин с това свещено число. Това му даваше чувството, че е избрал уникален маршрут, различен от житейските пътища на другите. И въпреки че външно съдбата му не се различаваше по нищо от съдбите на връстниците му, маршрутът наистина беше необичаен. Когато измина достатъчно голяма част от него, Стьопа започна да получава потвърждение след потвърждение за това. Или може би се научи да разпознава потвържденията.

Едно лято, беше неделя, той си седеше вкъщи и зяпаше през прозореца. Внезапно чу тежки удари — на близкия строеж някаква машина забиваше дебели метални пилони. Стьопа несъзнателно започна да ги брои. Оказаха се точно тридесет и четири, после машината спря и не се обади повече. В това може би нямаше да има нищо особено, ако само секунда преди първия удар той не си беше помислил, че всъщност не знае дали е успял да почука на вратата — на сърцето — на божеството си. Да не говорим, че всичко това стана в почивен ден, когато бачкаторите не бачкат — и това обстоятелство окончателно убеди Стьопа, че случилото се е знак.

Друг път, когато бе обзет от съмнения, подтикнат от някакъв импулс, той пусна телевизора. На екрана се заредиха титрите на полския филм „Тримата танкисти и кучето“ — което, както той веднага се сети, означаваше „34“ — тройка (трима танкисти) и три плюс едно (пълен екипаж). Дори алюзията да беше мъничко насилена, това беше простимо, след като танкът на кучелюбивите поляци беше „Т-34“.